Жертвоприношения, свещенство и светилище

В статията Жертвоприношенията при патриарсите разглеждаме жертвената система по времето на патриарсите. С нейното установяване веднага след съгрешаването на хората се въвежда принципът на заместничеството, при който едно невинно същество умира на мястото на виновния грешник. Принасянето на жертви било необходимост до идването на определения Заместник като сочело на Него и давало възможност за съществуване на грешащите хора до идването Му. Жертвоприношението при патриарсите се изразявало в принасянето чисто животно или птица и изгарянето им върху жертвеник. Масло, хляб и вино също били използвани в поклонението на Бога.

По времето на Мойсей обаче тази сравнително семпла система претърпяла сериозно усложняване. Тогава потомците на патриарха Авраам – израилтяните – били избрани за Божий народ, който имал специална мисия и цел (Изх. 19:5, 6). Господ дори сключил завет с този народ (Изх. 24:7, 8). Едно от най-важните задължения на Израил било поддържането на жертвената система, защото тя обяснявала, какво идващият Заместник ще извърши. Нещо повече. Сега тя щяла да стане по-сложна и подробна, което означавало, че делото на обещания Спасител щяло да бъде разкрито в по-големи детайли. Освен това всички жертви вече трябвало да бъдат извършвани в една определена сграда – светилище – която, сама по себе си, също била изпълнена със значение. Като допълнение на това израилтяните трябвало да празнуват и седем годишни празника, които разкривали още подробности относно спасителното дело на Заместника. Церемониалната система на Израил се превърнала в учебник по спасението. Ако някой искал да разбере, как се осъществява спасяването на човека и как се процедира с греха, светилището и неговите ритуали и жертви било мястото, от където да се учи.

И така, в какво се изразявала по-сложната жертвена и церемониална система на древните израилтяни? Кои били годишните им религиозни празници? Какво представлявало светилището на Израил?

1. Жертвоприношенията при Израил.

Описанието на жертването очаквано от израилтяните се счита от съвременните вярващи за една от най-скучните части на Свещеното писание, а изискването за проливане на толкова много кръв – направо за отблъскващо. Това обаче не трябва да ни кара да подценяваме значението на тази церемониалност. Цялото Писание, включително тези негови части, е „боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено подготвен за всяко добро дело“ (2 Тим. 3:16, 17). Жервената система на Израил също е „полезна за поука“ и за „наставление в правдата“. Разбирайки уроците криещи се зад многото ритуали „Божият човек“ може да бъде „усъвършенстван“ и „съвършено подготвен за всяко добро дело“. Ако гледаме сериозно на правдата и искаме да разберем повече за спасението осигурено от Бога и решаването на проблема с греха, церемониалната система на израилтяните трябва да бъде част от изследването ни.

1) Жертви по различни поводи

Въпреки че още от времето на патриарсите може да се види това (Бит. 8:20, 21), при Израил вече става много ясно, че жертви могат да се принасят по всякакъв повод – не само като начин за получаване на опрощение и примирение с Бога, но и в знак на благодарност, като израз на радост и ликуване, като дар, като символ на посвещение или възвръщане… Изглежда, че много човешки активности могат да се сведат до принасяне на жертва и когато това стане, трябва да се мисли за осигурения от Бога Спасител.

2) Видове жертви

Едни от най-важните видове жертви на израилтяните били: всеизгарянето, при което цялото принесено животно или птица биват изгорени на жертвеника (Лев. 1 гл.) и примирителната жертва, която не се изгаряла цялата, а приносителят получавал известна част от нея за лична употреба (Лев. 3 гл.). И двата били доброволени приноси, също както и хлебния принос, който бил по-усложнена форма на поклонение с хляб от тази на патрирасите и която включвала хляб и всичко, от което можело да се направи хляб (Лев. 2 гл.).

