„Мерзостта на запустението“ е много странно звучащ израз, който срещаме на няколко места в книгата Даниил. Това не е начин, по който живеещ на Запад човек би се изразил, но явно трябва да става дума за нещо много противно в Божиите очи, което носи след себе си унищожение и пустош. Какво точно обаче се крие зад тази интригуваща комбинация от думи? Според най-популярното тълкувание тук става дума за оскверняването на юдейския храм от царя на селевкидите Антиох Епифан през II век пр.Хр. Според друго разпространено схващане този израз е пророчество за дейността на един бъдещ антихрист, чрез която той ще оскверни храма в Ерусалим, който предстои да бъде съграден отново. Други тълкувания отнасят мерзостта на запустението до предстоящото принудително спазване на неделния ден, а други виждат в нея някои практики на адвентистите от седмия ден. Много и различни интерпретации нямащи почти никаква връзка помежду си. Въпросът обаче е прекалено важен, за да се задоволим само с изброяването на съществуващите теории. Затова ще трябва да се потопим в пророческия свят на книгата Даниил и да разгледаме много внимателно и задълбочено библейските текстове описващи мерзостта на запустението.
1. Мерзостта на запустението в Дан. 8 гл.
Първото място, където срещаме идеята за мерзостта на запустението, се намира в Дан. 8 гл. Тук за означаването й се използва малко по-различен израз, но можем да сме сигурни, че става дума за нея. Ето един по-точен превод на текста, в който тя бива описана:
„Той се възвеличи дори до небесната войска и хвърли на земята част от множеството и от звездите, и ги стъпка. Да! Възвеличи се дори до началника на множеството и отне от него вечната; и мястото на светилището му бе съсипано. И множеството беше предадено на него заедно с вечната поради престъпление; и той тръшна на земята истината, направи и успя. Тогава чух един светия да говори; и друг светия каза на този, който говореше: Докога се простира видението, вечната и престъплението, което докара запустение, когато светилището и множеството ще бъдат потъпквани?“ (Дан. 8:10-13).
Тук се описва кулминацията в дейността на малкия рог. В началото той е разраствал територията си на владеене на земята (ст. 9), но след това в него настъпва промяна и се насочва към един съвсем различен обект – светилището. Понеже това е третото апокалиптично видение в книгата и тъй като всяко следващо стъпва на предните, не представлява особена трудност да се установи, кое светилище атакува малкия рог и в какво се изразява тази атака. Както е посочено в статията Тълкуване на книгата Даниил – IV, този текст касае времето на четвъртото световно царство (Рим) и трябва да засяга неговата втора фаза, при която властта на римските императори е вече в ръцете на римските епископи. Първата фаза описва езическия Рим, при която действията на малкия рог се движат по хоризонтала (ст. 9), докато втората засяга папския Рим, при която посоката на действие на малкия рог е по вертикала (ст. 10-12). Но в този период земният храм в Ерусалим отдавна е бил разрушен, което означава, че светилището, което се описва тук, трябва да е небесното, в което служи самият Исус Христос като Ходатай и Застъпник за грешниците (Изх. 25:8, 40; Евр. 8:1-6). Това е светилището, което малкият рог атакува.
Небесното светилище обаче е действителност, която се намира далеч в небето и не е достъпно за земни сили. Тогава в какво трябва да се изразява тази атака на малкия рог срещу него? Явно че става дума за образност, но за да разберем естеството на тази инвазия, трябва първо да откроим действията на малкия рог. Разглежданият текст описва невероятно силната му активност по отношение на светилището. Няколко са нещата, на които той е причината:
1) Хвърляне на земята на множеството, стъпкването му и попадането му под властта на малкия рог.
2) Изтръгване на вечната от началника на множеството.
3) Извършване на някакво престъпление свързано със съсипване и тъпчене на светилището, което причинява неговото запустяване.
4) Истината бива победена.
