Ако има библейска книга, която да е предизвиквала най-много дебати и интерес, то без съмнение това е книгата Откровение. Тя принадлежи към апокалиптичната литература и нейните ярко графични пророчества са били тълкувани по толкова много и различни начини през вековете и в нашето съвремие, че едва ли има човек на земята, който да е в състояние да събере всички гледни точки. Това може сериозно да обезсърчи изследователя на тази книга, защото в крайна сметка каква е гаранцията, че ще направиш правилната интерпретация, след като вече има океан от тълкувания, които са толкова различни едно от друго? Някои стигат дотам изобщо да не я изследват, дори четат. Но всъщност точно защото има толкова теории върху Откровението, си струва да го изследваме. Тяхното съществуване не е случайно. Явно тази книга е много важна, засяга ключови човешки въпроси и ако искаме да сме наясно с това, какво се случва в момента и какво предстои на нашия свят, и в нашия собствен живот, трябва да я разбираме.
Какво представлява апокалиптиката? Какво представлява книгата Откровение? Кои са главните школи по интерпретирането й?
1. Апокалиптика.
Тъй като книгата Откровение се определя като принадлежаща към апокалиптичния жанр литература, той трябва да бъде дефиниран. Според Джон Колинс от Йеилския университет и неговия екип „апокалиптиката е жанр от литература на откровението с разказвателен характер, при който откровението се извършва посредством същества от друг свят на човешки получател разкривайки една отвъдна реалност, която е както времева, доколкото предвижда спасение в края на времето, така и пространствена, доколкото включва друг, свръхестествен свят“.
Книгата Откровение се вписва великолепно в тази дефиниция, защото е литература на откровението, което означава, че се занимава с предаване на информация от Бог към хората. Това тя прави във формата на разказ. Откровението се предава до Йоан, едно човешко същество, чрез същества от друг свят като ангели и хора намиращи се на небето. Тази книга открива една отвъдна реалност, която не може да бъде обхваната от петте ни сетива. Тя говори за насоката на историята водеща до божественото спасение в края и за един небесен, свръхестествен свят. Книгата Откровение наистина принадлежи към апокалиптичната литература и е единствената от този жанр в Новия завет.
2. Предназначение на апокалиптиката.
Библията представя човешката история като непрекъсната линия, която стига до една кулминация, когато Божието царство ще бъде установено завинаги. Част от тази непрекъсната линия вече е описана в историческите книги на Свещеното писание и от тях научаваме, че Бог постоянно се е грижил за верните Си. Към определен момент обаче Писанието ще бъде завършено и така остава нуждата да се разбере, как тази линия продължава в бъдещето, докато се стигне до въпросната кулминация. И тук на помощ идват апокалиптичните пророчества. Те разкриват развитието на историята от времето на пророка до очакваната кулминационна точка във формата на предсказания и описват грижата, с която Господ ще обгърне народа Си в бъдещето. Както истинно историческите книги описват миналото на Божия народ, така истинно апокалиптичните книги описват неговото бъдеще. По този начин те имат не само голям времеви обхват, но и глобален характер.
Но уверяването на читателя в Божията постоянна грижа над народа Му не е всичко, което апокалиптиката има за цел да постигне. Апокалиптичните книги възникват винаги в някаква криза свързана със завета, който Божият народ има с небето. Неверността му към този завет води до страдание, но големият проблем е, че и верните от народа страдат. Пропаднал ли е божествения завет към тях? Апокалиптиката се стреми да отговори на това привидно противоречие и да насърчи верните относно заветните обещания и тяхното славно изпълнение в бъдещето. Те може и да страдат в момента, но това не означава, че са изоставени и че заветът на Бога с тях е загубил силата си. Те подлежат на специалната Божия грижа, ако и изобщо да не изглежда така. Вихрещата се около тях борба между доброто и злото ще има край, доброто ще победи злото завинаги, а Божиите верни ще бъдат участници в победата виждайки крайната реализация на заветните обещания.
