Когато става дума за ходене на църква, представата, която обикновено се поражда, е че е дошла неделята. Защото това е обичайното време за ходене на църква. Поне това е, което хората знаят. И тъй като този въпрос не може да не е важен, сигурно в Библията трябва да е посочено, дали има конкретен ден от седмицата, който да е отделен за нещо по-специално във връзка с Бога и поклонението, което Му се дължи. Така е, посочено е.
От статията Съботата и Христос можем да научим, че Исус Христос е одобрявал и освещавал съботния ден. Спасителят наистина е имал спор с евреите, но той бил във връзка с начина на освещаването на съботата, а не с валидността й. В статията Съботата и апостолите доказваме, че и апостолите на Исус и ранните християни също са одобрявали и освещавали съботния ден.
Тъй като установяването, че Христос и апостолите са освещавали съботата, изпада в сериозно противоречие с доминиращата днес практика най-популярния ден за поклонение сред християните да е неделята, трябва да изследваме и отношението на Исус към този ден. Това сме направили в статията Христос и неделята, където можем да видим, че за Спасителя първият ден от седмицата не е представлявал нещо специално. Така са гледали на него и апостолите и ранните християни, както разбираме от статията Апостолите и неделята. Затова и единственият извод, който можем да направим, е че не неделята, а съботата е Господният ден. Всеки съвременен Христов последовател е длъжен да освещава съботата, а не неделята.
Щом като от една страна имаме ясната позиция на Христос, апостолите и ранните християни по отношение валидността на съботата, а от друга – популярността и световната разпространеност на неделята като ден за поклонение сред християните, явно през годините се е случила някаква промяна – святият ден е бил подменен с друг. Как се е случило това? От кога християните са започнали да почитат неделния ден? Оправдано ли е почитането на неделята вместо съботата?
1. Промяната на съботата в пророчеството.
Старият и Новият завет са единодушни, че святият ден за поклонниците на живия Бог, Който е създал небето и земята и Който е изкупил човечеството, е съботата. На практика обаче най-разпространеният ден сред християните е неделята. Това би трябвало да означава, че във времето се е случила една много драстична промяна на деня за поклонение. Подобно нещо едва ли би останало незабелязано от библейското пророчество. И наистина, тази промяна е пророкувана в книгата на пророк Даниил:
„Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони…“ (Дан. 7:25).
Тук чрез апокалиптични символи е представена една сила, която дързостно се опълчва срещу Бога и преследва Неговия народ. Коя е тя и какво отношение има към подмяната на съботата с неделя? От статията Тълкуване на книгата Даниил – III разбираме, че невъзможният за описание звяр с железни зъби от Дан. 7 гл. е Рим. Самият звяр представлява езическата фаза на Рим, а малкият рог, който по-късно израства от него – неговата папска фаза. Именно малкият рог е, който „ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони…“ (Дан. 7:25). Така в действията на малкия рог можем да видим описание на някои от най-съществените характеристики на борбата на папството срещу Бога, Неговия народ и християнската истина.
Едно от нещата, които се казват за малкия рог, е че той „изтощава светиите на Всевишния“ (Дан. 7:25). Това трябва да означава, че той преследва искрените вярващи, верните поклонници на Бога. Този срамен момент откриваме много добре описан в средновековната история – гонението на Католическата църква спрямо „еретиците“, при което десетки милиони загубили животите си. И той не бива отричан:
„Църквата е преследвала. Само един лаик в църковната история може да отрече това“ (Western Watchman, Dec. 23, 1908).
За малкия рог се казва също, че „ще говори думи против Всевишния“ (Дан. 7:25). В Библията „говоренето на думи против Всевишния“ или „богохулството“ не се отнася просто за изговаряне на обидни думи към Божеството, а е свързано с претенции за прощение на греховете и равенство с Бога (прочетете статията Антихристът от Откровението – I). Така че тук става дума за арогантните претенции на папството в множество светотатствени твърдения както по отношение позицията на папата, така и по отношение властта на католическите свещеници да прощават греховете.
