Затръбяването на тръбите от видението за седемте тръби (Откр. 8:2-11:18) може да се раздели на две групи. В първата са първите четири тръби (Откр. 8:7-13), които разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – I, а втората се състои от последните три тръби (Откр. 9:1-21; 11:14-18), които представляват специална група от съдби наречени „горко“ върху „земните жители“ (Откр. 8:13) и които изследваме в статията Седемте тръби от Откровението – II. Шестата тръба започва след обявяването на края на първото „горко“ (Откр. 9:12), което трябва да означава, че тя представлява второто „горко“. След приключването на шестата тръба обаче вместо да бъде обявен края на второто „горко“ и затръбяването на седмата тръба, както може да се очаква, бива въведена една съвсем различна сцена от тази на тръбите (Откр. 10:1). Тя приключва с обявяването на края на второто „горко“ (Откр. 11:14), което ни задължава да я приемем като една интерлюдия – сегмент от видението, което идва веднага след края на шестата тръба. Този сегмент има определена цел. В развитието на видението, и специално във втората група тръби, са възникнали въпроси, които са останали неотговорени и се налага да се даде едно допълнително видение, което да внесе нужната яснота.
Интерлюдията на видението за седемте тръби се състои от две части и представлява две много странни видения, които са истинско предизвикателство за разтълкуване. Но те държат ключа към много важни моменти от видението за седемте тръби и затова не могат да останат неизследвани. Тук ще изследваме първата й част занимаваща се с един ангел, който държи в ръката си разгъната книжка.
1. Ангелът с разгънатата книжка.
С приключването на шестата тръба (Откр. 9:21) читателят очаква да види затръбяването на седмата. Вместо това между шестата и седмата тръба се появява сегмент, който е не по-малко загадъчен от самите тръби. Той започва така:
„И видях друг силен ангел, който слизаше от небето, облечен в облак; над главата му имаше дъга, лицето му беше като слънцето и краката му – като огнени стълбове. Той държеше в ръката си разгъната книжка; и като стъпи с десния си крак в морето, а с левия – на земята, извика с висок глас, както реве лъв; и когато извика, седемте гръма издадоха своите гласове. И след като седемте гръма издадоха своите гласове, аз се готвех да запиша, но чух глас от небето, който каза: Запечатай това, което изговориха седемте гръма, и не го пиши. А ангелът, когото видях да стои в морето и на земята, издигна десницата си към небето и се закле в Живеещия до вечни векове, Който е създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него, че няма да има вече време, но че в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава ще се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците“ (Откр. 10:1-7).
Това е началото на интерлюдията между шестата и седмата тръба и тя започва с един силен ангел слизащ от небето на земята, който държи в ръката си разгъната книжка. Използваната гръцка дума за „книжка“ (ст. 2) е „библаридион“, която е умалително и се превежда като „книжка“, „малка книжка“ или „малък свитък“. Употребата й в Новия завет може да бъде открита единствено в тази глава на Откровението. Във времето на апостол Йоан е имало още две думи означаващи „книга“/“свитък“, които са се използвали взаимозаменяемо – „библос“ и „библион“. Това проличава и от употребата им в Откровението. При описанието на последния съд в Откр. 20:12 Йоан използва думата „библион“, а в ст. 15, който се занимава със същия съд, думата е „библос“. Но взаимозаменяемите „библос“ и „библион“ са се използвали за свитък без значение от размера му, което означава, че те биха могли да бъдат прилагани и за малък свитък. От употребата им не може да се съди за големината на книгата, която те означават.