Доброволните жертви са точно това – доброволни. Затова те са наречени „принос“ (евр. „курбан“ – Лев. 1:2; 2:1; 3:2). Това означава, че израилтяните са можели да ги принасят, но не били задължени да го правят. Имало обаче и категория от жертви, които били задължителни – приносът за грях (Лев. 4 гл.) и приносът за престъпление (Лев. 5:14-6:7). Те трябвало да напомнят на народа за последствията на всеки грях, както и за факта, че има заместник, който прави умилоствение.

Тук си струва да отбележим, колко ясно еврейският език предава идеята за бъдещия Заместник. Една от най-често използваните в тази част на книгата Левит думи е коренът „кхата“, който означава „пропускане на целта“, „грях“. Но същият корен се използва, за да се опише и жертвата, с която грехът бива умилостивен:

„Ако помазаният свещеник съгреши (евр. „кхата“), така че народът да бъде въведен в престъпление, тогава за греха (евр. „кхата“), който е извършил (евр. „кхата“), нека принесе на Господа теле без недостатък в принос за грях (евр. „кхата“)“ (Лев. 4:3).

От българския превод не става достатъчно ясно, но на еврейски както за самото съгрешаване, така и за приноса за грях, чрез който то бива изкупено, се използва един и същ корен. Сякаш тук текстът иска да каже, че жертвата, която се принася, дотолкова се идентифицира с извършения от виновника грях, че тя понася цялото заслужено наказание, а виновникът бива напълно освободен от вината си. Жертвата заема изцяло мястото на грешника и точно това е, което бъдещият Заместник символизиран чрез жертвата, щял да направи.

Израилтяните имали също и „принос за престъпление“ (Лев. 5:6), който се принасял след ритуално очистване или след като човекът е осъзнал своето морално омърсяване от греха (Лев. 5:1-13).

С това много по-голямо разнообразие от жертвоприношения при израилтяните виждаме още по-силно откроен този техен аспект засягащ необходимостта жертващият да даде нещо от себе си, който откриваме при патриарсите. Дори и най-бедните от народа трябвало да осигурят сами доброволния принос и приноса за престъпление (Лев. 1:14; 5:7, 11).

Също както при патриарсите и в Израил маслото (Числа 6:13-15) и виното (Лев. 23:13; Числа 28:14) били част от поклонението. Разбира се, цялата церемониална система била вече много усложнена и включвала и много други елементи и ритуали.

3) Ритуал за прехвърляне на греховете

Тъй като жертвите имали изключително важна роля в символизирането на идващия Заместник и илюстрирането на спасяването на грешника чрез заместването му с едно невинно същество, нека да обърнем внимание, в какво се е състоял ритуалът по прехвърлянето на греховете от грешника върху жертвеното животно:

„Господ каза още на Моисей: Кажи на израилтяните: Ако някой съгреши несъзнателно, като извърши нещо, което Господ е заповядал да не се прави – ако помазаният свещеник съгреши, така че народът да бъде въведен в престъпление, тогава за греха, който е извършил, нека принесе на Господа теле без недостатък в принос за грях. Нека приведе телето при входа на шатъра за срещане пред Господа, нека положи ръката си върху главата на телето и нека го заколи пред Господа“ (Лев. 4:1-4).

Жертвеното животно било привеждано в двора на светилището и съгрешилият човек полагал ръката си върху главата му. По този начин той се идентифицирал с животното, прехвърлял греха си върху него чрез изповед и представял животното като негов заместник. Тогава заколвал животното. Така едно невинно същество, което нямало никакво участие в извършения от човека грях, понасяло смъртното наказание, а човекът бил освобождаван от вината. Оттук следвали действията на свещеника, който се застъпвал за покаяния грешник, за да бъде жертвата му приета. Една от най-важните му служби била свързана с вкарването чрез различни ритуали на кръвта на жертвата в светилището, върху което грехът бивал прехвърлян. Според Свещеното писание „животът на тялото е в кръвта“ и затова само чрез нея грешникът може да направи „умилостивение на жертвеника“ за собствената си душа (Лев. 17:11). Безкръвна жертва не може да постигне това, защото „без проливане на кръв няма прощение“ (Евр. 9:22).

