Това не е тема, която обикновено влиза в разговорите на християните. Шансовете да чуете нещо по този въпрос, когато последователите на Христос говорят, са нищожни. И все пак това е било нещо от огромно значение за древния Израил. Става дума за Деня на умилостивението (Лев. 23:27-30). Той бил празник с изключителна значимост. Не случайно той бил най-важният и тържествен празник за евреите. Затова, макар и това да не е любима тема за съвременната църква, трябва да знаем, какво всъщност се е случвало в този ден и какво означава за нас днес.
1. Традиционно разбиране за Деня на умилостивението.
Денят на умилостивението (познат като „Йом Кипур“) е предпоследният от седемте годишни празници на древния Израил, които са описани в Лев. 23 гл. Традиционното християнско разбиране го приема като символ на жертвата на Христос. И това донякъде е разбираемо – при този празник е имало изповядване и прехвърляне на грехове върху животно, имало е принасяне на жертвено животно, имало е поръсване с кръв, обявяване на поклонниците за чисти… При подобни ритуални действия как да не мислиш за заместническата смърт на Спасителя? И все пак едно такова тълкувание издава не особено дълбоко изследване. Ако Денят на умилостивението е символ на жервата на Христос, то тогава Пасхата и Празникът на безквасните хлябове какво са? Или всичките тези празници са символ на едно и също нещо? Може би дори всичките седем годишни празници на Израил сочат само на жертвата на Христос? (Разглеждаме годишните празници и тяхното значение в статиите Жертвоприношения, свещенство и светилище и Небесно светилище и Първосвещеник.)
Проблемът е, че Новият завет посочва единствено Пасхата и Празникът на безквасните хлябове като изпълнили се в жертвата на Исус (Лев. 23:5-8; 1 Кор. 5:7). Не само това, но ако обърнем внимание на времето на провеждането им и указанията за изпълнението им, ще установим, че следващите празници ни придвижват напред във времето и християнската история и ни отдалечават от жертвата на Христос. Например, Празникът на първите плодове (Лев. 23:10-14) символизира възкресението на Христос (1 Кор. 15:20, 23). Така сме придвижени с два дена след смъртта на Исус. Само два дена, но все пак жертвата на Христос остава назад. Петдесятница пък (Лев. 23:15-21) се празнувала петдесет дни след Празника на първите плодове. Тя се е изпълнила в изливането на Святия Дух над апостолите (Деян. 2:1-4). Но това остава жертвата на Исус още по-назад във времето. С това се изчерпват пролетните празници. Виждаме, че два от тях, които са тясно обвързани помежду си (Марк 14:12), касаят жертвата на Христос, но другите два се отнасят за събития различни от жертвата Му и случващи се след нея. Всички те се изпълняват във времето на ранната църква. Това означава, че дори само изпълнението на пролетните празници доказва, че не можем да търсим във всички годишни празници символ на заместническата смърт на Христос. Те засягат различни етапи от спасителния план, които се случват в различно време.
Следват есенните празници, които са се празнували около пет месеца след пролетните. Това са три празника. Последният от тях (и изобщо от всички годишни празници на израилтяните) бил Шатроразпъването (Лев. 23:34-36), който сочи отвъд Пришествието – събирането на Божия народ в новата земя. Очевидно тук вече сме принесени в последното време. Изглежда, че ако пролетните празници са намерили изпълнение по време на ранната църква, есенните трябва да се случат в последното време. Когато мислим за есенните празници, трябва да мислим за последното време – времето преди Второто пришествие.
Първият от есенните празници е Празникът на тръбното възклицание (Лев. 23:23-25). Той е трябвало да бъде напомняне на израилтяните, че най-големият им празник – Денят на умилостивението – предстои и те трябва да се подготвят за него. Така достигаме до Деня на умилостивението. Той е вторият от тези есенни празници и се е празнувал на десетия ден от седмия месец (Лев. 23:27-30). Вече сме отдалечени с много време от жертвата на Христос и няма как да мислим за Деня на умилостивението като неин символ. Да, в него е имало принасяне на жертви, но това се е правило във всеки годишен празник на израилтяните независимо от времето му на празнуване в годината (разглеждаме подробно този въпрос по-долу). Това не може да е основание да се гледа на него просто като символ на жертвената смърт на Спасителя, защото това би означавало, че така трябва да се гледа на всеки от годишните празници. Следвайки начина по който Новия завет прилага значението им, единственото заключение е, че те разкриват различни етапи от развитието на спасителния план. Затова и не можем да приемем Деня на умилостивението, предпоследния от празниците, като символ на Христовата жертва. Тук трябва да става дума за нещо друго – нещо, което се случва в последното време. За да разберем значението му, трябва първо да си изясним, какво точно се е случвало при празнуването му.
