Не е нужно да претендираме, че въпросът за светилището е любимата тема за разговор на съвременните последователи на Христос. Светилището и службите в него са не само странни за обществото от XXI век и несъвместими с начина му на живот, но и символизмът, с който са изпълнени, изглежда в голямата си част неразбираем. Но това че светът ни се е отдалечил от идеята на светилището, както е разкрито в Свещеното писание, не означава, че то вече не е от значение. Напротив. Именно в него бива изявен божествения план за спасяването на човечеството. То е пропито с Божията мъдрост, с която небето посреща кризата, в която грехът вкарва хората, и посочва изходния път. Ако това не е достатъчно основание да се прояви желание за разбиране на този въпрос, значи изобщо не съществуват причини той да бъде изследван.
Когато мислим за книгата Откровение, обикновено умът ни стои фокусиран върху странния й символизъм и пророческия й поглед относно края на света. Светилището не е тема, която инстинктивно свързваме с апокалипсиса. И все пак учението за светилището е толкова обстойно развито в книгата, че пренебрегването му е равнозначно на осакатяване на вестта й – нещо, за което сме изрично предупредени да не правим (Откр. 22:19). Така че едно коректно изследване на Откровението не може да не обхване и въпроса за светилището.
Какво учи книгата Откровение за светилището? Какво ни разкрива за ежедневната и годишната служби извършвани в него? Какво представлява библейската типология?
1. Библейска типология.
В разбирането на символизма на светилището по принцип едно понятие играе ключова роля. Това е т.нар. „типология“. Най-общо казано библейската типология представлява новозаветно изследване на реалности от Стария завет, които имат значение свързано със спасението на хората. За съжаление, не е много лесно библейската типология да бъде обяснена на западния ум, защото обхваща символизъм и реалност по начин нехарактерен за западния свят.
Ние разбираме, какво е символ, и сме свикнали да виждаме разликата между символ и реалност. Знаем, че символът е предмет или картина, която представлява нещо друго. Осъзнаваме, че символът е някакъв обект, който предава идея или концепция, която може и да се различава от самия него, така че можем да направим разлика между символа и реалността, на която той сочи. Трудното при схващането на типологията е, че тя представлява символична форма на изразяване, но това, което сочи на реалностите, не е символ, а друга реалност.
Под „типология“ трябва да разбираме исторически реалности от Стария завет (лица, събития, институции), които са определени от Бога да сочат на (и по този начин да предсказват) исторически реалности от Новия завет (лица, събития, институции). Значи не става дума за използването на някакъв символ от старозаветен автор, който да сочи на реалност от новозаветното време (което, разбира се, също може да бъде открито в Свещеното писание). Тук се имат предвид реални личности или събития от Стария завет, които биват определени от Святия Дух да сочат на реални личности или събития от Новия завет и по този начин предсказват тяхната поява. Тези обозначени от Божието провидение исторически реалности на Стария завет биват наречени „тип“, а тяхното изпълнение в реалности от Новия завет представлява „антитип“. Важният момент тук е, че както типът, така и антитипът са исторически реалности, но антитипът винаги превъзхожда по някакъв начин типа. Значи и двата са исторически реалности, но двата не фигурират на едно и също ниво – предсказаният превъзхожда по някакъв начин предсказващия.
2. Символизъм на светилището.
Най-общо казано, идеята на светилището се свежда до това, че Божието присъствие е сред хората (Изх. 25:8). В настоящото положение на нещата ние не можем да пристъпим във видимото присъствие на Бога (Исая 59:2), но Той е намерил начин да обитава сред грешниците и това е чрез светилището. Така се отваря достъп на грешника до Всевишния, ако и за целта да е необходимо да се изпълнят определени изисквания.
Централната роля, която светилището заема във взаимоотношенията между Бога и грешния човек, изисква разбиране на неговото предназначение и особености. А за целта трябва да бъде разбрана библейската типология, защото символизмът на светилището е изграден именно по модела на типологията. Светилището на Израил било историческа старозаветна реалност (тип), който сочи на новозаветна историческа реалност (антитип).
