Вавилон е една от най-негативно натоварените фигури в книгата Откровение. Също като древния Вавилон, който бил кръвен враг на Ерусалим, духовният Вавилон е враг на Божия народ, който няма да се спре пред нищо, докато не го заличи напълно. Вавилон от последното време е силата, пред която църквата на остатъка ще трябва да се изправи в самия край на всичко. Затова Откровението не пести място да опише тази сила, както и падението й и крайната й съдба.
1. Видението за падението и края на Вавилон.
Видението за падението и края на Вавилон (Откр. 16:18-18:24) е второто от есхатологичните серии на Откровението и е паралел на видението за сатанинското триединство. То е елемента C(b)’, който е паралел на елемента C(b) в макроструктурата на книгата (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение). Това формира връзката между двете видения. Докато видението за сатанинското триединство се занимава със злите сили на последното време, които се противопоставят на Бог и народа Му, то това за падението и края на Вавилон описва съда над тези зли сили. Като намиращо се в централната част на хиазма, на който книгата Откровение е изградена, то ни дава индикация за неговата важност. Всички трябва да разберат за измамливостта и жестокостта на тази сила, както и за нейната трагична крайна съдба.
2. Въведение към видението за падението и края на Вавилон.
Подобно на всички предишни въведения и въведението към видението за падението и края на Вавилон (Откр. 16:18-17:3а) се случва в храмова обстановка, но тя е малко трудна за разпознаване. В основата на тази сцена стои изявлението „Свърши се“ идващо от Божия престол при изливането на седмата язва (Откр. 16:17). Така Божият престол както и целият небесен храм, в който престолът се намира, излизат на преден план. Следва описание на въздействието на седмата язва:
„И произлязоха светкавици и гласове, и гръмове, и стана силен трус, небивал откакто съществуват човеци на земята, такъв трус, толкова силен. А великият град се раздели на три части и градовете на народите паднаха; и Бог си спомни за великия Вавилон, да му даде чашата с виното от яростния Си гняв. И всеки остров побегна и планините не се намериха. И едър град, тежък около един талант, падаше от небето върху човеците и човеците похулиха Бога поради напастта на града, защото тази напаст беше твърде голяма“ (Откр. 16:18-21).
При тази последна язва се случва съда над Вавилон и неговото унищожаване (разглеждаме я по-обстойно в статията Седемте последни язви). Това разрушаване на въпросната зла сила се случва в контекста на темата за небесния храм (ст. 17) и представлява част от въведителната сцена на видението. Може би най-удачно е да приемем, че въведителната сцена на предното видение – това за седемте последни язви – функционира като въведителна сцена и за видението за падението и края на Вавилон, защото оформянето на контекст съдържащ небесния храм всъщност насочва именно към представения вече храм във въведението на серията за седемте язви. А това е един нефункциониращ храм, в който не се извършва ходатайствена служба за човечеството. Той е подходящ фон за описанието на съда над Вавилон, който ще се случи, когато благодатното време на човечеството е изтекло и в който няма да има милост към тази зла сила. Видението за падението и края на Вавилон ползва въведението на серията за седемте язви, но му дава развитие.
Сцената описваща седмата язва представлява част от въведението на видението, но тази сцена продължава. Картината на съда над Вавилон в седмата язва е твърде недостатъчна, за да се изрази негодуванието на небето към този антагонист. Затова стигайки до момента на неговото окончателно поваляне книгата Откровение започва изграждането на една по-подробна картина на този враг на Бога включваща неговото минало отпреди приключването на благодатното време. По тази причина вниманието на Йоан трябва да бъде ангажирано с тази тематика за още известно време:
„И дойде един от седемте ангела, които държаха седемте чаши, и ми заговори: Ела, ще ти покажа осъждането на голямата блудница, която седи над много води; с която блудстваха земните царе и земните жители се опиха от виното на нейното блудстване. Тогава той ме отнесе духом в една пустиня…“ (Откр. 17:1-3а).
Един от ангелите ангажирани с изливането на Божия гняв над бунтуващия се свят във формата на седем язви – вероятно този, който излива седмата язва засягаща Вавилон (Откр. 16:17-19) – има за задача да покаже на Йоан осъждането на Вавилон и за целта отвежда апостола в една пустиня. Това не е неподходящо място за представянето на една негативна картина – Вавилон, врагът на Бога и на Неговия народ. В призива си към апостола ангелът дава някои ключови характеристики на Вавилон – той е сравнен с блудница, „с която блудстваха земните царе и земните жители се опиха от виното на нейното блудстване“ (Откр. 17:2). Предстои представянето на картина на осъждането на една блудница, която има глобално влияние и играе опасна игра с водачите на света. С това въведението на видението приключва.
3. Основополагащо пророческо описание на видението за падението и края на Вавилон.
С приключването на въведението към видението за падението и края на Вавилон започва основополагащото пророческо описание на това видение, което се отнася за съда над Вавилон (Откр. 17:3б-18:3). Краят на въведението и началото на пророческото описание не са ясно откроими.
1) Описание и идентифициране на Вавилон
Вече намиращ се в пустинята Йоан описва, какво видял там:
„…където видях жена, седяща на червен звяр, покрит с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога. Жената бе облечена в пурпур и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с гнусотии и нечистотиите от нейното блудстване. А на челото ѝ имаше написано това име: Тайна; великият Вавилон, майка на блудниците и на земните гнусотии. И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я видях, зачудих се твърде много“ (Откр. 17:3б-6).
Очите на Йоан попадат върху една блудна жена облечена в скъпи дрехи и украсена с бижута (ст. 4). Според ангела именно с нея „блудстваха земните царе“ (ст. 2а). Що се отнася до останалите хора, „земните жители се опиха от виното на нейното блудстване“ (ст. 2б) като това опиване не е доброволно (Откр. 14:8). Сякаш нейното блудстване със земните царе се превръща във вино, което тя държи в златна чаша. Тя принуждава хората да пият от това вино и в резултат те се опиват. Това трябва да говори за използване на светската власт в услуга на силата символизирана с тази блудна жена и за това, че нейните норми и постановления биват принудително наложени на хората по света. Фактът, че блудницата използва светските сили за постигане на целите й, показва, че самата тя не може да е някаква светска сила. Тя трябва да е символ на сила от друго естество.
Но блудната жена не само опиянява земните жители. И самата тя е пияна като субстанцията довела я до опияняване е наистина странна – Йоан вижда, че „жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици“ (Откр. 17:6). Явно тя не е особено приятелски настроена към верните последователи на Христос и е готова да ги убие и да изпие кръвта им. Значи тя е несветска сила, която не само използва светската власт, за да принуди света да приеме авторитета й, но чрез тази власт тя подлага на гонение поклонниците на Христос, които отхвърлят авторитета й и искат да останат верни на съвестта си.