Тук се използват термини и действителности от службата в светилището на израилтяните, които може и да не звучат съвсем ясно. Затова е нужно да се познава много добре земното светилище, което е функционирало във времето на Израил като Божий народ. Само така ще може да се разбере и случващото се в небесното светилище в християнската епоха и в какво точно се изразява атаката на малкия рог срещу него. Да видим, дали тълкуванието на видението, което ангелът веднага дал на Даниил, ще ни насочи нанякъде:
„И в следващите времена на царуването им, когато беззаконниците стигнат до върха на беззаконието си, ще се издигне цар с жестоко лице и вещ в лукавство. Неговата мощ ще бъде голяма, но не със своята сила; и ще погубва по чудодеен начин, ще успява и върши по волята си, и ще покорява силния и свят народ. Чрез коварството си ще направи да успява измамата в ръката му, ще се надигне в сърцето си и ще погуби мнозина в спокойствието им; ще въстане и против Началника на началниците; но ще бъде смазан не с ръка“ (Дан. 8:23-25).
Обяснението на ангела следва схемата на видението и започва с момента представен там като хоризонтално действие на малкия рог (ст. 9), но така както по-голямата част от видението се отнася за вертикалното му действие, така и по-голямата част от тълкуванието на ангела трябва да касае него. Важно обаче е да забележим, кои от елементите на вертикалната дейност на малкия рог биват обяснени. Засяга се потъпкването на истината и голямата измама, с която си служи тази сила, способността й дори да поквари Божия народ и нейният бунт срещу небесната власт. Но като че ли някои от най-важните дела на малкия рог остават необяснени. Все пак един от ключовите моменти е споменат от ангела. Царят представен чрез фигурата на малкия рог ще се разбунтува срещу небесната власт (ст. 25). Това трябва да се отнася за споменатото във видението извършване на „престъпление“ (ст. 12, 13), защото използваната еврейска дума за „престъпление“ е „пеша“, която освен „престъпление“ означава и „бунт“. Тази дума касае човек, който не просто протестира срещу Йехова, а прекъсва отношенията си с Него, ограбва Го, взима нещо, което Му принадлежи и злоупотребява с него. Сигурно това престъпление, този бунт срещу Бога трябва да има нещо общо със „вечната“, която малкият рог отнема от „началника“ и със съсипването на светилището.
Защо обаче тълкуванието на ангела засяга само някои моменти от показаното видение, а повечето от ключовите детайли не са разяснени? Сигурно защото са обяснени обстойно на други места в Писанието и в книгата Даниил. Други текстове на Стария завет са много ясни по отношение на вечната, омърсяването на светилището и останалите моменти от пророчеството. Така тълкувателят му бива подканен да изследва книгата Даниил във взаимовръзката й с другите библейски книги и сам да открие значението на тези изрази.
Едно от важните неща, които малкият рог прави, е отнемането на „вечната“ (Дан. 8:11-13), което е превод на еврейската дума „тамид“. Не е трудно да се разбере, какво е представлявала вечната в земното светилище на израилтяните:
„А ето какво да принасяш на жертвеника: всеки ден по две едногодишни агнета, винаги (евр. „тамид“). Едното агне да принасяш сутрин, а другото агне да принасяш привечер… Това да бъде през всичките ви поколения вечно (евр. „тамид“) всеизгаряне пред Господа, при вратата на шатъра за срещане, където ще се срещам с вас, да говоря там с тебе“ (Изх. 29:38, 39, 42).
Всекидневната жертва, която била принасяна всяка сутрин и всяка вечер в светилището на Израил, се наричала „вечна“ („тамид“). Не може да има и сянка на съмнение за значението й – тя символизирала жертвената смърт на Божия Син за греховете на цялото човечество.
Това обаче не е всичко по отношение на вечната. Всекидневното служене в светилището не се отнасяло само до жертването на животни и за него също се използва думата „тамид“:
„И на трапезата постоянно (евр. „тамид“) да слагаш хлябове за принос пред Мене“ (Изх. 25:30).
„И ти заповядай на израилтяните да ти донасят елей първоток, чист, за осветление, за да горят винаги (евр. „тамид“) светилата“ (Изх. 27:20).
„Когато Аарон запали светилата вечер, нека кади с този тамян; това ще бъде за постоянно (евр. „тамид“) кадене пред Господа във всичките ви поколения“ (Изх. 30:8).
Освен всекидневното жертване на животни постоянно („тамид“) е трябвало да се слагат хлябове на трапезата в Светая (първото отделение на светилището) и елей (дървено масло) в светилника (който също бил в Светая), което да поддържа постоянно светлината му. Също така е трябвало да се кади постоянно на кадилния олтар, който също се намирал в Светая.