Както вече посочихме, и трите думи намират място в Откровението – „библаридион“ откриваме само в Откр. 10 гл. (Откр. 10:2, 8, 9, 10), „библос“ се появява само на две места (Откр. 3:5; 20:15), а „библион“ е най-широко ползваната и се появява на 20 места, включително и в Откр. 5 гл., където се използва за книгата намираща се отдясно на Седящия на престола (ст. 1-9). Според повечето коментатори употребата на „библаридион“ в Откр. 10 гл., както и фактът, че тази „малка книжка“ е разгъната, има за цел да я открои и разграничи от запечатания свитък, за който се говори в Откр. 5 гл. Има обаче и изследватели, които отбелязват, че в някои преписи на Откровението в Откр. 10:8 не се използва „библаридион“, а „библион“, също като в Откр. 5 гл., и фактът, че и в двата случая книгата е придружена от представянето на „силен ангел“ (Откр. 5:2; 10:1), говори за тясна връзка между двете книги. Скорошни изследвания по въпроса защитават тезата, че двете книги от Откр. 5 и 10 гл. са всъщност една и съща книга. Допуска се, че целта на употребата на „библаридион“ в Откр. 10 гл. е да се покаже, че запечатаната книга от Откр. 5 гл. е частично отворена и вече някаква част от съдържанието й може да стане достояние на църквата. Развитието на самото видение би трябвало да даде индикации за това, коя е разгънатата книжка и какво е съдържанието й.
Ангелът държащ малката книжка е наречен „друг“ (Откр. 10:1), за да бъде разграничен от ангелите, които тръбят с тръбите (виж Откр. 8:2, 3), но също и „силен“, защото вероятно става дума за ангел от много висок ранг. Изгледът му (Откр. 10:1) е много сходен с този на самия Христос в Неговото прославено състояние (Откр. 1:13-15) и затова не малко изследователи го идентифицират с Исус, но тъй като в Откровението Христос никога не бива представян като ангел, трябва да става дума за небесно същество от най-висок ранк, което е облечено в мощта и авторитета на Исус и е дошло на земята да говори от Негово име. Подобен случай имаме и в Откр. 22:6-16, където ангел отново говори на Йоан. Ангелът е изпратен да представи думите на Христос, но той е толкова точен представител на посланието на Исус, че е трудно да се разграничи между самия ангел и Христос, Който го е упълномощил да говори. Щом като ангелът държи „в ръката си разгъната книжка“ (Откр. 10:2) и след това издига „десницата си към небето“, за да се закълне (ст. 5, 6), явно той държи книжката в лявата си ръка.
След като стъпва с „десния си крак в морето, а с левия – на земята“, което описва универсалността на вестта му, ангелът извиква „с висок глас, както реве лъв“ (Откр. 10:2, 3). Изреваването с глас като на лъв представлява Божия глас (Ерем. 25:30; Йоил 3:16; Амос 1:2; Осия 11:10), който може да служи за призив към един пророк да пророкува (Амос 3:8). Извикването с лъвов глас от страна на ангела е представяне на гласа на Бога, Който има специална вест с универсален характер за народа Си. Този лъвов рев Йоан трябва да е възприел като заръка да произнесе някакво пророчество.
В резултат на лъвовия рев на ангела „седемте гръма издадоха своите гласове“ (Откр. 10:3), което напомня за седмократното издаване на Божия глас като гръм от Пс. 29:3-9. В книгата Откровение гърмът служи като предупреждение за божествените действия преди времето на края и по отношение нанасянето на съд (Откр. 6:1; 8:5; 11:19; 16:18). Йоан разбира казаното от седемте гръма и го оценява като нещо много важно. Имайки предвид, че то идва веднага след лъвовия рев на ангела, Йоан трябва да е помислил, че казаното от седемте гръма е пророчеството, което той трябва да предаде на църквата и затова се приготвя да го запише. Само че не за това бил призивът към апостола да пророкува, поради което му се казва да не записва казаното от гръмовете, а да го запечата (Откр. 10:4). Това е много интересен момент, защото цялостният тон на Откровението е, че то е една отворена книга, която не трябва да бъде запечатвана (Откр. 22:10) и Йоан постоянно бива подканван да запише нещо (Откр. 1:11, 19; 14:13; 19:9; 21:5). Казаното от седемте гръма обаче не трябвало да става достояние на църквата. Някои неща относно Божиите действия свързани с историята и народа Му остават в тайна (Втор. 29:29). Имало нещо друго, което Йоан трябвало да предаде на църквата като пророчество. Тогава апостолът вижда ангела (същият ангел, който извиква „с висок глас, както реве лъв“) да издига дясната си ръка към небето и да произнася една клетва – той се заклева във вечния Бог-Творец, че „няма да има вече време, но че в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава ще се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците“ (Откр. 10:5-7). Първият момент на клетвата е, че нямало да има повече някакво време, а вторият е, че около времето на затръбяването на седмия ангел Божията тайна прогласявана през годините чрез пророците Му ще се изпълни. Важно е да разберем, за какво се отнася тази клетва, защото изглежда, че тя е свързана с пророчеството, което Йоан трябва да предаде на църквата.
