Интерлюдията на видението за седемте тръби се състои от две части и представлява две много странни видения, които са истинско предизвикателство за разтълкуване. Но те държат ключа към много важни моменти от видението за седемте тръби и затова не могат да останат неизследвани и неразбрани. В статията Седемте тръби от Откровението – III разглеждаме първата й част включваща един ангел, който държи в ръката си разгъната книжка. На църквата от последното време е възложена задачата да прогласява по света една много важна и специална вест, което ще й донесе много радост, но и много болка. Това е нейната мисия, от която тя не трябва да се отклонява, докато Божиите съдби от петата и шестата тръба се изливат над света. Тук ще разгледаме втората част на интерлюдията занимаваща се с двама свидетели за Бога.
1. Йоан измерва Божия храм, олтара и поклонниците.
Втората част на интерлюдията на видението за седемте тръби започва в контекста на въпроса, който първата й част повдига при приключването си: Каква точно е вестта, която църквата на последното време, появяваща се и служеща след 1844 г., трябва да занесе на света и отхвърлянето на която ще донесе болка на проповядващите я? Мислейки върху този въпрос пред нас се открива във видението една нова задача дадена на Йоан:
„И ми бе дадена тръстика като тояга; и ми се каза: Стани и измери Божия храм и олтара, и преброй поклонниците в него; но двора, който е извън храма, остави и недей го измерва, защото той е даден на земните племена, които ще тъпчат святия град четиридесет и два месеца“ (Откр. 11:1, 2).
Йоан получава една тръстика и му се казва, че с нея той трябва да измери Божия храм, олтара и поклонниците в храма. Извън храма има двор, който не трябва да бъде измерван, защото святият град ще бъде тъпчен от племената в продължение на четиридесет и два месеца. Дали заръката към Йоан да измери храма, олтара и поклонниците в него, но да не измерва храмовия двор представлява вестта, която църквата от последното време трябва да проповядва? Напълно е възможно. Трябва да разберем, какво точно се случва тук, защото това е поредната странна символика, която е загадъчна за западния изследовател.
Измерването на обект разположен в пространството (като Божия храм и олтара му) е нещо съвместимо с нашите разбирания, но как биха могли поклонниците в храма да бъдат измерени (българският превод добавя, че те трябва да бъдат „преброени“, но тази добавка отклонява от идеята на текста, която е, че и поклонниците трябва да бъдат измерени)? Всъщност това е възможно. В Стария завет измерването на хора се прилагало за определяне на това, кой ще живее и кой ще умре (2 Царе 8:2). Явно това действие говори за съд. Гръцката дума за „измери“ се използва за оценяване качествата на дадена личност (2 Кор. 10:12) и дейността на Бога в последния съд (Матей 7:2; Марк 4:24). Значи не става дума за действително измерване на Божия храм, олтара и поклонниците, а за духовно действие свързано с извършването на съд. Тук ни се представя една картина на съд. Какъв точно е този съд? В тази връзка ще ни от полза да разберем старозаветната основа на това видение. Намираме я в книгата Езекиил.
Пророк Езекиил вижда във видение божествена фигура, която измерва всяка част на храма (Езек. 40-42 гл.). Имайки предвид, че това измерване бива предшествано от обещанието, че Бог ще възвърне Израил и ще възстанови отношенията Си с него (Езек. 39:25-29), измерването на храма трябва да се възприеме като желанието на Бога да възстанови разрушения храм. Господ искал Израил отново да изпълнява функцията си на избран народ, а централната част на мисията му било служенето в светилището, което ще бъде възстановено. Неверността и отстъплението на израилтяните довели до разрушаването му и сега те били подканени към покаяние и връщане към Бога. Пророкът получил видението с измерването на храма „в началото на годината, на десетия ден от месеца“ (Езек. 40:1). Гражданската година на юдеите, която Езекиил имал тук предвид, започвала в седмия месец (прочетете статията Пророчеството за седемдесетте седмици – III), така че когато казва „в началото на годината, на десетия ден от месеца“, той има предвид десетия ден от седмия месец. Това бил денят, в който се празнувал празника Деня на умилостивението. По времето на този празник Бог призовал Израил към покаяние и обръщане към Него. Това съвпадало много точно с духа и смисъла на празника, в който покаянието и смирението били очаквани, защото това бил ден на съд за израилтяните (Лев. 23:29).
И така, Йоан трябвало да измери Божия храм, олтара и поклонниците (Откр. 11:1) и това е духовно действие свързано с извършването на съд. Старозаветната основа на видението е друго видение, което било дадено по време на Деня на умилостивението, който бил ден на съд за израилтяните. Но тук има и нещо повече. Именно в празника извършван в този ден храмът, олтарът и поклонниците се срещат заедно и то в контекста на съд:
„И да направи умилостивение за Светая Светих, и да направи умилостивение за шатъра за срещане и за жертвеника, и да направи умилостивение за свещениците и за целия народ на обществото“ (Лев. 16:33).
Само в Деня на умилостивението (Лев. 23:27-32) се правило умилостивение за светилището (Божия храм), олтара му (става дума за кадилния олтар, не за жертвеника за всеизгарянето), свещениците и поклонниците (Лев. 16:11, 16, 18-22, 24, 30). В Новия завет Исус Христос е Първосвещеникът (Евр. 4:14; 8:1, 2) и не се нуждае от умилостивение, но останалите три елемента се нуждаят и затова в Откр. 11:1 се споменават само те и то в същия ред, в който са представени в Деня на умилостивението. Гръцката дума за „храм“ в Откр. 11:1 се отнася за Светая Светих – отделението на светилището, в което се влизало само в Деня на умилостивението (Евр. 9:6, 7; Лев. 16:11-16). Олтарът трябва да е кадилният олтар, който се намирал пред Светая Светих (Изх. 30:1-8) и служенето на който било в тясна връзка с нея (Евр. 9:3, 4). Не може да става дума за измерване на физическите храм и олтар в Ерусалим, защото те били разрушени повече от 20 години преди написването на Откровението. Имат се предвид храмът и кадилният олтар, които са на небето и за които Йоан говори в книгата си (Откр. 3:12; 7:15; 11:19; 14:17; 15:5-8; 16:1, 17; 8:3-6; 9:13). Тяхното измерване трябва да има специално значение. Това е духовно действие свързано с извършването на съд и най-точният му тематичен паралел е Денят на умилостивението, който бил ден на съд и заличаване на греховете на израилтяните – така да се каже, тогава израилтяните бивали „измервани“.
