За някои е обидно да приемат идеята за спасение. Тя предполага, че са изпаднали в някакво незавидно положение и се нуждаят от някой да им подаде ръка. Не звучи особено въодушевяващо. Дори странното предположение, че хората са се появили в резултат на постепенното усложняване на случайно появила се форма на живот, изглежда по-привлекателна. Или пък ако наистина се налага да се говори за спасение, по-добре е сами да могат да се спасят, а не да зависят от някой друг.
Осъзнаването на нуждата от помощ изисква смирение и засяга човешката гордост. Затова и тема като тази едва ли може да спечели място сред любимите ни. Но ако все пак ние, хората, наистина се нуждаем от спасение и признаването на този факт е необходимата първа стъпка, за да го получим? Дали трябва да се вслушаме в гласа на гордостта си или да имаме смелостта и смирението да погледнем истината в очите?
В статията Падението на човечеството разглеждаме, как борбата между доброто и злото била пренесена на планетата ни. Дяволът подмамил хората да се присъединят в бунта му срещу Бога, те извършили грях и това довело до падението на човечеството. Още в деня на съгрешаването обаче Господ поел инициативата и посочил изходен път за хората. Човечеството щяло да бъде спасено и именно на този централен за Библията въпрос ще обърнем внимание сега.
1. Човечеството след грехопадението.
В статията Падението на човечеството посочваме непосредствените последици от грехопадението, както са ни представени в доклада от Бит. 3 гл. Хората загубили невинността си (Бит. 3:7), била разрушена връзката им с Бога (ст. 8), както и тази помежду им (ст. 9-12) и падението им стигнало до положение на дързост и бунт срещу Бога (ст. 13). Това обаче не е единственото място в Писанието, където се разглежда състоянието на човечеството след грехопадението. Бунтът срещу Бога дал власт на Луцифер над хората и земята. Така че когато Господ събирал представителите на различните цивилизации, които бил създал, Адам вече не се явявал като делегат на Земята, а вместо него отивал Сатана (Йов 1:6, 7; Лука 4:5-7). Новоуловените слуги на лукавия вече нямали правото да бъдат представителите на планетата, на която Господ ги направил господари.
Може би най-драстичната последица от грехопадението е промяната на естеството на Адам и Ева. Тя повлияла и техните потомци и затова всички се раждаме с паднало, грешно естество (Римл. 5:12, 18, 19). Действащият в нас грях ни разрушава морално и физически (Исая 1:4-6) и ни прави неспособни да се подчиняваме на Божия закон (Римл. 8:7). Падналото ни естество е обект и на други текстове в Библията. Ето как още бива описано човечеството след грехопадението:
„Тогава какво следва? Имаме ли ние някакво предимство над езичниците? Никакво; защото вече обвинихме юдеи и гърци, че те всички са под грях. Както е писано: ‘Няма праведен нито един; няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха; няма кой да прави добро, няма нито един.’ ‘Гроб отворен е гърлото им; с езиците си ласкаят.’ ‘Аспидова отрова има под устните им.’ ‘Техните уста са пълни с клевета и горчилка.’ ‘Краката им бързат да проливат кръв; опустошение и разорение има в пътищата им; и те не знаят пътя на мира.’ ‘Пред очите им няма страх от Бога.’ А знаем, че каквото казва законът, казва го за онези, които са под закона; за да се затворят устата на всеки и цял свят да се доведе под съда на Бога“ (Римл. 3:9-19).
Всички хора, без значение, дали са част от някаква избрана нация или принадлежат към най-дегенериралата човешка група, всички без изключение са „под грях“. Никой не може да се похвали с предимство и по-малко паднала природа спрямо друг. Всички са под съдбата на Бога. Ние толкова сме свикнали с греха, че не ни прави впечатление, когато го извършваме. Но всъщност живеенето в паднало естество водещо до извършване на грехове е равнозначно на смърт:
„И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на този свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите и по естество сме били чеда на гнева, както и другите“ (Ефес. 2:1-3).
Всички живеем в „плътски страсти“, в „престъпления и грехове“ и сме обект на Божия гняв. В очите на небето ние сме „мъртви“, защото сме безкрайно далеч от стандарта за характер, на който небесните обитатели отговарят. Падналото ни естество не е просто един алтернативен начин на живеене, една паралелна вселена, в която нещата просто се случват по по-различен начин, отколкото на небето. Животът в грях е разрушителен дори за нас, които сме вече фамилиарни с греха:
„Защото и ние някога бяхме неразумни, непокорни, измамвани и поробени от най-различни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме отвратителни и се мразехме един друг“ (Тит 3:3).