Какво е това време, което вече не е в наличност и за което църквата повече не трябва да мисли? Първо не бива да забравяме, че интерлюдията на видението за тръбите е част от самото видение, което от своя страна има за цел да отговори на въпроса на мъчениците от петия печат за тяхното възмездяване. Този въпрос е свързан с времеви елемент и отговорът му също съдържа такъв (Откр. 6:10, 11). Другият момент е, че има още само едно място в Писанието, където откриваме кълнящ се в Бога ангел (това е Дан. 12 гл.) и сигурно оттам можем да получим идеи, как да разтълкуваме казаното от този от Откр. 10 гл. Както сходствата, така и различията между двата текста с кълнящи се в Бога ангели и техните контексти са забележителни и от полза в изследването:
Да обърнем внимание първо на сходствата между двете картини. И в двата случая има наличие на вода и суша (Дан. 12:5-7; Откр. 10:2, 5). И двата пророка биват подканени да запечатат нещо, което са написали или биха могли да напишат (Дан. 12:4; Откр. 10:4). И в двата случая има ангели кълнящи се в живеещия до вечни векове Бог (Дан. 12:7; Откр. 10:6). Сходствата са достатъчни, за да приемем тези текстове като паралелни и затова трябва да ги разглеждаме като такива. Но заедно със сходствата идват и разликите. Единият ангел се кълне в Бога с две ръце издигнати към небето (Дан. 12:7), докато другият има в лявата си ръка разгъната книжка и може да издигне само дясната си ръка към небето в клетва (Откр. 10:2, 5). Единият ангел се кълне в „Онзи, Който живее довека“ (Дан. 12:7), а другият добавя към това Божието творчество и неговия обхват (Откр. 10:6). Може би най-важният момент тук са времевите елементи, които биват използвани от ангелите. Даниил чува един ангел да пита: „Докога ще се чака за края на тези чудеса?“ (Дан. 12:6). В статията Времевите периоди в Даниил 12 гл. изясняваме, че този въпрос касае края на възвеличаването на северния цар и на средновековното гонение на верните на Христос причинено от северния цар. Отговорът е, че ще това ще се случи след „време, времена и половина време“ (ст. 7) и с края на този период (и съответно с края на средновековното гонение на светиите) ще започне последното време. Йоан от своя страна чува мъчениците да задават въпроса: „Докога, Господарю святи и истинни, няма да съдиш и да въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?“ (Откр. 6:10). Това се случва някъде към края на периода от „време, времена и половина време“ и затова им се отговаря „да си почиват още малко време“ (ст. 11), защото в последното време (което идва с края на периода от „време, времена и половина време“) ще има още мъчници. Така че и двата пророка чуват въпрос свързан с приключването на времето, в което верните на Бога ще бъдат преследвани. Докато Даниил чува даването на определено време (Дан. 12:7), Йоан чува, че „няма да има вече време“ (Откр. 10:6). При паралелното изследване на двата текста, което сме длъжни да направим, установяваме, че видението на Йоан разкрива някакво развитие на видението на Даниил. Пророк Даниил отразява някакъв негов момент – определянето на времеви период, но при Йоан то вече се е развило до друг момент – времевият период вече е приключил.