Има и още. Когато служел в светилището, първосвещеникът трябвало постоянно („тамид“) да носи нагръдник и митра (Изх. 28:29, 38). Дори хвалебствено служене с тръби пред ковчега на завета се определяло като постоянна („тамид“) служба (1 Лет. 16:6).
Всичко това говори, че „вечната“ („тамид“) в Стария завет сочи не само на жертвата на Божия Син, но и на Неговото непрестанно застъпничество пред трона на Отец, при което Той представя заслугите на жертвата Си в полза на каещия се грешник. Затова всички вярващи са призовани винаги и по всяко време да пристъпват с „дръзновение към престола на благодатта“ (Евр. 4:16), защото техният Спасител „може съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него, понеже винаги живее, за да ходатайства за тях“ (Евр. 7:25). (Прочетете статиите Жертвоприношения, свещенство и светилище и Небесно светилище и Първосвещеник.)
Щом като малкият рог отнема вечната и щом като това действие трябва да бъде търсено в християнската епоха във времето на папството, това не може да означава нищо друго освен, че тук е предсказано помрачаването на ходатайствената служба на Христос от средновековната църква, която „иззела“ правото Му да спасява и застанала между Него и грешника. Тя обявила позицията си на посредник между човека и благодатта на Христос и постановила тайнствата на изповедта пред свещеник и литургията (евхаристията) като средства за достигане до Бога и за Неговото умилостивяване. Бог можел да бъде доближен само посредством църквата и свещенството й. Така с отнемането на вечната от страна на малкия рог книгата Даниил предсказва отстъплението в християнската църква през Средновековието и злоупотребата от страна на папството, което държало човека далеч от благодатта и застъпничеството на Спасителя, Чиято жертва е напълно достатъчна да спаси и очисти всеки грешник.
С това нещата не приключват. Според Дан. 8:11 отнемането на вечната довежда до съсипване на светилището. В ст. 12 проблемите около вечната са свързани с извършването на някакво престъпление, а ст. 13 обобщава, че това престъпление води до оскверняване на светилището и неговото запустяване. Явно, че въпросът за вечната трябва да бъде разглеждан във взаимовръзка с това престъпление запустяващо светилището. А такава наистина съществува. Както посочихме по-горе, описаното в това пророчество престъпление се изразява в бунт срещу Бога, който води до прекъсване на отношенията с Него. Малкият рог взима нещо, което принадлежи на Бога и злоупотребява с него. Това трябва да е вечната, която малкият рог отнема от „началника“ и узурпирането на неговата роля и позиция. Престъплението се изразява в отнемането на вечната. И, разбира се, щом като отнемането на вечната се отнася до помрачаването на Христовата ходатайствена служба, която Той извършва в небесното светилище, не е трудно да приемем, че извършването на този грях от страна на църквата е представено образно като оскверняване на светилището. В такъв случай запустяването му трябва да се отнася за недостъпността до ходатайствената служба на Христос през Средновековието. Макар и щедро предлагана на всеки хората не могли да се възползват от нея, защото били насочвани към службата на свещениците и застъпничеството на светците. Така великото дело правещо възможно заслугите на Христовата жертва да са от полза за всеки грешник останало неразбрано и непотърсено, като че небесното светилище било опустошено и вече не се извършвала застъпническа служба в него. Това наистина е голямото престъпление на папството и средновековната църква разкриващо дълбините на отстъплението от чистото учение на Христос и апостолите.
Думата „запустение“ (ст. 13) описваща случилото се със светилището е превод на еврейската дума „шамем“. Когато е употребена като глагол по отношение на неодушевени предмети, тя описва състоянието, в което някакво място е оставено, след като е било атакувано от врагове:
„Ще превърна градовете ви в пустиня и ще запустя (евр. „шамем“) светилищата ви, и няма да помириша дъха на благоуханните ви приноси“ (Лев. 26:31).
