Затръбяването на тръбите от видението за седемте тръби (Откр. 8:2-11:18) може да се раздели на две групи. В първата са първите четири тръби (Откр. 8:7-12), които разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – II, а втората се състои от последните три тръби (Откр. 9:1-21; 11:15-18), които представляват специална група от съдби наречени „горко“ върху „земните жители“ (Откр. 8:13; 9:12; 11:14) и които изследваме в статиите Седемте тръби от Откровението – III и Седемте тръби от Откровението – IV.
Шестата тръба започва след обявяването на края на първото „горко“ (Откр. 9:12), което трябва да означава, че тя представлява второто „горко“. След приключването на шестата тръба (ст. 21) обаче вместо да бъде обявен края на второто „горко“ и затръбяването на седмата тръба, както може да се очаква, бива въведена една съвсем различна сцена от тази на тръбите (Откр. 10:1). Тя приключва с обявяването на края на второто „горко“ (Откр. 11:14), което ни задължава да я приемем като една интерлюдия – сегмент от видението, който идва веднага след края на шестата тръба. Този сегмент има определена цел. В развитието на видението, и специално във втората група тръби, са възникнали въпроси, които са останали неотговорени и се налага да се даде едно допълнително видение, което да внесе нужната яснота.
Интерлюдията на видението за седемте тръби представлява едно видение от две сцени, така че условно може да се раздели на две части. Двете сцени на видението са изключително странни и са истинско предизвикателство за разтълкуване, но те държат ключа към много важни моменти от видението и затова не могат да останат непроучени. Тук ще изследваме първата част занимаваща се с един ангел, който държи в ръката си разгъната книжка.
Какво е значението на първата част на интерлюдията на видението за седемте тръби?
1. Ангелът с разгънатата книжка.
С приключването на шестата тръба (Откр. 9:21) читателят очаква да види затръбяването на седмата. Вместо това между шестата и седмата тръби се появява сегмент, който е не по-малко загадъчен от самите тръби. Той започва така:
„И видях друг силен ангел, който слизаше от небето, облечен в облак; над главата му имаше дъга, лицето му беше като слънцето и краката му – като огнени стълбове. Той държеше в ръката си разгъната книжка; и като стъпи с десния си крак в морето, а с левия – на земята, извика с висок глас, както реве лъв; и когато извика, седемте гръма издадоха своите гласове. И след като седемте гръма издадоха своите гласове, аз се готвех да запиша, но чух глас от небето, който каза: Запечатай това, което изговориха седемте гръма, и не го пиши. А ангелът, когото видях да стои в морето и на земята, издигна десницата си към небето и се закле в Живеещия до вечни векове, Който е създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него, че няма да има вече време, но че в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава ще се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците“ (Откр. 10:1-7).
Това е началото на интерлюдията между шестата и седмата тръба и тя започва с един силен ангел слизащ от небето на земята, който държи в ръката си разгъната книжка. При приземяването си обаче той не стъпва на земята, както може да се очаква, а с единия си крак стъпва в морето, а с другия – на земята. Веднага след приземяването си той издава лъвов рев, на който отговарят седем гръма. За Йоан обаче гръмовете са гласове, които той разбира. Изглежда казаното от тях е нещо много важно, защото апостолът усеща нуждата да го запише, но му се казва да не го прави. Тогава ангелът издига ръката си към небето и отправя една тържествена клетва в Бога, Създателя на всичко, свързана с приключването на някакво време и с изпълнението на тайната на Бога около времето на затръбяването на седмата тръба.
Какво трябва да означава всичко това?
1) Разгъната книжка
До момента на видяното от Йоан се случват няколко интригуващи неща, но по-странното е, че тук изследователите на видението са силно ангажирани с идентифицирането на книжката държана от ангела и с нейното съдържание. Въпреки че по нищо не личи това да е най-важния въпрос, интересът бива насочен към тази книжка и затова трябва да й обърнем внимание. Първо ще се занимаем с идентифицирането на книжката, а по-надолу ще се спрем на въпросите за предназначението и съдържанието й.
Използваната гръцка дума за „книжка“ (ст. 2) е „библаридион“, която е умалително и се превежда като „книжка“, „малка книжка“ или „малък свитък“. Употребата й в Новия завет може да бъде открита единствено в тази глава на Откровението. Във времето на апостол Йоан е имало още две думи означаващи „книга“/“свитък“, които са се използвали взаимозаменяемо – „библос“ и „библион“. Това проличава и от употребата им в Откровението. При описанието на последния съд в Откр. 20:12 Йоан използва думата „библион“, а в ст. 15, който се занимава със същия съд, думата е „библос“. Но взаимозаменяемите „библос“ и „библион“ са се използвали за свитък без значение от размера му, което означава, че те биха могли да бъдат прилагани и за малък свитък. От употребата им не може да се съди за големината на книгата, която те означават.
Както вече посочихме, и трите думи намират място в Откровението – „библаридион“ откриваме само в Откр. 10 гл. (Откр. 10:2, 8, 9, 10), „библос“ се появява само на две места (Откр. 3:5; 20:15), а „библион“ е най-широко ползваната и се появява на 20 места, включително и в Откр. 5 гл., където се използва за книгата намираща се отдясно на Седящия на престола (ст. 1-9). Според повечето коментатори употребата на „библаридион“ в Откр. 10 гл., както и факта, че тази „малка книжка“ е разгъната, има за цел да я открои и разграничи от запечатания свитък, за който се говори в Откр. 5 гл. Има обаче и изследователи, които отбелязват, че в някои преписи на Откровението в Откр. 10:8 не се използва „библаридион“, а „библион“, също като в Откр. 5 гл. (както и българският и повечето английски преводи предполагат), и фактът, че и в двата случая книгата е придружена от представянето на „силен ангел“ (Откр. 5:2; 10:1), говори за тясна връзка между двете книги. Разумно е да приемем, че двете книги от Откр. 5 и 10 гл. са всъщност една и съща книга.