Даниил описва в книгата си няколко периода, за които получава известието, че няма да бъдат разбрани, докато не дойде последното време. Това са не само трите периода от Дан. 12 гл., които са в частта от книгата, която трябва да бъде запечатана (ст. 4), а именно „време, времена и половина време“, „хиляда двеста и деветдесет дни“ и „хиляда триста тридесет и пет дни“ (ст. 7, 11, 12), но и периода от „две хиляди и триста денонощия“ (Дан. 8:14), който Даниил не успява да разбере (ст. 27) и за който му се казва, че ще бъде разбран в последното време (ст. 17, 19) и трябва да бъде запечатан дотогава (ст. 26). Едва в последното време, което започва с края на периода от „време, времена и половина време“, ще има „мнозина“, които ще изследват тези пророчества и ще ги разберат (Дан. 12:4, 9). В статията Времевите периоди в Даниил 12 гл. посочваме, че най-дългият от трите периода на тази глава приключва в 1843 г. Периодът от 2300 денонощия пък приключва през 1844 г., както разглеждаме в статиите Начало на Изследователния съд и Пророчеството за седемдесетте седмици – V, и това е най-късно простиращият се от всички времеви периоди. И точно както било казано на Даниил, с изтичането на периода от „време, времена и половина време“ през 1798 г., т.е. след навлизането в последното време, всичките запечатани времеви периоди били разбрани и правилно разположени във времето. Когато ангелът видян от Йоан се заклева, че „няма да има вече време“ (Откр. 10:6), той обявява, че всички времеви периоди от книгата на пророк Даниил са стигнали до изпълнението си. Но изразът „няма да има вече време“ не е случаен. Той не само посочва изпълнението на периодите, но и гарантира, че не съществува друг времеви период или времево означение, което да се простира след 1844 г. Задачата на Йоан е да предаде тази вест на църквата, затова клетвата на ангела трябва да бъде отбелязана от Божия народ и да й бъде повярвано, така че църквата да не се ангажира с търсене на периоди, които приключват след 1844 г. Такива просто няма. Когато Господ иска да покаже, че намерението Му е неизменимо, Той си служи с клетва (Евр. 6:17) и затова църквата трябва да повярва в това и да не допуска, че нещо в бъдещето може да се промени, да се появи например някаква спешна ситуация, поради която Бог да даде някакъв времеви ориентир, който да бъде следван. С приключването на 2300-те денонощия през 1844 г. се изчерпват всички времеви пророчества и църквата няма да има повече ясни пророчески времеви ориентири в своето съществуване и служене в последното време. Осъществяването на мисията й няма да бъде свързано с изпълнението на пророчески период простиращ се след или случващ се след 1844 г.
Силната връзка между Откр. 10 гл. и книгата Даниил кара някои изследователи да смятат, че разгънатата книжка в ръката на ангела (Откр. 10:2) е всъщност книгата на пророк Даниил, чиито пророчески периоди най-после биват разбрани. Сигурно е по-разумно да приемем, че става дума за частично разгъване на запечатания свитък от Откр. 5 гл. и че просто част от откритото от него касае времевите пророчества на книгата Даниил. Все още не се е стигнало до цялостното разгъване на свитъка, но също така все още не се е стигнало и до откриването на цялата Божия тайна. Заедно с клетвата на ангела, че „няма да има вече време“, идва и уверението, че „в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава ще се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците“ (Откр. 10:6, 7). Бог е прогласявал през годините чрез пророците тайната Си. Донякъде това е тяхната функция, защото „Господ Йехова няма да направи нищо, без да открие Своето намерение на слугите Си, пророците“ (Амос 3:7). Макар и не всичко да е достъпно за църквата сега, както установяваме от забраната на Йоан да запише казаното от седемте гръма, има неща, които са. Например запечатаните времеви периоди от книгата на пророк Даниил са вече открити на църквата. Но Даниил е само един от пророците, чрез които Бог разкрива тайната Си и уверението е, че около времето на затръбяването на седмия ангел Божията тайна ще се изпълни. А тя се отнася до всички намерения и планове на Бога за решаването на проблема с греха и установяването на вечното Му царство. Една съществена част от нея вече е разкрита чрез проповядването на благовестието (Римл. 16:25, 26; Ефес. 3:4-12; Кол. 1:26, 27), друга става позната чрез изпълнението на пророчеставата на Даниил в последното време (което означава, че църквата на последното време вече има достъп до част от Божията тайна, която е била скрита за предишните поколения), а друга част ще стане разбрана чрез разгъването на свитъка от Откр. 5 гл. и откриването на съдържанието му, което се случва по-нататък в книгата. Но има и още какво да бъде разкрито и то ще стане с наближаването на времето на затръбяването на седмия ангел. Екзекутивният съд носещ унищожението на греха и грешниците е предшестван от отварянето на книги (Откр. 20:11-15). Това е времето, когато Господ „ще извади на светло скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата; и тогава всеки ще получи своята похвала от Бога“ (1 Кор. 4:5). Тогава всички планове и намерения на Бога свързани с изкореняването на греха и установяването на вечното Му царство, ще се изпълнят. Това ще е крайното изпълнение на Неговата тайна и след това седмият ангел може да затръби. Разгледали сме по-обстойно този въпрос в статията Седемте тръби от Откровението – II.
