В статията Жертвоприношения, свещенство и светилище разглеждаме жертвоприношенията, свещенството, годишните празници и светилището на Израил, които представлявали една много по-усложнена церемониална система спрямо тази на патриарсите. Но по този начин по-ярко и разбираемо се разкривало пред света Божието дело по изкуплението на човека от греха и неговите етапи. Тази комплексна система била символ на Заместника осигурен за човечеството и на целия план, по който спасението щяло да се осъществи.
Изпълнил ли се е символизмът на жертвоприношенията, свещенството, годишните празници и светилището на Израил? Ако да, как? Какво означава всичко това за нас днес?
1. Изпълнение на жертвоприношенията.
Още с първата жертва принесена след съгрешаването на Адам и Ева (Бит. 3:21) и след това с всяка жертва принасяна от патриарсите, както и с много по-усложнената жертвена система на Израил, верните поклонници на живия Бог гледали с надежда на идването на един Заместник, който щял да поеме заслуженото от тях наказание и да ги освободи от смърт.
1) Изпълнение на символа на жертвеното животно
Минали много векове, но този заместник наистина дошъл. Символът на жертвеното животно срещнал първообраза в лицето на един млад учител от Назарет:
„На следващия ден Йоан видя Исус, че идва към него, и каза: Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!“ (Йоан 1:29).
Книгите на Новия завет виждат личността на Исус Христос като изпълнение на символа на жертвеното животно. Но Христос не бил просто човек – Той бил самият Бог дошъл в човешка плът (Йоан 1:1-3, 14). Жертвеното животно сочело на един Заместник на виновника, но станало ясно, че единствено Бог бил в състояние да поеме вината на грешника и да го освободи от осъждението. И времето Господ да извърши това велико дело дошло:
„Затова Христос, като влиза в света, казва: ‘Жертва и принос не си поискал, но си Ми приготвил тяло; всеизгаряния и приноси за грях не са Ти угодни. Тогава казах: Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да изпълня Твоята воля, о, Боже'“ (Евр. 10:5-7).
Използването на животни за жертви вече дошло към своя край. Истинската жертва дошла на земята и това бил самият Бог. Но за да бъде в състояние да пролее собствената Си кръв (Деян. 20:28), Той трябвало да стане човек (Фил. 2:5-8). Затова и Божият Син, второто лице на Божеството, се въплътил в човешко естество (Кол. 2:9) и така направил възможно греховете на цялото човечество да бъдат стоварени върху него, както и станало в гетсиманската градина (Лука 22:41-44). Няколко часа по-късно Той понесъл наказанието за тези грехове и умрял на голготския кръст (Матей 27:46, 50). Исус Христос изпълнил символа на жертвеното животно:
„А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Исус Христос и даде на нас да служим за примирение; т. е. че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и повери на нас посланието на примирението. И така от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:18-21).
Изкуплението на човечеството е извършено изцяло от Бога, Който чрез Исус Христос примирил света със Себе Си освобождавайки грешниците от вината на прегрешенията им. Никой не може да прибави нещо на това изкупление. То е изработено от начало до край от Бога. За целта, точно както жертвеното животно символизирало, Бог направил грешен Христос, „Онзи, Който не знаеше грях“, за да можем по този начин ние да станем „чрез Него праведни пред Бога“. Наистина точно както било символизирано чрез жертвеното животно. В едно от най-силните и ясни пророчества за Спасителя принципът на заместничеството е представен така:
„Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари; а ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни“ (Исая 53:4-6).
Всички ние, хората, сме се заблудили и отбили в собствения си път, но Господ възложил беззаконията ни на нашия Заместник. Той поел и печелта, и скърбите ни. Наказанието, което заслужаваме, се стоварило на Него, а ние сме получили мир. Той бива поразен, наранен и наскърбен, за да бъдем ние излекувани. Исус Христос бил направен „принос за грях“ (Исая 53:10) и минал през неописуема агония, за да освободи грешника от осъждението и да го върне при Бога. Символът на жертвеното животно намерил своето изпълнение в Исус от Назарет (Евр. 10:12).
