Вавилон е една от най-негативно натоварените фигури в книгата Откровение. Също като древния Вавилон, който бил кръвен враг на Ерусалим, духовният Вавилон от последното време е враг на Божия народ, който няма да се спре пред нищо, докато не го заличи напълно. Вавилон, който ще се издигне в края на времето, е силата, пред която църквата на остатъка ще трябва да се изправи непосредствено преди завръщането на Христос. Затова книгата Откровение не пести място да опише тази фигура, както и падението й и крайната й съдба. Едно видение (Откр. 16:18-18:24), което е истинско предизвикателство за тълкуване, е специално посветено по въпроса.
Какво представлява видението за падението и края на Вавилон? Какво означава? Какво научаваме от въведението му? Какво стои зад символа на звяра от Откр. 17 гл.?
1. Видението за падението и края на Вавилон.
Видението за падението и края на Вавилон (Откр. 16:18-18:24) е второто от есхатологичните серии на Откровението и е паралел на видението за сатанинското триединство. То е елемента C(b)’, който е паралел на елемента C(b) в макроструктурата на книгата (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение – I). Това формира връзката между двете видения. Докато видението за сатанинското триединство се занимава със злите сили на последното време, които се противопоставят на Бог и народа Му, това за падението и края на Вавилон описва съда над тези зли сили. Като намиращо се в централната част на хиазма, на който книгата Откровение е изградена, то ни дава индикация за неговата важност. Всички трябва да разберат за измамливостта и жестокостта на тази сила, както и за нейната трагична крайна съдба.
Бивайки принадлежащо към есхатологичните серии, видението за падението и края на Вавилон може да бъде вместено в паралелното му видение от историческите серии – това за сатанинското триединство (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – V). Мястото му е между края на основополагащото пророческо описание, където намираме апогея на демоничния триумвират (Откр. 13:16-18) и есхатологичната кулминация на видението отнасяща се за Второто пришествие (Откр. 14:14-20). А точно там се намира интерлюдията на серията (Откр. 14:1-13). Също като при другите видения от историческите серии (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение – II), към достигането на края на основополагащото пророческо описание са се натрупали въпроси изискващи отговор. Затова когато описва доминирането на сатанинското триединство в самия край на времето, вместо видението да премине към крайната му съдба, каквото е логичното очакване да се случи, то спира с момента на неговото господство и внася една интерлюдия, която да отговори на формиралите се до момента въпроси. Тя от своя страна изисква серията да приключи в една есхатологична кулминация, която отвежда читателя във времето на Пришествието. По този начин видението приключва, но нуждата да се изяви крайната съдба на сатанинското триединство остава, така че единствената възможност това да се осъществи е чрез специално видение посветено на въпроса. То става част от есхатологичните серии и мястото му в книгата подсказва, как да бъде разглеждано – като балансиращо и продължаващо видението за сатанинското триединство. Съюзът между змей, звяр и лъжепророк няма да надмогне над църквата на остатъка и да доминира над света. Той ще бъде сразен и точно с това негово съкрушаване се занимава серията за падението и края на Вавилон.
Подобно на видението за сатанинското триединство и това за падението и края на Вавилон минава под мотива „Падането на Вавилон“ (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение – I). Предната серия отнасяща се за седемте последни язви завършва с темата за падането на Вавилон и точно под този мотив се случва цялото последващо видение. Задачата му е да даде подробности относно съда над Вавилон, който се случва по време на седмата язва. Това не означава, че в него не може да се намери никакво предсказание за нещо, което ще стане след съда над Вавилон. Също не означава и че е изключено то да се върне назад в миналото, за да създаде фон, на който да се случи края на Вавилон. И видението наистина прави това. То дава едно кратко предсказание за нещо, което ще е случи след нанасянето на съда над Вавилон, но и стоейки в тази точка от времето, в която Вавилон получава съда на Бога, то също се и връща назад, за да изрисува една по-ярка картина на този враг на небето и да обясни, защо той трябва да бъде наказан.
Макар да има своите начало и край, като есхатологична серия видението за падението и края на Вавилон е по-размито и гъвкаво от историческите серии и може да се приеме, че началото му се припокрива с края на предното видение. То има своето начало в Откр. 16:18, което може да бъде изтеглено назад поне до ст. 12 отнасящ се за шестата язва, с която започва мотива „Падането на Вавилон“ в серията за язвите (прочетете статията Тълкуване на книгата Откровение – IV). По този начин предното видение изгражда основата за развитие на историята на следващото.
2. Въведение към видението за падението и края на Вавилон.
Подобно на всички предишни въведения и въведителната сцена на видението за падението и края на Вавилон (Откр. 16:18-17:3а) се случва в храмова обстановка, но тя е малко трудна за разпознаване. В основата й стои изявлението „Свърши се“ идващо от Божия престол при изливането на седмата язва (Откр. 16:17) и което представлява кулминацията на предното видение. Така Божият престол както и целият небесен храм, в който престолът се намира, излизат на преден план. Следва описание на въздействието на седмата язва:
„И произлязоха светкавици и гласове, и гръмове, и стана силен трус, небивал откакто съществуват човеци на земята, такъв трус, толкова силен. А великият град се раздели на три части и градовете на народите паднаха; и Бог си спомни за великия Вавилон, да му даде чашата с виното от яростния Си гняв. И всеки остров побегна и планините не се намериха. И едър град, тежък около един талант, падаше от небето върху човеците и човеците похулиха Бога поради напастта на града, защото тази напаст беше твърде голяма“ (Откр. 16:18-21).
