В умовете на много хора Старият завет е книга на кръвпролитията. И не става дума само за проливането на човешка кръв, но и на животинска. Там имаме записани извършването на толкова много жертви, при които толкова много животни са загубили живота си, че както невярващи, така и вярващи остават поразени. Защо е било нужно всичкото това жертване на животни? Какво са означавали всички тези обреди? Културата, в която живеем днес, е толкова различна, че макар и въпросът с жертването да е обстойно разгледан в Писанието, частите занимаващи се с жертвоприношенията обикновено се прескачат в четенето му. Сякаш нищо от това няма някакво значение за нас днес. Работата е там, че има. Въпреки че е съвсем ясно, че новозаветните вярващи не трябва да принасят животни в жертви, значението на тези жертвоприношения е толкова голямо, че колкото и да е неприемлив за съвременния ум, този въпрос трябва да бъде изследван.
Защо животни са били принасяни в жертви в древността? Какво означават тези жертви? Какво е представлявала жертвената система на патриарсите?
1. Първото жертвоприношение.
Защо е било необходимо да се принасят жертви в древността е въпрос, на който се отговаря още с принасянето на първата жертва. Така че, макар и тази тема да предизвиква дискомфорт, във всичко това има много голям смисъл.
Едно от първите неща, които човекът научил след сътворяването си, била заповедта да не яде от едно дърво в градината, в която живеел:
„Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16, 17).
Човекът не трябвало да яде от дървото за познаване на доброто и злото. Нарушаването на тази заповед щяло да доведе до смърт. Важният момент тук е, че това смъртно наказание щяло да бъде приведено в сила в същия ден, в който било извършено нарушението – „защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“. За съжаление, и двамата представители на човешката раса нарушили дадената заповед и яли от забраненото дърво (Бит. 3:1-6). Това веднага довело до драстични промени в природата им и те започнали да изпитват страх и вина (ст. 7-10). Господ провел един кратък, но изчерпателен съд (ст. 11-19). Това, което прави впечатление обаче, е че той не приключил с обявяване и изпълнение на смъртна присъда, както било дадено предупреждението в началото. Защо? Господ не държи ли на думата си? Не би ли трябвало мъжът и жената да бъдат екзекутирани?
Да, Господ държи на думата си и, да, виновниците трябвало да бъде екзекутирани и щели да бъдат екзекутирани. Просто в този момент Господ предприел нещо, за което хората не знаели и не очаквали. В действие влязал един план, който целял да осигури наказание за престъплението, но без истинкият виновник да пострада, а да му се даде шанс да се върне в предишното си състояние на хармония с Бога в пълно послушание на волята Му. Това бил един спасителен план, който включвал идеята едно невинно, праведно същество да застане на мястото на виновника и да поеме неговото наказание. Виновникът пък щял да получи праведността на това същество, така че той да бъде не само освободен от заслуженото наказание, но и да бъде годен да стои в присъствието на един свят Бог. Това бил един план осигуряващ заместител на човека, при който има размяна на местата – невинното същество заема мястото на виновния човек и стои пред Бога като виновник за престъплението, а виновният човек заема мястото на невинното същество и стои пред Бога като невинен. Това е един брилянтен план, който не само че не подценява извършеното престъпление, а напротив – гарантира изпълнението на заслуженото от виновника наказание, но в същото време осигурява на виновника изходен път. Очевидно централната фигура тук била невинното същество, което щяло да послужи като заместник. Но работата била там, че идването на това същество лежало в бъдещето:
„Ще поставя и вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата“ (Бит. 3:15).
Изкупителят бил обещан и предсказан, но идването му предстояло в бъдещето. Да, но заповедта много ясно изисквала смъртта на престъпника в деня на неговото престъпление:
„Но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:17).