Защо обаче тази книга е представена като „книга“ в Откр. 5 гл. и като „малка книжка“ в Откр. 10 гл.? Допуска се, че целта на употребата на „библаридион“ в Откр. 10 гл. е да се покаже, че запечатаната книга от Откр. 5 гл. е частично разгъната и вече някаква част от съдържанието й може да стане достояние на църквата. Проблемът тук е, че имаме достатъчно основания да смятаме, че цялата книга от Откр. 5 гл. е вече разгъната (прочетете статията Седемте печата от Откровението – III), така че ако наистина става дума за същата книга, трябва да я видим не като частично, а като изцяло разгъната.
Но има и друга възможност, на която изобщо не се обръща внимание, а би трябвало. Силният ангел, който държи книжката, стъпва в морето и на земята (Откр. 10:2), а после издига десницата си към небето (ст. 5). За да може да стъпи в морето и на земята, дори същество, което е по-голямо от един човек (за каквито приемаме че ангелите са), ще може да разположи краката си само около границата между морето и сушата. Но този ангел е описан като стъпващ достатъчно навътре в морето и достатъчно навътре на земята. Освен това той издига ръката си към небето, за да покаже, че обхваща не само земята и морето, но и небето. Цялото това описание говори за едно същество с гигантски размери (което не означава, че всички ангели са такива гиганти, а че това е просто герой в една символична история). В ръката на един такъв гигант всяка книга ще изглежда като малка книжка. И точно като такава я вижда Йоан. Значи не самата книга е с малки размери в сравнение с другите книги, а само изглежда като малка в ръката на един гигантски ангел. Това потвърждава, че тук трябва да става дума за книгата, която Агнецът взима от престола (Откр. 5:7, 8), но тя е вече разгъната, което може да се очаква, защото всичките й седем печата са вече свалени и това предполага, че тя е вече отворена (Откр. 5:2, 5; 6:1; 8:1). Затвореният и запечатан свитък в ръката на Агнеца е вече отворена книга в ръката на един гигантски ангел. Това, че тук става дума за книга с нормални размери, се разбира и от последващото изяждане на книгата от Йоан (Откр. 10:10), което разглеждаме по-надолу.
2) Ангел държащ разгъната книжка
Ангелът държащ малката книжка е наречен „друг“ (Откр. 10:1), за да бъде разграничен от ангелите, които тръбят с тръбите и от този служещ на олтара (виж Откр. 8:2, 3), но също и „силен“, защото вероятно става дума за ангел от много висок ранг. Йоан вече видял един „силен ангел“ на небето, който търсел достоен да отвори затворената и запечатана книга намираща се отдясно на Седящия на престола (Откр. 5:1, 2). Сега вижда „друг силен ангел“ (Откр. 10:1) с разгъната книжка в ръка. Той слиза от „небето“ и повечето от характеристиките му са свързани с небесни обекти – облак, дъга и слънце, а след като издава лъвов рев, му отговарят гръмове. Това е силно изразена небесна тематика в личността на ангела. Всъщност изгледът му е много сходен с този на самия Христос в Неговото прославено състояние (Откр. 1:13-15) и затова не малко изследователи го идентифицират с Исус. Предвид странността на символиката във видението за седемте тръби подобна възможност не е изключена, но все пак най-вероятно става дума за небесно същество от най-висок ранг, което е облечено в мощта и авторитета на Исус и е дошло на земята да говори от Негово име. Подобен случай имаме и в Откр. 22:6-16, където ангел отново говори на Йоан. Ангелът е изпратен да представи думите на Христос, но той е толкова точен представител на посланието на Исус, че е трудно да се разграничи между самия ангел и Христос, Който го е упълномощил да говори. Щом като ангелът държи „в ръката си разгъната книжка“ (Откр. 10:2) и след това издига „десницата си към небето“, за да се закълне (ст. 5, 6), явно той държи книжката в лявата си ръка.
3) Извикване с лъвов рев
След като стъпва в морето и на земята (Откр. 10:2), ангелът извиква „с висок глас, както реве лъв“ (ст. 3). Изреваването от страна на Бога (Ерем. 25:30; Йоил 3:16; Амос 1:2) и то изреваване с глас като на лъв (Осия 11:10) представлява Божия глас, който може да служи за призив към един пророк да пророкува (Амос 3:8). Извикването с лъвов глас от страна на ангела е представяне на гласа на Бога, Който има специална вест за народа Си. Този лъвов рев Йоан трябва да е възприел като заръка да произнесе някакво пророчество.
В резултат на лъвовия рев на ангела „седемте гръма издадоха своите гласове“ (Откр. 10:3), което напомня за седмократното издаване на Божия глас като гръм от Пс. 29:3-9. В книгата Откровение гърмът служи като предупреждение за божествените действия преди времето на края и по отношение нанасянето на съд (Откр. 6:1; 8:5; 11:19; 16:18). Йоан разбира казаното от седемте гръма и го оценява като нещо много важно. Имайки предвид, че то идва веднага след лъвовия рев на ангела, Йоан трябва да е помислил, че казаното от седемте гръма е пророчеството, което той трябва да предаде на църквата и затова се приготвя да го запише. Само че не за това бил призивът към апостола да пророкува, поради което един глас от небето му казва да не записва казаното от гръмовете, а да го запечата (Откр. 10:4). Този глас трябва да е Божия глас, който дава инструкции на Йоан през цялото видение и му открива неща, но сега му заръчва казаното от седемте гръма да бъде запечатано. Това е много интересен момент, защото цялостният тон на Откровението е, че то е една отворена книга, която не трябва да бъде запечатвана (Откр. 22:10) и Йоан постоянно бива подканван да запише нещо (Откр. 1:11, 19; 14:13; 19:9; 21:5). Казаното от седемте гръма обаче не трябвало да става достояние на църквата. Има неща, които биват открити на пророците, но които трябва да останат тайна за другите хора (2 Кор. 12:4), а има и такива, които са тайна за всички хора (Втор. 29:29).