2) Изпълнение на символа на „вечната“
Интересното е, че въпреки разнообразието от чисти животни използвани за жертване, единствено агнето се превръща в любимия символ на Новия завет за Христос. За Йоан Кръстител Той е „Божия Агнец, Който поема греха на света“ (Йоан 1:29). Апостол Петър гледа на Него като на „агнец – без недостатък и пречист“ (1 Петр. 1:19). Едно от любимите имена, които Йоан използва за Христос в книгата Откровение, е „Агнец“ (Откр. 5:12; 14:1). Разбира се, едно от животните принасяни по време на Пасхата било агнето (Изх. 12:3-6) и точно по време на този празник Исус бил принесен в жертва (Марк 14:12; 15:34, 37; Лука 22:7, 8; 23:44-46). Но заедно с това новозаветните автори виждат в Исус агнето, което било принасяно всяка сутрин и вечер във всеки ден от месеца, т.нар. „вечна“ (Изх. 29:38, 39, 42). Също като „вечната“ Христовата жертва е непрекъснато на разположение да покрие всеки искрено каещ се грешник, защото тази жертва е съвършена и достъпна за всеки. Всъщност именно в часа на „вечната“ вечерна жертва Исус издъхнал на кръста (Матей 27:46, 50). И тогава се случило нещо странно:
„И, ето, завесата на храма се раздра на две отгоре додолу, земята се разтресе, скалите се разпукаха“ (Матей 27:51).
Огромната и тежка завеса на храма отделяща Светая от Светая Светих била раздрана „на две отгоре додолу“. Човек не бил в състояние сам да го направи. Това било свръхестествено знамение. Когато символът се срещнал с първообраза при смъртта на Христос, той трябвало да отпадне. Вече нямало нужда от извършване на жертвоприношения, защото върховната жертва била принесена.
Както установяваме в статията Жертвоприношенията при патриарсите, нуждата от принасяне на жертва възникнала, за да може Божията дума гарантираща наказание и смърт на грешника в деня на съгрешаването му да се изпълни (Бит. 2:16, 17) и в същото време да се даде възможност на грешника да живее, докато дойде Заместника символизиран с жертвата. И след като Той дошъл и извършил изкуплението на виновното човечество, не само че жертването не било вече необходимо, но неговото извършване оттук нататък би било израз на неверие спрямо стореното от Спасителя. Затова от момента на издъхването на Исус на кръста принасянето на жертвоприношения трябвало да престане.
3) Последователите на Христос и жертването
Със смъртта на Исус нуждата от жертване на животно отпаднала, но идеята поклонника да отдава нещо от себе си в поклонението си на Бога останала:
„И така, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение“ (Римл. 12:1).
Последователите на Христос няма нужда да принасят вече животински жертви, но те трябва да отдадат на Господа самите себе си в една „жертва жива, свята“. От християните се очаква пълно посвещение на Бога и водене на живот, чрез който Бог бива прославен в телата им (1 Кор. 6:20) и който не се съобразява с изискванията на падналия свят, а е живот на непрестанно обновяване на ума според небесните ценности (Римл. 12:2).
2. Изпълнение на годишните празници.
Седемте годишни празника на Израил, които се движели по религиозния календар, описвали различните етапи, през които спасителният план трябвало да премине. Какво е тяхното изпълнение?
Пасхата и Празникът на безквасните хлябове (Лев. 23:5-8) напомняли на евреите за избавлението им от египетското робство (Изх. 12:14, 17), но и сочели на по-висшето избавление, което щяло да се осъществи от обещания Спасител, и то за целия свят. В Новия завет имаме ясно указание, че те са се изпълнили в смъртта на Христос:
„Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, тъй като сте безквасни; защото и Христос, нашата Пасха, беше заклан за нас“ (1 Кор. 5:7).
Символът на заколването на пасхалното животно се изпълнил в смъртта на Исус на Голгота. Квасът, без който трябвало да се приготвят хлябовете за празника, бил символ на греха и сега, благодарение на Христовата жертва, вярващите могат да живеят извън неговата власт.
Празникът на първите плодове се празнувал на втория ден след Пасхата като свещеникът подвижвал пред Господа сноп от първите плодове на ечемичената жътва (Лев. 23:10-14). На втория ден след Пасхата Христос възкръснал и изпълнил значението и на този празник:
„Но сега Христос е бил възкресен, първият плод от починалите… Но всеки на своя ред: Христос – първият плод, после, при пришествието на Христос, тези, които са Негови“ (1 Кор. 15:20, 23).
Точно във времето на празнуване на Празника на първите плодове Христос възкръснал от мъртвите. Както снопът от първите плодове на ечемичената жътва бил гаранция за цялостната предстояща жътва, така възкресението на Христос е гаранция за „жътвата“ от възкресени Негови последователи при Пришествието Му.