Когато същата дума е отнесена към хора, описва психологическото въздействие, което запустяването оставя върху тези, които го наблюдават:
„Боже мой, приклони ухото Си и послушай; отвори очите Си и виж опустошенията (евр. „шамем“) ни и града, който се нарича с Твоето име; защото ние не принасяме прошенията си пред Тебе заради нашата правда, а заради многото Твои щедрости“ (Дан. 9:18).
В Стария завет едно място бива определено като запустяло, ако е било изоставено от тези, които са живели там или са имали достъп до него:
„А ще ги разпръсна като с вихрушка между всички народи, които те не познаваха. Така страната запустя (евр. „шамем“) след тях, нямаше кой да заминава и да се връща, защото запустиха плодородната земя“ (Зах. 7:14).
Отнемането на „вечната“ от страна на малкия рог е престъпление, истински бунт срещу Бога. Това води до „запустяването“ на светилището, от което „вечната“ е отнета. Макар и звучащи странно тези изрази описват сериозността на греха, в който се проявява средновековната църква при отклоняването на грешника от ходатайствената служба на Христос и насочването му към църковните тайнства и усмотрението на свещениците.
Това е, което научаваме от Дан. 8 гл. за мерзостта на запустението. Но книгата Даниил има още, какво да добави като разширява контекста, в който разглежда този въпрос.
2. Мерзостта на запустението в Дан. 11 гл.
Както вече видяхме, тълкуванието на ангела след даването на видението от Дан. 8 гл. пропуска някои от най-важните дела на малкия рог. За изясняването им изследователят на пророчеството е подтикнат да проучи и други старозаветни книги. Това обаче не означава, че насочвайки тълкувателя към други места в Писанието книгата Даниил приключва с този въпрос. Напротив. В Дан. 11 гл. мерзостта на запустението отново е спомената и то придружена от много важни детайли и ориентири:
„От него ще се повдигнат сили, които ще омърсят светилището, да! – крепостта, ще премахнат вечната жертва и ще издигнат мерзостта, която докарва запустение. И ще изврати с ласкателства онези, които беззаконстват против завета; но народът, който познава своя Бог, ще се укрепи и ще върши подвизи. И разумните между народа ще научат мнозина; при все това ще падат много дни от меч и пламък, чрез плен и разграбване. А когато паднат, ще им се окаже малко помощ; обаче мнозина ще се присъединят към тях чрез ласкателства. Дори някои от разумните ще паднат, за да бъдат опитани, за да се очистят и да се избелят до края на времето; защото и то ще стане в определеното време“ (Дан. 11:31-35).
Разглежданият от нас въпрос вече се появява с името, с което е най-добре познат – „мерзостта на запустението“. За антагониста представен в Дан. 8 гл. чрез символа на малкия рог тук е използвана фигурата на северния цар. Греховете му са, че от него ще се повдигнат сили, които ще омърсят светилището-крепост, ще премахнат вечната и ще издигнат мерзостта, която докарва запустение (мерзостта на запустението). Няма как да не се забележи връзката с Дан. 8 гл. Тук обаче езикът е по-изчистен и изяснява това, което е било останало неясно от гл. 8. Изразът предполага, че за да бъде издигната мерзостта на запустението, трябва да бъде премахната вечната – същата връзка, която установихме и в анализа ни на Дан. 8 гл.
Думата „мерзост“ ни разкрива още характеристики на въпросното отстъпление. Тя е в превод на еврейската дума „шикуутс“, която се отнася за образи и символи на езически божества, т.е. за идолопоклонство (3 Царе 11:5; 4 Царе 23:13; Исая 66:3; Ерем. 32:34) и като цяло обозначава това, което е несъвместимо с поклонението на Бога. Тези, които практикуват мерзост, включително и израилтяните, стават мерзост пред Бога (Осия 9:10). В такъв случай няма как внасянето на подобно идолослужение в светилището да не го оскверни.
Тази дума дава още един важен детайл относно престъплението на средновековната църква – едновременно с опита си да помрачи Христовата ходатайствена служба тя прави сериозен компромис с езичеството. За да стане популярна сред езичниците, тя вкарала в службите си тяхното идолопоклонство като го облякла с християнска мантия. Така спасението чрез дела, поклонението на Дева Мария, на светци и реликви се превърнало в част от християнската религия и подсилило курса на отклонение от Бога, а езическото учение за безсмъртието на душата било адаптирано като вечен живот в рая с Бога и Неговите ангели за спасените и вечни мъки в пламъците на пъкъла за погубените. Езичеството подменило простото и практично поучение на Христос и апостолите и превърнали християнството в комфортна среда за необърнатите езичници.
