Ако има библейска книга, която да е предизвиквала най-много дебати и интерес, то без съмнение това е книгата Откровение. Тя принадлежи към апоклиптичната литература и нейните апокалиптични пророчества са били тълкувани по толкова много и различни начини, че едва ли има човек на земята, който да е в състояние да събере всички гледни точки. Това може сериозно да обезсърчи изследователя на тази книга, защото в крайна сметка каква е гаранцията, че ще направиш правилната интерпретация, след като вече има океан от тълкувания, които са толкова различни едно от друго? Някои стигат дотам изобщо да не я изследват, дори четат. Но всъщност точно защото има толкова теории върху Откровението, си струва да го изследваме. Тяхното съществуване не е случайно. Явно тази книга е много важна, засяга ключови въпроси и ако искаме да сме наясно с това, което предстои на нашия свят и в нашия собствен живот, трябва да я разбираме.
Какво представлява апокалиптиката? Какво представлява книгата Откровение? Кои са главните школи по интерпретирането й?
1. Апокалиптика.
Тъй като книгата Откровение се определя като принадлежаща към апокалиптичния жанр литература, той трябва да бъде дефиниран. Според Джон Колинс от Йеилския университет и неговия екип „апокалиптиката е жанр от литература на откровението с разказвателен характер, при който окровението се извършва посредством същества от друг свят на човешки получател разкривайки една отвъдна реалност, която е както времева, доколкото предвижда спасение в края на времето, така и пространствена, доколкото включва друг, свръхестествен свят“. Книгата Откровение се вписва великолепно в тази дефиниция, защото е литература на откровението, което означава, че се занимава с предаване на информация от Бог към хората. Това тя прави във формата на разказ. Откровението се предава до Йоан, едно човешко същество, чрез същества от друг свят като ангели и хора намиращи се на небето. Тази книга открива една отвъдна реалност, която не може да бъде обхваната от петте ни сетива. Тя говори за насоката на историята водеща до божественото спасение в края и за един небесен, свръхестествен свят. Книгата Откровение наистина принадлежи към апокалиптичната литература и е единствената от този жанр в Новия завет.
2. Книгата Откровение.
Книгата Откровение е написана през 95 или 96 г.сл.Хр. (в края на управлението на римския император Домициан) от апостол Йоан. Мястото на написването й е о. Патмос (малък скалист остров в Егейско море намиращ се на около 80 км от югозападния бряг на Мала Азия /днешна Турция/), където апостолът бил заточен „за Божието слово и свидетелството на Исус Христос“ (Откр. 1:9). Макар и стояща като последна в канона на Новия завет, тя всъщност е първата книга на Йоан. След заточението му той написва в Ефес своето евангелие и посланията му към църквите.
Също както и другите новозаветни книги Откровението е написано на ползваната в онова време в римската империя форма на гръцкия език наречена „койне“. Тъй като апостолът, който по професия бил рибар, е трябвало да напише книгата съвсем сам, езикът й е семпъл, ясен, почти детински, но и съдържа грешки. Големите разлики в стила между Откровението и другите писания на Йоан се дължат на различните жанрове литература, към които книгите му спадат, както и на факта, че другите му писания са възникнали с помощта на секретар – лукс, който Йоан не можел да си позволи при заточението си. Но както Откровението, така и другите писания на този апостол съдържат теми, които не се срещат никъде другаде, а само в книгите, за които традиционно се приема, че авторът им е Йоан.
Макар дефиницията за апокалиптика, която разгледахме по-горе, да включва представянето на събития, които лежат в бъдещето, не всеки вижда този вид литература като предсказваща бъдещето. Затова трябва да обърнем малко повече внимание на този въпрос. Това, че Откровението е една апокалиптична книга, означава ли, че е и пророческа? Да, точно това е, което трябва да очакваме относно Откровението, защото самото то казва, че е пророчество (Откр. 1:1, 3; 22:6, 7, 18, 19). С други думи, Откровението е книга съдържаща вести, които предсказват бъдещето, повече от които са в апокалиптичен стил.