Ето един цитат от обширна енциклопедична книга на католически духовник от XVIII век: „Папата е с такова достойнство и така въздигнат, че не е само човек, но е като Бог и заместник на Бога…“
През 1894 г. папа Лъв VII смело заявил: „Ние [папите] заемаме на земята мястото на Бог Всемогъщий“ („The Reunion of Christendom“, June 20, 1894). Четири години по-рано същият папа наредил да има „такова послушание и подчинение пред волята на църквата и римския понтиф, каквото би трябвало да има пред самия Бог“ (Encyclical letter „Chief Duties of Christians“, January 10, 1890).
„Той е божествен монарх, върховен император и Цар на царете, така че ако бе възможно ангелите да грешат във вярата, те щяха да бъдат съдени и отлъчени от папата“ („Римски католически църковен речник“).
Не по-малко арогантни са и претенциите свързани с властта на свещениците да опрощават греховете:
„Търсете навсякъде, из цялото небе и земя и ще откриете само едно сътворено същество, което може да опрощава грешника… Това необикновено същество е свещеника, католическият свещеник“ („Католически свещеник“, с. 78, 79).
„Самият Бог е задължен да се придържа към преценката на Своите свещеници и да дава или да не дава опрощение… Първо свещеникът издава присъда, а после Бог се подписва под нея“ (Dignity and Duties of the Priest, page 2).
Но преследването на верните поклонници на Бога от страна на малкия рог и неговото богохулство не е всичко. Според пророчеството папството ще се одързости да направи и нещо немислимо:
„…и ще замисли да промени времена и закони…“ (Дан. 7:25).
Върховната дързост на малкия рог се изразява в това, че „ще замисли да промени времена и закони“. Тук явно не може да става дума за обикновените човешки закони. Те могат да бъдат променяни всеки път, когато едно царство завладее друго. Така е и ставало винаги и затова този проблем изобщо не може да представлява интерес за пророчеството и да бъде някаква изненада. Очевидно тук става дума за вечните закони на Всевишния. Времената и законите, които според данииловото пророчество малкият рог ще замисли да промени, би трябвало да представляват промяна, която да е свързана с отричане на Божията воля и която да открие малкия рог като враг на Бога.
Бог като Създател на всичко има правото да изисква и получава поклонение от творенията Си, което става чрез послушание на закона Му. Законът ясно показва непреодолимата разлика между Него и нас – Той е Творец, а ние сме творения. Ние никога не можем да бъдем като Него, но ако спазваме закона Му, който е израз на безкрайната Му любов, ще станем съучастници в нея. Папството обаче се превъзнася над Бога и Го измества от поклонението на хората насочвайки ги към себе си. Това може да се постигне най-успешно, когато се промени Божия закон. Борбата на Сатана била именно срещу закона, защото той му пречел да постигне целта си да е пръв във Вселената (прочетете статиите Сатана vs. Божият закон – I и Сатана vs. Божият закон – II). За да може да постигне пълно господство над съвестите на хората, ръководеното от Сатана папство трябвало да измени Божия закон, за да затвърди световната си власт.
Промяната трябва да е такава, че да премахне факта, че Господ е Творец и че Му се дължи по право поклонение. Затова папството „замисли да промени времена и закони“. само на едно място в Божия закон се говори за време и само там Бог бива издигнат като Създател:
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е в дома ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:8-11).
Тази времева единица – седмият ден, съботата, е вечният паметник на сътворението; денят, в който Бог се въздига като Създател на всичко, което е най-дълбокият мотив да Му служим. Тази заповед говори за произхода на човека и неговата длъжност към Създателя. Спазването й го води най-близо до Бога. Естествено, че точно тази заповед е трябвало да бъде променена, за да може папството да сграбчи в своята власт хората и да ги отдели от Бога. Когато се отмени Божия ден за поклонение и на негово място се сложи друг, тогава папството ще е пълновластен господар и ще е постигнало целта си.
