Първите четиринадесет глави на книгата Откровение представляват неговите исторически серии, при които виденията обхващат периода от времето на Йоан до Второто пришествие и отвъд него. Последното от тези видения е това за сатанинското триединство (Откр. 11:19-14:20), което е едно от най-интересните в книгата. Неговата важност може веднага да бъде разпозната, защото то се намира в централната част на книгата (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение). Каквото и да има да каже Откровението, видението за сатанинското триединство е едно основните средства в предаването на вестта. Разбирането на целта и предназначението на книгата Откровение е невъзможно без разбирането на това видение. То се занимава с последния грандиозен конфликт, в който небесните и сатанинските сили се сблъскват и в който Христос и Неговият народ печелят победата. Една от целите на Откровението е да осветли този последен конфликт и най-яркото му представяне е във видението за сатанинското триединство.
1. Видението за сатанинското триединство.
За разлика от предшестващите го видения, това за сатанинското триединство не се състои от седем ясно откроими елемента, но все пак съдържа всичките елементи на една историческа серия – и то има въведителна сцена в храмова обстановка, основополагащо пророческо описание в историята (самото пророчество), интерлюдия (сегмент, който осветлява последните събития и в който са отговорите на някакви трудни въпроси възникнали в основополагащото пророческо описание) и есхатологична кулминация. То е елемента C(b) от структурата на хизма, на който е изградено Откровението (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение). Разположението му в централната част на хиазма говори за неговата важност за книгата, което е индикация за изследователя да обърне специално внимание на вестите му. Това видение описва злите сили противопоставящи се на Бог и Неговите светии и представлява разказ за един конфликт случващ се в определен период от земната история, последните моменти на който се случват в самия край на всичко и са дадени с по-големи подробности, защото те са най-важните и читателите трябва да имат това предвид. Видението има своя паралел в структурата на книгата, който също е видение разположено в централната й част. Става дума за серията за падението на Вавилон (разглеждаме я в статията Падението и краят на Вавилон). Тя е елемента C(b)’ в структурата и представя съда над злите сили, които биват описани във видението за сатанинското триединство като противопоставящи се на Бог и светиите Му. Колкото и страшни и непобедими да изглеждат тези зли сили няма да надделеят. Те ще бъдат победени и осъдени и този съд е представен като съд над Вавилон.
Въведението към видението описва нещо, което Йоан вижда на небето (Откр. 11:19) и след това самото видение започва разказа си от небето (Откр. 12:1) като главните фигури са една бременна жена и един змей, които са в конфликт (ст. 1, 3). След като жената ражда, тя изпълнява ролята си на небето и слиза на земята (ст. 6). Змеят също не може да остане повече на небето, защото роденото от жената дете и последващата война на небето (ст. 7-12) довеждат до неговото прогонване оттам и затова и той се намира на земята (ст. 9, 10, 12). Осъзнавайки, че отново е на една и съща територия с жената, той с голям гняв предприема гонение срещу нея (ст. 13), но тя получава помощ своевременно и бива упазена (ст. 14-16). Тогава на сцената се появява една нова фигура – останалите от потомството на жената. Освен детето, което жената ражда и което бива отнесено при Божия престол (ст. 5), тя има и друго потомство. Изглежда, че те отразяват качествата на жената толкова точно и ярко, че виждайки ги змеят си спомня за нея и затова насочва атаката си срещу тях (ст. 17). Ако успее да ги победи, ще е все едно че е успял да победи жената. Знаейки че това е последната битка и тук ще се реши всичко, той не може да остави нещата на случайността и затова предприема стратегия, която да му гарантира победата. За целта той призовава двама партньори, с помощта на които да заличи остатъка на жената. Така той формира едно демонично триединство. Това са два звяра, които са в пълна хармония с унищожаващите му планове. Единият от зверовете излиза от морето (Откр. 13:1), а другият – от земята (ст. 11). По всичко личи, че звярът от морето е бил вече в помощ на змея в миналото (Откр. 12:6, 14; 13:5), докато този от земята тепърва ще трябва да се докаже. Използваният в миналото морски звяр е загубил силата си да върши мръсната работа на змея, защото получил смъртоносна рана, която го изкарала от играта (Откр. 13:3а). Това обаче е само временно. Тази рана оздравява, той възвръща силата и влиянието си (ст. 3б) и получава голяма помощ от звяра от земята, който започва да използва световното си влияние като принуждава света да се поклони на звяра от морето (ст. 12). Това се изразява в изграждането на негов образ – негово копие, чрез което целият свят бива обединен и подчинен (ст. 15а), а тези, които откажат да се покорят, биват определени за изтребление (ст. 15б). Поклонението пред копието на звяра от морето и декларирането на принадлежност и послушание пред него се изразява чрез приемането на специален белег върху челото или ръката (ст. 16, 17). Крайната цел е побеждаването на останалите от потомството на жената и налагането на белега на звяра е нещо, от което сякаш никой не може да избяга. И все пак това се случва. Останалите от потомството на жената, които биват представени като една специална група от 144 000 човека, остават незасегнати от белега на звяра, защото вече имат на челата си един друг знак – печатът на Бога (Откр. 14:1-5). Това е небесната опозиция на стремежа на сатанинското триединство към световно надмощие, която се изразява в проповядването на една много специална тройна вест (ст. 6-13). Тази вест трябва да е последната вест, която небето изпраща на човечеството, защото след приключването на прогласяването й, в кулминацията на описаната криза, Исус Христос се завръща на земята (ст. 14). Той взима при Себе Си верните Му от всички векове (ст. 15, 16), а враговете Му биват обречени на изтребление (ст. 17-20). Видението приключва с триумфа на Христос при Неговото завръщане на земята.
