Седемте печата от Откровението – I

Видението за седемте печата от Откровението (Откр. 4:1-8:1) е второто видение в книгата и второто, което съдържа седем ясно откроими елемента, но е първото, което носи характеристиките на апокалиптичното пророчество. То ни въвежда в удивитения апокалиптичен свят на книгата Откровение изпълнен с блестящи сцени, чудновати същества, спиращи дъха мистерии, страховити конфликти и най-вече – невероятното откровение на Исус Христос, Неговия характер и начина Му да спаси хората и да се справи с греха и злото завинаги.

1. Видението за седемте печата.

В статията Макроструктура на книгата Откровение е представен най-общия строеж на Откровението. Серията за седемте печата е първото видение от историческите серии, което съдържа всичките елементи на една серия – въведителна сцена в храмова обстановка, основополагащо пророческо описание в историята (самото пророчество), интерлюдия (сегмент, който осветлява последните събития и в който са отговорите на някакви трудни въпроси възникнали в основополагащото пророческо описание) и есхатологична кулминация. Тук вече се занимаваме с апокалиптика и методът, който сме използвали в анализа на видението за седемте църкви, няма да ни е от полза. Налага се да го сменим и да започнем да работим с апокалиптично пророчество.

След приключването на видението за седемте църкви (Откр. 3:22) Йоан бива отнесен чрез Духа на небето (Откр. 4:1, 2). Така започва видението за седемте печата. Пред апостола бива представена една обхватна небесна сцена (Откр. 4-5 гл.) случваща се пред Божия престол, който се намира в небесния храм (виж Откр. 7:15). Тази небесна сцена представлява въведението на серията за седемте печата. Там се представя нуждата да се разгъне една навита като свитък книга, която е запечатана със седем печата. Агнецът, Исус Христос, е единственият достоен да го направи. С отварянето на печатите й започват да се описват събития случващи се на земята. Така биваме пренесени от небето пак на земята (печатите биват отваряни на небето, но последващите събития се случват на земята). Там се изпълняват събитията от шестте печата (Откр. 6 гл.), както и първата част на интерлюдията (Откр. 7:1-8). С втората част на интерлюдията биваме отнесени отново на небето (ст. 9-17). Това е мястото както на отварянето на седмия печат, така и случването на последващото събитие (Откр. 8:1), с което видението приключва.

Серията за седемте печата (Откр. 4:1-8:1) е второто видение от историческите серии и в хиазма, на който Откровението е изградено, то представлява елемента В от структурата (прочетете статията Макроструктура на книгата Откровение). В срещуположния край на книгата се намира видение, което е негов паралел (елементът В’) и служи като балансиращо на предадените в него вести. Това е видението за Второто пришествие и милениума, което разглеждаме в едноименната статия Второто пришествие и милениумът. Серията за седемте печата представя Божията постоянна работа за спасението на човечеството, а видението за Второто пришествие описва тази Божия дейност като завършена чрез завръщането на Христос на земята и последващия съд по време на милениума.

2. Въведение към видението за седемте печата.

Въведението към видението за седемте печата е най-дългото от всички въведения в Откровението и обхваща цели две глави (Откр. 4-5 гл.). Причината за този негов голям обем е, че в него се представят едни от най-важните сцени на книгата Откровение, които определят до голяма степен случващото се и описано след тях. Но това затруднява поместването на текста му тук, затова ще го опишем накратко. Бидейки отнесен на небето Йоан вижда поставен вече престол и Седящият на него. Над престола има дъга, около него има 24 престола, на които стоят 24 старейшини със златни венци, а от него излизат светкавици и гърмежи. Освен това пред престола горят седем огнени светила и има стъклено море подобно на кристал. Около престола има четири същества пълни с очи и с по шест крила, които хвалят Бога денонощно. Към това хваление се присъединяват и двадесет и четирите старейшини.

Йоан още вижда отдясно на Седящия на престола книга написана отвътре и отвън и запечатана със седем печата, но понеже няма достоен да я разгъне, Йоан се разплаква. Бива утешен, че все пак има кой да я разгъне – лъвът от юдовото племе. Тогава Йоан вижда до престола, в близост до четирите живи същества и старейшините Агнец като заклан. Той взима книгата намираща се отдясно на Седящия на престола, при което четирите живи същества и старейшините се покланят на Агнеца и започват да пеят нова песен в Негова прослава – Агнецът е достоен да разпечата печатите на книгата, защото чрез кръвта Си е изкупил за Бога хора от всички народности. Тогава Йоан вижда и чува безброй ангели около престола, които също прославят Агнеца. Към тях се присъединяват и всички същества на небето, земята и във водата. (Повечето преводи, включително и българските, на сцената със запечатаната книга приемат, че тя се намира в десницата на Седящия на престола, но всъщност тя се намира на престола, от дясната страна на Седящия на престола.)