Дан. 7:25 е пророчество за опитите на папството да промени съботата като прехвърли святостта й върху първия ден на седмицата, неделя. То не се отнася за реформата на календара извършена от папа Григорий ХІІІ през XVI век, както някои предполагат, защото това е реформа касаеща само гражданския календар. Това, което папа Григорий XIII променил, бил юлианския календар, а не Божия (прочетете статията Съботата през вековете).
2. Как е станала промяната на съботния ден?
Пророчеството на Даниил разкрива мащабите на отстъплението от християнската истина и опитите да се промени дори Божия закон като се измени единствената заповед в него, която касае времето дължимо на Бога като на Творец – съботата. Казва ни и коя е силата, която ще направи това и кога приблизително ще се случи. Днес изследванията потвърждават казаното от пророк Даниил и дори дават допълнителна светлина относно процеса на заместването на съботата с неделята.
1) Първоначални тласъци
От статията Съботата и апостолите разбираме, че в края на I век съботата все още е била денят за поклонение на християните. Макар и някои тълкуватели да се опитват да открият указания за поклонение на ранната църква в неделя, това не е била нейната практика, както можем да установим от статията Апостолите и неделята. В началото на II век обаче, след смъртта на апостолите и повечето от техните ученици, започнали да се случват промени в църквата. На пръв поглед те изглеждали невинни и дори основателни като се има предвид тежката обстановка, в която била църквата тогава.
Римската империя признавала юдаизма като легална религия, а християнството – като юдейска секта. И това било съвсем разбираемо, защото те много си приличали – изповядвали едни и същи морални ценности (днес ги наричаме юдео-християнски ценности), ползвали общи свещени книги в богослуженията си, не пренасяли жертви (юдеите извън Ерусалим по принцип не принасяли жертви) и почитали един и същи ден – събота. В края на I век и началото на II век юдеите започнали големи бунтове срещу римската власт, което направило тях и религията им омразни на римляните. Като отговор спрямо юдеите били предприети жестоки гонения. Поради сходството на юдаизма с християнството обаче и християните започнали да страдат покрай юдеите. Християните вече имали своите борби и изпитания поради нежеланието си да признаят императора за „кириос“ (господ). Сега към това трябвало да се прибавят и репресии по напълно различни причини – поради сходството им с юдеите. Никой не би искал да страда излишно за неща, които нямат никакво отношение към него. Затова някои християнски водачи започнали да търсят начини да се разграничат от юдеите. И това включвало деня, който бил общ за поклонението на юдеи и християни – съботата.
Промяната на съботата в неделя обаче не се случила изведнъж. Всичко започнало с годишно спазване на седмицата на разпятието. Християните започнали веднъж в годината да празнуват деня на разпятието като възпоменание на жертвената смърт на Христос и който ден съвпадал с деня на еврейската Пасха. След това отбелязвали и неделята на възкресението. Макар и да става дума за годишно отбелязване на неделята, все пак тя вече била въведена в практиката на църквата. Освен в Рим това било възприето и от други църкви в Западна Европа и Северна Африка. По този начин християните се надявали, че вече няма да бъдат бъркани с евреите, още повече, че неделята, първият ден на седмицата, бил празникът на слънцето в римската империя. Това бил денят на главното им божество Хелиос и широкоразпространен култ. Така християните започнали да имат важни допирни точки с езичниците в Рим.