Празникът Петдесятница се падал петдесет дни след Празника на първите плодове (Лев. 23:15-21) и отбелязвал края на жетвения сезон. Той бил едно радостно признаване на зависимостта на Израил от Бога като Дарител на всички дарове. И точно в деня на празнуването му Святият Дух се излял в изобилие над апостолите (Деян. 2:1-4). Това станало според обещанието на Христос, че ще даде Святия Дух на учениците Си, след като отиде при Отец (Йоан 16:4-11; 14:26). Това, естествено, означавало, че Исус вече се е бил възнесъл при Отец (Деян. 1:9-11; 2:33). Една от най-силните картини на отиването на Сина при Отец и прославянето Му на небето е описана в Откр. 4 и 5 гл.
Това били пролетните празници на Израил и те всички се изпълнили във времето на ранната църква. Начинът на изпълнението им показва, че всички те не могат да символизират единствено смъртта на Христос, а описват етапите, през които преминава спасителния план. Всеки следващ празник представлява етап, който се отдалечава по време от смъртта на Спасителя. И щом като пролетните празници се изпълняват в началото на християнската епоха, сигурно ще е съвсем разбирамо, ако заключим, че есенните празници би трябвало да се изпълнят в края й, т.е. в края на времето. Времето на празнуването на пролетните празници и на изпълнението им стига до възнасянето на Исус на небето при Отец. Няма как да очакваме есенните празници да говорят за събития случващи се преди възнесението, например за смъртта на Христос. Обратното, те ще описват събития от последното време и приключването на Божието дело на земята.
Есенните празници били Празникът на тръбното възклицание, Денят на умилостивението и Шатроразпъването, но при разглеждането на значението им може да е по-удачно да започнем с последния, защото той затваря времевата рамка описана от празниците.
Празнуването на Шатроразпъването започвало на петнадесетия ден от седмия месец (Лев. 23:34-36). Израилтяните трябвало да прекарат цялото празнуване като живеели в колиби. Този празник възпоменавал влизането на евреите в Ханаан (ст. 39-43) и използваната символика трябва да сочи на събирането на Божия народ от всички векове в новия Ханаан след Второто пришествие. Пасхата описва първата фаза на спасителния план – заместническата жертва на Божия Син (1 Кор. 5:7), а Шатроразпъването засяга последната му фаза свързана със заселването на новата земя от всички верни на Бога (Откр. 21:1-22:5) и така времевата рамка на събитията от спасителния план бива оформена. Очевидно Шатроразпъването е празник, който още не се е изпълнил, но лежи в бъдещето от наша гледна точка.
Ако Шатроразпъването се отнася за възцаряването на правдата на новата земя, значи нещо с греха трябва да е било направено преди това, за да се стигне до една нова земя неопетнена от злото (Откр. 21:27; 22:3). И точно това е целта на предпоследния празник – Денят на умилостивението, който бил отбелязван на десетия ден от седмия месец (Лев. 23:27-30; Лев. 16 гл.). Това бил най-важният празник на израилтяните, при който светилище и народ бивали очиствани. Той е имал характера на съд. С това се символизирал процеса по окончателното ликвидиране на греха. Неговото изпълнение се изразява в провеждането на действителен, небесен съд, на който се преценява, кои са верните на Бога, които ще живеят с Него във вечността и кои – не. Той завършва с окончателното заличаване на греха.
Щом като е символизиран с есенен празник, значи този съд трябва да започне в последното време. Установяването на началото на този съд е от съдбоносно значение. Тъй като този въпрос е от изключителна важност, сме го разгледали в статиите Значение на Деня на умилостивението и Начало на Изследователния съд.
Празникът преди Деня на умилостивението е Празникът на тръбното възклицание, който бил празнуван на първия ден от седмия месец (Лев. 23:24, 25). Неговата цел била да напомни на евреите, че най-важният им празник предстоял и че трябва да се приготвят. Изпълнението му можем да видим в пробуждането на интереса към събитията от последното време, като този интерес става особено голям за поколението живеещо във времето на започването на съда представен в Деня на умилостивението.
Всеки от годишните празници на Израил описвал важна фаза от плана за спасението на хората. Господ не оставил човечеството само с познанието на принципа на заместването изразен в жертвоприношенията. Той открил целия план и го илюстрирал чрез седем религиозни празника, които трябва да познаваме и разбираме, ако искаме да сме наясно с науката на спасението.
3. Изпълнение на свещенството.