Това обаче не е всичко. В горепосочения пасаж се описват още от отстъпническите дела на тази сила. Извършваното от нея ще постави в нейна опозиция верните на Бога и за да се справи с тях, тя ще ги подложи на жестоко гонение (Дан. 11:32, 33). Как обаче би могло това да стане, след като зад фигурата на северния цар в този текст стои една църква, която сама по себе си няма властта и ресурсите да направи подобно нещо? Явно тук се представя добре познатото от историята положение, при което църквата използвала светската власт за постигането на целите си. Този текст описва нечестивия съюз между църква и държава, който помагал на религиозните власти да се справят с тези, които не били съгласни с отстъпничеството им. Така зад изземването на Христовия авторитет и власт представено чрез отнемането на вечната и издигането на мерзостта на запустението трябва да видим и богохулния съюз между църква и държава, който станал причина за смъртта на милиони верни Божии деца. По този начин Дан. 11 гл. добавя много важни характеристики, които ни помагат да дефинираме по-детайлно мерзостта на запустението.
Но с това не се изчерпва приноса на Дан. 11 гл. по този въпрос. Това пророчество също позиционира много добре във времето „мерзостта на запустението“. В изследването на езиковите връзки между Дан. 11 гл. и по-ранните пророчества в статията Тълкуване на книгата Даниил – VII установяваме, че Дан. 11:22 говори за времето на умъртвяването на Месията – разпятието на Исус Христос. Това означава, че всичко, което стои след ст. 22 трябва да се отнася за епохата след Христос. А текстът занимаващ се с мерзостта на запустението е точно там. Това отхвърля възможността тя да говори за оскверняването на храма в Ерусалим от Антиох Епифан, което се случило през II век пр.Хр., както бива представено от претеристите.
Също така в статията Времевите периоди в Даниил 12 гл. установяваме, че според Дан. 11 гл. последното време започва с описания в ст. 40 сблъсък между южния и северния цар отнасящ се за поразяването на папството от страна на революционна Франция през 1798 г. Всичко това се случва, след като северният цар и издигнатата от него мерзост на запустението са били в своя апогей. С този извод пък се отхвърля възможността мерзостта на запустението да се отнася за дейността на един бъдещ антихрист, който действа в последното време, както футуристите предлагат. Няма как тя да е свързана и с налагането на неделен закон, което според пророчеството в Откровението е бъдещо от наша гледна точка събитие (прочетете статията Божият печат и белегът на звяра). Не може да се отнася и за нещо свързано с адвентистите от седмия ден, защото те се появяват след 1844 г. – много след означеното в пророчеството време на мерзостта на запустението.
Явно мерзостта на запустението е нещо, което трябва да се случи след смъртта и възкресението на Христос и преди 1798 г. Така че тук имаме едно локализиране във времето. Макар и да не е съвсем прецизно, то категорично показва неоснователността на претеристките и футуристките интерпретации, които отнасят мерзостта на запустението съответно назад във времето преди Христос или в последното време. А за това пророчество позиционирането във времето наистина е нещо важно. И макар Дан. 11 гл. да не е съвсем прецизна, то гл. 12, която е част от същото това пророчество, дава много точни времеви ориентири.
3. Мерзостта на запустението в Дан. 12 гл.
В Дан. 12 гл. мерзостта на запустението отново се появява в своята връзка с премахването на вечната, но вече в много прецизен времеви контекст – посочен е времеви период:
„И от времето, когато бъде премахната вечната жертва и бъде поставена мерзостта, която докарва запустение, ще има хиляда двеста и деветдесет дни. Блажен, който изтърпи и стигне до хиляда триста тридесет и петте дни“ (Дан. 12:11, 12).
