Темата за религията не присъства често в разговорите на съвременния човек от Западното общество. Ако все пак се формира някаква дискусия по този въпрос, най-често споменаваното становище е, че може би има някаква сила, но всеки я разбира по свой начин, всяка религия има собствено обяснение за нея и никоя не е правилна или погрешна сама по себе си – просто са различни. Замислим ли се обаче върху това твърдение, би трябвало да осъзнаем, че тук нещо е както трябва. Как така ще съществува нещо велико, свръхестествено, което можем да свържем с началото и смисъла на човешкото съществуване и в същото време няма да имаме някаква що-годе ясна представа за него, а вместо това само мъгляви и противоречиви догадки? Би трябвало да можем да знаем повече. Как обаче се стига до едно по-добро познание на този въпрос?
1. Разбиране за спасението по откровение.
Ако се доближим до същината на различните религии и религиозни системи, ще видим, че именно по този въпрос съществува огромна разлика между християнството (в известен смисъл и юдеизма) и всички останали. Ако другите религии не отричат (или директно признават), че се опитват да достигнат до Бога чрез мисълта и действията на човека, християнството твърди, че Бог може да бъде разбран, само ако Той сам се разкрие на човека. И това Бог е направил в страниците на Свещеното писание, Библията, а Неговото върховно откровение е в лицето на Исус Христос:
„Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви“ (Йоан 1:18).
Освен начинът, по който Бог може да бъде разбран (прочетете статията Откровение и просветление), друга от най-съществените разлики между християнството и останалите религии е възгледът му за злото и за спасението на човека. Всички религиозни системи дават дефиниция на злото, но много често го представят като някаква балансираща необходимост и на практика оправдават съществуването му. Тези системи признават също, че човекът има някакъв проблем, от който трябва да се освободи, но решението, което предлагат, е определен вид мислене, действия и ритуали – т.е. ако иска, човекът може сам да се справи с тази задача, защото има потенциала за това.
Християнството обяснява нещата по съвсем друг начин. Злото не е необходимост, а една натрапена на Вселената мистерия (2 Сол. 2:7), която в крайна сметка ще бъде заличена завинаги (Откр. 21:27; 22:3). Проблемът на човека с пропадането му в злото е толкова сериозен, че той няма никакъв шанс да се справи сам. Необходимо е самият Бог да направи нещо много специално, за да могат хората да бъдат възстановени (Ефес. 2:1-5). Бидейки и живеейки в греха (както Свещеното писание дефинира злото) човекът попада под справедливото осъждане на Божеството, защото не отговаря на моралния образец валиден за всеки във Вселената – Божествения закон (Римл. 3:19, 23). Присъдата е смърт (Римл. 6:23а). Проблемът е, че човекът не може да направи нищо, за да заличи грешното си минало и така да се промени, че да започне да отговаря на небесния стандарт. Въпреки че не е отговорен за човешкия грях, Господ е осигурил изходен път за виновника. Библията използва различни начини за описание на това решение на човешкия проблем. Един от тях е понятието „изкупление“ – Божият Син поема на Себе Си човешките грехове и вина, понася справедливото наказание на престъплението и по този начин осигурява прощение на човека и го освобождава от тегнещото над него осъждение:
„В Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на прегрешенията ни, според богатството на Неговата благодат“ (Ефес. 1:7).
Господ осигурява спасението като безплатен дар. Единственото, което се иска от човека, е да приеме този дар и да се възползва от него (прочетете статията Спасението на човечеството).
