Не е особено трудно да се установи, че почти всяка религия учи, че хората трябва да спечелят сами Божието благоволение чрез правенето на някакви дела. И колкото и странно да изглежда, мнозина християни (съзнателно или не) вършат същото. Те ходят на църква, правят дарения, следват златното библейско правило и считат, че така имат право да получат Божията благосклонност и вечния живот. Но възможно ли е това? Можеш ли с добри дела или физически усилия да спечелиш благоволението на Бога? Можеш ли със собствени усилия да станеш праведен? Как според Библията грешният човек може да се оправдае пред Бога и да се примири с Него?
1. Изменения в човешкото естество.
Ако Библията е нашият върховен авторитет за истина и изграждаме разбирането си за света, живота и нас самите според това, което тя казва, трябва да приемем, че ние, хората, сме много специално Божие творение:
„Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“ (Бит. 1:26, 27).
За разлика от другите земни творения на Бога човекът носи Неговия образ. Ако това не ни говори нищо, ето как Библията сама обяснява, какво означава да имаш Божия образ:
„И да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината“ (Ефес. 4:24).
Това ще рече, че първите хора са отразявали святото естество и любовта на Създателя си. Оглеждайки се в тях Творецът е можел да види собствения Си съвършен характер, едно много точно отразяване на Неговата праведност. Нашите предци са се наслаждавали на съществуването си и са ходили в пътя на чистотата и истината.
Това не е точно картината на човечеството в момента. След съзнателния избор да се разбунтуват срещу Божията воля (Бит. 3:1-6), човешката природа се покварила, и то много:
„Защото и ние някога бяхме неразумни, непокорни, измамвани и поробени от най-различни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме отвратителни и се мразехме един друг“ (Тит 3:3).
Апостол Павел описва състоянието на хората след грехопадението. Макар и да го представя като миналата опитност на хора, които вече са започнали да възстановяват изгубения образ на Бога в тях, това описание разкрива чудовищните размери на покваряването на Божия образ в човека след грехопадението – хората са вече неразумни, бунтуващи се, подвластни на лъжата, силно зависими от слабости, пълни със злоба, завист и омраза. Това състояние е изключително далеч от изискваното от святия Бог. А нуждата да стоиш в хармония с Твореца си остава. Така неспособността на човека да отговори на Божиите очаквания за него го изкушава да търси сам пътя към Бога и примирението с Него. Доколко обаче тези усилия могат да се увенчаят с успех? Това може да ни бъде разкрито най-добре от първите хора в момента следващ веднага грехопадението им. Тогава те все още са били най-близко до непадналото си състояние и това ще ни даде най-точната идея за способността на човека да се оправдае сам пред Бога:
„Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа и си направиха препаски“ (Бит. 3:7).
Загубената святост като резултат от бунта срещу Бога довела Адам и Ева да изпитват дискомфорт от голотата си – нещо, което преди не било проблем (Бит. 2:25). Те веднага разбрали, че нещо не е както трябва и пожелали да се приведат в изрядно положение пред Бога и доколкото е възможно да направят нещата, както били преди. За целта си направили дрехи от смокинови листа. Резултатът?
„И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета. Но Господ Бог повика човека и му каза: Къде си? А той отговори: Чух гласа Ти в градината и се уплаших, защото съм гол; и се скрих“ (Бит. 3:8-10).
Работата им не успяла. Вече не можели да застанат спокойно в Божието присъствие. Нещо повече. Резултатът бил противоположен на очаквания – Божието присъствие направо ги уплашило. Това ги довело до признанието, че били голи. Имали нещо, което покривало телата им, но то дотолкова не вършело работа, че продължавали да се считат за голи. Било повече от ясно, че Адам и Ева не могли да си възвърнат първоначалната святост. Искали сами да направят така, че отново да бъдат в хармония с Бога, срещу Когото се разбунтували, но в крайна сметка се получило нещо напълно безсмислено и безстойностно.