Имайки предвид всички тези характеристики на апокалиптиката и нейното предназначение, могат да бъдат изведени няколко важни правила относно тълкуването й, които засягаме накратко по-долу и разглеждаме по-обстойно в статиите Тълкуване на книгата Откровение – I и Тълкуване на книгата Откровение – II.
3. Книгата Откровение.
Изследването на книгата Откровение трябва да започне със запознаване с някои ключови факти относно нея.
1) Авторство, време и място на написване на книгата
Книгата Откровение е написана през 95 г.сл.Хр. (в края на управлението на римския император Домициан) от апостол Йоан. Мястото на написването й е о. Патмос (малък скалист остров в Егейско море намиращ се на около 80 км от югозападния бряг на Мала Азия /днешна Турция/), където апостолът бил заточен „за Божието слово и свидетелството на Исус Христос“ (Откр. 1:9). Макар и стояща като последна в канона на Новия завет, тя всъщност е първата книга на Йоан. След заточението му той написва в Ефес своето евангелие и посланията му към църквите.
2) Първи получатели на книгата
Първоначалните получатели на книгата са седем църкви от римската провинция Азия (които днес наричаме „малоазийски църкви“), като те са посочени и по име – Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сардис, Филаделфия и Лаодикия (Откр. 1:4, 11). Това са църкви, които са познавали лично апостол Йоан и които са могли да се възползват от служенето му, но в края на I век те преминавали през много сериозни външни и вътрешни проблеми, които заплашвали тяхното съществуване. Първите вести на книгата Откровение са предназначени за тяхното изобличение, окуражение и наставление (Откр. 1:10б-3:22). Веднага след това Откровението преминава в предаването на вести, които касаят църквата по принцип (Откр. 4:1-22:5) и в самия й край виждаме седемте малоазийски църкви напълно избледнели, за да отстъпят място на всички, които искат да бъдат верни последователи на Исус (Откр. 22:16-19).
3) Език на книгата
Също както и другите новозаветни книги Откровението е написано на ползваната в онова време в римската империя форма на гръцкия език наречена „койне“. Тъй като апостолът, който по професия бил рибар, е трябвало да напише книгата съвсем сам, езикът й е семпъл, ясен, почти детински, но и съдържа грешки. Големите разлики в стила между Откровението и другите писания на Йоан се дължат на различните жанрове литература, към които книгите му спадат, както и на факта, че другите му писания са възникнали с помощта на секретар – лукс, който Йоан не можел да си позволи при заточението си. Но както Откровението, така и другите писания на този апостол съдържат теми, които не се срещат никъде другаде, а само в книгите, за които традиционно се приема, че авторът им е Йоан. Въпреки че езикът й има несъвършенства, книгата Откровение е един шедьовър на литературата.
4) Апокалиптика и откровение
Гръцката дума преведена като „откровение“ е „апокалипс“ и означава „откриване“, „разкриване“, „разбулване“. В нашите умове думата „апокалипс“ (или „апокалипсис“) се е натрапила със значението на някакво предстоящо глобално бедствие и дори края на света. Когато казваме, че нещо е „апокалиптично“, имаме предвид нещо с ужасни разрушителни последици. Това донякъде е, защото в самата книга Откровение има описание на подобни събития, но също сме повлияни и от популярната култура. Всъщност основната идея на „апокалипс“ е „откриване“ – има нещо, което е скрито и сега то трябва да бъде разкрито и направено ясно. Така че първата част от заглавието на книгата е преведено коректно на български език. Също ще е съвсем правилно, ако използваме думата „апокалипс“ като синоним на израза „книгата Откровение“.
5) Главна тема и цел на книгата
Главната тема и цел на Откровението, както и начинът й на оформяне и разбиране, са ни дадени в самата книга:
„Откровението от Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати и го яви чрез ангела Си на своя слуга Йоан, който възвести Божието слово и свидетелството на Исус Христос, и всичко, което е видял. Блажен, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо“ (Откр. 1:1-3).