Адвентният теолог Самуеле Бакиоки открил най-ранното писмено свидетелство за пазенето на неделята, което пазене може да бъде датирано до началото на II век. Въпросният документ описва един сериозен спор, който възникнал в някои църкви около средата на II век. Той касаел въпроса, кога точно трябва да се празнува неделята на възкресението. От началото на II век, когато започнала да се отбелязва, тя се празнувала във времето на юдейската Пасха. Някои епископи от църквата в Рим обаче започнали да я празнуват след юдейската Пасха и това довело до конфликт. В свое писмо до Виктор, епископът на Рим, от края на II век, Ириней, епископ на Лион, обяснява, че предшествениците на Сотер (който заедно с Елевтерий предшестват Виктор), а именно – Аникет, Пий, Хигин, Телесфор и Сикст, не са празнували неделята на възкресението според юдейската Пасха, а според новия обичай – след юдейската Пасха. Въпреки това те не били в конфликт с тези, които я празнували според юдейската Пасха. Така този документ разкрива, че при римските епископи Виктор, Елевтерий, Сотер, Аникет, Пий, Хигин, Телесфор и Сикст (изредени от по-късния към по-ранния), неделята на възкресението се е празнувала от църквата в Рим след юдейската Пасха. Това изреждане на епископи на Рим до Сикст (116-125 г.сл.Хр.) трябва да ни наведе на мисълта, че именно при него е започнал новият начин на празнуване на неделята на възкресението, а самото празнуване на неделята на възкресението – малко преди това. Този извод се засилва от факта, че Сикст е бил епископ по времето на император Адриан (117-138 г.сл.Хр.), който предприел големи репресии срещу бунтуващите се юдеи. Това е времето, в което водачите на римската църква търсели начини да подчертаят, че християните и юдеите не са едно и също нещо и затова изместили неделята на възкресението да бъде празнувана по-късно от юдейската Пасха.
В 132 г.сл.Хр. в Палестина избухнало въстание водено от Бар-Кохба, което било организирано така добре, че цялата римска мощ не могла да се справи с него три години. Потушаването му в 135 г.сл.Хр. не само повдигнало гонения срещу евреите, но и религията им била определена като непризната от римската власт. Не е трудно да се досетим, че от това пострадали и християните и няма да е изненадващо тяхното желание да започнат да се разграничават все по-ясно от юдеите.
Празнуването на неделята на възкресението след юдейската Пасха не било единственото средство, чрез което римските християни се опитвали да се разграничат от юдеите. В седмицата на неделята на възкресението (което значи и по време на съботата преди неделята на възкресението) всички християни постели. Но именно в Рим направили така, че да се пости всяка събота като опозиция на еврейското спазване на съботата, при което постенето в събота било забранено. Това направило съботата много неприятен ден и християните започнали да чакат с нетърпение неделята, в която можели да се хранят на свобода.
Тази историческа справка изисква да обърнем внимание на най-малко две неща.
Първо, в началото на II век откриваме наличието на годишно празнуване на неделята, което вървяло заедно със седмичното празнуване на съботата и което годишно празнуване варирало в различните църкви. Години след това било въведено и седмичното съблюдаване на неделята, което вървяло паралелно със съблюдаването на съботата. Едва през IV век имаме изрично фаворитизиране на неделята и заплаха от наказание за всеки, който съблюдава съботата. Всичко това би било напълно невъзможно да се случи, ако съботата е била променена в неделя веднага след възкресението на Христос, както се твърди. Ако е било така, то апостолите още от самото начало са щели установят това като основен принцип за християните и за следващите поколения изобщо е нямало да има каквито и да е основания да се пораждат подобни спорове, още повече пък да говорим за някакво спазване на съботата векове след тях.
Второ, причината неделята да излезе на преден план, пък макар и в началото само като годишен празник, е стремежът на християните да се разграничат от юдеите. Като се има предвид, каква почит е имал първия ден на седмицата в римската империя, едно празнуване на неделята на възкресението на дата по-далечна от Пасхата на евреите би изглеждало приемливо за езичниците в Рим. Щял ли е да съществува подобен проблем на бъркане на християните с юдеите, ако християните празнували неделята (който е бил официалния празник на римляните), а юдеите – съботата? Едва ли биха могли да бъдат сбъркани. Ако християните празнували неделята, това щяло да ги направи много близки до най-важните ценности на Рим и са щели да бъдат пощадени от много гонения. Но те не празнували неделята, а съботата и е било много лесно да бъдат сбъркани с юдеите, поради което страдали. И именно поради това започнали първите опити неделята да бъде настанена на мястото на съботата.