Какво означава всичко това за нас? Ако хората, които са били създадени в невинност и са отразявали в съвършенство Божия образ, не могли да се направят достатъчно праведни веднага след падението си, колко повече ще можем ние, които вече сме родени с паднало естество и по природа сме бунтуващи се срещу Бога. Важно е да го знаем, защото всеки потомък на Адам и Ева живее със стремежа да се оправдае пред Бога:
„И така, как може човек да е праведен пред Бога? Или как може да е чист роденият от жена?“ (Йов 25:4).
Добре предаден въпрос. Всеки човек пита, как може стане праведен и по този начин да бъде приет от Бога. Всеки роден на тази земя изпитва недостиг спрямо святия Бог и всеки е изкушен да направи нещо сам, за да покрие този недостиг. Като че ли това, което е останало от Божията правда в нас, изисква от нас да се оправдаем, да се приведем в духовно състояние на примирение и хармония с Бога. Но… сме подтикнати да го направим сами. И колкото Адам и Ева успели да станат сами отново праведни, толкова ще успеем и ние. Не че опитите не продължават. Само дето всеки един от тях е обречен на тотален провал:
„Може ли етиопец да промени кожата си или леопард – пъстротата си? Тогава можете да правите добро вие, които сте се научили да правите зло“ (Ерем. 13:23).
Сигурно звучи много непопулярно и дори обидно за човечеството, но Библията е категорична, че грешният човек няма абсолютно никакъв шанс да направи сам себе си праведен. Дали ще приемем горчивата истина или ще оставим накърнената ни гордост да ни отведе при религиозна или философска система, която да ни успокои, че все пак можем да направим нещо сами, си остава наше решение. Все пак Библията е доказала, че си струва да й бъде вярвано дори и тогава, когато изказва тежки истини. Учението й относно естеството ни е много ясно – измененията в природата ни след грехопадението са толкова сериозни, че никой човек не е в състояние сам да направи себе си праведен. Всяко усилие в тази насока е просто покриване на голотата със смокинови листа – резултатът ще бъде винаги такъв, който да докара срам. И това ще е единственото постижение.
2. Праведността като дреха.
Смокиновите листа били доста оригинално хрумване на Адам и Ева. Обаче оригинално не винаги означава работещо. Тъй като това били препаски и имали за цел да прикрият онези части от голите им тела, които предизвиквали в тях срам, трябва да са били страшно неудобни. Първите хора искали сами да направят свои дрехи, за да могат отново да стоят в присъствието на святия Бог, но това не само не се получило. Самите дрехи на тяхната „праведност“ били много некомфортни. Затова Господ излязъл с доста по-добро решение:
„И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече“ (Бит. 3:21).
Голите вече хора наистина се нуждаели от дрехи. Но не тези, които сами си направили. Нужни били други, които наистина щели да свършат работа и които трябвало Бог сам да направи. Това били дрехи на оправдание, с които животът на Адам и Ева можел да бъде продължен.
Когато Бог обяснявал проблема с дървото на познаването на доброто и злото, Той разкрил мащабността на последиците, ако думата Му бъде престъпена:
„Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16, 17).
Едва ли е възможно да има по-ясна заповед и по-ясно описание на последиците от престъпването й. Ако тя бъде нарушена, нарушителят ще загуби живота си още същия ден. От думите на Ева можем да заключим, че всичко е било разбрано съвсем правилно (Бит. 3:2, 3). И все пак Адам и Ева нарушили тази заповед. Опитали да поправят нещата, доколкото могат, но единственото, което постигнали, било осъзнаването, че нищо не постигнали. От човешка гледна имало само две възможности – или Господ да не изпълни думата Си и да остави хората да живеят или да я изпълни и те да умрат. Първият вариант не бил допустим, така че сега оставало само присъдата да бъде изпълнена и хората да се разделят с живота си.