2. Въведение към видението за сатанинското триединство.
Въведението към видението за сатанинското триединство е най-краткото от всички въведения в книгата Откровение. Състои се само от един стих:
„И Божият храм, който е на небето, се отвори и се видя в храма ковчегът на Божия завет; и настанаха светкавици и гласове, гръмове и земетръс, и силен град“ (Откр. 11:19).
Йоан вижда Божия храм на небето, но сега му се позволява да види неговата най-вътрешна страна, където се намира ковчега на завета. Това означава, че за разлика от предишните въведения към виденията, в които той е свидетел на нещо случващо се в небесната Светая, този път той вижда самата Светая Светих на небето. С въведението на всяко видение от историческите серии Йоан се придвижва все по-навътре в небесното светилище (прочетете статията Тълкуване на книгата Откровение – IV) и сега вече пред него бива разкрита небесната Светая Светих. Тъй като това е отделението в земното светилище, в което се служело само веднъж в годината по време на празника Деня на умилостивението, един от изводите, които трябва да направим във връзка с видението за сатанинското триединство, е че то се случва под знака на новозаветното изпълнение на Деня на умилостивението. Антитипичното изпълнение на този най-велик празник на Израил и съда свързан с Божия народ, който се провежда в него (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението), е темата и фона, по които протича видението. Но съд ще има и над Божиите врагове и видението ще се занимава и с него. Това проличава от използвания израз „настанаха светкавици и гласове, гръмове и земетръс, и силен град“, който е израз отнасящ се за съд (Откр. 8:5). Божиите врагове няма да останат ненаказани и видение ще засегне и този въпрос.
3. Конфликтът между змея и жената.
След надникването в небесната Светая Светих и виждането на ковчега на завета, което е много ясна препратка към Деня на умилостивението, вниманието на Йоан бива приковано върху конфликта между един змей и една жена, който бива определен като много забележителен.
1) Змеят и жената в небето
Сега започва същинската част на видението като нейното местоположение в началото е небето:
„И голямо знамение се яви на небето – жена, облечена със слънцето, с луната под краката ѝ и на главата ѝ венец от дванадесет звезди. Тя беше бременна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди. И друго знамение се яви на небето и, ето, голям огненочервен змей, който имаше седем глави и десет рога и на главите му седем корони. А опашката му, като завлече една трета част от небесните звезди, ги хвърли на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде детето ѝ, щом роди. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи с желязна тояга; и нейното дете беше грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол. Тогава жената побегна в пустинята, където имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни“ (Откр. 12:1-6).
Фактът, че Йоан описва видението като „знамение“, както и самият език на видението, изискват фигурата на жената да не бъде приемана като буквална жена, а като символ. Без да поражда каквито и да е съмнения, тук символичната картина на жена, която ражда, е една положителна картина. В апокалиптичното описание на една позитивна картина на жена не е никак трудно да се види описание на Божия народ, защото това е добре позната от Писанието фигура. Както Старият завет (Исая 54:5, 6; Ерем. 3:20; Езек. 16:8-14; Амос 5:2), така и Новият завет (2 Кор. 11:2; Ефес. 5:25-32) използват образа на жената като символ на Божия народ. Жената е „облечена със слънцето, с луната под краката ѝ“, което напомня за описанието на съпругата на Соломон, която е „красива като луната, чиста като слънцето“ (Пес. на пес. 6:10). Светлината и блясъкът на изгледа й идват от светлината на славата на благовестието, както е разкрито в Новия завет (2 Кор. 4:6), но също така тя стои и на неговото отразяване в Стария завет (Исая 61:10). Короната й е венеца на победата обещан в книгата Откровение на Божиите верни, които побеждават (Откр. 2:10; 3:11). Тук имаме представен прехода от Израил като Божий народ в Стария завет към християнската църква като народ на Бога в Новия завет. Короната на жената е венец на победа, но той е съставен от дванадесет звезди, които представляват дванадесетте племена на Израил, както и дванадесетте апостола на Христос отбелязвайки приемствеността между старозаветния Божий народ и новозаветния.