2. Празнуване на Деня на умилостивението в древността.
Веднъж в годината, на десетия ден от седмия месец – в Деня на умилостивението – най-главният от свещениците, първосвещеникът, влизал във второто отделение на светилището наречено Светая Светих. Никой друг нямал правото да прави това – само той и то само в Деня на умилостивението (Лев. 16:2, 34). И имало много важна причина за това.
1) Извършване на ритуала
След като първосвещеникът се е облякъл с първосвещеническите си дрехи (Лев. 16:4), той подготвял принасянето на жертва за себе си и дома си (ст. 3, 6). След това вземал два козела (ст. 5) и хвърлял жребий, с който определял, кой козел за какво ще бъде използван (ст. 7, 8). Единият бил подготвян да бъде принесен в принос за грях, а другият бил оставян жив, за да бъде използван в края (ст. 9, 10).
Тогава идвал момента жертвата за първосвещеника и дома му да бъде заколена и кръвта й да бъде вкарана в Светая Светих, като преди това първосвещеникът трябвало да покади с благоуханен тамян, за да не умре (ст. 11-14).
След това идвал редът на козела за приноса за грях, който също бивал заколван и чиято кръв също била вкарвана зад завесата, в Светая Светих, и с нея умилостивилището било попръсквано (ст. 15). Това се правило като умилостивение за народа, за да се задоволоят изискванията на Божия закон, който бил в ковчега на завета, точно под умилостивилището. Това бил много важен момент от очистването на светилището и народа, поради което никой не трябвало да бъде в светилището освен първосвещеника (ст. 16, 17). След това първосвещеникът излизал и поръсвайки с кръвта правил умилостивение за кадилния олтар (Изх. 30:10) и умилостивение за жертвеника (Лев. 16:18, 19).
Тогава идвал момента оставеният жив козел да бъде използван. Със служенето си до момента първосвещеникът поемал символично на себе си греховете на народа, които били прехвърляни в светилището чрез всекидневната служба в него. Затова той полагал ръцете си на главата на живия козел и изповядвайки всичките грехове на народа ги прехвърлял върху него (ст. 20, 21). След това този козел бивал откарван в пустинята, където символично отнасял прехвърлените беззакония на народа (ст. 21, 22). В края на празника първосвещеникът се преобличал и принасял още една жертва (ст. 23-25).
2) Умилостивение чрез два козела
Успяхте ли да забележите кулминацията на този празник? Освен жертвата, която първосвещеникът принасял за себе си и за дома си, главният момент в ритуала бил вкарването на кръвта на заколения като принос за грях козел в Светая Светих и поръсването с нея на кадилния олтар и жертвеника. Това било средството за очистването на народа и светилището. Нечистотата им обаче не изчезвала от самосебе си, а чрез първосвещеника бивала прехвърляна върху живия козел. С други думи, чрез вкарването на кръвта на заколения козел зад завесата и чрез поръсването с кръв на кадилния олтар и на жертвеника първосвещеникът символично поемал на себе си всички „натрупани“ в светилището грехове и след това полагайки ръце върху живия козел символично ги прехвърлял върху него.
Моментът с вкарването на кръвта в Светая Светих и поръсването с нея се наричал „умилостивение“, а след това идвал и другия важен момент:
„А като свърши да прави умилостивение за светилището, за шатъра за срещане и за жертвеника, нека приведе живия козел; и като положи Аарон двете си ръце върху главата на живия козел, нека изповяда над него всички беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове и нека ги възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек“ (Лев. 16:20, 21).
