Второто пришествие, „славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос“, е „блажената надежда“ (Тит 2:13) за вярващия. Това обаче не пречи на възникването на неясноти и обърканост в тази връзка. Една от темите, по които се водят спорове, е как точно ще се завърне Исус на земята. Друг горещо дебатиран въпрос е във връзка с едно важно събитие случващо се около времето на Второто пришествие, а именно хилядагодишното царуване на Христос (милениумът). Всички тези въпроси могат лесно да намерят търсените отговори, просто ако бъдат разгледани според едно видение на книгата Откровение, но в контекста на цялото видение. Това е видението за Второто пришествие и милениума.
1. Видението за Второто пришествие и милениума.
Видението за Второто пришествие и милениума (Откр. 19:1-21:4) е третото видение от есхатологичните серии на Откровението. То е паралел на серията за седемте печата в хиазма, на който книгата е изградена – елементът B’, който балансира елемента B в структурата на книгата (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение). Видението за седемте печата разкрива Божията постоянна дейност за спасението на човечеството, а това за Второто пришествие и милениума представя завършека на това дело чрез Божия съд.
Есхатологичните серии на Откровението започват от един много специален момент в човешката история – когато благоприятната възможност за хората да бъдат спасени приключи. При тези серии може да има за малко връщане назад в историята преди този ключов момент, за да бъде някакъв образ обяснен по-точно или за да се отговори на някакъв въпрос, но те се занимават предимно с времето, когато съдбата на всички хора е решена и единственото, което предстои, е съд. Сериите започват с изливането на седемте последни язви, което се случва веднага след приключването на благодатното време (прочетете статията Седемте последни язви). Последната от тези язви касае съда над Вавилон. И понеже това е антагонист с централна роля в борбата между Христос и Сатана, на него и на съдът над него бива отделено специално място – следващото видение бива посветено на този образ (прочетете статията Падението и краят на Вавилон). Историята на този антагонист завършва със съд над него и пълното му унищожение. Именно оттук започва следващото видение – това за Второто пришествие и милениума. Точно това са събитията, които следват унищожаването на Вавилон по време на язвите. Следователно тук имаме едно линеарно развитие на виденията – една прогресия в представянето на случващото се в края на човешката история. И когато унищожаването на Вавилон се случи при седмата язва, настъпва Второто пришествие на Христос, което бива последвано от хилядагодишното Му царство. Така се придвижваме напред в случването на събитията идващи след края на благодатното време на човечеството.
2. Въведение към видението за Второто пришествие и милениума.
Въведението към видението за Второто пришествие и милениума (Откр. 19:1-10) не представлява изключение от останалите въведения и също се случва в храмова обстановка:
„След това чух като че ли силен глас от голямо множество на небето, който казваше: Алилуя! Спасение, слава и сила принадлежат на нашия Бог; защото са истинни и праведни Неговите присъди; понеже Той осъди великата блудница, която с блудството си е донесла разложение на земята, и даде върху нея възмездие за кръвта на Своите слуги. И втори път казаха: Алилуя! И димът от нея се издига до вечни векове. И двадесет и четиримата старейшини и четирите живи същества паднаха и се поклониха на Бога, Който седи на престола, и казаха: Амин! Алилуя! А от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи. И чух като глас от голямо множество и като глас от много води, и като глас от силни гръмотевици, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, се възцари. Нека се радваме и се веселим и нека отдадем на Него слава; защото дойде сватбата на Агнеца и Неговата жена се е приготвила. И на нея ѝ бе позволено да се облече в светъл и чист висон; защото висонът са праведните дела на светиите. И ми каза: Напиши: Блажени тези, които са поканени на сватбената вечеря на Агнеца. И ми казва: Тези думи са истинни Божии думи. Тогава аз паднах пред краката му, за да му се поклоня; но той ми каза: Недей; аз съм служител заедно с теб и братята ти, които имат свидетелството на Исус; поклони се на Бога; защото свидетелството за Исус е духът на пророчеството“ (Откр. 19:1-10).
Въведението на видението за Второто пришествие и милениума започва оттам, където предното видение (това за падението и края на Вавилон) приключва. Вавилон е победен, „великата блудница, която с блудството си е донесла разложение на земята“ е осъдена и всички убити от нея са вече възмездени (ст. 2). Това води до празнуване и триумф на „небето“ (ст. 1), където са Божия престол, четирите живи същества, двадесет и четирите старейшини и множество ангели. А това всъщност е небесния храм. Той не е представен като функциониращ според познатата си функция, защото делото по ходатайстването за човечеството е вече приключило, съдбата на всички е вече решена и остава единствено провеждането на съд, в който да се решат присъдите на засегнатите в него.