Свещеникът в жертвената система на Израил изпълнявал ролята на застъпник за грешника и правел възможно принесената жертва да бъде приета. Но също както чрез принасянето на животинска жертва (Евр. 10:11), и чрез левитското свещенство не можело да има „съвършенство“ (Евр. 7:11), защото то било само символ на една по-велика фигура, която щяла да служи като свещеник и застъпник на грешника. В церемонията при примиряване на грешника с Бога жертвата и личността ходатайстваща за приемането й били обикновено различни фигури. Но в Стария завет има указания, че символизираната с жертвите личност на Спасителя, Който трябвало да заеме мястото на грешника, била и личността, която ще изпълни функцията на свещеник:
„И каза Йехова на моя Господ: Седи отдясно Ми, докато положа враговете ти за твое подножие… Господ се закле (и няма да се разкае), като каза: Ти си свещеник довека според чина Мелхиседеков“ (Пс. 110:1, 4).
Тук се говори за една божествена личност, която сяда отдясно на Бога. Това не може да е друг, но обещания божествен Спасител – Заместникът поемащ беззаконията на човечеството символизиран чрез жертвите и предсказан от пророк Исая (Исая 53:4-6). Но тук Той е представен и като цар (ст. 1) и като свещеник (ст. 4), поради което когато се мисли за Него, трябва да се мисли и за Мелхиседек – съвременникът на патриарха Авраам, който бил едновременно и цар, и свещеник (Бит. 14:18-20). Изглежда личността символизирана чрез службата на свещениците ще бъде далеч по-издигната и възвишена от своя символ. Как бил изпълнен символът на свещеника от церемониалната служба на Израил?
1) Изпълнение службата на свещеника
Както символът на жертвата, така и символът на свещеника намерили своето изпълнение в личността на Исус Христос:
„И така, братя, като имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището… и като имаме велик Свещеник над Божия дом“ (Евр. 10:19, 21).
Исус е жертвата, Той е и великият свещеник над Божия дом, който е лишен от ограниченията, които земните свещеници в светилището на Израил имали:
„При това поставените свещеници са били мнозина, защото смъртта им пречеше да продължават в чина си, а Той, понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава към друг. Затова и може съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него, понеже винаги живее, за да ходатайства за тях“ (Евр. 7:23-25).
Никой от поставените свещеници в светилището не можел да се застъпва непрекъснато за търсещите примирение с Бога грешници, защото те всички умирали. Но чрез възкресението Си от мъртвите Христос живее винаги (Откр. 1:17, 18) и по този начин може непрекъснато да ходатайства и съвършено да спасява тези, които чрез Неговото посредничество отиват при Бога. Като жертва и свещеник Той се застъпва за каещия се грешник предлагайки заслугите на собствената Си жертва. Исус поема заслуженото от грешника наказание и му вменява Своята съвършена невинност и праведност. Той наистина може „съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него“.
2) Изпълнение службата на първосвещеника
Исус Христос изпълнява символа на свещеника, но Той е много повече от това. Христовото свещеничество се свързва с Мелхиседек – една царска фигура, която е и свещеник. Но при приложението на мелхиседековото свещеничество към Исус, на Него се гледа като на повече от свещеник – като на първосвещеник:
„А както никой не взема на себе си тази почит, освен когато бъде призван от Бога, както беше Аарон, така и Христос не присвои за Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я даде Онзи, който Му е казал: ‘Ти си Мой Син, Аз днес Те родих’; както и на друго място казва: ‘Ти си свещеник довека според чина Мелхиседеков'“ (Евр. 5:4-6).
Посланието към евреите разглежда Христовото свещенство и първосвещенство като равнозначни. Исус е не само „велик Свещеник над Божия дом“ (Евр. 10:21), Той е и първосвещеникът, който притежава всички необходими качества, за да осигури необходимото ходатайство за грешника:
„Защото такъв Първосвещеник ни трябваше: свят, невинен, непорочен, отделен от грешните и възвисен по-горе от небесата; Който няма нужда всеки ден, като онези първосвещеници, да принася жертви първо за своите грехове, после за греховете на народа; защото направи това веднъж завинаги, като принесе Себе Си“ (Евр. 7:26, 27).
Тук жертва и свещеничество са отновно преплетени. Христос принесъл Себе Си като жертва за греховете, но в същото време бил „свят, невинен, непорочен, отделен от грешните и възвисен по-горе от небесата“ и затова нямало нужда да бъде принесена жертва за Негови грехове. Неговата жертва е умилостивение за греховете на падналото човечество (1 Петр. 2:24), не за Неговите, защото Той нямал такива (ст. 22, 23). Да, точно „такъв Първосвещеник ни трябваше“ (Евр. 7:26).
Но както свещениците, така и първосвещеникът служели в светилището. Къде служи Първосвещеникът Исус Христос?
„А главното от това, което казваме, е че имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:1, 2).