При тази последна язва се случва съда над Вавилон и неговото унищожаване (разглеждаме я по-обстойно в статията Седемте последни язви – II). Това разрушаване на въпросната зла сила се случва в контекста на темата за небесния храм (ст. 17) и представлява част от въведителната сцена на видението за падението и края на Вавилон.
Може би най-удачно е да приемем, че въведителната сцена на предното видение – това за седемте последни язви – функционира като въведителна сцена и за видението за падението и края на Вавилон, защото оформянето на контекст съдържащ небесния храм всъщност насочва именно към представения вече храм във въведението на серията за седемте язви. А това е един нефункциониращ храм, в който не се извършва ходатайствена служба за човечеството. Той е подходящ фон за описанието на съда над Вавилон, който ще се случи, когато благодатното време на човечеството е изтекло и в който няма да има милост към тази зла сила. Видението за падението и края на Вавилон ползва въведението на серията за седемте язви, но му дава развитие.
Значи поради факта, че предстоящото видение (Откр. 17:3б-18:24) ще се занимава основно с един от моментите на предното (Откр. 16:17), то не се нуждае от специално за него въведителна сцена, а може да ползва въведението на предното. Затова и текстът, който на практика служи като негова въведителна сцена (Откр. 16:18-17:3а), не е толкова ясно откроим. Относно валидността на това въведение прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение – III.
Сцената описваща седмата язва представлява част от въведението на видението, но тази сцена продължава. Картината на съда над Вавилон в седмата язва е твърде недостатъчна, за да се изрази негодуванието на небето към този антагонист. Затова стигайки до момента на неговото окончателно поваляне книгата Откровение започва изграждането на една по-подробна картина на този враг на Бога включваща неговото минало отпреди приключването на благодатното време. По тази причина вниманието на Йоан трябва да бъде ангажирано с тази тематика за още известно време:
„И дойде един от седемте ангела, които държаха седемте чаши, и ми заговори: Ела, ще ти покажа осъждането на голямата блудница, която седи над много води; с която блудстваха земните царе и земните жители се опиха от виното на нейното блудстване. Тогава той ме отнесе духом в една пустиня…“ (Откр. 17:1-3а).
Един от ангелите ангажирани с изливането на Божия гняв над бунтуващия се свят във формата на седем язви – вероятно този, който излива седмата язва засягаща Вавилон (Откр. 16:17-19) – има за задача да покаже на Йоан осъждането на Вавилон и за целта отвежда апостола в една пустиня (в смисъл на изолирано, безлюдно място, не на пясъчни дюни). Това не е неподходяща обстановка за представянето на една негативна картина, защото предстои да бъде описана съдбата на Вавилон, който е врага на Бога и на Неговия народ.
В призива си към апостола ангелът дава някои ключови характеристики на Вавилон – той е сравнен с блудница, „с която блудстваха земните царе и земните жители се опиха от виното на нейното блудстване“ (Откр. 17:2). Предстои представянето на картина на осъждането на една блудница, която има глобално влияние и играе опасна игра с водачите на света. С това въведителната сцена на видението приключва.
3. Звярът от пустинята.
С приключването на въведението към серията за падението и края на Вавилон започва нейното основополагащо пророческо описание, което се отнася за съда над Вавилон (Откр. 17:3б-18:3). Краят на въведението и началото на пророческото описание не са ясно откроими.
1) Описание и идентифициране на звяра от пустинята
Вече намиращ се в пустинята Йоан описва, какво видял там – една пияна блудна жена облечена в скъпи дрехи, украсена с бижута и държаща в ръката си златна чаша (Откр. 17:3б-6). Това е блудницата Вавилон, която разглеждаме обстойно в статията Падението и краят на Вавилон – II. Тук ще се спрем на една друга фигура, която е от фундаментално значение за идентифицирането на Вавилон и изобщо за разбирането на крайната съдба на врага на Божия народ от последното време. Това е звяра, на който блудницата Вавилон е седнала:
„Тогава той ме отнесе духом в една пустиня, където видях жена, седяща на червен звяр, покрит с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога“ (Откр. 17:3).
Йоан не вижда просто една блудна жена в пустинята. Тя седи на „червен звяр, покрит с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога“. Този звяр има важна роля в историята на жената, но също така има и специално участие в съда над нея, затова не може да остане необяснен. Колкото по-добре бъде разбран, толкова по-добре ще бъде разбрана и блудницата. Нещо повече. В тълкуванието, което ангелът прави, той отделя най-много място именно на звяра:
„…Аз ще ти кажа тайната на жената и на звяра, който я носи, който има седем глави и десет рога“ (ст. 7б).
Назоваването на това чудовище „звяр“, както и характеристиките му като имащ седем глави и десет рога, а също и наличието на богохулни имена по него (ст. 3), много лесно могат да ни накарат да мислим за звяра излизащ от морето от видението за сатанинското триединство (Откр. 13:1). И, разбира се, тези сходства са неоспорими. Но някои неща правят впечатление. Например това, че и двата звяра имат богохулни имена по себе си, но тези на звяра от Откр. 17 гл. са по тялото му, а на другия са само по главите му (Откр. 13:1). Всъщност заедно с приликите между двата звяра има и някои съществени разлики. Можем да представим приликите и разликите между двете чудовища в една графика:
Приликите между двете чудовища не могат да бъдат отречени, но разликите между тях са повече. Звярът от Откр. 13 гл. излиза от морето (Откр. 13:1), а този от Откр. 17 гл. излиза от бездната (Откр. 17:8). Йоан вижда звяра като намиращ се в пустинята, но получава уточнение, че той излиза от бездната, така че можем да го наричаме както „звяра от пустинята“, така и „звяра излизащ от бездната“/“звяра от бездната“. Според някои тълкуватели морето и бездната са едно и също място, но книгата Откровение говори и другаде за тази „бездна“ и това не е морето (Откр. 20:1-3). В апокалипсиса „бездна“ и „море“ не са едно и също нещо.
