Вяра и дела

От статията Оправдание и примирение разбираме, че никой грешник не е в състояние сам да изкупи греховете си и сам да се оправдае пред Бога, но греховете на всички са били изкупени чрез смъртта на Исус Христос. Разкаяният и вярващ грешник получава даром прощение и Христовата правда му бива вменена. Това осигурява оправданието му и носи примирение с Бога.

Има не малко хора, които твърдят, че са отишли при Христос и са Негови последователи, но чийто живот е меко казано смущаващ. Ако приемането на Исус за личен Спасител е толкова специална опитност, не би ли трябвало това по някакъв начин да се забележи в живота на спасения вярващ? Или е напълно нормално той да остане същия, какъвто е бил преди? Явно, че с отиването при Христос въпросите не приключват. Какво трябва да се случи, след като човекът се обърне към Бога и се примири с Него, т.е. какво следва вменяването на Христовата правда на грешника? Каква е ролята на вярата във воденето на християнския живот? Ако и оправданието да не е по дела, имат ли те значение, след като вече сме отишли при Христос?

1. Уреждане на отношенията с хората.

Искрено разкаяният и опростен грешник е осъзнал, че не може чрез някакви свои дела да си заслужи и осигури прощението и спасението. То е изцяло дар от Бога. Но осъзнавайки истинското си положение пред Бога и получавайки безплатния дар на примирението, той вижда ясно нуждата си да се примири и с хората. Винаги има някой, отношенията с който са развалени или е направено нещо, което изисква оправяне. Този, който наистина е съзрял дълбочината на Божия дар и е опитал величието на прощението Му, няма да отрече нуждата да уреди отношенията си и с хората. Добрите отношения на човека с Бога са винаги свързани и с добри отношения или поне с опит за създаване на добри отношения и с хората.

Почти сигурно е, че имам някакви проблеми с някого. Като покаяна личност трябва да направя всичко, каквото мога, за да ги оправя:

„И така, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против теб, остави дара си там, пред олтара, и първо иди и се помири с брат си, и тогава ела, и принеси дара си“ (Матей 5:23, 24).

Ако наистина съм покаян, ще търся примирение с този, с когото враждувам по някакъв начин. Сам трябва да бъда инициатор на сдобряването, независимо дали съм изцяло виновен за случилото се или само отчасти. Трябва да се извиня на този, пред когото съм виновен и да му поискам прошка. Или ако не мога да видя своя вина за съществуващото положение, да поискам да разбера, защо има напрежение между нас и да искам нещата да се уредят. Ако съм вече обърнат, това няма да ми е трудно. Все пак, примиряването на две враждуващи страни не е съвсем лесно начинание, така че е нужно да положа всички усилия; да направя всичко, което зависи от мен, за да уредя този конфликт:

„Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци“ (Римл. 12:18).

За някои това е всичко, което трябва да направят. Други ще трябва да извървят още малко път:

„След това Исус влезе в Йерихон и минаваше през града. И, ето, един човек на име Закхей, който беше началник на бирниците и беше богат, искаше да види Кой е Исус, но не можеше поради навалицата, защото беше нисък на ръст. И се завтече напред и се покачи на една дива смокиня, за да Го види; понеже щеше да мине през онзи път. Исус, като дойде на това място, погледна нагоре и му каза: Закхей, слез бързо, защото днес трябва да отседна в дома ти. И той побърза да слезе и Го прие с радост. И като видяха това, всички роптаеха и казваха: Отби се при грешен човек. А Закхей стана и каза на Господа: Господи, ето, отсега давам половината от имота си на сиромасите; и ако някак съм ограбил някого, връщам му четворно. И Исус му каза: Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син. Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“ (Лука 19:1-10).

Ако в живота си без Бога съм откраднал нещо и след като съм срещнал Христос, съм се покаял, Господ със сигурност ще ми прости. Но макар и да съм вече опростен, има един дълг, който все още стои – трябва да върна откраднатото и да възстановя щетите. Не е необходимо да следвам посочените пропорции на връщане на откраднатото от историята със Закхей, но доколкото съм в състояние, трябва да възстановя това, което съм отнел или разрушил. Пропастта в отношенията ми с другите, която е била изкопана от безотговорното ми поведение, трябва да бъде преодоляна, доколкото е възможно.

Така въздейства истинското покаяние на обърнатия грешник. Вече не мога да остана същия. Примирението ми с Бога ме води до примирение с хората. В крайна сметка, всичко ме води към промяна, към една сериозна промяна на живота ми.