Христос също служи в светилище, но не това на израилтяните, а в „небесата“, в „истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (разглеждаме въпроса за небесното светилище по-надолу) и това, според самия му автор, е една от главните идеи в Посланието към евреите. Едно спиращо дъха описание на бляскавото влизане на Исус в небесното светилище намираме в Откр. 4 и 5 гл.
Но какво означава за нас фактът, че Христос е в небесното светилище и служи там?
„И така, като имаме велик Първосвещеник Исус, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса, нека държим това, което сме изповядали. Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време“ (Евр. 4:14-16).
Нашият велик Първосвещеник е вече на небето и Той може да състрадава с нас в слабостите ни. Като човек на тази земя Той също бил изкушаван. Той обаче не се подал на изкушението и не съгрешил. И тъй като познава силата на изкушението, но в същото време успял да му устои и да не съгреши, знае, как да ни помогне. Сега имаме всички основания да „пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта“. Придобиването на милост и намирането на благодат са гарантирани.
3) Изпълнение на символа на „вечната“
Исус Христос е представен в Новия завет като „Агне“ (Йоан 1:29; 1 Петр. 1:19; Откр. 5:12; 14:1) и по този начин се напомня на всеки, че Той изпълнил не само символа на Пасхата (Изх. 12:3-6), но и символа на „вечната“ сутрешна и вечерна жертва (Изх. 29:38, 39, 42). Но както разбираме от статията Жертвоприношения, свещенство и светилище, всекидневното служене в светилището, за което също се използва еврейската дума означаваща „вечна“, не се отнасяло само до жертването на животни, но и до хлябовете, които били слагани постоянно на трапезата (Изх. 25:30), до светилника, който трябвало да свети постоянно (Изх. 27:20) и до кадилния олтар, на който трябвало да се кади постоянно (Изх. 30:8). Те всички се намирали в първото отделение на светилището наречено „Светая“.
Може да звучи странно, но тези елементи от светилището и служенето с тях също намерили изпълнение в Исус. Новият завет описва Христос като Хлябът на живота (Йоан 6:35, 48), Светлината на света (Йоан 8:12) и единственият Ходатай между Бога и човеците (1 Тим. 2:5). Само Той може непрекъснато да удовлетворява духовния глад на човечеството с храна, която „трае за вечен живот“ (Йоан 6:27); жив хляб от небето, който осигурява вечен живот (ст. 50, 51). Само Христос дава светлина на всеки човек (Йоан 1:9) и е готов да продължи да я дава постоянно на всеки, който иска да ходи в нея и да познае силата на спасението Му (1 Йоан 1:7). Исус е единственият Посредник между Бога и човека (1 Йоан 2:1), Който постоянно живее, за да се застъпва постоянно за отиващите при Бога чрез Него (Евр. 7:25).
Службите на свещеника и на първосвещеника от светилището на Израил се изпълняват в Исус Христос, Който е съвършеният ходатай за човека пред Бога и може да направи съвършената Му заместническа жертва да бъде в полза на всеки покайващ се грешник.
4. Небесното светилище.
Господ заповядал на израилтяните по времето на Мойсей да Му построят светилище (Изх. 25:8) със специалното указание то и всичките му принадлежности да бъдат направени според „образеца“, който Господ показал на Мойсей (Изх. 25:9, 40; 26:30). В статията Жертвоприношения, свещенство и светилище разглеждаме, какво представлявало то. Цялата церемониална система на израилтяните била обвързана с него и предвид нейното значение това бил един от главните начини да се проповядва благовестието на Израил (Евр. 4:2).
Но ако Исус Христос е истинската жертва и истинският първосвещеник и се е възнесъл при Бога на небето (Деян. 1:9-11; 2:33), къде служи Той? Не трябва ли, подобно на земните свещеници, да се застъпва за грешника предлагайки заслугите на съвършената Си жертва в някакво светилище? Или служенето Му на небето не изисква наличето на специална структура?
1) Небесният оригинал
Познавайки службата и функцията на земното светилище ще бъде повече от логично да предположим, че по негово подобие Христос служи в небето като Първосвещеник предлагайки щедро заслугите на жертвата Си в някакво светилище. И Писанието го потвърждава:
„А главното от това, което казваме, е че имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:1, 2).
При възнасянето си на небето Христос седнал отдясно на Отец, но това го направило служител на „светилището и на истинската скиния“ установена от Бога, без човешка ръка. Това не означава нищо друго, освен че на небето има светилище:
„А понеже Христос дойде като Първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе през по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена, т. е. не от настоящото творение, веднъж завинаги в светилището, и то не с кръв от козли и от телци, а със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление“ (Евр. 9:11, 12).