Всъщност описанието на тази небесна обстановка напомня много на обстановката от въведението на серията за седемте печата (Откр. 4 и 5 гл.), което не може да е изненада, защото двете видения са паралелни и се балансират взаимно. Химните на прослава във въведението на серията за печатите са свързани с прославяне на Бога като Творец (Откр. 4:11), Агнеца като достоен да вземе книгата и да разпечата печатите й (Откр. 5:9, 10) и да приеме почитта на Вселената (ст. 12), както и прославяне на Бог и Агнеца заедно (ст. 13, 14). Химните на прослава във въведението на видението за Второто пришествие и милениума са отправени към Бога, Който е осъдил блудницата Вавилон (Откр. 19:1-4) и се е възцарил (ст. 5, 6). Сега на небето има истинско тържество, защото врагът на Бога и на църквата е сразен завинаги. Изглежда всеки път когато Божиите врагове претърпяват някаква ключова загуба в конфликта им с небето, обхватът на Божията царственост и власт се увеличава и изпъква по-силно. При сразяването на Сатана от Христос на кръста и последващото му сваляне от небето и ограничаването му на земята небето тържествува, защото царството и властта на Бога и на Агнеца се увеличават (Откр. 12:9, 10). Подобно и тук унищожаването на Вавилон води до прославяне на Бога за Неговото възцаряване (Откр. 19:6).
Но има още една много важна причина цялото небе да се радва – това е „сватбата на Агнеца“. Сега на Агнеца му предстои сватба и „Неговата жена се е приготвила“ (ст. 7). Тук се има предвид обичая на типичната еврейска сватба. Момчето отива в къщата на бащата на момичето, където се случва годежа и където момчето плаща зестрата. От този момент момчето и момичето биват считани за съпруг и съпруга. Съпругът се завръща в къщата на баща си, където приготвя място за живеене за себе си и за съпругата си. През това време съпругата стои в дома на баща си и се приготвя за сватбата. Когато мястото за живеенето им и съпругата са готови, съпругът се завръща да вземе жена си и да я отведе в къщата на баща си, където се случва сватбената церемония. Именно този обичай има предвид Исус, когато казва на учениците Си, че отива в дома на Отца Си да им приготви място и след като това място е готово, Той ще се завърне, за да ги вземе при Себе Си и да останат заедно завинаги (Йоан 14:2, 3). В сцената, която Йоан вижда, съпругата на Агнеца е готова и е вече в дома на Отец, така че времето за сватбата най-после е дошло.
Но коя е жената на Агнеца? В случая за нея се казва единствено, че й било позволено „да се облече в светъл и чист висон; защото висонът са праведните дела на светиите“ (Откр. 19:8). Явно това е една чиста жена, която бива характеризирана с праведност и която има общо със светиите. Тук виждаме един много ясно откроен антипод на Вавилон. Вавилон е блудна жена, която бива облечена „в пурпур и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери“ (Откр. 17:4), докато жената на Агнеца е облечена „в светъл и чист висон“ (Откр. 19:8). Вавилон е в незаконна сексуална връзка с много мъже, които са все царе (Откр. 17:2), а жената на Агнеца има само един мъж, с когото е в законна връзка и това е Агнеца, Който е „Цар на царете и Господ на господарите“ (Откр. 19:16). Блудницата Вавилон се е опила от „кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици“ (Откр. 17:6), а жената на Агнеца е облечена в „праведните дела на светиите“ (Откр. 19:8). Това са много силни контрасти между двете жени. Блудницата Вавилон е отпадналата фалшива религиозна система използваща властта на държавата за реализация на целите си, а жената на Агнеца е Неговия народ, който извършва мисията си чрез Неговите сила и благословение и който е облечен в правдата Му като по този начин става годен да бъде част от небесното семейство. Това е в хармония с очакването на апостол Павел, че когато Христос се завърне за църквата Си, Той ще „я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и непорочна“ (Ефес. 5:27). Сватбата на Агнеца трябва да се отнася за събирането на Христос с Неговия народ на небето. Лошото и стаданията са вече приключили. Вавилон е вече победен. Исус е взел Своя народ при Себе Си изпълнявайки обещанието дадено в края на служенето Му на земята (Йоан 14:1-3) и сега те могат да живеят завинаги заедно в небесна сигурност, слава и чистота. Но за да стане това, първо Христос трябва да се завърне на земята, за да прибере народа Си. И точно с това събитие започва основополагащото пророческо описание на видението за Второто пришествие и милениума.
След като Йоан вижда Агнеца и Неговата съпруга, ангелът показал му съдбата на Вавилон (Откр. 17:1) му проговаря и го уверява, че поканените на сватбената вечеря на Агнеца са блажени (Откр. 19:9). Ако съпругата на Христос е църквата като едно цяло, то поканените на вечерята са всички, които индивидуално откликват на поканата на небето (Матей 22:1-14). Апостолът е толкова впечатлен, че се простира в поклонение пред ангела, но веднага бива насочен към поклонение на Бога. Ангелът му казва, че подобно нещо е недопустимо, защото той е само „служител заедно с теб и братята ти, които имат свидетелството на Исус“ (Откр. 19:10а). Изразът свидетелството на Исус веднага напомня на характеристиката на църквата на остатъка, която понася гнева на змея в последното време (Откр. 12:17). Тук ангелът уточнява, че „свидетелството за Исус е духът на пророчеството“ (Откр. 19:10б) приравнявайки свидетелството за Исус с пророкуването. Повече за термина „духът на пророчеството“ и неговото място в последното време и в църквата на остатъка можете да научите от статията Духът на пророчеството. С това въведението приключва.
3. Основополагащо пророческо описание на видението за Второто пришествие и милениума.
С приключването на въведението започва основополагащото пророческо описание на видението за Второто пришествие и милениума (Откр. 19:11-20:5), което обхваща някои ключови събития от случващото се в края на човешката история. Сцените тук са много ясно откроени.