Жената е бременна и ражда мъжко дете, което „ще управлява всички народи с желязна тояга“ и мястото на което е на небето, поради което то „беше грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол“ (ст. 6). Разбира се, че и в този случай не може да има съмнение, за кого се говори тук – Исус Христос, Който е „Цар на царете и Господ на господарите“ (Откр. 19:16) и Който „ще ги [народите] управлява с желязна тояга“ (ст. 15).
Но бременната жена и детето, което ражда, далеч не са в безопасност. Заедно с родилните й болки за нея се казва, че тя се „мъчеше да роди“ (Откр. 12:2). Думата преведена тук като „мъчеше“ не се прилага никъде в Библията или в гръцката литература по отношение на жена, която ражда. В Новия завет тя се използва в смисъла на страдание причинено от наказание, изпитание или преследване (Матей 8:6, 29; 14:24; Марк 5:7; 6:48; Лука 8:28; 2 Петр. 2:8), а в Откровението се отнася само за страдание предизвикано от демонични сили (Откр. 9:5) или от Бога (Откр. 11:10; 14:10; 20:10). Това означава, че заедно с естествените родилни болки жената получава и страдание причинено отвън. И наистина, на сцената се появява един седмоглав змей, който няма как да бъде видян като положителна фигура (Откр. 12:3). Образът на чудовище със седем глави е добре позната концепция за съвременниците на Йоан. Използваната гръцка дума за „змей“ може да бъде свързана с митологични фигури от древния Близък Изток, каквито са левиатан и рахав, които от своя страна биват използвани като символ на злите сили, които потискат заветния народ на Бога (Пс. 74:13, 14; 89:10; Исая 27:1; 30:7; 51:9, 10). Змеят е „огненочервен“, а това е цветът на потисничеството и кръвопролитията (Откр. 6:3, 4; 4 Царе 3:22, 23), което допълнително развива идеята за преследване и потисничество спрямо Божия народ. По-нататък във видението се уточнява, че този змей е всъщност самия Сатана (Откр. 12:9). От анализа, който правим в статията Падението и краят на Вавилон, установяваме, че вероятно най-точният прототип на фигурата на змея е звяра от Откр. 17 гл., който е символ на дявола. Така че няма съмнение, че той е антагонист, който никак не е за подценяване. Сега злобата му е насочена към детето на жената и иска да го изяде. Но докато чака тя да роди, той допълнително я измъчва в родилните й болки и й причинява още страдание.
Този змей има „седем глави“ (Откр. 12:3). Сравнен с едно друго чудовище, което също има седем глави (Откр. 17:3), но за които глави се дава повече информация (ст. 9-11), седемте глави на змея трябва да представляват царствата, чрез които Сатана е потискал Божия народ с крайната цел да предотврати идването на потомъка на жената. На главите на змея има „седем корони“, което се отнася за сатанинските претенции за пълна власт и авторитет в опозиция на истинския „Цар на царете и Господ на господарите“, на Чиято глава има „много корони“ (Откр. 19:12, 16). Змеят има и „десет рога“ (Откр. 12:3), което напомня за десетте рога на четвъртия звяр от съня на Даниил (Дан. 7:7, 23, 24) отнасящи се за царствата образували се след разпада на римската империя (прочетете статията Отстъпление в църквата). В случая със змея десетте рога предполагат, че сатанинските усилия срещу Божия народ ще продължат и след разпадането на римската империя, по времето на която Йоан получава видението.
Но преследванията не са всичко, което Сатана използва срещу народа на Бога. За змея се казва, че „опашката му, като завлече една трета част от небесните звезди, ги хвърли на земята“ (Откр. 12:4а). Небесните звезди, които змеят завлича с опашката си, са определени като „ангелите“ на Сатана (ст. 9). Имайки предвид, че символът на опашката се използва във връзка с фалшивите учения и заблудите (Исая 9:14, 15), тази картина на змея ни убеждава, че дяволът е много изкусен в измамите и успял да подлъже огромно количество небесни ангели да го последват в бунта му срещу Бога. Няма причина да предполагаме, че няма да го направи и с хората. Освен преследвания Сатана използва и измами в борбата си с Божия народ и това всъщност е по-страшната му стратегия. Без съмнение е, че чрез преследванията той успява да отклони и покори много поклонници на истинския Бог, но също така е вярно, че много често преследванията пречистват църквата и я усилват. Докато измамите водят винаги до смущение и са много по-успешни като средство от преследванията. Змеят не трябва да бъде подценяван, защото разполага с различни начини да навреди на Божия народ.