4) Кълнене в Бога-Творец
Йоан правилно разбрал, че трябвало да предаде на църквата някаква вест като пророчество, но това било нещо друго, а не казаното от седемте гръма. Тогава апостолът вижда ангела (същият ангел, който извиква „с висок глас, както реве лъв“) да издига дясната си ръка към небето и да произнася една клетва. Ангелът е стъпил в морето и на земята и е издигнал десницата си към небето (Откр. 10:5). И той се заклева в Бога, „Който е създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него“ (ст. 6а). Значи разположението на ангела не е случайно. Той трябва да обхване с тялото си небето, земята и морето, за да може да предаде цялостната тържественост на клетвата си в Бога, Който ги е създал и Който е създал всичко намиращо се в тях. Тази клетва използва езика на сътворението (Бит. 1:6-30) и на четвъртата заповед:
„Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:11).
Господ „създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него“ (Откр. 10:6) и ангелът иска да подчертае Неговото творчество в произнасянето на клетвата си. Използването от ангела на езика на четвъртата заповед е напълно удачно, защото интерлюдията има за цел да ни осветли относно нещо случващо се по време на петата и шестата тръби и точно в периода на тяхното протичане се случва поставянето на печата на Бога на челата на народа Му, а това е тясно свързано с освещаването на седмия ден събота, както е предписано в четвъртата заповед (прочетете статията Божият печат и белегът на звяра).
5) „Няма да има вече време“
Ангелът видян от Йоан се заклева във вечния Бог-Творец, че „няма да има вече време, но че в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава ще се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците“ (Откр. 10:6б, 7). Първата част на клетвата е, че нямало да има повече някакво време, а втората е, че около времето на затръбяването на седмия ангел Божията тайна благовестявана на пророците Му ще се изпълни.
Изразени по този начин тези две части изглеждат свързани. Значи Бог е откривал на пророците Си, че в даден момент Неговата тайна ще се изпълни и това откровение се определя като „добра новина“. Сега ангелът разкрива, кой точно е момента на изпълняването на Божията тайна – това ще се случи непосредствено преди седмия ангел да затръби с тръбата си. Тук обаче трябва да се има предвид, че няма да има вече някакво време. И всичко това е гарантирано, че ще се случи, защото ангелът се заклева в Бога, Създателя на всичко. Важно е да разберем, за какво точно се отнася казаното от ангела, защото то трябва да има отношение към пророчеството, което Йоан ще предаде на църквата.
Да започнем с първата част на клетвата на ангела. Какво е това време, което вече не е в наличност и за което църквата повече не трябва да мисли? Първо не бива да забравяме, че интерлюдията на видението за тръбите е част от самото видение, което от своя страна има за цел да отговори на въпроса на мъчениците от петия печат за тяхното възмездяване. Този въпрос е свързан с времеви елемент и отговорът му също съдържа такъв (Откр. 6:10, 11). Другият момент е, че има още само едно място в Писанието, където откриваме кълнящ се в Бога ангел (това е Дан. 12 гл.) и сигурно оттам можем да получим идеи, как да разтълкуваме казаното от този от Откр. 10 гл. Както сходствата, така и различията между двата текста с кълнящи се в Бога ангели и техните контексти са забележителни и от полза в изследването:
Да обърнем внимание първо на сходствата между двете картини. И в двата случая има наличие на вода и суша (Дан. 12:5-7; Откр. 10:2, 5). И двата пророка биват подканени да запечатат нещо, което са написали или биха могли да напишат (Дан. 12:4; Откр. 10:4). И в двата случая има ангели кълнящи се в живеещия до вечни векове Бог (Дан. 12:7; Откр. 10:6). Сходствата са достатъчни, за да приемем тези текстове като паралелни и затова трябва да ги разглеждаме като такива. Но заедно със сходствата идват и разликите. Единият ангел се кълне в Бога с две ръце издигнати към небето (Дан. 12:7), докато другият има в лявата си ръка разгъната книжка и може да издигне само дясната си ръка към небето в клетва (Откр. 10:2, 5). Единият ангел се кълне в „Онзи, Който живее довека“ (Дан. 12:7), а другият добавя към това Божието творчество и неговия обхват (Откр. 10:6). Може би най-важният момент тук са времевите елементи, които биват използвани от ангелите. Даниил чува един ангел да пита: „Докога ще се чака за края на тези чудеса?“ (Дан. 12:6). В статията Времевите периоди в Даниил 12 гл. изясняваме, че този въпрос касае края на възвеличаването на северния цар и на средновековното гонение на верните на Христос причинено от северния цар. Отговорът е, че това ще се случи след „време, времена и половина време“ (ст. 7) и с края на този период (и съответно с края на средновековното гонение на светиите) ще започне последното време. Йоан от своя страна чува мъчениците да задават въпроса: „Докога, Господарю святи и истинни, няма да съдиш и да въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?“ (Откр. 6:10). Това се случва някъде към края на периода от „време, времена и половина време“ и затова им се отговаря „да си почиват още малко време“ (ст. 11), защото в последното време (което идва с края на периода от „време, времена и половина време“) ще има още мъченици. Така че и двата пророка чуват въпрос свързан с приключването на времето, в което верните на Бога ще бъдат преследвани. Докато Даниил чува даването на определено време (Дан. 12:7), Йоан чува, че „няма да има вече време“ (Откр. 10:6). При паралелното изследване на двата текста, което сме длъжни да направим, установяваме, че видението на Йоан разкрива някакво развитие на видението на Даниил. Пророк Даниил отразява някакъв негов момент – определянето на времеви период, но при Йоан то вече се е развило до друг момент – времевият период вече е приключил.