Когато ангелът казва на Йоан, че ще му покаже „осъждането на голямата блудница“ (ст. 1), апостолът трябва да си е помислил, че ще види картина на пълно падение и унищожение, още повече че бива отведен в пустиня. Вместо това той вижда една просперираща жена, която е във върха си. И това разминаване между очакване и реалност го кара да се зачуди и то по начин, по който нищо друго видяно от него не може да го удиви повече (ст. 6б). Ангелът забелязва реакцията му (ст. 7) и се наема да му обясни символа на жената. И в обещанието му да направи това той дава индикации, каква точно фигура имаме тук. Йоан вижда, че на челото на жената има написано следното име „Тайна; великият Вавилон, майка на блудниците и на земните гнусотии“ (ст. 5). Име написано на челото напомня на римската практика проститутките от публичните домове да носят на челата си ленти, на които са написани имената им. Българският превод поставя думата „тайна“ като част от името на жената. Такъв прочит е допустим, но е по-вероятно „тайна“ да служи като определение за името – че името „Великият Вавилон, майка на блудниците и на земните гнусотии“ е тайнствено, което означава, че тук Вавилон не трябва да бъде разбиран буквално (което, разбира се, не е никак трудно да се направи, защото във времето на Йоан той отдавна вече не е съществувал), а символично. Значи блудницата Вавилон е символ на нещо и ангелът се ангажира да го обясни (ст. 7а). И тук идва интересния момент. Заедно с обещанието да разкрие тайната на жената ангелът уверява, че ще изяви и тайната на „звяра, който я носи, който има седем глави и десет рога“ (ст. 7б). Не само жената, но и звярът има някаква тайна. И той е символ, който ще бъде обяснен от ангела. Двата символа вървят заедно и разбирането на единия помага в разбирането на другия. Също така прави впечатление, че в символизма на името на жената е определението, че тя е „майка на блудниците“, което ще рече, че тя има дъщери, които са същите като нея, само че ангелът не дава друга информация за тях.
Още в началото ангелът казва за блудницата, че „седи над много води“ (ст. 1), което напомня за даденото от пророк Еремия описание на Вавилон и за реката Ефрат минаваща през града – гледка наподобяваща на град, който седи на водите на река (Ерем. 51:13). Тук обаче фигурата на многото води бива използвана със символично значение и затова ангелът уточнява малко по-късно, че тези води са „народи и множества, племена и езици“ (Откр. 17:15), което превръща Вавилон в сила с глобално влияние. Ангелът казва за Йоан, че това са водите, които той „видял“. Апостолът никъде не споменава това, разбираме го само от думите на ангела. Може би виждайки жената на Йоан му е била показана и картина на древния Вавилон и на реката Ефрат минаваща през него, което му е дало още по-ясна насока, че мислейки за блудната жена той трябва да мисли за Вавилон. Малко по-късно ангелът определя жената като „големият град, който царува над земните царе“ (ст. 18) потвърждавайки отново алюзията с древния Вавилон (Откр. 16:19).
Когато става дума обаче за град и за връзката му с образа на тази жена, ангелът дава и още една подробност. При описанието на седмоглавия звяр, той казва, че „седемте глави са седем хълма, на които седи жената“ (Откр. 17:9), което означава, че тя седи не само „над много води“, но и на „седем хълма“ (или на „седем планини“ както обясняваме по-надолу). Уточнението, че жената седи на „седем хълма“, е било разбирано от много тълкуватели, че става дума за града Рим от времето на Йоан, който в древността е бил познат като градът на седемте хълма. Това е интересно наблюдение, но тук не може да се игнорира факта, че Рим е светска сила, а символът на жената се отнася за несветска сила, която просто използва светската власт, за да постигне целите си. Как тогава да разбираме уточнението, което ангелът прави, че седемте глави на звяра са седем хълма, на които седи жената? В описанието в началото се казва, че жената седи на червен звяр (ст. 3), но не са казва, къде точно върху него тя е седнала. После ангелът казва, че жената седи на седем хълма и тези хълмове са всъщност главите на звяра (ст. 9). Значи жената е седнала на главите на звяра. Предвид позицията, която човешкото тяло заема в седнало положение, за да може да се осъществи сядане върху седемте глави на едно същество, тези глави ще трябва да се подредят във форма наподобяваща хълмове. Вероятно Йоан е видял жената да седи върху седемте глави на звяра, които в този случай лесно могат да бъдат оприличени на хълмове. Самите глави трудно биха могли да бъдат видени в тяхната цялост, защото жената би ги покрила с роклята си, така че когато Йоан казва, че звярът имал „десет рога“ (ст. 3), тези рогове трябва да са били по тялото на звяра и лесни за забелязване от апостола. Също така когато той казва, че звярът бил „покрит с богохулни имена“, тези имена трябва също да са по тялото на звяра, за да бъдат видяни. Те не са по главите му, както е в случая със звяра излизащ от морето (Откр. 13:1), което го отличава от него.
Защо обаче е толкова важен за ангела факта, че жената седи на главите на звяра и това наподобява седенето върху седем хълма? Книгата Откровение има универсална вест, но непосредствените й читатели са християните от I век и по-специално – членовете на седем малозийски църкви (Откр. 1:11; 22:16). Когато съвременниците на Йоан са чели за образа на блудницата Вавилон, няма начин да не са мислили за Рим, който те са наричали с кодовото название „Вавилон“ (1 Петр. 5:13). А в това време те са страдали тежко от ръката на империята. Някои от вестите в Откровението са имали директно приложение за тях, но повечето от пророчествата й се отнасят за вярващите идващи много по-късно. Но това не означава, че съвременниците на Йоан не могат да се възползват от вестите, които даден символ носи и да черпят от неговата сила. Например макар символизмът на сатанинското триединство и белега на звяра да касае само верните на Христос живеещи в самия край, неговата вест на победа над злите сили е носела насърчение и на съвременниците на Йоан. В случая с Вавилон обаче уточнението на ангела, че блудницата седи на седем хълма, може да съдържа директна вест към тях. Макар картината на Вавилон като цяло да се отнася за времена идващи дълго след това на съвременниците на Йоан, на тях им се предава вестта, че потисническия Рим, от който те страдат, ще получи със сигурност заслуженото си наказание от Бога. Не случайно трагичната му съдба е описана в затръбяването на втората тръба (Откр. 8:8, 9) със символизма на падането на Вавилон (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – I).