1) Второто пришествие на Исус Христос
Изливането на седемте последни язви и съдът над Вавилон бива последвано от завръщането на Христос на земята:
„След това видях небето отворено и ето, бял кон, и Онзи, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен и съди и воюва с правда. Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му имаше много корони и носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той; и беше облечен в дреха, обляна с кръв; и името Му беше Божието слово. И небесните войски, облечени в бял и чист висон, Го следваха на бели коне. От устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите; и Той ще ги управлява с желязна тояга и ще стъпче лина на лютия гняв на Всемогъщия Бог. И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господ на господарите“ (Откр. 19:11-16).
Сцената на триумф на небето поради побеждаването на Вавилон, възцаряването на Бога и сватбата на Агнеца бива последвана от сцена описваща Второто пришествие. Тя продължава точно от мястото, където приключва шестия печат (Откр. 6:12-17). Седемте последни язви биват излети (Откр. 16 гл.) и всички те вероятно се съдържат в шестия печат, но той споменава изрично само седмата – големият трус (Откр. 6:12а, 14б), при който се случва съда над Вавилон (Откр. 16:17-21). Този тежък катаклизъм бива последван от знамения в слънцето, луната и звездите (Откр. 6:12б, 13). Това са знамения, които непосредствено предшестват Второто пришествие. Те са толкова непосредствено случващи се преди него, че са като част от него. И веднага след това Йоан вижда небето да се отмества като „свитък, когато се навива“ (ст. 14). Въпреки че не се дава повече информация за това, което се случва на небето, е ясно, че следва Второто пришествие, защото виковете на ужас изтръгващи се от устните на земните жители казват точно това (ст. 15-17). И все пак самото Пришествие остава неописано. Всичко това обаче е с цел. Има едно специално видение, което е паралелно на серията за седемте печата и в което Пришествието ще бъде описано. При него Йоан продължава картината оттам, където тя бива прекъсната. Небето се отместило като „свитък, когато се навива“ (ст. 14) и сега то е вече „отворено“ (Откр. 19:11). Оттам се появява Христос като победоносен воин яздещ на бял кон, което напомня на конника от първия печат (Откр. 6:1, 2). Само че този път Той не носи просто венец на победа, а „много корони“ (Откр. 19:12), които биват носени от царете, защото е „Цар на царете и Господ на господарите“ (ст. 16). Той вече не е представен като победоносен конник прогласяващ благовестието по света, което се случва от възцаряването Му на небето до самия край на времето. Всичко това вече е приключило. Сега Христос се завръща като воин, който ще въздаде на всеки, който е отхвърлял благовестието и Неговото господство. Небесните ангели Го придружават като армия, която не търпи поражение. Голяма част от описанието на завръщащия се Христос отразява Неговото представяне пред Йоан в серията за седемте църкви (Откр. 1:10-3:22) както и картината на Пришествието във видението за сатанинското триединство (Откр. 14:17-20).
Но Христовото пришествие не приключва с появяването Му през отвореното небе. Той се приближава към земята за провеждането на една глобална битка, която не завършва никак добре за враговете Му:
„После видях един ангел, който стоеше в слънцето; и извика със силен глас и каза на всички птици, които летят сред небето: Елате, съберете се за великата Божия вечеря, за да ядете месата на царе и месата на хилядници, месата на юнаци и месата на коне и на онези, които яздят на тях, дори месата на всички човеци, свободни и роби, малки и големи. И видях звяра и земните царе, и войските им, събрани да воюват против Яздещия на коня и против Неговото войнство. И звярът бе уловен, а с него и лъжепророкът, който бе извършил пред него знаменията, с които измами онези, които бяха приели белега на звяра, които се покланяха на неговия образ; те двамата бяха хвърлени живи в огненото езеро, което гори с жупел. А останалите бяха избити с меча на Яздещия на коня, с меча, който излизаше от устата Му. И всички птици се наситиха от месата им“ (Откр. 19:17-21).
Описанието на Второто пришествие продължава като следва самата битка между небесната армия и земната армия. Воюващите срещу Христос са сатанинското триединство и земните царе с техните войски. При шестата язва те биват събрани на Армагедон (Откр. 16:12-16) като последен опит за организиране на човечеството срещу Бога. Естествено, това начинание няма никакъв шанс. Всички хора биват избити „с меча на Яздещия на коня, с меча, който излизаше от устата Му“ (Откр. 19:21). Преди самата битка небесните птици биват поканени да се съберат, защото за тях ще има голямо пиршество от плътта на погубените човеци (ст. 17). Тази покана напомня на поканата, която пророк Езекиил трябвало да отправи към птиците и полските зверове да се наститят от плътта на победените езически нации на Гог (Езек. 39:17-21). В древността оставянето на нечие тяло да бъде изядено от птици и животни означавало пълно поражение и унижение (Втор. 28:16; 1 Царе 17:44; 3 Царе 14:11). Явно в кулминацията на конфликта между Христос и Сатана има само две възможности за хората – или да бъдат сред поканените на сватбената вечеря на Агнеца или да станат част от менюто на птици хранещи се с леш.