Как би могло да се направи така, че Божията дума да се изпълни и все пак човечеството да продължи да съществува, докато невинният заместител се яви? Ето как – като се направи така, че един символ на невинния заместител умре в деня на съгрешаването на хората като поеме дължимото осъждение:
„И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече“ (Бит. 3:21).
За да облече Адам и Ева в кожени дрехи, Господ е трябвало първо да умъртви поне едно животно, чиято кожа да използва за покриване на голотата на хората. Това е и първата животинска жертва принесена някога. Тя осигурила възможността Божията справедливост изискваща веднага смъртта на престъпника да бъде посрещната, като в същото време давала възможност на човечеството да съществува, докато дойде обещания заместник.
Дали обаче тази жертва била достатъчна? Можели ли хората да живеят оттук нататък безгрешно, докато заместникът ги изкупи от съгрешаването им с плода на забраненото дърво? Не, този грях променил изцяло естеството на Адам и Ева. Те станали грешници и такива били всички техни потомци (Римл. 5:19а). Това означавало, че те всички щели да продължат да съгрешават и да предизвикват Божията справедлива съдба. А идването на заместника било още в бъдещето. Как биха могли хората да продължат да живеят до появата му? По същия начин, по който били освободни от смъртната присъда първия път – като принасяли в жертва едно невинно животно, което при смъртта си символично понасяло тяхната вина и удовлетворявало Божията справедливост изискваща смъртта на престъпника. Естествено, никоя жертва сама по себе си не можела да реши проблема с греха (Евр. 10:11). Жертвите били само символ на идващия заместник на виновното човечество. Но макар и символ те трябвало да бъдат напълно реални същества, които при принасянето им да могат да понесат последиците на някакво извършено престъпление и по този начин животът им да може да бъде прекратен.
Ето така се появила необходимостта от принасянето на жертви в древността. Въпреки че идеята едно невинно животно да умре на мястото на виновника, когато извърши грях, да звучи отблъскващо, това осигурявало възможността за съществуване на хората, докато обещаният заместник се появи. И точно този дискомфорт в умъртвяването на животното-заместник, което няма никаква вина в съгрешаването на грешника, трябвало да му помогне да осъзнае зловредността на греха и да търси начин, доколкото това е възможно, да живее далеч от него.
Както виждаме, жертвоприношенията нямат нищо общо с идеята за умилостивяването на едно кръвожадно божество. Когато човечеството се отдалечило от познанието и поклонението на истинския Бог и изпаднало в езичество, принасянето на жертви се превърнало точно в това – опит за умилостивяването на един гневен бог, който можел да бъде успокоен само чрез кръвта на животни. Но това било изключително погрешно виждане на жертвоприношенията. Целта на Бога не била такава, когато установил тази временна система в началото.
2. Жертвоприношенията при патриарсите.
Историята на патриарсите, която следва грехопадението на Адам и Ева и принасянето на първата жертва, показва, че те са били запознати с тази практика (под „патриарси“ разбираме поклонниците на живия Бог, който живели от времето на Адам и Ева до избирането на Израил за Божий народ по времето на Мойсей). Те са знаели, че само едно животно може да бъде символ на бъдещия заместник на човека (Бит. 4:4). Когато Каин се опитал да предложи друга форма на жертвоприношение – една растителна жертва (ст. 3) – то не било прието (ст. 4, 5а). Фактът, че Каин не оспорил неприемането на жертвата му от Бога показва, че той знаел, коя е правилната жертва, но просто не искал да я принесе. Това нововъведение не било прието, защото безкръвната жертва не може да представи коректно заместническата смърт на обещания Спасител; защото „без проливане на кръв няма прощение“ (Евр. 9:22). Кръвта изпълнявала една специална функция в този план:
„Защото животът на тялото е в кръвта, която Аз ви дадох, за да правите умилостивение на жертвеника за душите си; защото кръвта е, която по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение“ (Лев. 17:11).
В кръвта е животът и чрез нея се прави умилостивение. Един живот представен чрез кръвта, която бива пролята, откупва друг живот. Безкръвната жертва не можела да изпълни тази функция.