За хора незапознати с живота и културата на Изтока тази сцена ще остане някаква мистерия, затова тя изисква изясняване. Езикът и контекстът й са сходни на старозаветните пророчества за идващия цар от давидовото потомство. Тук се представя изпълнението им в лицето на Исус Христос, Който бива възцарен. Описанието на възцаряването Му се позовава на старозаветния ритуал по възцаряването на един цар (4 Царе 11:12-20; 2 Лет. 23:11-21; 2 Царе 5:3; 3 Царе 1:34, 39, 46). В Ориента при възкачването си на престола всеки нов цар е трябвало да прочете завета, който го е обвързвал с неговия сюзерен (царството, на което е бил подчинен). Този обичай се е прилагал и в Израил, но новокоронованият цар е прочитал книгата на завета (книгата Второзаконие), който Израил имал с Бога и така е изразявал своята и тази на народа си зависимост от Бога. Точно това е, което виждаме да се описва в Откр. 4 и 5 гл. Тук се представя възцаряването на Исус и заставането Му отдясно на Бога, което се случва след възнесението Му през 31 г.сл.Хр. (Деян. 2:32-36; Римл. 8:34; Ефес. 1:20-22; Евр. 1:3; 10:12; 12:2; 1 Петр. 3:21, 22) и по-специално – на Петдесятница (Откр. 5:6; Деян. 2:32-36).

Запечатаната книга, която Агнецът взима (Откр. 5:1, 7), е централният елемент както на това видение, така и на цялата последваща част на Откровението от гл. 4 до гл. 11, защото всичко в тази част се развива около книгата и отварянето на печатите й. Затова разбирането на сцената с взимането на книгата е от ключово значение. А за целта първо трябва да стане ясна концепцията на царуването в Израил. Истинският цар на Израил бил Бог (Пс. 89:18; 149:2) и затова царският престол бил наричан „Господния престол“ (1 Сол. 29:23) или „престола на Господнето царство над Израил“ (1 Сол. 28:5). Царят, който израилтяните избирали, бил всъщност управител, който управлявал съвместно с Бога и имал честта да седи от дясната Му страна (Пс. 110:1; 80:17). Тази картина е била много ясна за древните израилтяни, защото в онова време престолите не били като стол с място само за един човек, а удължени като канапе, на което могат да седят двама човека. Да седне някой на престола заедно с царя, от дясната му страна, се считало за голяма чест. Израилтяните вярвали, че на престола на тяхното царство седи Бог, а царят, който избирали, седял от дясната Му страна и управлявал заедно с Него. И понеже обичаят изисквал прочитането на завета със сюзерена (а сигурно и защото монархиите от онова време били силно авторитарни, което можело да окаже много негативно въздействие върху царя), при възцаряването на израилевия цар винаги му било връчвано копие от книгата Второзаконие, която съдържа завета на Израил с Бога и задълженията на нацията. Царят трябвало да чете от нея непрекъснато, за да не се възгордява (Втор. 17:18-20) и да помни, че макар и да има правото да управлява и да се справя с кризите, с които се сблъсква, той има отговорност пред Бога в упражняването на властта си.

Вземането на запечатаната книга от Агнеца представя възцаряването на Исус Христос от дясната страна на Бога като наследник на Давид, който поема властта над Божия народ завинаги. Той има право да царува, защото е достоен и чрез смъртта Си е изкупил за Бога хора от всяка народност. С взимането на книгата върху Него биват прехвърлени целия авторитет и суверинитет, за които претендирал Сатана. По този начин Исус става законният цар на Вселената като я управлява заедно със Седящия на престола, защото седи от дясната Му страна.

Посланието към евреите също признава, че Христос седнал отдясно на Бога (Евр. 1:3, 13; 10:12; 12:2), но разширява картината от Откровение като добавя, че „имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евр. 8:1б, 2). Тук посланието добавя и свещеническа функция към царската функция на Спасителя – функция, която става ясна още от първото представяне на Христос в Откровението (прочетете статията Седемте църкви от Откровението). Това означава, че при възцаряването на Исус имаме и посвещаване на небесното светилище, в което Христос служи като ходатай и свещеник и се застъпва за падналото човечество.