Бог, Исус Христос, ангел, Йоан, църква е пътят на разкриване, предаване и получаване на книгата, като Святият Дух също не е оставен безучастен (Откр. 1:10; 4:2; 21:10). Предстоящите събития, които касаят Христовите „слуги“, църквата, и които в определена последователност водят до Второто пришествие (Откр. 1:7) и края на света, е първата й главна тема, а целта й е да подготви църквата за това, което предстои (Откр. 1:3; 22:6, 7). Предсказаните събития трябва да станат „скоро“ (Откр. 22:6), „защото времето е близо“ (Откр. 1:3). Тези, които се подготвят, са „блажени“, защото ще имат „право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града“ (Откр. 22:14).
6) Откровение на Исус Христос
Предстоящите събития свързани с края на времето не са единственото, което бива открито. Книгата Откровение представлява „откровението от Исус Христос“ (Откр. 1:1), а този израз може да се преведе и като „откровението на Исус Христос“. Христос е в центъра и на тази библейска книга и на страниците й Той бива разкрит в Своята застъпническа роля след възнесението Си на небето, като Съдия и Цар, както и като победител над греха, Сатана и смъртта, Който се завръща на тази планета, за да сложи край на злото и да я обнови завинаги. Исус е непрекъснато със Своите верни последователи в техните изпитания и скърби. В изследването на Откровението Христос никога не бива да се изгубва от фокуса, защото Той е другата й главна тема и именно Той й придава смисъл (прочетете статията Учението на книгата Откровение за Бога). Без Него тя е просто едно от многото подобни литературни произведения съществували към края на I век.
7) Други теми присъстващи в книгата
Заедно с главните теми на книгата отнасящи се за Второто пришествие и за личността на Исус, няколко други теми се открояват като присъстващи в нея и които трябва са бъдат отбелязани. Ще ги представим в една графика:
Значи в книгата Откровение ясно се открояват главните й теми за Второто пришествие и за личността на Исус Христос. Няма да е грешка, ако към тях добавим и тази за Триединството предвид централността на темата за Божеството в цялото Свещено писание. Христос принадлежи към Троицата, както и Отец и Святия Дух, чието присъствие е силно осезаемо в Откровението.
Няколко са другите важни теми в книгата. Църквата заема изключително забележимо място. Намираме я като църквата по времето на апостол Йоан и първите няколко века след това; виждаме описанието й през средновековието, както и фокусът върху църквата на остатъка, която ще посрещне Исус при завръщането Му. Вестите на Откровението са както към конкретни малоазийски църкви, така и към универсалната църква от всички векове. Дори и отстъпилата църква не е пропусната. Към нея биват отправени силни укори, а някои от най-забележителните и запомнящи се символи, включително темата за Вавилон, биват отделени за нея. Как църквата стои пред Бога е от голямо значение, така че нейната вярност към завета й с небето е друга от темите на книгата. Неверността на църквата, както и тази на целия свят, води до съд, за който темата за Египет и изливането на египетските язви е много удачно подбран език. Но църквата ще получи награда за верността си към завета, земята ще бъде обновена по подобие на сътворяването й в началото и ще получи за столица един Нов Ерусалим. Това са само някои от начините, чрез които темите за сътворението и за Ерусалим намират място в Откровението.
Друг от въпросите, които то развива (къде по-ясно, къде – не толкова открито), е този за светилището и антитипичното (историческото) изпълнение на ежедневните и годишните му служби. Целият спасителен план бива представен образно чрез служенето в светилището, така че новозаветното виждане за изпълнението на тези фигури е повече от очаквано и книгата Откровение отделя подобаващо място по въпроса. Тъй като Великата борба между доброто и злото е основния фон, на който се случва всичко в книгата, темите за Сатана и ангелите и тяхното противопоставяне на Христос и църквата Му са неизбежните сподвижници на апокалиптичния разказ.