Това означава, че вестта, която църквата на последното време трябва да проповядва по света, е свързана с антитипичното изпълнение на празника Деня на умилостивението, което се изразява в извършването на съд и заличаването на греха (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). За вярващите най-важна е първата му фаза представляваща провеждането на изследователен съд преди Второто пришествие, в който се решава съдбата на Божия народ от всички времена. Според пророчеството на Даниил (Дан. 8:14) този изследователен съд започнал дейността си през 1844 г. (прочетете статията Начало на Изследователния съд) и това обяснява клетвата на ангела в Откр. 10:6 гарантираща, че всички времеви периоди от книгата Даниил са достигнали изпълнението си и че няма да има други идващи след тях (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – III). Най-далеч простиращият се период е този свързан с началото на Изследователния съд. Църквата на последното време, на която Йоан е представител в това видение, има за задача да проповядва по света този съд, който започнал през 1844 г. и за който освен неговото начало няма да има никакво друго времево означение. Вестта, че в момента на небето се провежда един много важен съд над Божия народ, който започнал през 1844 г., трябва да достигне до всеки човек на планетата, за да може всеки да се подготви за Второто пришествие, което се случва след приключването на съда (Откр. 22:12). Сега вече вестта, която църквата на последното време трябва да проповядва, е ясна. Когато на Йоан, представителят на църквата, му се казва: „Трябва пак да пророкуваш за много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:11), се има предвид вестта за провеждащия се в небето съд, която църквата на последното време трябва да занесе до всеки човек, защото касае всеки човек. Вестта за един започнал съд проповядвана от църквата на последното време е представена и на друго място в Откровението и то много по-подробно. Това е Тройната ангелска вест (Откр. 14:6-12), първата от които призовава света към убояване от Бога поради започналия съд (ст. 7). Тази вест трябва да бъде направена достояние на „всеки народ, племе, език и хора“ (ст. 6), което много напомня за поръчката към Йоан, който трябвало да пророкува за „много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:11). Явно вестта, която е нужно да се проповядва по света от църквата на последното време, на която Йоан е представител във видението, е Тройната ангелска вест, като в интерлюдията на видението за седемте тръби се поставя специален акцент на вестта за започналия Изследователен съд.
Йоан трябва да измери Божия храм, олтара и поклонниците в храма (Откр. 11:1), но изрично му се казва да не измерва „двора, който е извън храма“, защото „той е даден на земните племена, които ще тъпчат святия град четиридесет и два месеца“ (ст. 2). Храмът в Ерусалим, в който апостолът се покланял преди разрушаването му и който първите читатели на Откровението познавали, имал външен двор отделен за езичниците, които искали да се покланят на истинския Бог. Йоан взима темата за външния двор и езичниците и описва картина с негативно значение. Сякаш този външен двор не е част от храма, а от Ерусалим, който от своя страна ще бъде тъпчен от езичниците за четиридесет и два месеца и което означава, че и самият двор ще бъде тъпчен. Тук виждаме, че авторът се позовава на думите на Христос записани от евангелист Лука, че „Йерусалим ще бъде тъпкан от народите, докато се изпълнят времената на езичниците“ (Лука 21:24). Исус обаче имал предвид разрушаването на храма и Ерусалим от римляните (ст. 20-24), което се случило през 70 г.сл.Хр. и било в миналото от гледна точка на Йоан, докато видението на апостола се отнася за бъдещето от негова гледна точка. С уточнението, което пророкът прави, че това тъпчене на святия град ще трае „четиридесет и два месеца“, той насочва, как тази картина да бъде разбрана. Тъпченето на „святия град“ в рамките на „четиридесет и два месеца“ ще е аналогично на тъпченето, на което римляните подложили Ерусалим през 70 г.сл.Хр., и ще се случи в бъдещето спрямо времето на Йоан. Не е трудно да се разбере, какво се има предвид тук, защото периодът от четиридесет и два месеца е много ясен ориентир. Това е същият период от „време, времена и половина време“, за който пророк Даниил чул, че ще обхване гонението на верните на Христос от средновековието и който бива запечатан да бъде разбран в последното време (Дан. 12:4, 7). Клетвата на ангела съдържаща този период е паралел на клетвата на ангела държащ разгънатата книжка и уверяваща, че запечатаните времеви периоди от книгата Даниил са вече изпълнени и разбрани (Откр. 10:6). За пореден път виждаме важността на клетвата на ангела чута от Йоан. Тя включва не само периода, с изтичането на който започва Изследователния съд и който съд трябва да бъде проповядван от църквата на последното време, но и периода от „време, времена и половина време“, който също се е изпълнил и трябва да бъде част от поучението на тази църква.
