Учението за църквата, т.нар. „еклесиология“, заема едно от централните места в Откровението. Не може и да бъде по друг начин, защото в тази книга Христос говори на църквата, с която е в заветни отношения, на Своята църква, в целия период на нейното съществуване до завръщането Му на земята. И не само това. В нея се описва и съдбата на всички спасени след Второто пришествие, които, съвсем разбираемо, са част от Неговия народ, от Неговата църква. Така че ако някой иска да разбере добре въпроса за църквата и нейната заветна връзка с небето, книгата Откровение е правилното място, където да търси.
Един от най-важните начини за изследване на Откровението е проучването на различните теми, които то засяга. Не е никак трудно да се установи, че учението за църквата е едно от ученията на книгата, на които тя отделя най-много място и затова никой неин внимателен изследовател не може да си позволи да го пренебрегне. Това също означава, че едно обстойно разглеждане на този въпрос в рамките на една статия ще е невъзможно начинание. Поради тази причина тук ще отбележим само някои важни моменти във връзка с учението за църквата, според както е развито в книгата Откровение.
Какво ни казва книгата Откровение за завета между църквата и Христос? Какво учи тя по въпроса за църквата?
1. Заветът между Христос и църквата.
Макар че за незапознатия с въпроса изследовател темата за завета между Исус и църквата в Откровението лесно може да бъде пропусната в проучването й, тя всъщност е добре откроима и от много голямо значение. Самият жанр литература на тази книга – апокалиптиката – има отношение към въпроса, защото той възниква във връзка с някаква криза свързана със завета (прочетете статията Книгата Откровение). Така че сам по себе си факта, че Откровението е една апокалиптична книга, трябва да ни кара да мислим за завета.
Още в самото си начало книгата насочва мисълта към завета. Вестите към седемте църкви (Откр. 2:1-3:22) следват модела, по който древните завети биват формулирани, и това ни кара да заключим, че тези вести, освен всичко друго, са и подновяване на завета, който Христос има с всяка от църквите (прочетете статията Седемте църкви от Откровението). А това само по себе си предполага, че заветът е бил установен по-рано и сега, поради определени причини, се нуждае от подновяване. Предвид неговите условия, които били нарушени от някои от църквите, Господ отправя изобличения към тях, за да се поправят и да поставят себе си отново в хармония с изисквания, с които са се съгласили в началото.
Значи още от със започването си Откровението заявява, че Христос е в заветни отношения с църквата Си, което я превръща в Неговия народ на земята. Това е момент от изключителна важност предвид опитите в последно време да се докаже, че валидният завет на Исус се отнася само към израйлевата нация днес, а отношението Му към християнската църква е второстепенно.
Заветните отношения между Христос и църквата могат да бъдат още по-лесно разпознати в следващото видение – това за седемте печата (Откр. 4:1-8:1). Въведителната му сцена (Откр. 4:1-5:14) се занимава с възцаряването на Спасителя след възнесението Му на небето. За целта Той взима запечатаната със седем печата книга на завета (Откр. 5:7) и това е завета между Него и църквата. В него е Божието обещание да даде царството на тези, които принадлежат към църквата и сега Исус, като възцарен Господ над всяка власт, получава правото да осъществи Божия план за развитието на историята. С отварянето на първите четири печата (Откр. 6:1-8) виждаме заветът в действие. Верността на църквата към него бива възнаградена и тя е обявена за победител във времето на апостолите (ст. 1, 2). В следващите два века тя все още бива считана за вярна, поради което бива и преследвана от злите сили, но тук вече може да бъде наблюдавано и отклонение от установения път, което е равнозначно на движение по посока нарушаване на условията на завета (ст. 3, 4). В следващите векове църквата изпада в отстъпление, което стига до заплашителни размери и изисква активиране на заветните клетви, което е очакването за един нарушен завет (ст. 5-8). Това прави видението за седемте печата мезоструктура, в която темата за завета заема изключително важно място и е най-обстойно развита (прочетете статията Седемте печата от Откровението – II).