2. Йоан изяжда разгънатата книжка.
След това пълно със значение заклеване на ангела в Бога и изразяване на вест, която Йоан трябва да предаде на църквата, пророкът получава една задача, която в последствие преминава в друга задача:
„А гласът, който чух от небето, проговори пак към мен и ми каза: Иди, вземи разгънатата книга, която е в ръката на ангела, който стои на морето и на земята. И така, отидох при ангела и му казах да ми даде книжката. Той ми отвърна: Вземи и я изяж; и в корема ти ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед. И така, взех книжката от ръката на ангела и я изядох, и в устата ми беше сладка като мед; но като я изядох, в корема ми стана горчиво. Тогава ми бе казано: Трябва пак да пророкуваш за много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:8-11).
От сравнително пасивен до момента наблюдател Йоан преминава към активен участник във видението. Казва му се да вземе разгънатата книжка от ангела, който не само му я дава, но го кара и да я изяде. В устата на апостола книжката е сладка като мед, но след преглъщането й тя се вгорчава в стомаха му. Това странно преживяване също трябва да има нещо общо с мисията му на пророк. Даже му се казва, че трябва отново да пророкува по отношение на много хора от различни народи и съсловия. Фокусът продължава да е върху функцията на Йоан като пророк. Вестта му не е само за изпълнението на времевите пророчества от книгата Даниил. Има още вести, които трябва да бъдат предадени на църквата.
Лесно може да се установи, че цялото това преживяване на Йоан с изяждането на книжката е сходно с това на пророк Езекиил, който също трябвало да изяде един свитък книга (Езек. 2:9-3:3) и което на практика било поръчка за пророкуване (Езек. 3:4). За Езекиил не се казва, как е почуствал свитъка в стомаха си, но се посочва, че израилтяните няма да го послушат (ст. 5-11), което винаги би било разочароващо за един пророк. Вероятно стомашният дискомфорт на Йоан от поглъщането на книжката отразява болката причинена от отхвърлянето на вестта от тези, за които е предназначена. Сходен случай имаме и с пророк Еремия. Поглъщането на Божиите думи му донесло голяма радост (Ерем. 15:16), но прогласяването им сред народа му носело само болка и отхвърляне (Ерем. 20:7б, 8). Явно изяждането на книжката от Йоан трябва да се възприеме като поръчка за пророкуване, сладостта й в устата се отнася за радостта от великата вест, която трябва да бъде прогласена, а вгорчаването й в стомаха означава, че вестта като цяло ще бъде отхвърлена, което ще донесе болка и разочарование на проповядващите я. Така че когато след това към пророка идва заръката: „Трябва пак да пророкуваш за много народи и племена, езици и царе“ (Откр. 10:11), тя отразява много точно значението на използваната символика. В интерлюдията на видението за седемте тръби Йоан е представител на църквата на последното време появяваща се и служеща след 1844 г. и от първата част на интерлюдията научаваме, че тази църква има специалната задача да представи пред всички хора от всички съсловия някаква много важна вест, която по някакакъв начин е свързана с всички тези хора. Но на Йоан е дадена вест, която да предаде на църквата, която той представлява. С изяждането на книжката пророкът разкрива на църквата сладостта, която тя ще преживее с вестта, която има да прогласява, защото тази вест представлява откриването на част от Божията тайна и Неговите действия в установяването на вечното Му царство. Но проповядването на вестта по света ще е свързано и с горчиво преживяване и болка, защото тя ще бъде отхвърлена от повечето хора. И църквата трябва да бъде предупредена и подготвена, че това ще се случи. Тя ще работи в силно враждебна обстановка и на вестта й няма да се погледне много положително и това трябва да се има предвид в осъществяването на мисията й. Очевидно тази вест е тясно свързана с последното време, но няма да съдържа изпълняващ се по времето на проповядването й пророчески период, защото последният вече се е изпълнил през 1844 г. и няма друг, който да се простира отвъд тази година.