Жената ражда детето, но змеят не успява да го изяде (Откр. 12:4б). Виждайки, че не може да направи нищо по отношение на това дете, което сега е на възможно най-сигурното място на небето – „при Бога, дори при Неговия престол“ (ст. 5), – змеят насочва апетита си към жената. Тя не може да остане повече на небето и слиза на земята, и то не къде да е, а в пустинята (ст. 6), защото изглежда, че само там тя може да бъде в безопасност от змея. По-нататък се уточнява, че тя отива в пустинята в резултат на преследването на змея, след като той бива свален на земята (ст. 13, 14), което означава, че в началото след слизането й от небето тя е била на земята, а не в пустинята. Отиването й в пустинята се случва по принуда от страна на змея. Тук обаче тя бива разглеждана като отиваща директно от небето в пустинята (ст. 6), защото това е най-безопасното място за нея и тази картина иска да ни я представи като имаща закрила от заплахите на змея. С това ни се напомня за бягството на Израил от фараона и египтяните в пустинята, където Господ се грижел за него и му осигурявал храната (Изх. 13:17-16:21). Жената остава в пустинята за период от „хиляда двеста и шестдесет дни“ (Откр. 12:6), който разглеждаме по-надолу.
Както вече посочихме, видението определя змея като „онази старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами целия свят“ (Откр. 12:9). Картината, при която имаме на едно място жена, която е в родилни болки и змия, която мами, е добре позната на изследователите на Свещеното писание. Тя напомня на историята за грехопадението и произнасянето на съда и последиците от греха на участващите в него – жената ще ражда деца с болки (Бит. 3:16), а змията ще бъде проклета (ст. 14). Това обаче не е всичко. Господ ще започне едно дело на възстановяване на човечеството в предишното му положение на хармония с небето и като резултат ще се породи вражда между жената и змията. В центъра на човешкото спасение и на развихрилия се конфликт ще е потомъкът на жената, който ще има силата да унищожи змията (ст. 15). И именно изпълнението на това обещание ни е представено във въпросното видение на Откровението. Жената и змеят (змията) са във вражда, но жената ражда дете, което побеждава змея и решава окончателно съдбата му.
Конфликтът между жената и змея видян да се случва на небето представя стремежа на Сатана да унищожи Исус Христос чрез подвластния на римляните цар Ирод и чрез самите римляни, които той използвал и в преследването на църквата през първите векове на съществуването й. Символизмът на видението иска да покаже, че опитите на дявола за предотвратяване идването на Месията започват много преди Неговото раждане на земята. Той използвал различни инструменти и сили, за да заличи Божия заветен народ и да направи раждането на обещания Спасител невъзможно. Всичките му опити обаче се провалили и след възнасянето на Исус на небето той насочил гнева и усилията си срещу църквата на Бога, които ще продължат и след разпадането на римската империя.
2) Змеят и Михаил
Занасянето на детето на жената при Бога и отиването на жената в пустинята е сигнал, че вековният конфликт между божествените и демоничните сили трябва да стигне до някаква развръзка:
„И стана война на небесата: излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И беше свален големият змей, онази старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами целия свят; свален беше на земята, свалени бяха и ангелите му заедно с него. И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото бе свален клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог. А те го победиха чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелство; защото не обичаха живота си дотолкова, че да бягат от смърт. Затова веселете се, небеса, и вие, които живеете в тях. Но горко на вас, земя и море, защото дяволът слезе при вас много разярен, понеже знае, че му остава малко време“ (Откр. 12:7-12).
Преди да продължи с историята на жената в пустинята и преследването й от змея Йоан представя нещо случило се на небето. Тук небето е не просто мястото на една символична картина във видението, каквито са раждащата жена и искащият да изяде детето й змей (Откр. 12:1-5), а самото събитие се случва на небето. Армиите на Михаил и на Сатана се сблъскват в една война. Използваната тук гръцка дума за „война“ е „полемос“, което говори повече за дебат и словесен конфликт. И естествено, какво биха постигнали Луцифер и демоните му в един изцяло физически конфликт с небесната армия? След смъртта на Христос на кръста и Неговото възкресение и възцаряване на небето дяволът няма повече аргументи, които да представи в подкрепа на тезата си. Той вече не може да остане на небето. Михаил и армията му го прогонват оттам заедно с демоните му.