Изкуплението и нуждата от него не е нещо, което установяваме по логичен път. Ако разчитаме само на човешката мисъл, тя може да стигне единствено до идеята, че човекът трябва да направи нещо, за да поправи стореното зло и да влезе отново в хармония с останалия свят. И точно чрез следването на тази логика се появяват религиите различни от християнството. За делото на изкуплението и нуждата от него разбираме по откровение от Бога. Именно това представлява християнството – Господ сам разкрива истината за Себе Си, за живота и смисъла му, за проблема със злото и смъртта и решението му. Така че когато мислим за спасението на човека, още от самото начало трябва да помним, че е нужно да оставим Господ да ни обясни, какво точно представлява изкуплението, дори и не всичко да отговаря на логиката ни и на разбиранията ни за справедливост. Всичко нужно ни по този въпрос Бог е разкрил в Свещеното писание – Библията е учебникът, от който научаваме за науката на спасението (2 Тим. 3:15-17). Най-обстойното описание на делото на спасението, което намираме в Библията, е еврейското светилище. Не може да има правилно разбиране на изкуплението без разбиране на случващото се в светилището на Израил.
Иронията е, че макар това невероятно подробно описание на цялостното дело на изкупление на човека да се намира от векове в Писанието – описание на всичките му фази и важни детайли – някои негови аспекти се пренебрегват от християните, за да се постави акцент на други, а някои пък се разбират напълно погрешно. Как обаче би могъл някой да си изгради пълна представа по този най-важен за човека въпрос, ако целенасочено пренебрегва определени аспекти на изкуплението? И изобщо даже няма нужда да посочваме вредата от погрешното разбиране на нещата.
2. Обхватност на изкуплението чрез Исус Христос.
Обикновено когато се мисли за изкуплението на човечеството извършено чрез Исус Христос, се прави асоциация с Неговата смърт на кръста. Разбира се, това е абсолютно правилно. Свещеното писание обаче разкрива, че изкуплението е много по-обхватно дело. В неговия център наистина стои заместническата смърт на Спасителя, но се оказва, че това е дело с много по-пространни измерения, отколкото можем да предположим.
1) Заместническата смърт на Христос
Поради греховното си състояние човекът не може да отговори на небесния стандарт за характер и живот. И тъй като няма паралелна Вселена, в която да могат да съществуват такива личности без да обезпокояват Универса населен с непаднали Божии творения, единственото решение за човека е смърт (Римл. 6:23а). Точно тук се появява Божият Син, Който извършва нещо невероятно:
„Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни… Но Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме“ (Исая 53:6, 5).
Божият Син поема човешката вина на Себе Си и по този начин наказанието за греха се стоварва върху Него вместо върху истинския виновник. Точно това символизирали жертвите, които се принасяли в еврейското светилище – един невинен поема греха на един виновен и умира вместо него (прочетете статията Жертвоприношения, свещенство и светилище). Всяка жертва символизирала заместническата смърт на Исус Христос. Проливайки кръвта Си Божият Син извършва умилостивение, а грешният човек е освободен от вината си:
„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез Неговата кръв посредством вяра…“ (Римл. 3:23-25а).
Тук за заместническото дело на Исус Христос са използвани понятията „изкупление“ и „умилостивение“. Засягайки различни нюанси на спасението и двете говорят за него. А това е най-великото събитие в човешката история. На Голготския кръст наказанието за човешкия грях е изцяло платено. Така божественото правосъдие в лицето на Неговия закон е напълно задоволено и за покайващият се грешник е осигурен изходен път.
2) Ходатайствената служба на Христос
Интересното е, че за да се осъществи умилостивението на човешкия грях, в еврейското светилище имало не само принасяне на жертва, но и служба на свещеник. Нещо повече. Посредническата служба на свещеника също била считана за форма на изкупление:
„И да извади цялата му тлъстина така, както се изважда тлъстината от агнето на мирната жертва; и свещеникът да ги изгори на жертвеника, както се изгарят приносите чрез огън на Господа; така свещеникът да направи умилостивение за греха, който е извършил, и ще му се прости“ (Лев. 4:35).