Даниил описва в книгата си няколко периода, за които получава известието, че няма да бъдат разбрани, докато не дойде последното време. Това са не само трите периода от Дан. 12 гл., които са в частта от книгата, която трябва да бъде запечатана (ст. 4), а именно „време, времена и половина време“, „хиляда двеста и деветдесет дни“ и „хиляда триста тридесет и пет дни“ (ст. 7, 11, 12), но и периода от „две хиляди и триста денонощия“ (Дан. 8:14), който Даниил не успява да разбере (ст. 27) и за който му се казва, че ще бъде разбран в последното време (ст. 17, 19) и трябва да бъде запечатан дотогава (ст. 26). Едва в последното време, което започва с края на периода от „време, времена и половина време“, ще има „мнозина“, които ще изследват тези пророчества и ще ги разберат (Дан. 12:4, 9). В статията Времевите периоди в Даниил 12 гл. посочваме, че най-дългият от трите периода на тази глава приключва в 1843 г. Периодът от 2300 денонощия пък приключва през 1844 г., както разглеждаме в статиите Начало на Изследователния съд и Пророчеството за седемдесетте седмици – V, и това е най-късно простиращият се от всички времеви периоди. И точно както било казано на Даниил, с изтичането на периода от „време, времена и половина време“ през 1798 г., т.е. след навлизането в последното време, всичките запечатани времеви периоди били разбрани и правилно разположени във времето. Когато ангелът видян от Йоан се заклева, че „няма да има вече време“ (Откр. 10:6), той обявява, че всички времеви периоди от книгата на пророк Даниил са стигнали до изпълнението си.
Но изразът „няма да има вече време“ не е случаен. Той не само посочва изпълнението на периодите, но и гарантира, че не съществува друг времеви период или времево означение, което да се простира след 1844 г. Задачата на Йоан е да предаде тази вест на църквата, затова клетвата на ангела трябва да бъде отбелязана от Божия народ и да й бъде повярвано, така че църквата да не се ангажира с търсене на периоди, които приключват след 1844 г. Такива просто няма. Когато Господ иска да покаже, че намерението Му е неизменимо, Той си служи с клетва (Евр. 6:17) и затова църквата трябва да повярва в това и да не допуска, че нещо в бъдещето може да се промени, да се появи например някаква спешна ситуация, поради която Бог да даде някакъв времеви ориентир, който да бъде следван. С приключването на 2300-те денонощия през 1844 г. се изчерпват всички времеви пророчества и църквата няма да има повече ясни пророчески времеви ориентири в своето съществуване и служене в последното време. Осъществяването на мисията й няма да бъде свързано с изпълнението на пророчески период простиращ се след или случващ се след 1844 г. Липсата на пророчески период след 1844 г. е важната предпоставка за разбирането на следващата част от клетвата на ангела, която също е свързана с мисията на църквата.
Силната връзка между Откр. 10 гл. и книгата Даниил кара някои изследователи да смятат, че разгънатата книжка в ръката на ангела (Откр. 10:2) е всъщност книгата на пророк Даниил, чиито пророчески периоди най-после биват разбрани. Но връзката с книгата Даниил идва от разположението на ангела и неговите думи, а не чрез откриване съдържанието на малката книжка. Нищо във видението не подсказва, че съдържанието на книжката е от значение. По-разумно е да приемем, че става дума за книгата от Откр. 5 гл., както вече сме посочили. По-надолу се занимаваме с въпросите за предназначението и съдържанието й.
6) Изпълняване на Божията тайна
Заедно с клетвата на ангела, че „няма да има вече време“, идва и уверението, че „в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава ще се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците“ (Откр. 10:6б, 7). До момента разбрахме, че няма пророчески период, който да се простира след 1844 г., а тук се дава времето на изпълняването на Божията тайна и това е при подготовката на затръбяването на седмия ангел. Значи тук имаме локализиране на събитието във времето – тайната на Бога ще се изпълни, когато седмият ангел се приготви да затръби (как да разбираме подготовката за затръбяването на седмия ангел сме разгледали в статията Седемте тръби от Откровението – IV). На пророците им е било откривано, че ще дойде момент, когато Божията тайна ще се изпълни, но сега този момент бива локализиран във времето. Затръбяването на седмата тръба води до случването на определени събития (Откр. 11:15-18), но според думите на кълнящия се ангел дори по време на самата подготовка на ангела да затръби ще се случи нещо и това е изпълняването на Божията тайна (Откр. 10:7). Това прави седмата тръба уникална, защото не само затръбяването й, но и подготовката за това води до някакви събития. Естествено, те ще са свързани и ще трябва да се случат бързо едно след друго, но все пак трябва да ги отбележим като две отделни събития.