Божият Син наистина е достоен да приеме сила, господство, почит, слава и могъщество. Затова може да отвори запечатаната книга на завета. Защо обаче тази книга е запечатана и се налага печатите й да бъдат отваряни? Щом като е книгата на завета и символ на власт на новопровъзгласения цар, не би ли трябвало да е свободна за достъп, още повече, че царят бил длъжен да чете от нея непрекъснато? Книгата на завета, книгата Второзаконие, е трябвало да служи като „свидетелство“ (Втор. 31:26), но неверността на царете и народа довела до „запечатването“ й (Исая 8:16; 29:9-14). Когато имаш едно ясно свидетелство за посоката на живота ти и за живота на царството ти, но го пренебрегваш и отхвърляш, книгата на свидетелството става като запечатана. Неверността на царете и народа я превръщат в такава. Тази неверност е и причината за вавилонското робство и за края на царете на Израил от давидовото потомство. Но Исус Христос е „Давидовият корен“ (Откр. 5:5) и е „достоен“ да вземе книгата и да разпечата печатите й (ст. 9), и по този начин да я отвори. Вече не е необходимо запечатаното „свидетелство“ да стои запечатано и книгата на завета може да бъде разгъната. Така отразявайки старозветната церемония по възцаряването на един цар Откровението уверява четящите го, че „всяка власт на небето и на земята“ (Матей 28:18) е предадена на Христос. Той може да разпечата книгата. Тя символизира Божието обещание да даде царството на народа Си и сега на Исус е прехвърлено осъществяването на Божия план за развитието на историята. Това е планът за спасението и примирението на Вселената и установяването на Божието вечно царство. С други думи, запечатаната книга е Божият вечен завет, която съдържа съдбите и спасението, които ще се осъществят при Второто пришествие. Сега вече разпечатването на печатите й може да започне. Съдържанието й може да бъде разбрано, едва след като всичките й печати бъдат снети и тя бъде отворена. В изследването на отварянето на печатите е важно да помним, че събитията, които го придружават, не откриват съдържанието на запечатаната книга, а са само последица от отварянето на печатите. Така че отварянето на печатите просто описва средствата, чрез които небето подготвя развититето на историята за отварянето на книгата.

3. Значение на отварянето на седемте печата.

С възцаряването си всеки нов цар на Израил взимал в ръцете си съдбата на нацията. Той получавал съдебни функции и права и първата му задача била да накаже бунтовните и неверни свои поданици и да възнагради верните (3 Царе 2 гл.; 16:11; 4 Царе 9:14-10:27; 11:1, 13-16). Този съдебен аспект е изразен във видението за седемте печата чрез отварянето на печатите на книгата, която Агнецът взима в ръцете Си (Откр. 5:7). Съдбата на цялото човечество е вече в ръцете на възцарения Христос и Той с основание може да награди верните Му да бъдат „царство и свещеници на нашия Бог; и те ще царуват на земята“ (ст. 10). Следва отварянето на печатите, което води до определени събития на земята.

С приключването на серията за седемте църкви на победителите бива обещано, че ще седнат с Исус на Неговия престол, както и Той победил и седнал с Отец на Неговия престол (Откр. 3:21). Следващата сцена, която представлява и въведението на серията за печатите (Откр. 4-5 гл.), описва победителя Христос, Който сяда отдясно на Отец, което се случва по време на Петдесятницата. В края на серията намираме победителите седящи с Исус на престола Му (Откр. 7:9-17), което се осъществява при Второто пришествие. Тъй като отварянето на печатите се случва между тези две събития, би трябвало то да се отнася за Божия народ, който е в процес на побеждаване. Изливането на Святия Дух на Петдесятница отбелязва началото на разпространяването на Христовото царство чрез проповядване на благовестието. То се извършва от Божия народ, който е в процес на побеждаване, но и който може да изпадне в заблуждение и отстъпление. И когато това се случи, той трябва да бъде пробуден и доведен до покаяние, за да може в крайна сметка да бъде победител. При видението за седемте църкви (прочетете статията Седемте църкви от Откровението) във всяка от вестите към църквите има обещания дадени на победителите (Откр. 2:7, 11, 17, 26; 3:5, 12, 21). Това означава, че периодът на побеждаването им е започнал по времето на Йоан и ще продължи, докато Божият народ седне с Исус на престола Му. Седемте печата са инструменти използвани от небето както за разпространяване на Христовото царство, така и за освещаването на тези, които го разпространяват и превръщането им в победители, които имат правото да седнат с Христос на Неговия престол.

4. Отварянето на първите четири печата.

Възцаряването на Исус представено чрез взимането на запечатаната книга на завета намираща се отдясно на Седящия на престола (Откр. 5:7) отбелязва началото на изпълнението на съдържанието на завета и както можем да видим, отварянето на първите четири печата е пряко свързано със завета и заветните клетви. Църквата е в заветна връзка с Бога и е натоварена със задачата да проповядва „благовестието на царството“ (Матей 24:14), което, заедно с вестта за спасението на човечеството, съдържа и вестта за възцаряването на Христос. От нейната вярност към завета й с Бога и възложената й мисия зависи или активирането на заветните благословения (Лев. 26:3-13), или приложението на заветните проклятия:

„И ако ходите против Мен и не склоните да Ме слушате, ще наложа върху вас седмократно повече напасти според греховете ви. Ще изпратя между вас диви зверове, които ще ви лишат от децата ви, ще унищожат добитъка ви и ще разредят редиците ви, и пътищата ви ще запустеят. Ако и от това не се поправите и не се обърнете към Мен, а ходите против Мене, тогава ще ходя и Аз против вас и ще ви поразя – да! – седмократно поради греховете ви. Ще докарам на вас меч, който ще извърши отмъщение за завета; и когато се съберете в градовете си, ще изпратя между вас мор; и ще бъдете предадени в ръката на неприятеля. И когато ви строша подпорката от хляба, десет жени ще пекат хляба ви в една пещ и ще ви върнат хляба с теглилка; и ще ядете, но няма да се насищате“ (Лев. 26:21-26).