В последващите серии на Откровението въпросът за завета не може да бъде съвсем ясно откроен, докато не стигнем до самия край на книгата, който описва окончателното изпълнение на завета – Бог е унищожил злото и греха завинаги, пресътворил е земята и пренася там престола Си (Откр. 20:11-21:2). Така Той не само започва да управлява вселената оттам, но и заживява с хората на земята (Откр. 21:3). Това е крайната цел на завета между Христос и църквата, и в края на всичко ще бъде осъществена – Той ще бъде с народа Си завинаги (Откр. 22:3, 4). Верните Му са „царство и свещеници на нашия Бог“, които „ще царуват на земята“ (Откр. 5:10).
Значи заветните отношения между небето и някаква земна институция, за които днес можем да приемем като активни и актуални, се свеждат до завета на Христос с Неговата църква. Този завет е запечатан с кръвта Му (Лука 22:20) и прави християнската църква приемник на завета между Бог и Израил, като той бива приложен според нововъзникналите условия.
2. Ранната църква.
Когато говорим за ранната църква, можем да разделим съществуването й на два периода – църквата по времето на апостолите (I век) и църквата идваща след смъртта на апостолите и простираща се до времето на легитимирането на християнството в римската империя (II-III век).
Относно апостолската църква, в периода й между основаването й от Христос и написването на Откровението, сме в състояние да я открием само на някои места в книгата – във вестта на Исус към ефеската църква от видението за седемте църкви (Откр. 2:1-7), в периода на конника на белия кон от видението за седемте печата (Откр. 6:1, 2) и в началната фаза на враждата на змея срещу жената и нейното дете от видението за сатанинското триединство (Откр. 12:1-5). Иначе Откровението отразява този исторически период и на други места, но без директна връзка с църквата.
Във времето на възникването на Откровението само Йоан е останал жив от апостолите. Църквата от това време е представена в лицето на седем малоазийски църкви, които са получателите на книгата Откровение (Откр. 1:4, 11). Йоан е техен брат и съучастник в скърбите им (ст. 9а). А това означава, че славният апостолски период на ранната църква (I век) е към своя край. Той ще бъде последван от период, в който църквата вече не може да бъде наставлявана от жив апостол на Христос, но в който тя е като цяло вярна Спасителя (II-III век). Този период е представен чрез вестта на Исус към смирненската църква от видението за седемте църкви (Откр. 2:8-11), чрез периода на конника на огненочервения кон от видението за седемте печата (Откр. 6:3, 4) и чрез част от периода на преследването на жената от страна на змея, преди тя да се скрие от него в пустинята (Откр. 12:13). От символиката на отварянето на втория печат (Откр. 6:3, 4) можем да заключим, че макар и църквата в този период да е в общи линии вярна на Господа, в нея вече е навлязло негативно влияние, което ще произведе лоши плодове в следващите векове.
3. Църквата от средновековието, ренесанса и периода на просвещението.
В по-голямата част от съществуването си църквата от средновековието, ренесанса и периода на просвещението е една отстъпила църква. Така ни я описва книгата Откровение.
Във видението за седемте църкви отстъплението на църквата от ранното средновековие е изразено чрез вестта към християнската общност в Пергам (Откр. 2:12-17), а дори по-дълбокото й отстъпление по време на късното средновековие и ренесанса – чрез тази към вярващите в Тиатир (ст. 18-29). Във вестта към сардикийската църква (Откр. 3:1-6) виждаме нейното незавидно положение в периода на просвещението.
Серията за седемте печата говори за отстъпилата църква от този дълъг исторически отрязък в третия и четвъртия печати (Откр. 6:5-8), а тази за седемте тръби – в третата и четвъртата тръби (Откр. 8:10-12).
Макар и в книгата да има толкова силен акцент върху отстъплението на християнската църква през средновековието, ренесанса и просвещението, това не означава, че Бог е останал без верни последователи в този период. Разбира се, че има и верни, но те биват преследвани. Те са представени като жена бягаща от преследващия я змей (Откр. 12:13) и след това криеща се от гнева му в пустинята (ст. 6, 14-16), а също и като светии победени от звяра от морето (Откр. 13:5-7) за период от 1260 години. Но също така те са представени и като двама свидетели-пророци прогласяващи мощно истината в този период (Откр. 11:3-6). Вярната църква през средновековието, ренесанса и просвещението е както немощна, така и мощна; както победена, така и непобедима.
4. Църквата на остатъка.