Погубените при Пришествието на Христос човеци са една огромна група (Откр. 19:18), но интересното тук е, че се назовават точно хората, които съставляват армията на сатанинското триединство. Тя е съставена от хората от шестия печат (Откр. 6:15), от хората получаващи белега на звяра (Откр. 13:16), а това е на практика една и съща група хора, но също така се използва и езика на Езекиил относно погубените езичници (Езек. 39:18, 20). Всъщност израза „всички човеци“ (Откр. 19:18) казва, че там са събрани хора от всякакви съсловия и групи, от всички нации и раси и това са всички бунтуващи се срещу небето, които Исус заварва при Пришествието Си. Но в крайна сметка те срещат участта си. Никой от враговете на Христос не остава жив при завръщането Му (2 Сол. 1:7-10).
Това обаче не е всичко. Още в самото начало на битката сатанинското триединство бива поразено. Двама от членовете му биват неутрализирани по реда, по който се появяват. Това са партньорите на змея, които излизат от морето и от земята (Откр. 13:1, 11), а именно звяра и лъжепророка (Откр. 19:20). Мощта на морския звяр след зарастване на раната му го е направила да изглежда непобедим (Откр. 13:3, 4), но не и за Христос. След края на битката (Откр. 19:21) идва реда и на змея (Откр. 20:1-3), който е Сатана и е също там и участва в битката (Откр. 17:12-14).
Тълкувайки тази символика не трябва да си мислим, че при Второто пришествие Христос ще бъде посрещнат от враговете Си подредени като войска готова за бой и че ще се разрази един физически конфликт. Нито възможностите на сатанинската армия го позволяват, нито нагласите, които тези хора ще имат във въпросния момент, допускат случването на истинска битка. Тези символи просто отразяват идеята на духовната война водеща се между силите на небето и ходещите в тъмнина и бунт. Описанието на шестия печат на хора бягащи в паника от славата на завърщащия се Господ и криещи се в пещери и дупки (Откр. 6:15-17) описва много по-точно това, което реално ще се случи. Именно в това се изразява победата на небесните войски над тези на сатанинското триединство. Към края на изливането на язвите доверието в демоничната коалиция се загубва (Откр. 16:10, 11), но чудесата и силата на спиритуализма продължават да крепят крехката спойка между бунтовните хора (ст. 12-14). Техният гняв бива канализиран като за последен път те се заемат със задачата да изтребят Божия народ (ст. 16). Не им бива позволено да го направят и системата се разпада напълно. Сатана и служителите му не могат повече да държат човечеството под контрола си. Краят на всичко е настъпил и всеки бяга и се крие в истерия и ужас от славата на завръщащия се Господ.
Хвърлянето на морския звяр и лъжепророка в „огненото езеро, което гори с жупел“ (Откр. 19:20) при Пришествието на Христос не може да се приеме като нещо, което ще се случи в действителност, защото звярът от морето и лъжепророкът са символични фигури. Огненото езеро няма да бъде запалено в края на Пришествието, да гори по време на хилядагодишното царство, в края на което да бъде добавен там и змея. Това е символична картина описваща съдбата на символични образи. Идеята й е, че морският звяр и лъжепророкът са изпълнили вече предназначението си. Те могат да слязат от сцената на пророчеството като активно участващи в измамването на човечеството. Това, което те символизират, повече не съществува, защото се разпада при Христовото пришествие и остава в миналото. Но зад образа на змея стои Сатана, който е реален ангел и около който има още неща за изясняване. Той трябва да бъде съден, а след това той сам ще се наеме с измамването на хората. Повече няма да си служи с човешки посредници, сили и институции. Затова той вече може да бъде отделен от тройния съюз, за да се обърне внимание само на неговата съдба. Самото формиране на огненото езеро се случва в края на хилядата години, когато дяволът подмамва за последен път човечеството в бунт срещу Бога и когато „огън падна от Бога от небето и ги погълна“ (Откр. 20:9). Това ще е създаването на истинското огнено езеро, в което ще бъде хвърлен всеки, „който не бе записан в Книгата на живота“ (ст. 15), както разглеждаме по-надолу.
Тази част от видението и неговата връзка с шестия печат са много добри указания за това, как ще се осъществи завръщането на Христос. Картината е в пълна хармония с описанието на Второто пришествие в другите части на Новия завет. Тя не допуска завръщането на Исус да се случи на два етапа, които включват внезапно грабване на светиите на небето последвано от огромна скръб в света за няколко години последвана от видимото завръщане на Спасителя. Това е популярно представяне на Второто пришествие днес, но е сравнително нова идея за християнството, която няма подкрепата на Писанието (прочетете статията Второто пришествие на Исус Христос). Достатъчно е да бъде разбрано в контекст само видението за Второто пришествие и милениума от Откровението, за да може да се открои популярния некоректен възглед и да се схване библейския.
2) Милениумът
Ето какво се случва в самия край на Второто пришествие:
„И видях, че от небето слизаше един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига. Той улови змея, древната змия, която е дявол и Сатана, и го върза за хиляда години; и като го хвърли в бездната, заключи и я запечата над него, за да не мами вече народите, преди да се свършат хилядата години, след което той трябва да бъде пуснат за малко време. И видях престоли; и на тези, които бяха насядали на тях, беше дадено да съдят; видях и душите на онези, които бяха обезглавени поради свидетелството си на Исус и поради Божието слово, и на онези, които не се поклониха на звяра, нито на образа му и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христос хиляда години. Другите мъртви не оживяха, докато не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение“ (Откр. 20:1-5).