2. Необходимост от освещение.

Всичко това показва, че покаяният грешник, на когото Христовата правда е била вменена, не може да бъде вече стария човек, който е бил преди да срещне Исус. Явно, че не трябва да приемам покриването ми с Христовата правда като еднократен акт, след който да се чувствам спокоен да се върна към предишния си живот. Не, аз вече съм го намразил, вече не изпитвам това влечение към живота владян от греха, вече съм обърнал посоката и сега трябва да живея по съвсем нов начин – така както е живял Христос. Това не е съвсем лесна задача, защото установявам, че в мен все още има прекалено много слабости. Да, вече не гледам на нещата по същия начин и целите и приоритетите на живота ми са се променили, но в себе си все още изпитвам някакъв конфликт – между желанието ми за водене на нов живот и несъвършенството на греховната ми плът. Затова оттук нататък животът ми ще премине в променяне на характера ми и уподобяването ми на Христос – все повече ще се отдалечавам от стария човек, който съм бил и все повече ще се оприличавам на Спасителя си. Тази изисквана промяна Библията нарича „освещение“. Покаянието и опрощаването на грешника, обличането на грешника в Христовата правда не е свършекът на християнската опитност, а едва нейното начало. Предстои един задължителен живот на освещение:

„Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването, т. е. новорождението и обновяването на Святия Дух, Когото изля изобилно върху нас чрез Исус Христос, нашия Спасител, така, оправдани чрез Неговата благодат, да станем според надеждата наследници на вечния живот… Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, и ни учи да се отречем от нечестието и от светските страсти и да живеем благоразумно, праведно и благочестиво в настоящия свят“ (Тит 3:4-7; 2:11, 12).

Божията благодат и любов ме е спасила не заради моите праведни дела, защото и най-добрите и възвишените от тях не могат да постигнат абсолютно нищо в тази връзка. Спасен съм само поради Божията милост. Но това спасение е свързано с новорождението и обновяването ми чрез Святия Дух. Чрез Духа аз се раждам отново и това води до моето обновяване като личност. Не мога вече да съм стария човек, който е живял далеч от Бога. Чрез същата тази благодат вече изпитвам желание да се отрека от нечестието и светските страсти. Започвам да живея благоразумно, праведно и благочестиво. Това ме прави потенциален наследник на вечния живот и затова мога да имам такава надежда. Свещеното писание представя много категорично необходимостта от освещение на всички, които са отишли при Христос:

„Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа“ (Евр. 12:14).

Примиреният с Бога чрез Христос ще има желанието да живее в мир и с хората. Опростеният чрез Исус ще изпитва нуждата от освещение – да се отдалечава все повече от греховния живот и да се уподобява все повече на Спасителя си. Само така Господ може да бъде видян. Наистина, има много сериозна причина да се изисква освещението:

„А ние сме длъжни винаги да благодарим на Бога за вас, възлюбени от Господа братя, затова, че Бог отначало ви е избрал за спасение чрез освещение от Духа и вяра в истината“ (2 Сол. 2:13).

Освещението получавано чрез силата на Святия Дух е толкова важна част от християнската опитност, че се превръща в нещо като условие за спасение. Дали ще видя Господа, дали ще бъда спасен – това зависи от освещението ми. Да отида при Христос, но да остана същият човек, който съм бил преди, не може да бъде здравословна опитност. Трябва да се променя. В крайна сметка, от това зависи спасението ми.

И така, щом като промяната е толкова важна, какво трябва да се промени в мен?

„И така, ако сте били възкресени заедно с Христос, търсете това, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога. Мислете за горното, а не за земното; защото умряхте и животът ви е скрит с Христос в Бога. Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава. Затова умъртвете природните си части, които действат за земята: блудство, нечистота, страст, пагубни похоти и сребролюбие, което е идолопоклонство; поради които идва Божият гняв върху рода на непокорните, в които и вие някога сте ходили, когато живеехте в тях. Но сега отхвърлете и вие всичко това: гняв, ярост, злоба, хулене, срамно говорене с устата си. Не се лъжете един друг, понеже сте съблекли вече стария човек с делата му и сте се облекли в новия, който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал“ (Кол. 3:1-10).