Цялото това разнообразие от теми формира интригуващия свят на Откровението и прилежният му изследовател ще положи усилие да проследи тяхната взаимовръзка и развитие в книгата. Всяка от темите добавя уникален цвят в палитрата на апокалиптичния език и допринася за красивата картина излязла от ръката на апостола, която само ценител на вербалното изкуство може истински да оцени.
Разглеждаме всяка от темите в различните статии и дори посвещаваме специални статии на някои от тях – Учението на книгата Откровение за Бога, Учението на книгата Откровение за църквата, Учението на книгата Откровение за светилището, Учението на книгата Откровение за Великата борба и други.
8) Апокалиптична част и писмена рамка
Когато казваме, че книгата Откровение принадлежи към апокалиптичния жанр литература, това не означава, че всеки неин ред е апокалиптика. По-голямата част от нея наистина е такава, но това не е цялата книга. Апокалиптичната й част (Откр. 4:1-22:5) представлява сложни пророчества, в които се използват различни символи и в които участват различни персонажи и фигури. Виденията имат свой сюжет и развитие, и в тях дейно участие може да има и самият пророк. Но тази част е обградена от друг вид литература – писмо. Така да се каже, апокалиптичната част на Откровението е обградена от една писмена (от „писмо“) рамка – гл. 1-3 в началото и последната част на гл. 22 в края. Да го представим като графика:
Всичко това може да изглежда като несъществена подробност, но не е така. Писмената рамка също трябва да се има предвид в тълкуването, защото като друг вид литература ще изисква и друг вид подход в тълкуването. Тук лесно можем да се досетим, че прологът (Откр. 1:1-10а) и епилогът (Откр. 22:6-21) на книгата не са апокалиптични, защото като въвеждаща и заключаваща части на книгата не е необходимо да са такива. Съвсем логично е те да формират писмената рамка. Но работата е там, че към тази рамка принадлежи и първото видение на книгата (Откр. 1:10б-3:22). Точно така, първото видение на апокалиптичната книга Откровение не е апокалиптика. Това е много важно да се има предвид, за да се избегне грешката то да бъде разглеждано като апокалиптика и това да доведе до неадекватно тълкувание.
9) Символизиране на вестите и тяхното въздействие
Относно начина на изявяване на вестите й се уточнява, че Христос „яви“ на Йоан книгата Откровение чрез ангела Си (Откр. 1:1), като използваната гръцка дума тук означава „посочване чрез знак“, „символизира“, т.е. съдържанието на вестите в тази книга е предадено чрез символи. Ако има нещо да каже, Откровението го изразява най-вече чрез символи. А символите имат голяма сила на въздействие.
Апокалипсисът поставя за свой фокус скорошното завръщане на Господа (Откр. 22:12, 20а) и то по такъв начин, и чрез такъв символизъм, че у този, който внимателно изследва и правилно разбира книгата, може да се породи само едно желание:
„И Духът и невестата казват: Ела. И който чуе, нека каже: Ела. И който е жаден, нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота… Амин! Ела, Господи Исусе!“ (Откр. 22:17, 20б).
Изучаването на Откровението и потапянето в нейния символичен свят води до копнеж за по-голяма духовност и за скорошното завръщане на Исус Христос – два порива, които не могат да бъдат отделени един от друг в живота на вярващия. Апокалипсисът определено е книга, която си струва да бъде изследвана.
10) Ползвани източници
Това, че вестите на книгата Откровение са изявени чрез символи, не означава, че Йоан не се е позовавал на други източници. За описанието на получените от ангела видения апостолът си е служил предимно с езика на съществуващи вече старозаветни текстове, някои от които са от книгите Езекиил, Даниил, Исая, Еремия, Битие и Псалми. Имайки това предвид тълкуването на отделните пасажи и видения в Откровението в известен смисъл се облекчава. Един от най-важните моменти в тълкуването му е да се установят източниците, които Йоан е ползвал, което в повечето случаи означава да се установи, на кой точно съществуващ вече старозаветен текст е изградена дадена част от книгата и доколко точно го предава (прочетете статията Тълкуване на книгата Откровение – II).