Но… станало нещо неочаквано. Колкото и невероятно да звучи, Бог намерил начин хората да продължат да живеят, без това да означава, че Той не държи на думата Си. В същия този фатален ден на човешкото грехопадение наистина умрял някой. Това бил един заместник на съгрешилите хора. Бог взел агне и отнел живота му, като че то било извършило греха на Адам и Ева, за да може справедливата присъда да се стовари върху виновника. От кожата на това агне Господ направил дрехи на прародителите ни, които били много по-удобни и наистина успявали да прикрият голотата им. Изведнъж първите хора открили, че можели отново да стоят в Божието присъствие. За целта обаче им трябвал заместник – някой, който да поеме вместо тях вината им и последиците на съгрешаването; някой невинен, който да умре вместо тях. Този някой не само понесъл наказанието им, но им дал нещо от себе си, което да ги направи отново годни да живеят в хармония с Бога (повече по въпроса можете да научите от статията Жертвоприношенията при патриарсите).
С тази първа жертва извършена в райската градина Бог разкрил накратко, но невероятно точно, как човечеството може да бъде в хармония с Него оттук нататък – чрез един безгрешен заместник. Принесената жертва сочела на този Заместник, Който в едно определено време щял да дойде на земята, да поеме греховете на всички хора и да принесе Себе Си в жертва, за да получат тези грехове заслужаващото наказание. По този начин истинските им извършители щели да бъдат освободени от вината и отговорността за тях. И нещата нямало да спрат дотук. Този Заместник щял да даде на хората Своята безгрешност, така че те щели да бъдат не само свободни от вината за греховете си, но щели и да стоят в Божието присъствие като че никога не са съгрешавали. Нямало нужда вече хората да правят дрехи от смокинови листа. Господ им осигурявал кожени дрехи на праведност. Какъв грандиозен план!
Кожените дрехи на Адам и Ева оформили толкова ярка картина на изкуплението, че дори хилядолетия след това евреите сравнявали праведния пред Бога живот с дреха, която покрива голотата. Така, както дрехата покрива голотата ни, за да стоим без притеснения в присъствието на други хора, така и подарената праведност на човека го прави съответстващ на Божия характер и му помага да стои спокоен и с достойнство в Божието присъствие:
„Ще се развеселя премного в Господа, душата ми ще се зарадва в моя Бог; защото Той ме облече с одежди на спасение, загърна ме с мантия на правда – като младоженец украсен, подобно на първосвещеник, с венец и като невеста, накитена с украшенията си“ (Исая 61:10).
Спасението в Господа носи радост в душата. Оправданият грешник се чувства като облечен със специални дрехи – одежди на спасение. Сякаш една мантия на праведност го е загърнала и голотата му вече не може да се види (виж Откр. 3:18).
Дали обаче осъществяването на човешкото спасение чрез осигуряването на заместник и обличането на грешника в дрехи на праведност е нещо, което всеки потомък на Адам и Ева разбира? Дали всеки роден на тази земя се стреми да получи спасението по определения от Бога начин? За съжаление, не. Някои държат да подражават на прародителите ни след бунта и сами да си изработят праведност, с която да принудят Бог да ги приеме. Няма как резултатът от това начинание да е по-различен от този на Адам и Ева. Всички сме родени в бунт и всички сме с покварено от греха естество, което нямаме шанс да променим сами:
„Защото всички станахме като човек нечист и цялата ни правда е като омърсена дреха; ние всички вехнем като лист и нашите беззакония ни завличат като вятър“ (Исая 64:6).
И най-добрите усилия не могат да произведат в човека правда. Колкото и да се мъчиш, ще останеш със същото естество, с което си роден. Ние всички сме като нечисти хора. Правдата ни наистина може да бъде сравнена с дреха, но не с кожените дрехи направени от Бога, а с една омърсена дреха, която не може да ни направи да застанем спокойни в Божието присъствие. В крайна сметка въпросът за спасението е въпрос на избор на дрехи – нашите или направените от Бога. От избора на дреха зависи и крайната участ.