4) Вечната

Израилтяните имали жертва, която се принасяла за целия народ и то всеки ден, без прекъсване, поради което се наричала „вечната“:

„А ето какво да принасяш на жертвеника: всеки ден по две едногодишни агнета, винаги (евр. „тамид“). Едното агне да принасяш сутрин, а другото агне да принасяш привечер… Това да бъде през всичките ви поколения вечно (евр. „тамид“) всеизгаряне пред Господа, при вратата на шатъра за срещане, където ще се срещам с вас, да говоря там с тебе“ (Изх. 29:38, 39, 42).

Както се вижда, това е жертва, която била принасяна всеки ден – всяка сутрин и всяка вечер. Използваната еврейска дума тук е „тамид“ – „винаги“, „ежедневно“, „непрекъснато“. Израилтяните трябвало да направят необходимото всяка сутрин и всяка вечер във всеки ден от месеца да се принася в жертва по едно агне.

Но когато става дума за вечната, жертвите принасяни сутрин и вечер не изчерпвали въпроса. Всекидневното служене в светилището (разглеждаме светилището по-надолу), за което се използва думата „тамид“, не се отнасяло само до жертването на животни:

„И на трапезата постоянно (евр. „тамид“) да слагаш хлябове за принос пред Мене“ (Изх. 25:30).

„И ти заповядай на израилтяните да ти донасят елей първоток, чист, за осветление, за да горят винаги (евр. „тамид“) светилата“ (Изх. 27:20).

„Когато Аарон запали светилата вечер, нека кади с този тамян; това ще бъде за постоянно (евр. „тамид“) кадене пред Господа във всичките ви поколения“ (Изх. 30:8).

Освен всекидневното жертване на животни сутрин и вечер, постоянно („тамид“) е трябвало да се слагат хлябове на трапезата, светилникът е трябвало да свети постоянно и постоянно трябвало да се кади на кадилния олтар. Тези трапеза, светилник и кадилен олтар се намирали в първото отделение на светилището наречено Светая.

Но и това не е всичко. Когато служел в светилището, първосвещеникът трябвало постоянно („тамид“) да носи нагръдник и митра (Изх. 28:29, 38). Като постоянна („тамид“) служба се определяло дори хвалебственото служене с тръби пред ковчега на завета (1 Лет. 16:6).

5) Видове жертвени животни

В жертвената система на израилтяните били използвани различни чисти животни – телета (Лев. 4:3), козли (Лев. 4:23), овни (Лев. 6:6) и мъжки агнета (Изх. 12:21; Лев. 23:12). Вероятно за да се поддържа баланса в стадата, женски чисти животни също били част от церемониалната система – телици (Втор. 21:3), кози (Лев. 4:28) и женски агнета (Лев. 4:32). От чистите птици били използвани мъжки и женски гургулици и гълъбчета (Лев. 5:11).

Жертвоприношението на израилтяните било много по-сложно от това на предците им, патриарсите, но така разкривало по-детайлно спасителното дело на идващия Заместник.

2. Свещенството при Израил.

Когато става дума за жертва, трябва да мислим и за свещеник. Ако при патриарсите жертващият и свещеникът се припокривали, то при Израил службата на свещениците била откроена и отделена за специална група хора. Свещенството трябвало да се извършва от семейството на брата на Мойсей, Аарон. На Аарон, неговите синове и техните потомци била възложена огромната отговорност на свещенството в Израил (Числа 18:1, 7). Свещенството трябвало да се предава от едно поколение на друго поради напълно разбираеми ограничения:

„При това поставените свещеници са били мнозина, защото смъртта им пречеше да продължават в чина си“ (Евр. 7:23).

Свещениците умирали и трябвало да бъдат последвани от други техни роднини от рода на Аарон.