Отделено от Бога човечеството е подвластно на злоба, завист и омраза. Страстите биват водещи и поробват всеки човек, сърцето е закоравено, а разумът – помрачен (Ефес. 4:17-19). Повече от логично е да очакваме, че един помрачен разум ще има и изкривено разбиране за Бога и за живота, който Той очаква.
Наистина, Библията изобщо не представя хората в някакво благоприятно положение. Тя не ни описва като богове, които трябва да събудят потенциала в себе си и сами да се спасят. Писанието изобщо не се опитва да ни ласкае и затова много хора отхвърлят неговото обяснение за ситуацията ни в момента. Но това, че то не представя една красива картина за състоянието на човечество, не означава, че тази картина не е вярна. Също така не означава и че е единствената, с която се занимава. Описанието на измеренията на човешкото падение няма за цел да внуши комплекс за малоценност у човека и да съкруши волята му, а да разкрие истинското състояние на нещата и да посочи нуждата от спасител. Защото само спасител осигурен от Бога би могъл да донесе решението.
2. Божието обещание за справяне с греха.
Бог наистина намерил решение на човешкия проблем (1 Тим. 4:10). Нито хората имали шанс да се справят сами с това положение, нито ангелите можели да помогнат с нещо. Но Господ знаел, какво да направи (Исая 43:11; Осия 13:4) и макар да нямал нищо общо с падението на човечеството, поел инициативата. Обръщайки се към Сатана след грехопадението на хората Той казал:
„Ще поставя и вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата“ (Бит. 3:15).
В Септуагинтата, гръцкия превод на Стария завет, думата „потомство“ е в среден род. И тъй като трябва да има съответствие между съществителното и местоимението, би трябвало местоимението „то“ също да е в среден род. Но не е. Местоимението е в мъжки род. Така тук се разпознава идещият Месия, Спасителят. Както е обяснено в статията Падението на човечеството, в това обещание се разкриват Божиите мерки за спасяването на земните жители чрез издигането на един Спасител. На този Спасител ще бъде наранена „петата“ (ед.ч.). Значи Той ще си събуе сандалите и с гол крак ще настъпи главата на отровната змия. Но преди животът в нея да угасне, тя ще ухапе Спасителя и смъртоносната й отрова ще Му отнеме живота. Да настъпиш доброволно главата на отровна змия е равнозначно на предаване на живота. И понеже враждата на змията е с жената, тази отрова е предназначена за нея. Но потомъкът на жената поема отровата вместо нея. Това е първата картина на заместническата смърт на Месията, която Писанието посочва. Той поема отровата на змията, но с този акт смазва главата на змията и това в крайна сметка води до спасение на хората.
1) Обещание за освещаване на грешника
В деня на съгрешаването на Адам и Ева Господ уверил Сатана, че той и хората няма да бъдат винаги дружки. Да, в момента били, защото били заедно в бунта си срещу небето. Но това нямало да продължава вечно. Бог щял да „постави“ (Бит. 3:15) вражда между тях. Сега тя не съществувала, но Той щял да я постави. Единственият начин да се появи вражда между обединени в мисия и дух бунтовници, е в някои от тях да се случи промяна и те да се откажат от преследваната цел. Точно това щял да направи Господ. Щял да започне да възвръща първоначалното естество на падналите хора, те щели все повече заприличват на Него и това неизбежно щяло да ги доведе до конфликт със Сатана. Този план щял да бъде осъществен чрез обещания Потомък. Значи едната страна на разрешаването на проблема на падналите в грях хора е тяхното освещаване. Тук имаме обещание за освещение на грешните хора.
2) Обещание за заместническа жертва
Картината за смазването на змията разкрива идването на някой, който ще донесе освобождение на човечеството и възвръщане на първоначалното му естество, но не казва, как точно това ще стане. Малко по-късно Господ извършил нещо, което станало картина именно на начина, по който хората щели да бъдат спасени:
„И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече“ (Бит. 3:21).
Бог изпълнил думата Си грешникът застанал срещу волята Му да умре в същия ден (Бит. 2:16, 17). Само че това не били Адам и Ева, истинските виновници, а едно агне. Господ символично прехвърлил греха на хората върху него и то загубило живота си. От кожата му Бог направил удобни дрехи на мъжа и жената. Така макар хората да били реалните извършители на греха, наказанието паднало върху един заместник, невинното агне, а те били освободени от вината и осъждението (повече по въпроса можете да научите от статията Жертвоприношенията при патриарсите). Тук откриваме обещание за идването на един заместник на хората и по този начин от момента на съгрешаването влязъл в действие един план, който имал за цел да спаси човечеството от заслуженото наказание чрез заместническа жертва. В деня на грехопадението образно умрял виновникът. Той поел на себе си греховете на хората и този акт на заместничество бил символизиран от агнето заклано в Едем.