В указанието дадено на Йоан да не измерва храмовия двор този период е представен като „четиридесет и два месеца“ (Откр. 11:2). Защо е представен като „четиридесет и два месеца“, а не във формата, с която е познат от книгата на пророк Даниил – „време, времена и половина време“? Сигурно защото той се появява в същия вид и на друго място в Откровението – в описанието на звяра излизащ от морето (Откр. 13:1-10) – и този контекст може да ни даде някаква идея. Звярът от морето е представен като един „съставен“ звяр носещ характеристиките на четирите звяра и на малкия рог от Дан. 7 гл. Малкият рог от Дан. 7 гл. е антагонистична сила, която преследва светиите на Всевишния за период от „време, времена и половина време“ (Дан. 7:21, 25). Същата антагонистична сила преследваща верните на Христос за същия период от време е представена по-късно в книгата като „северния цар“ и именно в контекста на гонението извършвано от северния цар ангелът дава клетвата, че това гонение ще трае „време, времена и половина време“ (Дан. 11:32-35; 12:7). Със сигурност виденията от Дан. 7:21-25; 11:32-35; Откр. 11:2 и Откр. 13:1-10 касаят една и съща сила и един и същи времеви период. Формулировката на този период като „четиридесет и два месеца“ в Откр. 13:5 описва пълното надмощие, което антагонистичната сила има над светиите (ст. 7). Акцентът е върху нечестивата, репресираща сила. Сякаш Йоан иска да мислим именно за това, когато представя заръката отправена към него да не измерва „двора, който е извън храма“, защото „той е даден на земните племена, които ще тъпчат святия град четиридесет и два месеца“ (Откр. 11:2). В очите на небето това е една нечестива сила, която упражнява пълна власт над светиите и чиито действия са изключени от задачата на Йоан да измери Божия храм, олтара и поклонниците в храма. Дворът, който е „даден на земните племена“ и който ще бъде тъпкан, няма да бъде измерван. Щом като знаем, какво означава измерването на храма, олтара и поклонниците, ще трябва да се досетим, за какво се отнася неизмерването на двора. Имайки предвид, че измерването на храма, олтара и поклонниците се отнася за Изследователния съд, в който се разглеждат делата на всички, които са част от Божия народ, изключването на двора намиращ се извън храма трябва да означава, че делата на хората, които стоят зад тази фигура, няма да бъдат разглеждани в Изследователния съд. Те са представени като езичници и явни врагове на Божеството, така че няма как делата им да бъдат разглеждани в съда, който е отделен за Божия народ. А щом като нямат място в Изследователния съд, значи те ще бъдат обект на следващата фаза на съда занимаваща се с делата на неспасените, която се случва след Второто пришествие (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). Но какво толкова необичайно има във всичко това, че трябва да бъде представено чрез тази сложна символика? Естествено, че явно бунтуващите се срещу Бога не могат да бъдат част от народа Му и естествено, че делата им ще бъдат разгледани в съда, който се занимава само с тези случаи. В това няма никаква изненада, ако разбираме правилно идеята на Деня на умилостивението и съда, за който този религиозен празник говори. Проблемът е, че силата представена чрез малкия рог в Дан. 7:21-25, чрез северния цар в Дан. 11:32-35, чрез племената (езичниците) в Откр. 11:2 и чрез звяра от морето в Откр. 13:1-10 е една християнска сила. Тя носи името на Христос, облечена е с мантията на Христовата църква и затова би трябвало делата на нейните най-точни представители да бъдат разгледани в Изследователния съд. В същността си обаче тази сила е сатанинска, езическа, един отявлен враг на Исус и истината и затова бива определена като някой, чиято съдба не може да бъде разглеждана в Изследователния съд, а ще бъде решена направо в съда идващ след Второто пришествие. По принцип делото на всеки, който изповядва и претендира, че е на страната на Христос, ще бъде разгледано в Изследователния съд, защото само в него може да се установи, дали покаянието и посвещението на тази личност са били автентични и дали тази личност е готова да влезе в небесното царство без да застрашава неговата хармония и сигурност чрез едно необновено сърце. Едва при установяването, че е липсвало истинско покаяние в живота на личността, нейният случай се прехвърля за съда над нечествите случващ се след Второто пришествие. Но, както казва апостол Павел, „греховете на някои човеци са явни и ги изпреварват в съда, а на някои идват по-късно“ (1 Тим. 5:24). Имало, има и ще има последователи на Исус, чиито живот е в толкова явно противоречие с учението и примера на Спасителя, че независимо от тяхната изповед случаите им са прекалено ясни – те не могат да бъдат част от Изследователния съд и ще бъдат оставени директно за съда над нечестивите. Точно това е вестта, която Йоан иска да предаде чрез неизмерването на двора „даден на земните племена“. Символизираната тук сила, макар и да претендира да е християнска, е толкова ясно откроим враг на Христос в очите на небето, че няма дори да има нужда делата на нейните най-ярки и точни представители да бъдат разглеждани в Изследователния съд и те ще бъдат оставени директно за съда над неспасените.
Защо е нужно цялото това уточнение? Защото неизмерването на двора „даден на земните племена“ е част от заръката на Йоан да измери Божия храм, олтара и поклонниците в храма. Задачата му включва измерване и неизмерване. А това е символична картина на вестта, която църквата на последното време трябва да проповядва по света. Всеки човек се нуждае да разбере, че в момента на небето се провежда съд, след края на който ще се случи Второто пришествие и затова всеки трябва да се подготви за това и да се примири с Бога. Но и всеки трябва да разбере, колко обиден в очите на небето е бунта срещу Бога и когато той бива извършван, особено под мантията на християнството, това има тежки последици – дотолкова, че съдбата на някои става лесно установима и делата им дори няма да бъдат разглеждани заедно с тези, които изповядват, че принадлежат към Божия народ. Измерването на храма, олтара и поклонниците и неизмерването на двора обхваща на практика всички хора, защото случаят на всеки човек ще попадне или в категорията на „измерването“, или в тази на „неизмерването“. Затова мисията на църквата на последното време е да пророкува за „много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:11). Това е една универсална вест, която обхваща всеки човек (Откр. 14:6), но това е и една изобличителна вест, която няма начин да не предизвика конфликти. Не е никаква изненада, че тя ще бъде отхвърлена от много хора, което ще причини болка на проповядващите я (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – III).
2. Двамата свидетели по времето на периода от хиляда двеста и шестдесет дни.
Споменаването на периода от четиридесет и два месеца в заръката на Йоан да не измерва двора има и друга цел. Той въвежда следващата част от видението, която дава друга гледна точка на случващото се в този период и осигурява много важна допълнителна информация:
„А на двамата си свидетели ще дам да пророкуват хиляда двеста и шестдесет дни, облечени във вретища. Те са двете маслинови дървета и двата светилника, които стоят пред Господаря на земята. И ако някой поиска да им навреди, огън излиза от устата им и поглъща неприятелите им; ако някой поиска да им навреди, така и той трябва да бъде убит. Те имат власт да заключат небето, за да не вали дъжд през времето на тяхното пророкуване; и имат власт над водите да ги превръщат в кръв и да поразяват земята с напаст, колкото пъти биха поискали“ (Откр. 11:3-6).
След частта с неизмерването на храмовия двор и тъпченето му от племената в продължение на четиридесет и два месеца картината се насочва към двама свидетели на Бога. На пръв поглед те са много странни и описанието им може да се стори объркващо, но са дадени няколко техни характеристики, така че идентифицирането им не би трябвало да е особено трудно.