Помощници на свещениците в обслужването на светилището щели да бъдат останалите от племето на Мойсей и Аарон – Левиевото племе. Левийците се отличи при един случай на масово отстъпление от Бога на израилтяните (Изх. 32:25-29). Те останали верни и били избрани да служат в светилището като помощници на свещениците (Числа 18:2-6; Втор. 10:8).

Тъй като грехът е толкова омразен на Бога и причинява такова голямо разделение между Бога и съгрешилия (Исая 59:2), основната функция на свещеника е да се застъпи пред Бога за покайващият се грешник и да ходатайства жертвата му да бъде приета. Служенето на свещеника правило умилостивението пълно – била необходима жертва, но трябвало да има и застъпничество тази жертва да бъде приета. Чрез свещеника търсещите примирение с Бога имали достъп до Него.

Изпълнявайки функцията си, предвид принесената жертва, израилевият свещеник правил възможно тя или части от нея да бъдат изгорени на жертвеника (Лев. 1:6-9; 3:3-5; 4:8-10). Преди изгарянето на жертвата обаче трябвало да се използва кръвта й. Обикновено с нея се поръсвал жертвеника (Лев. 1:5, 11; 3:2, 8, 13), страната му (Лев. 5:9), роговете му (Лев. 4:25, 30, 34) или цялата се изливала в подножието му (Лев. 4:7). При някои жертвоприношения за грях обаче кръвта се вкарвала и в първото отделение на светилището – Светая (Лев. 4:5-7, 16-18). Това ползване на кръвта от страна на свещеника може да изглежда странно, но така жертващите разбирали, че греховете им и отговорността за тях била прехвърлена чрез свещеника върху светилището. Ролята на свещеника била толкова важна, че служенето му се считало за форма на умилостивение (Лев. 4:35).

Но свещеникът бил не само представител на човека пред Бога. Той бил и представител на Бога пред човека. Неговата служба и поучението му относно Божията воля, които трябвало да извършва (Лев. 10:9-11; Мал. 2:7; 2 Лет. 15:3), го превръщали в един представител на Бога пред хората.

Разбира се, функцията на свещеника като застъпник за грешника включвала още толкова много дейности около жертването, празниците, преглеждането на болни, поучението и т.н., че е невъзможно всичко да бъде изчерпано в рамките на една статия.

Свещенството на Израил включвало и първосвещеник, към който имало определени морални очаквания, но и който в същото време бил обременен от немощ:

„Защото всеки първосвещеник, който е взет измежду човеците, се поставя да принася дарове и жертви на Бога за греховете на човеците, такъв първосвещеник, който може да състрадава с невежите и заблудилите се, защото и сам той е обиколен с немощ; и затова е длъжен да принася жертва за греховете както за народа, така и за себе си“ (Евр. 5:1-3).

Първосвещеникът трябвало да бъде състрадателен към грешниците търсещи изкупление, защото в крайна сметка и той бил такъв. Такива трябва да са били изискванията и към обикновените свещеници, но специалните задължения на първосвещеника го откроявали от останалите свещеници (Лев. 8:5-13), защото той извършвал ритуали, които никой друг нямал право да извършва. Една от най-забележителните служби на първосвещеника било служенето му в религиозния празник Деня на умилостивението (Лев. 23:27-29), при който той влизал в най-святата част от светилището – Светая Светих, – която била забранена за достъп на всеки, но в която само той влизал, за да извърши една изключително важна церемония (Лев. 16 гл.).

Служенето на свещениците в Израил пръскало допълнителна светлина относно умилостивяването на грешника и приемането му от Бога.

3. Годишните празници на Израил.