11) Предсказвателно пророчество
Макар дефиницията за апокалиптика, която разгледахме по-горе, да включва представянето на събития, които лежат в бъдещето, не всеки вижда този вид литература като предсказваща бъдещето. Затова трябва да обърнем малко повече внимание на този въпрос. Това, че Откровението е една апокалиптична книга, означава ли, че е и пророческа, която предсказва бъдещето? (Уточняваме, че въпросът се отнася за пророчество, което предсказва бъдещето, защото не всяка пророческа вест може да бъде определена като предсказваща бъдещето.) Да, точно това е, което трябва да очакваме относно Откровението, защото самото то казва, че е предсказвателно пророчество (Откр. 1:1, 3; 22:6, 7, 18, 19). С други думи, Откровението е книга съдържаща вести, които предсказват бъдещето, повече от които са в апокалиптичен стил.
12) Безусловност на пророчествата
Една от основните характеристики на апокалиптичните пророчества е, че те са безусловни и имат само едно изпълнение. С други думи, те сочат на точно определени събития, които не може да не се случат. Това означава, че те не трябва да бъдат разглеждани като класическите пророчества, при които може да се очаква да имат повече от едно изпълнение в различни епохи и под различни условия. Тълкувателят на Откровението трябва да се стреми да открие значението на дадено пророчество, което ще има само едно единствено приложение (прочетете статията Тълкуване на книгата Откровение – I).
13) Авторитет на книгата
Апостол Йоан приравнява „откровението“, което получил, с „Божието слово“, със „свидетелството на Исус Христос“ и с „пророчество“ (Откр. 1:1-3), което подчертава авторитета на книгата Откровение – тя е също толкова вдъхновено Божие слово, колкото и другите книги, които съставляват Свещеното писание. Изказано е благословение над всеки, който я изследва (ст. 3), както и указание тя да не бъде запечатана (Откр. 22:10), което означава, че разбирането й е възможно. Благословението се отнася не просто за „онези, които слушат думите на това пророчество“, но за онези, които заедно с това и „пазят написаното в него“ (Откр. 1:3). Това означава, че Откровението не представлява информация, която трябва да се усвоява пасивно, но която винаги трябва да води до действие. Вестите на пророчествата й трябва да се „пазят“. Предвид високия авторитет на книгата е дадено и сериозно предупреждение срещу всеки, който по някакъв начин злоупотребява с нея (Откр. 22:18, 19).
4. Школи на тълкуване на книгата Откровение.
Няма единодушие, как книгата Откровение трябва да бъде тълкувана. Имайки предвид сложната човешка природа и специалните усилия на Сатана да затъмни значението на тази важна книга, единодушие по разбирането на Откровението не е възможно и е безсмислено да бъде очаквано. Но един общ поглед върху основните насоки на интерпретирането й е напълно осъществим. Различните виждания по въпроса могат да бъдат групирани най-общо в четири школи:
1) Претеристка школа
Претеристите разглеждат книгата Откровение като занимаваща се със ситуацията на християнската църква през I век и с предизвикателствата, през които тя е трябвало да премине в този период, и основна причина за които била римската империя. Поради това те не виждат книгата да засяга по някакъв начин събитията от последното време. Когато претеристите четат Откровението, те мислят предимно за миналото и се фокусират върху света на автора и неговите проблеми.
Въпреки че има претеристи, които вярват във вдъхновението на книгата Откровение и че тя съдържа пророчества случили се много скоро след даването им, претеризмът като цяло е приложението в апокалиптиката на историко-критическия метод на изследване на Свещеното писание. Той отхвърля възможността Библията да е вдъхновена от Бога, следователно Откровението не може да е предсказание за бъдещето. То представлява просто един начин авторът й да си обясни и да се справи със страданието си причинено от подтисническите сили на своето време.