Обръщането и примирението ми с Бога е равнозначно на събличане на стария човек, който съм бил преди и обличането ми в друг, който носи Божия образ. Това означава, че делата на стария човек трябва да останат в миналото. Вече изпитвам желание да умъртвя природните си части, които действат за земята, т.е. да застана срещу изискванията на греховната ми плът. Затова вече блудството и нечистотата; извратеността, алчността и сребролюбието; лъжата, гнева, злобата и яростта; обидните, циничните и вулгарни приказки не могат да бъдат част от живота ми. Те сигурно няма да изчезнат за един ден, но фактът, че при обръщането ми е настъпила драстична промяна в мен и вече съм съблякъл стария човек и съм се облякъл в новия, означава, че ще гледам на тях по съвсем друг начин и съвестта ми ще бъде много по-изострена. Може да се чувствам дори все още привлечен от някои от старите си навици, но със сигурност ще съм променил разбирането си за нещата и ще искам промяна и пълна победа над всяка слабост. Очевидно това е посоката, в която животът ми ще тече оттук нататък. Той ще се характеризира с освещение – с все по-голямо отдалечаване от живота в греха и с все по-голямо уподобяване на Христос.

3. Придадена правда.

Не е трудно да се заключи, че щом като обърнатият вярващ започва да води живот на освещение, това ще е живот на послушание. Освещението не може да се изрази в непокорство на Бога. Това е била характеристиката на живота воден далеч от Него. При освещението е обратно, това е живот на покорство и послушание на Божията воля. Затова и вършенето на добри дела в послушание на Бога е задължителна част от живота на този, който е оправдан по благодат чрез вяра:

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой. Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим“ (Ефес. 2:8-10).

Спасението не е човешко дело. То не се постига чрез човешки дела и затова никой не може да се похвали, че е спасен, защото си го е заслужил. Спасението не е по дела, а по милост, въпреки недостойните човешки дела. Дава се като дар на този, който вярва. Това обаче не е просто едно административно решение взето в небесния съд. В оправдания вярващ задължително настъпва една драстична промяна, неговото сърце се променя. Така той вече е едно ново творение, което е в състояние да изпълни първоначалния план на Бога за човечеството – воденето на живот на добри дела одобрени от небето. Всичко това е възможно, ако вярващият е в Христос Исус, т.е. поддържа една много близка връзка със Спасителя.

Важно е да разберем, че добрите дела, за които се говори тук, са не просто актове на милосърдие и помощ към нуждаещите се. В света на Библията едно дело може да се квалифицира като добро, само ако хармонизира на Божия закон. Подобно на Бога, чийто характер отразява, моралният закон е свят, праведен и добър, и затова всичките десет заповеди, които го съставляват, са святи, праведни и добри (Римл. 7:12). Затова едно дело може да е добро, само ако хармонизира с Божия закон. „Добро дело“ е друг начин да се каже, че Божият закон трябва да се съблюдава, но не със стремеж чрез това да се заслужи спасението (виж Фил. 3:6, 9), а като резултат от примирението с Бога и уподобяването на Него. Така че добрите дела със сигурност имат място в християнската опитност. Напълно невъзможно е да бъдат средство за спасение, но те стават задължителна част от живота на спасения по благодат чрез вяра.

Адвентистите от седмия ден наричат процеса на освещение, в който вярващият все повече се уподобява на Бога и получава сили от Него да се съобразява със закона Му, „придадена правда“. Това е опитността на израстването на приелия Христос за личен Спасител, в чийто живот добрите дела задължително ще заемат важно място. Както сме посочили по отношение на понятието „вменена правда“ в статията Оправдание и примирение, и „придадена правда“ е просто понятие, чиято цел е да опише една много конкретна опитност. Ако и тази ключова опитност бива разбрана правилно, и тук няма значение, с какво понятие бива означена. За удобство адвентистите са приели това да е „придадена правда“.

Тъй като опитностите на „вменената правда“ и на „придадената правда“ са много зависими една от друга и силно преплетени, Писанието не прави рязко разграничение между тях. Когато описва „вменената правда“, при която грешникът намира своето оправдание пред Бога чрез Христос, то може да отиде и по-нататък и да покаже, че животът на този, на който Христовата правда е била вменена, ще се промени коренно и той ще започне да живее праведно. С други думи, Писанието преминава към описание и на „придадената правда“ без ясно открояване:

„Но това, което беше за мене придобивка, сметнах го като загуба заради Христос. А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко, и смятам всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него, без да имам за своя правда онази, която е от закона, а онази, която е чрез вяра в Христос, т. е. правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, като се уподобя на Него в смъртта Му, за да мога някак да достигна възкресението от мъртвите. Не че съм сполучил вече, нито съм станал вече съвършен; но се впускам в гонитба, дано уловя, защото и аз бях уловен от Христос Исус. Братя, аз не смятам, че съм уловил, но едно правя – като забравям това, което е назад, и се простирам към това, което е напред, впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос Исус“ (Фил. 3:7-14).