Жертвоприношенията и свещенството при Израил, макар и вече по-усложнени, имали аналог с тези на патриарсите, но част от ритуалността на евреите нямала аналог. Това били седем годишни празника установени за народа със специална цел. Ако жертвоприношенията разкривали принципът на заместничество, при който едно невинно същество умира на мястото на виновния грешник, а виновникът приемал невинността на заместника, то годишните празници разкривали различни етапи в осъществяването на изкуплението на падналото човечество. За този, който искал да разбере същността на спасението, жертвоприношенията и свещенството разкривали основния принцип. Но планът на спасението е много сложен и минава през различни фази. Едно по-обстойно негово разбиране изисквало неговите етапи да бъдат представени нагледно във формата на седем религиозни празника, които израилтяните били задължени да празнуват. Четири от тези празници били празнувани през пролетта, а другите три – през есента. Установяването на тези празници, започвайки с Пасхата и Празника на безквасните хлябове при изхода на евреите от Египет, формирало религиозния календар на Израил (Изх. 12:1, 2). Така че отбелязването на всеки от седемте празници се движело според религиозния календар.

Пасхата, която се празнувала на четиринадесетия ден от първия месец от религиозния календар (Лев. 23:5), била установена при изхода на евреите от Египет (Изх. 12:1-14). Всяко семейство заколвало едно агне или яре и от кръвта му се слагало на двата стълба и на горния праг на вратата на къщата, където цялото агне или яре щяло да бъде изядено.

Празникът на безквасните хлябове, при който е трябвало да се яде безквасен хляб в рамките на седем дни (Изх. 12:15-20), е бил тясно свързан с Пасхата. Всъщност квасът се прибирал и не се използвал още от деня на Пасхата (ст. 8, 15, 19, 20). При установяването на евреите в Ханаан първият и седмият ден на този празник трябвало да бъдат празнувани подобно на празнуването на съботата, а била изисквана и жертва във всеки от седемте дни (Лев. 23:6-8).

И Пасхата, и Празникът на безквасните хлябове трябвало винаги да напомнят на израилтяните за велико им избавление от египетското робство (Изх. 12:14, 17) и сочели на едно по-висше избавление за целия свят, което щяло да бъде осъществено от обещания Спасител.

Празникът на първите плодове се празнувал след първия ден на Празника на безквасните хлябове, който бил отделен като събота, т.е. на втория ден след Пасхата (Лев. 23:10-14). При него се приготвял един сноп от първите плодове на ечемичената жътва и свещеникът го подвижвал пред Господа като гаранция за цялостната предстояща жътва. Затова той се нарича още и „Празникът на движимия сноп“. Имало и принасяне на жертва.

Петдесет дни след Празника на първите плодове бил празника Петдесятница (Лев. 23:15-21), наречен още „Празникът на седмиците“. Той бил свързан с пшеничената жътва и края на жетвения сезон (Изх. 34:22) и представлявал едно радостно признаване на зависимостта на Израил от Бога като Дарител на всички дарове. Житото било част от празнуването му, както и принасянето на животински жертви. Денят се празнувал както се празнувала съботата.

С това се изчерпвали пролетните празници и след около пет месеца започвали есенните – те всички се празнували в седмия месец от религиозния календар.

Празникът на тръбното възклицание се празнувал на първия ден от седмия месец и представлявал свирене с рогове. При него имало жертвоприношение и той се празнувал като събота (Лев. 23:24, 25). Той имал за задача да напомня на евреите, че най-важният им празник предстои и те трябва да се подготвят за него.

Най-важният за Израил празник бил Денят на умилостивението (Йом Кипур), който се падал на десетия ден от седмия месец (Лев. 23:27-32). И този ден се празнувал като събота като в него целият народ трябвало да смири душите си. Този празник имал характера на съд, в който светилище и народ бивали очиствани (Лев. 16 гл.).

Празникът Шатроразпъване се празнувал на петнадесетия ден от седмия месец (Лев. 23:34-36). Той се празнувал в рамките на осем дни като първият и последният от дните били отбелязвани като събота. Имало принасяне на жертви. Израилтяните трябвало да прекарат цялото празнуване като живеели в колиби. Този празник възпоменавал влизането на евреите в Ханаан (ст. 39-43).