Седмата тръба е описана като самостоятелно събитие, при което не се дава никаква информация относно подготовката за затръбяването й (Откр. 11:15-18). Значи трябва да проверим, дали има и друго място в книгата Откровение, което да засяга представеното със седмата тръба, защото там може да бъде описано и събитието, което се случва по време на подготовката за нейното затръбяване. И такова място наистина има. При седмата тръба е дошло „времето да се съдят мъртвите“ и да се възнаградят верните на Бога, които са „малки и големи“ (ст. 18). В описанието на екзекутивния съд във видението за Второто пришествие и милениума, който настъпва след хилядата години (прочетете статията Второто пришествие и милениумът), за него се казва, че „мъртвите бяха съдени според делата“ и че тези мъртви са „големи и малки“ и застанали пред един голям бял престол (Откр. 20:11, 12). Именно този съд над неспасените и хвърлянето им в огненото езеро (ст. 13-15) се случва по време на затръбяването на седмата тръба (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – IV). Какво тогава се случва по време на подготовката за затръбяването й, когато се изпълнява Божията тайна? Имайки предвид, че картината, която тук можем да ползваме, е само тази от Откр. 20 гл., единствената възможност остава това да е сцената с белия престол, която непосредствено предшества екзекутивния съд (ст. 11). Този престол се появява във времето, когато седмият ангел се приготвя да затръби и тогава се изпълва окончателно Божията тайна благовестявана на пророците. Следва затръбяването на седмата тръба, което се случва на небето (Откр. 11:15, 16), а на земята намира изпълнение в екзекутивния съд над неспасените.
Но какво точно представлява Божията тайна, която бива разкрита по време на сцената с белия престол? Трябва да отбележим, че трудно може да се разбере, кое от откритото на пророците от страна на Бога може да се определи като „тайна“. Новият завет говори за Божията тайна свързана със спасението на хората, само че тя е вече разкрита и достъпна не само на църквата (Кол. 1:26, 27), но и на хората извън нея (Римл. 16:25, 26), дори и на небесните същества (Ефес. 3:1-12). Значи при сцената с белия престол трябва да става дума за нещо друго.
Както посочихме по-горе, когато кълнящият се ангел обявява изпълването на Божията тайна във времето на подготовката на седмия ангел да затръби, той го обвързва с приключването на пророческото време (Откр. 10:6б, 7). Последният пророчески период, който е приключил, е този за 2300-те денонощия и се изпълнява през 1844 г. А той се отнася за очистването на небесното светилище (прочетете статията Начало на Изследователния съд). Това е историческото изпълнение на типологичния годишен празник на Израил Деня на умилостивението, при който светилището бивало очиствано (Лев. 16 гл.). Ритуалът извършващ се в него не говори за очистването на светилището като за едно моментно събитие, а за провеждането на съд случващ се на няколко фази. Така че приключването на периода от 2300 денонощия през 1844 г., когато светилището ще бъде очистено, не означава, че в същата година се извършва цялото очистване на светилището като едно моментно събитие, а че тогава започва процеса по очистването му състоящ се от няколко фази. Първата е изследователна фаза, при която се проверява годността на Христовите последователи за живот на небето (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). Точно тази първа фаза на съда започнала през 1844 г. Последната фаза пък е екзекутивния съд, при който неспасените грешници и дяволът биват заличени от съществуване, а Божият характер бива напълно оправдан. И тъй като седмата тръба описва именно този екзекутивен съд, разкриването на Божията тайна при сцената с Божия престол трябва да се отнася за реабилитирането на Божия характер случващо се непосредствено преди екзекутивния съд. Това е времето, когато Господ „ще извади на светло скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата; и тогава всеки ще получи своята похвала от Бога“ (1 Кор. 4:5). Истината не може повече да бъде игнорирана и справедливостта на Божиите съдби не може повече да бъде отричана. Това е моментът, в който „в името на Исус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Фил. 2:10, 11). Любещият и справедлив характер на Бога, който дълго е бил представян в погрешна светлина от думите и делата на Сатана, демоните и грешниците, сега бива окончателно реабилитиран. Никой няма повече претенции. Всички врагове на Христос са вече положени под краката Му (1 Кор. 15:25). Истината за Бога бива открита на цялата вселена и вече никой не може да оспори правилността на Божиите действия при решаването на проблема с греха, нито да се съмнява в Неговия любещ и справедлив характер.
Сега вече можем да разберем клетвата на ангела. През годините Бог е благовестил на пророците Си, че ще дойде момент, когато Неговата тайна ще се изпълни и цялата вселена ще се убеди в святостта и справедливостта на Неговите действия и характер. Това ще стане в края, преди заличаването на греха и грешниците. Но този момент може най-удачно да бъде вместен във видението за тръбите и преди да бъде описано затръбяването на последната тръба, ангелът посочва, къде точно е разположен този момент – той ще се случи, когато седмият ангел си приготви да затръби, непосредствено преди самото затръбяване. За църквата обаче е важно да знае, че този момент не може да бъде изчислен чрез пророчески период даден в Библията, защото те всичките са се изпълнили до 1844 г. Тя трябва да гледа на момента на изпълняването на Божията тайна като едно бъдещо събитие, което не може да бъде разположено точно по оста на времето. Единственото, което може да се знае за него, е че ще се случи непосредствено преди седмия ангел да затръби с тръбата си. И това е всичко.
Значи при клетвата на ангела вниманието на читателя на Откровението е насочено към небесния съд символизиран чрез годишния религиозен празник Деня на умилостивението. С приключването на последния пророчески период през 1844 г. започва първата му фаза, а във времето на подготовката на седмия ангел да затръби Божият характер бива напълно реабилитиран и веднага след това съда приключва последната си фаза с унищожаването на греха и грешниците. Да го представим в една графика:
Клетвата на ангела обхваща историческото изпълнение на Деня на умилостивението. Когато той казва, че „няма да има вече време“ (Откр. 10:6б), той маркира началото на съда символизиран чрез Деня на умилостивението, което се случва в края на най-дългия пророчески период от 2300 денонощия през 1844 г. А когато ангелът казва, че Божията тайна ще се изпълни „в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби“ (ст. 7), той посочва края на съда, когато Божият характер ще бъде реабилитиран пред вселената и след това може да се случи заличаването на греха и грешниците с прозвучаването на тръбата.