В началото изброените практики на римската църква не били популярни. Християнските църкви на останалите места в империята не били съгласни – нито приемали празнуването на неделята на възкресението във време след юдейската Пасха, нито одобрявали постенето в събота. С течение на времето обаче силата на римския епископ и на римската църква се увеличили и те успели да наложат разбиранията си и на другите църкви.
Така че историческите сведения ни говорят за едно бавно, постепенно прехвърляне на святостта на съботата в неделя. Това, че всичко започва по времето на Сикст, когато е възможно някои от учениците на апостолите да са били живи, не означава, че седмичното празнуване на неделята е било част от практиката на ранната църква, защото тук става дума за годишното й празнуване. Много години по-късно се появява и седмичното й празнуване, а дори векове по-късно – категоричното отхвърляне на съботата. Тези неоспорими факти не биха съществували, ако още от самото си начало ранната църква е празнувала неделята.
Всичко това единствено доказва за пореден път, че апостолите и ранните християни не са познавали неделята като ден на освещение, а са празнували съботата. Затова и откровените теолози от различни деноминации признават, че няма никакви библейски основания за прехвърлянето на святостта на съботата върху неделята.
2) По-късни влияния
По-нататък голям тласък в промяната на времето за християнско богослужение бил даден чрез първия закон за неделна почивка, издаден от император Константин на 07.03.321 г. Той гласял:
„В почитаемия ден на слънцето нека магистратите и народът по градовете да почиват и всички работилници да бъдат затворени. В провинцията, обаче, хората заети със земеделие могат свободно и законно да продължат своя труд“ („История на християнската църква“, т. 3, с. 380).
През 325 г. папа Силвестър по силата на „своя апостолски авторитет“ обявил неделята за Господен ден и променил името на първия ден на седмицата от „Диес Солис“ (Ден на слънцето) в „Диес Доминика“ (Господен ден). И днес все още името на слънцето се е запазило в изразите за неделя на някои езици (на немски е Sontag, а на английски – Sunday).
29-я канон на Лаодикийския събор през 364 г. гласи:
„Християните не трябва да юдействат и бъдат незаети в събота, но да работят в този ден; но Господния ден те трябва специално да почитат и като християни, ако е възможно, да не работят в този ден. Ако обаче бъдат намерени, че юдействат, те ще бъдат отлъчени от Христос.“
Заплахата за наказания спрямо пазещите съботата в този канон означава, че в IV век е имало все още християни, които спазвали съботата. През 538 г. Третият събор в Орлеан забранил всякаква работа в неделя и в селските райони.
И така, стъпка по стъпка, езическият ден на слънцето бил възприет от християнската църква и обявен като ден за почивка за християните. Християнската история безапелационно свидетелства, че по времето на апостолите и след тяхната смърт почивният ден на ранните християни е бил съботата, но постепенно паралелно с него е започнала да се освещава и неделята, докато с течение на времето предпочитанията са останали върху неделята.
3. Признанията на Римокатолическата църква.
Днес има много християнски деноминации, които спазват съботата и тяхното число става все по-голямо. Разбира се, адвентистите от седмия ден са най-голямата група сред тях. Това е и църквата, която разполага с най-много апологетика относно съботата. Повече от 170 години тя проповядва по света за подмяната на съботата с неделята извършена от Римокатолическата църква. Това, естествено, се знае и от католиците. Ако обвинението, че църквата в Рим е виновната за промяната на съботата в неделя, не беше вярно, е логично да очакваме, че католиците биха реагирали. И работата е там, че те наистина реагират, но като признават, че промяната е тяхна отговорност. Това не е промяна, която Христос направил след възкресението Си и която е обоснована в Библията и която католиците просто си присвояват, а такава, която според думите им се дължи на авторитета, който имат. Затова е справедливо и те да бъдат включени в дебата „събота-неделя“. С учението си, че съботата винаги е била Божият ден за поклонение, адвентистите от седмия ден често търпят нападки и критика от страна на другите протестантски църкви и от Православната църква. Но защо се забравя, че в този спор има още една страна – Римокатолическата църква? Така както се твърди, че адвентистите нямат библейски основания да отхвърлят неделята и да освещават съботата, така трябва да се каже и на католиците, че те нямат правото да си приписват заслугите на една промяна, която е била извършена от самия Христос. Това обаче не се прави, въпреки че и адвентистите, и католиците твърдят едно и също нещо. Разбира се, католиците не виждат в тази промяна изпълнение на данииловото пророчество, но се съгласяват, че съботата е била променена в един дълъг период от няколко столетия единствено въз основа на църковния авторитет и виждат в нея символ на църковната си мощ. Ето някои примери потвърждаващи това:
А) От католически катехизис:
„Има ли някакъв друг начин да се докаже, че църквата има власт да въвежда празници и наредби?