Периодът от 1290 пророчески дни даден по отношение на мерзостта на запустението е във връзка с обяснението на друг период – „време, времена и половина време“ (Дан. 12:6, 7) – нещо, което сме разгледали обстойно в статията Времевите периоди в Даниил 12 гл. Периодът от 1290 дни започва през 508 г. с победата на франкския крал Кловис над арианското племе визиготи (вестготи) – победа, от която най-голяма полза имала Католическата църква и която отбелязала началото на едно стабилно сътрудничество между светската власт и църквата траещо векове. Този период приключва точно 1290 години по-късно, през 1798 г., когато войските на революционна Франция сложили край на доминиращата позиция на папството. Именно в този период трябва да видим премахването на вечната и поставянето на мерзостта на запустението.
Когато изследваме сложната динамика на миналото ни, винаги трябва да помним, че историята е процес. Отстъплението в църквата не се случило в един ден. Отклоняването на грешниците от спасителната благодат и застъпничество на Христос и насочването им към църквата и свещенството й не се случили изведнъж, от един момент нататък. Затова би било трудно да се посочи точна дата за подобно нещо. Все пак дори католически източници са съгласни с даденото в пророчеството време. В апостолическото си послание Dies Domini от 31 май 1998 г. папа Йоан Павел II призовава за неделни закони и предизвиква християните „да направят нужното гражданските закони да зачитат техният дълг да освещават неделята“ (Dies Domini, 31 май 1998 г., секция 67). В него той говори още за посещаването на неделната литургия. В началото на историята на християнството, твърди папата, е трябвало да се напомня на хората да посещават литургията. С течение на времето църквата трябвало да прибегне до специални, конкретни канонични предписания: „Това е бил случая на няколко местни събора от четвъртото столетие и нататък (като събора в Елвира от 300 г., който говори не за задължение, а за глобяване при три отсъствия) и по-специално от шестото столетие и нататък (като събора в Адж от 506). Тези укази на местни събори довели до разпространени навсякъде практики, задължителната природа на които била възприемана като нещо съвсем нормално“ (Dies Domini, 31 май 1998 г., секция 47). Тук папата твърди, че специално от началото на VI век и нататък е имало навсякъде закони, които задължавали хората да посещават литургията в неделен ден. Това потвърждава казаното в пророчеството.
И ако да не е възможно, нито необходимо да се посочи точна година, от която присъствието на всички християни на литургията в неделя да е станало задължително изискване, едно конкретно събитие случило се през 508 г. поставило църквата в положение на много тясно сътрудничество с властта на управляващите, което се запазило през следващите тринадесет века – победата на Кловис над визиготите (вестготите). Това означава, че за отнемането на вечната и издигането на мерзостта на запустението може да се посочи точно начало именно в този им аспект, който единствен подлежи на прецизно локализиране във времето – съединяването на църковната власт със светската. В същия аспект може да бъде посочен и точен край, който се има предвид в пророческия период – 1798 г., когато този съюз започва да се разпада и то чрез тези, които го установили – французите. Така към детайлните характеристики, които можем да извлечем за мерзостта на запустението, трябва да добавим и прецизно разполагане на това явление по оста на времето. А това ни дава още по-голяма сигурност в направеното тълкувание.
Макар и за другия времеви период от Дан. 12 гл. – 1335-те дни – да не е казано, за какво точно се отнася, няма да е погрешно да мислим за някаква връзка с периода от 1290 дни. И тя не е само в общата начална точка на изчисляването им. Щом като 1290-те дни се отнасят за две от нещата, които подигналите се от северния цар сили извършват – отнемането на вечната и издигането на мерзостта на запустението – то периодът от 1335 дни трябва да се отнася за третия елемент от списъка – омърсяването на светилището-крепост (Дан. 11:31). Изказано е блаженство над всеки, който устои до края на този период. Когато той изтече, устоялите ще получат едно специално благословение. Както сме посочили в статията Времевите периоди в Даниил 12 гл., този период изтича в 1843/44 г. – забележителната последна година на милеристкото движение очакващо края въз основа на пророчеството за очистването на светилището от Дан. 8:14.
Всичко това ни дава толкова детайлна картина относно мерзостта на запустението и ни разкрива толкова точно, кога трябва да се появи и функционира, че не оставя възможност да бъде идентифицирана погрешно.
4. Мерзостта на запустението и очистването на светилището.