Принасянето на доброволен принос за всеизгаряне (който също сочи на заместническа жертва на Христос) е наречен „умилостивение“ (Лев. 1:4, 5) и това е напълно разбираемо. Но защо и дейността на свещеника при извършването на жертвите за грях и престъпление също е наречена така (Лев. 4:20, 26, 31; 5:6, 10, 13, 16, 18; 6:7)? Явно че грехът е нещо много сериозно и причинява такова отчуждение (Исая 59:2), че макар и принесената жертва да освобождава човека от наказанието за греха му, е нужно посредничество от страна на някой, за да може грешникът да се възползва от заслугите на тази жертва. Затова в еврейското светилище принасянето на жертвите винаги ставало в сътрудничество със свещеник, който чрез действията си правил така, че принесената жертва да бъде приета от Бога и грешникът да си отиде освободен от вината.
В статията Жертвоприношения, свещенство и светилище сме разгледали, в какво точно се сътояла службата на свещеника. Неговите действия по застъпването за грешника се свеждали до това, отговорността за греха да бъде свалена от плещите на разкаялия се грешник и грехът му да бъде внесен в светилището, което позволявало грешникът да си отиде освободен от вината.
Случващото се в еврейското светилище обяснявало образно приемането на съгрешилия от небето. Всеки разкаян грешник може да бъде сигурен, че когато в смирение и покаяние изповяда греха си и приеме Христос за свой Господ и Спасител, Исус поема отговорността за греховете му и го освобождава от тях. Христос става неговия заместник, а човекът е напълно опростен.
Застъпващият се за грешника свещеник в еврейското светилище е символизирал ходатайствената служба на Исус Христос:
„Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Исус, Който отдаде Себе Си като откуп за всички – нещо засвидетелствано на съответното време“ (1 Тим. 2:5, 6).
Исус Христос е не само заместническата жертва, която освобождава човека от наказанието за греха му и служи като откуп за всички, но и Ходатаят, Който чрез застъпничеството Си прави валидни заслугите на жертвата Си и така прави примирението с Бога действителност за вярващите. Така изкуплението разширява своя обхват – не говорим вече само за жертва, но и за свещеник, чрез който тази жертва да бъде приета. И двете символизират делото на Исус за спасението на грешника – едно много обхватно дело.
Отново установяваме, че когато става дума за изкуплението на човека, нашата логика не е достатъчна, за да разбере пространността на случващото се. Макар дори идеята за заместител на грешника да не подлежи на човешко умозаключение, тя донякъде може да бъде разбрана, защото в живота има някои подобни модели. Необходимостта обаче от ходатайството на свещеник, след като жертвата е вече принесена, не е нещо, до което стигаме по логичен път. То е нужно и съставлява част от изкуплението на човека, но за това разбираме, защото Господ ни го е казал, а не защото сами можем да се досетим. Убеждаваме се, че сме изцяло зависими от това, което Господ сам е разкрил за спасението на човека и че не трябва да разчитаме на нашите идеи.
Заместническата смърт на Христос и ходатайствената Му служба са дейности за спасението на хората, които са признати от всички последователи на Исус. Но това не значи, че с това въпросът е вече изчерпан. Просто не трябва да забравяме, че за разбирането на спасението не трябва да разчитаме на своята логика, а на Божието откровение. Може би има и още нещо.
3. Окончателното ликвидиране на греха.
Обхватът на изкуплението на човечеството чрез Христос е толкова голям, че минава дори отвъд жертвата и посредническата служба на Исус. И за това отново научаваме от случващото се в светилището.
Всеки ден свещеници служили в еврейското светилище и се застъпвали символично за разкайващите се грешници, така че принесените им с вяра жертви да бъдат приети от Бога. Всекидневно чрез служенето им в двора и в първото отделение на светилището – Светая – те образно прехвърляли греховете на народа в светилището. Така че ставало нещо много интересно – грешниците били освобождавани от вината си, но греховете им все още стоели в светилището, където свещениците ги прехвърляли.