Тези свидетели на Бога „пророкуват“, което означава, че става дума за пророци, чието пророкуване представлява свидетелстване за Бога. Вретищата, с които са облечени, пораждат картината на старозветните пророци, които скърбят за нечестието и отстъплението на Божия народ, произнасят божествените съдби и призовават народа към покаяние (Исая 20:2). Огънят поглъщащ неприятелите им и заключването на небето да не вали за определен период напомня за служенето на пророк Илия, който извършил тези чудеса чрез слово потвърдено от Бога (4 Царе 1:9-12; 3 Царе 17:1), а превръщането на водата в кръв и поразяването на земята с различни напасти ни подсеща за египетските язви нанасяни чрез служенето на Мойсей (Изх. 7-11 гл.). Но двамата свидетели биват определени и като „двете маслинови дървета и двата светилника, които стоят пред Господаря на земята“ (Откр. 11:4). Това е картина взета от едно видение на пророк Захария (Зах. 4 гл.). То се отнася за „двамата помазани, които стоят при Господаря на целия свят“ (Зах. 4:14), които са първосвещеникът на юдеите Исус Йоседековия син и управителят на Юдея Зоровавел (Зах. 3:1; 4:6). Значи тук се използват четири добре познати и много значими старозаветни личности, за да опишат двамата свидетели, което може да ни помогне да ги идентифицираме. Мойсей и Илия трябва да се отнасят за закона и пророците, т.е. цялото Божие слово, а Исус Йоседековият син и Зоровавел говорят за свещеническа и управителна функция. В такъв случай най-добре е двамата свидетели да бъдат разбирани като народът на Бога проповядващ Божието слово и свидетелстващ пред един отстъпил свят (Деян. 1:8; Матей 24:14) и така изпълняващ своята свещеническа и царска функция (1 Петр. 2:9; Откр. 1:6; 5:10). Свидетелите са двама, което е минималното необходимо условие за установяването на едно вярно свидетелство (Втор. 19:15; Матей 18:16; 1 Тим. 5:19) и съответства на разбирането на Христос за предаването на свидетелството, поради което Той изпращал учениците Си по двойки като свидетели за Него (Марк 6:7; Лука 10:1). Свидетелството на двамата свидетели съдържа много важна и истинна вест и отхвърлянето й не може да остане без последици.
И така, зад двамата свидетели можем да видим Божия народ свидетелстващ за истината пред един отстъпил свят. Това е една много точна, но в същото време много обща характеристика на Божия народ. Дали тук става дума за новозаветния народ на Бога по принцип? Периодът от „хиляда двеста и шестдесет дни“, в който двамата свидетели пророкуват (Откр. 11:3), стеснява възможностите. Това е същият период от „време, времена и половина време“ (Откр. 12:6, 14) и „четиридесет и два месеца“ (Откр. 11:2; 13:5). Защо обаче и в този случай той не е даден в най-ранната си форма „време, времена и половина време“ или поне като „четиридесет и два месеца“, която версия вече е била използвана и то непосредствено преди появата на картината на двамата свидетели? И тук отговорът трябва да е в посланието, което тази форма на пророческия период носи. В този си вид той се появява във видението за змея (символ на Сатана) гонещ жената (символ на църквата), която бива защитена и опазена от Бога в пустинята за „хиляда двеста и шестдесет дни“ (Откр. 12:6). Значи този вариант на периода се появява в контекста на Божия народ и закрилата, която получава от небето. Това трябва да е посланието, което въпросната версия на периода носи. Макар и Божият народ да е под властта и контрола на звяра (или както другата картина на същия проблем го представя като тъпчене на святия град) и тази власт да се простира за период от „четиридесет и два месеца“ (Откр. 11:2; 13:5), всъщност светиите на Всевишния имат Неговата специална закрила. Тя обхваща целия този период и това са „хиляда двеста и шестдесет дни“. Даже във видението за двамата свидетели светиите са представени не просто като защитени от Бога, а като победители. Божието слово в тях има такава власт, че неприятелите им са като безпомощни да им направят нещо. Ако картината с неизмерването на храмовия двор представя Божия народ като победен – така както враговете му го виждат, картината на двамата свидетели го представя като победител – така както небето го вижда. Наличието на този времеви период стеснява възможностите за идентифициране на двамата свидетели. Те не са символ на новозаветния Божий народ по принцип, а на верните на Бога в периода на голямото средновековно гонение от 538 г. до 1798 г. (прочетете статията Времевите периоди в Даниил 12 гл.). Видението за двамата свидетели представлява друга гледна точка на случващото се в периода от „четиридесет и два месеца“ (Откр. 11:2) и разглежда историята на Божия народ съществуващ и служещ във времето на този период.
3. Двамата свидетели след периода от хиляда двеста и шестдесет дни.
Властта на двамата свидетели за Бога по време на хиляда двеста и шестдесетте дни не е всичко, което трябва да знаем за тях, защото нещо им се случва след изтичането на този период:
„И когато свършат своето свидетелстване, звярът, който излиза от бездната, ще воюва против тях, ще ги победи и ще ги убие. И труповете им ще лежат по улиците на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където бе разпънат и техният Господ. И мнозина от народите, родовете, езиците и племената ще гледат труповете им три дни и половина и няма да позволят да бъдат положени труповете им в гроб. Земните жители ще се зарадват за тях, ще се развеселят и един на друг ще си пратят подаръци, защото тези два пророка са мъчили жителите на земята. А след трите и половина дни влезе в тях жизнено дихание от Бога и те се изправиха на краката си; и голям страх обзе онези, които ги гледаха. А те чуха силен глас от небето, който им казваше: Въздигнете се тук. И те отидоха горе на небето в облак; и неприятелите им ги видяха. И в онзи час стана голям земетръс и десетата част от града падна и измряха в земетръса седем хиляди човека; а останалите се уплашиха и отдадоха слава на небесния Бог“ (Откр. 11:7-13).