3. Вменена правда.
Макар символът на дрехата да е толкова ясен, Библията отделя много място да обясни в съвсем директна реч както безнадеждността на грешника без Бога, така и механизма на оправдаването и спасението му. Когато Библията говори за правда, за нуждата на човека да бъде праведен и за начина той да стане такъв, не бива да пропускаме, какво тя разбира под „правда“:
„Езикът ми ще пее за словото Ти, защото всички Твои заповеди са правда“ (Пс. 119:172).
„Така че законът е свят и заповедта – свята, праведна и добра“ (Римл. 7:12).
Наред с другите значения, които думата „правда“ има, Библията нарича „правда“ Божия закон и неговите заповеди. Тъй като този закон е фундаментът на Божието управление, нищо чудно, че Писанието определя правдата като основа на управлението Му:
„Облак и мрак са около Него; правда и съд са основа на престола Му“ (Пс. 97:2).
„Правда и правосъдие са основа на престола Ти; милост и истина ходят пред Твоето лице“ (Пс. 89:14).
От друга страна всички хора сме в грях, което ни определя като неправедни и в невъзможност да се оправдаем пред Бога:
„Както е писано: ‘Няма праведен нито един; няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха; няма кой да прави добро, няма нито един’… Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (Римл. 3:10-12, 23).
Ако правдата е свързана с Божия закон, а ние сме съгрешили и не сме праведни, ако между нас вече няма дори един праведен човек, как ще се отрази това на нашата способност да пазим Божия закон? Логично ще означава, че никой човек вече не е в състояние в своето грешно естество да изпълни святите изисквания на закона:
„Но понеже грехът се възползва от заповедта, произведе в мене всякакво пожелание; защото без закон грехът е мъртъв. И аз някога бях жив без закон, но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях: намерих, че самата заповед, която беше дадена да докара живот, ми докара смърт. Защото грехът, като използва възможността чрез заповедта, ме измами и ме умъртви чрез нея. Така че законът е свят и заповедта – свята, праведна и добра. Тогава това ли, което е добро, стана смърт за мене? Да не бъде! Но грехът, за да се покаже, че е грях, ми причини смърт чрез това добро нещо, така че чрез заповедта грехът да стане много по-греховен“ (Римл. 7:8-13).
Независимо какво правя, не мога сам да изпълня изискванията на Божия закон. Поквареното ми естество не го позволява. Аз съм неправеден, именно защото този закон е бил нарушен и защото вече не съм в състояние да го спазвам. А това означава и че не мога сам да се оправдая. Нещо повече. Дори и чрез някакво чудо да успея да опазя закона, аз вече имам натрупано грешно минало, което не може да бъде подминато и отново ме държи под осъждение. И нещо повече. Всяко старание чрез собствени сили да стана праведен и да изпълня Божията воля разкрита в закона Му, ме прави още по-грешен и ме влече по-надолу към греха. Дотук стига моята праведност. Това е всичко, което мога сам да направя. Което означава, че нищо не мога сам да направя.
Ако не можем да изпълним закона, който стои пред нас като едно непроменимо изискване, тогава за какво служи той?
„Защото нито едно създание няма да се оправдае пред Него чрез дела, изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха“ (Римл. 3:20).
Вложеното в нас чувство за правда изисква оправдание и примирение с Бога. Но срещайки се с Неговия закон ние осъзнаваме още по-ясно дълбочината на нашето падение и невъзможността си да го удовлетворим и изпълним. Така той ни помага да осъзнаем, че се нуждаем от нещо, което е извън нас, за да бъдем спасени:
„Така законът стана за нас детеводител, да ни доведе при Христос, за да се оправдаем чрез вяра“ (Гал. 3:24).