Като всяка типология, и тази на светилището се изразява в няколко аспекта, които намират своята точна кореспонденция с новозаветни реалности. От тях най-важни за изтъкване са три, като и трите могат да бъдат открити в книгата Откровение.
1) Земното светилище сочи на небесното
Още при самото установяване на идеята за земното светилище ни бива разкрито, че то е моделирано по съществуващо вече такова и намиращо се на небето (Изх. 25:8, 9, 40; Евр. 8:5). Това означава, че земното светилище сочи на небесното и затова на него трябва да се гледа като на временно. И наистина, със смъртта на Исус то изпълнило предназначението си (Матей 27:50, 51) и от този момент нататък последователите на Христос биват насърчени да насочат надеждите си към небесния първосвещеник, „Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:1, 2). Истинското светилище, което е поставено от Господ и което се намира на небето, е вече влязло във функция и именно там се прилагат заслугите на Христовата жертва за хората.
Имайки предвид, че при типологията една историческа реалност сочи на друга историческа реалност, сме задължени да заключим, че небесното светилище, на което сочило това на Израил, е историческа реалност, също както земното светилище било такава – то е реална структура намираща се на небето и е свързана с местообиталището на Бога, а не абстракция.
Нещо повече. Уникалното в този исторически аспект на типологията на светилището е, че небесното светилище, на което сочи земното, служи като модел за изграждане на земното (Изх. 25:8, 9, 40), т.е. то е съществувало преди да започне изграждането на скинията от Мойсей. То е съществувало, но не е функционирало. Примирението и общението между Бога и човека преминавали през земното светилище. С приключването на предназначението на храма в Ерусалим при смъртта на Исус и след Христовото възнасяне на небето, небесното светилище бива посветено в служба и става мястото, в което Спасителят прилага заслугите на жертвата Си за каещия се грешник (прочетете статията Седемте печата от Откровението – I). Така че е съвсем логично това, че книгата Откровение описва този небесен храм като едно реално място (Откр. 11:19; 14:17; 15:5; 16:17) и като такова то трябва да бъде разбирано от изследващите я, а не като абстракция. Разликата между небесното и земното светилище е в превъзходството на небесното спрямо земното, а не че е по-малко реално. Но от друга страна надмощието на небесния храм не отнема от дълбокото духовно значение, което земното светилище има и което трябва да бъде разбирано.
2) Земното светилище сочи на Христос
Самият Исус се включва в развиването на темата за светилището като приравнява храма със Себе Си (Йоан 2:19-22) и като всеки антитип, Той превъзхожда земния храм (Матей 12:6). Апостол Йоан вижда Христос като въплътеното Божие присъствие намиращо се в скинията (Йоан 1:14). Всичко това е напълно разбираемо, защото светилището разкрива Божиите действия по решаването на проблема с греха и тяхната последователност. В центъра на този план е Христос, така че е повече от логично целият храм и службите в него да са тип на Исус. С идването Му на земята, заместническата Му жертва и ходатайствена служба за грешника Той изпълнява всичко, на което храмът сочи. Когато Йоан написва Откровението, той вижда Христос като храма на Новия Ерусалим (Откр. 21:22).
3) Земното светилище сочи на църквата
Тъй като светилището изразява идеята за Божието присъствие сред хората, а Христос е завинаги с църквата Си в лицето на Святия Дух (Матей 28:20; Йоан 14:16, 17), храмът е също така и тип на църквата (1 Кор. 3:16, 17; 2 Кор. 6:16, 17). Християнската църква няма и не трябва да има земен храм, защото самата тя, като общност от вярващи изпълнени с Божия Дух, е храм. Още в първото видение на Откровението църквата бива сравнена със златния светилник намиращ се в Светая на земното светилище (Откр. 1:12, 13, 20) и по този начин бива разкрита нейната мисия да бъде светлина в този свят. По-нататък картините на жертвеника в двора на светилището, на който множество верни на Христос биват пожертвани (Откр. 6:9, 10; 16:7), също ни насочват към църквата.
И така, сложният символизъм на светилището може да бъде разбран чрез познаване на библейската типология. Новозаветните реалности, на които земното светилище сочи, могат да бъдат открити в книгата Откровение. Най-лесната за установяване е, разбира се, небесния храм. Книгата се занимава обширно с него – директно или косвено.