Забележете, че тук не се говори за небесното светилище като някакъв фигуративен израз за небето като цяло. Като Първосвещеник Христос влязъл в една „по-голяма и по-съвършена скиния, не с ръка направена“. Контрастирането на светилището, в което Исус служи след възнесението Си, със земното светилище, което е „поставено от човек“, „направено с ръка“ и е от „настоящото творение“, показва, че тук става дума за едно реално небесно светилище. Както земното светилище било реално, така и небесното е реално, а не абстракция. В това светилище Христос започнал Своята служба с възнесението Си на небето. Но ако истинското светилище е на небето, тогава какво представлявало земното светилище на израилтяните?
„Които служат на онова, което е само образ и сянка на небесните неща, както бе заповядано на Моисей, когато щеше да направи скинията; защото: ‘Внимавай, му каза Бог, да направиш всичко по образеца, който ти бе показан на планината'“ (Евр. 8:5).
Земното светилище било просто „образ и сянка“ на небесното. Да, на небето има светилище, което е оригинално и по образа на което било направено земното. Затова когато Христос отишъл на небето, Той влязъл в „самите небеса“, а не в „ръкотворно светилище, образ на истинското“ (Евр. 9:24). В това небесно светилище Исус служи като наш Първосвещеник и Ходатай.
Естествено че като всяко земно нещо, което е обхванато от несъвършенство и предвид факта, че трябва да изпълнява определени функции сред обитаващи грешната земя хора, включително да може да се разглобява и сглобява (Числа 1:49-51), земното копие ще отразява несъвършено оригинала. Например, на завесата отделяща Светая от Светая Светих имало извезани херувими (Изх. 26:31, 33). На умилостивилището, което служело като капак на ковчега на завета (Изх. 25:21) и представлявало Божия трон, имало скулптури на два херувима (ст. 17-20). В небесното светилище херувимите са истински ангелски същества. Херувимите около Божия престол са реални ангелски същества (Откр. 4:6-8). Не трябва да очакваме размерите и всички детайли на небесното светилище да бъдат перфектно репликирани в една земна постройка. Но в своята същност земното светилище отразявало точно небесното, така че наблюдавайки земното, ние разбираме какво представлява небесното.
Посланието към евреите не е единствената новозаветна книга говореща за небесното светилище. Господ го показал на апостол Йоан и той го описал в Откровението:
„И след това видях, че на небето се отвори храмът на скинията на свидетелството“ (Откр. 15:5).
Апостол Йоан посещавал не веднъж земния храм в Ерусалим (Деян. 3:1), но сега имал привилегията да види самия оригинал, по който светилището било построено – небесното светилище. И тъй като земното светилище е изградено по образа на небесното, основната линия на описанието на небесното ще съответства на това, което знаем за земното. И е точно така:
„И се обърнах да видя Този, Който ми проговори; и като се обърнах, видях седем златни светилника“ (Откр. 1:12).
Йоан видял Светая на небесното светилище и в нея имало светилник. И няма значение, доколко детайлно земното се припокрива с небесното, щом като земното отразява коректно небесното. Но светилникът не било всичко, което Йоан видял:
„И дойде друг ангел и застана пред олтара, като държеше златна кадилница; и на него бе даден много тамян, за да го прибави към молитвите на всички светии над златния олтар, който беше пред престола. А кадилният дим се издигна пред Бога от ръката на ангела заедно с молитвите на светиите. И ангелът взе кадилницата, напълни я с огън от олтара и хвърли огъня на земята; и последваха гръмове и гласове, светкавици и трус“ (Откр. 8:3-5).
В светилището на небето, в небесната Светая, се намира и кадилен олтар. По подобие на земния, който бил в близост до ковчега на завета, където бил Божия престол, и този е разположен пред Божия престол (Откр. 9:13). А за този престол се казва изрично, че се намира в храма (Откр. 7:15; 16:17). Очевидно този храм трябва да е на небето. Небесното светилище е главното място на Божия престол. И щом като Божият престол е в небесното светилище, няма да е изненада, ако там открием и ковчега на завета:
„И Божият храм, който е на небето, се отвори и се видя в храма ковчегът на Божия завет; и настанаха светкавици и гласове, гръмове и земетръс, и силен град“ (Откр. 11:19).
Изглежда небесното светилище има и Светая Светих, в която се намира ковчега на завета. На небето има реално светилище с две отделения – Светая и Светая Светих. В това светилище Христос започнал служенето Си, след като се възнесъл на небето. Но щом като и двете отделения на светилището се намират и в небесното, в кое отделение влязъл Исус след възнесението Си?