Неприемането на жертвата на Каин също показвало, че е много опасно, когато човек вземе в своите ръце въпросите за спасението. Единственият безопасен начин за възползване от осигуреното спасение е Божият начин. Човешките варианти, редакции и добавки могат единствено да попречат.
Установената от Бога форма на жертвоприношение не просто изисквала жертването на животни, но на строго определени животни:
„И Ной издигна жертвеник на Господа; и взе от всяко чисто животно и от всяка чиста птица и ги принесе за всеизгаряния на жертвеника“ (Бит. 8:20).
Само животни и птици, които Писанието определя като чисти (и които по-нататък изрично посочва) можело да бъдат принасяни (прочетете статията Жертвоприношения, свещенство и светилище). Това означава, че животинските жертвоприношения, които Бог очаквал, не само не включвали всички видове животни и птици, но засягали само една много малка група от животни и птици. Знанието, което имаме за огромното разнообразие от животни и птици, които били принасяни в различните култури (и които все още се принасят в някои), доказва колко се е било отдалечило езичеството от познанието за Бога и Неговата воля.
Принасянето на жертвата от Ной след потопа включва и жертвеник, на който принесените в жертва животни и птици биват изгаряни (Бит. 8:20). Значи при извършването на установеното от Бога жертвоприношение не само трябва да се принесе правилното чисто животно или птица, но те трябва да бъдат изгорени на жертвеник. Също така имаме доклади за използването на масло в поклонението на Бога (Бит. 28:18; 35:14).
Може би най-ярката картина на принасяне на жертва, която блестящо описва осигурения на виновния човек Заместник, е изпитът, на който патриархът Авраам бил подложен. Един ден Бог му казал:
„И Бог каза: Вземи сега единствения си син, когото обичаш, сина си Исаак, и иди в местността Мория, и го принеси там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа“ (Бит. 22:2).
Въпреки огромния вътрешен конфликт Авраам се съгласил. Синът му не бил наясно със случващото се:
„Тогава Исаак проговори на баща си Авраам: Татко! А той отвърна: Ето ме, синко. И Исаак каза: Ето огъня и дървата, а къде е агнето за всеизгарянето? Авраам отговори: Синко, Бог ще си промисли агнето за всеизгаряне. И двамата вървяха заедно“ (ст. 7, 8).
Сега вече синът на Авраам разбрал, какво се случвало. И не се съпротивил. Но когато дошъл момента на принасянето му в жертва, станало нещо неочаквано:
„И Авраам простря ръката си и взе ножа да заколи сина си. Тогава ангел Господен му викна от небето и каза: Аврааме, Аврааме! И той отговори: Ето ме. Ангелът каза: Да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му направиш нещо; защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мен и сина си, единствения си син“ (ст. 10-12).
Това било изпитание – едно върховно изпитание, което трябвало да постигне няколко цели, една от които била да хвърли светлина върху една практика, която патриарсите извършвали от хилядолетия:
„Тогава Авраам повдигна очи и видя, че зад него има овен, вплетен с рогата си в един храст; и Авраам отиде, взе овена и го принесе всеизгаряне вместо сина си“ (ст. 13).
Изискването към Авраам да даде най-скъпото си, сина си, отбелязва по-ясно един важен аспект на всяко жертвоприношение – че макар и жертващият да не може сам да си осигури оправданието и примирението с Бога, за получаването на опрощаването си той все пак трябва да даде нещо от себе си. Жертващият сам осигурявал жертвата, която служела като негов заместник в поемането на заслуженото наказание. Всичко това му струвало нещо.
Искайки от Авраам да принесе сина си в жертва Бог показал на света, какво ще Му коства, когато осигури заместника за грешния човек. И в същото време открил в много по-голяма яснота, как действа принципа на заместничеството, който бил в сърцето на жертвоприношенията – патриархът пролял кръвта на овена вместо тази на сина си.