Законът разкрива мащабността и безнадеждността на греховното ни положение, но не спира дотук и ни завежда при един Спасител – Исус Христос. Закланото агне в едемската градина, което умряло вместо съгрешилите Адам и Ева и от чиято кожа били направени дрехите покриващи голотата им, сочело на Него:
„На следващия ден Йоан видя Исус, че идва към него, и каза: Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!“ (Йоан 1:29).
Исус Христос е истинският Агнец, Който понесъл греховете на всички хора. В Него е изкуплението ни и само чрез Него можем да получим оправдание:
„А сега и независимо от закона се яви Божията правда, за която свидетелстват законът и пророците… Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез Неговата кръв посредством вяра“ (Римл. 3:21, 23-25а).
Бог поставил Исус Христос за умилостивение. Изкуплението в Христос (прехвърлянето на греховете на всички хора върху Него, което причинило смъртта Му) осигурява оправданието на грешника. А това оправдание се получава само по един начин – даром. Оправданието на грешника и спасяването му от надвисналата над него участ е изцяло дар от Бога. Грешните хора „се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус… посредством вяра“. Грешникът се нуждае от вяра, чрез която получава даром оправданието. Това ще рече, че никакви човешки заслуги не могат да осигурят спасението. Нищо, което направи човек, не може да задължи Бога да го спаси. Нито самобичуване, нито поклонение на свято място, нито смърт в защита на правата вяра, нито хранене на гладните, нито което и да е човешко дело не е в състояние да осигури Божието прощение и оправдание. Заслугите за човешкото спасение са изцяло на Бога. Това, което човек може да направи, е да повярва и с благодарност да приеме безплатния дар на оправданието. А то освен че освобождава грешника от вината и от заслуженото наказание, постига и нещо повече:
„А от Него сте вие в Христос Исус, Който стана за нас мъдрост от Бога и правда, и освещение, и изкупление; така че, както е писано, ‘който се хвали, с Господа да се хвали'“ (1 Кор. 1:30, 31).
Христос не само умрял понасяйки греховете ни и по този начин изкупвайки ни от надвисналото наказание. Макар и освободени от наказанието за греховете ни, ние се нуждаем от правда, за да стоим в Божието присъствие. Христос е не само нашето изкупление, но и нашата правда. Правдата ни е в Него, не в нас самите. Не можем да се похвалим, че сме успели сами да станем праведни. Цялата хвала бива отдадена на Бога, Който чрез Исус не само осигурява спасението ни, но ни прави и праведни. Това е, защото живеейки в пълно послушание на Божията воля в Своя земен живот Христос изработил съвършена правда, която ни дава безплатно:
„Който грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата Му“ (1 Петр. 2:22).
„Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:21).
Тъй като е наш заместник и гарант, Христос отнема греховете ни, а вместо това ни дава Своята праведност, която ни прави годни да застанем в Божието присъствие. За да може това да се осъществи, човекът трябва да прояви вяра. Това е всичко, което се очаква от него. Грешникът постига праведността чрез вяра.
Адвентистите от седмия ден наричат правдата, която грешникът получава, за да се оправдае и да стои пред Бога като че никога не е съгрешавал, „вменена правда“. Това понятие описва момента, в който грешникът се разкайва искрено за греховете си, проявява вяра в Спасителя за прощението им, вината за всичките му грехове бива отнета, а съвършената правда на Христос му бива вменена, като че е негова. В този момент грешникът стои пред Бога като че никога не е съгрешавал. Бог гледа на Него през правдата на Христос и не вижда повече грешник, над който виси осъждение, а съвършено същество отразяващо Неговата праведност.
Ако трябва пак да се върнем към метафората за дрехата, вменената правда е моментът, когато Господ съблича от нас дрехите от смокинови листа, омърсените дрехи на нашата праведност и ни облича с кожените дрехи на праведността, загръща ни с мантията на правдата, така че вече не сме голи и нямаме от какво да се срамуваме.