2) Христос влиза в небесната „Светая“
Когато говори за Светая Светих на земното светилище, авторът на Посланието към евреите описва, какво се намирало зад „втората завеса“ (Евр. 9:3). Щом като има втора завеса, трябва да има и първа. Казва ли ни посланието нещо за нея?
„Така че чрез две неизменими неща, в които не е възможно за Бога да лъже, да имаме голямо насърчение ние, които сме прибегнали да се държим за поставената пред нас надежда; която имаме за душата като здрава и непоколебима котва, която прониква в това, което е вътре зад завесата; където Исус като предтеча влезе за нас и стана Първосвещеник довека според Мелхиседековия чин“ (Евр. 6:18-20).
Като наш предтеча Исус влязъл на някакво място, където станал Първосвещеник според Мелхиседековия чин. Надеждата на Неговите последователи също прониква там и така както котвата държи плавателния съд по време на буря да не се разбие в скалите, така и тази надежда е захваната непоклатимо на това място. Кое е това място? Това е мястото, което „вътре зад завесата“. Щом като втората завеса води към Светая Светих, тази първа завеса трябва да води към Светая.
Службата в земното светилище включвала едно ежедневно служене в Светая, за да се осигури прощението на грешника. Логично е, когато Христос навлиза в небесните реалности след възнесението Си да започне да служи първо в небесната Светая. Авторът на Посланието към евреите дори разглежда завесата водеща към небесната Светая като плътта на Христос:
„И така, братя, като имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището през новия и живия път, който Той е открил за нас през завесата, т. е. плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра, със сърца, очистени от лукава съвест, и с тяло, измито в чиста вода; нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Онзи, Който е обещал това“ (Евр. 10:19-23).
Завесата служеща като вход към Светая на земното светилище не позволявала да се види, какво има вътре и каква служба се извършва. За да влизат и да извършват служенето си в Светая, свещениците трябвало да я отдръпват. Исус отдал Себе Си като жертва, с което осигурил свободен достъп до Бога. Заслугите на Христовата кръв се предлагат на всеки и това осигурява една непоколебима надежда, защото в небето Исус служи всеки ден за умилостивяването на греховете:
„Затова и може съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него, понеже винаги живее, за да ходатайства за тях“ (Евр. 7:25).
Изпълнявайки предсказаното чрез службите в земното светилище при възнесението Си Христос влязъл в небесната Светая и започнал Своята ходатайствена дейност за падналото човечество въз основа на заслугите на извършената от Него жертва. Книгата Откровение описва това събитие като бляскаво и предизвикващо почитта на всеки (Откр. 4 и 5 гл.).
3) Христос влиза в небесната „Светая Светих“
В Посланието към евреите службите на свещеника и първосвещеника отнесени към Христос се преплитат. Не означава ли това, че щом като Исус е наш Първосвещеник, при възнесението Си Той всъщност е влязъл веднага в небесната Светая Светих?
Когато мислим за службата на първосвещеника, обикновено се сещаме за Деня на умилостивението, в който този най-главен от всички свещеници влизал в Светая Светих и очиствал светилището. Но тази служба извършвана веднъж годишно не била единствената служба на първосвещеника. Например според дадените на Мойсей указания той кадял благовонен тамян на кадилния олтар всяка сутрин и всяка вечер (Изх. 30:7, 8), който символизирал молитвите на светиите и ходатайството за тях. Дори само този случай доказва, че първосвещеникът бил обвързан както с годишното очистване на светилището, така и с всекидневното служене в него. Това означава, че следвайки службите в земното светилище нямаме основания да мислим, че щом като е Първосвещеник, Христос трябва да е започнал да служи директно в небесната Светая Светих след възнесението Си. Но имаме основания да вярваме, че ще дойде момент, когато това ще стане.
Предвид ежедневно извършващото се жертвоприношение в земното светилище разбираме, че греховете на вярващите се натрупват в него и го омърсяват и затова трябва да дойде момент, когато то да бъде очистено. И това бил Денят на умилостивението. Всичко това трябва да отразява точно и някаква небесна реалност. Христос се застъпва всекидневно за грешниците предлагайки заслугите на съвършената Си жертва, но техните грехове „омърсяват“ небесното светилище. Това значи, че е нужно и то да бъде очистено. Трябва да дойде момент, когато събитието символизирано чрез службата в Деня на умилостивението да се изпълни реално и на небето. И това е едно от най-важните за Божия народ неща, които се случват в последното време и които трябва да имаме предвид. Разгледали сме въпроса по-подробно в статиите Значение на Деня на умилостивението и Начало на Изследователния съд.