3. Годишна и ежедневна служба в светилището.
Светилището не означава много, ако в него не се извършва някаква служба. Писанието разкрива подробно служенето очаквано от Бога да бъде осъществявано в светилището на израилтяните, което първо било във формата на скиния (Изх. 25:8-30:21; 36:8-40:35), което е другия начин да се каже „шатра“, а по времето на цар Соломон преминало в трайната структура на храма (3 Царе 6:1-38; 7:21-51). Най-общо казано службата в светилището се изразявала в ежедневни дейности и празнуване на годишни празници в точно определено време. Всичкото това служене представя в символична форма изкупителната дейност на Исус Христос и изобщо целия спасителен план, който Бог осъществява на земята в интерес на човечеството.
Щом като светилището заема толкова важно място в книгата Откровение, съвсем естествено ще е очакването тя да отразява по някакъв начин и службите в него. И наистина, тя не само ги засяга, но и дава тяхното новозаветно изпълнение и значение. Като сочещи на Христос и Неговото дело, те намират осъществяването си в Него, така че като книга написана след Неговата смърт Откровението може да разкрие смисъла им.
4. Светилището във виденията на Откровението.
Светилището се среща най-вече във въведителните сцени на виденията на Откровението, което означава, че изследването на този въпрос се приравнява в голямата си част с изследване върху въведенията. Освен това повечето от въведителните сцени се отнасят за небесното светилище, така че когато Откровението развива темата за светилището, то има предвид най-вече небесното светилище. Но това, че въпросът за светилището е концентриран във въведенията, не означава, че другите части на виденията са напълно мълчаливи. Ще се спрем на това, какво различните серии на книгата ни казват за светилището и ще установим разликата между това, как то бива представено в историческите серии (Откр. 1-14 гл.) и в есхатологичните серии (Откр. 15-22 гл.).
1) Светилището във видението за седемте църкви
Във видението за седемте църкви (Откр. 1:10б-3:22), с което започват историческите серии на Откровението, светилището се появява в много семпъл вид, защото там то бива пресъздадено при Йоан на земята. Земният храм отдавна лежал в развалини, а и християните от десетилетия били насърчавани да гледат вече към храма, който е на небето (Евр. 4:14-16; 8:1, 2). В първото видение на Откровението обаче структурата на светилището бива възпроизведена във видение, като че е при Йоан на о. Патмос. Но това не означава, че апостолът става свидетел на цялото светилище. Всъщност Той вижда само седем светилника (Откр. 1:12), а това ще рече, че светилникът от земното светилище (Изх. 25:31-39) бива модифициран в седем отделни светилника, сред които се намира Исус в ролята на първосвещеник (Откр. 1:13). Зад тази картина стои вестта, че Христовата църква е призована да бъде светлина на света и да не се страхува от беди, защото Господ е с нея във всичките й скърби.
Всичко това означава, че Йоан е в средата на първото отделение на светилището наречено „Светая“. Така още със самото начало на разказа си Откровението насочва мислите на изследователя към темата за светилището, за да ги държи там до самия му край. Ако и земният храм да е в руини, Йоан не трябва да забравя за тази концепция, която е фундаментална за разбиране на начина, по който Бог спасява хората.
2) Светилището във видението за седемте печата
В серията за седемте печата (Откр. 4:1-8:1) Йоан бива отнесен във видение на небето и вече не подлежи на земните ограничения. И когато става дума за светилището, вече няма нужда то да бъде пресъздавано при него. Сега той може да го види с очите си – да види истинското светилище, по модела на което било изградено земното и на което сочело (Изх. 25:8, 9, 40). И той става свидетел на един изключително важен момент – посвещаването на небесното светилище в служба.