„Вменена правда“ е просто понятие, което описва една много конкретна опитност. То няма за цел да се ограничи в значение само с подобни по звучене изрази в Писанието (например Бит. 15:6; Римл. 4:3-10, 22-25), нито е задължително за употреба. Целта му е само да означи тази конкретна опитност по освобождаването на грешника от вината му и приписването му Христовата праведност. Ако тази ключова опитност бива разбрана правилно, няма значение, с какво понятие бива означена. За удобство адвентистите са приели това да е „вменена правда“.
Новият завет съдържа едно от най-добрите описания на вменената правда:
„Но това, което беше за мене придобивка, сметнах го като загуба заради Христос. А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко, и смятам всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него, без да имам за своя правда онази, която е от закона, а онази, която е чрез вяра в Христос, т. е. правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, като се уподобя на Него в смъртта Му, за да мога някак да достигна възкресението от мъртвите“ (Фил. 3:7-11).
Когато грешникът осъзнае величието на любовта, с която е обикнат от Бога и грандиозността на изкуплението, което има в Христос, всякакво желание за придобиване на спасението чрез собствени дела („правда, която е от закона“) изчезва. Всичко, което каещият се грешник иска, е правдата, „която е чрез вяра в Христос, т.е. правдата, която е от Бога въз основа на вяра“. Всяко нещо, което застава на мястото на тази правда, е просто загуба.
Вменявайки ни правдата на Христос Господ ни дава нещо, което никога не сме притежавали – оправдание, прощение, чисто минало. Като резултат от всичко оправданият човек има мир с Бога:
„И така, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос“ (Римл. 5:1).
Най-после! Оправданият чрез вяра грешник има мир с Бога. Мирът с Бога не се постига чрез нашите добри дела и лични постижения, а само чрез Христос. Вменената правда на Исус е тази, която осигурява на каещия се грешник мир с Бога. Бог вече не вижда в него едно бунтуващо се същество, което заслужава смърт, а светия, чието място е до Него. Всичко това е възможно, защото Христос е вменил Своята правда в човека. Грешникът е проявил вяра и по този начин Христовата правда му е била вменена.
4. Обличане с дрехата на Христовата правда.
Така както обличането на Адам и Ева в кожени дрехи е проява на специфична активност, така трябва да е и обличането на грешника с дрехата на Христовата праведност. Вменяването на Христовата правда на грешника може да се характеризира с всичко друго, но не и с пасивност. Очевидно някакви неща се случват с човека, на който тази правда се вменява. Щом като той трябва да повярва, за да получи тази праведност, значи има някакви условия, от изпълнението на които да зависи оправдаването му. Исус е понесъл греховете на всички хора, включително и моите (Йоан 1:29), но няма как това да ме ползва, ако не го повярвам и ако отхвърлям спасението Му. Какво точно трябва да се случи, за да може да ми бъде вменена Христовата правда и аз да стоя оправдан пред Бога и да имам мир с Него?
1) Дълбоко осъзнаване на вината
Въпреки че Божият Дух ме е подготвял дълго преди благата вест за спасението чрез Христос да достигне до мен, по-видимата страна на целия този процес започва с дълбокото осъзнаване на чудовищността на греховете и греховността ми. Аз изобщо не съм този добър и свестен човек, който съм си мислил, че съм. Уродливостта на греховете ми изпъква в съзнанието ми в най-ярки краски и не мога да отрека нищо от това (1 Тим. 1:15). Нещо повече. Научавайки историята на спасението започвам ясно да виждам собствените си грехове като причина за страданието и смъртта на Исус, защото Той наистина е умрял поради моите грехове (Гал. 2:20б). В този момент става едно много лично отнасяне на жертвата на Христос към мен:
„Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари; а ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни“ (Исая 53:4-6).
Дълбокото осъзнаване на вината е едно много специфично действие на Духа, което е непосилно да бъде направено самостоятелно от човека. Осъзнаването, че моите грехове са причинили смъртта на Исус, натоварва съвестта ми с вина до крайност, защото се виждам като причина за смъртта на собствения си Създател. А може ли да има по-голям грях от това?