Това са общо седем годишни празника, в които се съдържали общо седем дни, които се празнували като съботния ден. Тъй като тези дни били точно определени дни от месеца, в различните години те се падали в различни дни от седмицата, но все пак трябвало да се празнуват като съботи:

„Тези са Господните празници, когато да свиквате святи събрания, за да принасяте жертва чрез огън на Господа, всеизгаряне, хлебна жертва, жертви и възлияния, всяко на определения му ден, освен Господните съботи и освен всички оброци, и освен всички доброволни приноси, които давате на Господа“ (Лев. 23:37, 38).

Освен Господните съботи, които се празнували всеки седми ден от седмицата (Изх. 20:8-11; Лев. 23:3), дните на годишните празници, при които израилтяните свиквали святи събрания, също се празнували като събота, независимо от деня на седмицата, в който се падали, „всяко на определения му ден“. Затова те се наричат „церемониални съботи“. При повечето от тях обаче имало разлика спрямо седмичната събота. Ако при седмичната събота била забранена всякаква работа (Лев. 23:3), то при церемониалните била забранена само „слугинската работа“ (ст. 7, 8, 21, 25, 35, 36). Изключение правел само Денят на умилостивението, в който всякаква работа била забранена, подобно на седмичната събота (ст. 28-32).

Освен религиозен евреите имали и граждански календар, който се използвал във връзка с гражданските и политическите въпроси и чието начало било шест месеца след началото на религиозния календар. Ако религиозната им година започвала с месеца, в който празнували Пасхата, то гражданската им година започвала с месеца, в който те празнували Деня на умилостивението.

4. Светилището на Израил.

При принасянето на жертвите си патриарсите използвали жертвеник, на който ги изгаряли (Бит. 8:20). Не можели обаче да използват един и същ жертвеник, защото те пътували. И когато се установявали на дадено място, те издигали нов жертвеник (Бит. 12:7, 8; 13:18; 26:25; 33:20; 35:1, 3, 7). При избирането на Израил нуждата от жертвеник останала, но този път той трябвало да бъде изграден на определено място и само на това място можело да се извършват жертвоприношенията. Освен това този жертвеник щял да бъде положен в двора на една специално изградена структура, в която щели да бъдат извършвани и други церемониални дейности. Това било светилището на Израил:

„И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях“ (Изх. 25:8).

Светилището не било просто мястото, където израилтяните щели да принасят жертвите си, но мястото, където щял да живее самия Бог. Жертвоприношенията трябвало да бъдат средството за примиряването на грешника с Бога и те щели да се извършват точно там, където Той обитавал (Изх. 29:43-46). Това било мястото, където Господ се срещал с виновния грешник и затова светилището, което представлявало една голяма шатра, се наричало още „шатър за срещане“ (Изх. 40:2, 6). Грехът разделял Бог от човека, но в светилището Бог и човекът можели да бъдат отново заедно и да общуват.

Да се построи място, в което да обитава святия Бог, изглежда като непосилна задача. Затова Господ не оставил грешащите хора да следват собствените си идеи относно светилището:

„Да издигнеш скинията според образеца ѝ, който ти беше показан на планината“ (Изх. 26:30).

Мойсей видял един образец, по който да направи светилището, както и всичките й принадлежности (Изх. 25:9, 40). И то наистина било една уникална структура. В оригиналния си вид построено от израилтяните по времето на Мойсей то било една голяма шатра (скиния). Неговото обстойно описание се намира в Изх. 25:10-27:21; 30:1-38, а на дрехите на свещениците служещи в него – в Изх. 28:1-43. Около пет века по-късно цар Соломон изградил светилището като един спиращ дъха храм от камъни, дърво и злато (3 Царе 6:1-38; 7:15-51). За съжаление този храм съществувал само около четири века, след което бил разрушен от цар Навуходонсор (4 Царе 24:13; 25:8-17). После имало някакво възстановяване на храма (Ездра 3:1-13; 6:14-22), докато той не получил един пълен ремонт от цар Ирод Велики, който започнал през 20 г.пр.Хр. През 70 г.сл.Хр. и този храм бил разрушен, този път от римляните (точно както било предсказано от Исус Христос – Матей 23:37-24:2, 15), за да не бъде изграден никога повече.