Ако нямаше такава власт, не би могла да направи това, за което всички съвременни вярващи се съгласяват с нея; църквата не би могла да въведе съблюдаването на неделята, първия ден от седмицата, измествайки съботата, седмия ден – промяна, за която няма библейско основание“ (Стивън Кинън, „Доктринален катехизис“, с. 174).
Б) От католическа енциклопедия:
„След като Църквата промени деня за почивка от еврейската събота от седмия ден на седмицата в първия, направи третата заповед да се отнася за неделята като ден, който да се освещава като Господен ден“ („Католическа енциклопедия“, т. 4, с. 153).
В) От книга на католически автор:
„Католическата църква е тази, която чрез авторитета на Исус Христос е прехвърлила почивката в неделя в памет на възкресението на нашия Господ. Следователно, почитането на неделята от протестантите е знак на почит, който те, пряко волята си, отдават на Католическата църква“ (Монсеньор Сегур, „Разговор за днешния протестантизъм“, с. 225).
Г) От католическо списание:
„Неделята е знакът на нашата власт… Църквата е над Библията и промяната на съботното поклонение е доказателство за този факт“ (Catholic Record, Sept. 1, 1923).
Д) От друго католическо списание:
„Може би най-дръзкото нещо, най-революционната промяна, която Църквата някога е правила, се случила през I век. Святият ден събота бил променен от събота в неделя, не въз основа на някакви указания посочени в Писанията, но поради усещането на Църквата за собствената й власт… Хората, които мислят, че Писанието трябва да бъде единствен авторитет, логично би трябвало да станат адвентисти от седмия ден и да освещават съботата“ (Catholic Church Sentinel, Saint Catherine, May 21, 1995).
Е) Забележително е едно писмо на Джон Ел Тей, католик от САЩ, изпратено на 22.05.1934 г. до папа Пий XI:
„Ваше Светейшество,
Точно ли е обвинението, в което протестантите ви обвиняват, че ние сме променили седмия ден събота в неделя? Ако това е вярно, кой го е променил, кога е станало и с чий авторитет?“
С благословението на папа Пий XI четем отговора:
„Многоуважавани господине,
Във връзка с промяната на еврейската събота в християнската неделя, обръщаме вниманието ви върху следните факти:
1. Протестантите, които имат за единствено правило Библията, би трябвало да празнуват съботата. Фактът, че те пазят неделята, ги бламира пред очите на всички хора.
2. Ние, католиците, не се придържаме към Библията като единствено правило на своята вяра. Заедно с Библията ние, живата църква, имаме правото да ръководим хората в пътя на вярата. Църквата има право да променя церемониалните закони на Стария завет. Затова ние сме променили съботата в неделя. Ние казваме открито, че църквата е направила тази промяна. Ние сме въвели множество правила: паленето на свещи, безбрачието на свещениците, правила за семейството и т.н. и хиляди други правила.
3. Ние казваме, че от всички протестантски общества адвентистите от седмия ден са единствената група, която правилно, аргументирано и точно следва своето учение. Малко смешно е, когато протестантските църкви в проповедите си и в практиката си защитават неделята, за което нямат никакво основание от Библията.