Кръвта вкарана в Светая Светих и с която били поръсвани кадилния олтар и жертвеника, правела умилостивение за светилището, но греховете, които го омърсявали, не се изпарявали – това били греховете на израилтяните, които първосвещеникът поемал върху себе си и след това прехвърлял върху живия козел, така че когато той бивал отведен в пустинята, „отнасял“ със себе си и греховете на народа. Какво трябва да означава този момент? Явно, че освен чрез кръвта на заколения козел, в този ден умилостивението се извършвало и чрез живия козел (ст. 10). Затова този момент трябва да е бил от голямо значение. Образността на Деня на умилостивението всъщност разкрива, че някой ще трябва да поеме отговорността за извършените от Божия народ грехове. Чрез жертвите символизиращи заместническата смърт на Исус Христос, които Божият народ принасял всекидневно и чрез всекидневната служба на свещениците грехът му бивал отнет и прехвърлен в светилището. Но той не можел да стои там вечно – трябвало да дойде един момент, когато целият грях да бъде отнет от светилището (с което светилището да се очисти, а оттам – и Божия народ) и прехвърлен върху някой. Този някой е символизиран с козел, който не бива принесен в жертва, но жив понася беззаконията на Божия народ и бива закаран в пустинята. Кой е той?
3) Идентифициране на двата козела
Един от най-важните моменти в разбирането на случващото се в Деня на умилостивението е да успеем правилно да идентифицираме главните фигури в очистването на народа и на светилището в този ден – двата козела. От оригиналния език на този текст разбираме, че те били с различна роля в този ритуал: „Един за Йехова и другият за Азасел“ (Лев. 16:8). С други думи, това не можело да бъдат символи на една и съща личноста – единият е трябвал за Господа, а другият бил възприеман като същество, което стои срещу Бога и Му се съпротивлява – той бил за отпускане (евр. „азасел“). Този, който бил за Господа, бил заколван и именно чрез неговата кръв (вкарана в Светая Светих и поръсена върху кадилния олтар и жертвеника) се очиствало светилището и народа:
„Тогава да заколи козела на приноса за грях, който е от името на народа, и да внесе кръвта му вътре зад завесата… Така да направи умилостивение за Светая Светих поради нечистотата на израилтяните и поради престъпленията им и всичките им грехове; така да направи и за шатъра за срещане, който стои сред тяхната нечистота“ (Лев. 16:15, 16).
Не може да представлява трудност в тази жертва да видим Исус Христос – всяка принесена жертва сочела на Него. Само Неговата жертва може да осигури не само прощението, но и окончателното заличаване на греховете на Божия народ. Другият козел обаче бил оставян жив. Не било възможно отпущаемият козел да бъде използван като средство за прощение на греха, защото „без проливането на кръв няма прощение“ (Евр. 9:22). Така че няма как този козел също да символизира Христос. По-скоро тук можем да видим един интересен символ на Сатана. Може би някой би се очудил, че фигурата на Сатана се появява в контекста на умилостивенето, още повече, че за козела, който го символизира, също се казва, че с него се прави умилостивение:
„А да представи пред Господа жив козела, на който е паднал жребият за отпускане, за да направи с него умилостивение и да го изпрати в пустинята за отпускане“ (Лев. 16:10).
Не е ли меко казано странно даден образ да бъде обвързан с умилостивението и все пак да виждаме в него Сатана? Това наистина може да звучи смущаващо, но забележете, че този козел бивал използван, след като първосвещеникът „свърши да прави умилостивение за светилището, за шатъра за срещане и за жертвеника…“ (Лев. 16:20). Умилостивението извършено благодарение на кръвта на козела, който бил за Господа, е било вече приключило, когато козелът за отпускане влизал в употреба. Самите грехове, които всекидневно били вкарвани в светилището и го омърсявали, били пренасяни върху него чрез кръвта на жертвените животни, „защото кръвта е, която по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение“ (Лев. 17:11). Действията по ежедневното вкарване на кръвта на жертвените животни в светилището и очистването му чрез кръвта на първия козел, който бил за Господа, в Деня на умилостивението, предхождали използването на втория козел. Едва след като първосвещеникът „свърши да прави умилостивение за светилището“ (Лев. 16:20), тогава той трябвало да положи ръцете си на главата на живия козел и да „изповяда над него всички беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове и нека ги възложи на главата на козела“ (Лев. 16:21). Неговата функция бивала определяна като умилостивение дотолкова, че в пустинята той трябвало да „понесе на себе си всичките им беззакония в необитаема земя“ (ст. 22), а не в смисъла на жертва.
Това е представлявал Денят на умилостивението.
3. Значение на Деня на умилостивението.
След като вече знаем, как се е празнувал Деня на умилостивението, можем да преминем към неговото значение.