Историята на двамата свидетели продължава, но с тях се случва нещо много странно. Тяхната първоначална задача е да „пророкуват хиляда двеста и шестдесет дни“ (ст. 3), което ще рече, че с приключването на този период трябва да приключи и тяхното свидетелстване. Така че когато се казва, че те са свършили свидетелстването си (ст. 7), значи сме въведени във времето след края на хиляда двеста и шестдесетте дни. Периодът вече е изтекъл. Пророкуването на двамата свидетели причинява конфронтация с хората, които отхвърлят вестта им, така че можем да очакваме, че приключването на свиделстването им трябва да донесе някакво успокоение на враговете им. Но изглежда се случва точно обратното, защото сега двамата свидетели биват изправени пред един звяр излизащ от бездната, който не само воюва срещу тях, но ги побеждава и убива (ст. 7). За двамата свидетели се казва, че „те имат власт да заключат небето, за да не вали дъжд през времето на тяхното пророкуване“ (ст. 6), което означава, че голямата власт, която са имали и упражнявали, е била налична само в периода от хиляда двеста и шестдесет дни. След приключването на периода те са като безпомощни и нищо чудно, че тогава биват победени, още повече, че врагът им този път не са хора, а един звяр. Винаги, когато в книгата Откровение се появява звяр, той бива описан (Откр. 13:1-3, 11; 17:3). За този обаче не се казва нищо, освен че излиза от бездната (Откр. 11:7). Това може да означава, че става дума за някой от зверовете, които Откровението се ангажира да опише. В такъв случай най-добрият кандидат е звярът от Откр. 17 гл., защото само за него се казва, че излиза от „бездната“ (Откр. 17:8). Гръцките изрази и в двата текста са едни и същи. Липсата на описание може да се обясни с факта, че тук звярът се появява в историческата част на книгата и специално във видението за тръбите, което използва много странна символика и се отличава сериозно от другите видения на Откровението. Но може да има и друга причина за това. За целта е нужно да се разбере, кой точно е звярът от Откр. 17 гл. и как действа той. Направили сме му много обстоен анализ в статията Падението и краят на Вавилон. Имаме всички основания да смятаме, че тук става дума за самия Сатана, който действа чрез различни политически сили във физическия свят на човечеството за прокарване на намеренията си. Това може да бъде видяно в използването от звяра на неговите глави и рогове (Откр. 17:3, 9-13). Но същият този звяр се появява в интерлюдията на серията за седемте тръби без да се казва за него, че има и че използва някакви глави и рогове, и той убива двамата свидетели на Бога. Това сигурно означава, че в битката си с тях звярът действа сам. Той не се осланя на посредници, за да се справи с двамата свидетели, а се изправя сам срещу тях. Изглежда тяхното побеждаване е много важно за него, той не може да се довери на някой да свърши тази работа и затова се наема да я свърши сам.
Какво може да предизвика гнева на този звяр, че да е готов да воюва срещу двамата свидетели и дори да ги убие? Не може да е свидетелството, което са давали по време на хиляда двеста и шестдесетте дни, защото те повече не го дават. Трябва да е нещо друго. По-нататък във видението се казва, че „тези два пророка са мъчили жителите на земята“ (Откр. 11:10). С властта, която са имали по време на хиляда двеста и шестдесетте дни, те са държали земните жители в страх. С приключването на периода двамата свидетели загубват властта си и спират свидетелстването си, от което можем да очакваме, че страхът у земните жители ще изчезне. Вместо това става нещо по-лошо – земните жители започват да бъдат измъчвани. Предвид факта, че това са същите двама свидетели, трябва да става дума за Божия народ, но този път той не носи свидетелството давано по време на хиляда двеста и шестдесетте дни, а прави нещо друго, което води до мъчението на земните жители и се стига до необходимостта звярът от бездната да излезе и да го убие. Сякаш с приключването на визирания период двамата свидетели са станали по-уязвими и незащитени и въпреки това вестта им е още по-конфронтираща и изобличителна, което причинява мъчение на слушащите я. Това води до невиждана съпротива срещу двамата свидетели, която не може да се сравни с преживяното от тях по време на хиляда двеста и шестдесетте дни.
Кой е този Божий народ? Няма много възможности. Това трябва да е народът на последното време, който се появява след края на хиляда двеста и шестдесетте дни. Както в служенето им по време на хиляда двеста и шестдесетте дни, така и след това двамата свидетели си остават двамата свидетели. Има вътршноприсъща връзка и приемственост. Вестта им след периода не е същата като тази по време на периода, но става дума за същите двама свидетели. Вестта им след периода е много специална, което предизвиква яростта на звяра и това решава съдбата им. Подобна тема имаме и във видението, в което се споменава същия период от хиляда двеста и шестдесет дни. По време на продължителността на периода църквата е представена като жена преследвана от змея (Откр. 12:6, 14). След изтичането на периода жената се изгубва от фокуса и на преден план излизат „останалите от нейното потомство“ (ст. 17). Като нейно потомство те носят нейните характеристики, което говори за връзка и приемственост между двете фигури и в резултат на това змеят се разярява срещу остатъка. Змеят мрази жената, затова мрази и „останалите от нейното потомство“, които е съвсем удачно да наречем „църква на остатъка“. В църквата на остатъка има нещо много специфично, което вбесява змея. Той вижда нуждата да си осигури подкрепата на двама съдружници, с помощта на които да победи тази църква (Откр. 12:17-13:1, 11). И причината за омразата му е това, че принадлежащите към църквата на остатъка не само приличат на жената, но и „пазят Божиите заповеди и свидетелството на Исус“ (Откр. 12:17). Изглежда, че виденията от Откр. 11:3-10 и Откр. 12:6-17 се развиват паралелно и служенето на двамата свидетели след изтичането на хиляда двеста и шестдесетте дни съответства на служенето на църквата на остатъка.
Има и още доказателства в подкрепа на тезата, че дейността на двамата свидетели след хиляда двеста и шестдесетте дни се отнася за църквата на последното време. Със служенето си след този период двамата свидетели са измъчвали „земните жители“/“жителите на земята“ (Откр. 11:10). Този израз се използва специално за хората, които получават Божиите съдби във формата на „горко“ по време на петата, шестата и седмата тръби (Откр. 8:13). В голямата си част тези тръби се изпълняват в последното време, когато служи църквата на остатъка. Също така се казва, че „мнозина от народите, родовете, езиците и племената ще гледат труповете“ на двамата свидетели (Откр. 11:9). Този език е много сходен с езика на поръчката към Йоан, представителят на църквата от последното време, да пророкува за „много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:11), както и с цялостната вест, която тази църква проповядва – Тройната ангелска вест, която трябва да достигне до „обитаващите по земята“ и до „всеки народ, племе, език и хора“ (Откр. 14:6). Вестта на двамата свидетели след периода от хиляда двеста и шестедесет дни, която носи мъчение на „земните жители“/“жителите на земята“ (Откр. 11:10), е Тройната ангелска вест, която съдържа вестта за началото на Изследователния съд (Откр. 14:6, 7) и която вест е представена в интерлюдията чрез измерването на Божия храм, олтара и поклонниците и неизмерването на храмовия двор (Откр. 11:1, 2). Това е последната вест, която ще бъде отправена към човечеството от църквата на остатъка и омразата на змея към тази църква е разбираема. Но видението за двамата свидетели разкрива нещо наистина специално за враждата му с тази църква. Разбираме го от разглеждането и на другите символи от видението, които всъщност осигуряват още доказателства в подкрепа на тезата, че двамата свидетели служещи след периода от хиляда двеста и шестдесет дни символизират църквата на последното време.