Друго различие между двете чудовища е, че на роговете на морския звяр има корони (Откр. 13:1), а на излизащия от бездната няма. Както вече посочихме, богохулните имена на морския звяр са само на главите му, докато тези на другия звяр са по тялото му. При морския звяр неговото съществуване може да бъде идентифицирано само с една глава – тази, на която има „уста на лъв“ (Откр. 13:2), която впоследствие бива смъртно ранена (ст. 3) и което води до наблюдението, че на практика това прави целия звяр ранен (ст. 14). Останалите шест глави не представляват нищо друго освен литературно средство за поддържането на приликата му със змея (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – II). При звяра излизащ от бездната всичките му глави са активни и натоварени със значение (Откр. 17:9, 10).
Както може да се установи, разликите между звяра излизащ от морето и звяра излизащ от бездната са повече от приликите им и е много трудно да приемем, че двата представляват един и същи звяр, както някои тълкуватели смятат.
Другото, което прави впечатление, е че звярът излизащ от бездната има много общо и със змея от сатанинското триединство. Да представим приликите и разликите между тях в графика:
Между двете чудовища има ясно забележими разлики – единият е наречен „змей“ или „змия“ (Откр. 12:3, 9), което го оприличава повече на хидра (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – I), докато за другия се използва символа на звяра (Откр. 17:3). Змеят има корони на главите си, а звярът няма. В общи линии това са единствените разлики между двамата. И на двете чудовища цветът е в границите на червеното (Откр. 12:3; 17:3). И двамата имат по седем глави и десет рога (Откр. 12:3; 17:3), като и при двамата и седемте глави са активни (Откр. 12:2; 17:9, 10). Вярно е, че една от главите на змея е по-специална от останалите (Откр. 12:15, 16; 16:13), което донякъде го оприличава на звяра излизащ от морето (Откр. 13:2, 3, 12, 14), но все пак при змея всичките глави са активни и това поддържа приликата му със звяра от пустинята.
Най-изненадващото от това сравнение е извода, че приликите между двете чудовища са повече от разликите им. Затова когато се опитваме да идентифицираме звяра излизащ от бездната, не можем да пренебрегнем това откритие.
Не е необходимо да изчисляваме процентните прилики и разлики на звяра от Откр. 17 гл. с този излизащ от морето от Откр. 13 гл. и със змея от Откр. 12 гл. Фактът, че звярът излизащ от бездната има достатъчно общо и с двамата може би означава, че той е нещо като прототип, който бива използван за изграждането на образите на змея и на морския звяр.
По принцип има достатъчно основания да се направи връзка между тези две чудовища и митологията от времето на Йоан, както и чудовищата, за които самата Библия говори (Йов 26:12, 13; Пс. 74:13, 14; Езек. 32:2; Исая 27:1; 51:9, 10). Но вероятно истинският прототип използван за изграждането на тези два образа е звярът от Откр. 17 гл. В такъв случай ще е по-удачно да възприемем този звяр като фундаментален символ на Сатана.
Тълкуванието дадено относно седемте глави и десетте рога на звяра (Откр. 17:9-13, 16, 17) подсказва, че дяволът използва различни сили във физическия свят на човечеството, за да постигне намеренията си. В Откр. 12 гл. той е представен във формата на змей приличащ на хидра, за да се направи по-лесна връзка със змията и цялата тематика, с която тя бива свързана (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – I), както и с идеята за езичеството и спиритуализма като важна част от сатанинското триединство (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – IV). В Откр. 13:1-10 прототипът на Сатана придобива друго въплъщение касаещо определена потисническа сила действаща от името на Христос в определено време и на определено място. Затова по-удачно би било да виждаме в звяра от Откр. 17 гл. самия Сатана. Разбирането на тълкуванието, което ангелът дава, потвърждава този извод:
„Звярът, който си видял, беше, но го няма вече; обаче скоро ще излезе от бездната и ще отиде в погибел. И земните жители, всеки, чието име не е написано в книгата на живота от създаването на света, ще се зачудят, когато видят, че звярът беше и го няма вече, но пак ще дойде“ (Откр. 17:8).