4) „Дворът“ на небесното светилище
Небесното светилище има Светая и Светая Светих, но има ли и двор? В двора на земното светилище се извършвало символичното прехвърляне на греховете на виновника върху жертвеното животно, умъртвяването му и изгарянето му на жертвеника. Това са дейности, за които трудно можем да мислим, че биха имали директен аналог в едно светилище на небето, и все пак апостол Йоан вижда Исус като заклано агне (Откр. 5:6). Но тъй като е важно да помним, че земното светилище е изградено по образа на небесното и описва службата по спасяването на грешника и примиряването му с Бога, може би по-точният въпрос тук би бил: „Кое в спасителната служба на Христос играе ролята на двора на светилището?“ Това трябва да е място на земята, където Исус извършил изкуплението. В Гетсимания греховете на света били прехвърлени върху Него (Лука 22:41-44), а на кръста на Голгота, поради раздялата от Бога, източника на живота, която грехът причинява, Той издъхнал (Матей 27:46, 50). Това означава, че Гетсимания и Голгота трябва да играят ролята на двора на светилището.
В двора на земното светилище се намирал жертвеника, на който се изгаряли принесените жертви. С прекратяването на жертването на животни при смъртта на Христос от Неговите последователи се очаквало да отдадат на Господа самите себе си в пълно посвещение, в една „жертва жива, свята“ (Римл. 12:1). Но при някои тази „жертва“ свързана с воденето на определен начин на живот приключвала със страдание и смърт:
„А когато отвори петия печат, видях под олтара душите на онези, които са били заклани за Божието слово и за свидетелството, което опазиха. И те викаха с висок глас: Докога, Господарю святи и истинни, няма да съдиш и да въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв? И на всеки от тях бе дадена по една бяла дреха; и им бе казано да си почиват още малко време, докато се допълни броят и на съслужителите им и братята им, които щяха да бъдат убити като тях“ (Откр. 6:9-11).
Кръвта на някои жертви била изливана в подножието на жертвеника (Лев. 4:7), а според библейското разбиране животът е в кръвта (Лев. 17:11). Някои от последователите на Исус ще бъдат умъртвени заради свидетелството си, сякаш са жертви предлагани на Бога. Те са искали да бъдат „жертви живи, святи“, но верността им към Божието слово е коствала живота им. Земята е дворът на небесното светилище не само във връзка с жертвата на Христос, но и по отношение на някои от Неговите последователи. Жертвеникът и дворът, в който той се намирал, вече не са нужни на Христос за Неговото изкупително дело, но те образно може все още да играят роля в живота на вярващия (1 Петр. 4:12-16).
5. Придвижване в изпълнение на плана.
От всичко случващо се в двора на светилището, в Светая и в Светая Светих, както и от годишните празници на израилтяните, можем да научим основните етапи на делото и службата на Исус по спасяването на човечеството. Ползвайки модела на земното светилище и това, което знаем за годишните празници, можем да изобразим придвижването на Христос по тези етапи в изпълнение на спасителния план по следния начин:
Гетсимания и Голгота изиграли ролята на двора на небесното светилище – там, където греховете на човечеството били прехвърлени върху Христос и Той умрял със заместническа смърт. С това се изпълнили Пасхата и Празникът на безквасните хлябове. Но Исус не останал мъртъв. Той възкръснал и по този начин изпълнил и Празникът на първите плодове.
След възнесението Си Христос влязъл в небесната Светая, където започнал службата Си на застъпник на човечеството. Първият резултат от тази служба било изливането на Святия Дух над апостолите, с което се изпълнил празникът Петдесятница и по този начин всички пролетни празници намерили своето приложение.
Есенните празници ни пренасят в последното време. Празникът на тръбното възклицание намерил изпълнение в пробудения интерес към събитията от последното време и специално на живеещите във времето на началото на Изследвателния съд. С този празник приключва службата на Исус в небесната Светая и с преминаването Му в небесната Светая Светих започва празникът Денят на умилостивението. Той приключва с Второто пришествие и заличаването на греха от Вселената. А това дава възможност за изпълнението на празника Шатроразпъване при населяването на новата земя от спасените.
Символизмът на жертвоприношенията, свещенството, годишните празници и светилището на Израил се изпълнил в Исус Христос. Той е заместническата жертва, Той е и Първосвещеникът. Годишните празници на израилтяните описвали различните етапи на спасителния план. След възкресението и възнесението Си на небето Христос започнал да служи като Ходатай в небесното светилище, по образа на което било изградено земното.