Явно описаното тук трябва да се случи след Второто пришествие. Няма как линеарното представяне на събитията да бъде нарушено. Христос се е завърнал на земята и е победил враговете Си. Двама от членовете на сатанинското триединство са вече неутрализирани завинаги. Сега предстои Исус да се занимае с третия му член, който е инициирал този демоничен съюз – змеят. Той бива уловен, вързан с верига и хвърлен в бездната за хиляда години. Имайки предвид кой стои зад символа на змея – „древната змия, която е дявол и Сатана“ (ст. 2) – става малко трудно да си представим, че ангелско същество като дявола може да бъде вързан с верига и хвърлен в нещо като затвор. Какво се крие зад тази картина, разбираме от целта, поради която Сатана бива вързан – „за да не мами вече народите“ (ст. 3). Описаното тук се случва веднага след Второто пришествие, при което всички народи, които са били в бунт срещу Исус, намират смъртта си (Откр. 19:21). Що се отнася до верните на Спасителя, текстът казва, че мъчениците за Исус, които са част от всички верни, „оживяха и царуваха с Христос хиляда години“ (Откр. 20:4). В периода, през който Сатана е вързан – хилядата години, спасените царуват с Исус, а също така и провеждат съд, което означава, че те трябва да бъдат възкресени в неговото начало, т.е. при самото Пришествие на Спасителя. Точно така бива описано завръщането на Христос и в другите части на Новия завет като възкресяването на верните Му, които са мъртви, бива веднага последвано от преобразяването на верните Му, които са живи при Пришествието Му (1 Сол. 4:14-17; 1 Кор. 15:51-54). Всички биват взети при Христос на небето (Матей 24:30, 31) и отведени в дома, който Исус им е приготвил (Йоан 14:1-3). Сега вече сватбата на Агнеца и Неговата жена (Откр. 19:7) може да се осъществи в дома на Отец – небето. Сатана е вързан и хвърлен в „бездната“ (Откр. 20:3), което се отнася за състояние на земята негодно за обитаване (Бит. 1:2). Точно в такова място се е превърнала цялата земя след опустошенията причинени от изливането на седемте последни язви и завръщането на Христос. И на нея няма нито един жив човек. Това ни помага да разберем идеята на връзването на дявола, при което той не може вече да мами. Той не може да мами хората, защото вече няма хора, които да мами. Всички негови подръжници са мъртви, а верните на Спасителя са взети на небето. Поради възникналите обстоятелства Сатана е вързан на земята. При първото представяне в Откровението на змея като „старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами целия свят“ (Откр. 12:9) той бива свален от небето и ограничен на земята. При второто му представяне с тези имена (Откр. 20:2) той бива допълнително ограничен на земята като хвърлен в бездната и вече не може да мами никой (ст. 3).
И така, дяволът е вързан, за да не мами народите, защото вече няма народи, които да мами. Но също така се казва, че това ще продължи „хиляда години“ (ст. 1-3), откъдето идва и латинската дума „милениум“ и това е терминът, който се използва в тази връзка. Трябва ли да възприемем това число като символично и отнасящо се просто за някакъв дълъг, но неопределен период от време или става дума за хиляда буквални години? Можем ли в тълкуванието му да използваме принципа „ден-година“? Прилагането към периода от хиляда години на принципа „ден-година“, който касае тълкуването на някои символични времеви периоди в апокалиптиката, е напълно неприемливо, защото хилядата години не са изразени по нетипичен за човешката реч начин и защото едно такова приложение би довело до нереалистично дълъг период, който е абсолютно несъразмерим с целия период на съществуване на човечеството. Затова най-разумно е той да бъде възприеман като период от хиляда буквални години (прочетете статиите Принципът „ден-година“ – I и Принципът „ден-година“ – II).
Но щом като връзването на Сатана е за хиляда буквални години, т.е. един дълъг период, но период който има край, това би означавало, че след изтичането му веригите ограничаващи дявола ще паднат и той ще стане отново свободен. Как ще се случи това? Самият текст ни го посочва – „другите мъртви не оживяха, докато не се свършиха хилядата години“ (Откр. 20:5). Тези други мъртви, които оживяват, трябва да са различни от верните на Христос, които Той възкресява при първото възкресение при Пришествието Си и взима със Себе Си на небето. Единствените, за които това може да се отнася, са убитите от завръщащия се Господ (Откр. 19:21), както и всички неспасени, които са били вече мъртви, когато се осъществява Второто пришествие, т.е. това са всички неспасени, които са живели някога на земята. Бъдат ли те възкресени и възвърнати в живот, това ще даде възможност на Сатана да поднови измамите си. Така се слага край на неговия плен, той бива „пуснат тъмницата си“ (Откр. 20:7) „за малко време“ (ст. 3) и това води до събитията идващи с приключването на милениума, които биват развити в кулминацията на видението и които разглеждаме по-надолу.
Тази част от разглежданото видение ни помага да разберем, кога се случва милениумът. Той е представен в много лесно установима връзка с Второто пришествие и става съвсем ясно, че хилядагодишното царство на Христос настъпва след Пришествието. Това означава, че разбирането на премилениалистите (че Второто пришествие се случва преди милениума) е библейския възглед. Теориите на амилениалистите и постмилениалистите (че Второто пришествие трябва да се случи след милениума) не биват потвърдени от Откровението. Разглеждаме по-обстойно и трите възгледа в статията Амилениализъм, постмилениализъм и премилениализъм.