Въпреки че езикът й има несъвършенства, книгата Откровение е един шедьовър. По-голямата й част представлява апокалиптична литература – това са няколко апокалиптични видения, които се намират от гл. 4 до средата на гл. 22. Тези апокалиптични видения предствляват сложни пророчества, в които се използват различни символи и в които участват различни персонажи и фигури. Виденията имат свой сюжет и развитие и в тях дейно участие може да има и самият пророк. За описанието на тези видения Йоан си е служил предимно с езика на съществуващи вече старозаветни и новозаветни текстове, някои от които са от книгите Езекиил, Исая, Даниил, Еремия, Битие, Псалми и Лука. Имайки това предвид тълкуването на отделните пасажи и видения в Откровението в известен смисъл се облекчава. Един от най-важните моменти в тълкуването му е да се установят източниците, които апостолът е ползвал, което в повечето случаи означава да се установи, на кой точно съществуващ вече старозаветен или новозаветен текст е изградена дадена част от Откровението и доколко точно го предава (прочетете статията Тълкуване на книгата Откровение – II).
Една от основните характеристики на апокалиптичните пророчества е, че те са безусловни и имат само едно изпълнение. С други думи, те сочат на точно определени събития, които не може да не се случат. Това означава, че те не могат да бъдат разглеждани като класическите пророчества, при които може да се очаква да имат повече от едно изпълнение в различни епохи и под различни условия. Тълкувателят на Откровението трябва да се стреми да открие значението на дадено пророчество, което ще има само едно единствено приложение.
Апокалиптичната част на книгата е обградена от друг вид литература – писмо. Така да се каже, апокалиптичната част на Откровението е обградена от една писмена (от „писмо“) рамка – гл. 1-3 в началото и последната част на гл. 22 в края.
Това може да изглежда като несъществена подробност, но не е така. Писмената рамка също трябва да се има предвид в тълкуването, защото като друг вид литература ще изисква и друг вид подход в тълкуването.
Гръцката дума преведена като „откровение“ е „апокалипс“ и означава „откриване“, „разкриване“, „разбулване“. В нашите умове думата „апокалипс“ (или „апокалипсис“) се е натрапила със значението на някакво предстоящо глобално бедствие и дори края на света. Когато казваме, че нещо е „апокалиптично“, имаме предвид нещо с ужасни разрушителни последици. Това донякъде е, защото в самата книга Откровение има описание на подобни събития, но също сме повлияни и от популярната култура. Всъщност основната идея на „апокалипс“ е „откриване“ – има нещо, което е скрито и сега то трябва да бъде разкрито и направено ясно.
Главните теми и цел на Откровението, както и начинът й на оформяне и разбиране, са ни дадени в самата книга:
„Откровението от Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати и го яви чрез ангела Си на своя слуга Йоан, който възвести Божието слово и свидетелството на Исус Христос, и всичко, което е видял. Блажен, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо“ (Откр. 1:1-3).
Бог, Исус Христос, ангел, Йоан, църква е пътят на разкриване, предаване и получаване на книгата, като Святият Дух също не е оставен безучастен (ст. 10). Предстоящите събития, които касаят Христовите „слуги“, църквата, и които са свързани с Второто пришествие (ст. 7) и края на света, е едната й главна тема, а целта й е да подготви църквата за това, което предстои. Предсказаните събития трябва да станат „скоро“ (Откр. 22:6), „защото времето е близо“ (Откр. 1:3). Тези, които се подготвят, са „блажени“, защото ще имат „право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града“ (Откр. 22:14). Изказано е благословение над всеки, който изследва тази книга (Откр. 1:3), както и указание тя да не бъде запечатана (Откр. 22:10), което означава, че разбирането й е възможно. Благословението се отнася не просто за „онези, които слушат думите на това пророчество“, но за онези, които заедно с това и „пазят написаното в него“ (Откр. 1:3). Това означава, че Откровението не представлява информация, която трябва да се усвоява пасивно, но винаги трябва да води до действие. Вестите на пророчествата й трябва да се „пазят“.