Макар и претеризмът да е най-коректното изражение на критичния подход към Библията, който отрича свръхестествения й елемент, неговото възникване може да се проследи много назад във времето, още преди възникването на историко-критическия метод. Когато Мартин Лутер и другите протестантски реформатори насочили вниманието на света към католицизма като изпълнение на пророчествата за антихриста в Откровението и на малкия рог в книгата Даниил, един йезуит на име Луис де Алказар от Севиля (1554-1613) започнал да отнася пророчествата за малкия рог към сирийския цар Антиох Епифан, който живял векове преди папите да започнат да управляват. Целта била да се отклони вниманието от Католическата църква. И така претеризмът бил създаден като една от главните стратегии на контра-реформацията. През 1614 г., една година след смъртта на Луис де Алказар, било публикувано неговото претеристично тълкувание на пророчеството – „Vestigatio arcani sensus in Apocalypsi“ („Изследване на скритото значение на Откровението“).
Без да е трудно да се досетим, този подход бил отхвърлен от протестантските реформатори. Въпреки че е имало опити за неговото популяризиране сред протестантите през XVII и XVIII век, неговото по-успешно внедряване в техните среди станало едва през XIX век. Днес това е водещия подход към апокалиптиката на академично ниво, така както на академично ниво историко-критическият метод е водещия метод в разбирането на Библията като цяло.
2) Идеалистична школа
Идеализмът е алегоричен или духовен подход към Откровението, който приема, че апокалиптиката в тази книга не касае предсказания, които е трябвало да се изпълнят или предстои да се изпълнят, а възприема символите й като образи говорещи за определени реалности в живота и обществото (специално борбата между доброто и злото), които могат да бъдат прилагани според случая. Никой от символите й не се отнася за дадено историческо събитие, но всеки неин символ може да бъде приложен различно в различните общества и при различните проблеми. При тази интерпретация и приложение обикновено се търси подобряване на обществото сега, а не се очаква установяването от Бога на един реален, нов, по-добър свят, който да замести настоящия. Поради това за идеалистите книгата Откровение няма някаква историческа значимост.
Началото на мисленето, което стои зад идеалистичната школа, е около времето на протестантската реформация, когато според някои мислители Божието царство ще се установи за отделни индивиди, а не в обществото. С годините разбирането на идеалистите се насочва към подобряването на обществото и служи като вдъхновител на „социалното благовестие“. Някои приложения на идеализма могат да вървят заедно с претеризма.
3) Футуристка школа
Футуристкото тълкувание на Откровението се противопоставя на претеристкото като отмества описаните в книгата събития в бъдещето. Футуристите приемат, че почти всичко описано в Откровението тепърва предстои да се случи и ще се осъществи за много кратко време – в рамките на седем години. А щом като виждаш в Откровението множество пророчества, които се очаква тепърва да се изпълнят; щом като за теб тази книга е един детайлен сценарий на последните няколко години от човешката история, принадлежността към тази школа на тълкуване ще изглежда като нещо много привлекателно.
Проблемът е, че появата на футуризма е, меко казано, смущаваща. През XVI век Мартин Лутер и другите реформатори посочили папството като изпълнение на пророчеството за антихриста. Реформаторите вярвали, че именно Католическата църква представлява отстъплението в християнството седящо в храма на църквата и стремящо се да контролира съвестта на всички вярващи действайки от Божието име (2 Сол. 2:1-8). Затова към края на XVI век Католическата църква била сериозно загрижена, как да се неутрализира реформацията и да се отклони вниманието от нея относно тълкуванията на Лутер за антихриста. На помощ на църквата се притекъл един испански йезуит, който знаел много добре, че промяната на метода неизбежно води до промяна на заключенията. Това бил Франциско Рибера (1537-1591). Към края на живота си той публикувал коментар на книгата Откровение от 500 страници озаглавен „In Sacrum Beati Ioannis Apostoli, Evangelistiae Apocalypsin Commentarij“ („Коментар на Откровението от блажения Йоан, апостол и евангелист“). Той виждал в първите няколко глави на Откровението древния Рим, но вярвал, че по-голямата част от пророчествата ще се изпълнят в един кратък период от три години и половина в края на християнската ера. В това кратко време един антихрист (една личност според Рибера) ще построи отново храма в Ерусалим, ще отхвърли Христос и ще забрани християнството. Този антихрист ще бъде възприет от евреите като бог и ще завладее света. И така началото на футуристката школа в тълкуването на апокалиптичните пророчества било поставено. Този подход в тълкуването на Откровението бил единия от начините да се отвърне на твърденията на протестантизма за значението на апокалиптичните символи за антихриста и така фокусът на пророчеството бил отклонен от настоящето към далечното бъдеще. Това била контра-реформацията на Католическата църква. Затова и кардинал Робърт Белармин, ревностен последовател на Франциско Рибера, който написал тритомника „Спорове“, за да се противопостави на реформацията, станал известен сред католиците като „най-големия противник на протестантските църкви“.