Неверността на Израил щяла да доведе до диви зверове, меч, мор и глад. Целта на тези съдби била да го доведе до покаяние и обръщане към Бога. В същността си това е вярно и за църквата. От верността й зависи дали заветните проклятия ще й бъдат приложени (в подходящите за Новия завет условия). От нейната вярност зависи и дали членовете й ще бъдат победители, както небето очаква от тях, или ще изпаднат в заблуждение и ще се наложи да бъдат изобличени.

1) Отварянето на първия печат

Ето как е описано отварянето на първия печат:

„И видях, когато Агнецът отвори един от седемте печата, и чух едно от четирите живи същества да казва като с глас от гръм: Ела и виж! И видях бял кон; а яздещият на него имаше лък; и му бе даден венец и той излезе като победител, за да победи“ (Откр. 6:1, 2).

С отварянето на първия печат Йоан вижда конник на бял кон, който има лък и на който бива даден венец. Този конник е описан като победител и това, което представя, се случва на земята.

Тук за първи път срещаме подобен символ в Откровението и за разбирането му трябва да се запитаме, дали това е символ оригинален за книгата и намиращ се само тук или в този случай Йоан е заимствал от съществуващ вече текст. Има ли друго място в Библията, където да се говори за победоносен конник с лък? Да, такова място има:

„Препаши меча Си на бедрото Си, Силни, славата Си и величието Си; и във величието Си язди победоносно в полза на истината и кротостта, и правдата; и Твоята десница ще Те предвожда към чудни неща. Стрелите Ти са остри, забиват се в сърцата на царските врагове; племена падат пред Тебе. Твоят престол, Боже, е до вечни векове; скиптърът на Твоето царство е скиптър на правота. Възлюбил си правда и си намразил нечестие; затова, Боже, Твоят Бог Те е помазал с миро на радост повече от Твоите събратя“ (Пс. 45:3-7).

Тук имаме божествен конник, който язди победоносно. Щом като изстрелва стрели към враговете си, значи има и лък. Пророк Авакум също описва божествен конник, който има лък (Авак. 3:8, 9). Тези две фигури трябва да е използвал Йоан за първия печат. Напълно разбираемо апостолът добавя и нови елементи към тези старозаветни фигури и ги прави една апокалиптична за целта на неговата книга. Конят има бял цвят, а конникът получава венец на победа. Тези детайли не само превръщат символа като „собственост“ на Откровението, но и ни помагат да го разтълкуваме.

В книгата Откровение белият цвят винаги бива свързван с Бог и Неговия народ. Исус има бяла коса (Откр. 1:14) и дори се появява като ездач на бял кон (Откр. 19:11-14). Вярващите получават бяло камъче (Откр. 2:17) и бели дрехи (Откр. 3:4, 5, 18; 4:4; 6:11; 7:9, 13; 19:14). Божият трон е бял (Откр. 20:11).

Що се отнася до венеца на победата, само при един случай в Откровението една нечестива сила има такъв венец. Това са скакалците от петата тръба (Откр. 9:7). Във всички други случаи венецът на победата се свързва с Исус, небесните същества и вярващите. Двадесет и четирите старейшини имат златни венци на победа (Откр. 4:4, 10). Победителите имат същите венци (Откр. 2:10; 3:11). Жената от Откр. 12:1, църквата, има такъв венец. Подобният на Човешки Син, Който идва за жетвата на света, има златен венец (Откр. 14:14).

Идеята за победата, която се представя с даването на венец на конника, се засилва чрез изричното споменаване, че той е победител и че действа като такъв – също както конникът от Пс. 45:3-7. Повечето от текстовете в Откровението за побеждаването се отнасят за Христос и църквата. Исус побеждава (Откр. 5:5; 17:14). Вярващите са призовани да бъдат победители и са победители (Откр. 2:7, 11, 17, 26; 3:5, 12, 21; 12:11; 15:2; 21:7). По изключение някои от зверовете също побеждават, но само временно (Откр. 11:7; 13:7).

Всичко това означава, че при конника от първия печат трябва да видим една положителна, божествена фигура, която побеждава. Следователно най-удачно е да разбираме първия печат като Христос и Неговото царство, което завзема света чрез проповядването на евангелието. Той описва победоносното шествие на благовестието по време на апостолската църква от I век, което насочило вниманието на човечеството, че то има Цар на небето, Който действа в негова полза и иска спасението му. И времевата рамка на първия печат потвърждава този извод. В Откр. 5 гл. Исус получава запечатаната книга. Фокусът на видението е разгъването на книгата чрез отварянето на печатите й. Следователно началото на видението за печатите, т.е. отварянето на първия печат, трябва да бъде поставено, когато Христос получава книгата, което се случва по време на Петдесятница през 31 г.сл.Хр. Тогава Христос започнал Своето царско-свещеническо господство, което дало началото и проповядването на вестта за него (Деян. 2:33). Значи началната точка на видението за печатите трябва да е възцаряването на Исус в небето след Неговото възкресение и възнесение. След като Христос се възнесъл на небето, започнало славното проповядване на евангелието, чрез което ранната църква била обявена за победител. Тъй като изразът „излезе като победител, за да победи“ (Откр. 6:2) представлява едно прогресивно нарастване на победата, първият печат визира не само определен период от историята, но и победителното проповядване на благовестието, което продължава и след края на този период и ще продължи дори до края на земната история (Матей 24:14; Откр. 14:6). Именно реакцията спрямо евангелието е, която се описва в следващите три печата, което означава, че то продължава да е актуалната тема и след периода на първия печат. Тази идея става още по-ясна с оформянето на по-добър фокус върху цялата картина на видението, което правим по-надолу.