Първоначалните получатели на книгата са седем църкви от римската провинция Азия (които днес наричаме „малоазийски църкви“), като те са посочени и по име (Откр. 1:4, 11). Това са църкви, които са познавали лично апостол Йоан и които са могли да се възползват от служенето му, но в края на I век те преминавали през много сериозни външни и вътрешни проблеми, които заплашвали тяхното съществуване. Първите вести на книгата Откровение са предназначени за тяхното изобличение, окуражение и наставление. Веднага след това Откровението преминава в предаването на вести, които касаят църквата по принцип и в самия й край виждаме седемте малоазийски църкви напълно избледнели, за да отстъпят място на всички, които искат да бъдат верни последователи на Исус (Откр. 22:16-19).
Уточнява се, че Христос „яви“ на Йоан книгата Откровение чрез ангела Си (Откр. 1:1) като използваната гръцка дума тук означава „посочване чрез знак“, „символизира“, т.е. съдържанието на вестите в тази книга е предадено чрез символи. Пророчествата й са авторитетна норма и съдържат инструкции, които трябва да бъдат пазени и „блажен, който пази думите на написаното в тази книга пророчество“ (Откр. 22:7). Сериозно предупреждение е дадено срещу всеки, който по някакъв начин злоупотребява с нея (Откр. 22:18, 19). Важната вест на книгата е:
„Ето, ида скоро; и у Мен е наградата, която давам, да отплатя на всеки според каквито са делата му… Онзи, Който свидетелства за това, казва: Наистина идвам скоро…“ (Откр. 22:12, 20а).
У този, който внимателно изследва и правилно разбира книгата, може да се породи само едно желание:
„И Духът и невестата казват: Ела. И който чуе, нека каже: Ела. И който е жаден, нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота… Амин! Ела, Господи Исусе!“ (Откр. 22:17, 20б).
Изследването на Откровението води до копнеж за по-голяма духовност и за скорошното завръщане на Исус Христос. Откровението определено е книга, която си струва да бъде изследвана.
Но предстоящите събития свързани с края на времето не са единственото, което бива открито. Книгата Откровение представлява „откровението от Исус Христос“ (Откр. 1:1), а този израз може да се преведе и като „откровението на Исус Христос“. Христос е в центъра и на тази библейска книга и на страниците й Той бива разкрит в Своята застъпническа роля след възнесението Си на небето, като Съдия и Цар, както и като победител на греха, Сатана и смъртта, Който се завръща на тази планета, за да я обнови завинаги. В изследването на Откровението Исус никога не бива да се изгубва от фокуса, защото Той е другата й главна тема и именно Той й придава смисъл. Без Него тя е просто едно от многото подобни литературни произведения съществували към края на I век.
3. Школи на тълкуване на книгата Откровение.
Няма единодушие, как книгата Откровение трябва да бъде тълкувана. Имайки предвид сложната човешка природа и специалните усилия на Сатана да затъмни значението на тази важна книга, единодушие по разбирането на Откровението не е възможно и е безмислено да бъде очаквано. Но един общ поглед върху основните насоки на интерпретирането й е напълно осъществим. Различните виждания по въпроса могат да бъдат групирани най-общо в четири школи:
1) Претеристка школа
Претеристите разглеждат книгата Откровение като занимаваща се със ситуацията на християнската църква през I век и с предизвикателствата, през които тя е трябвало да премине в този период. Поради това те не виждат тя да засяга по някакъв начин събитията от последното време. Когато претеристите четат Откровението, те мислят предимно за миналото и се фокусират върху света на автора и неговите проблеми.