Спасителят, Който бил Заместникът на човечеството, е Божият Син, Единородният на Бога. Планът за Неговото заместничество в случай на възникване на грях бил създаден преди сътворението на планетата ни и влязъл в действие веднага, когато се наложило (Ефес. 1:3, 4; 1 Петр. 1:20).
Направената жертва в Едем била началото на една цяла обредна система, която трябвало да служи за символично оправдание на съгрешилите хора и напомняне на Божието обещание за спасение. При извеждането на израилевия народ от египетското робство тази система станала по-сложна, включвала и доброволни жертвоприношения, но отразявала същата идея:
„Ако приносът му за мирна жертва на Господа е от стадото, било че принесе мъжко или женско животно, трябва да е без недостатък. Ако принесе агне, нека го принесе пред Господа. Като положи ръката си върху главата на приноса си, нека го заколи пред шатъра за срещане; а Аароновите синове да поръсят жертвеника наоколо с кръвта му“ (Лев. 3:6-8).
Агнето било символ на бъдещия Изкупител. Понеже чрез жертване на животно спасителният план влязъл в действие и Божията дума да накаже грешника в деня на съгрешаването му се изпълнила, затова жертването на животно за оправдание на грешника или като доброволен дар станало задължително (прочетете статията Жертвоприношения, свещенство и светилище).
3. Спасение чрез Исус Христос.
Бог обещал решение за проблема с греха, но едно нещо е да обещаеш, друго е да го направиш. Изпълнил ли Бог обещанието Си? Да, изпълнил го. Принасянето на животни в жертва било задължителна част от оправдаването на грешника за определено време, докато не дошъл Спасителят:
„На следващия ден Йоан видя Исус, че идва към него, и каза: Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!“ (Йоан 1:29).
Пророкът Йоан Кръстител посочил Исус от Назарет, наречен Христос, като Агнецът обещан от Бога, върху Който се струпват греховете на човечеството и Който понася тяхното наказание. Това задължително означавало, че поемането на човешкия грях щяло да причини смъртта Му, но само така човечеството можело да бъде изкупено от греха и властта на Сатана и в същото време Божията правда да бъде задоволена.
1) Заместническата жертва
Бог обещал, че ще осигури заместническа жертва за спасението на човека и столетия преди идването на Заместника пророк Исая видял, как точно се осъществява тази заместническа жертва:
„Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари; а ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни“ (Исая 53:4-6).
На Исая било показано, как на агнето в Едем се прехвърлят греховете на човечеството. Христос поел нашата печал и скръб. Той бил бит и наранен поради нашите престъпления и беззакония. Цялото ни беззаконие било възложено на Него. Исус страдал много, но в резултат на това у хората можели да настъпят положителни промени. Прехвърляйки скърбите и беззаконията си на Спасителя хората щели да намерят мир и изцеление. Ефектът от тази размяна е описан в Новия завет така:
„Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:21).
Извършва се една неравностойна размяна, ползата от която е за нас, хората. Ние можем да стоим пред Бога оправдани, като че никога не сме съгрешавали, защото Той прехвърлил греховете ни върху Сина Си. А това нямало как да не доведе до нещо драстично:
„А около деветия час Исус извика със силен глас: Ели, Ели, лама савахтани?, т. е.: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?… А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна“ (Матей 27:46, 50).
Прехвърленият от нас грях върху Христос довел до отделянето Му от Отец, което пък причинило смъртта Му. Това бил единственият начин за нашето освобождение. Ние живеем чрез Неговата смърт:
„Като знаете, че не с преходни неща – сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите ви, а със скъпоценната кръв на Христос, като на агнец – без недостатък и пречист“ (1 Петр. 1:18, 19).
Исус, Агнецът без недостатък, поел греховете ни като наш Заместник и пролял кръвта Си, за да ни изкупи. Бог изпълнил обещанието Си да ни осигури заместник.
2) Освещаването на грешника
Откупването ни от греха и Сатана не може да ни остави в същото положение спрямо небето както преди. Спасението ни минава през заместническа жертва, но е свързано и с освещение. Затова изкуплението ни задължително води до необходимостта от ставането ни на нови творения, които отговарят на първоначалния замисъл за тях:
„Както ни е избрал в Него преди създаването на света, за да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов“ (Ефес. 1:4).
„Затова ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17).
Крайната цел на изкуплението е едно ново създание. Можем да го имаме в Христос. Това е единственият начин. Бог поставил Христос не само като наш заместник, но и като нашето освещение (1 Кор. 1:30). Така че Той изпълнил и това Свое обещание.