Както Старият (Исая 54:5, 6; Ерем. 3:20; Езек. 16:8-14; Амос 5:2), така и Новият завет (2 Кор. 11:2; Ефес. 5:25-32) сравняват връзката между Бога и Неговия народ с тази между съпруга и съпругата. Затова съвсем логично прелюбодейството е метафора на нечестивите съюзи между богопротивни градове и нации (Исая 23:17; Наум 3:4) или на отстъпничеството на Божия народ в Стария завет спрямо божествените изисквания (Исая 1:21) и влизането му в незаконни връзки с езически нации (Ерем. 3:1; Езек. 16:26-29; 23:3-30; Михей 1:7). Така че символът на блудница, каквато е жената от Откр. 17 гл., трябва да представлява една фалшива, богопротивна религиозна система, чието влияние мами хората и отклонява от вечния живот. Тази блудна жена е в незаконна връзка с имащите власт по света и така държи всички хора под своя контрол. Достъпът до светската власт не е единствената й сила. Чрез фалшивото си учение тя заблуждава не само обикновените хора, но и водачите на света. Използвайки политическата власт за прокарване на религиозни постановления Вавилон е силно изразена репресираща сила – подлага на гонение всеки, който стои за правдата и иска вярно да следва Исус.
Зад символа на Вавилон трябва да видим фалшивата и отстъпническа религиозна система, която се обвързва с властта на държавата, за да превърне нормите си в закони задължителни за всички хора и по този начин да ги контролира и насилва съвестите им. Като намиращ най-обстойно обяснение в есхатологичната част на Откровението този символ има най-директно отношение към последното време и зад него стои сатанинското триединство, което вкарва човечеството в последната и най-голяма криза. Блудстването на жената със земните царе се отнася за връзката на този троен съюз с управляващите в света, а опияняването на човечеството е приемането от всички хора на новия световен ред символизиран с образа на звяра и налагането на белега на звяра (прочетете статиите Сатанинското триединство в Откровението – I, Сатанинското триединство в Откровението – II, Сатанинското триединство в Откровението – III и Сатанинското триединство в Откровението – IV). Това може да бъде установено и от самата структура на книгата – видението за падението и края на Вавилон е паралел именно на видението за сатанинското триединство и по този начин дава развитие на въпросите засегнати в него. В историческата част на Откровението сатанинското триединство е представено като вкарващо целия свят в една безпрецедентна криза, а в есхатологичната й част този зъл съюз получава заслужения съд от страна на Бога и този съд е представен като съда над Вавилон.
Но това, което демоничното триединство ще извърши в края на човешката история, не е напълно уникално. Подобен ред е съществувал и в миналото, затова символът на Вавилон отразява и незаконните връзки на църквата с държавата от миналото. В средновековието този проблем бива представен най-ярко от взаимодействието между Католическата църква и европейските монархии, а в късното средновековие и епохата на просвещението в този грях се проявяват и някои протестантски национални църкви.
Когато става дума за Вавилон, този символ има и аспекта на град (Откр. 17:15, 18; 18:2-24). Значи зад фигурата на Вавилон можем да открием както блудна жена, така и град. Явно това е някакъв сложен символ, който съдържа две теми. И понеже това е фалшификат, той трябва да е фалшификат на сложен символ, който отразява някаква божествена концепция. Може ли да бъде открит такъв в Откровението? Да, това е символа на жената на Агнеца, който също съдържа в себе си идеята на жена и на град. Разглеждаме го по-обстойно в статията Новият Ерусалим и новата земя.
2) Описание и идентифициране на звяра от пустинята
В картината описваща Вавилон има още една сила, която трябва да бъде представена и добре разбрана:
„Тогава той ме отнесе духом в една пустиня, където видях жена, седяща на червен звяр, покрит с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога“ (Откр. 17:3).
Йоан не вижда просто една блудна жена в пустинята. Тя седи на „червен звяр, покрит с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога“. Този звяр има важна роля в историята на жената, но също така има и специално участие в съда над нея, затова той не може да остане необяснен. Колкото по-добре бъде разбран, толкова по-добре ще бъде разбрана и блудницата. Нещо повече. В тълкуванието, което ангелът прави, той отделя най-много място именно на звяра:
„…Аз ще ти кажа тайната на жената и на звяра, който я носи, който има седем глави и десет рога“ (ст. 7б).
Назоваването на това чудовище „звяр“, както и характеристиките му като имащ седем глави и десет рога, а също и наличието на богохулни имена по него (ст. 3), много лесно могат да ни накарат да мислим за звяра излизащ от морето от видението за сатанинското триединство (Откр. 13:1). И, разбира се, тези сходства са неоспорими. Но някои неща правят впечатление. Например това, че и двата звяра имат богохулни имена по себе си, но тези на звяра от Откр. 17 гл. са по тялото му, а на другия са само по главите му (Откр. 13:1). Всъщност заедно с приликите между двата звяра има и някои съществени разлики. Можем да представим приликите и разликите между двете чудовища в една графика:
Приликите между двете чудовища не могат да бъдат отречени, но разликите между тях са повече. Звярът от Откр. 13 гл. излиза от морето (Откр. 13:1), а този от Откр. 17 гл. излиза от бездната (Откр. 17:8). Според някои тълкуватели това е едно и също място, но не бива да забравяме, че използваната гръцка дума за „бездна“ („абусос“) описва в гръцкия превод на Стария завет състоянието на земята преди нейното оформяне през шестте творчески дни (Бит. 1:2), т.е. едно негодно за обитаване място. Море и бездна (негодно за обитаване място) не са едно и също нещо.
Друго различие между двете чудовища е, че на роговете на морския звяр има корони (Откр. 13:1), а на излизащия от бездната няма. Както вече посочихме, богохулните имена на морския звяр са само на главите му, докато тези на другия звяр са по тялото му. При морския звяр неговото съществуване може да бъде идентифицирано само с една глава – тази, на която има „уста на лъв“ (Откр. 13:2), която впоследствие бива смъртно ранена (ст. 3) и което води до наблюдението, че на практика това прави целия звяр ранен (ст. 14). Останалите шест глави не представляват нищо друго освен литературно средство за поддържането на приликата му със змея. При звяра излизащ от бездната всичките му глави са активни и натоварени със значение (Откр. 17:9, 10).
Както може да се установи, разликите между звяра излизащ от морето и звяра излизащ от бездната са повече от приликите им и е много трудно да приемем, че двата представляват един и същи звяр, както някои тълкуватели смятат. Другото, което прави впечатление, е че звярът излизащ от бездната има много общо и със змея от сатанинското триединство. Да представим приликите и разликите между тях в графика:
Между двете чудовища има ясно забележими разлики – единият е наречен „змей“ или „змия“ (Откр. 12:3, 9), докато за другия се използва символа на звяра (Откр. 17:3). Змеят има корони на главите си, а звярът няма. В общи линии това са единствените разлики между двамата. Имаме повече да кажем за приликите им. И двамата имат по седем глави и десет рога (Откр. 12:3; 17:3) като и при двамата и седемте глави са активни (Откр. 12:2; 17:9, 10). И на двете чудовища цветът е в границите на червеното (Откр. 12:3; 17:3), а също така и двамата действат в пустинята (Откр. 12:13-15; 17:3). Най-изненадващото от това сравнение е извода, че приликите между двете чудовища са повече от разликите им. Затова когато се опитваме да идентифицираме звяра излизащ от бездната, не можем да пренебрегнем това откритие.