1) Значение на празника
Какво трябва да е значението на Деня на умилостивението? Няма как в този ритуал да не видим Божиите действия по окончателното ликвидиране на греха. Денят на умилостивението ни казва, че благодарение на жертвата на Исус всеки истински покаян грешник може да намери освобождение от вината и да бъде освободен от отговорността за греховете си пред небето. Ще трябва да дойде обаче един момент, в който греховете на всички, които с вяра са приели жертвата на Исус Христос, да бъдат окончателно очистени – така да се каже, досието на всеки, който е приел спасителната благодат на Исус, да бъде заличено завинаги, така че той да стои сред небесните обитатели като същество, което никога не е извършвало грях. Тогава съвсем справедливо отговорността за извършените грехове и злодеяния ще бъде прехвърлена върху Сатана – инициаторът на човешкия бунт и грях. Исус е понесъл греховете на грешниците, за да ги освободи от осъждението на Божия закон и да ги примири с Бога (Исая 53:4-6; Римл. 4:25; 5:1). Неговата смърт е цената, която небето платило за спасението на човека (Марк 10:45; 1 Петр. 2:18, 19) и никой не може да добави нищо към нея. Тъй като обаче зад човешките грехове стои и лукавия (Матей 6:13), напълно справедливо би било той да понесе отговорността за направеното от тези, които ще се възползват от жертвата на Исус и ще бъдат спасени. Това, което се случва с дявола, е наказание, но е част от обширния и сложен процес наречен „умилостивение на човешкия грях“. По този начин абсолютно всеки грях може да бъде заличен и Вселената да бъде оставена чиста и без съмнения, дали с греха се е постъпило, както подобава.
2) Тип и антитип
Когато разглеждаме Деня на умилостивението, е добре да имаме предвид две важни теологични понятия, които се използват както във връзка с него, така и по отношение на много други въпроси. Това са понятията „тип“ и „антитип“, които са свързани с библейската типология.
Един от начините, които библейските автори използват, за да предадат вестите си, е типологията. Типология имаме, когато дадено лице или събитие в Свещеното писание загатва за бъдеща действителност. С други думи, някакво лице или събитие могат да бъдат „тип“ (от гръцката дума „тюпос“ – „образ“, „картина“, „пример“, „символ“), който загатва за някакво лице или събитие, които ще се появат в бъдещето. Това бъдещо лице или събитие е оригиналът, на който типът сочи. И понеже е оригинал, при изпълнението си той се възприема като заемащ мястото на типа, или ако продължим с гръцките понятия, той е „антитип“. В нашия ум дума като „анти“ има винаги негативно значение, но в контекста на тази терминология не е така. „Типът“ предварително обрисува нещо, което трябва да се случи или някой, който трябва да дойде, а това, което е обект на предварително обрисуване, се нарича „антитип“.
Тези гръцки понятия се срещат в Новия завет, но дефинирането им в теологията е по-изчистено и откроено, отколкото е употребата им в Библията. Например, когато в Евр. 8:5 се говори за „образеца“, който бил показан на Мойсей, се използва думата „тюпос“ („тип“). Но когато в Евр. 9:24 се говори за земното светилище като „образ на истинското“, се използва думата „антитюпос“ („антитип“). За обозначаването на една и съща идея са използвани две думи с привидно противоположно значение. Затова е добре да помним, че теологичните понятия са по-ясно откроени като значение от употребата на тези думи в Библията.
Защо е важно да се знаят тези понятия? Защото те се използват много често във връзка с жертвите, годишните празници и светилището на Израил. Например Денят на умилостивението е „тип“ на едно изключително важно събитие от последното време. Самото това събитие е „антитип“. Затова като си изясним значението на „типологичния“ Ден на умилостивението, искаме да знаем, какво е неговото „антитипично“ приложение.
3) Антитипичният Ден на умилостивението
Денят на умилостивението принадлежи към есенните годишни празници на израилтяните, което означава, че изпълнението му е в последното време. Щом като този празник представя идеята за очистване на светилището и Божия народ от греховете им и унищожаването на Сатана като отговорен за греховете на спасените, значи трябва да мислим за някакво събитие от последното време, което да се занимава с всичко това. Или ако искаме да използваме терминологията на „типа“ и „антитипа“, ще попитаме „Какво представлява антитипичния Ден на умилостивението?“
Тук е много важно да отбележим, че за евреите Денят на умилостивението е ден на съд (Лев. 23:27-29). Този празник е представлявал един съд, при който се е произнасяла оправдателна присъда над всеки покайващ се и чрез очистването на светилището самият той бил очистван. Тогава съвсем правилно би било да търсим провеждането на някакъв съд в последното време, който да бъде изпълнение на Деня на умилостивението. Можем ли да намерим нещо такова в Новия завет? Да.