След като описва опитността на „вменената правда“, тази изключителна наслада при получаването на оправданието чрез Христос (ст. 7-9), апостол Павел уточнява, че това винаги е свързано с новорождение, което описва чрез една друга метафора – старият човек умира и възкръсва нов човек (ст. 10, 11; виж и Кол. 3:1-3). Нещата обаче не приключват дотук и Павел преминава в описание на „придадената правда“ – следва един живот на израстване, усъвършенстване и освещение (ст. 12-14).

Разбира се, този живот на израстване не минава безметежно. Точно обратното. Греховната плът продължава да иска своето и дори започва да упорства с особена сила (Римл. 7:8-24). Не трябва да е изненадващо, ако и след обръщането си продължавам да съгрешавам. Разликата е, че ако преди извършването на греха е било в резултат на бунт; в резултат на един живот непримирен с Бога и дори съгрешаването не винаги е било осъзнавано като такова, то след обръщането ми съгрешаването е резултат на един огромен конфликт в греховното ми естество, което е започнало да се променя и оформило посоката на живота ми да е вече към Бога. Макар и конкретни грехове да бъдат намразени, греховното естество в мен е все така силна стихия, която може да ме заблуди и да ме накара да отклоня погледа си от Христос. В сърцето си вече имам вяра, но не е невъзможно понякога да проявя неверие. Затова когато съгреша в нещо по пътя на освещението си, отново се нуждая от покаяние и от опрощаващата сила на Спасителя си. Правдата на Христос отново ми се вменява, тя ме очиства и аз получавам нов шанс да продължа напред в опитността на придадената правда.

4. Освещаване на грешника и действие на придадената правда.

В статията Оправдание и примирение описваме процеса на покаянието – стъпките, които човекът извървява, за да отиде при Исус и Христовата правда да му се вмени, така че той да застане оправдан и примирен с Бога. Щом като отишлия при Христос трябва да остане при Него и да навлезе в процеса на освещението и на действието на придадената Христова правда, какво точно трябва да прави, за да може да води този живот? В какво се изразява живота на освещение?

1) Послушание

Съвсем очевидно животът на отишлия при Христос вярващ ще бъде живот на послушание на Неговата воля. Не мога да изповядвам Исус за мой Господ, ако не Му се подчинявам. Така че животът ми на освещение ще се изразява в стремеж да разбера откритата Божия воля и да я изпълнявам.

За някой може да представлява проблем да разбере, дали Господ има някакво конкретно очакване за него, но това не трябва да е причина за смущение, защото Писанието разкрива с прости и ясни думи Божията воля за всички хора. Това, което Господ очаква от всеки човек, е изразено в закона Му, десетте заповеди (Изх. 20:1-17). Не се изисква гениалност, свръх проницателност или някакво много специално благословение, за да бъдат разбрани Божиите правила, с които ще се характеризира живота на освещение. Ако тук имам проблем, той е свързан с желанието и годността ми да се съобразявам с Божиите заповеди. Но ако съм наистина покаян и обърнат, ще искам да ги изпълнявам:

„Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми“ (Пс. 40:8).

Макар в мен да се поражда конфликт и греховното ми естество да се надига и да се стреми да си върне надмощието, желанието ми ще бъде да изпълнявам Божията воля. Божият закон е вече изписан в сърцето ми. Покрит с придадената правда на Христос на мен ми е драго да го изпълнявам.

2) Изучаване на Библията

Щом като животът на отишлия при Христос се изразява в послушание на Неговата воля и щом като това изисква тази воля да бъде разбирана, изучаването на Библията ще бъде съществена част от него, защото именно там тази воля бива разкрита. Там е описан Божия характер и Неговите дела, с които Той става познат на хората. И най-вече – там се намира историята за Исус Христос, Който е върховното откровение за Бога (Йоан 1:14, 18). Няма да съм в състояние да разбирам Бога и волята Му, ако стоя далеч от Словото Му. В него са наставленията необходими ми за новия живот, който водя:

„Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено подготвен за всяко добро дело“ (2 Тим. 3:16, 17).