Не е необходимо да изчисляваме процентните прилики и разлики на звяра от Откр. 17 гл. с този излизащ от морето от Откр. 13 гл. и със змея от Откр. 12 гл. Фактът, че звярът излизащ от бездната има общо както със звяра от морето, така и със змея може би означава, че той е нещо като прототип, който бива използван за изграждането на образите на змея и на морския звяр. По принцип има достатъчно основания да се направи връзка между тези две чудовища и митологията от времето на Йоан, както и чудовищата, за които самата Библия говори (Йов 26:12, 13; Пс. 74:13, 14; Езек. 32:2; Исая 27:1; 51:9, 10). Но вероятно истинският прототип използван за изграждането на тези два образа е звярът от Откр. 17 гл. В такъв случай ще е по-удачно да възприемем този звяр като фундаментален символ на Сатана. Тълкуванието дадено относно седемте глави и десетте рога на звяра (Откр. 17:9-13, 16, 17) подсказва, че Сатана използва различни сили във физическия свят на човечеството, за да постигне намеренията си. В Откр. 12 гл. той е представен във формата на змей, за да се направи по-лесна връзка със змията и цялата тематика, с която тя бива свързана (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – I), както и с идеята за езичеството и спиритуализма като важна част от сатанинското триединство (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – IV). В Откр. 13:1-10 прототипът на Сатана придобива друго въплъщение касаещо определена потисническа сила действаща от името на Христос в определено време и на определено място. Затова по-удачно би било да виждаме в звяра от Откр. 17 гл. самия Сатана. Разбирането на тълкуванието, което ангелът дава, потвърждава този извод:
„Звярът, който си видял, беше, но го няма вече; обаче скоро ще излезе от бездната и ще отиде в погибел. И земните жители, всеки, чието име не е написано в книгата на живота от създаването на света, ще се зачудят, когато видят, че звярът беше и го няма вече, но пак ще дойде“ (Откр. 17:8).
Започвайки тълкуванието на символа на звяра първото, което ангелът казва, е че този звяр „беше, но го няма вече; обаче скоро ще излезе от бездната и ще отиде в погибел“. Това е много интригуваща характеристика. Ако тя е индикация за разполагане на звяра във времето, не бива да забравяме, че в Откровението тълкуванията на виденията винаги биват дадени от гледна точка на времето на Йоан, т.е. от позицията на самото произнасяне на тълкуванието от ангела. Това ще рече, че към момента на говоренето на ангела този звяр липсва. Той е бил в наличност в миналото, както ще бъде в наличност и в бъдещето, но не и към момента на даването на тълкуванието от ангела. Значи ли това, че в края на I век, когато апостолът получава видението и ангелът му го обяснява, този звяр не съществува? Ако не съществува към момента на говоренето, как така е съществувал в миналото и ще съществува в бъдещето и все пак прескача настоящето от гледна точка на Йоан? Това е доста объркващ извод, освен ако ангелът не използва тази характеристика на звяра, за да го разположи във времето, а с друга цел. По-нататък в текста той говори за една определена група от хора, които „ще се зачудят, когато видят, че звярът беше и го няма вече, но пак ще дойде“ и това е групата на „всеки, чието име не е написано в книгата на живота от създаването на света“. Как биха могли те да видят, че звярът беше, но го няма, но пак ще дойде? Тук не може да става дума за разполагане на звяра в една точка от времето, а просто за даване на негова важна характеристика с цел да бъде идентифициран. Той отива в „погибел“ (ст. 8), но той е и „осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (ст. 11). Тук ангелът просто описва т.нар. „осми цар“ с цел да бъде идентифициран правилно. Също така в тази връзка той казва за звяра, че преди отиването му в погибел той „ще излезе от бездната“ (ст. 8). Това е много важен ориентир. Има още едно място в Откровението, в което се говори както за „бездна“, така и за въпросната група хора, чиито имена не са написани в книгата на живота – това е милениумът (хилядагодишното царство на Христос) описан в Откр. 20 гл. Там се говори за змея, т.е. Сатана, който бива хвърлен в „бездната“ (използвана е същата гръцка дума) за период от хиляда години (Откр. 20:1-3). След хилядата години той бива пуснат (ст. 7), което му дава възможността да измами отново човечеството и да го подтикне към един последен бунт срещу Бога (ст. 8). Това води до поражението на Сатана и войските му от хора и те биват поядени от огъня на унищожението (ст. 9, 10). Но този огън е не само мястото на погибел на дявола. В него се намира всеки, „който не бе записан в Книгата на живота“ (ст. 15).
Изглежда в първата характеристика, която ангелът дава на звяра, той не казва, къде точно във времето да бъде търсен, а просто идентифицира звяра като прави връзка с милениума, по времето на който Сатана бива ограничен и след края на който повежда последната си атака. Милениумът е свързан със съд над дявола и ангелите му (Откр. 20:4; 1 Кор. 6:2, 3) и това е време, в който той е „вързан“ (Откр. 20:2) и неспособен да върши измамите си (ст. 3). Това е описаното с момента „го няма“ (Откр. 17:8) в тълкуванието на ангела. Спрямо ограничението си по време на милениума, в миналото от този специален момент, Сатана „беше“, защото през историята той непрекъснато действа за потискането и дори унищожаването на Божия народ, а в самия край на историята той ще е активна сила в създаването на най-тежката криза на човечеството. Спрямо същото това време на ограничение по време на милениума, след приключването му той „ще излезе от бездната и ще отиде в погибел“ при екзекутивния съд след милениума.
Това е една много интересна гледна точка на ангела, защото на практика първото, което казва за въпросния звяр, е не само кой е той, но и че е осъден и ще отиде в погибел. А това пасва много точно на темата на въведението на видението, която е за съд, в който няма никаква милост. Звярът излизащ от бездната е фундаментален символ на Сатана и се появява дори в историческата част на Откровението (Откр. 11:7). Там той не бива представен по друг начин, освен че „излиза от бездната“, което е достатъчно да бъде идентифициран със звяра от Откр. 17 гл., но това неизбежно провокира въпроси. Според Откр. 17 гл. този звяр си служи чрез главите или роговете си, а в Откр. 11:7 не се казва нищо за глави или рогове. Причината за това може да е, защото се появява в историческата част на книгата, която е по-различна от есхатологичната й част, в която той получава подробно описание. Друга възможна причина може да е това, че тук той е представен като изправящ се и побеждаващ църквата на остатъка и че в този случай той ще го направи сам, без помощта на някаква сила или институция. Каквато и да е истината по въпроса, на църквата на остатъка й предстои невероятна криза причинена от дявола.