Но кой е Михаил? На пророк Даниил му било казано, че Михаил е „един от първите князе“ (Дан. 10:13) и „великия княз“ (Дан. 12:1), а апостол Юда го нарича „архангел“ (Юда 9). Дали той е едно висше ангелско същество, както повечето коментатори смятат? Щом като демоничната армия е водена от най-силния й представител – Сатана, не би ли било по-логично да мислим тук за самия Христос, Който е най-силния представител на небесната армия? Както посочихме по-горе, описанието на конфликта между змея и жената стъпва на една старозаветна картина, която разкрива, че дяволът бива победен от Христос. Настоящата картина на война между Сатана и Михаил и техните армии трябва да е в хармония с предишната. Образът на Михаил сигурно трябва да се отнася за Исус. Няма да е грешка, ако тръгнем в тази посока. Изглежда, че това е виждането на някои новозаветни автори. Например апостол Павел казва, че при Пришествието на Христос верните на Бога, които са мъртви, ще възкръснат „при глас на архангел“ (1 Сол. 4:16), а според самият Йоан Исус е Този, Който ги възкресява с гласа Си (Йоан 5:28, 29). Явно едно от изразните средства, които Библията използва да опише Божия Син, е архангел Михаил – водачът на небесната армия. Той я води победоносно и чрез смъртта и възкресението Си нанася драматично поражение на сатанинските сили.
До времето на смъртта на Христос дяволът претендирал, че е господаря на земята; че тя е предадена на него и той я дава на когото си иска (Лука 4:6). Христос не отрекъл, че Сатана наистина притежава определена власт на земята и дори го нарекъл „княза на този свят“ (Йоан 14:30; 16:11). Но смъртта Му на кръста довела до изхвърлянето на този княз навън (Йоан 12:31). След възкресението Си Исус се възнесъл на небето и се възцарил над всички земни жители (Откр. 4 и 5 гл.) или, както разглежданото видение го представя, това се случва, когато „нейното дете беше грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол“ (Откр. 12:5). Това означава, че властта, която дяволът имал дотогава, била прехвърлена на Христос (Откр. 5:12; 12:10). Няма как подобно нещо да не предизвика съпротива от страна на лукавия и ангелите му. Стигнало се до война на небето, но те били победени и това довело до свалянето им на земята. Свалянето на Сатана и демоните му на земята се отнася за изключване (Йоан 9:34, 35) и юридическо наказание (Матей 3:10; 13:41, 42; Йоан 15:6; Откр. 2:10). Те загубват правото на физически достъп до небесния двор и стават ограничени на земята. Изразът „свален беше на земята, свалени бяха и ангелите му заедно с него“ (Откр. 12:9) не трябва да се разбира, че демоните са обитавали само небето и едва сега стъпват на земята. Писанието е много ясно, че трагичната човешка история се дължи на разрушителното присъствие на дявола и демоните му на земята. Но с побеждаването им чрез кръстната смърт на Христос, Неговото възкресение и възцаряване (Кол. 2:15; 1 Петр. 3:22) те загубват достъпа си до небето и биват ограничени само на земята, за разлика от времето преди кръста, когато Сатана е имал достъп до небесния двор, където изявявал претенциите си (Йов 1:6, 7; 2:1, 2).
Това, че небесните същества вече не могат да виждат Луцифер около себе си, ги подтиква към триумфално възклицание, защото той директно и постоянно ги е тровил с клевети относно Бога и Неговия характер, което е водело до замъгляване на истината относно Божеството. Сега обаче „спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос“ могат да блеснат във всичката им слава, защото „бе свален клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог“ (Откр. 12:10). Замъгляването на истината относно Бога е свързана не само с директните клевети, които Сатана отправя срещу Него, но и с нещо друго. Бог е толкова тясно свързан с народа Си, че когато дяволът клевети вярващите, а той го прави денонощно, това внася съмнение не само спрямо характерите на самите вярващи, но и спрямо Божия характер. Разбира се, че Сатана продължава с лъжливите си обвинения и от територията на земята, но явно това, че той вече няма физически достъп до небето, е голямо облекчение за неговите обитатели.