Животът ми на усъвършенстване и освещение, животът ми характеризиращ се с вършенето на добри дела, задължително ще включва изучаване на Свещеното писание на Стария и Новия завет, защото само от там мога да бъда изобличаван, поучаван и наставляван в правдата. Изучаването на Библията е неотменна част от живота на освещение и опитността на придадената Христова правда.

3) Молитва

За този, който е отишъл при Христос, за да остане с Него, общуването с Него ще бъде повече от необходимост. То се осъществява чрез молитвата:

„Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17).

Един от най-кратките стихове на Библията съдържа изключително ценно указание за стойността на молитвата. Тя трябва да бъде постоянна, неотменна част от живота ми. Не изказване на заучени фрази и изрази по навик, а говорене на Бога, в което съм вложил отношение, в което изливам сърцето си. И още нещо:

„Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне“ (Марк 11:24).

Когато се моля, трябва да вярвам, че Бог ме чува и иска да ми отговори по възможно най-добрия начин. Молитвата е начина да общувам с Христос, но тя трябва да е придружена с вярата, че Господ ме разбира и ще направи това, което е най-доброто за мен.

Могат да бъдат посочени и още особености на воденето на осветен живот, но послушанието на Божията воля, изучаването на Библията и молитвата са може би най-съществените и категорично необходимите.

5. Погрешни разбирания за вярата и делата.

Оправданието и освещението на грешника, вменената и придадената Христова правда – това са все божествени действия, които не се вместват в познатите на човека схеми. Физическият живот, който водим, ни засипва със съвсем други представи за това, как се случват нещата и как трябва да се случват. Затова не е учудващо, че тези въпроси са малко трудни и че не винаги се разбира мястото на вярата и на делата в християнската опитност. Изпадането в крайности е много по-лесно, отколкото си мислим. И това се случва постоянно. Най-малко две са крайностите, в които може да се отиде:

1) Игнориране на вярата, разчитане на делата

Едната от възможните крайности е да започна да разчитам твърде много на вършенето на добри дела и да игнорирам мястото на вярата в опитността на спасението:

„О, неразумни галатяни, кой ви омая – вас, пред чиито очи Исус Христос е бил ясно обрисуван като разпънат? Само това желая да науча от вас: Чрез дела, изисквани от закона, ли получихте Духа, или чрез вяра в евангелското послание? Толкова ли сте неразумни, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плътта?“ (Гал. 3:1-3).

Очевидно е съвсем възможно да започна християнската си опитност както трябва, да проявя вяра в посланието на благовестието, че съм спасен чрез Божията благодат и в резултат Господ да ми даде Духа Си. Но след това мога да се заблудя, да изпадна в неразумност и да започна да разчитам на делата на Божия закон като средство за спасение, т.е. да изпадна в „законничество“. За апостол Павел това е „усъвършенстване в плът“, което няма как да е продуктивно. Напротив, то е пагубно.

Логично е да предположим, че в това заблуждение могат да изпаднат по-лесно тези християни, които вярват, че Божият закон е непроменим и задължителен за съблюдаване. Например, адвентистите от седмия ден често биват обвинявани, че са законници, защото отдават голямо значение на десетте заповеди и това се възприема като опит за спасяване чрез съблюдаване на закона. Макар и това разбиране да е много далеч от истината, не е невъзможно отделни членове на църквата да изпаднат в подобно заблуждение. Но всъщност изобщо не е задължително да имаш това разбиране за Божия закон, за да изпаднеш в законничество. Законничеството е вродено във всеки човек. Ако не успеем да отговорим на даден висок стандарт, ние съвсем естествено се опитваме сами да се приведем в хармония с него. Естествената ни реакция не е да търсим благодат, а сами да извършим нещо, за да оправим нещата. Не случайно всички религии извън християнството базират разбирането си за спасението именно на този принцип. На практика законничеството е нещо вродено във всеки човек и дори да вярваш, че Божият закон е бил променен и дори премахнат със смъртта на Христос (както много християни вярват), това не те застрахова от изпадане в законничество. По един или друг начин може да се стигне до разчитане на собствени заслуги за спасение – на добрите дела, посвещението, дългия стаж във вярата и т.н., а не на заслугите на Исус Христос. Никой не е имунизиран срещу подобна грешка. Затова трябва да се разбира мястото на вярата в опитността на спасението:

„И така, както сте приели Христос Исус, Господа, така и ходете в Него, вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си, както бяхте научени, като изобилствате в нея с благодарение“ (Кол. 2:6, 7).