Жертвата на Христос е успешна и приета от Бога, и сега нейните заслуги могат да бъдат приложени за всеки, който вярва. Но цялата тази дейност по застъпничество за покайващия се грешник изисква небесния Ходатай да служи в едно небесно светилище. И това е небесния храм, в който Йоан бива отнесен. Но то, по подобие на земното, трябва да бъде посветено в служба. Използваните във въведителната сцена на видението (Откр. 4:1-5:14) алюзии обхващат цялото светилище на Израил, а това ни кара да мислим специално за церемонията, която засягала цялото светилище – неговото посвещаване в служба (Изх. 40:1-35; 3 Царе 8:1-11). Именно това бива видяно от апостола. Небесният храм може да започне да изпълнява функцията си. Небесният посредник между Бога и човека встъпва в службата на Първосвещеник и започва да прилага заслугите на жертвата Си за всеки, който идва при Него с вяра и покаяние.
Но темата за светилището във видението за седемте печата не е ограничена само във въведителната му сцена. При отварянето на петия печат (Откр. 6:9) отново ни бива напомнено за него чрез споменаването на жертвеника, който в светилището на Израил се намирал в двора на структурата (Изх. 27:1-8). В Откровението той служи като място, под което стоят душите на тези, „които са били заклани за Божието слово и за свидетелството, което опазиха“ (Откр. 6:9). Причината за изобразяването на тази картина е важната функция, която жертвеникът изпълнявал в светилището – на него бивало изгаряно жертвеното животно – цялото (Лев. 1:3-9) или части от него (Лев. 3:1-5). Това обаче не било всичко, що се отнася до жертвеника. Кръвта на някои жертви бивала изливана в подножието му (Лев. 4:7). И според Откровението точно там се намират душите на Христовите мъченици, защото според Библията животът се намира в кръвта (Лев. 17:14). По този начин ни се казва, че някои от последователите на Исус били умъртвени, сякаш са жертви предлагани на Бога. Ако и жертването да е изпълнило значението си в Исус и Неговите последователи да не се нуждаят от него, самите те могат да станат „жертви“ чрез верността си към Спасителя. Значи тази картина сама по себе си не отразява служенето на Христос в небесния храм, но символизмът на светилището бива отнесен към Неговата църква и по-специално – в съществуващата на тази бунтовна планета възможност последователите на Застъпника на човечеството да загубят живота си за Него.
3) Светилището във видението за седемте тръби
Светилището във видението за седемте тръби (Откр. 8:2-11:18) е много лесно откроимо. Небесният храм е вече посветен за служба и в обстановката му бива пресъздадено служенето пред кадилния олтар (Откр. 8:3, 4), което означава, че вече сме в територията на небесната Светая. Тук заслугите на принесената жертва биват приложени. Небесният Първосвещеник влиза в ролята Си, заместничеството извършеното от Него като жертва изпълнява целта си и примирението между Бога и грешника бива осъществено. Това ще рече, че небесният храм функционира според предназначението си и в периода на прозвучаването на тръбите (а това е времето на цялата християнска история) на небето се случва застъпничество за грешника. Дори когато земята е сполетяна от божествен съд, на което прозвучаването на тръбите сочи, има надежда и изходен път за всеки, който е готов да се обърне в разкаяние пред Бога.
Но и при това видение темата за светилището се простира извън границите на въведителната му сцена. Виждаме го отново при шестата тръба, когато от същия кадилен олтар излиза заповед към ангела отправящ прозвучаването й (Откр. 9:13, 14). Също така в интерлюдията на серията земният храм, който Йоан познавал, ни бива напомнен чрез една задача, която апостолът имал да извърши в него (Откр. 11:1, 2).
4) Светилището във видението за сатанинското триединство
Във видението за сатанинското триединство (Откр. 11:19-14:20) Йоан навлиза навътре в небесния храм. Въведението на тази серия ни представя апостола като намиращ се в отделението на светилището наречено „Светая Светих“, където той вижда ковчега на завета (Откр. 11:19). Това е много специален момент, защото Йоан достига не просто до местообиталището на Бога в светилището, но и до идеята за цялостното заличаване на греховете на вярващите в Христос, което се случвало по време на служенето в Светая Светих при празника Деня на умилостивението.
Извън въведителната сцена на това видение имаме още една препратка към небесното светилище. Исус служи всекидневно в него като застъпник за грешника, но това прави звяра от морето (Откр. 13:1) не особено щастлив, защото той не иска хората да знаят, че в лицето на Христос те имат ходатай, който осигурява примирението им с Бога. Затова този звяр отправя хули срещу небесното светилище (ст. 6), което означава, че се опитва да узурпира извършваната в него служба и по този начин той да поеме ролята на застъпник. Така той измамва човечеството, че то може да има достъп до Бога само чрез него.