Въпреки че има претеристи, които вярват във вдъхновението на книгата Откровение и че тя съдържа пророчества случили се скоро след даването им, претеризмът като цяло е приложението в апокалиптиката на историко-критическия метод на изследване на Свещеното писание. Той отхвърля възможността Библията да е вдъхновена от Бога, следователно Откровението не може да е предсказание за бъдещето. То представлява просто един начин авторът й да си обясни и да се справи със страданието си причинено от подтисническите сили на своето време.
Макар и претеризмът да е най-коректното изражение на критичния подход към Библията, който отрича свръхестествения й елемент, неговото възникване може да се проследи много назад във времето, още преди възникването на историко-критическия метод. Когато Мартин Лутер и другите протестантски реформатори насочили вниманието на света към католицизма като изпълнение на пророчествата за антихриста в Откровението и на малкия рог в книгата Даниил, един йезуит на име Луис де Алказар от Севиля (1554-1613) започнал да отнася пророчествата за малкия рог към сирийския цар Антиох Епифан, който живял векове преди папите да започнат да управляват. Целта била да се отклони вниманието от Католическата църква. И така претеризмът бил създаден като една от главните стратегии на контра-реформацията. През 1614 г., една година след смъртта на Луис де Алказар, било публикувано неговото претеристично тълкувание на пророчеството – Vestigatio arcani sensus in Apocalypsi.
Без да е трудно да се досетим, този подход бил отхвърлен от протестантските реформатори. Въпреки че е имало опити за неговото популяризиране сред протестантите през XVII и XVIII век, неговото по-успешно внедряване в евангелските среди станало едва през XIX век. Днес това е водещият подход към апокалиптиката на академично ниво, така както на академично ниво историко-критическият метод е водещият метод в разбирането на Библията като цяло.
2) Идеалистична школа
Идеализмът е алегоричен или духовен подход към Откровението, който приема, че апокалиптиката в тази книга не касае предсказания, които е трябвало да се изпълнят или предстои да се изпълнят, а възприема символите й като образи говорещи за определени реалности в живота и обществото (специално борбата между доброто и злото), които могат да бъдат прилагани според случая. Никой от символите й не се отнася за дадено историческо събитие, но всеки неин символ може да бъде приложен различно в различните общества и при различните проблеми. При тази интерпретация и приложение обикновено се търси подобряване на обществото сега, а не се очаква установяването от Бога на един реален, нов, по-добър свят, който да замести настоящия. Поради това за идеалистите книгата Откровение няма някаква историческа значимост.
Началото на мисленето, което стои зад идеалистичната школа, е около времето на протестантската реформация, когато според някои мислители Божието царство ще се установи за отделни индивиди, а не в обществото. С годините разбирането на идеалистите се насочва към подобряването на обществото и служи като вдъхновител на „социалното благовестие“. Някои приложения на идеализма могат да вървят заедно с претеризма.
3) Футуристка школа
Футуристкото тълкувание на Откровението се противопоставя на претеристкото като отмества описаните в Откровението събития в бъдещето. Футуристите приемат, че почти всичко описано в Откровението тепърва предстои да се случи и ще се осъществи за много кратко време – в рамките на седем години. А щом като виждаш в Откровението множество пророчества, които се очаква тепърва да се изпълнят; щом като за теб тази книга е един детайлен сценарий на последните няколко години от човешката история, принадлежността към тази школа на тълкуване ще изглежда като нещо много привлекателно.