Започвайки тълкуванието на символа на звяра първото, което ангелът казва, е че този звяр „беше, но го няма вече; обаче скоро ще излезе от бездната и ще отиде в погибел“. Това е много интригуваща характеристика. Ако тя е индикация за разполагане на звяра във времето, както някои тълкуватели смятат, не бива да забравяме, че в Откровението тълкуванията на виденията винаги биват дадени от гледна точка на времето на Йоан, т.е. от позицията на самото произнасяне на тълкуванието от ангела. Това ще рече, че към момента на говоренето на ангела този звяр липсва. Той е бил в наличност в миналото, както ще го има и в бъдещето, но не и към момента на даването на тълкуванието от ангела. Значи ли това, че в края на I век, когато апостолът получава видението и ангелът му го обяснява, този звяр не съществува? Ако не съществува към момента на говоренето, как така е съществувал в миналото и ще съществува в бъдещето и все пак прескача настоящето от гледна точка на Йоан? Това е доста объркващ извод. Освен ако ангелът не използва тази характеристика на звяра, за да го разположи във времето, а с друга цел. По-нататък в текста той говори за една определена група от хора, които „ще се зачудят, когато видят, че звярът беше и го няма вече, но пак ще дойде“ и това е групата на „всеки, чието име не е написано в книгата на живота от създаването на света“, които още са наречени „земните жители“ и които са под опиянението на Вавилон (ст. 2). Как биха могли „земните жители“ да видят, че звярът беше, но го няма, но пак ще дойде?
Тук не може да става дума за разполагане на звяра в една точка от времето, а просто за даване на негова важна характеристика с цел да бъде идентифициран. Той отива в „погибел“ (ст. 8), но той е и „осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (ст. 11). В случая ангелът просто описва т.нар. „осми цар“, за да може да бъде установена самоличността му правилно.
В опита си да обясни звяра ангелът казва, че преди отиването му в погибел той „ще излезе от бездната“ (ст. 8). Това е много важен ориентир. Има още едно място в Откровението, в което се говори както за „бездна“, така и за въпросната група хора, чиито имена не са написани в книгата на живота – това е милениума (хилядогодишното царство на Христос) описан в Откр. 20 гл. Там се говори за змея, т.е. Сатана, който бива хвърлен в „бездната“ (използвана е същата гръцка дума) за период от хиляда години (Откр. 20:1-3). След хилядата години той бива пуснат (ст. 7), което му дава възможността да измами отново човечеството и да го подтикне към един последен бунт срещу Бога (ст. 8). Това води до поражението на Сатана и войските му от хора и те биват поядени от огъня на унищожението (ст. 9, 10). Но този огън е не само мястото на погибел на дявола. В него се намира всеки, „който не бе записан в Книгата на живота“ (ст. 15).
Изглежда в първата характеристика, която ангелът дава на звяра, той не казва, къде точно във времето да бъде търсен, а просто идентифицира звяра с дявола като прави връзка с милениума, по времето на който Сатана бива ограничен и след края на който повежда последната си атака. Милениумът е свързан със съд над дявола и ангелите му (Откр. 20:4; 1 Кор. 6:2, 3) и това е време, в който той е „вързан“ (Откр. 20:2) и неспособен да върши измамите си (ст. 3). Това е описаното с момента „го няма“ (Откр. 17:8) в тълкуванието на ангела. Спрямо ограничението си по време на милениума, в миналото от този специален момент, Сатана „беше“, защото през историята той непрекъснато действа за потискането и дори унищожаването на Божия народ, а в самия край на историята той ще е активна сила в създаването на най-тежката криза на човечеството. Спрямо същото това време на ограничение по време на милениума, след приключването му той „пак ще дойде“, защото „ще излезе от бездната и ще отиде в погибел“ при екзекутивния съд след милениума.
Това е една много интересна гледна точка на ангела, защото на практика първото, което казва за въпросния звяр, е не само кой е той (самият Сатана), но и че е осъден и ще отиде в погибел. А това пасва много точно на темата на въведителната сцена на видението, която е за съд, в който няма никаква милост. Серията прави връзка със съда над дявола след милениума и по този начин дава предсказание за съдбата му. Това е единствения момент във видението, при който нещо се случва след съда над Вавилон и е в хармония с учението на книгата Откровение, че Сатана ще бъде наказан след унищожаването на силите, които той ще използва в последната криза случваща се преди завръщането на Христос (Откр. 19:19-20:10).
Пророчеството тук играе много важна роля, защото помага да се избегне едно сериозно объркване. Серията за падението и края на Вавилон има за цел да разкрие крайната съдба на сатанинското триединство, но чрез фокусирането й върху съда над Вавилон, който, както разбираме от статията Падението и краят на Вавилон – II, се отнася само за две от силите, които го съставляват – звяра и лъжепророка, – остава неясен въпроса за крайната съдба над другия член на сатанинския триумвират – дявола. С това пророчество, още преди да сме се запознали по-надълбоко с фигурата и съдбата на Вавилон, имаме уверението, че Сатана няма да избегне божествения съд. И трите члена на сатанинското триединство ще попаднат под справедливата съдба на Бога.
Звярът излизащ от бездната е фундаментален символ на дявола и се появява дори в историческата част на Откровението (Откр. 11:7). Там той не бива представен по друг начин, освен че „излиза от бездната“, което е достатъчно да бъде идентифициран със звяра от Откр. 17 гл., но това неизбежно провокира въпроси. Според Откр. 17 гл. този звяр си служи чрез главите или роговете си, а в Откр. 11:7 не се казва нищо за глави или рогове. Причината за това може да е, защото се появява в историческата част на книгата, която е по-различна от есхатологичната й част, в която той получава подробно описание. Друга възможна причина може да е това, че тук той е представен като изправящ се и побеждаващ църквата на остатъка и че в този случай той ще го направи сам, без помощта на някаква сила или институция (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – VI). Каквато и да е истината по въпроса, на църквата на остатъка й предстои невероятна криза причинена от дявола.