Всичко това е вест, която Йоан трябва да предаде на църквата. Призивът към него да пророкува, както той разпознал извикването на ангела с лъвов рев (ст. 3), се отнасял за тази клетва и апостолът трябва да се погрижи църквата да я разбере. Тя от своя страна трябва да занесе наученото до света. Мисията на църквата по време на петата и шестата тръби ще включи разбирането и прогласяването на историческото изпълнение на Деня на умилостивението. Това ще е въпрос от изключително значение и църквата трябва да бъде вярна в издигането на важността на събитието символизирано чрез този празник. Тя трябва да прогласи на света една вест за съд.
7) Разгънатата книжка като реквизит
При екзекутивния съд има разгъване на книги, които биват ползвани в провеждането му (Откр. 20:12-15). Ангелът видян от Йоан има разгъната книга в ръката си (Откр. 10:2). Но за разлика от книгите използвани в съда нищо от откритото на апостола към момента не идва от съдържанието на книгата. Например книгата на живота разтворена при съда служи за справка – ако името на изправения пред съда липсва в нея, значи мястото му е в огненото езеро (Откр. 20:12, 15). Но хвърлянето в огъня не е всичко. Всеки трябва да получи наказание според делата си. Поради това биват отворени и други книги, в които са записани делата на осъдените (ст. 12, 13). Така че всички книги ползвани в последния съд съдържат информация, на която съдът се позовава. Малката книжка държана от ангела обаче не бива ползвана като източник на информация. Тя изпълнява по-скоро ролята на реквизит, онагледяващо помагало – така, както ангелът държи в ръката си една отворена книга, така и когато дойде времето Божията тайна да се изпълни, ще има отваряне на книги. Тази книжка ще изиграе и друга роля в развитието на видението, но дори и тогава тя няма да предаде никаква информация, а ще послужи само като реквизит.
2. Йоан изяжда разгънатата книжка.
След това пълно със значение заклеване на ангела в Бога и изразяване на вест, която Йоан трябва да предаде на църквата, пророкът получава една задача, която впоследствие преминава в друга задача:
„А гласът, който чух от небето, проговори пак към мен и ми каза: Иди, вземи разгънатата книга, която е в ръката на ангела, който стои на морето и на земята. И така, отидох при ангела и му казах да ми даде книжката. Той ми отвърна: Вземи и я изяж; и в корема ти ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед. И така, взех книжката от ръката на ангела и я изядох, и в устата ми беше сладка като мед; но като я изядох, в корема ми стана горчиво. Тогава ми бе казано: Трябва пак да пророкуваш за много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:8-11).
От сравнително пасивен до момента наблюдател Йоан преминава към активен участник във видението. Казва му се да вземе разгънатата книжка от ангела, който не само му я дава, но го кара и да я изяде. В устата на апостола книжката е сладка като мед, но след преглъщането й тя се вгорчава в стомаха му. Следва призив към Йоан да пророкува.
Как да разбираме случилото се?
1) Ползване на разгънатата книжка
Божественият глас, който заръчал на Йоан да запечата казаното от седемте гръма, сега го инструктира да вземе книжката от ръката на ангела (Откр. 10:8). Едва сега тя започва да играе някаква по-съществена роля в пророчеството. Това е важно за разбиране, защото се полагат толкова усилия за идентифицирането й и за установяване на съдържанието й, а се пропуска факта, че тя всъщност има много ограничена роля във видението. Никоя от вестите, които Йоан научава до момента, не идва като разкриване на съдържанието на книжката. Първо той чува и разбира казаното от седемте гръма, но не му се позволява да го запише (ст. 4). Книжката няма никакво отношение към случващото се тук. После ангелът произнася една тържествена клетва и нейното съдържание е другото, което апостолът научава и което идва директно от ангела. Тук книжката е само онагледяващо средство за едно бъдещо събитие, което ще включва разгъване на книги – екзекутивният съд (Откр. 20:12-15). Така че и тук наученото от Йоан не идва в резултат на разбиране съдържанието на книжката. Едва при заръката да я вземе от ръката на ангела и последващата инструкция да я изяде (Откр. 10:8, 9) тя започва да играе някаква по-значима роля. А каква точно е тя, можем да разберем от видението на пророк Езекиил, което апостолът пресъздава. Така ще можем да установим и какво е съдържанието на книжката.
2) Преживяването на Езекиил
Около половин хилядолетие преди апостол Йоан пророк Езекиил вижда четири ангелски същества, които освен всичко друго имат и ръце (Езек. 1:5-8). Едно от тях му подава „свитък книга“ (Езек. 2:9). Предвид използвана еврейска дума преведена като „свитък книга“, това трябва да е свитък типичен за книгите от онова време (Пс. 40:7; Ерем. 36:2). Тъй като преживяването на Йоан е стъпило именно на тази история, имаме основания да приемем, както вече разгледахме, че книжката държана от ангела (Откр. 10:2) и после подадена на Йоан (ст. 9, 10) е книга с нормален размер, която просто изглежда като малка предвид гигантската фигура на ангела.
Книгата е свитък, който бива развит пред Езекиил (Езек. 2:10), което ни кара да мислим за ангела от видението на Йоан, който държи „разгъната книжка“ (Откр. 10:2). Също така тя е написана „отвътре и отвън“ (Езек. 2:10), което пък напомня за книгата намираща се отдясно на Седящия на престола, която също бива изписана „отвътре и отвън“ (Откр. 5:1). Оттук не е трудно да се заключи, че ангелът от видението на Йоан държи именно тази книга, която е вече разгъната, защото всичките й печати са свалени. Изследването на останалите елементи от историята на Езекиил и сходството й с преживяването на Йоан трябва да направи картината още по-ясна.