С други думи, футуризмът е дете на католицизма родено, за да даде сили на контра-реформацията. Това трябва да служи като предупреждение за всеки протестант и все пак днес футуризмът е най-разпространения възглед сред евангелските общества. В крайна сметка протестантите се подават на стратегия целяща да унищожи собствената им реформация.
Но едва ли историята говори за едно бързо възприемане на този възглед от протестантите. Обикновено нещата не се случват по този начин. Точно така, отнело е време, но все пак е станало. Разбира се, веднага след появяването му протестантите отхвърлили римо-католическия футуризъм. От 25 известни писатели-реформатори през втората половина на XVII век нито един не отричал, че папството е антихристът. Какво обаче се случило след това?
В началото на XIX век футуристката теория преминала през известно усъвършенстване и допълване. Служителят в Шотландската църква Едуард Ървинг бил заинтересован от учението за Второто пришествие на Исус, но… приел футуризма на Рибера. Той дори превел книга написана от испански мисионер-йезуит. В резултат от проповедите на Ървинг англиканецът от ирландски произход Джон Нелсън Дарби от църквата „Плимутски братя“ в Англия също приел футуризма на Рибера. Той бил много енергичен и разпространявал йезуитския футуризъм не само в Европа, но дори и в Съединените щати. След смъртта на Дарби друга личност продължила с популяризирането на футуризма – Сайръс И. Скофийлд. През 1909 г. той съставил помощни бележки към справочна Библия „Скофийлд“. След 1970 г. милиони протестанти били убедени във футуристките учения за антихриста чрез бестселъра на Хал Линзи „Загиналата велика планета Земя“ и днес футуризмът е основния възглед на повечето консервативни евангелски църкви и фундаменталистки групировки.
Футуристката система на тълкуване, както функционира днес, изчиства християнската ера от някакво пророческо значение премествайки изпълнението на по-голямата част от пророчествата на Откровението до края на времето. Антихристът вече не е папството, а една безбожна сила, която тепърва предстои да се появи. Това, което папството е правило в миналото, вече не е толкова важно, защото антихристът, който ще дойде, ще бъде враг на всички християни без значение към коя деноминация принадлежат. В изследването на Откровението вниманието е насочено само към бъдещето и миналата история на църквата със скъпоценните й уроци остава на заден план. В крайна сметка векове след протестантската реформация контра-реформацията на Рим имаща за цел да отклони от папството приложението на апокалиптичните пророчества правено от реформаторите, най-после се увенчала с голям успех. Всеки протестантски изследовател, който прилага футуризма в тълкуването на Откровението, трябва да се замисли, в услуга на кого всъщност го прави.
4) Историческа школа
Привържениците на историческата школа смятат, че има развитие на събитията в Откровението – те започват да се случват от времето на автора, Йоан, минават през нашите дни и стигат до Второто пришествие и отвъд него. Това означава, че от наша гледна точка, като живеещи в последното време, голяма част от неговите пророчества вече се е изпълнила и сега трябва да се установи, кои от предсказанията са в момента в процес на изпълнение и кои предстоят да се изпълнят.