Тази насока на мисли ни помага да разберем повече за самия звяр излизащ от бездната описан като „осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (Откр. 17:11). Той представя Сатана след приключването на милениума, когато той вече със сигурност няма да използва никоя от главите на звяра за прокарване на намеренията си, а ще действа сам в заблуждаването на човечеството и повеждането му в един последен бунт срещу небето, което на практика ще отведе дявола в „погибел“ (Откр. 20:9, 10). Разглеждаме по-обстойно този въпрос в статията Второто пришествие и милениумът.
2) Седемте глави
Тълкуванието на ангела продължава и то отново засяга предимно звяра излизащ от бездната:
„Тук се иска проницателен ум: Седемте глави са седем хълма, на които седи жената; те са и седем царе, от които петима паднаха и единият е сега, а другият още не е дошъл, и когато дойде, трябва само малко да постои; и звярът, който беше и го няма, той е осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (Откр. 17:9-11).
С уточнението, че тук се „иска проницателен ум“, ангелът подчертава необходимостта от божествена мъдрост за разбирането на „тайната… на звяра“ (ст. 7). Същият израз е използван за проумяването на числото „шестстотин шестдесет и шест“ (Откр. 13:18), но ако за това число може да се очаква да бъде разбрано в пълнота едва в самия край, когато започне налагането на белега на звяра (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – III), то за идентифицирането на звяра излизащ от бездната няма подобни условия.
Ангелът първо казва, че седемте глави на звяра са „седем хълма, на които седи жената“ (Откр. 17:9). Гръцката дума използвана за „хълм“ означава и „планина“. В Стария завет фигурата „планина“ може да бъде използвана като символ на царство или империя (Пс. 48:1; 78:68; Исая 2:2, 3; 13:4; 31:4; Авдий 8, 9), като това никога не касае отделна властимаща личност, а винаги се отнася за една група с национална идентичност. Обикновено по същия начин бива използвана в апокалиптиката и фигурата „цар“ (прочетете статията Тълкуване на книгата Даниил – VI). Това означава, че когато ангелът казва, че седемте глави на звяра са седем планини и седем царе, той има предвид едно и също нещо.
„Седем планини“ и „седем царе“ са символи-синоними. Но защо е нужно това повтаряне? Така се слага един допълнителен слой на тълкуване, който не прибавя нищо към самото тълкувание. В този случай, дали ангелът ще каже, че седемте глави на звяра са седем планини или ще го пропусне, няма значение, защото това не добавя нищо към тълкуванието. Освен ако в символа на седемте хълма тук не се открива аспект касаещ образа на Вавилон, който има за цел да насърчи първите читатели на книгата и който разглеждаме в статията Падението и краят на Вавилон – II.
Следва уточнението, че седемте глави на звяра са „седем царе“ и не само това, но те биват разположени много точно във времето – „петима паднаха и единият е сега, а другият още не е дошъл“ (Откр. 17:10). Според някои тълкуватели това разполагане във времето на царете съответства на определението за звяра като такъв, който „беше, но го няма вече; обаче скоро ще излезе от бездната“ (ст. 8). Проблемът е, че в такъв случай моментът „сега е“ (ст. 10) трябва да съответства на „го няма“ (ст. 8), което на практика е точно обратната идея. Разполагането на седемте царе във времето от ст. 10 е нещо различно от описанието на звяра в ст. 8 имащо за цел да го идентифицира. Чрез тези „глави“/“царе“ звярът си е служил в миналото, служи си във времето на апостола и ще си служи в бъдещето от гледна точка на Йоан до самия край на човешката история.
Апостолът пише книгата си по време на езическия Рим, така че царят, за който ангелът казва, че е „сега“, трябва да се отнася за Рим. Предвид ясното учение на апокалиптиката в Писанието, че римското царство е последното световно царство, което ще се прояви в две фази (прочетете статията Тълкуване на книгата Даниил – III), не е трудно да се досетим, че царят, за който ангелът казва, че „още не е дошъл“ (седмата глава на звяра), се отнася за папския Рим, който лежал в бъдещето спрямо времето на Йоан. Той е описан като такъв, който „трябва само малко да постои“, но този израз не е индикация за количество време, а за качество – в смисъл че времето на този цар е ограничено, защото е определен за съд. Например за Сатана се казва, че след победата му от Христос на кръста „му остава малко време“ (Откр. 12:12). Оттогава са изминали вече около 2000 години, но важното е, че неговият край ще дойде и той е гарантиран. Затова неговото време наистина е „малко“.
Фактът, че седмата глава е папството, а самият звяр е представен като „осмия цар„, доказва, че този звяр не е същия като звяра излизащ от морето, който наистина е символ на папството (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – II). Ако звярът излизащ от бездната беше същия като звяра излизащ от морето, тогава самият звяр не би бил откроен като нещо различно от седмата му глава отнасяща се за същата сила, която е символизирана чрез морския звяр. Седмата глава на звяра е последната му глава и се отнася за папството, с което Сатана ще си служи до края на времето. След това, когато милениумът приключи, звярът ще се прояви като „осмият цар“ (Откр. 17:11), защото повече няма да си служи с някаква земна сила (тогава такива няма да има) и ще измами сам човечеството (Откр. 20:7, 8). Всъщност, ако трябва да сме прецизни, когато става дума за ползването на земни сили от страна на дявола, краят на това няма да бъде сложен с края на седмата глава, но за много кратко време преди завръщането на Христос ще намери друго изражение, както разглеждаме по-надолу.