Един от най-интригуващите моменти в пророчеството е убиването на двамата свидетели от звяра (Откр. 11:7). За какво става дума тук? Означава ли това, че църквата на остатъка ще бъде напълно заличена от Сатана? И други видения в Откровението внушават идеята, че гонението на Божия народ от последното време ще е толкова тежко, че сякаш никой принадлежащ към него няма да остане жив, но впоследствие изясняват, че все пак ще има останали живи. Това е просто изразно средство целящо да разкрие грандиозните мащаби на последната криза. Видението за двамата свидетели отразява същия дух, но нещата стоят малко по-различно, защото умъртвяването на свидетелите бива последвано от тяхното възкресение и възнесение на небето (ст. 11, 12) и то още докато земната история тече и краят е все още в бъдещето (ст. 13). Не може да става дума за истинска смърт. Най-вероятно тук се представя някаква огромна криза в църквата на остатъка в световен мащаб, която бива причинена по някакъв начин от Сатана и която внася смущение в свидетелстването на църквата. По-рано във видението на Йоан му се казва да изяде разгънатата книжка, която се вгорчава в стомаха му (Откр. 10:10). С това се описва горчивата опитност, през която църквата, която апостолът представя, ще мине при осъществяването на мисията си да пророкува за „много народи и племена, езици и царе“ (ст. 11). Разпространяването на Тройната ангелска вест ще е свързано с горчиво разочарование (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – III) и в умъртвяването на двамата свидетели виждаме най-горчивия му момент. Сякаш църквата ще мине през едно голямо падане, което ще бъде видяно от всички и ще донесе особено голяма радост на враговете й. Но падането й ще бъде последвано от ставане, което ще е по-славно от предишното й състояние. Изяждането на разгъната книжка не се свеждало само до горчивина в стомаха на Йоан. Тя била „сладка като мед“ в устата му (ст. 10). Опитността на проповядващите последната вест на милост към този свят не е само горчива, но и сладка, защото тази вест не само ще им донесе познание относно Божиите действия по спасяването на човечеството, но тя ще и послужи за спасяването на много хора. Не само смъртта, но и възкресяването и възнесението на двамата свидетели ще бъде видяно от всички и това даже ще доведе някои до спасение.
Ако тук се говори за една глобална криза в църквата на остатъка, кога ще се случи тя? За да разберем, кога ще се случи, първо трябва да разберем, къде двамата свидетели биват убити. Казва се, че труповете им (в гръцкия оригинал става дума за един труп, сякаш двамата свидетели са едно) се намират „по улиците на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където бе разпънат и техният Господ“ (Откр. 11:8). За да са мъртвите им тела в този град, значи битката между тях и звяра е станала там и там те намират смъртта си. Кой е този град? Той е наречен „Содом“ и „Египет“, което поражда идеите за голямо нечестие (Бит. 18:20, 21; 19:4-11) и открит бунт срещу небесния Бог (Изх. 5:2), но той е наречен така само „духовно“. Това не са неговите истински имена. Значи градът има друго име, но образно може да бъде наречен и „Содом“ и „Египет“. Кое е истинското му име проличава от извършването в него на една друга смърт, случила се преди тази на двамата свидетели – тази на Исус Христос. Може би звярът от бездната е причината за смъртта не само на двамата свидетели, но и за тази на „техния Господ“. Това означава, че единственият кандидат в идентифицирането на града е Ерусалим. Разбира се, че не може да става дума за истинския град Ерусалим, който бил разрушен дълго преди получаването на видението. Това е символизъм и зад него трябва да стои нещо различно от истинския град. Пророк Амос предупреждава Израил, че е станал като Египет и Содом и затова ще бъде наказан като Египет и Содом (Амос 4:10, 11). В отстъплението си Божият народ може да стигне дотам, че да бъде оприличен на най-нечествите и бунтовни народи. От това отстъпление той може и да не се върне назад и да се превърне във Вавилон. В историята на двамата свидетели градът, в който Господ бил разпънат и бил представител на избрания народ, е също така и „Содом“ и „Египет“, защото е отстъпил от Бога. Една такава характеристика съответства на идеята, която Вавилон представя. Също така той е наречен „големия град“ (Откр. 11:8), както бива наречен и Вавилон (Откр. 16:19; 17:18). Това е Вавилон и последващото му описание също допринася в потвърждаването на този извод. За него се казва, че бил ударен от „голям земетръс“, от който „десетата част от града падна“ (Откр. 11:13). Подобна е съдбата и на Вавилон по време на седмата язва, когато той се разделя на три в резултат на голямо земетресение (Откр. 16:18, 19). Земетресението случващо се в него след възнесението на двамата свидетели е по-малко разрушително, защото все още има възможност за покаяние на хората, която и бива използвана от оцелялите от земетресението (Откр. 11:13), докато това ставащо по време на язвите е по-голямо и вече няма възможност за покаяние на никого. Също така виждаме тясната връзка между звяра излизащ от бездната и града, в територията на който той убива двамата свидетели и в услуга на чиито жители го прави. И в Откр. 17 гл. може да бъде забелязана такава връзка, защото блудницата Вавилон е представена като седяща върху звяра излизащ от бездната (Откр. 17:3-8). Градът от видението за двамата свидетели трябва да е Вавилон.