3. Свещенството при патриарсите.
Когато се говори за жертвоприношения, обикновено се мисли и за свещеник – един специален служител, който извършва обряда или е поне част от него. В библейски смисъл свещеникът е застъпник за принасящия жертва грешник. Принасянето на жертва е необходимо, за да бъде виновникът пощаден да живее, но извършеният грях е толкова обиден за Бога, че е нужно застъпването на свещеник, за да бъде жертвата приета.
Патриарсите са изпълнявали ролята и на покайващ се поклонник, и на свещеник – те заколвали собственоръчно жертвата, но също я и принасяли на жертвеника, за да бъде изгорена и с тази тяхна служба жертвата е бивала приета. В последствие, когато системата по жертвоприношенията била усложнена (прочетете статията Жертвоприношения, свещенство и светилище), поклонниците, които търсили прощение, сами заколвали животното, а свещеникът се застъпвал за приемането й (освен в случаите, когато свещеникът принасял жертва за себе си – тогава действал като патриарсите).
Тъй като патриарсите изпълнявали функциите и на жертващ, и на свещеник, в тяхното време не се говори много за свещеници. Имаме споменаването само на един свещеник, който бил и цар – Мелхиседек. Когато благославял патриарха Аврам, той използвал в обреда хляб и вино (Бит. 14:18, 19). Тук няма принасяне на жертва, но виждаме, че освен масло, в поклонението на Бога са се използвали и хляб и вино. Това вече е една по-пълна картина на поклонническите практики на патриарсите.
4. Обещаният Заместник.
Удържал ли Бог думата Си, когато обещал заместник на първата човешка двойка и спасителното дело на който заместник било символизирано чрез животинските жертви по времето на патриарсите? Да. И този заместник не бил някой друг, но самият Син на Бога, Исус Христос:
„А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, за да изкупи онези, които бяха под закона, за да получим осиновението“ (Гал. 4:4, 4).
Така както Авраам бил готов да пожертва сина си, така небесният Бог дал Своя Син да бъде заместник на виновния човек. Синът на Бога, който се родил от жена, за да изкупи осъдените, е представен в Откровението в символика наподобяваща обещанието, което Бог дал на Адам и Ева:
„И голямо знамение се яви на небето – жена, облечена със слънцето, с луната под краката ѝ и на главата ѝ венец от дванадесет звезди. Тя беше бременна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди. И друго знамение се яви на небето и, ето, голям огненочервен змей, който имаше седем глави и десет рога и на главите му седем корони. А опашката му, като завлече една трета част от небесните звезди, ги хвърли на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде детето ѝ, щом роди. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи с желязна тояга; и нейното дете беше грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол“ (Откр. 12:1-5).
Бог изпълнил обещанието Си. Спасителят, Който верните поклонници на Бога в древността очаквали, се явил и чрез заместническата Си смърт направил точно това, което било обещано:
„А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Исус Христос и даде на нас да служим за примирение; т. е. че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и повери на нас посланието на примирението. И така от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:18-21).
Бог осъществил тази смяна на местата – направил Своя Син Исус Христос грешен, макар и Той да бил невинен и никога да не бил съгрешил (1 Петр. 2:22) и превърнал нас, грешниците, в праведници пред Него. Така Бог примирил света със Себе Си като извършил наказание над греха, но без да вменява прегрешенията на хората (Римл. 3:23-25). Всеки е поканен да приеме за себе си тази заместническа жертва и да се примири с Бога. Това е един брилянтен план за спасението на човечеството, който бил удачно символизиран чрез жертвоприношенията, които патриарсите от древността извършвали.
Жертвоприношенията, които патриарсите извършвали, символизирали бъдещия Заместник, който щял да поеме вината на човечеството. Жертвите, предвид значението, което имали, давали възможност за съществуване на грешащите хора до идването на Заместника.