Книгата подадена на Езекиил не е с някакво тайнствено съдържание. Казва се, че тя съдържа „плачове, ридания и тъга“ (Езек. 2:10). Значи това не е някоя конкретна библейска книга, а такава, която е специално „написана“ за видението да оплаква Божия народ за бунтовното му състояние в момента. Пророкът трябва да я изяде по божествена инструкция (ст. 8, 9). И когато я изяжда, тя е сладка в устата му и трябва да бъде напълно смляна и абсорбирана от тялото му (Езек. 3:2, 3). Всичко това е свързано със заръката, която Езекиил получава – да говори на израилтяните от Божието име (Езек. 2:4). Пълното абсорбиране на книгата се отнася за божествената вест, с която пророкът трябва да е изпълнен. Но интересното тук е, че не съдържанието на тази книга е вестта, която Езекиил трябва да предаде на сънародниците си. Той трябва да им предаде думите, които Господ му комуникира лично (Езек. 2:4, 7; 3:4, 10, 11, 27), а това са думи на изобличение и предупреждение за греха (Езек. 3:16-21). С изяждането на книгата, която е сладка в устата му, пророкът преживява сладостта от божествените думи, които чува. Но е важно те да бъдат повярвани и много добре асимилирани, защото когато Езекиил ги предаде на израилтяните, те няма да им обърнат внимание (ст. 5-11), а това, съвсем естествено, ще донесе голямо разочарование и обезсърчение. Сладката опитност ще се превърне в горчива.
Важният момент тук е, че изяждането на книгата от страна на Езекиил трябва само да опише едно преживяване. Написаното в нея не е вестта, която пророкът трябва да предаде. Неговата вест е нещо специално комуникирано от Бога. И това трябва да се има предвид в тълкуването на опитността на Йоан. Никоя от вестите, които той получил до момента, нито тези идващи след това, са взети от книжката държана от ангела. Те му биват предадени директно. Книжата има за цел единствено да илюстрира определено преживяване, което е важно Йоан да запомни. Затова и самата книжка става „активен участник“ във видението едва след като бъде изядена. Тя не съдържа вест, която да бъде предадена на църквата, а има друго предназначение.
Оттук можем да разберем и образността използвана за книжката. В случая трябва да се пресъздаде преживяването на Езекиил, при което има свитък книга, който в началото е навит, а след това бива развит и който е написан отвътре и отвън. Но към момента от развитието на Откровението вече има една книга, която е написана отвътре и отвън и която първо е била навита и затворена, а след това бива развита и отворена (Откр. 5:1; 8:1). Тази книга се намира в среда (Откр. 4-5 гл.), за описанието на която видението на Езекиил служи като основа (прочетете статията Има ли Изследователен съд в Откр. 4 и 5 гл.?). Значи тази тема може спокойно да бъде използвана и по този начин да помогне на читателя да направи връзка с опитността на Езекиил. Разгънатата книга може да бъде взета от един силен ангел оттам, където последно бива видяна (небето) и свалена при Йоан, за да послужи като нагледно помагало. И щом като в случая с Езекиил не съдържанието на книгата, която изяжда, е важното, а самото преживяване на изяждането, няма да е неоснователно да се види нещо подобно и в историята с Йоан. И наистина, всяка от вестите, които той получава, идва директно или от Бога, или от ангелско същество и никъде няма разкриване съдържанието на книгата. Нейната задача е просто да послужи като реквизит и да бъде изядена и така да пресъздаде на апостола същото преживяване, което имал Езекиил.
3) Йоан като представител на църквата
Цялото това странно преживяване трябва да има нещо общо с йоановата мисия на пророк. Апостолът изяжда книжката и тя е сладка като мед в устата му. След това обаче стомахът му се вгорчава. Всичко това трябва да му илюстрира нещо свързано с вестта, която получил при клетвата на ангела. Тя била призив за прогласяване на Деня на умилостивението и неговото историческо изпълнение започващо в последното време на човешката история и стигащо до унищожението на греха и грешниците. Но това е вест на съд, а никой не обича да слуша такива вести. И макар разбирането на грандиозността на значението на Деня на умилостивението, който ще доведе до пълното реабилитиране на Божия характер и ще гарантира сигурността на вселената за вечността, да е изключително сладка вест, прогласяващите я трябва да са готови тя да бъде отхвърлена и намразена от света. Отхвърлянето на вестта ще донесе голямо разочарование и обезсърчение на прогласяващите я, а това има потенциала да ги накара да замлъкнат. Подобно нещо обаче не трябва да се случва.
Това даже не е всичко. Има и още, което църквата трябва да занесе на света, защото същият глас от небето казва на Йоан, че трябва пак да пророкува „за много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:11). Няма как апостолът да направи това сам. Той трябва да е представител на църквата на последното време, която е натоварена със задачата да разгласи тази вест по целия свят.
Чувайки лъвовия рев на ангела Йоан разбрал, че трябвало да пророкува. Клетвата на ангела била пророческата вест, която да бъде предадена. След като научил, че прогласяването на вестта ще донесе отхвърляне и горчивина, му било открито, че функцията му на пророк не е приключила и че горчиво-сладкото му преживяване ще се отнася и за другите вести, които трябвало да предаде. Божествената инструкция да вземе разгънатата книжка имала за цел да го доведе до сладко-горчивата опитност, която ще характеризира не само прогласяването на научената вече вест, но и на други вести. Какво още трябвало да бъде прогласено, бива разкрито по-нататък във видението, което разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – VI.