4. Интерлюдия на видението за Второто пришествие и милениума.
Следва интерлюдията на видението за Второто пришествие и милениума:
„Блажен и свят онзи, който участва в първото възкресение; над такива втората смърт няма да има сила; а те ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години“ (Откр. 20:6).
Както при другите интерлюдии на есхатологичните серии и при тази имаме изразяване на някакво увещание към Божията църква. Тук се изказва благословение над всички, които участват в първото възкресение, защото това е възкресението на праведните. Предстои и второ възкресение в края на милениума, в което ще участват всички неспасени и които ще бъдат сполетяни от втората смърт, която е наказание за извършените грехове. А това е смърт, при която личността бива напълно унищожена и от която няма възкресение. Но всички, които участват в първото възкресение, ще бъдат пощадени от втората смърт. Те ще живеят завинаги с Бога и с Христос, като първите хиляда години от новия им живот ще прекарат като царуват и провеждат съд със Спасителя. Този съд през хилядата години се случва на небето, където спасените са взети при Пришествието, както вече посочихме. Паралелното на това видение – серията за седемте печата – представя миналите през последната криза като намиращи се пред Божия престол, който е на небето (Откр. 7:9-17), а и въведителната сцена на разглежданото видение се занимава с отвеждането на Божия народ в небесния му дом (Откр. 19:6-9). Съдът и царуването на спасените през хилядата години се случват на небето, не на земята.
На практика в благословението на интерлюдията се съдържа увещание всеки да се примири с Бога, за да бъде участник в първото възкресение. Очевидно увещанието има смисъл, само ако бъде последвано преди края на благодатното време, когато примиряването с Бога е все още възможно. Въпреки че бива произнесено при описанието на събития, които се случват след края на благовремието, то се отнася за църквата, която все още съществува преди този край. То може да се приеме като благословение над всички, които ще живеят във времето на последната криза на човечеството, но ще изгубят живота си в нея, защото не са се поклонили на „звяра, нито на образа му и не приеха белега на челото си и на ръката си“ (Откр. 20:4). Но сред възкресените в първото възкресение (и следователно са блажени) са и онези, „които бяха обезглавени поради свидетелството си на Исус и поради Божието слово“, а това са мъчениците от миналото описани в петия печат като пледиращи пред Бога за възмездие и реабилитация (Откр. 6:9, 10). С унищожаването на Вавилон те биват възмездени (Откр. 19:2), а в първото възкресение техният живот бива възвърнат, за да не го загубят никога повече. Така че благословението е изказано наистина над всеки, който участва в първото възкресение независимо от времето и епохата, в която е живял, като групите на мъчениците от миналото и бъдещето получават специална почит в това събитие.
5. Кулминация на видението за Второто пришествие и милениума.
Кулминацията на видението за Второто пришествие и милениума се занимава със случващото след приключването на милениума. При нея се открояват ясно два момента.
1) Екзекутивният съд
Ето какво се случва веднага, след като милениумът приключи:
„И когато се свършат хилядата години, Сатана ще бъде пуснат от тъмницата си и ще излезе да мами народите по четирите краища на земята, Гог и Магог, да ги събере за войната, чийто брой е като морския пясък. И те се разпростряха по цялата широчина на земята и обиколиха стана на светиите и възлюбения град; но огън падна от Бога от небето и ги погълна. И дяволът, който ги мамеше, бе хвърлен в езерото от огън и сяра, където са и звярът, и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове“ (Откр. 20:7-10).
За да бъде Сатана пуснат от тъмницата си и за да е в състояние да мами народите, значи всички неспасени, които в продължение на хилядата години са били мъртви (независимо дали са били убити при Пришествието на Христос или вече са били мъртви при случването му), са вече възкресени. Това е второто възкресение. Възвърнатите в живот неспасени хора са наречени „Гог и Магог“ (ст. 8). Тук отново се използва езика на Езекиил относно езическите нации на Гог от земята Магог (Езек. 38 и 39 гл.), както при описанието на Второто пришествие (Откр. 19:17, 18). В еврейската традиция Гог и Магог биват приравнени с бунтовните нации описани в Пс. 2, които се подигат срещу Бог и Неговия Помазаник. В Откровението тези фигури представляват всички враждебни на Бога нации, които след въкресяването им в края на милениума застават за един последен бунт срещу небето.
Йоан уточнява за възкресените, че техният „брой е като морския пясък“ (Откр. 20:8). Това е съвсем разбираемо, защото тогава биват възкресени всички неспасени, които са живяли някога на земята. Тази група не подлежи на изброяване. Но това не означава, че не подлежи на измамване. Сега Сатана се заема лично да излъже човечеството без ползването на каквито и да е посредници. В предното видение този момент е представен чрез символа на звяра, който „ще излезе от бездната и ще отиде в погибел“ (Откр. 17:8) и това е „осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (ст. 11). Той вече не се нуждае от никоя от главите си, които са символи на царе (ст. 10), чрез които той се намесва в човешката история и потиска Божия народ. Дяволът е „осмия цар“, който в края на милениума действа сам в измамването на света. И той успява да убеди цялото човечество да атакува „стана на светиите и възлюбения град“ (Откр. 20:9). Ясно е, че тук става дума за Новия Ерусалим, но това пък означава, че той първо трябва да се появи на земята. Малко по-нататък Йоан споменава на два пъти за неговото слизане от небето (Откр. 21:2, 10). Те се отнасят за друг момент, но явно Новият Ерусалим ще трябва да слезе от небето на земята в края на милениума, а неспасените ще бъдат възкресени, за да бъдат измамени от дявола да обиколят и атакуват града.