2) Всаждане на отвращение към греха
Тогава Святият Дух всажда в мен отвращение към греха – едно огромно съжаление за стореното. Не мога да обичам повече това, с което съм станал убиец на Христос и искрено съжалявам, че съм го извършил. Преди може да съм харесвал и даже обичал даден грях и съвестта ми изобщо да не ме е изобличавала, но сега вече аз се отвращавам от него. Така намразеният вече от мен грях поражда в мен огромното желание да се дистанцирам напълно от него. Не искам той да е повече част от мен.
3) Изповядване на греха
Съжалението за извършения грях и копнежът за освобождение от него води до неговото изповядване. Осъзнавам, че не мога повече да държа всичко това в себе си и с огромно съжаление и разкаяние признавам греха си пред Бога:
„Защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене. Пред Тебе, само пред Тебе съгреших, и пред Тебе сторих това зло; признавам това, за да бъдеш оправдан, когато говориш, и да излезеш непорочен, когато съдиш“ (Пс. 51:3, 4).
Необходимостта на грешника от изповед пред Бога е много добре описана в Библията. Тя е съществена част от примирението с Него:
„Когато мълчах, овехтяха костите ми от охкането ми всеки ден; понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене, влагата ми се превърна в лятна суша. Признах греха си пред Теб и беззаконието си не скрих. Казах: Ще изповядам на Господа престъпленията си; и Ти прости вината на греха ми. За това нещо нека Ти се моли всеки благочестив – навреме, когато може да се намери то; наистина, когато големите води преливат, те няма да стигнат до него“ (Пс. 32:3-6).
Вече съм осъзнал мащабността на своята греховност и цялата ми гордост е срината в прахта. Сега огромното ми желание е открито да призная истинското си състояние и да помоля Бог да ми прости. Стоя в смирение пред Него и искам с цялото си сърце греховете ми да бъдат опростени. Тъй като Христос ги е понесъл вместо мен, изказвам в молитва желанието си всичките ми грехове да бъдат простени в името на Исус. Знам, че това може да стане, защото Той вече е платил цената за тях и е понесъл наказанието, което те изискват.
4) Огромно желание за промяна
При покаянието ми Святият Дух всажда в мен огромно желание за промяна и за чистота на сърцето. Няма как вече да изпитвам наслада в греха, който е бил причината за смъртта на Спасителя ми. Искам сърцето ми да бъде изцяло изчистено и да стои обхванато от морална чистота:
„Смили се над мене, Боже, според милосърдието Си; според множеството на благите Си милости изличи беззаконията ми. Измий ме съвършено от беззаконието ми и ме очисти от греха ми… Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене“ (Пс. 51:1, 2, 10).
Щом като съм осъзнал греховността си и съм се разкаял искрено, няма начин да не пожелая пълна промяна за себе си и промяна на живота си. Вече не искам да съм предишния човек. Искам да съм нов човек, който прилича по характер на Бога.
5) Предаване на сърцето на Бога
Тогава идва върховният момент на целия този процес, неговата кулминация – предаване на волята ми на Бога. Този момент не може да бъде пропуснат. Именно тук проявявам моята власт да избирам. И аз избирам Бога. Изказвам в ясно съзнание желанието си да се променя напълно, да застана вече на Божията страна и да поставя Него и служенето за Него в центъра на живота си. Вече не аз съм господар на себе си. Ставам от трона на моето сърце и пожелавам Господ да седне на него и Неговата воля да бъде осъществявана в живота ми занапред.
Никой не може да направи този избор вместо мен. Всичко, което ме е довело до този момент на избор, е било с активното съдействие на Святия Дух. Когато обаче нещата се сведат до избора, на коя страна да застана, този избор е изцяло мой. Винаги съм бил и винаги ще остана господар на волята си. Това, което мога да направя, е да избера Бога и сам да Му предоставя волята си. Това е начинът да отворя вратата на сърцето си и Святият Дух да влезе в него, за да осъществи коренната промяна, от която толкова се нуждая. Истинското обръщане към Бога е невъзможно, ако не предам сърцето си на Него.