Ако разчитаме на нашата логика, бихме казали, че това не е толкова зле, защото в крайна сметка поне виновниците били освобождавани от отговорност, а това не е никак малко. Но вече разбрахме, че когато става дума за изкуплението извършено от Бога, не трябва да разчитаме на нашата логика, а на това, което Господ е разкрил за него. Фактът, че греховете стоели все още в светилището, правел така, че и извършителите им да не бъдат чисти в Божиите очи. Да, след принасянето на жертвата истинският виновник наистина си заминавал разтоварен от бремето на вината, но понеже грехът му бил прехвърлян в светилището, то ставало „мръсно“, но и самият човек оставал все още такъв. Така да се каже, имало някаква връзка между светилището и състоянието на човека – щом като светилището се омърсявало, то и човекът, от чийто грях то се омърсявало, бил такъв – напълно опростен и разтоварен от отговорността за злодеянието си и вината, но все още не можел да бъде наречен напълно чист.
Все повече се убеждаваме, че проблемът с греха е наистина много сериозен. Всекидневно греховете на израилтяните се натрували в светилището, което го омърсявало и което продължавало да определя и тях, опростените и освободените вече от вината, като мръсни. Така че трябвало да се стигне до някакво окончателно решение – и народът, и светилището да бъдат очистени, за да стоят в крайна сметка чисти пред Бога. И такова решение имало. Точно това се случвало по време на най-големия еврейски празник – Йом Кипур, Денят на умилостивението:
„Това да ви бъде постоянна наредба; в седмия месец, на десетия ден от месеца, да смирите душите си и да не вършите никаква работа – нито местен жител, нито пришълец, който се е заселил между вас; защото в този ден ще се направи умилостивение за вас, за да се очистите от всичките си грехове, за да сте чисти пред Господа… и да направи умилостивение за Светая Светих, и да направи умилостивение за шатъра за срещане и за жертвеника, и да направи умилостивение за свещениците и за целия народ на обществото“ (Лев. 16:29, 30, 33).
Ако принасянето на жертва и службата на свещеника било всичко необходимо, за да се реши напълно и завинаги проблема на грешника с греха, нямало да има нужда от нещо друго, което също да се прави във връзка с умилостивението. Но според този текст всяка година на десетия ден от седмия месец за израилтяните се правило умилостивение, така че и народ, и светилище да бъдат очистени от греха. Тук отново се използва понятието „умилостивение“. А това означава, че макар и да получавали опрощаване през останалата част от годината, те, както и светилището, все още се нуждаели от очистване. Начинът за получаването на това очистване бил нагледно представен в Деня на умилостивението. Натрупаните в светилището грехове били прехвърляни върху един жив козел, който символизирал Сатана и който бил „отпускан“ в пустинята. Така ставало ясно, че главният виновник и инициатор за човешките прегрешения щял да понесе отговорността за греховете на очистените вярващи и грехът щял да бъде окончателно заличен. Този процес също се наричал „умилостивение“ (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението).
Нещо повече. Самият празник се наричал „Ден на умилостивение“, което трябвало да покаже на израилтяните, че когато мислят за изкуплението, нещата не се ограничават до жертва и свещеник, но задължително се простират до заличаване на греха, така че и народ, и светилище да бъдат чисти. Това разяснявало на евреите Божиите действия по окончателното и пълно изкореняване на греха. Божият план, в чийто център стояла саможертвата на Божия Син, не включвал само освобождаването на съгрешилия човек от отговорността и наказанието за греха му, но и пълното и окончателно ликвидиране на проблема наречен „грях“. Това също било „умилостивение“.
Отново се убеждаваме, че човешката мисъл не е достатъчна, за да обхване и сама да обясни изкуплението на човечеството осигурено от Бога. То е свързано не само с жертвата на Божия Син и с Неговото ходатайство за грешниците, но стига и до окончателното ликвидиране на греха от Вселената и извършване на справедливо възмездие над Сатана. Всичко това представлява изкуплението. Ако искаме да го разбираме правилно, нашето изследване не може да спре само до жертвата на Исус, нито дори до Неговата ходатайствена служба, а задължително трябва да стигне до пълното ликвидиране на греха. Точно това научаваме от случващото се в Деня на умилостивението.