Веднъж установили кой е първия конник от първия печат и какво означава този символ, идентифицирането на следващите става по-лесно.

2) Отварянето на втория печат

Това се случва при отварянето на втория печат:

„Когато отвори втория печат, чух второто живо същество да казва: Ела и виж! И излезе друг кон, огненочервен; а на яздещия на него бе дадено да вдигне мира от земята, така че човеците да се избиват един друг; и му бе даден голям меч“ (Откр. 6:3, 4).

След като вторият печат бива отворен, Йоан вижда огненочервен кон, а яздещият го получава разрешение да вдигне мира от земята, в резултат на което хората започват да се избиват един друг, за което се загатва и чрез кървавия цвят на коня. Конникът получава и меч, което трябва да е свързано със задачата му и сигурно означава, че с него конникът се включва в кръвопролитието. За разлика от първия конник, който действа самостоятелно, този не може да направи нищо, ако не му се позволи.

Използваните тук думи за „мир“ и „меч“ могат да бъдат открити в едно поучение на Христос, според което прокламирането и приeмането на благовестието носи не мир, а меч (Матей 10:34, 35). Изобличаващата сила на евангелието причинява разделения и конфликти между приемащите го и отхвърлящите го. Това означава, че темата за благовестието от първия печат продължава и тук, но то вече е описано като причиняващо проблеми. Тези, които приемат евангелието, трябва да заплатят за това с кръвта си, защото предизвикват гнева на отхвърлящите го.

Цветът на коня от втория печат е същия като на змея от Откр. 12:3. А този огненочервен змей е Сатана (ст. 9), който не само подлага на гонения Божията църква (ст. 13-15), но внася в нея и фалшиви учения (Откр. 2:24), които също причиняват проблеми. Този огненочервен кон трябва да се възприеме като една отрицателна сила, която причинява трудности и гонения на Божия народ заради евангелието.

Големият меч, който бива даден на конника, е бил използван в древността както за воюване (Лев. 26:8, 25, 33), така и за принасяне на жертви (Бит. 22:6, 10). Думата използвана да опише избиването, което се случва, след като мира бива вдигнат от земята, насочва мисълта към принасянето на жертвите в светилището (Лев. 1, 3, 4 гл.).

Използването на езика на войната и езика на светилището при втория печат, както и на цялата символика в него, говорят за последиците идващи върху Божия народ от прогласяването на благовестието. Евангелието е разделяща истина, която поражда гняв у тези, които не желаят да му се покорят. В резултат Божият народ бива преследван и посичан, с което верните на Христос се принасят в жертва на каузата. Обхватността на действието на втория конник става още по-ясна с уточнението, което правим по-надолу. Вторият печат трябва да се отнася за гоненията, на които църквата бива подложена от началото на II век до началото на IV век.

3) Отварянето на третия печат

Ето какво се случва с отварянето на третия печат:

„И когато отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: Ела и виж! И видях, и ето, черен кон и яздещият на него имаше везни в ръката си. Тогава чух нещо като глас изсред четирите живи същества, който казваше: Един хиникс пшеница за динарий и три хиникса ечемик за динарий; а елея и виното не повреждай“ (Откр. 6:5, 6).

При отварянето на третия печат апостол Йоан вижда черен кон, а яздещият го има в ръката си везни. Много висока цена на пшеницата и на ечемика бива определена, а елеят (зехтинът) и виното остават защитени. Това е картина на глад. Както при втория конник и този няма самостоятелността на първия и прави само това, което му се разрешава.

Освен тук черният цвят се появява в Откровението само на още едно място, малко по-нататък в същото видение, в описанието на почерняването на слънцето като вретище от козина случващо се при шестия печат (Откр. 6:12). Черният цвят се свързва с тъмнината, а в Новия завет тъмнината символизира липсата на благовестието и истината (Матей 4:16; Лука 1:79; Йоан 1:5; 3:19; Деян. 26:18; Кол. 1:13; 1 Йоан 1:5).

Везните са символ на измерване и съд (Йов 31:6; Дан. 5:27), както и на глад. Да ядеш хляб, който бива претеглян, означава голям недостиг, голям глад. А гладът е едно от заветните проклятия. Когато то се случи, хлябът ще е толкова недостатъчен, че наличният ще трябва да се претегля, за да се осигури на всеки по малко (Лев. 26:26; Езек. 4:16). При третия печат пшеницата е станала толкова скъпа, че за един надник (който възлизал на един динарий) може да се купи толкова, колкото да се нахрани само един човек (един хиникс – около 800 гр. – пшеница). В нормално време с тези пари можело да се купи от 12 до 15 пъти повече храна. Ечемикът бил храната на бедните, но сега с един надник може да се купи само храната за деня на едно малко семейство.