С това приключват историческите серии на книгата Откровение. Те ни представят едно функциониращо небесно светилище, в което служещия Първосвещеник е готов да поеме случая на всеки покайващ се грешник и дори успява да осигури милост за бунтуващия се свят.
5) Светилището във видението за седемте последни язви
Видението за седемте последни язви (Откр. 15:1-16:17) е първото от есхатологичните серии на Откровението и представя светилището като нефункциониращо (Откр. 15:8). Има го, но то вече е изпълнило предназначението си. Христос е приключил ходатайствената Си служба за човечеството. Хората вече нямат застъпник пред Бога и сега Неговият непримесен с милост гняв може да бъде излят на земята.
Но това, че небесното светилище е вече недостъпно за търсещите милост, не означава, че „дворът“ му също трябва да се характеризира с неангажираност. Там се намира жертвеника и по време на третата язва един ангел свързан с този олтар изразява одобрение за Божиите съдби, защото пожертваните върху този жертвеник верни на Спасителя (Откр. 6:9, 10) получават очакваното от тях възмездие (Откр. 16:4-7). При изливането на последната язва пък един силен глас излизащ „от храма… от престола“ (ст. 17) обявява края на божествения съд, който е постигнал целта си.
6) Светилището във видението за падението и края на Вавилон
Видението за падението и края на Вавилон (Откр. 16:18-18:24) е разширение на предното видение. То започва след излизането на силния глас от небесния храм (Откр. 16:17), но не включва никаква препратка към небесното светилище или изобщо към темата за светилището. Това не е и необходимо, защото целта на видението е да даде един по-обхватен поглед върху съда над Вавилон, на който серията за седемте последни язви се спира само накратко.
7) Светилището във видението за Второто пришествие и милениума
След приключването на службата в небесното светилище, както бива отразено в предните две видения, това за Второто пришествие и милениума (Откр. 19:1-21:4) ни връща отново към него, но по един различен начин. Въведителната му сцена (Откр. 19:1-10) представя обстановката на небесния храм без да го споменава изрично. Сега това е място на веселба, защото Бог е осъдил блудницата Вавилон (ст. 1, 2) и сватбата на Агнето предстои (ст. 7, 8). Това вече не е светилище, в което се извършва застъпване за грешника, но е място на неизразима веселба.
Видението завършва с установяването на Божия храм на земята. След нейното обновяване (Откр. 21:1) и слизането на Новия Ерусалим (ст. 2), Божието присъствие е завинаги с народа Му (ст. 3, 4). Светилището бива пренесено от небето на земята като при него достъпът до Всевишния е вече свободен и директен. Повече няма нужда от заместник между Бога и грешника, защото спасителният план е напълно осъществен и грехът е заличен завинаги.
8) Светилището във видението за Новия Ерусалим и новата земя
При видението за Новия Ерусалим и новата земя (Откр. 21:5-22:5) светилището е вече на земята. За разлика от въведителната сцена на първата серия на Откровението, където светилището бива възпроизведено при Йоан на о. Патмос в средата на преследване на последователите на Христос заради лоялността им към Него (Откр. 1:9-13), въведението на последната серия на книгата се случва, след като светилището е вече установено на една обновена земя (Откр. 21:1-4), в която Божиите служители нямат причина да се боят от каквито и да е врагове. То се изразява в присъствието на Бог и Агнеца, Които са храма на Новия Ерусалим (Откр. 21:22). Там Божиите слуги ще служат пред Божия престол (Откр. 22:3, 4), което ще е възможно най-голямата чест за едно човешко същество.
Тук приключват есхатологичните серии на книгата Откровение. При тях небесното светилище е изпълнило предназначението си; тези, които са пожелали да приемат поканата да се примирят с Бога чрез посредничеството на Исус, вече са го направили, грехът бива заличен от вселената и се стига до момента, когато Бог ще бъде съединен с децата Си, за да не се разделя с тях никога повече.
5. Службата в светилището във виденията на Откровението.