Развитие на историята на човечеството и на Божия народ като една непрекъсната линия е начина, по който цялата Библия описва света ни и случващото се в него. Да ни го разкрие по този начин и в апокалиптиката е съвсем логично, което предполага, че тя може да бъде разбрана правилно само чрез приложение на историческия метод.
Нещо повече. Историческият подход е посочен много ясно още от самото начало на първата апокалиптична книга – книгата Даниил. Когато пророк Даниил тълкува съня на цар Навуходоносор, той ясно оформя рамката на развитието на събитията във виденията на библейската апокалиптика – те се движат от времето на пророка и стигат до края на земната история (Дан. 2:31-45). А никой не се съмнява в силната връзка, която съществува между книгите Даниил и Откровение. И двете книги принадлежат към един и същи тип литература. Нормално е да очакваме определено сходство или кореспонденция помежду им. По тази причина адвентистите от седмия ден смятат, че по подобие на книгата Даниил и книгата Откровение изисква историческо тълкувание. И затова адвентистите принадлежат към историческата школа на тълкуване. Единствено историческият метод взема най-точно под внимание особеностите и предназначението на апокалиптиката, които посочихме по-горе.
Всъщност този подход не е измислен от адвентистите. Това е методът, който повечето от църковните отци и реформаторите от средновековието и ренесанса са използвали. Днес, благодарение на Адвентната църква, той е много по-изчистен и изяснен, защото днес има много по-добро познаване на оригиналните езици, на които е написана Библията и на библейската култура, но, за съжаление, освен адвентистите вече много малко на брой християнски общества поддържат този метод.
5) Две конкуриращи се школи
Когато става дума за книгата Откровение, има голяма разлика между преобладаващата тенденция в разбирането й на академично ниво и разбирането й от неспециалистите и миряните. Водещите схващания за книгата сред учените са претеризма и идеализма. Големите имена в тълкуването на Откровението не вярват, че това е боговдъхновена книга със значение за всеки от нас днес. В най-добрия случай идеалистите биха позволили някакво субективно нейно приложение към нашата обстановка. Но възприемането й като вдъхновено пророчество предсказващо бъдещето на света се определя като тесногръдо мислене пълно с предразсъдъци.
Съвсем различна е ситуацията в църквите, които вярват в приложимостта на Откровението днес. За тези последователи на Христос книгата Откровение говори на съвременния читател и му разкрива бъдещето. Важно е да се отбележи тази разлика между разбиранията на „специалистите“ и „неспециалистите“ по Откровението. Повечето от практикуващите християни вероятно никога няма да попаднат на възгледите на претеристката и идеалистичната школи или ако се случи, това може да не рефлектира по някакъв специален начин върху тях. За тези, за които християнството е начин на живот и са отправили поглед към наближаващия край, единствено разбиранията на футуристката и историческата школи могат да имат някакво значение. Те са пренебрегвани на академично ниво, но са истинските конкуренти на църковно ниво. За вярващия в боговдъхновеността, авторитета и актуалността на книгата Откровение тези две школи се вписват в неговата парадигма. Въпросът е, доколко адекватно и коректно тези школи интерпретират бъдещите събития. Дали повечето от пророчествата на Откровението ще се случат в рамките на много кратък период в бъдещето, както твърдят футуристите или голяма част от тях вече са се изпълнили в миналото и само някои от тях предстои да се случат в бъдещето, както вярват представителите на историцизма? Възгледът ще окаже влияние на тълкуването. Затова именно разликите между тези две школи си струва да бъдат изследвани по-обстойно.
В статиите Тълкуване на книгата Откровение – I и Тълкуване на книгата Откровение – II разглеждаме някои общи принципи в тълкуването на Откровението, а в статиите Тълкуване на книгата Откровение – III, Тълкуване на книгата Откровение – IV и Тълкуване на книгата Откровение – V изясняваме, как трябва да бъде тълкувана тази книга на различни нива в рамките на историческия метод.
Книгата Откровение е една удивителна апокалиптична книга разкриваща Христос и събитията на последното време, която си струва да бъде изследвана. Най-удачният подход към нея е този на историческата школа.