Битката между двамата свидетели и звяра станала на територията на Вавилон, където свидетелите отишли с вест до „жителите на земята“, които са легитимните граждани в този град. Вестта обаче донесла мъчение на „земните жители“ (Откр. 11:10). Каква е тази вест, че има подобно въздействие върху някои хора? Както видяхме по-горе, двамата свидетели служещи след периода от хиляда двеста и шестдесет дни прокламират Тройната ангелска вест, първата от която включва Изследователния съд (Откр. 14:6, 7) – учение, което поражда конфронтация с призива си за покаяние и подготовка за Второто пришествие. Но в Тройната ангелска вест се съдържа и такава, която обявява падането на Вавилон (ст. 8) и, съвсем разбираемо, проповядването й в самия град Вавилон няма да се възприеме много радостно. Това донесло дискомфорт и мъчение на „земните жители“. Използваната гръцка дума за „мъчили“ (Откр. 11:10) е същата, с която се описва мъчението в последния съд на тези, които приемат белега на звяра и за което третата ангелска вест предупреждава (Откр. 14:10). В екзекутивния съд мъчението е както физическо от силата на огъня, така и психологическо от осъзнаването на пропусната възможност за спасение. Мъчението на „земните жители“, на което били подложени от двамата свидетели, не може да е физическо, защото огънят на последния съд е все още в бъдещето. То било психологическо поради проповядваната изобличителна вест и толкова непоносимо, че се наложило звярът да излезе от бездната и да убие двамата свидетели. Тук виждаме, че Вавилон побеждава църквата на остатъка. Да, Божият народ е победен, но не задълго. Двамата свидетели възкръсват и се възнасят на небето. Това е картина на победа и триумф и точно така бива възприета и от враговете на двамата свидетели, които стават очевидци на чудото (Откр. 11:11). „И в онзи час“, веднага след възнесението, настава заметресение в града, което разрушава „десетата част от града“ и убива „седем хиляди човека“ (Откр. 11:13). Сякаш смъртта на двамата свидетели е предизвикала божествен съд над града и Бог възкресява служителите Си и ги взема при Себе Си, за да не пострадат от земетресението, с което наказва града. Цялото това чудо е толкова въздействащо, каквито са и последиците от земетресението, че оцелялите от земетресението жители на града се покайват – те „се уплашиха и отдадоха слава на небесния Бог“. Точно това е призивът и на първия ангел от Тройната ангелска вест, който подканва света да се убои от Бога и да Му въздаде слава, защото има съд (Откр. 14:7). Смъртта на двамата свидетели изглежда като поражение, но се превръща в победа, която носи спасение на хора, които са част от Вавилон. Измамливата и смъртоносна сила на Вавилон вече няма власт над тях и те биват спасени. Това напомня за момента, в който втората ангелска вест говореща за падането на Вавилон (ст. 8) става по-актуална в самия край на времето:
„След това видях друг ангел, който слизаше от небето и имаше голяма власт; и земята бе осветена от неговата слава. Той извика със силен глас: Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица; защото всички народи пиха от виното на нейното разпалено блудстване и земните царе блудстваха с нея, земните търговци се обогатиха от безмерния ѝ разкош. И чух друг глас от небето, който казваше: Излез от нея, народе Мой, за да не участваш в греховете ѝ и да не споделяш язвите ѝ; защото греховете ѝ стигнаха чак до небето и Бог си спомни нейните неправди“ (Откр. 18:1-5).
Проповядването на вестта за падането на Вавилон от страна на двамата свидетели причинява смъртта им – църквата на остатъка преминава през някаква невероятна криза причинена от Сатана, която застрашава съществуването й и възпрепятства свидетелстването й, но тя получава изобилието на Святия Дух, което в есхатологията е познато като „късния дъжд“, и това й дава сила да премине през кризата без да прави компромис с вестта си. В резултат на тази мощна вест всички принадлежащи към невидимия Божий народ, които са все още във Вавилон, го напускат, за да избегнат предстоящото унищожение на тази нечестива сила и да намерят спасение. Явно описаната чрез смъртта на двамата свидетели криза в църквата на остатъка трябва да се случи в самия край на времето.
Покаянието на оцелелите от земетресението също дават указание за времето на случването на смъртта на двамата свидетели, т.е. за тази ужасна криза в църквата на остатъка. Видението за седемте тръби, към което принадлежи разглежданата интерлюдия, се занимава със съда на Бога над хората преследващи народа Му и отхвърлящи благовестието. Този съд е тежък и заслужен, но не е лишен от милост и крайната му цел е да доведе получаващите го до покаяние. Никоя от тръбите не постига тази цел, но единствено в шестата тръба (Откр. 9:13-21) темата за покаянието се появява съвсем открито. При нея „една трета част от човеците“ бива убита (ст. 15), което не успява да доведе останалите до покаяние (ст. 20, 21). В статията Седемте тръби от Откровението – II сме посочили, че тук става дума за двете групи хора, които ще получат белега на звяра в последната криза – умъртвените са тези, които го получават на челата си заради доброволното си и всеотдайно служене на звяра, а непокаяните са тези, които го получават на ръцете си като по принуда, защото не са съгласни с претенциите на звяра, но се страхуват да му се противопоставят. В интерлюдията на видението отново се появява темата за покаянието в контекста на съд. Но съдът, който Бог нанася на Вавилон в резултат на умъртвяването на двамата Му свидетели, води някои до покаяние. Този път съдът постига целта си. Също така този детайл ни показва, къде във времето да търсим изпълнението на пророчеството. То ще се случи в бъдещето от наша гледна точка, по време на шестата тръба, която се изпълнява във времето на най-голямата криза на човечеството – кулминацията на борбата между Христос и Сатана, когато светът ще бъде разделен на имащите Божия печат и на имащите белега на звяра (Откр. 13:12-17). Интерлюдията на видението за седемте тръби носи окуражаващата вест, че във времето на най-голямо отстъпление, когато Божият народ ще бъде в криза заплашваща съществуването му и възпрепятстваща вестта му, много хора, които са част от Вавилон, ще приемат вестта му, ще напуснат тази отпаднала религиозна система и ще се присъединят в редиците му в силата на Святия Дух. Една такава вест е наистина окуражаваща.
Смъртта на двамата свидетели трае „три дни и половина“ (Откр. 11:9, 11). Това не може да е период, който подлежи на изчисление, защото се случва след 1844 г., за което време се казва изрично, че няма да има изпълняващ се пророчески период (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – III). Какво тогава трябва да означават тези три дни и половина? Периодът от „хиляда двеста и шестдесет дни“ или „време, времена и половина време“, или „четиридесет и два месеца“ е всъщност период от три години и половина. На всяка от годините на периода, в който Божият народ от средновековието бива репресиран, съответства един ден в периода от „три дни и половина“, в който Божият народ на последното време преминава през най-голямата си криза. Тук се изразява съвместимостта и приемствеността между двата периода и се потвърждава по-горе установената връзка между Божия народ от средновековието и този от последното време. Този от последното време е най-точният и легитимен представител на този от средновековието.
С това интерлюдията на видението за седемте тръби приключва и сега вече седмата тръба може да бъде затръбена:
„Второто горко премина; ето, идва скоро третото горко“ (Откр. 11:14).
С третото „горко“ идва и затръбяването на седмата тръба, която разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – II.
4. Обзор на видението за двамата свидетели.