Но фактът, че небесните жители сега са в много по-благоприятно положение, не значи, че същото се отнася и за земните жители. Това положение е всъщност „горко“ за тях, защото сега те трябва да понесат всичкия гняв на лукавия. Той е победен на небето, но все още притежава голяма власт на земята. Съдбата му е вече решена и все пак той няма да се предаде, а ще направи всичко по силата си да повлече със себе си в унищожение колкото се може повече човешки същества. Има само един начин, чрез който може да му бъде противостоено – верните на Христос побеждават дявола „чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелство“ (ст. 11). Това е упованието в кръвта на Агнеца и даването на истинно свидетелство за Спасителя чрез думи и живот. Но всичко това трябва да бъде придружено от себепожертвувателност. Понякога ще се наложи носещите това свидетелство да го запечатат със собствената си кръв и те трябва да са готови за това. Дяволът бива победен както от Христос, така и от Неговите последователи и това го изпълва с огромен гняв. Верните на Бога трябва да осъзнаят, че това е нагласата на техния най-голям враг в момента и така ще бъде до края на земната история.
3) Змеят и жената на земята
Змеят е вече на земята и е загубил изцяло достъпа си до небето. Знае, че войната е изгубена и остава само броено време до окончателната реализация на победата над него. Затова сега насочва гнева си към жената:
„След като змеят видя, че бе свален на земята, той почна да преследва жената, която бе родила мъжкото дете. И бяха дадени на жената двете крила на голям орел, за да отлети на мястото си в пустинята, там, където я хранят за време и времена, и половин време, скрита от лицето на змея. И змеят изпусна след жената от устата си вода като река, за да направи да я завлече реката. Но земята помогна на жената, защото земята отвори устата си и погълна реката, която змеят беше изпуснал от устата си“ (Откр. 12:13-16).
Жената е в изключително неблагоприятната позиция да бъде главния приемник на гнева на змея. Сатана не може да бъде определен като обичащ който и да е човек. Напротив, той мрази всяко едно човешко същество. Но сигурно само умразата му към Бога може да се сравни с умразата му към църквата. Затова насочва силния си ум и всичките си способности към нейното унищожаване. Христос е най-яркият изявител на Божията добрина и характер (Йоан 1:18; 14:9), но и чрез църквата Си Бог има какво да разкрие на света (Ефес. 1:3-6, 12-14; 2:7; 2 Кор. 3:3), така че ако Сатана успее да я заличи или поне компрометира, той ще нанесе щети на небесната кауза и евентуално ще удължи съществуването си с още малко. Повече от разбираемо е, че ще насочи всичките си усилия в борбата срещу жената и той наистина го прави (Откр. 12:13).
За да избяга от змея и за да може да отиде в пустинята, където да бъде закриляна и обгрижвана от Бога, жената получава „двете крила на голям орел“ (Откр. 12:14), което напомня за преживяването на израилтяните при изхода им от Египет, когато Господ ги носил на „орлови крила“ и ги довел при Себе Си (Изх. 19:4). Жената отива в пустинята и остава там за период от „хиляда двеста и шестдесет дни“ (Откр. 12:6). Това е същия период, в който двамата свидетели за Бога от видението за седемте тръби пророкуват облечени във вретища (Откр. 11:3-6), където той се появява за първи път. С това се установява връзка между двете видения (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – IV). Същият период е повторен във видението за сатанинското триединство чрез израза „време и времена, и половин време“ (Откр. 12:14). С други думи, периодът от „хиляда двеста и шестдесет дни“ е равнозначен на този от „време и времена, и половин време“. Това е един и същ период представен по два различни начина. Но защо? Изразът „време и времена, и половин време“ веднага напомня за периода на гонението на светиите от страна на малкия рог и на северния цар от книгата Даниил (Дан. 7:25; 11:33-35; 12:7) и сякаш единствената причина за използването му тук е да могат читателите на Откровението да направят връзка с видението на Даниил. Периодът е символичен и се отнася за 1260 буквални години, които започват през 538 г. и завършват през 1798 г. (прочетете статията Времевите периоди в Даниил 12 гл.). А това е доста напред във времето спрямо това на Йоан. Изглежда, че силата, която Даниил представя чрез символите на малкия рог и северния цар, е силата, която ще бъде използвана от змея в бъдещето спрямо гледната точка на апостола. Змеят, който е символ на Сатана, използвал римската империя във времето на Йоан, за да донесе страдание на Христос и ранната църква, но по-нататък във времето ще използва друга сила, за да преследва църквата, или по-скоро това ще е друга форма на същата сила. Пророк Даниил я вижда като малък рог, който има „очи като човешки очи и уста, които говореха надменно“ (Дан. 7:8), който израства от четвъртия звяр представляващ римската империя (ст. 7, 8) и който „изтощава светиите на Всевишния… и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и половина време“ (ст. 25). В статията Тълкуване на книгата Даниил – III доказваме, че това е папството. Йоан следва подхода на Даниил в представянето на Рим като имащ две фази – езическа и папска – и иска тук читателите му да мислят именно за пророчествата на Даниил относно средновековната църква, което става още по-ясно от следващата част от видението му описана в Откр. 13 гл. (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – II). Вярната църква през средновековието е трябвало да се крие от стремежите на папството да я заличи. Извличането на този извод е причината за използването и на формата „време и времена, и половин време“ в означаването на периода, през който жената е в пустинята.