Описанията на светилището по времето на Мойсей и на храма на Соломон дадени в Свещеното писание са много подробни, а от историческите източници можем да научим много и за обновяването му от цар Ирод Велики (това е храмът от времето на Исус Христос). За целите на тази статия обаче можем да ползваме сбитото описание на светилището, което намираме в Новия завет и което е много по-лесно за следване:

„А даже при първия завет имаше постановления за богослужение, имаше и земно светилище. Защото беше приготвена скиния, в първата част на която бяха светилникът, трапезата и присъствените хлябове; която част се казва святото място“ (Евр. 9:1, 2).

Светилището на Израил (скинията) имало отделение, което се наричало „святото място“ или „Светая“. В него се помещавали един златен светилник, който трябвало да се поддържа постоянно да свети (Изх. 27:20) и една обкована със злато трапеза, на която постоянно се слагали хлябове (Изх. 25:30). Имало и още един много важен предмет, но авторът на Посланието към евреите го разглежда като принадлежащ към другото отделение на светилището:

„А зад втората завеса беше онази част от скинията, която се казваше пресвятото място, където бяха златната кадилница и ковчегът на завета, отвсякъде обкован със злато, в който бяха златната стомна, съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на завета; и над него бяха херувимите на Божията слава, които осеняваха умилостивилището; за които не е сега време да говорим подробно“ (Евр. 9:3-5).

Светилището на евреите съдържало и друго, по-малко отделение, което се наричало „пресвятото място“ или „Светая Светих“. То било отделено от Светая с една завеса (Изх. 26:31-35) и там бил положен обкованият със злато ковчег на завета, който съдържал плочите на завета – десетте заповеди. Над него имало капак с два херувима от чисто злато, който се наричал „умилостивилище“. Там обитавал Господ (Изх. 25:22). Така да се каже, това бил Божия престол в светилището.

В описанието на Светая Светих тук се споменава и кадилница. Това бил един обкован със злато кадилен олтар, който всъщност се намирал в Светая (Изх. 30:1-6). Защо обаче тук този олтар е споменат като принадлежащ към Светая Светих? Когато Мойсей изреждал принадлежностите на Светая, той описал само трапезата и светилника (Изх. 25:23-39). След това прекъснал описанието й и едва след като дал подробни указания за свещениците и първосвещеника (Изх. 28:1-29:35), се върнал към нея като описал как да бъде направен кадилния олтар (Изх. 30:1-6). Този олтар се намирал точно пред завесата, която отделяла Светая от Светая Светих, което означавало, че бил точно пред ковчега на завета (ст. 6). Той се използвал за кадене на благовонен тамян (ст. 7) и тъй като имало свободно пространство над завесата отделяща Светая от Светая Светих, каденето извършвано в Светая влизало в Светая Светих, а там обитавал Господ и по този начин се извършвало кадене „пред Господа“ (ст. 8). Това описание на кадилния олтар е дадено в контекста на задълженията на първосвещеника (ст. 7-10). Олтарът имал ключово значение в празнуването на Деня на умилостивението (ст. 10), в който първосвещеникът играел главна роля.

Служенето на кадилния олтар имало пряка връзка със Светая Светих, защото символизирало всекидневното ходатайстване на свещеника пред Бога в услуга на грешника. Но тъй като това било място, където можело да се влиза само веднъж в годината (Лев. 16:2; Евр. 9:7), а служенето на кадилния олтар трябвало да се извършва постоянно (Изх. 30:8), олтарът бил поставен в Светая, за да има всекидневен достъп до него и в същото време символизираното чрез него ходатайстване да достига всекидневно до святия Бог. По този начин служенето на кадилния олтар било тясно обвързано с най-святото място на светилището и сигурно затова авторът на Посланието към евреите го приема като част от Светая Светих.