1) Съд преди Второто пришествие
Изобщо не е учудващо, че именно в книгата Откровение се говори за един съд, който се провежда в последното време. Първата от трите ангелски вести от Откр. 14 гл. гласи:
„И видях друг ангел, че летеше сред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по земята и на всеки народ, племе, език и хора. Той каза със силен глас: Бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настана часът, когато Той ще съди; и се поклонете на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори“ (Откр. 14:6, 7).
Тук ни се представя ангел, който лети сред небето и известява за започването на един съд. Тъй като вестта на този ангел трябва да се прогласи по целия свят преди Второто пришествие на Исус Христос (Откр. 14:6-14), би следвало и споменатият тук съд да се проведе преди него. Една от целите на завръщането на Христос е посочена много ясно:
„Ето, ида скоро; и у Мен е наградата, коятодавам, да отплатя на всеки според каквито са делата му“ (Откр. 22:12).
При завръщането си на земята в слава Исус ще даде награда на всеки и тя ще бъде според делата му (Матей 16:27). Но как би могло да бъде отплатено на всеки според делата му, ако преди това не се е провел съд, който да покаже, какви са делата на хората? Именно съдът е мястото, където това се случва (Екл. 12:14). Несъмнено тук думите на Христос се отнасят за съда, който първият ангел прогласява. Той се случва в последното време и преглежда делата на всички, които в живота си са претендирали да бъдат последователи на Спасителя и част от Неговия народ. Както първосвещеникът влизал в Светая Светих и я очиствал, така Исус, Великият първосвещеник на Новия завет, влиза в Светая Светих на светилището в небето – истинската скиния, „която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:2) – и започва един съд над всички носещи Неговото име (за да научите повече за небесното светилище, прочетете статията Небесно светилище и Първосвещеник). Когато съдът приключи и Христос има вече наградата на всеки според делата му, Той се завръща на земята, за да приложи присъдите взети в този съд.
Тук можем да видим този елемент от Деня на умилостивението, който се занимава с очистването на светилището и Божия народ. Вече няма запис на греховете на спасените в небесните книги. Те могат да бъдат доведени вкъщи и да се чувстват като у дома (Йоан 14:1-3).
2) Съд след Второто пришествие
Нещата не приключват със спасяването на верните на Христос. След Второто пришествие земята ще бъде пълна с неспасени, чиято съдба също трябва да бъде решена. Така се преминава към следващия етап на съда, който ще се занимава с неспасените. В продължение на хиляда години ще бъде проведен съд, който ще разгледа случаите на всички, които не са били спасени при Второто пришествие (Откр. 20:4-6). Повече за този съд можете да намерите в статията Две възкресения.
3) Екзекутивен съд
След приключването на съда над неспасените идва изпълняването на присъдата им – те биват унищожени в огненото езеро (Откр. 20:11-15). Те обаче не са сами в огненото езеро – и Сатана бива хвърлен там (ст. 10). Сега вече земята може да бъде пресътворена и населена от спасените от всички векове (прочетете статията Краят според книгата Откровение – II).
Съдът над неспасените и тяхното унищожаване заедно с унищожаването на дявола са символично представени с прехвърлянето на греховете на Божия народ върху живия козел и неговото отпускане в пустинята по време на Деня на умилостивението.
4) Извод
След всичко разбрано дотук установяваме, че Денят на умилостивението не символизира жертвата на Христос, а един съд с огромни последици за Вселената. Първата му фаза започва в последното време преди Второто пришествие на Христос и касае всеки, който изповядва, че е част от Божия народ. Втората фаза на този съд се осъществява след Второто пришествие и касае неспасените. Третата му фаза е екзекутивният съд над неспасените и унищожението на Сатана, който понася отговорността за греховете на спасените. Очевидно най-ключовият момент за всички нас е първата фаза на съда, в който се решава вечната съдба на последователите на Христос. Тази фаза на съда е позната като „Изследователен съд“. Вече е ясно, че той се осъществява в последното време, преди Второто пришествие, но можем ли да знаем, кога точно започва? Да, можем. Началото на този съд е разгледано обстойно в статията Начало на Изследователния съд.