И така, вече имаме представа за двамата царе, които са „сега“ и „още не е дошъл“. Кои тогава са петте царе, които според ангела „паднаха“? Според някои тълкуватели това са петте главни сили, които са играли роля в живота на Божия народ и са го репресирали от неговото формиране като нация до времето на Йоан – това са Египет, Асирия, Вавилон, Мидо-Персия и Гърция. Това е напълно приемливо тълкувание.
По принцип седемте глави на звяра, които са седем царе, е единствената ясна отправна точка за тълкуването на седемте глави на змея от Откр. 12 гл. При змея контекстът е предотвратяването на раждането на Месията. Тълкувателите, които виждат в главите на змея конкретни царства, посочват изброените по-горе царства, но не могат да отидат по-далеч от императорския Рим (идващ след Гърция), по времето на който се ражда Месията, а това прави всичко шест царства, не седем. Седмата глава не може да се отнася за папството, защото то идва дълго време след Месията. Но дори и да приемем, че папството е седмата глава, и в този случай картината не пасва на реалността, защото от историята на Израил е известно, че във времето на царете е имало период, в който повечето от потомците на Давид (от които се появява Месията) са били избити от юдеи (2 Лет. 21:4), от филистимци и араби (2 Лет. 21:16, 17) и от израилтяни (4 Царе 10:13, 14; 11:1). Родословието на цар Давид останало само с един потомък, който бил на косъм от погубване (4 Царе 11:2), но все пак оцеляло. Зад всичко това можем отново да видим усилията на Сатана да предотврати раждането на Месията, но този път силите, чрез които си послужил, нямали нищо общо с гореизброените могъщи езически царства. Така че е най-разумно главите на змея да се приемат като символизиращи по принцип всички сили, с които дяволът си е служил, за да предотврати раждането на Месията (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – I).
Как обаче стоят нещата с петте царе от Откр. 17 гл., за които ангелът казва, че „паднаха“ и които са в контекста на усилията на Сатана чрез светските сили и чрез отпадналата система на Вавилон да победи Божия народ? Не много по-различно. По същия начин не е необходимо да търсим точно съответствие на въпросните пет царе с някакви определени царства. Фактът, че от гледната точка на Йоан те са в миналото и вече нямат никаква роля ни освобождава от нуждата да се стремим към прецизно приложение тук. По-важната перспектива на видението е бъдещето от позицията на апостола, когато ще се появи Вавилон.
3) Десетте рога
Описанието на звяра още не е приключило:
„И десетте рога, които си видял, са десет царе, които още не са получили царска власт, но за един час получават власт като царе заедно със звяра; те са единомислени и предават на звяра своята сила и власт; те ще воюват против Агнеца, но Агнецът ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на царете; също и онези, които са с Него, ще победят, които са призвани, избрани и верни“ (Откр. 17:12-14).
Сега на преден план излизат десетте рога, които звярът има. Той използва и тях за осъществяването на плановете си. Изглежда в самия край на всичко, когато времето на седмата глава приключи и звярът не се нуждае вече от нея, той ще премине в използването на десетте рога за постигане на целите си и което ще се случи за много кратко време.
Фигурата на десетте рога се появява за първи път в книгата на пророк Даниил (Дан. 7:7). Целостта на групата на десетте рога обаче бива нарушена (ст. 8, 20, 24), за да могат да се дадат много ясни ориентири за появяването на папството (прочетете статията Отстъпление в църквата). След това роговете изчезват от книгата Даниил, но ги срещаме отново в Откровението, където се появяват в оригиналния си вид като група от десет рога като там те винаги вървят заедно със седем глави на някакво чудовище (Откр. 12:3; 13:1; 17:3). Това говори за съществуването на някаква последователност в представянето на фигурата на десетте рога. И въпреки че в първите два случая (Откр. 12:3; 13:1) те се отнасят за състоянието на разпадналата се римска империя, според някои коментатори в третия случай (Откр. 17:3) те символизират могъща конфедерация на всички нации по света. Това е интересно предложение, но не е лесно да се намери оправдание за него. Единственото, което идва на ум, е че при появяването си в есхатологичната част на книгата този символ загубва локалното значение, което е имал в историческата й част, и придобива глобално такова. Но това е много трудно доказуемо предвид факта, че звярът, на който се намират роговете, има две глави обозначени като „сега“ и „още не е дошъл“ (ст. 10), които се отнасят за конкретни институции и не търпят някакво по-общо глобално приложение. По-логично е да продължим да мислим за десетте рога като символ на европейските нации изникнали след разпада на римската империя.
Съвсем разбираемо е, че според ангела това са „десет царе, които още не са получили царска власт„, защото те са все още в бъдещето от негова гледна точка. Явно е, че те ще се появят в бъдещето спрямо даването на тълкуванието от ангела, но когато говори за тях и за властта, която получават, кой момент от бъдещето има предвид ангела?