Тази насока на мисли ни помага да разберем повече за самия звяр излизащ от бездната описан като „осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (Откр. 17:11). Той представя Сатана след приключването на милениума, когато той вече със сигурност няма да използва никоя от главите на звяра за прокарване на намеренията си, а ще действа сам в заблуждаването на човечеството и повеждането му в един последен бунт срещу небето, което на практика ще отведе дявола в „погибел“ (Откр. 20:9, 10). Разглеждаме по-обстойно този въпрос в статията Второто пришествие и милениумът.
Тълкуванието на ангела продължава и то отново засяга предимно звяра излизащ от бездната:
„Тук се иска проницателен ум: Седемте глави са седем хълма, на които седи жената; те са и седем царе, от които петима паднаха и единият е сега, а другият още не е дошъл, и когато дойде, трябва само малко да постои; и звярът, който беше и го няма, той е осмият цар, който е от седемте и отива в погибел“ (Откр. 17:9-11).
С уточнението, че тук се „иска проницателен ум“, ангелът подчертава необходимостта от божествена мъдрост за разбирането на „тайната… на звяра“ (ст. 7). Същият израз е използван за проумяването на числото „шестотин шестдесет и шест“ (Откр. 13:18), но ако за това число може да се очаква да бъде разбрано в пълнота едва в самия край, когато започне налагането на белега на звяра (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – III), то за идентифицирането на звяра излизащ от бездната няма подобни условия.
Ангелът първо казва, че седемте глави на звяра са „седем хълма, на които седи жената“ (Откр. 17:9). Гръцката дума използвана за „хълм“ означава и „планина“. В Стария завет фигурата „планина“ може да бъде използвана като символ на царство или империя (Пс. 48:1; 78:68; Исая 2:2, 3; 13:4; 31:4; Авдий 8, 9) като това никога не касае отделна властимаща личност, а винаги се отнася за една цяла политическа сила. Обикновено по същия начин бива използвана в апокалиптиката и фигурата „цар“ (прочетете статията Тълкуване на книгата Даниил – VI). Това означава, че когато ангелът казва, че седемте глави на звяра са седем планини и седем царе, той има предвид едно и също нещо. „Седем планини“ и „седем царе“ са символи-синоними. Но защо е нужно това повтаряне? Така се слага един допълнителен слой на тълкуване, който не прибавя нищо към самото тълкувание. В този случай, дали ангелът ще каже, че седемте глави на звяра са седем планини или ще го пропусне, няма значение, защото това не добавя нищо към тълкуванието. Освен ако в символа на седемте хълма тук не се открива аспект касаещ образа на Вавилон, който има за цел да насърчи първите читатели на книгата и който разгледахме по-горе.
Следва уточнението, че седемте глави на звяра са „седем царе“ и не само това, но те биват разположени много точно във времето – „петима паднаха и единият е сега, а другият още не е дошъл“ (Откр. 17:10). Според някои това разполагане във времето на царете съответства на определението за звяра като такъв, който „беше, но го няма вече; обаче скоро ще излезе от бездната“ (ст. 8), но в такъв случай моментът „сега е“ (ст. 10) трябва да съответства на „го няма“ (ст. 8), което на практика е точно обратната идея. Разполагането на седемте царе във времето от ст. 10 е нещо различно от описанието на звяра в ст. 8 имащо за цел да го идентифицира. Чрез тези „глави“/“царе“ звярът си е служил в миналото, служи си във времето на Йоан и ще си служи в бъдещето от гледна точка на Йоан до самия край на човешката история.
Апостолът пише книгата си по време на езическия Рим, така че царят, за който ангелът казва, че е „сега“, трябва да се отнася за Рим. Предвид ясното учение на апокалиптиката в Писанието, че римското царство е последното световно царство, което ще се прояви в две фази (прочетете статията Тълкуване на книгата Даниил – III), не е трудно да се досетим, че царят, за който ангелът казва, че „още не е дошъл“ (седмата глава на звяра), се отнася за папския Рим, който лежал в бъдещето спрямо времето на Йоан. Той е описан като такъв, който „трябва само малко да постои“, но този израз не е индикация за количество време, а за качество – в смисъл че времето на този цар е ограничено, защото е определен за съд. Например за Сатана се казва, че след победата му от Христос на кръста „му остава малко време“ (Откр. 12:12). Оттогава са изминали вече около 2000 години, но важното е, че неговият край ще дойде и той е гарантиран. Затова неговото време наистина е „малко“. Фактът, че седмата глава е папството, а самият звяр е представен като „осмия цар„, доказва, че този звяр не е същият като звяра излизащ от морето, който наистина е символ на папството (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – II). Ако звярът излизащ от бездната беше същия като звяра излизащ от морето, тогава самият звяр не би бил откроен като нещо различно от седмата му глава отнасяща се за същата сила, която е символизирана чрез морския звяр. Седмата глава на звяра е последната му глава и се отнася за папството, с което Сатана ще си служи до края на времето. След това, когато милениумът приключи, звярът ще се прояви като „осмият цар“ (Откр. 17:11), защото повече няма да си служи с някаква земна сила (тогава такива няма да има) и ще измами сам човечеството (Откр. 20:7, 8).
Кои тогава са петте царе, които според ангела „паднаха“? Според някои тълкуватели това са петте главни сили, които са играли роля в живота на Божия народ и са го репресирали от неговото формиране като нация до времето на Йоан – това са Египет, Асирия, Вавилон, Мидо-Персия и Гърция. Това е напълно приемливо тълкувание. По принцип седемте глави на звяра, които са седем царе, е единствената ясна отправна точка за тълкуването на седемте глави на змея от Откр. 12 гл. При змея контекстът е предотвратяването на раждането на Месията. Тълкувателите, които виждат в главите на змея конкретни царства, посочват изброените по-горе царства, но не могат да отидат по-далеч от императорския Рим (идващ след Гърция), по времето на който се ражда Месията, а това прави всичко шест царства, не седем. Седмата глава не може да се отнася за папството, защото то идва дълго време след Месията. Но дори и да приемем, че папството е седмата глава, и в този случай картината не пасва на реалността, защото от историята на Израил е известно, че във времето на царете е имало период, в който повечето от потомците на Давид (от които се появява Месията) са били избити от юдеи (2 Лет. 21:4), от филистимци и араби (2 Лет. 21:17) и от израилтяни (2 Царе 10:13, 14; 11:1). Родословието на цар Давид останало само с един потомък, който бил на косъм от погубване (2 Царе 11:2), но все пак оцелялло. Зад всичко това можем отново да видим усилията на Сатана да предотврати раждането на Месията, но този път силите, чрез които си послужил, нямали нищо общо с гореизброените могъщи езически царства. Така че е най-разумно главите на змея да се приемат като символизиращи по принцип всички сили, с които Сатана си е служил, за да предотврати раждането на Месията (прочетете статията Сатанинското триединство в Откровението – I).