Заедно с пшеницата ежедневните нужди на живота в Израил бивали покрити и чрез маслото (елея) и виното (Втор. 7:13; 11:14; Осия 2:8). Но маслините и лозята имат по-дълбоки корени от пшеницата и ечемика, което ги прави по-способни да оцелеят по време на суша. При третия печат имаме описанието на голям глад причинен от суша, но тази суша не се е разрастнала до положението, при което и растенията с по-дълбоки корени да бъдат засегнати, и затова този глад е ограничен. Също като пшеницата и елеят и виното остават негарантирани при положение на бунт срещу Бога (Втор. 28:15, 51), и все пак тук те биват пощадени. Не всички потребни за живота елементи биват поразени. Бедствието има ограничен обхват.

Тук ни се представя глад за хляб, но поради символизма на използваната картина не можем да мислим за буквален глад. Трябва да става дума за духовен глад. Според пророк Амос такъв глад е възможен и той е свързан с липсата на Божието слово:

„Ето, идат дни, казва Господ Йехова, когато ще изпратя глад на земята – не глад за хляб, нито жажда за вода, а за слушане на думите Господни. Те ще се скитат от море до море да търсят словото Господне и ще обикалят от север до изток, но няма да го намерят. В онзи ден красивите девици и юношите ще примират от жажда“ (Амос 8:11-13).

Черният кон е в ярък контраст с белия и трябва да се отнася за „потъмняване“ на евангелието. Благовестието продължава да е темата и на този печат, но този път самата църква е, която го отхвърля. То е вече компрометирано поради изопачаването му и смесването му с езичеството. Това води до духовен глад, защото има недостатък на пшеница и хляб, които в Новия завет са картини на Божието слово (Матей 13:3-30; Лука 8:11; Матей 4:4), а хлябът се използва и като символ на Христос (Йоан 6:35-58; 1 Кор. 10:16).

Според тази картина Бог вижда завета между Него и народа Му като нарушен и затова трябва да настъпят негативни за църквата последици. Мисията на църквата е да разпространява благовестието, което разкрива Христос като Спасител и Владетел на света. Поради верността си към тази мисия ранните християни били гонени и дори умъртвявани. Но след това църквата се променя, противопоставя се на благовестието и нарушава завета си с Бога, и затова е нужна реакция от страна на небето, която да разтърси църквата. Покваряването на евангелието води до духовен глад, а това е неизбежна последица от нарушаването на завета с Бога, това е Божият съд над църквата. И все пак изпратеното от Бога бедствие не е всеобхватно. Не всичко е изцяло загубено. Спасението в Христос и силата на Святия Дух (неповредените в печата вино и елей) са все още налични и действащи. Бог очаква църквата да разбере, че е в отстъпление, да се покае и да се върне към чистото благовестие. Неговата милост не е изцяло оттеглена. Третият печат трябва да касае периода на ранното средновековие и отстъплението на църквата в този период (от началото на IV век до края на X век).

4) Отварянето на четвъртия печат

Това е описанието на отварянето на четвъртия печат:

„И когато отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което казваше: Ела и виж! И видях, и ето, пепелявосив кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше след него; и им бе дадена власт над четвъртата част от земята да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове“ (Откр. 6:7, 8).

С отварянето на четвъртия печат се появява конник на пепелявосив кон следван от ада. Думата използвана за цвета на коня е същата, която е използвана в описанието на зеленината във видението за тръбите (Откр. 8:7; 9:4), но в случая касае жълтеникаво-зелен, пепеляво-сив цвят. Това е цветът, който има много болен човек или мъртвото тяло в напреднал стадий на разложение. В гръцката литература това е цветът на болестите и смъртта, така че не е изненада, че „името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше след него“ (Откр. 6:8). На конника и на вървящия след него ад е дадена властта над една четвърт от земята, за да умъртвяват с четири различни средства – меч, глад, мор и зверове.