Проблемът е, че появата на футуризма е, меко казано, смущаваща. През XVI век Мартин Лутер и другите реформатори посочили папството като изпълнение на пророчеството за антихриста. Реформаторите вярвали, че именно Католическата църква представлява отстъплението в християнството седящо в храма на църквата и стремящо се да контролира съвестта на всички вярващи действайки от Божието име (2 Сол. 2:1-8). Затова към края на XVI век Католическата църква е била сериозно загрижена, как да се неутрализира реформацията и да се отклони вниманието от нея относно тълкуванията на Лутер за антихриста. На помощ на църквата се притекъл един испански йезуит, който знаел много добре, че промяната на метода неизбежно води до промяна на заключенията. Това бил Франциско Рибера (1537-1591). Към края на живота си той публикувал коментар на книгата Откровение от 500 страници озаглавен „In Sacrum Beati Ioannis Apostoli, Evangelistiae Apocalypsin Commentarij“. Той виждал в първите няколко глави на Откровението древния Рим, но вярвал, че по-голямата част от пророчествата ще се изпълнят в един кратък период от три години и половина в края на християнската ера. В това кратко време един антихрист (една личност според Рибера) ще построи отново храма в Ерусалим, ще отхвърли Христос и ще забрани християнството. Този антихрист ще бъде възприет от евреите като бог и ще завладее света. И така началото на футуристката школа в тълкуването на апокалиптичните пророчества било поставено. Този подход в тълкуването на Откровението бил единият от начините да се отвърне на твърденията на протестантизма за значението на апокалиптичните символи за антихриста и така фокусът на пророчеството бил отклонен от настоящето към далечното бъдеще. Това била контра-реформацията на Католическата църква. Затова и кардинал Робърт Белармин, ревностен последовател на Франциско Рибера, който написал тритомника „Спорове“, за да се противопостави на реформацията, станал известен сред католиците като „най-големия противник на протестантските църкви“.
С други думи, футуризмът е дете на католицизма родено, за да даде сили на контра-реформацията. Това трябва да служи като предупреждение за всеки протестант и все пак… днес футуризмът е най-разпространеният възглед сред евангелските общества. В крайна сметка протестантите се подават на стратегия целяща да унищожи собствената им реформация. Но едва ли историята говори за едно бързо възприемане на този възглед от евангелистите. Обикновено нещата не се случват по този начин. Точно така, отнело е време, но все пак е станало. Разбира се, веднага след появяването му протестантите отхвърлили римокатолическия футуризъм. От 25 известни писатели-реформатори през втората половина на XVII век нито един не отричал, че папството е антихристът. Какво обаче се случило след това?
В началото на XIX век футуристката теория преминала през известно усъвършенстване и допълване. Служителят в Шотландската църква Едуард Ървинг бил заинтересован от учението за Второто пришествие на Исус, но… приел футуризма на Рибера. Той дори превел книга написана от испански мисионер-йезуит. В резултат от проповедите на Ървинг англиканецът от ирландски произход Джон Нелсън Дарби от църквата „Плимутски братя“ в Англия също приел футуризма на Рибера. Той бил много енергичен и разпространявал йезуитския футуризъм не само в Европа, но дори и в Съединените щати. След смъртта на Дарби друга личност продължила с популяризирането на футуризма – С. И. Скофийлд. През 1909 г. той съставил помощни бележки към справочна Библия „Скофийлд“. След 1970 г. милиони протестанти били убедени във футуристките учения за антихриста чрез бестселъра на Хал Линзи „Загиналата велика планета Земя“ и днес… футуризмът е основния възглед на повечето консервативни евангелски църкви и фундаменталистки групировки.
Футуристката система на тълкуване, както функционира днес, изчиства християнската ера от някакво пророческо значение премествайки изпълнението на по-голямата част от пророчествата на Откровението до края на времето. Антихристът вече не е папството, а една безбожна сила, която тепърва предстои да се появи. Това, което папството е правило в миналото, вече не е толкова важно, защото антихристът, който ще дойде, ще бъде враг на всички християни без значение към коя деноминация принадлежат. В изследването на Откровението вниманието е насочено само към бъдещето и миналата история на църквата със скъпоценните й уроци остава на заден план. В крайна сметка векове след протестантската реформация контра-реформацията на Рим имаща за цел да отклони от папството приложението на апокалиптичните пророчества правено от реформаторите, най-после се увенчала с голям успех. Всеки протестантски изследовател, който прилага футуризма в тълкуването на Откровението, трябва да се замисли, в услуга на кого всъщност го прави.