Вече е ясно, че Откровението отдава голяма значимост на светилището и обяснява неговото типологично значение за новозаветния вярващ. Но светилището не е изобразено в книгата просто като някаква структура натоварена със значение. Също като скинията и земния храм, и светилището тук е представено във връзка с определена служба, която се извършва в него, като биват засегнати както ежедневната служба, така и годишните празници. Естествено, в земното светилище цялата служба била символична и сочеща към бъдещи действителности. И именно с изпълнението на този символизъм се занимава вестта на Откровението. То по никакъв начин не твърди, че съблюдаването на въпросната служба е валидно за последователите на Христос и се очаква от тях по някакъв начин да я извършват. Чрез засягането й книгата просто обяснява значението й и изпълнението й в делото на Исус и Неговата църква.
1) Службата в светилището във видението за седемте църкви
Макар и не съвсем ярко откроимо за незапознатия читател, видението за седемте църкви се спира на подрязването на светилата на светилника и подсигуряването на масло, с което да се поддържа непрекъснатото им ярко горене. Свещениците трябвало да правят това всеки ден като част от служенето им в Светая (Изх. 27:20, 21). Предвид насочването на символизма на светилника към служенето на християнската църква, зад това задължение на свещениците трябва да видим апел към всеки последовател на Христос да бъде прилежен във всичко, което ще му помогне да изявява по-ясно и по-мощно на света истината за неговия Господ.
Чрез тържественото прокламиране пред Йоан „Не бой се, Аз съм Първият и Последният, и Живият; бях мъртъв и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада“ (Откр. 1:17, 18), Христос на практика заявява, че първите три годишни празници на Израил – пасхата (Лев. 23:5), празникът на безквасните хлябове (ст. 6-8) и празникът на движимия сноп (ст. 10-14), – са намерили вече изпълнението си. Чрез смъртта и възкресението на Исус тези празници най-после достигнали събитията, на които сочели, и сега последователите на разпнатия и възкръснал Спасител могат да разберат значението им. Планът за спасението на човечеството започва да става ясен. Той включва една заместническа жертва, която поема заслуженото наказание на мястото на виновния грешник. И тази жертва е Исус Христос! Тя е съвършена и приета от Бога и затова Христос възкръснал от мъртвите осиявайки над проклятието на смъртта, с което дава надежда за възкресение на всеки, който вярва в Него.
2) Службата в светилището във видението за седемте печата
Видението за седемте печата отбелязва най-добре познатия ритуал от ежедневната служба в светилището – приношението на жертвеното агне (Изх. 29:38, 39; Откр. 5:6). Когато става дума за животните, които били принасяни като жертва на мястото на грешника, не трябва да има никакво съмнение на кого сочат те в символизма си – на единствения достоен и способен да поеме вината на бунтовното човечество и да му отвори път за примирение с Бога – Исус Христос! Жертвата е принесена и приета. Покайващият се грешник вече има достъп до небето и може да бъде примирен с Бога.
Серията за седемте печата също прескача границите на ежедневната служба и отразява и един много важен годишен празник – Петдесятница (Лев. 23:15-21). Той се изпълнил чрез изливането на Святия Дух върху апостолите (Деян. 2:1-6, 32, 33) и Откровението отбелязва този момент като говори за „седемте Божии духове“ (Откр. 4:5), които Исус разпраща по цялата земя (Откр. 5:6).
С това приключват пролетните религиозни празници на израилтяните, което ни оставя с очакването за това, дали есенните им празници също биват представени в Откровението и ако да, по какъв начин.
3) Службата в светилището във видението за седемте тръби
Във видението за седемте тръби виждаме случващото се след принасянето на жертвата, но според една по-късна традиция на ритуала. Жертвата бива изгорена на жертвеника, който бива представен тук като „олтар“, пред който стои един ангел (Откр. 8:3а). Следвало влизането в Светая от страна на служещия свещеник, който имал кадилница и който принасял тамян на кадилния олтар (ст. 3б). Димът от олтара се издигал пред Бога символизиращ молитвите на светиите (ст. 4). Така че тук не е трудно да се разпознае служенето пред кадилния олтар, което било част от всекидневното служене в земното светилище (Изх. 30:1-10). Всичко това е уверение за нас, грешниците, че Христос служи в наша полза в небесния храм и „затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време“ (Евр. 4:16).