Как обаче стоят нещата с петте царе от Откр. 17 гл., за които ангелът казва, че „паднаха“ и които са в контекста на усилията на Сатана чрез светските сили и чрез отпадналата система на Вавилон да победи Божия народ? Не много по-различно. По същия начин не е необходимо да търсим точно съответствие на въпросните пет царе с някакви определени царства. Фактът, че от гледната точка на Йоан те са в миналото и вече нямат никаква роля ни освобождава от нуждата да се стремим към прицизно приложение тук. По-важната перспектива на видението е бъдещето от позицията на апостола, когато ще се появи Вавилон.
Описанието на звяра още не е приключило:
„И десетте рога, които си видял, са десет царе, които още не са получили царска власт, но за един час получават власт като царе заедно със звяра; те са единомислени и предават на звяра своята сила и власт; те ще воюват против Агнеца, но Агнецът ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на царете; също и онези, които са с Него, ще победят, които са призвани, избрани и верни“ (Откр. 17:12-14).
Сега на преден план излизат десетте рога, които звярът има. Той използва и тях за осъществяването на плановете си. Фигурата на десетте рога се появява за първи път в книгата на пророк Даниил (Дан. 7:7). Целостта на групата на десетте рога обаче бива нарушена (ст. 8, 20, 24), за да могат да се дадат много ясни ориентири за появяването на папството (прочетете статията Отстъпление в църквата). След това роговете изчезват от книгата Даниил, но ги срещаме отново в Откровението, където се появяват в оригиналния си вид като група от десет рога като там те винаги вървят заедно със седем глави на някакво чудовище (Откр. 12:3; 13:1; 17:3). Това говори за съществуването на някаква последователност в представянето на фигурата на десетте рога. И въпреки че в първите два случая (Откр. 12:3; 13:1) те се отнасят за състоянието на разпадналата се римска империя, според някои коментатори в третия случай (Откр. 17:3) те символизират могъща конфедерация на всички нации по света. Това е интересно предложение, но не е лесно да се намери оправдание за него. Единственото, което идва на ум, е че при появяването си в есхатологичната част на книгата този символ загубва локалното значение, което е имал в историческата й част и придобива глобално такова. Но това е много трудно доказуемо. По-логично е да продължим да мислим за него като символ на европейските нации изникнали след разпада на римската империя. Затова е съвсем разбираемо, че според ангела това са „десет царе, които още не са получили царска власт„, защото те са все още в бъдещето от негова гледна точка. Явно е, че те ще се появят в бъдещето спрямо даването на тълкуванието от ангела, но когато говори за тях и за властта, която получават, кой момент от бъдещето има предвид ангела? Във видението за сатанинското триединство на десетте рога на звяра излизащ от морето има корони (Откр. 13:1), защото този звяр получава именно чрез тях властта си от змея (ст. 2) и се отнася за времето на средновековието, което идва след пропадането на Рим. Във видението за падението и края на Вавилон обаче десетте рога на звяра нямат корони и са дадени в контекста на самия край на всичко, защото за тях се казва, че заедно със звяра „те ще воюват против Агнеца, но Агнецът ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на царете“ (Откр. 17:14). Картината на Христос като воюващ „Господ на господарите и Цар на царете“ е картина, която Откровението запазва за Второто пришествие (Откр. 19:11-16). Значи когато ангелът обяснява видяното от Йоан, той прескача времето на средновековието и има предвид властта, която десетте рога получават в самия край на всичко. Това е в рамките на функционирането на седмата глава на звяра (папството), но в самия му край. В един специален момент от бъдещето, когато краят е вече напълно осезаем, десетте рога, които по някаква причина са останали без властта си, ще я получат отново като и звярът ще получи такава заедно с тях. Интересното е, че веднага след като получат властта си, десетте рога ще се откажат от нея и ще я предложат на звяра. Това води до тяхното обединяване срещу небето, от което следва едно „воюване“ против Агнеца. За какво точно става дума, можем да разберем от следващите стихове, които вкарват в разказа и Вавилон.
3) Връзка между Вавилон и звяра
Още от самото начало на видението става ясно, че съществува много тясна връзка между Вавилон и звяра излизащ от бездната (Откр. 17:3). Двете сили са толкова обвързани една с друга, че дори тълкуванията на символите им вървят заедно (ст. 7). Но този силен съюз е такъв само на пръв поглед. В края на времето се случва нещо неочаквано:
„И десетте рога, които си видял, и звярът ще намразят блудницата и ще я опустошат и направят гола, и ще изядат месата ѝ, а нея ще изгорят в огън. Защото Бог вложи в сърцата им желание да изпълнят Неговата воля, като действат единомислено и предадат царската си власт на звяра, докато се сбъднат Божиите думи“ (Откр. 17:16, 17).
В предшестващия текст (ст. 12-14) се описва новия съюз, в който звярът влиза – сега той съединява силите си с десетте рога. Това обаче е за сметка на връзката му с блудницата – той и десетте му рога се обръщат срещу нея. Десетте рога са единомислени (ст. 13, 17) и предават властта си на звяра, което води не само до воюването им срещу Агнеца, но и до унищожаването на блудницата Вавилон. Тук използваният език отразява казаното от някои старозаветни пророци за неверния Ерусалим (Ерем. 4:30; Езек. 16:37-41; 23:22-29). Обръщане срещу Вавилон не е нещо, което звяра и десетте рога са планирали, но безумието им да се опълчат срещу небето ги прави подходящите средства за осъществяването на съда над него. Звярът и блудницата са в една привидно здрава връзка, докато всичко не се разпада и не се превърнат в смъртни врагове.