С призива към Йоан да продължи да пророкува приключва първата част на интерлюдията на видението за седемте тръби, но в края си тя повдига един много важен въпрос: Каква точно е вестта, която църквата на последното време, появяваща се и служеща след 1844 г., трябва да занесе на света и отхвърлянето на която ще донесе болка на проповядващите я? Отговорът на този въпрос се дава във втората част на интерлюдията, която разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – IV.
3. Обзор на видението за ангела с разгънатата книжка.
Сладко-горчивата опитност на Йоан с изяждането на книжката се тълкува като описваща преживяването на милеристите от 40-те години на XIX век. Годините в проповядване и очакване на завръщането на Христос е сладостта, която изпитали от вестта, а незавръщането Му през 1844 г., което довело до едно голямо разочарование, е горчивината, през която минали от провалените си надежди. По-удачно е в изяждането на книжката от Йоан да видим указание към църквата на последното време появяваща се след 1844 г. за това, какво ще й причини проповядването по света на вестта, която й е възложена.
Интерлюдията на видението за седемте тръби се появява, за да даде яснота около нещо развиващо се в самото видение. Породили са се въпроси, на които трябва да се отговори и те са свързани с петата и шестата тръба, които в голямата си част описват Божия съд над хората, които преследват народа Му на последното време и отхвърлят благовестието, което Той праща до тях. И тук за тези тръби като група възникват въпроси: Щом като светът обръща гръб на истината и като последица понася божествения съд, дали това не означава, че църквата трябва да спре с проповядването на благовестието? Дали тя трябва да стои безучастно и само да наблюдава съда над бунтуващите се срещу Бога и истината? Отговорът на тези въпроси се дава в първата част на интерлюдията. Църквата не трябва да стои мълчаливо и безучастно, а да проповядва по света възложената й специална вест. Тази вест ще е свързана с последното време, но няма да съдържа времеви пророчески период, който да се простира след или да се случва след 1844 г. Явно това е една специална църква със специална вест, която има специално място в Божиите планове. Затова част от съдържанието на книгата, която може да бъде разгъната само от Агнеца, трябва да бъде направено достояние на тази църква и тя да получи нужното й наставление във връзка с вестта й. А това наставление включва и предупреждение относно опитността й в проповядването на вестта. Църквата ще бъде изпълнена с радост и въодушевление относно величието на вестта и откриването на част от Божията тайна, но тя трябва да се подготви и за горчиво разочарование, защото като цяло вестта й ще бъде отхвърлена от света. Въпреки всичко тя трябва да продължи да я проповядва. Това е нейната мисия. Каква точно е вестта, която трябва да бъде проповядвана, се разбира от следващата част на интерлюдията, която разглеждаме в статията Седемте тръби от Откровението – IV.
Първата част на интерлюдията на видението за седемте тръби разкрива, че църквата на последното време има специална мисия в прогласяването на една много важна вест по света. Църквата трябва да бъде подготвена, защото проповядването на вестта ще й донесе много радост, но и много болка и разочарование.