В интерлюдията на видението за седемте тръби Йоан е представител на църквата на последното време появяваща се и служеща след 1844 г. От първата й част научаваме, че тази църква има специалната задача да изясни на света изпълнението на Деня на умилостивението. Но това не е всичко. Църквата ще трябва да представи пред всички хора от всички съсловия и други важни вести, които биват разкрити във втората част на интерлюдията. Чрез изяждането на книжката апостолът разкрива на църквата сладостта, която тя ще преживее с разбирането на тези вести. Проповядването им по света обаче ще е свързано с горчиво преживяване и болка, защото те ще бъдат отхвърлени от повечето хора. И църквата трябва да бъде предупредена и подготвена, че това ще се случи. Тя ще работи в силно враждебна обстановка и на вестите й ще се погледне предимно отрицателно и това трябва да се има предвид при осъществяването на мисията й. Очевидно тези вести са тясно свързани с последното време, но няма да съдържат изпълняващ се по времето на проповядването им пророчески период, защото последният вече се е изпълнил през 1844 г. и няма друг, който да се простира отвъд тази година.
С призива към Йоан да продължи да пророкува приключва първата част на интерлюдията на видението за седемте тръби, но в края си тя повдига един много важен въпрос: Освен вестта за Деня на умилостивението, какви са другите вести, които църквата на последното време, появяваща се и служеща след 1844 г., трябва да занесе на света и отхвърлянето на които ще донесе болка на проповядващите ги? Отговорът на този въпрос се дава във втората част на интерлюдията, която разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – VI.
3. Обзор на видението за ангела с разгънатата книжка.
Правейки обзор на видението за ангела с разгънатата книжка вниманието ни трябва да се спре поне на две неща.
1) Присъствието на милеристкото разочарование във видението
Сладко-горчивата опитност на Йоан с изяждането на книжката се тълкува като описваща преживяването на милеристите от 40-те години на XIX век. Годините в проповядване и очакване на завръщането на Христос е сладостта, която изпитали от вестта, а незавръщането Му през 1844 г., което довело до едно голямо разочарование, е горчивината, през която минали от провалените си надежди.
Проблемът е, че горчивото разочарование на милеристите се дължало на погрешното разбиране на важен елемент на пророчеството, на което се позовавали като основа на вестта им, а не на отхвърлянето на вестта им, което също било факт. Преживяването на Езекиил, на което бива изградено сладко-горчивата опитност на Йоан, не е свързано с погрешно разбиране на дадената от Бога вест. Напротив, тя е много добре разбрана. Нейното отхвърляне е, което поражда болка у пророка. Това трябва да е виждането и на Йоан. Вестта за Деня на умилостивението е истина и е правилно разбрана. Такова е очакването и за другите вести, които църквата трябва да прогласява и които биват открити по-нататък. Тяхното отхвърляне от света е, което носи горчивина на проповядващите ги. А за да имаме правилно разбиране върху Деня на умилостивението и на другите вести, трябва да търсим народ появяващ се след 1844 г. Затова е по-удачно в изяждането на книжката от апостола да видим указание към църквата на последното време (църквата на остатъка), която наистина се появява след 1844 г. Горчиво-сладкото преживяване на пророка е указанието относно това, какво ще причини на църквата проповядването на вестите, които са й възложени.
Другият момент е, че щом като ангелът обявява, че „няма да има вече време“ (Откр. 10:6) и че това се отнася за приключването на всички времеви пророчески периоди, последният от които се изпълнява през 1844 г., значи той трябва да слезе на земята и да направи тази клетва след 1844 г., т.е. след разочарованието на милеристите. Едва след даването на клетвата Йоан бива подканен да изяде книжката, което води до сладко-горчивото му преживяване. Значи това, което той иска да илюстрира чрез опитността си, трябва да се случи след 1844 г., което прави църквата на остатъка като най-подходящото тълкувание на символа. Разбира се, тази църква се появява в резултат на милеристкото движение и е много тясно свързана с него, но е по-коректно да виждаме нея като изпълняваща преживяването на апостола, а не милеризма.
2) Отговор на въпросите зададени във видението за седемте тръби
Интерлюдията на видението за седемте тръби се появява, за да даде яснота около нещо развиващо се в самото видение. Породили са се въпроси, на които трябва да се отговори и те са свързани с петата и шестата тръби, които в голямата си част описват Божия съд над хората, които преследват народа Му на последното време и отхвърлят благовестието, което Той праща до тях. И тук за тези тръби като група възникват въпроси: Щом като светът обръща гръб на истината и като последица понася божествения съд, дали това не означава, че църквата трябва да спре с проповядването на благовестието? Дали тя трябва да стои безучастно и само да наблюдава съда над бунтуващите се срещу Бога и истината?
Отговорът на тези въпроси се дава в първата част на интерлюдията. Църквата не трябва да стои мълчаливо и безучастно, а да проповядва по света възложените й специални вести. Тези вести ще са свързани с последното време и с Деня на умилостивението, но няма да съдържат времеви пророчески период, който да се простира след или да се случва след 1844 г. Това наставление включва и предупреждение относно опитността на църквата в проповядването на вестите. Тя ще бъде изпълнена с радост и въодушевление относно тяхното величие и тържественост, но ще трябва да се подготви и за горчиво разочарование, защото като цяло вестите й ще бъдат отхвърлени от света. Въпреки всичко тя трябва да продължи да ги проповядва. Това е нейната мисия. Какви са другите вести, които трябва да бъдат прогласявани по света, се разбира от следващата част на интерлюдията, която разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – VI.
Първата част на интерлюдията на видението за седемте тръби разкрива, че църквата на последното време има специална мисия в прогласяването на една много важна вест по света. Църквата трябва да бъде подготвена, защото проповядването на вестта ще й донесе много радост, но и много болка и разочарование.