Но и годишен религиозен празник бива изразен чрез символизма на видението за седемте тръби. Зад затръбяването на тръбите от ангелите (Откр. 8:7, 8, 10, 12; 9:1, 13; 11:15) можем да видим алюзия към празника на тръбното възклицание (Лев. 23:24, 25). Той е първия от есенните празници на Израил, което означава, че Откровението не се ограничава само с отразяването на пролетните празници. Тази есенна церемония имала за цел да напомни на народа да се подготви за най-важния им празник, който скоро предстои – Денят на умилостивението.
4) Службата в светилището във видението за сатанинското триединство
При видението за сатанинското триединство отразяването на ежедневната служба в светилището е вече приключило. Донякъде можем да я видим в хуленето на „небесното Му [на Бога] жилище“ от страна на звяра от морето (Откр. 13:1, 6), което означава, че тази сила ще се опита да отклони вниманието от всекидневното застъпническо служене на Христос за грешника в по-голямата част от християнската история. Но като цяло ежедневната служба в храма се изгубва, защото е дошло времето да бъде изобразен най-важния годишен празник на Израил – Денят на умилостивението (Лев. 16 гл.; 23:27-32). Това е церемонията извършвана в светилището само веднъж в годината и крайната й цел е да го очисти от натрупаните през годината грехове. Тя сочи на един дълъг процес на съд случващ се на три фази, в който всяко човешко същество и всеки демон ще бъде съден, и предвид това, дали може да бъде установена вяра в Христос и автентично покаяние, ще бъде определена вечната им участ (прочетете статията Значение на Деня на умилостивението). Началото на този съд и съответно на първата му фаза бива обявено във вестта на първия ангел от Тройната ангелска вест (Откр. 14:7).
5) Службата в светилището във видението за седемте язви
Във видението за седемте язви не може да бъде открито нещо, което да насочи изследователя нито към всекидневната служба в светилището, нито към някой от годишните празници. Причината за това е, че във въпросното видение небесният храм не изпълнява вече функциите си и всичко, което се случва на земята по време на язвите, е във времето, когато събитията съставляващи Деня на умилостивението, са все още в развитие.
6) Службата в светилището във видението за падението и края на Вавилон
Всичко отнасящо се до службата в светилището във видението за седемте последни язви може да бъде повторено и за видението за падението и края на Вавилон, защото целта му е да даде малко повече информация по въпрос засегнат накратко в серията за язвите.
7) Службата в светилището във видението за Второто пришествие и милениума
Във видението за Второто пришествие и милениума няма препратки към всекидневната служба в светилището, но описаното в него се случва по време на историческото изпълнение на годишния празник Деня на умилостивението. Всъщност края на видението (Откр. 20:11-15) отразява и края на Деня на умилостивението, защото стига до момента на унищожаването на греха и грешниците, което бива символизирано в последната част от ритуала на този празник (Лев. 16:20-22).
8) Службата в светилището във видението за Новия Ерусалим и новата земя
Предвид естеството му не може да се очаква видението за Новия Ерусалим и новата земя да се занимава по някакъв начин с всекидневната служба в светилището, но то отразява историческото изпълнение на последния годишния празник на израилтяните наречен „Шатроразпъване“ (Лев. 23:34-36). Всичко от предсказаното в символизма на предния празник – Денят на умилостивението – се е осъществило напълно, земята чиста от греха и грешниците и напълно обновена, и сега новият живот на тази новата земя може да започне. И именно на това събитие сочи Шатроразпъването. Божията „шатра“ (Неговото присъствие) е вече на земята сред хората и Господ ще живее с тях завинаги (Откр. 21:3). С това се достига до кулминацията и крайна цел на спасителния план, според както е изразен чрез службата в светилището. Човечеството е отново едно с небето и вече нищо няма да може да раздели Бог от децата Му.
Светилището и службата в него е една от централните теми на книгата Откровение. Тя представя значението и приложението им в новозаветната епоха в служенето на Христос в небесния храм и в църквата.