Версията на периода описващ го като „хиляда двеста и шестдесет дни“ е във връзка с Божия народ и има за цел да разкрие Божията грижа над църквата. Тя е в пустинята на сигурно по време на този период, но дори и при това положение змеят прави всичко по силите си да я нарани. Той „изпусна след жената от устата си вода като река, за да направи да я завлече реката“ (Откр. 12:15). Река, която е като потоп и е в състояние да завлече жената, или изобщо води, които са като потоп, са често използван в Писанието символ на враждебни личности, групи и нации, които атакуват и преследват Божиите верни като индивиди или като народ (Пс. 69:1, 2; 124:2-5; Исая 8:7, 8; Ерем. 47:2). Това означава, че верните на Бога ще бъдат подложени на тежки гонения в определения от пророчеството период, както се и случило според доклада на историята. В българския превод реката е описана като излизаща от устата на змея, но всъщност в текста е използвана думата „змия“. Змията е, от чиято уста излиза реката, което напомня за измамата на змията в едемската градина. Там от устата на змията излязла една голяма лъжа, която довела цялото човечество до бунт срещу Бога и падение (Бит. 3:1-7). Изглежда Йоан иска читателите му да мислят не само за гоненията, но и за измамите, чрез които средновековната църква се опитвала да помете верните на библейската истина. Стратегията на средновековната римска църква срещу верните последователи на Христос била същата, като тази на Сатана и езическите римляни в миналото, която разгледахме по-горе – преследвания и измами. Опитът на змията обаче не успява, защото „земята помогна на жената, защото земята отвори устата си и погълна реката, която змеят беше изпуснал от устата си“ (Откр. 12:16). Видението продължава да стои на картината на изхода на израилтяните от Египет и спасяването им от преследването на египетските войски, когато Господ протегнал десницата Си и „земята ги погълна“ (Изх. 15:12). Обещанието дадено на верния на Бога в псалмите, според което „когато големите води преливат, те няма да стигнат до него“ (Пс. 32:6), било изпълнено. Земята погълнала реката и предотвратила завличането и унищожаването на жената. Това не означава, че според пророчеството не трябва да се очаква да се случат каквито и да е гонения и измами срещу вярната църква по време на означения период, а че небето няма да позволи гоненията и измамите да я унищожат и заличат. Скрити в планините или емигриращи на места като Северна Америка верните на Бога намирали спасение от преследванията и измамите на средновековната църква, а към края на периода протестантската реформация и просвещението дори осигурили преустановяване на гоненията и толерантност.
4) Змеят и остатъкът
Картината тук приключва с идеята, че змеят няма да е в състояние да се справи с жената. Божията църква ще оцелее и триумфира. Но сега на сцената се появява една друга фигура, която му дава надежда, че все пак ще успее да постигне плана си. Жената има и друго потомство. По принцип потомъкът на жената е Исус Христос (Откр. 12:2, 5), но след Него от утробата й излизат и други потомци и те толкова много приличат на майка си, че змеят вижда като повече от естествено да насочи гнева си към тях. Ако успее да ги победи, ще е все едно, че е успял да победи жената:
„Тогава змеят се разяри против жената и отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и свидетелството на Исус; и змеят застана на морския пясък“ (Откр. 12:17).
„Останалите от нейното [на жената] потомство“ се появяват след приключването на периода от „хиляда двеста и шестдесет дни“, т.е. те се появяват след 1798 г., в последното време, и понасят целия гняв на змея, което трябва със сигурност да означава, че те са много верни потомци на жената. Съвсем удачно можем да ги наречем „остатъка“ или „църквата на остатъка“. Те имат две много специфични характеристики, които също допринасят за ненавистта на змея към тях – принадлежащите към народа на остатъка „пазят Божиите заповеди и свидетелството на Исус“. Въпреки че се дават различни предложения, за кои заповеди става дума тук и какво представлява „свидетелството на Исус“, тяхното тълкуване далеч не е трудно.