Концепцията за остатък в църквата, който се отличава по някакъв начин от другите, които се наричат с името на Христос, защото е верен на Бога, се появява в книгата Откровение за първи път във вестта на Исус към църквата в Тиатир, която е в най-дълбоко отстъпление спрямо другите църкви (Откр. 2:24, 25). Според историческото приложение на вестта към Тиатир тук можем да видим протестантската реформация от XVI век. Нейното дело обаче продължава и през следващите векове докато се стигне до издигането на църквата на остатъка от последното време, която бива директно посочена като „останалите от нейното [на жената] потомство“ и поради която причина ще бъде получателя на целия гняв на Сатана в последното време (Откр. 12:17). Именно на нея Откровението отделя най-много място, като тя заема централна роля в интерлюдиите на виденията от историческата част на книгата (Откр. 1-14 гл.), които осветляват последните събития.
В интерлюдията на видението за седемте печата (Откр. 7 гл.) остатъкът е обрисуван като Божия армия запечатана с Божия печат на челото, която има да изпълни една специална задача и която трябва да се подготви за последната и най-голяма криза, през която ще премине човечеството непосредствено преди завръщането на Исус (Откр. 7:1-8). Той преминава успешно през кризата и изпълнява задачата си (ст. 9-17).
В интерлюдията на видението за седемте тръби (Откр. 10:1-11:13) ни се разкриват вестите, които църквата на остатъка е упълномощена от небето да разгласява и се описва нейната опитност, докато ги разгласява (Откр. 10:5-11). Тези вести се отнасят за антитипичното изпълнение на празника Деня на умилостивението (ст. 7), със специален акцент на Изследователния съд предшестващ Второто пришествие (Откр. 11:1, 2), както и за пророческите периоди, които могат да бъдат открити в апокалиптичните библейски книги (Откр. 10:6). Това ще донесе както много приятни така и много горчиви моменти на прогласяващите тези вести (Откр. 10:8-10), като най-голямата криза, с която ще се сблъска църквата на остатъка, ще бъде в самия край при прогласяването на разширената втора ангелска вест обявяваща падението на Вавилон и призоваваща Божия народ да го напусне (Откр. 11:7-12). Макар и това да е най-тежкото време за остатъка, той ще устои и вестта му ще доведе до спасението на много хора (ст. 13).
Интерлюдията на видението за сатанинското триединство (Откр. 14:1-13) започва с църквата на остатъка като победител над сатанинското триединство (ст. 1-5) и след това ни запознава с вестта, която остатъкът прогласява по света, чрез която става победител и която е противоотрова на вестта на демоничния триумвират – Тройната ангелска вест (ст. 6-13).
Историческите серии на Откровението имат много да ни кажат за църквата на остатъка, но това не означава, че есхатологичните серии (Откр. 15-22 гл.) нямат. По време на последната криза верните на Бога намиращи се във Вавилон го напускат (Откр. 18:4, 5) и се присъединяват към остатъка. По този начин невидимата църква на Бога от последното време намира израза си във видимата църква на остатъка. Така приключва благодатното време на човечеството и започва изливането на седемте последни язви. Видението занимаващо се с този въпрос (Откр. 15:1-16:17) описва остатъка, който е цялата вярна на Бога църква в края, като оцелял по време на язвите (Откр. 15:2-4), за разлика от последователите на сатанинското триединство, които са получателите на язвите. Интерлюдията на видението за седемте последни язви (Откр. 16:15) загатва, че макар и църквата на остатъка да е в незадоволително духовно състояние в по-голямата част от съществуването си, в самия край ще се пробуди и реформира, ще се превърне в подходящата среда, която да приеме излезлите от Вавилон верни на Бога, и ще изпълни успешно възложената й мисия.
Един от най-интересните моменти е, че Божиите слуги, които са най-близо до Божия престол на новата земя и служат на Отец и Сина, са описани с характеристиките на църквата на остатъка (Откр. 22:3-5).
5. Универсалната църква.
Символизмът използван в книгата Откровение във връзка с църквата изисква да виждаме различно състояние и различни аспекти на Божия народ. Но също така сме в състояние да си изградим представа и за една по-обща концепция за църквата – църквата по принцип, универсалната църква. Като съставляващи универсалната църква могат да бъдат видени верните на Христос от всички векове без оглед на принадлежност към деноминация, но изразяващи характеристики, поради които Спасителя може да ги разпознае като Свои.