Във видението за сатанинското триединство на десетте рога на звяра излизащ от морето има корони (Откр. 13:1), защото този звяр поддържа именно чрез тях властта си получена от змея (ст. 2) и се отнася за времето на средновековието, което идва след пропадането на Рим. В серията за падението и края на Вавилон обаче десетте рога на звяра нямат корони, сигурно защото вече нямат власт, все още нямат власт, или поне нямат такава власт, каквато десетте рога от Откр. 13:1 имат. Освен това те са дадени в контекста на самия край на всичко, защото за тях се казва, че заедно със звяра „те ще воюват против Агнеца, но Агнецът ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на царете“ (Откр. 17:14). Картината на Христос като воюващ „Господ на господарите и Цар на царете“ е картина, която Откровението запазва за Второто пришествие (Откр. 19:11-16). Значи когато ангелът обяснява видяното от Йоан, той прескача времето на средновековието и има предвид властта, която десетте рога получават в самия край на всичко. Взимайки под внимание значението на символа на блудницата Вавилон (прочетете статията Падението и краят на Вавилон – II) и донякъде припокриването му със седмата глава на звяра е по-логично да очакваме, че звярът ще премине към използване на десетте рога в самия край на властта на седмата глава. Краят на властта й увеличава тази на звяра (Откр. 17:12). Той вече не се нуждае от седмата глава, но може да се възползва от десетте рога, които вече имат власт.
В един специален момент от бъдещето, когато краят е вече напълно осезаем, десетте рога, които по някаква причина са останали без властта, която са имали през средновековието, ще я получат отново, като и звярът ще получи такава заедно с тях, защото той вече не ползва седмата си глава и повече няма нужда да дели властта си с нея. Но тук можем да видим безумието на тези сили. Веднага след като получат властта си, десетте рога ще се откажат от нея и ще я предложат на звяра. Това води до тяхното обединяване срещу небето, от което следва „воюване“ против Агнеца. Воюването срещу небето винаги се изразява в някаква форма на репресии срещу Божия народ на земята. Въпросното дело е едно изключително глупаво решение, което превръща звяра и десетте му рога в подходящите средства в ръцете на Бога за осъществяването на съда над Вавилон. За какво точно става дума, можем да разберем от следващите стихове, които вкарват в разказа и блудницата. А това означава, че трябва да разберем добре фигурата на Вавилон. Разглеждаме я в статията Падението и краят на Вавилон – II.
4) Връзка между Вавилон и звяра
Още от самото начало на видението става ясно, че съществува много тясна връзка между Вавилон и звяра излизащ от бездната (Откр. 17:3). Двете сили са толкова обвързани една с друга, че дори тълкуванията на символите им вървят заедно (ст. 7). Но този силен съюз е такъв само на пръв поглед. В края на времето се случва нещо неочаквано:
„И десетте рога, които си видял, и звярът ще намразят блудницата и ще я опустошат и направят гола, и ще изядат месата ѝ, а нея ще изгорят в огън. Защото Бог вложи в сърцата им желание да изпълнят Неговата воля, като действат единомислено и предадат царската си власт на звяра, докато се сбъднат Божиите думи“ (Откр. 17:16, 17).
В предшестващия текст (ст. 12-14) се описва новия съюз, в който звярът влиза – сега той съединява силите си с десетте рога, за да воюват срещу Агнеца. Всичко това обаче става за сметка на връзката на звяра с блудницата Вавилон – стига се до там, че той и десетте му рога се обръщат срещу нея. Това води до унищожаването й. Тук използваният език отразява казаното от някои старозаветни пророци за неверния Ерусалим (Ерем. 4:30; Езек. 16:37-41; 23:22-29). Обръщане срещу Вавилон не е нещо, което звярът и десетте рога са планирали, но безумието им да се опълчат срещу небето ги прави подходящите средства за осъществяването на съда над него, „докато се сбъднат Божиите думи“ (Откр. 17:17) отнасящи се за съда над Вавилон (Откр. 16:19). Звярът и блудницата са в една привидно здрава връзка, докато всичко не се разпада и не се превърнат в смъртни врагове.
Предвид това, че звярът от бездната е символ на Сатана, който в серията за сатанинското триединство е представен като змей, а Вавилон е обединяваща фигура за звяра и лъжепророка от триумвирата (прочетете статията Падението и краят на Вавилон – II), обръщането на звяра срещу блудницата е равнозначно на разпадане на сатанинското триединство. Във видението за сатанинското триединство демоничният триумвират е представен в своя апогей, но тук той получава божествения съд. Злото триединство виновно за толкова много страдание ще се разпадне.
Кога трябва да очакваме това да се случи? Според шестата язва и трите члена на демоничния съюз действат в съгласие по измамването на земните царе (Откр. 16:12-14), което означава, че тогава звярът все още не се е обърнал срещу блудницата. Единствената възможност е това да стане по време на седмата язва (ст. 17-21). Разделянето на великия град на три и даването на Вавилон чашата с виното на яростния Божий гняв (ст. 19) е момента, при който блудницата бива убита от звяра и десетте му рога.
При шестата язва измамливите духове произхождащи от трите члена на демоничното триединство подвеждат чрез знамения „царете на цялата земя“ и ги събират за последната битка (ст. 13-16). Сред тях трябва да са й десетте царе символизирани с роговете на звяра от видението за падението и края на Вавилон. По-детайлната картина на събраните царе и войските им, както и присъствието на сатанинския триумвират сред тях, е запазена за серията за Второто пришествие и милениума (Откр. 19:19-20:2). Това е момента от шестата язва, при който всички царе и армиите им са вече събрани заедно на „мястото, което на еврейски се нарича Армагедон“ (Откр. 16:16). Тук съгласието между звяра (в това видение в символа на змея) и десетте царе, от една страна, и блудницата Вавилон, от друга, все още не е разрушено. Обръщането им заедно с дявола срещу нея трябва да се случи между този момент и завръщането на Христос. И това изливането на седмата язва.
5) Приложение на видението за звяра и десетте му рога
Предвид разбраното до момента, какво трябва да очакваме да е изпълнението на видението за звяра и десетте му рога?