4. Резултати от жертвата на Исус Христос.
Много са библейските текстове, които описват, какво е постигнала смъртта на Христос. Те използват различни картини и разглеждат различни гледни точки. Изказаните при един случай думи на Исус ни дават още идеи в тази връзка:
„Сега е съд на този свят. Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си. А като каза това, Той посочи от каква смърт щеше да умре“ (Йоан 12:31-33).
Макар и този текст да няма за цел да изчерпи постигнатото от жертвата на Христос, той ни разкрива няколко важни нейни достижения.
1) Сатана е победен
Дяволът е „изхвърлен вън“. Това означава, че той вече няма тази власт над земята и хората, която измамването на човечеството му осигурило в началото. Така да се каже, „официалният представител“ на земята е вече Исус, а не Сатана. Лукавият станал ясен за всички наблюдаващи случващото се на планетата ни. Повече от сигурно било, че той имал пръст в смъртта на Христос. Той подбудил евреите и римляните да Го разпънат. Така на цялата Вселена станало явно, какъв всъщност е той (Лука 2:35) и загубил изцяло доверието на Универса. Дяволът бил толкова жесток, че убил дори собствения си Създател.
Добрата новина е, че жертвата на Христос означава, че Сатана е един победен враг. Макар и той все още да е „князът на този свят“ (Йоан 12:31) и някои все още да са в неговата власт (2 Тим. 2:26), винаги трябва да помним, че той е победен враг (Йоан 16:11). Да бъде победен е вече една от основните му характеристики (Откр. 12:7-9; Езек. 28:16-19; Исая 14:15-19), което едва ли го радва. Не че и от голямо значение, какво той мисли, защото това, което го очаква, е осъществяването на произнесената над него присъда (Откр. 20:10). Колкото повече се приближаваме до този ден, толкова по-гневен и опасен става той (Откр. 12:12). Той иска да повлече колкото се може повече хора със себе си в огненото езеро. Не е необходимо да сме от тях. Сатана може да бъде победен. Победата е свързана с покорство на Бога (Яков 4:7). Тя е в Христос и за да стане наша, трябва да сме в Него (1 Йоан 5:18; Откр. 12:11).
2) Грешниците са привлечени
Издигнатият на кръста Христос „привлича“. Силата на греха в грешното човечество е победена. Ние вече можем да бъдем привлечени от святостта така, както я виждаме в Исус (Кол. 1:12-14). Привлекателността, която изкуплението чрез Христос постига, обаче е много повече от предизвикване на интерес у хората:
„А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Исус Христос и даде на нас да служим за примирение“ (2 Кор. 5:18).
Наистина „всичко е от Бога“, защото Той е поел инициативата за изкуплението ни, Той го и извършил. А това, което Бог е направил, е да „примири“ човечеството със Себе Си посредством Христос. Това примирение не е по причина, че и двете враждуващи страни са били виновни за конфликта:
„Т. е. че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и повери на нас посланието на примирението“ (ст. 19).
Само хората са били виновни за разделянето им от Бога, но сега вече Господ „не вменява“ прегрешенията им. Значи примиряването ни с Бога се извършва като на нас не биват вменявани прегрешенията ни. Това става в/чрез Христос. А да не ти бъде вменено прегрешението означава да си оправдан:
„Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (ст. 21).
Ние сме оправдани, ставаме праведни пред Бога. За целта Христос е трябвало да стане грешен. По този начин примирението е „в Христос“ (ст. 19).
И така, да бъда примирен с Бога означава да не ми бъдат вменени прегрешенията ми, което пък означава да съм оправдан. Явно че изкуплението има нещо общо с прощението на греховете:
„В Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на прегрешенията ни, според богатството на Неговата благодат“ (Ефес. 1:7).
В Христос „имаме изкуплението си чрез кръвта Му“, което е равнозначно на „прощението на прегрешенията ни“. Но не трябва да си мислим, че това е просто някаква небесна транзакция. Прощението и оправданието ни са възможни, защото греховете ни реално са били прехвърлени на Исус, а правенето на Христос грешен (2 Кор. 5:21) е било равнозначно на проливане на кръвта Му. Той поел греховете на света по типологията на жертвите (Йоан 1:29) и в резултат от това умрял. Това изкупление и прощение се нарича „благодат“ (Ефес. 1:7).
Тъй като понятието „благодат“ е централно за спасението, ще е добре да разберем, какво точно означава благодатта и как биваме спасени чрез нея:
„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой“ (Ефес. 2:8, 9).