„‘А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми.’ Ние обаче не сме от онези, които се дърпат назад и се погубват, а от тези, които вярват и душата им се спасява“ (Евр. 10:38, 39).

С вяра отивам при Исус и Го приемам за мой Спасител и чрез вяра Неговата правда ми се вменява. По същия начин с вяра продължавам да водя живота на освещение и чрез вяра получавам Христовата придадена правда, която ме прави годен да живея този живот. По начина, по който съм почнал, така и продължавам – чрез вяра. Само чрез вяра мога да живея и само чрез вяра мога да бъда спасен. Игнорирането й е една от крайностите в разбирането за мястото на вярата и делата в спасението, в която всеки може да изпадне. Затова винаги трябва да се помни, че оправданият човек е наистина човек, който спазва Божия закон, но не за да се спаси, а като резултат на това, че е спасен по благодат чрез вяра, като дори и в самото спазване на Божия закон той е изцяло зависим от придадената правда на Спасителя си.

2) Игнориране на делата, разчитане на вярата

Разбира се, може да се отиде и в другата крайност – дотолкова да се отдаде значение на вярата, че да се премахне напълно необходимостта от дела:

„Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ (Яков 2:17).

Според Писанието твърдението, че имам вяра, изобщо не е достатъчно. Ако съм убеден, че се спасявам само чрез вяра, това не означава, че в живота ми делата трябва изцяло да липсват. Отсъствието на дела в живота на един вярващ по никакъв начин не показва, че той има вяра. Точно обратното. Ако нямам дела, значи нямам и вяра – тя е мъртва. Именно делата ми показват наличието на истинска вяра. Аз не се спасявам чрез дела, но те доказват, че имам вярата, чрез която приемам спасението по благодат. Как иначе може да се разбере, дали притежавам спасителна вяра? Ако я имам, това няма как да не се изрази в съответстващи й дела.

Поради това, че човек се спасява само чрез вяра, не чрез закона, някои християни са стигнали до извода, че законът вече не трябва да се спазва. Трудно е да се разбере логиката на подобно твърдение. Защо спасяването чрез вяра автоматично трябва да означава, че спазването на Божия закон и вършенето на добри дела не трябва да е част от опитността на оправдания и спасен вярващ? Каквото и да е обяснението, има последователи на Христос, които разбират въпроса по този начин. Имало ги е и преди, във времето на апостолите. Но това не е нищо повече от една крайност. Затова апостол Яков предупреждава, че човек не може да бъде спасен чрез вяра, без да я изявява със съответстващи на нея дела:

„Авраам, нашият отец, не се ли оправда чрез дела, като принесе сина си Исаак на жертвеника?“ (ст. 21).

Според Яков истинската вяра не може да съществува без дела. И той доказва това си разбиране именно чрез пример с Авраам – една личност, която обикновено се посочва, за да се обясни, какво представлява спасителната вяра в Бога. Явно е, че делата са необходими. Те са съществена част от живота на освещение, от опитността на придадената правда. И имат много важно предназначение:

„Ти виждаш, че вярата действаше заедно с делата му и че чрез делата се усъвършенства вярата“ (ст. 22).

Вярата винаги се изразява в някакви дела и се усъвършенства от тях. Опитността на Авраам разкрива, че делата са доказателство за истинска връзка с Бога. Освен това извършването на дела засилва и усъвършенства вярата. Ето защо вярата, която води до оправдание, е жива, действаща вяра. Тя винаги ще се изразява в съответстващи й дела.

Това са две от възможните крайности в разбирането на мястото на вярата и на делата в християнската опитност, в които най-често се изпада. Но крайността е крайност, тя не трябва да е желано състояние от никой последовател на Христос. Не трябва никога да забравяме, че спасението на човека е специално Божие действие различно от случващото се в заобикалящия ни свят и трябва да градим разбирането си за него от Свещеното писание, а не от закономерностите на физическия ни живот. Само така ще знаем, какво е точното място на вярата и делата в християнската ни опитност.

Примиреният с Бога чрез Христос вярващ е получил вменената Христова правда. Посоката на неговият живот задължително се е променила и той започва живот на освещение, който се характеризира с послушание на Божията воля. За целта вярващият получава придадената Христова правда, която го прави годен да води живот на добри дела.