6) Доверие в прощението
След като съм се изповядал, поискал прощение и предал сърцето си на Бога, е възможно веднага да дойде уверение в прощението. Божият мир изпълва душата ми до най-голямата й дълбочина. Това състояние на покой, сигурност и радост е толкова прекрасно, че наистина няма достатъчно богат език, който да може да го опише. Това е едно ясно осъзнаване, че вече съм свободен. Няма вече нищо, което да тегне над мен. Несигурността на моите усилия да се оправдая сам пред Бога повече не ме владее. Никой от многото ми страхове няма силата да ме измъчва. Бог е вече мой приятел, аз съм опростен и приет от Него и няма нищо по-важно от това.
Да, но… това чудесно уверение в прощението може и да не дойде веднага. Което не трябва да е повод за тревога. Всъщност, ако то се забави (което е напълно възможно), причината не е, че Господ се двоуми, дали да ми прости или че даже изобщо не ми е простил. Напротив. Това е моментът, когато Христовата правда ми бива вменена и Бог вече вижда в мен не едно грешно същество, а Своя безгрешен Син. Вината ми е отнета и аз стоя пред Бога, като че никога не съм съгрешавал. Забавянето да получа уверението за всичко това преследва една много важна цел – да се науча да вярвам. Затова след като съм се изповядал и предал сърцето си на Бога, трябва да повярвам, че Бог ми е простил. Не защото го чувствам някак си, а защото Бог го е обещал на всеки, който иска. Аз установявам в себе си огромното желание за очистване и промяна, значи няма начин Бог да не го е направил. Трябва да повярвам, че ми е простил:
„Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9).
Трябва да повярвам, че Господ ми е простил, защото Той го е обещал, а Той е верен на обещанията Си. За да бъда спасен, аз се нуждая от силна вяра. Да се водя от променливите си чувства не е никак добро решение. Трябва да се науча да вярвам на Бога, да вярвам в Неговите обещания. Покаянието е чудесен повод вярата ми да се прояви и засили. Ето защо е възможно да не получа веднага убеждение, че съм опростен и оправдан. Но трябва да повярвам, че това е така, защото Господ го е обещал. Със сигурност и уверението в това ще се появи впоследствие.
Обличането на грешника в дрехата на Христовата праведност е процес изпълнен с много активност, както от страна на Бога, така и от страна на човека. Вменяването на Христовата правда е процесът на моето обръщане и отиване при Бога. Той е наречен в Библията още и като „покаяние“:
„Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт“ (2 Кор. 7:10).
Преведената като „покаяние“ тук гръцка дума е „метанойа“. Тя означава „промяна на ума“. Когато се обърна към Бога и се покая, когато бъда облечен с дрехата на Христовата праведност, в ума ми се случва една сериозна промяна. Тя е толкова дълбока, че обхваща мислите, нагласите, целите, мирогледа, ценностите и приоритетите в живота ми. Като че ли се случва нещо драстично в грешното ми естество и вече не изпитвам желание да живея по стария начин. Променям посоката на живота си. Вече не съм стария човек. Вече не съм гол, а съм облечен с Христовата праведност. Вече съм оправдан и имам мир с Бога.
Прочетете и статията Вяра и дела, в която разглеждаме, какво трябва да се случи с живота на вярващия, след като бъде оправдан и примирен с Бога.
Никой грешник не е в състояние сам да изкупи греховете си и сам да се оправдае пред Бога. Но греховете на всички са били изкупени чрез смъртта на Исус Христос. Разкаяният и вярващ грешник получава даром прощение и Христовата правда му бива вменена. Това осигурява оправданието му и носи примирение с Бога.