В тази картина можем да видим нещо, което ще се случи в Европа (или поне в европейските държави, които наследяват Рим) в самия край на всичко. За да станат десетте рога толкова антагонистично настроени към блудницата, трябва да се случи нещо много драстично във виждането на европейските държави относно установената от сатанинското триединство система. Тук от полза могат да са ни последните седем язви. В описанието на петата язва се казва, че потъмняването на царството на звяра от морето бива предходено от изливането на язвата върху „престола на звяра“ (Откр. 16:10). Значи престолът на звяра е директния приемник на тази язва. Този престол му е даден от змея (Откр. 13:2) и се отнася за властта, която звярът има по принцип, но изливането на петата язва конкретно върху този престол, говори за нещо, което ще се случи в самото сърце на Католическата църква. И понеже тази картина ни отвежда в Европа, може би яростта на десетте рога срещу блудницата Вавилон има връзка с тази язва. Като част от сатанинското триединство звярът от морето представлява само част от фигурата на Вавилон, но той е, който ще има влияние в Европа предвид миналото му в този континент и поради факта, че именно според неговия образ ще бъде изградена тази система (Откр. 13:14). При петата язва цялото човечество започва да губи доверие в установения световен ред, който не може да ги предпази от язвите и гнева на Бога, но изглежда това ще е особено силно изразено в Европа, където се намира престола на звяра. С изливането на шестата язва пресъхва водата на „голямата река Ефрат“ (Откр. 16:12), а именно върху тази река стои Вавилон (Откр. 17:1, 15, 18). Това говори за загубата на доверие у човечеството в системата на Вавилон и е в хармония с идеята, че в този определен момент гнева на европейците може да е особено силен. Все пак силата на чудесата и спиритуализма измамват отново света да застане зад установената система и успяват да канализират гнева на човечеството срещу верните на Бога (Откр. 16:13-16). Но европейците няма да оставят толкова лесно разочарованието си от католицизма и във времето на седмата язва, която се занимава конкретно със съда над Вавилон (ст. 17-21), те ще бъдат най-активните в унищожаването на системата. Най-интересното е, че зад всичко това ще стои самия Сатана. С намаляването на властта на звяра от морето при изливането на петата язва десетте рога (европейските държави) получават отново властта, която са били загубили, когато са били засенчени от звяра при излекуването на смъртоносната му рана (Откр. 13:3). Сега обаче неговата власт намалява, което възвръща тяхната. Те обаче не знаят, какво да правят с нея и я предават на самия Сатана. Няма значение, как точно го правят. Във времето на шестата язва главното средство за реализация на намеренията са чудесата и спиритуализма (Откр. 16:13, 14). Няма да е изобщо изненадващо, ако правителствата на европейските държави (или поне някои от тях) използват средството на спиртуализма за осигуряване на съюз с дявола, като е без значение, доколко те осъзнават, дали това е Сатана или не. И този нов нечестив съюз води до унищожаването на Вавилон в Европа по време на седмата язва. А в това време Сатана е вече напълно обезумял. Загубата му е сигурна и съвсем видима. Той е напълно неспособен да се контролира и сам унищожава системата, която е градил, за да се противопостави на Бога. В Европа той си служи чрез десетте рога, но извън този континент даже няма нужда от помощта на някакви сили или власти, защото умразата му сега може да бъде излята само на едно място – доскорошният му лакей Вавилон. Това е в пълна хармония с описанието на есхатологичното състояние на враговете на Божия народ предсказано в Стария завет – след обединяването им за воюване срещу Бога техният съюз се разрушава и те се обръщат един срещу друг (Езек. 38:21; Агей 2:22; Зах. 14:13). Връзката между блудницата Вавилон и звяра излизащ от бездната се разпада завинаги. И това трябва да е много разочароващо за нея, защото тя е смятала, че тази връзка е неразрушима.
4) Засилване актуалността на втората ангелска вест
След описанието на съда над Вавилон извършен от самия звяр Йоан вижда една по-различна картина. Тя пак е свързана с Вавилон:
„След това видях друг ангел, който слизаше от небето и имаше голяма власт; и земята бе осветена от неговата слава. Той извика със силен глас: Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица; защото всички народи пиха от виното на нейното разпалено блудстване и земните царе блудстваха с нея, земните търговци се обогатиха от безмерния ѝ разкош“ (Откр. 18:1-3).
Един ангел с голяма власт просветлява целия свят със славата си и използвайки езика на някои старозаветни пророци обявява падането на Вавилон. Тук именно аспекта на града в сложния символ на Вавилон излиза на преден план и остава доминиращ в цялата глава. Явно представеното в този текст трябва да се случи преди съда над Вавилон, защото в него се описва именно състоянието на града, което го води до този съд. По принцип изразът „Падна, падна великият Вавилон“ касае едно бъдещо падение на Вавилон, защото така е бил използван от старозаветни пророци като Исая и Еремия (Исая 21:9; Ерем. 51:8), но последващият спешен призив към Божия народ да го напусне веднага (Откр. 18:4, 5), който разглеждаме по-надолу, ни насочва, че това падение вече се е случило. Заемайки отново от езика на Исая и Еремия (Исая 13:19-22; 34:11-15; Ерем. 50:39; 51:37) ангелът обявява, че Вавилон е вече „жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица“ (Откр. 18:2). Вавилон не е вече място, в което може да живее човек.
Не е трудно да се направи връзка между вестта на този ангел и вестта на втория ангел от Тройната ангелска вест (Откр. 14:8). Това е същата вест, но този път прогласена „със силен глас“ (Откр. 18:2), което на практика може да бъде осъществено единствено чрез едно мощно изливане на Святия Дух. Но това е и нещо, което вторият ангел не прави в по-голямата част от служенето си. Втората ангелска вест е единствената от трите, която не бива проповядвана със силен глас, докато не дойде самия край и тя стане толкова актуална, че вече прогласяването й да стане много мощно (прочетете статията Тройната ангелска вест – III). Едва в самия най-последен конфликт, когато въпросът за поклонението на Бога бъде ясно представен пред света и Вавилон направи своето последно усилие срещу Бога и Неговия народ, едва тогава той ще пропадне напълно – дотолкова, че неговото унищожение ще стане неминуемо. И това падение не трябва да остане незабелязано от Божия народ намиращ се все още в него, защото касае вечната му съдба.
С това основополагащото пророческо описание на видението приключва, за да даде място на интерлюдията. В нея се съдържа един специален призив на небето към Божия народ, който е във Вавилон.
4. Интерлюдия на видението за падението и края на Вавилон.
Следва интерлюдията на видението за падението и края на Вавилон:
„И чух друг глас от небето, който казваше: Излез от нея, народе Мой, за да не участваш в греховете ѝ и да не споделяш язвите ѝ; защото греховете ѝ стигнаха чак до небето и Бог си спомни нейните неправди. Въздайте ѝ, както и тя е въздала. Да! Платете ѝ двойно според делата ѝ; с чашата, с която е черпила, почерпете я двойно. Колкото е прославила себе си и е живяла разкошно, толкова мъки и печал ѝ дайте; защото казва в сърцето си: Седя като царица, не съм вдовица и печал никога няма да видя. Затова в един ден ще дойдат наказанията ѝ: смърт, печал и глад и тя ще изгори в огън; защото могъщ е Господ Бог, Който я съди… Веселете се за него, небеса, и вие, светии, вие, апостоли и пророци, защото Бог му е отсъдил възмездие за всичко, което той ви е сторил“ (Откр. 18:4-8, 20).