Колкото и да са страшни и отблъскващи, „смъртта и адът“ са под контрола на Христос (Откр. 1:18). Фактът, че при четвъртия печат те се появяват проявявайки унищожителната си сила, означава, че тук имаме една много тревожна картина на църквата. Смъртта е естествена последица на глада, който е описан в третия печат. Бедствията стоварени върху църквата като резултат от неверността й към благовестието и отхвърлянето му не са изпълнили предназначението си, тя не се е покаяла и е изпаднала в още по-голямо отстъпление, а това пък води до по-тежки съдби. Четирите бедствия следващи от дейността на четвъртия конник – умъртвяването с меч, с глад, с мор и със земните зверове – са четири проклятия свързани с нарушаването на завета (Езек. 5:16, 17; 14:12-29). Тук имаме едно продължаващо и дори по-драстично нарушаване на завета от страна на Божия народ, което води до последици и изливане на заветни проклятия по-ужасни от описаното в предния печат, при който има само глад. Църквата е вече толкова отклонила се от истината и в такава опозиция на чистото евангелие, че единственото, което може да причини, е духовна смърт. Като крайна последица от отстъплението й смърт ще е и присъдата над нея. И все пак това е една временна присъда. „Смъртта и адът“ са под контрола на Христос (Откр. 1:18) и в края и двете ще бъдат унищожени (Откр. 20:14). Дори в това тежко положение надеждата за църквата не е напълно изгубена. Когато проклятията на меча, глада, мора и земните зверове не изпълнят предназначението си, следва най-тежкото от всички проклятия – разпръскването на народа и отвеждането му в робство (Лев. 26:31-33). Четирите проклятия групирани в този си вид биват представени в контекста на вавилонското робство (Езек. 5:17), което говори, че ситуацията при четвъртия конник е стигнала почти до положение да бъде наложено и последното проклятие, но сякаш то ще бъде пропуснато. Все още има надежда за църквата. Бедствието над нея трябва просто да я доведе до покаяние, защото то е все още възможно и това е, което Бог иска за нея и очаква от нея. Църквата трябва да прегърне чистото благовестие, което толкова дълго е отблъсквала.

Зад използваните символи установяваме истината, че колкото по-голямо е духовното падение, толкова по-големи са и духовните глад и страдание. Заветните проклятия тегнат над отхвърлящите благовестието и истината. Който закорави сърцето си спрямо евангелието, ще бъде загубен завинаги. И все пак заветните клетви не са Божия последен съд (Лев. 26:21-26). Те са последното средство, което Господ използва да възвърне народа Си към Себе Си, което има потенциала да изпълни предназначението си (ст. 40-45). Той очаква църквата да се покае и всичко, което й се случва, има за цел да я доведе до покаяние. Отказът е равнозначен на смърт. Четвъртият печат трябва да описва моралната и духовна поквара на средновековната църква от началото на XI век до началото на XVI век.

5. Обзор на първите четири печата.

Първите четири печата са обвързани и представляват една обща група. Те се занимават с отношението на Божия народ към благовестието. И при четирите има призив към Йоан отправен от някое от четирите живи същества, които се намират пред Божия престол (Откр. 4:6; 6:1, 3, 5, 7). И при четирите има появяване на конници. Цветовете на конете им се променят по начин, който говори за влошаване на положението. Първият кон е бял, но този след него е огненочервен, следващият е черен, а последният – пепеляво-зеленикав. С възцаряването на Христос църквата започва прокламирането на вестта за това възцаряване по света – „благовестието на царството“. На благата вест за спасението чрез Исус се оказва съпротивление и проповядващите я биват подложени на гонения и смърт. След това обаче тези, на които е възложена задачата за проповядването на вестта, самите те започват да й се противят и отхвърлят и затова я изменят и изопачават, което неизбежно води до духовен глад. Но това не е краят. Все още има надежда за църквата, ако тя се покае. А тя трябва да се покае, за да бъде победител. За съжаление стовареното върху нея бедствие не я пробужда и тя изпада в още по-голямо отстъпление спрямо истината, още по-упорито отхвърляне на благовестието и още по-дълбоко го покварява. Това изисква небето да й изпрати и още по-суровото бедствие на духовната смърт, но дори то не е окончателно. Дори и при това положение за църквата има надежда и небето очаква от нея да бъде победител. Съдбите, които биват открити в групата на първите четири печата (специално при третия и четвъртия), са едно предвкусване на крайния съд над тези, които отхвърлят благовестието и отказват да се покаят и да му се покорят.

В групата на четирите конника има един много съществен детайл, който помага да се разбере още по-добре описаната в първите четири печата картина. Това е уточнението, което е направено в четвъртия печат, че четвъртият конник и вървящият след него ад имат власт само над „четвъртата част от земята“ (Откр. 6:8). Според някои тълкуватели при описанието на конниците има едно по-свободно заимстване от пророк Захария (Зах. 1:8-15; 6:1-7). Във видението от Зах. 6:1-7 конете са определени като „четирите небесни духа [ветрове]“ (ст. 5), а това е израз напомнящ за „четирите земни ветрове“ появяващ се малко по-нататък във видението за печатите (Откр. 7:1). С други думи тук се предполага, че картината на четирите ветрове от описанието на запечатаните с Божия печат е начин да се направи връзка с четирите конника. Така че ако разберем идеята на четирите ветрове от Откр. 7:1, ще разберем по-добре и четирите конника.