4. Приносът на адвентистите от седмия ден.
В статията Значение на Деня на умилостивението сме разгледали традиционното разбиране за Деня на умилостивението, което го вижда само като още един символ на изкупителната жертва на Исус Христос. Това обаче е един не особено дълбок прочит на този празник. Денят на умилостивението е есеннен празник, който се простира отвъд жертвата на Христос и засяга пълното заличаване на греха от Вселената.
Около средата на XIX век фермерът Уйлям Милър, който станал баптистки проповедник, поставил началото на едно дълбоко изследване, което впоследствие довело до правилното интерпретиране на Деня на умилостивението. В своето проучване на книгата Даниил той се сблъскал с учението за очистването на светилището, защото именно там се дава времеви период, след който то ще се случи:
„До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти“ (Дан. 8:14).
Явно, че тук пророчеството говори за очистването на светилището, което се случвало в Деня на умилостивението. Целият контекст и използвана символика в Дан. 8 гл. говорят за Деня на умилостивението. Тук обаче се казва, кога точно това ще се случи, т.е. това, което се случвало веднъж годишно чрез тази образна служба в еврейското светилище, щяло да стигне до своето истинско изпълнение.
Установявайки връзките между осма и девета глава на книгата Даниил (прочетете статията Начало на Изследователния съд) Милър разбрал, че началото на периода от 2300 денонощия, след който светилището ще бъде очистено, започва от годината, в която влиза в сила указът за възстановяването на Ерусалим (Дан. 9:25). А тя може да бъде определена съвсем точно – 457 г.пр.Хр. (прочетете статиите Пророчеството за седемдесетте седмици – I, Пророчеството за седемдесетте седмици – II, Пророчеството за седемдесетте седмици – III, Пророчеството за седемдесетте седмици – IV и Пророчеството за седемдесетте седмици – V). Тъй като едно буквално приложение на този период би обезсмислило това пророчество и би влязло в конфликт с други негови указания, Милър разбрал, че приложение на този период има смисъл, само ако се тълкува според принципа „ден-година“ (прочетете статиите Принципът „ден-година“ – I и Принципът „ден-година“ – II). А това означавало, че този период свършвал в неговото съвремие – през 1844 г.
Тъй като светилището на Израил отдавна вече не съществувало, Милър и последователите му се мъчили да разберат, кое е това светилище, което ще бъде очистено във времето около 1844 г. Едно популярно разбиране от онова време било, че светилището на Бога вече е земята, затова в крайна сметка те решили, че тук трябва да става дума за очистването на земята с огън, което щяло да стане при Второто пришествие на Христос. Като цяло християнската църква по времето на Уйлям Милър не очаквала скоро завръщането на Христос, нито се подготвяла за него, затова вестта на този фермер се превърнала в един разбуждащ вик, че Пришествието на Спасителя е наближило. По-нататъшните изследвания на последователите на Милър установили, че Денят на умилостивението през 1844 г. се падал на 22 октомври, което оформило вестта, че на 22 октомври 1844 г. Исус ще се завърне на земята, за да сложи край на страданието и да прибере избраните Си. Разбира се, денят 22 октомври настъпил, но Исус не се завърнал. Това довело до огромно объркване сред очакващите Второто пришествие познато в църковната история като „Голямото разочарование“. Очевидно имало някаква грешка и много се заели да разберат, къде точно е. Давани били различни обяснения. Може би най-малката от всички групи, които се получили след Голямото разочарование, била групата, която впоследствие формирала Църквата на адвентистите от седмия ден. Адвентните вярващи от тази група установили, че периодът от 2300 денонощия действително свършва на 22 октомври 1844 г. и че това наистина отбелязало очистването на светилището, но на този ден не земята е трябвало да бъде очистена при Пришествието, а светилището, което е на небето, „истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:2). С това всъщност се отбелязва началото на онзи процес, който бил символично представян в Деня на умилостивението чрез очистването на светилището – едно заличаване на греховете на Божия народ от небесните регистри и окончателното ликвидиране на греха. Обяснението на адвентните пионери било изключително последователно – този празник бил част от есенните празници в Израил и бил последван само от Шатроразпъването, който явно сочел отвъд Пришествието. Вече не било трудно да се стигне до извода, че Денят на умилостивението трябва да касае някакво новозаветно събитие, малко преди Пришествието, в което трябва да се извърши очистване на Божия народ, заличаване на греховете му и подготвянето му да бъде отведен в небесния дом.