В контекста на вестта за пълното падение на Вавилон Божият народ, който все още се намира в него по някаква причина, е призован да го напусне. Може да изглежда странно, но в това време по-голямата част от народа на Бога ще е във Вавилон и ще е толкова омагьосан от измамите на тази фалшива, отстъпническа религиозна система, че ще трябва нещо да го стресне, за да се отворят очите му и да бъде предпазен от участта й. Бог е търпял дълго присъствието на народа Си в тази отстъпническа система, но това повече не е възможно – тя е вече пропаднала напълно и единственото, което й предстои, е нейното унищожение. Преминавайки границата, зад която тя става недосегаема за божественото влияние, единственото, което може да се направи, е Божият народ, който все още се намира във Вавилон, да бъде призован да го напусне, за да не пострада заедно с осъдения. И ангелът отправя призив с езика на пророк Еремия (Ерем. 50:8; 51:6, 9, 45). Този призив ще бъде послушан и Божият народ ще напусне Вавилон, защото крайната му съдба е ужасна и неминуема, и неговото пълно заличаване предстои. Последната от седемте язви, с които се „изчерпва Божият гняв“ (Откр. 15:1), е посветена специално на неговото унищожаване (Откр. 16:17-21).
Но ако Божият народ напусне Вавилон, къде може да отиде? Един такъв призив няма смисъл, ако не съдържа в себе си насока, какво народът на Бога да направи след това. Подразбира се, че щом като напускат Вавилон, верните на Бога ще трябва да се присъединят към тези, които прогласяват вестта за падението на Вавилон и призовават за напускането му. А това е църквата на остатъка (прочетете статията Тройната ангелска вест – II). Призивът е не просто „Напуснете тази група“, но и „Присъединете се към онази група“.
Но призивът към Божия народ в интерлюдията на видението не приключва с това. Той е подканен и да се весели поради факта, че Бог е преобърнал намеренията на Вавилон и съдът, на който отстъпническата система е подложила верните на Христос, сега е стоварен върху нея (Откр. 18:20).
Как обаче е възможно интерлюдията на видението да се състои от два текста, които са отдалечени един от друг с цели 11 стиха? В есхатологичните серии това не е невъзможно. Откр. 18 гл. представлява хиазъм, при който ст. 20 е паралел на ст. 4-8. И двата текста съдържат произнасящи призиви гласове идващи от небето, които не се срещат никъде другаде в главата. Това прави и двата текста интерлюдии, които трябва да се приемат като изграждащи една обща интерлюдия на видението. Според принципа, по който се случват интерлюдиите в есхатологичните серии, и тази представлява призив и увещание, които са отправени към Божия народ.
5. Кулминация на видението за падението и края на Вавилон.
Кулминацията на видението за падението и края на Вавилон е доста дълга (Откр. 18:9-19, 21-24). Тя описва с езика на някои старозаветни пророци пълното унищожение на най-великия град на земята. Божият народ вече е напуснал Вавилон и неговото осъждане най-после може да се случи (Откр. 18:9-19).Краткото представяне на съда над Вавилон в седмата язва (Откр. 16:19) тук е дадено с много детайли. Отличават се три групи хора, които скърбят за Вавилон и чрез езика на древните погребални песни оплакват съдбата му, защото е изгорен с огън – земните царе (Откр. 18:9, 10), земните търговци (ст. 11-17а) и мореплавателите (ст. 17б-19). Скръбта на тези хора не е породена от съжаление за самия Вавилон, а е поради личните им загуби причинени от пропадането му. Стъпвайки на начина на живот и на случващото се в древния Вавилон тези три групи хора са били най-облагодетелстваните от съществуването му и, съвсем разбираемо, претърпяващи големи загуби поради унищожаването му. Това ще рече, че отпадналата религиозна система не само използва светската власт („земните царе“), за да увеличи своята, но и самите царе са имали полза от съюз с нея. От нея и от установения от нея ред е печелил добре и едрия бизнес („земните търговци“ и „мореплавателите“). И сега, когато краят й е дошъл, привилигированите от системата страдат, защото и техният край е неминуем.
Това, което се случва след оплакването на съдбата на Вавилон, си струва да бъде отбелязано:
„И един силен ангел взе камък, голям като воденичен, и го хвърли в морето, и каза: С такъв устрем ще бъде сринат Вавилон, великият град, и вече няма да се намери. Глас от онези, които свирят на арфи, и от певци, от свирачи и от тръбачи няма вече да се чува в теб; и никакъв художник от каквото и да било изкуство няма вече да има в теб; и шум от воденица няма вече да се чува в тебе; светлина от светило няма вече да свети в теб; и глас от младоженец и от невеста няма вече да се чува в тебе; защото твоите търговци бяха големците на земята, понеже чрез твоите магии бяха измамени всички народи. И в него бе открита пролятата кръв от пророци и светии и от всички заклани на земята“ (Откр. 18:21-24).
Един ангел демонстрира нагледно съдбата на Вавилон и неговото сриване като хвърля един голям камък в морето напомнящо за една поръчка дадена от пророк Еремия във връзка със съда над Вавилон (Ерем. 51:59-64). Това потвърждава крайната участ и пълното унищожение на Вавилон. Той бива изоставен от всички, всички ежедневни дейности в него биват прекратени и градът се превръща в мъртвило.
Най-интересният момент тук е, че ангелът казва, че във Вавилон „бе открита пролятата кръв от пророци и светии и от всички заклани на земята“ (Откр. 18:24) наподобявайки отново думи изказани от Еремия (Ерем. 51:49). Вавилон е виновен за отнемането на живота на верни на Бога хора и затова трябва да бъде наказан. Но темата за Вавилон и убиването в него на пророци може да бъде открита и в интерлюдията на видението за седемте тръби (прочетете статията Седемте тръби от Откровението – IV). Там двамата пророци, които са свидетели за Бога, биват убити от звяра излизащ от бездната (това е звярът от Откр. 17 гл.) и телата им са по улиците на Вавилон за три дена и половина (Откр. 11:7-10). Този текст хвърля още малко светлина върху най-тежката криза, през която църквата на остатъка ще премине в края на времето, когато е все още достижима за атаките на Вавилон и на Сатана като засяга и по-тежкото престъпление на истинското отнемане на човешки животи, което Вавилон ще извърши.
Събитията от края на човешката история не приключват със съда над Вавилон. Следващото видение на Откровението описва това, което идва след този драстичен съд. Разглеждаме го в статията Второто пришествие и милениумът.
Видението за падението и края на Вавилон описва отстъпническата религиозна система, която се обвързва с властта на държавата, за да наложи нормите си над хората. Тази система е враг на Бога и народа Му и във времето на края ще се изрази в едно сатанинско триединство, което ще наложи нов световен ред. Съдбата на Вавилон обаче е решена и той ще бъде осъден, а Божият народ освободен.