Спасението по благодат означава, че всичко необходимо да бъдем на небето е осигурено от Бога. За да може благодатта да изпълни предназначението си, е необходимо да се прояви вяра, но дори вярата, чрез която приемаме безплатния дар на спасението, е дар. Така че никой, абсолютно никой не може да изявява претенции, че е направил нещо, за да заслужи спасението си. Оправданието е дар:
„А с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез Неговата кръв посредством вяра. Това направи, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете, извършени по-рано, във времето на Божието търпение“ (Римл. 3:24, 25).
Изкуплението в Христос осигурява оправданието като дар, който се приема чрез вяра. Това е благодатта, с която се оправдава грешника. Но тя не остава само при оправданието му:
„Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим“ (Ефес. 2:10).
Спасеният по благодат чрез вяра е ново творение в Христос, чийто живот се изразява в извършване на добри дела.
„Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, и ни учи да се отречем от нечестието и от светските страсти и да живеем благоразумно, праведно и благочестиво в настоящия свят, като очакваме сбъдването на блажената надежда, славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и да ни очисти за Себе Си, народ за Свое притежание, ревностен за добри дела… Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването, т. е. новорождението и обновяването на Святия Дух, Когото изля изобилно върху нас чрез Исус Христос, нашия Спасител, така, оправдани чрез Неговата благодат, да станем според надеждата наследници на вечния живот“ (Тит 2:11-14; 3:4-7).
Благодатта не учи оправдания грешник да остане в нечестието и светските страсти, а да се отрече от тях. Тя подтиква към благоразумен, праведен и благочестив живот. Целта й е да осъществи замисъла на изкуплението и да доведе до новорождение и обновление чрез Святия Дух. Всъщност чрез благодатта на Христос вярващият живее дори физическия си живот (2 Петр. 1:2, 3).
3) Бог е реабилитиран
По-горе обстойно разгледахме обещанието за идването на заместник на човечеството и неговото изпълнение. Важно е обаче да уточним, че има едно специално изискване към този заместник. Ако той поеме греха на хората, умре вместо тях и си остане мъртъв, няма да се знае, доколко си е свършил работата. Неговото заместничество не може да стане валидно, ако си остане мъртъв. Затова е необходимо той да е в състояние да се върне сам в живот – въпреки че е умрял с вечната смърт, да възкръсне и да триумфира над смъртта. А това означава, че заместникът на хората не може да е някое сътворено същество. Нужен е някой, който не е получил живота си от някой друг, а го има в себе си като вътрешно присъщ. Следователно, за хората може да умре само един – самият Бог. Само някой равен на Бога може да се справи с цялата сложност на изкуплението. Затова единствен Словото, вечният Син на Бога, Който сам е Бог, можел да изпълни тази задача (Йоан 1:1, 14; 10:17, 18). Христос поел на Себе Си човешко естество, чрез което да е в състояние да умре, след като понесе греха на падналите хора. Така и станало. Но тъй като Исус никога не престанал да бъде и Бог, Той възкръснал от мъртвите. Това възкресение е знак, че грехът, Сатана и смъртта са победени. И трите личности на Триединството участвали във възкресението на Христос (Кол. 2:12; Йоан 10:17, 18; Римл. 8:11), което означава, че изискването заместникът на грешниците да може да се възвърне сам в живот от вечната смърт било изпълнено.
В лицето на разпнатия и възкръснал Христос Господ спасил човечеството (2 Кор. 5:19) и така жертвата на Исус разкрила истинския характер на Бога (Лука 2:35; Йоан 1:18; 14:9). Този характер бил един от основните въпроси на Великата борба между доброто и злото. Сатана представял Бога като несправедлив, страшен и жесток, което не можело да постигне друго освен отблъскване. Но в разпънатия Спасител истината за Бога вече не можела да бъде скрита, а само да привлича (1 Йоан 1:5). В Христос Господ се разкрива като Бог на любовта, която не познава граници. Божията любов към човечеството е основният мотив накарал Господ да даде Сина Си:
„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16).
Бог пожертвал Сина Си, за да спаси света. Тази смърт разкрила Божия характер и доказала необхватността на Божията любов към децата Му. Тази любов ни спасява и дава надежда, радост и мир (Ефес. 1:3-7).
Как спасението осигурено от Христос се осъществява в отделния човек, разглеждаме в статията Оправдание и примирение.
Бог не обърнал гръб на падналото в грях човечество и му осигурил спасение. Той изпратил Единородния Си Син като заместител на човека, чрез Който грешникът да бъде оправдан и възстановен. Този Заместник е Исус Христос и чрез вяра в Него всеки може да бъде примирен с Бога и да получи спасението даром.