Съвсем разбираемо, опитът за превземането на Новия Ерусалим се оказва неуспешен. Преди още да предприемат своята атака над неспасените „огън падна от Бога от небето и ги погълна“ (Откр. 20:9), с което отново ни се напомня за Гог и за неговото пълно поражение (Езек. 38:22, 23; 39:6). Тук Сатана и ангелите му не остават незасегнати – „и дяволът, който ги мамеше, бе хвърлен в езерото от огън и сяра, където са и звярът, и лъжепророкът“ (Откр. 20:10). Това е екзекутивния съд над дявола и неспасените грешници. Това, което следва, е пълното дезинтегриране на тяло, ум и съзнание на всички, които са в пъкления огън, с което те престават да съществуват завинаги и които никога повече няма да бъдат възкресени (прочетете статията Вечно наказание или вечно наказване).
Но тази картина описва само една страна на случващото се в края на милениума – възкресението на неспасените и тяхното организиране в една последна атака срещу небето. По време на самия милениум се е провел съд над всички тях (ст. 4) и огънят падащ от небето е изпълнение на присъдата на този съд. И все пак това е важен въпрос. Читателите на Откровението трябва да се уверят, че всеки, който се намери в огненото езеро, е справедливо осъден. Затова на Йоан се дава още една картина, която да развие и този въпрос:
„След това видях един голям бял престол и Онзи, Който седеше на него, от Чието лице побегнаха земята и небето и не се намери място за тях. Видях и мъртвите, големи и малки, да стоят пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бяха съдени според делата си по записаното в книгата. И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта, и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бяха съдени – всеки според делата си. И смъртта, и адът бяха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт. И който не бе записан в Книгата на живота, беше хвърлен в огненото езеро“ (Откр. 20:11-15).
Всички неспасени от всички съсловия на обществото биват възкресени независимо от това, къде ги е заварила смъртта им – дали са положени в гроб или се намират на дъното на морето – в каквото и да се е превърнало тялото им и където и да се намират остатъците от него, всички ще бъдат възвърнати в живот, за да получат присъдата си. И ще я чуят лично от устата на Бога, Който отново бива представен като седящ на престол. Книгата на живота бива разгъната, а в нея са имената на всички, които са избрали вечния живот и вече се наслаждават на първите му мигове. Само тези, чиито имена са в нея, ще могат да живеят на обновената земя и да имат достъп до Новя Ерусалим (Откр. 21:27). На опустошената планета сега е пълно с хора, които, естествено, имат своите имена. Книгата на живота бива проверена и се установява, че името на никой от тези, които са обиколили Новия Ерусалим, не може да бъде открито в нея. Това е указание, че никой от тези хора не се е възползвал от заслугите на жертвата на Исус Христос, която единствено може да осигури вечен живот и да предпази от участие във второто възкресение. Но това не е всичко. Има отворени и други книги, в които са записани всичките дела на всичките тези хора. По тези дела те са били съдени. Липсата на имената им в книгата на живота означава невъзможност за заличаване на злите им дела съхранени в книгите. Те трябва да бъдат осъдени на вечна смърт според тези техни дела. И те няма да оспорят присъдата. Това е момента, за който апостол Павел казва, че „в името на Исус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Фил. 2:10, 11). Божиите хракатер, правда и съдби са напълно реабилитирани. Единственото, което сега остава, е безбройните множества на бунтуващи се срещу Бога и небето хора, както и Сатана и ангелите му, да бъдат унищожени завинаги. Това е и което се случва. Със смъртта и окончателното дезинтегриране на последния грешник самата смърт като реалност изчезва завинаги от живота на Вселената (1 Кор. 15:26). Спасените няма да могат да се възползват в пълнота от вечния живот, докато самата смърт не бъде заличена от универса завинаги. Затова „смъртта, и адът бяха хвърлени в огненото езеро“ (Откр. 20:14).
В описанието на екзекутивния съд от Откр. 20:11-15 виждаме затръбяването на седмата тръба (Откр. 11:15-18), когато „световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще царува за вечни векове“, а малко преди прозвучаването й се случва подготовката за нея и Божията тайна бива разкрита и прогласена в пълнота (Откр. 10:7). Божият характер бива реабилитиран напълно пред Вселената (Фил. 2:10, 11). Разглеждаме по-обстойно тази тръба в статията Седемте тръби от Откровението – II. Това е много важен момент от поетапното разкриване на Божия план за спасението на човечеството, защото стига до самия му край. Представянето на този въпрос е сигурно другата причина на Йоан да му бъде показана специално сцената на съда случваща се непосредствено преди погълването на неспасените от огъня.
2) Новата земя и Новият Ерусалим
Екзекутивният съд е приключил и огънят, който унищожава Сатана, ангелите му, грешниците и грешната земя, е вече угаснал. Смърт повече не съществува. Сега предстои да се случи нещо ново:
„И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя бяха преминали; и море нямаше вече. Видях и святия град, новия Йерусалим, да слиза от небето от Бога, приготвен като невеста, украсена за мъжа си. И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина“ (Откр. 21:1-4).