В древността Денят на умилостивението носел характера на съд, в който всеки израилтянин бивал изпитван, а принадлежността му към заветния народ се потвърждавала (Лев. 23:27-29). Затова най-доброто обяснение, което пионерите на адвентистите от седмия ден можели да дадат, било, че на 22 октомври 1844 г. е започнал един Изследователен съд, в който се проверява пригодността за живот на небето на всеки, който се изповядва за последовател на Христос. Това също означавало, че макар и да не се знае точното му време, завръщането на Исус наистина е скорошно събитие, че то е част от процеса символично представен в Деня на умилостивението, след което отговорността за греховете на спасените ще бъде прехвърлена върху Сатана (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). Едно по-детайлно описание на случващото се в края на Деня на умилостивението, т.е. на случващото се след Второто пришествие и унищожението на дявола и нечестивите, адвентните пионери намерили в Откр. 20 гл. Наистина, очистването на небесното светилище е толкова важно събитие, че изобщо не е учудващо, че Господ е казал, кога точно ще започне и то по начин, че народът Му да го разбере.
Така много от неяснотите в миналото били изчистени. Значението на Денят на умилостивението – най-тържественият празник за Израил – вече било ясно. От средата на XIX век тази светлина огрява християните и помага на всеки да разбере, че човечеството е навлязло в едно тържествено време – едно време на съд, което всеки вярващ трябва да използва, за да търси по-тясна връзка със Спасителя и по-голямо уподобяване с Неговия облик. Именно поради това учението за Изследователния съд е приносът на адвентистите от седмия ден към световното християнство.
Жалко е, че за много християни учението за Изследователния съд се превръща в съблазън и е толкова странно, че въпреки всичката светлина, която вече имаме относно Деня на умилостивението, той остава за тях просто един символ на жертвата и ходатайствената служба на Христос. Тези вярващи гледат на учението за Изследователния съд като заплаха за делото на изкуплението извършено на Голгота. Но нито Денят на умилостивението като годишен религиозен празник, нито неговото изпълнение в новозаветно време имат за цел да изместят по някакъв начин жертвата на Исус или да я засенчат. Напротив. Кръстът на Христос е в основата на човешкото изкупление. Когато обаче мислим за изкуплението, не трябва да се осланяме на нашата логика, а да оставим Господ да ни го разкрие. Оказва се, че това е много обхватно дело, което не свършва с Голгота, а минава през ходатайствената служба на Христос и се простира до Изследователния съд и окончателното заличаване на греха от Вселената след Второто пришествие.
От 1844 г. насам се провежда един Изследователния съд, в който предстои да се разбере, колко и кои от изповядващите се за последователи на Христос са наистина такива и кои не са. Предстои да се реши, кой е станал годен да живее във вечността сред ангелите и непадналите същества отразявайки характера на Исус и кой е обичал греха повече от Христос. Когато този съд приключи, Исус ще се завърне на земята, за да отведе църквата Си на мястото, което й е приготвил (Йоан 14:1-3). Времето на Изследователния съд е тържествено, специално време и всички трябва да сме благодарни на небето, че живеем в един толкова уникален момент от човешката история.
Изкуплението на човечеството чрез Божия Син не се подчинява на човешката логика. За да го разберем, трябва да приемем това, което Господ е разкрил за него. То е центрирано в жертвата на Исус Христос, минава през Неговата ходатайствена служба и стига до окончателното заличаване на греха от Вселената, както е символизирано чрез празника Деня на умилостивението.