4. Денят на умилостивението и проливането на кръв.
Традиционното разбиране за Деня на умилостивението вижда в него символ на жертвената смърт на Христос (а как този възглед разбира служенето на Христос след възнесението Му, сме разгледали в статията Теологични възгледи за служенето на Христос на небето). То не може да приеме, че празникът се отнася за съд, който да е започнал в последното време, защото ритуалът в еврейското светилище бил свързан с принасяне на жертва и проливане на кръв, а в Новия завет вече няма проливане кръв. Това е много странна аргументация. Да се сочи жертването и проливането на кръв при някой от старозаветните празници и да се търси аналогично проливане на кръв в новозаветно време показва единствено неразбиране на религиозните празници на израилтяните и тяхното изпълнение в Новия завет.
Ако разгледаме Лев. 23 гл., където се описват годишните празници на евреите, ще видим, че абсолютно всички са свързани с проливане на кръв. Пък и как да бъде по друг начин, след като те е трябвало да се празнуват преди идването на Месията? Но ако търсим пряка връзка между проливането на кръв по време на празника и проливане на кръв при неговото новозаветно изпълнение, то единствените празници, които отговарят на този критерий, са Пасхата и Празникът на безквасните хлябове (Лев. 23:5-8). В тях имаме проливане на кръв и изпълнението им в Христос било свързано със смъртта и проливането на кръвта Му (1 Кор. 5:7). Какво обаче да кажем за останалите празници? Било ли е тяхното изпълнение в Новия завет свързано с проливане на кръв?
Празникът на първите плодове (Лев. 23:10-14). При него има проливане на кръв (ст. 12, 13). Този празник има отношение към възкресението на Христос (1 Кор. 15:20, 23), т.е. в новозаветното му изпълнение няма проливане на кръв, защото жертвата на Исус вече е била принесена.
Петдесятница (Лев. 23:15-21). При него също има проливане на кръв (ст. 18, 19). Този празник се изпълнява в изливането на Святия Дух над апостолите (Деян. 2:1-4), т.е. в новозаветното му изпълнение няма проливане на кръв, защото жертвата на Христос е вече принесена.
Празникът на тръбното възклицание (Лев. 23:24, 25). При него също има проливане на кръв (ст. 25). Този празник е свързан с последното време, т.е. новозаветното му изпълнение се случва столетия след Голгота и няма проливане на кръв, защото жертвата на Исус е вече принесена.
Шатроразпъването (Лев. 23:34-36). И при него има проливане на кръв (ст. 36). Този празник възпоменаващ влизането на евреите в Ханаан (ст. 39-43) очевидно трябва да сочи на събирането на Божия народ от всички векове в новия Ханаан, т.е. в новозаветното изпълнение и на този празник не може да има проливане на кръв, защото жертвата на Исус е вече принесена.
Виждаме, че не само пролетните празници на евреите, но и есенните, дори Шатроразпъването, са празници, в които са се принасяли жертви. След като те сочат на различни фази от спасителната служба на Христос, която само започва с жертвата Му на кръста и продължава след това, как изобщо може да се търси в повечето от тях проливане на кръв и при новозаветното им изпълнение? Естествено, че в Деня на умилостивението ще има проливане на кръв (Лев. 23:27-30). След като обаче той е предпоследният от всички празници, т.е. сочещ на една от последните дейности на Исус по спасяването на хората, как би могло да очакваме проливане на кръв при неговото новозаветно изпълнение? Разбира се, че при изпълнението на този празник в последното време няма проливане на кръв, също както не е имало такова и при възкресението на Исус (Празникът на първите плодове), изливането на Святия Дух (Петдесятница) и както няма да има проливане на кръв при събитията отвъд Пришествието (Шатроразпъването).
Денят на умилостивението е еврейският празник, който сочи на провеждането на един съд в последното време, най-ключавата фаза на който е тази случваща се преди Второто пришествие на Христос – т.нар. Изследователен съд. Тогава се проверява годността на изповядващите се за Христови последователи да живеят на небето и след който отговорността за греховете на Божия народ ще бъде прехвърлена върху Сатана.