Очевидно мерзостта на запустението е изразност, която трябва да породи в умовете ни едно осквернено светилище. То бива описано като „съсипано“ (Дан. 8:11), „потъпкано“ (Дан. 8:13) и „омърсено“ (Дан. 11:31). И точно в тази връзка е зададен въпроса:
„…Докога се простира видението за вечната жертва и за престъплението, което докара запустение, когато светилището и множеството ще бъдат потъпквани?“ (Дан. 8:13б).
Светилището е съсипано, потъпкано и омърсено, но това няма да продължава вечно. Към определен момент това трябва да приключи:
„Той ми каза: До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти“ (ст. 14).
Оскверняването на светилището ще приключи след 2300 денонощия като се казва и по какъв начин това ще стане – „светилището ще се очисти“. Цялата гл. 8 е пропита с езика и символиката на Деня на умилостивението, когато светилището на Израил бивало очиствано (Лев. 16 гл.), така че не е трудно тук да мислим именно за този религиозен празник. И щом като оскверняването на светилището се случва през Средновековието, когато земният храм отдавна е бил разрушен, светилището, което е осквернено и трябва да се очисти е небесното светилище, а самото му очистване трябва да касае антитипичното изпълнение на празника Деня на умилостивението (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). Но очистването на светилището и събитието, на което този празник сочело, касаят Божия народ. Греховете на поклонниците на истинския Бог биват вкарвани в светилището, което го омърсява и изисква очистването му (Лев. 16:30, 33; 23:28). При мерзостта на запустението сякаш омърсяването и оскверняването на светилището се извършва по друг начин. Как изобщо можем да свържем очистването на светилището според очакванията на Деня на умилостивението и неговото оскверняване наречено „мерзостта на запустението“? Разбира се, че използваната изразност за омърсяването на светилището при мерзостта на запустението е по-различна. Това е заради използваната фигура. Тя трябва да създаде картината на нахлуването в едно светилище, прекратяването на службата в него и неговото оскверняване. Но фактът, че за очистването му се изисква очистването извършвано в Деня на умилостивението, доказва, че силата, която се провинява в мерзостта на запустението, е християнска сила. Очистването на светилището касае само хората, които видимо принадлежат към Божия народ. Откритите противници на истинския Бог не отиват в светилището да принасят жертви, така че техните грехове не се прехвърлят в него, с което да го омърсяват и да се налага очистването му. В това участват само принадлежащите към Божия народ. Щом като за очистването на небесното светилище, което е осквернено чрез мерзостта на запустението, е нужен антитипичния Ден на умилостивението, значи силата, която причинява това оскверняване е формално християнска. Тя изповядва, че следва Спасителя, затова и всичко нередно, което тя прави, се приема като грях, който се прехвърля върху светилището. И в крайна сметка то трябва да се очисти. Мерзостта на запустението е причинена от християнска църква, не от безбожна сила. Затова и противодействието на осквернителната й дейност идва чрез Деня на умилостивението.
5. Мерзостта на запустението в Дан. 9 гл.
В книгата Даниил обаче има още едно място, в което се говори за мерзостта на запустението и то се намира в Дан. 9 гл.:
„Той ще потвърди завет с мнозина за една седмица, а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът; и един, който запустява, ще дойде яздещ на крилото на мерзостите; и гняв ще се излее върху запустителя до определеното време“ (Дан. 9:27).
Тук мерзостта на запустението се намира в пророчеството за седемдесетте седмици в контекста на появяването на Месията и на унищожаването на Ерусалим и храма (ст. 24-26). Унищожаването на Ерусалим и храма са директен резултат от отхвърлянето на Месията от страна на избрания народ (за повече информация относно това пророчество прочетете статиите Пророчеството за седемдесетте седмици – II, Пророчеството за седемдесетте седмици – III, Пророчеството за седемдесетте седмици – IV и Пророчеството за седемдесетте седмици – V). Интересното е, че мерзостта на запустението може да бъде намерена в същия контекст и в Новия завет. Евангелист Марк предава Христовото поучение от Елеонския хълм така:
„И когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил, която стои там, където не трябва (който чете – нека разбира), тогава онези, които са в Юдея, нека бягат по планините“ (Марк 13:14).