Видението за падението и края на Вавилон има една европейско-световна перспектива на последните събития и специално на съда над Вавилон (прочетете статията Падението и краят на Вавилон – II). В тази картина можем да видим нещо, което ще се случи в Европа (или поне в европейските държави, които наследяват Рим) в самия край на всичко. За да станат десетте рога толкова антагонистично настроени към блудницата, трябва да се случи нещо много драстично във виждането на европейските държави относно установения от сатанинското триединство ред, и специално към силите символизирани със звяра от морето и лъжепророка, които формират системата на Вавилон от последното време. Това, че за звяра и десетте му рога се казва по отношение съда над Вавилон, че „Бог вложи в сърцата им желание да изпълнят Неговата воля“ (Откр. 17:17), трябва да означава една много бърза промяна на настройката на ума. От това обаче не може да се заключи, че семената за подобен обрат вече не са били посети. Тук от полза могат да са ни седемте последни язви.
В описанието на петата язва се казва, че потъмняването на царството на звяра от морето бива предшествано от изливането на язвата върху „престола на звяра“ (Откр. 16:10). Значи престолът на звяра е директния приемник на тази язва. Този престол му е даден от змея (Откр. 13:2) и се отнася за властта, която звярът има по принцип, но изливането на петата язва конкретно върху този престол, говори за нещо, което ще се случи в самото сърце на Католическата църква. И понеже тази картина ни отвежда в Европа, тук можем да видим началото на формирането на яростта на десетте рога срещу блудницата Вавилон.
Звярът от морето представлява част от фигурата на Вавилон и част от сатанинското триединство, но той е, който ще има влияние в Европа – не просто поради факта, че именно според неговия образ ще бъде изграден новия световен ред (Откр. 13:14), който ще е валиден и за Европа, но и предвид миналото му в този континент. Освен това мястото на възникването на протестантизма, който в самия край ще се характеризира като отпаднал, и бива представен чрез символа на лъжепророка, също е Европа. Така че има логика европейците да не са особено щастливи, когато всичко започне да пропада пред очите им и когато осъзнаят, че те са мястото, от което произхождат силите виновни за тази катастрофа. Значи при петата язва цялото човечество започва да губи доверие в установения световен ред, който не може да ги предпази от язвите и гнева на Бога, но изглежда това ще е особено силно изразено в Европа, където се намира престола на папството и откъдето произхожда отпадналия протестантизъм.
С изливането на шестата язва пресъхва водата на „голямата река Ефрат“ (Откр. 16:12), а именно върху тази река стои Вавилон (Откр. 17:1, 15). Тук можем да мислим не само за загубата на доверие у човечеството в системата на Вавилон, но и за обладаване от чувство на безнадежност и безпомощност предвид предстоящото. Това е в хармония с идеята, че в този определен момент гневът на европейците може да е особено силен. Все пак силата на чудесата и спиритуализма измамват отново света да застане зад установената система и успяват да канализират гнева на човечеството срещу верните на Бога (Откр. 16:13-16). Звярът, лъжепророкът и земните царе са готови за битка (Откр. 19:19, 20). Но европейците няма да оставят толкова лесно разочарованието си от католицизма и протестантизма, и при ясната реализация за неминуемия провал на предприетото във времето на седмата язва, която се занимава конкретно със съда над Вавилон (Откр. 16:17-21), те ще бъдат най-активните в унищожаването на системата. В какво би могло да се изрази всичко това?
С осъзнаването на неизбежния край и че всичко пропада звярът и лъжепророкът изгубват властта си. Никой католически или протестантски служител няма вече каквото и да е влияние върху хората. Сега надеждите на живеещите в Европа са насочени към техните водачи. Така те получават власт, която до момента не са притежавали, защото са били засенчвани от звяра от морето и лъжепророка. Но единственото, което тези водачи могат да направят, е да повторят стратегията, която е съществувала до момента – да елиминират верните на Христос (Откр. 13:15б). Затова те се опитват да канализират гнева на хората срещу Божия народ и получават в това специалната подкрепа на дявола. Това е начина, по който те воюват срещу Агнеца и тези, които са с Него (Откр. 17:14). Но тук идва и изненадата. Става точно обратното на планираното – хората се устремяват към Божиите верни, но се спират и се обръщат срещу свещенослужителите и най-ревностните поддръжници на отпадналата система, към които вече има породено негодувание. Доверието е напълно изгубено. Вавилон е разрушен завинаги (Откр. 16:19; 17:16).
Най-странното е, че зад всичко това ще стои самия Сатана. Хората, които до скоро е вдъхновявал да вършат заедно делото му, сега ги обръща един против друг. Това е в пълна хармония с описанието на есхатологичното състояние на враговете на Божия народ предсказано в Стария завет – след обединяването им за воюване срещу Бога техният съюз се разрушава и те се обръщат един срещу друг (Езек. 38:21; Агей 2:22; Зах. 14:13). Връзката между блудницата Вавилон и звяра излизащ от бездната се разпада завинаги. И това трябва да е много разочароващо за нея, защото тя е смятала, че тази връзка е неразрушима.
Прочетете и статията Падението и краят на Вавилон – II, в която анализираме обстойно фигурата на блудницата Вавилон.
Видението за падението и края на Вавилон описва съда над сатанинското триединство, което вкарва света в последната криза. Звярът от пустинята, който е важна част от видението, символизира Сатана и усилията му да се съпротиви на небето.