И така, светилището представлявало шатра разделена на две помещения, но тази шатра била издигната в двор (Изх. 27:9-18), в който бил поставен обкован с мед жертвеник, на който се изгаряли принесените от израилтяните жертви и дарове (Изх. 27:1-8). Там имало и меден умивалник, на който първосвещеникът и свещениците трябвало да се мият, когато служели на жертвеника или влизали в светилището (Изх. 30:17-21). Служенето извършвано в двора на светилището било тясно свързано със самото светилище, затова дворът (или поне частта му съдържаща жертвеника и умивалника) се наричал „вход на шатъра за срещане“ (Лев. 1:3, 5; 4:4) или „врата на шатъра за срещане“ (Изх. 29:4, 11, 32, 42).

Да се опитаме да си представим това светилище. Дворът му бил правоъгълен и обграден със завеси. Влизало се през вход от източната страна. Този вход бил покрит със специална покривка (Изх. 27:16). Вероятно в частта на двора, която е между неговия вход и самото светилище, във „входа на шатъра за срещане“ или при „вратата на шатъра за срещане“, се извършвало заколването на жертвените животни (Лев. 1:3, 11; 3:2, 8; 4:4, 14; Изх. 29:11). Движейки се от входа на двора на запад стигаме до жертвения олтар, на който принесеното животно или части от него се изгаряли и който бил поръсван с кръв. След това бил медният умивалник, на който свещениците се миели. Следващото нещо, на което попадаме придвижвайки се на запад, е самото светилище. Входът му, който гледал на изток, бил покрит със специално покривало (Изх. 26:36, 37). При стъпването зад това покривало се влизало в Светая, където се намирала трапезата с присъствените хлябове (разположена на север), светилникът (разположен на юг) и кадилният олтар поставен на запад, точно пред завесата, която отделяла Светая от Светая Светих. Зад тази завеса се намирало най-святото място, където бил положен ковчега на завета покрит с умилостивилището. Долната схема може да даде една още по-ясна представа за светилището и двора му:

Вярно е, че светилището и служенето в него са много чужди на света и културата, в които днес живеем, но колкото по-добре ги разбираме, толкова по-добре ще разбираме и осигуреното от Бога спасение. Затова въпреки дискомфорта, който това изследване предизвиква, си струва да направим усилието.

Познавайки светилището можем да схванем по-ясно службата по оправдаването на грешника. Както разгледахме по-горе, при някои жертвоприношения за грях от кръвта на животното се слагало на роговете на жертвеника (Лев. 4:25, 30, 34). При други жертви тя се вкарвала в Светая и свещеникът поръсвал с нея седем пъти пред завесата отделяща Светая от Светая Светих и слагал от нея върху роговете на кадилния олтар (Лев. 4:5-7, 16-18). При всеки от тези случаи греховете на народа се „прехвърляли“ в светилището и това се случвало всекидневно. С принасянето на жертвата грешникът бивал оправдан и освободен от греха, но грехът му все още „стоял“ в светилището. Затова трябвало да дойде момент омърсеното светилище да се очисти и по този начин греховете на верните поклонници да бъдат напълно заличени. Това се правело веднъж годишно:

„И когато тези неща бяха така приготвени, в първата част на скинията свещениците влизаха постоянно да извършват богослужението; а във втората веднъж в годината влизаше само първосвещеникът, и то не без кръв, която принасяше за себе си и за греховете на народа, извършени в незнание“ (Евр. 9:6, 7).

Очистването на светилището и на Божия народ било свързано с влизане в Светая Светих от страна на първосвещеника и извършване на определена церемония. Това се случвало в Деня на умилостивението – най-важният за израилтяните празник (Лев. 16 гл.).

Изпълнението на символиката на жертвоприношенията на Израил, на годишните им празници и на светилището им сме разгледали в статията Небесно светилище и Първосвещеник, а какво точно означава и как се изпълнява празника Деня на умилостивението – в статията Значение на Деня на умилостивението.

Жертвоприношенията, свещенството, годишните празници и светилището на Израил разкривали в детайли осигурения от Бога план за изкуплението на грешника и процедирането с греха.