Приема се, че умъртвяването на двамата свидетели на Бога от страна на звяра и случващото се с техните трупове се отнася за атаката на атеистична Франция срещу религията по време на френската революция (1789-1799 г.), а възкресяването на свидетелите се отнася за последвалото глобално разпространение на християнството. Проблемът е, че тази част от историята на двамата свидетели (Откр. 11:7-13) се случва след приключването на периода от хиляда двеста и шестдесет дни, т.е. след 1798 г. Единствено последната година на революцията може да бъде определена като случваща след края на периода, а в нея вниманието на революционерите е било ангажирано с други неща. За да може Франция да бъде „вместена“ в пророчеството, се предлага периода от хиляда двеста и шестдесет дни да се разглежда като приблизителен, а не като абсолютен. Но ако той е приблизителен, какви трябва да са другите периоди, които се появяват заедно с него в пророчеството на Даниил и биват запечатани – „хиляда двеста и деветдесет дни“ и „хиляда триста тридесет и пет дни“ (Дан. 12:11, 12)? Приблизителен ли е периодът от „две хиляди и триста денонощия“, който също бива запечатан? Ако всички тези периоди са приблизителни, как трябва да бъдат изчислявани и какво трябва да е очакването ни за събитията, които те предсказват? Явно е, че никой от тези периоди не може да се приеме за приблизителен. Те са абсолютни, защото говорят за определени събития, които трябва да се случат в началото и в края им. Нещо повече. Както сме разгледали в статията Времевите периоди в Даниил 12 гл., именно краят на периода от „време, времена и половина време“ (който е същият период от „хиляда двеста и шестдесет дни“) е важният в разполагането на събитията. С неговия край започва „края на времето“ и това бива отбелязано от едно много важно събитие (Дан. 11:40). С този край започва изчислението, което води до разтълкуването и на другите два периода от Дан. 12 гл. Сякаш не случайно се поставя акцент на края на периода. Откровението се присъединява в открояванато на този край и описва историята на двамата свидетели, след като този край се случва (Откр. 11:7). Тук изобщо не може да вмести идеята за едно приблизително число на периода от хиляда двеста и шестдесет дни и няма как да видим в това пророчество френската революция. То се занимава с преживяването на църквата на остатъка във времето на нанасянето на божествения съд в шестата тръба.
Когато Бог нанася съд над бунтуващите се срещу Него, народът Му бива защитен, но това не означава, че съдът не се отразява и на него по някакъв начин. Например в съда над непокорните на Бога по време на изливането на седемте язви непокорните на Бога страдат от липсата на вода поради превръщането на всички води в кръв (Откр. 16:3, 4) и от греенето на слънцето, което увеличава силата си (ст. 8). Това са язви предназначени за нечестивите, но Божият народ обитава същата тази земя, в която водата е вече негодна за пиене, а слънцето изгаря хората с лъчите си, така че те също стават потърпевши. Затова в края, когато всичката скръб е зад гърба им, им се дава специалното уверение, че „няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги порази слънцето, нито някой пек“ (Откр. 7:16). Виждаме, че макар и съдът да е предназначен за бунтуващите се срещу Бога, верните също биват потърпевши.
Как стоят нещата с божествения съд, който се случва по време на затръбяването на тръбите? Наличието на Божия печат гарантира избягването на отровата на скакалците от петата тръба и предотвратява получаването на белега на звяра от шестата тръба. Но дали това означава, че църквата ще мине безметежно в периода на последното време или ще премине през скръб, макар и да няма съд насочен към нея? Освен това, какво точно трябва да прави тази църква, докато тече съда от петата и шестата тръба? Причина ли ще е отхвърлянето на вестта й тя да спре с прогласяването й и само да стои като един безразличен, страничен наблюдател? Това са въпросите, които се пораждат в изследването на петата и шестата тръби. Интерлюдията на видението е дадена, за да им се отговори. Първата й част се занимава с мисията на църквата в този период. На нея е възложена специална задача да проповядва една много важна вест, което ще донесе на църквата както много радост, така и много разочарование (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – III). Независимо от това, че вестта ще бъде отхвърлена, църквата трябва да продължи да я проповядва. Втората част на интерлюдията разкрива, каква точно е вестта, която църквата на остатъка трябва да проповядва – това е Тройната ангелска вест, като се поставя специален акцент на съда случващ се преди Второто пришествие, за който се говори в първата от трите вести. Църквата трябва да обърне вниманието на човечеството към наближаващото Пришествие на Христос и към Изследователния съд, който го предшества и се провежда в момента на небето. Това е вестта, която трябва да се проповядва по време на петата тръба, в която Божият народ е представен като защитен от отровата на скакалците чрез Божия печат на челата им (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – II). Именно в Изследователния съд се решава, кой ще получи Божия печат и кой – не. Предназначението на печата е да предпази и съхрани имащите го по време на последната криза, но в петата тръба той изпълнява и една допълнителна функция като предпазва от отровата на секуларизма, която измъчва човечеството. Църквата на остатъка служеща във времето на петата тръба трябва да издига важността на Божия печат като единственото средство за противопоставяне пред секуларизма, но трябва и да подчертава, че получаването на печата е тясно свързано със случващото се в момента в небето провеждане на Изследователния съд. Сякаш във времето на петата тръба първата ангелска вест е, която има най-голяма актуалност, докато втората и третата, които също трябва да бъдат проповядвани, няма да имат пълна актуалност, а ще служат повече като указание за това, което предстои скоро.
Разбира се, наличието на Божия печат на челото не гарантира безметежно съществуване. Във времето на шестата тръба ще се случи налагането на белега на звяра. Божият печат на челото предпазва от получаване на белега на звяра на челото или на ръката, но на носещите го няма да им бъде спестено страданието. Именно тогава църквата на остатъка ще мине през най-голямата си криза и за което тя трябва да бъде предупредена. Кризата ще е свързана с Тройната ангелска вест, защото втората и третата й вести са станали тогава напълно актуални, което бива забелязано от непокорните. Укорът идващ от тези вести предизвиква голяма съпротива и се стига до кризата в църквата на остатъка. Кризата ще е толкова тежка, че светът ще сметне, че с тази църква е свършено. Но специалното Божие благословение ще я съхрани от падане и това няма да остане незабелязано. Много хора по света ще прегърнат вестта й и ще бъдат спасени. Всичко това е кулминацията на сладко-горчивата опитност на Йоан символизирана с изяждането на разгънатата книжка. Разгънатата книжка представлява откриване на част от съдържанието на книгата, която може да бъде разгъната само от Агнеца. В основата си тази открита част от съдържанието на книгата представлява вест към църквата на остатъка относно нейната мисия и преживяването, което ще има в осъществяването й.
Втората част на интерлюдията на видението за седемте тръби разкрива, каква е вестта, която църквата на остатъка трябва да проповядва в последното време – това е Тройната ангелска вест, от която първата е особено актуална по време на петата тръба, а втората и трета стават напълно актуални в шестата тръба, когато църквата ще мине през най-голямата си криза.