Исус говори за мерзостта на запустението, която се превръща в знак за бягство по планините, когато живеещите в Юдея я видят, че стои там, където не трябва. Всичко това е в изпълнението на пророчество от книгата Даниил. Евангелист Матей е по-конкретен:
„Затова, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил, стояща на святото място (който чете, нека разбира), тогава онези, които са в Юдея, нека бягат по планините“ (Матей 24:15, 16).
Мерзостта на запустението отново е знак за бягство за живеещите в Юдея, които единствени могат да я видят, но вече се казва, че тя стои на святото място. И, разбира се, всичко това е предсказано от пророк Даниил. Евангелист Лука е още по-конкретен и ни освобождава от товара да гадаем, кое е святото място, на което мерзостта на запустението ще стои:
„А когато видите, че Йерусалим е заобиколен от войски, тогава знайте, че е наближило запустението му. Тогава онези, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са насред града, нека да излязат навън, а които са в околностите, да не влизат в него. Защото това са дни на възмездие, за да се изпълни всичко, което е писано“ (Лука 21:20-22).
Значи когато Христос говори за мерзостта на запустението стояща на святото място, има предвид заобикалянето на Ерусалим от римските войници, което последвало в унищожаването на града и храма през 70 г. Освен че го свързва с отдаване на възмездие, Лука представя още по-точно причината за това:
„И Пилат отново им говори с висок глас, защото желаеше да пусне Исус. А те крещяха: Разпъни Го! Разпъни Го!… И Пилат реши да изпълни искането им: пусна онзи, когото искаха, който беше хвърлен в тъмница за размирица и убийство; а Исус предаде на смърт според волята им… И след Него вървеше голямо множество народ и жени, които плачеха за Него. А Исус се обърна към тях и каза: Дъщери йерусалимски, недейте плака за Мене, но плачете за себе си и за децата си; защото, ето, идат дни, когато ще кажат: Блажени безплодните и утробите, които не са раждали, и гърдите, които не са кърмили. Тогава ще започнат да казват на планините: Паднете върху нас!, и на хълмовете: Покрийте ни! Защото ако правят това със суровото дърво, какво ще правят със сухото?“ (Лука 23:20, 21, 24, 25, 27-31).
Същата сила, която приковала Исус на кръста в резултат на предателството на юдейските водачи, ще причини небивало страдание на ерусалимските жители и унищожението на града им (Лука 19:41-44). И според Христос всичко това е било предсказано в книгата Даниил. Единственото място, където мерзостта на запустението е дадена в контекста на Ерусалим и храма и причинява унищожаването им поради отхвърлянето на Месията, е Дан. 9:27. Всъщност в този стих изразът „мерзостта на запустението“ е употребен по по-различен начин спрямо другите места в книгата Даниил. Съществителното „мерзост“ е в множествено число, докато причастието е в единствено число – „мерзостите на запустението“. Тук имаме използване на множество число с цел засилване на значението, нещо като „абсолютна мерзост на запустението“. Това е една по-различна употреба на разглеждания от нас израз и точно това пророчество е имал предвид Исус предсказвайки участта на Ерусалим като резултат от отхвърлянето на божествената благодат. Но дори и при този случай мерзостта на запустението се появява във времето на последното царство Рим, макар и в неговата езическа фаза.
Така можем да установим едно правило в тълкуването на израза „престъплението/мерзостта на запустението“. Когато той върви заедно с думата „вечна“ (както е в Дан. 8:11-13; 11:31 и 12:11), той се отнася за отстъпничеството на папството през Средновековието. Когато изразът не се придружава от думата „вечна“ (както е в Дан. 9:27; Матей 24:15 и Марк 13:14), той касае войските на езическия Рим, които разрушили Ерусалим и храма през 70 г. И в двата случая „мерзостта на запустението“ се проявява във времето на последното според Даниил земно царство – Рим.
Проявяваща се в рамките на римското царство мерзостта на запустението се изразява в няколко неща: римската армия унищожаваща Ерусалим и храма; помрачаването на ходатайствената служба на Христос от страна на средновековната църква чрез постановяването на тайнствата на изповедта и литургията; компромисът направен с езичеството чрез вкарване на ученията за спасение чрез дела, безсмъртието на душата, чрез поклонението на Дева Мария и на светци; нечестивият съюз между църковна и светска власт.