Описанието на „четири ангела, стоящи на четирите ъгъла на земята и държащи четирите земни ветрове, за да не духа никакъв вятър по земята, нито по морето, нито върху някое дърво“ (Откр. 7:1) поражда представата, че в случая земята представлява един квадрат разделен на четири. Всеки от образуваните четири по-малки квадрата обхващат по един от ъглите на големия квадрат. Във всеки от тях има по един вятър с потенциала да повреди всичко по пътя си (ст. 2, 3). Това, което може да бъде повредено, са земята (сушата), дърветата и морето. Затова небето е изпратило по един ангел за всеки от ветровете, за да ги задържа от разрушаващото им въздействие. Можем да представим оформената картина със следната графика:

Тази картина е част от видението за печатите, а в четвъртия печат се говори за една четвърт като територия на действие на четвъртия конник (Откр. 6:8). Сякаш територията на действие на четвъртия конник е същата като територията на действие на единия от ветровете. Но има още три вятъра и три конника. Явно територията, на която всеки от конниците действа, е територията на някой от ветровете. Щом като четвъртият конник владее една четвърт от цялото, една четвърт от цялото трябва да е и владението на всеки от останалите конниците, също като при ветровете. Земята е един квадрат разделен на четири и всяка от четвъртините (всеки от новополучените малки квадрати) се владее от някой от конниците. Това, което се намира в квадратите, са хора, които биват повлияни от дейността на конниците (Откр. 6:4, 8), което пък ни помага да разберем, че символиката на земята (сушата), дърветата и морето от Откр. 7:1 се отнася за хора. Да го представим графично:

И все пак при някои от конниците има указания, за които трябва да приемем, че действията им се простират отвъд определената им четвъртина. Например за първия конник се казва, че „излезе като победител, за да победи“ (Откр. 6:2), което означава, че той продължава своя победоносен бяг до края на времето, което пък означава, че той минава през периодите от време на другите конници. Но тъй като тук активността на конниците е представена като територия на действие (една четвърт от цялото), първият конник трябва да минава през териориите и на другите конници. Така ни се показва, че благовестието, което бива изобразено чрез първия конник, е актуално и в териториите на действие (времевите периоди) и на другите конници.

Но първият конник не е единственият простиращ се отвъд територията си. Вторият конник е описан като вдигащ „мира от земята“ (ст. 4). Тук трябва да се има предвид цялата земя, която представлява големия квадрат и включва всичките четири по-малки квадрата в него. А това пък означава, че преследването и мъченичеството на верните на благовестието, което бива символизирано чрез втория конник, се случва и в четирите квадрата (четирите периода). То е най-ясно подчертано във втория, където се появява втория конник, но обхваща и първия (времето на апостолската църква, когато много от първите християни заплатили с живота си заради свидетелството си), третия (времето на ранното средновековие, когато верните на чистото благовестие бивали преследвани и убивани от други християни) и четвъртия (когато се случвало същото като при третия). Можем да го изобразим със следната графика:

По този начин имаме не само една ясно оформена група от определени пророчески фигури, но ни се разкрива и тясната обвързаност, в която са всички те, при която обвързаност благовестието и пораждащото се от проповядването му преследване играят централна роля.

Първият конник се отличава от останалите, защото действа самостоятелно, докато другите три могат да направят нещо, само ако им се позволи. Започва се с триумфа на евангелието през I век, минава се през гоненията на християните през II-IV век, след това през времето на компромис с истината през ранното средновековие и се стига до пълната липса на духовна светлина през късното средновековие (XI-XVI век).

Когато при неверността на Израил заветните проклятия бивали активирани, те се осъществявали от някой народ, който бил враждебен на Божия народ. Господ го използвал като оръдие, с което да доведе Израил до покаяние. Винаги обаче ставало така, че тези враждебни народи прескачали определената им граница и подлагали Израил на по-голямо страдание, отколкото трябвало. Това пораждало у страдащите въпроса „докога“ – докога ще продължава страданието им. Такава била ситуацията във времето на пророк Захария и въпросът „докога“ бил неизбежно зададен:

„…Господи на Силите, докога няма да покажеш милост към Йерусалим и Юдейските градове, против които си негодувал през тези седемдесет години?“ (Зах. 1:12).

Въпросът получил веднага отговор:

„А Господ отговори с добри думи, с утешителни думи на ангела, който говореше с мен. И така ангелът, който говореше с мене, ми каза: Извикай и кажи: Така казва Господ на Силите: Ревнувам твърде силно за Йерусалим и за Сион; и много се сърдя на охолните народи; защото като се разсърдих само малко, те спомогнаха за наскърбяването на Израил“ (ст. 13-15).

Народите, които Бог използвал за дисциплинирането на Юда, прескочили определената им граница и сега Господ трябвало да се намеси, за да защити народа Си и да отдаде възмездие. Това е и тематиката на печатите идващи след първите четири – Господ отговаря на нуждата Неговия преследван народ да бъде реабилитиран и възмезден. Прочетете статията Седемте печата от Откровението – II, където разглеждаме отварянето на останалите три печата от видението.

Видението за седемте печата от Откровението представя възцаряването на Христос и случващото се с църквата във връзка с верността й към благовестието и истината. При отварянето на първите четири печата от една победоносна църква през I век тя стига до почти пълно отстъпление през късното средновековие, но последващият Божий съд над има за цел да я доведе до покаяние и промяна.