Още от самото начало на книгата установяваме, че Исус е загрижен за църквата – тя трябва да бъде победител (Откр. 2:7, 11, 17, 26; 3:5, 12, 21). Призивът Му започва със седем малоазийски църква от края на I век, но се простира отвъд тях и включва цялата църква от християнската епоха (прочетете статията Седемте църкви от Откровението). В края на Откровението седемте малоазийски църкви избледняват и преминават в една универсална църква (Откр. 22:16).
Верните на Христос, които биват признати от небесните обитатели като техни братя (Откр. 12:10), побеждават Сатана чрез „чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелство; защото не обичаха живота си дотолкова, че да бягат от смърт“ (ст. 11). Послушните на Исус са победители с Него (Откр. 17:14б), но това не означава, че няма да страдат (ст. 6).
В самия край на всичко ще настъпи една промяна в идентифицирането на верните на Христос. Тогава повечето от тях ще са все още в отстъпническата система на Вавилон, но ще бъдат призовани да го напуснат (Откр. 18:4-8) и понеже в този призив те ще разпознаят гласа на Спасителя, ще го последват и ще се присъединят към църквата на остатъка, чрез която ще бъде отправен призива. Тогава универсалната църква намираща се на земята ще се приравни с църквата на остатъка. Всички верни ще бъдат възмездени (ст. 20).
Универсалната църква след Второто пришествие ще бъде съставена от всички спасени от всички векове. Те ще бъдат тези, които са „поканени на сватбената вечеря на Агнеца“ и които поради това са „блажени“ (Откр. 19:9).
6. Отстъпилата църква.
Намерението на книгата Откровение е да представи истината за църквата в периода на цялото й съществуване. Правейки това тя не пести укори към народа на Бога, когато те са необходими, и затова в Откровението можем да открием и негативна картина на Божия народ – една църква в отстъпление.
С вестите към църквите в Ефес (Откр. 2:1-7), Сардис (Откр. 3:1-6) и Лаодикия (ст. 14-22) става ясно, че църквата може да изпадне в заблуждение и летаргия, и тъй като това е неприемливо за небето състояние, тя трябва да се пробуди и реформира. Но вестите към Пергам (Откр. 2:12-17) и Тиатир (ст. 18-29) отиват още по-надалеч и показват, че църквата може да стигне до отстъпление. Това е тревожна, но реалистична картина на Божия народ и трябва да се има предвид в изследването на останалата част на Откровението.
Отварянето на третия и четвъртия печати от серията за печатите (Откр. 6:5-8) ни описва една отстъпила църква в ранното средновековие, която изпада в още по-дълбоко отстъпление през късното средновековие, ренесанса и просвещението. Това отклонение и нарушаване на завета с небето изисква активирането на заветните клетви с цел коригирането му.
Прозвучаването на третата и четвъртата тръби от серията за тръбите (Откр. 8:10-12) отразяват приблизително същия период, в който църквата е невярна на Христос и в резултат става обект на божествен съд. Шестата тръба (Откр. 9:13-21) отново визира отстъплението на църквата, но този път в самия край на времето и тук за описание на съда над нея се използва езика на падането на Вавилон. Интерлюдията на видението поддържа същата картина оприличавайки отстъпилата църква на Вавилон (Откр. 11:7-13). Със същия език във видението за сатанинското триединство бива описана последната криза, в която отпадналата църква вкарва човечеството в края (Откр. 13:11-18).
Всъщност символа на Вавилон е толкова точно прилягащ на състоянието на църквата в самия край, че едно цяло видение го използва (Откр. 16:18-18:24), за да подготви човечеството за това, което му предстои и да опише неминуемия трагичен край на отпадналата религиозна система.
Днес е много лесно дадена църква да бъде посочена като отстъпила и това е толкова често използван подход, че няма църква или деноминация, които да не са били обявени от някого за отстъпили от верността им към Христос. Но зад искрените предположения и чистите спекулации стои истината, че една църква наистина може да изпадне в отстъпление, и книгата Откровение се натоварва със задачата да открои характеристиките на такава църква, за да се избегнат сензационализма и субективизма, които почти винаги взимат надмощие.
Откровението е щедро в описанието си на църквата от периода на християнската история. Единствено неговата перспектива относно състоянието й в различните периоди е валидната по този въпрос. Църквата като цяло може да стигне до невъобразимо отстъпление, но тя е и тази, която ще изпълни мисията си и ще прослави Христос.