Във въведението на видението Йоан вижда ковчега на завета (Откр. 11:19), в който се намира Божия закон на десетте заповеди (Изх. 25:10-22; 34:28, 29; Евр. 9:3-5). Цялото видение минава под знака на антитипичното изпълнение на Деня на умилостивението. Това негово новозаветно изпълнение се изразява в провеждането на съд над греха, първата фаза на който се случва преди Второто пришествие (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). Стандартът използван в провеждането на съда е Божия закон на десетте заповеди (Екл. 12:13, 14; Яков 2:8-12). Така че пазенето на Божиите заповеди като характеристика на остатъка трябва да се отнася за издигането на валидността в последното време на всичките десет Божии заповеди така, както са представени в Божия свят закон (Изх. 20:1-17). Поклонението на Бога изисквано от тях ще е точката на конфликт между змея и църквата в последната криза. Едно по-късно описание на народа на остатъка също го определя като последователи на Христос, които „пазят Божиите заповеди и вярата в Исус“ (Откр. 14:12). Десетте заповеди ще играят централна роля в края на човешката история.
Що се отнася до израза „свидетелството на Исус“, самото Откровение го дефинира като пророческата дарба (Откр. 19:10), което означава, че църквата на остатъка не само трябва да издига валидността на всичките десет Божии заповеди, но в средите й трябва да се намира и пророк (прочетете статията Духът на пророчеството). В това има много логика, защото Писанието поставя много тясна връзка между служенето на Божия пророк и покорството на народа на Божиите заповеди (Пр. 29:18; Плач. Ерем. 2:9).
Но ако „останалите“ от потомството на жената я отразяват много точно и се търси приемствеността сред верните на Бога през вековете до самия край на всичко, защо видението просто не продължи с използването на образа на жената? Все пак тя е представена като оцеляваща от гоненията и измамите на средновековната църква. Защо е необходимо в самия край тя да бъде скрита от историята и мястото й да бъде заето от някои, които са точно като нея и все пак не са нея? Възможно е причината за това да е намекът, че жената има най-различни потомци и повечето я отразяват по някакъв начин, но не изцяло. Само една група от всичките й потомци я отразяват най-точно и тази група притежава две характеристики, които ги правят уникална църква. Тя не е в конкуренция с останалите, а просто има специална роля в последния конфликт, с която ще е от полза на всички потомци на жената и ще ги призове да се присъединят към нея в кулминацията на конфликта (Откр. 18:1-5).
Змеят е символ ясно дефиниран в пророчеството като отнасящ се за Сатана, който чрез различни сили и средства преследва и иска да унищожи Месията и Божия народ през годините. Но като първата личност на сатанинското триединство той е и антипод и фалшификация на Бог-Отец от божественото триединство, което ни помага да разберем още по-добре ролята му в този нечестив съюз (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – IV). Той знае, че враждата му с остатъка ще доведе до последния конфликт и до кулминацията на всичко и затова не иска да навлезе в него неподготвен. За целта той „отиде да воюва“ (Откр. 12:17), което според използваната гръцка дума означава, че се оттеглил. Сякаш му предстои нещо много важно и трябва да си отдели време и да се концентрира, какво точно да направи, за да постигне целта си. Предстои му последната битка и планът за нея трябва да бъде изпипан. И той осъзнава, че за да постигне победа, са му нужни поддръжници. Опитът му е показал, че може да увеличи шансовете си, ако има помощници. Сега той е ограничен само на земята и неговото владение са „земя и море“ (ст. 12) и точно оттам той извиква своите съдружници. Той „застана на морския пясък“ (ст. 17), което е границата между земята и морето, за да направи удобно присъединяването към него както на съдружника му от морето, така и на този от земята. И точно с това се занимава следващата глава от книгата Откровение, която изследваме в статиите Сатанинското триединство в Откровението – II и Сатанинското триединство в Откровението – III.
Може би си струва тук да отбележим, че според възгледа, който разглежда Откровението като състоящо се от три части (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение), с Откр. 12 гл. започва последната, трета, част на книгата, в която се открива съдържанието на разгънатата книжка от Откр. 10 гл., която от своя страна разкрива част от съдържанието на сгънатия свитък от Откр. 5 гл. Този прочит вижда Откр. 12 гл. като начало на есхатологичната част на Откровението занимаваща се основно с последните събития и това, което следва след тях.
Прочетете и статиите Сатанинското триединство в Откровението – II и Сатанинското триединство в Откровението – III, в които разглеждаме самото формиране на това триединство и кризата, в която то вкарва човечеството.
Историческите серии на книгата Откровение приключват с видение представящо много живописно борбата между Христос и църквата Му от една страна и Сатана и последователите Му от друга. Дяволът претърпява непрекъснато поражения и загубва достъпа си до небето, което го изпълва с гняв. Съдбата му е решена, но той изработва стратегия за победа над църквата на остатъка в последния конфликт.