4) Историческа школа
Привържениците на историческата школа смятат, че има развитие на събитията в Откровението – те започват да се случват от времето на автора, Йоан, минават през нашите дни и стигат до Второто пришествие и отвъд него. Това означава, че голяма част от неговите пророчества вече се е изпълнила и трябва да се установи, кои от предсказанията са в момента в процес на изпълнение и кои предстоят да се изпълнят. Подобно виждане за развитието на виденията е не просто логично. Този подход е посочен съвсем ясно още от самото начало на първата апокалиптична книга – книгата Даниил. Когато пророк Даниил тълкува съня на цар Навуходоносор, той ясно оформя рамката на развитието на събитията във виденията на библейската апокалиптика – те се движат от времето на пророка и стигат до края на земната история (Дан. 2:31-45). А никой не се съмнява в силната връзка, която съществува между книгите Даниил и Откровение. И двете книги принадлежат към един и същи тип литература. Нормално е да очакваме определено сходство или кореспонденция помежду им. По тази причина адвентистите от седмия ден смятат, че по подобие на книгата Даниил и книгата Откровение изисква историческо тълкувание. И затова адвентистите принадлежат към историческата школа на тълкуване.
Всъщност този подход не е измислен от адвентистите. Това е методът, който повечето от църковните отци и реформаторите от Средновековието са използвали. Днес, благодарение на Адвентната църква, той е много по-изчистен и изяснен, защото днес има много по-добро познаване на оригиналните езици, на които е написана Библията и на библейската култура, но, за съжаление, освен адвентистите вече много малко на брой християнски общества поддържат този метод.
5) Две конкуриращи се школи
Когато става дума за книгата Откровение, има голяма разлика между преобладаващата тенденция в разбирането й на академично ниво и разбирането й от неспециалистите и миряните. Водещите схващания за книгата сред учените са претеризмът и идеализмът. Големите имена в тълкуването на Откровението не вярват, че това е боговдъхновена книга със значение за всеки от нас днес. В най-добрия случай идеалистите биха позволили някакво субективно нейно приложение към нашата обстановка. Но възприемането й като вдъхновено пророчество предсказващо бъдещето на света се определя като тесногръдо мислене пълно с предразсъдъци.
Съвсем различна е ситуацията в църквите, които вярват в приложимостта на Откровението днес. За тези последователи на Христос книгата Откровение говори на съвременния читател и му разкрива бъдещето. Важно е да се отбележи тази разлика между разбиранията на „специалистите“ и „неспециалистите“ по Откровението. Повечето от практикуващите християни вероятно никога няма да попаднат на възгледите на претеристката и идеалистичната школи или ако се случи, това може да не рефлектира по някакъв специален начин върху тях. За тези, за които християнството е начин на живот и са отправили поглед към наближаващия край, единствено разбиранията на футуристката и историческата школи могат да имат някакво значение. Те са пренебрегвани на академично ниво, но са истинските конкуренти на църковно ниво. За вярващият в боговдъхновеността, авторитета и актуалността на книгата Откровение тези две школи се вписват в неговата парадигма. Въпросът е, доколко адекватно и коректно тези школи интерпретират бъдещите събития. Дали повечето от пророчествата на Откровението ще се случат в рамките на много кратък период в бъдещето, както твърдят футуристите или голяма част от тях вече са се изпълнили в миналото и само една част от тях предстои да се случат в бъдещето, както вярват представителите на историцизма? Възгледът ще окаже влияние на тълкуването. Затова именно разликите между тези две школи си струва да бъдат изследвани по-обстойно. В статиите Тълкуване на книгата Откровение – I и Тълкуване на книгата Откровение – II разглеждаме някои общи принципи в тълкуването на Откровението, а в статиите Тълкуване на книгата Откровение – III и Тълкуване на книгата Откровение – IV изясняваме, към коя школа на интерпретиране ни насочва самото Откровение.
Книгата Откровение е една удивителна апокалиптична книга разкриваща събитията на последното време, която си струва да бъде изследвана. Най-удачният подход към нея е този на историческата школа.