С пълното и окончателно заличаване на греха Бог преминава към пресътворяването на земята. То няма да представлява някакво подобрение на съществуващата земя, а едно напълно ново творение. Старото небе и земя са вече негодни за ползване, „бяха преминали“ и трябва да бъдат заместени от напълно нови. Апостол Петър обяснява този процес, при който „небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се разпаднат и земята и каквото се е вършило по нея ще изчезнат“ (2 Петр. 3:10) и след това ще бъде създадена „ново небе и нова земя, в която да живее правда“ (ст. 13). Това не означава, че новата земя ще бъде създадена от нищо, а че елементите на старата са пречистени в огъня и сега могат да бъдат използвани за създаването на новата. Подхващайки темата на пророк Исая за обновяването на земята (Исая 65:17; 66:22-24), което той описва в едно все още недовършено състояние, Йоан дава крайната картина, която е лишена от всякакви недостатъци и ненуждаеща се от развитие. Липсата на море на новата земя (Откр. 21:1) означава, че тя бива възстановена в първоначалното й състояние при сътворението, когато водите покриващи първоначално планетата биват вдигнати, за да образуват небето (Бит. 1:2, 6-8), а след това и останалата вода по планетата бива събрана, така че да остави по-голямата част от територията на земята като суша (ст. 9, 10). Всемирният потоп по времето на Ной бил процес обратен на сътворението, който върнал голяма част от водата по повърхността на планетата (Бит. 6:17; 7:11, 12, 17-20). Това представлява тя и днес, но при пресътворяването й тя ще бъде направена като в началото, когато по-голямата част от нея била суша. С други думи, когато става дума за пресътворената земя и какво представлява тя, Откровението ни насочва към картината на сътворението в книгата Битие. Всеки, който иска да придобие представа за новата земя, трябва да мисли за земята преди грехопадението.
Най-важната особеност на новата земя е фактът, че самият Бог ще премести Своето обиталище на нея. Това е точката на различие между новата земя и земята преди грехопаднието. Господ ще остави небето, от което управлява Вселената в момента и ще се премести на земята, от където вече ще управлява превръщайки по този начин земята в центъра на управление на всемира. За целта Йоан вижда „святия град, новия Йерусалим, да слиза от небето от Бога“ (Откр. 21:2) като и тук той гради картината си на описаното от пророк Исая, който вижда Ерусалим като център на новата земя (Исая 65:17-19). В края на милениума градът бива свален на земята и бива обграден от неспасените, но може би при падането на унищожителния огън той бива издигнат отново на небето и когато очистващият огън свърши задачата си и угасне и впоследствие Господ преобрази земята, Новият Ерусалим ще слезе отново на земята.
Но този град е уприличен на „невеста, украсена за мъжа си“ (Откр. 21:2). Малко по-късно изразът „невеста“ бива приравнен с израза „жената на Агнеца“ (ст. 9). Това трябва да е същата жена, за чиято сватба с Агнеца се говори във въведението на видението (Откр. 19:7). Но интересното е, че тук след израза „невеста, украсена за мъжа си“ следва описание на Новия Ерусалим (Откр. 21:10-22:5). Изглежда в есхатологичната част на Откровението фигурата „жената на Агнеца“ е сложен символ, който се отнася както за Божия народ, така и за Новия Ерусалим. Разглеждаме го по-обстойно в статията Новият Ерусалим и новата земя. Неговият антипод е фигурата на Вавилон, която съдържа в себе си идеята за блудна жена и за нечестив град. С нея се занимаваме в статията Падението и краят на Вавилон.
Със слизането на Новия Ерусалим като столица на обновената земя и седалище на Бога Божието присъствие сред хората става пълно. В древността Господ искал Израил да издигне скиния, за да обитава сред него (Изх. 25:8, 9), впоследствие чрез Христос Той обитавал отново в непосредствена близост до хората (Йоан 1:14), но сега Неговата скиния е с всички хора и „Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог“ (Откр. 21:3). Спасителният план е вече завършен, целта му е постиганата и човечеството, което се било отделило от Бога поради греха (Исая 59:2), сега е отново част от небесното семейство. Спасените хора имащи привилегията да живеят във видимото Божие присъствие вече нямат нужда от земен храм.
Новият живот, който спасените ще живеят на новата земя, няма да включва жалеене, болка, плач и смърт, защото всичко това е вече напълно премахнато от съществуване. На преминалите през голямата скръб случваща се в самия край на времето е обещано, че „Седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях“ и че всички страдания, през които са минали, ще приключат (Откр. 7:15-17). Сега това обещание бива отправено към всички спасени. Това състояние и живот без болка, страдание и смърт било видяно още от пророк Исая (Исая 25:8; 35:10; 65:19) и тук Йоан описва неговото крайно изпълнение.
Следващото видение на Откровението дава по-детайлен поглед върху Новия Ерусалим, новата земя и животът там. Разглеждаме го в статията Новият Ерусалим и новата земя.
Видението за Второто пришествие и милениума се занимава със събитията следващи унищожаването на Вавилон при седмата язва. Христос се завръща на земята, за да спаси верните Си и да унищожи враговете Си. Следва период от хиляда буквални години, в който се провежда съд над Сатана и неспасените. В края му присъдите на този съд биват приложени и дявола, грешниците, злото и греха биват унищожени завинаги, което дава място за пресътворяване на земята.