Питър Крамер“ [редактор на най-голямото католическо списание в САЩ]
И така, всичко е съвсем ясно. Пророк Даниил предсказал промяната на съботата. Римокатолическата църква признава, че е извършила тази промяна. Дори гордо сочи на нея като доказателство за своята власт да променя религиозните доктрини. Имат ли обаче смъртните хора право да променят Божиите заповеди? Отговорът на този въпрос е толкова очевиден, че дори не е нужно да отваряме Писанието, за да го потърсим. И все пак ще го направим:
„Да не прибавите нещо към наредбите, които ви заповядвам, нито да отнемете от тях, за да пазите заповедите на Господа, вашия Бог, които ви заповядвам“ (Втор. 4:2).
Никой няма право да променя вечните заповеди от моралния закон на Бога. Част от този закон е четвъртата заповед отнасяща се за освещаването на съботата, чието начало е от сътворението на земята (Изх. 20:8-11). Тя не е променена нито от Христос, нито от апостолите Му. На църквата никога не е била давана такава власт, че да може да го направи. И въпреки това Римокатолическата църква го извършила и превърнала неделята в най-разпространения ден за поклонение. И така днес милиони християни защитават учение, без да имат библейски основания за това; защитават учение, което се е промъкнало в църквата като традиция, а не като заповед от Бога.
4. Важността на деня за поклонение.
В този свят на релативизъм сигурно някой би попитал: „Има ли значение, точно в кой ден се покланяме на Бога? Не приема ли Господ искреното поклонение извършено в друг ден?“ Със сигурност Бог винаги гледа на сърцето и приема искреното поклонение на всеки. Но също така е сигурно и че искреността не винаги съвпада с истината. Затова и пренебрегването на откритата Божия воля и следването на човешки правила не е нещо безопасно:
„Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди… И така осуетявате Божието слово заради вашето предание, което вие сте предали, и вършите много такива неща, подобни на това“ (Марк 7:7, 13).
Следването на човешки заповеди и почитането на Бога са трудно съвместими. Има много голямо значение, в кой ден се покланяме на Бога. Ако Му се покланяме в събота, означава, че Го признаваме за наш Творец и върховен Господар, поставяме Го над всичко в живота си. Ако обаче съзнателно Му се покланяме в неделя, денят на слънцето определен от Римокатолическата църква, тогава ние не отдаваме почит на Бога, а на католицизма. И това не са пресилени изводи. В списание „Американ Сентинел“ са цитирани думите на отец Енрайт, католически свещеник:
„Библията казва: ‘Помни съботния ден, за да го спазваш свято!’ Католическата църква казва: ‘Не! Чрез Божия авторитет отменяме съботата и ви нареждаме да спазвате свято първия ден от седмицата.’ И сега целият цивилизован свят се покланя почтително на заповедта на Святата католическа църква.“
Следователно не става въпрос просто за поклонение в някакъв ден, а за това чий авторитет приемаме над себе си – Божия или човешкия. Съблюдаването на почивния ден може да е въпрос на вечна съдба.
Разбира се, има много искрени християни, които спазват неделята, защото това е единственото, което знаят. Никой не твърди, че над тях тегне Божието проклятие. През вековете е имало безкрайно много искрени християни, които в живота си са почитали неделята, защото не са знаели, че това не е правилният ден за освещаване. Никой няма право да ги определя като загубени за вечността. Но знанието е винаги отговорност. И когато светлината по въпроса за истинския ден за поклонение огрее някого, е по-добре той да й се покори, а не да й обръща гръб. Защото това вече може да има отношение към вечната му съдба.
Промяната на съботата като ден за освещение за християните и заместването й с неделята е бил бавен и продължителен процес започнал в началото на II век като годишно съблюдаване на неделята. Бог не е упълномощил християнската църква да променя вечния Му закон, така че прехвърлянето на святостта на съботата в неделя е човешко дело, което не може да получи одобрението на небето. Валидният за християните ден за освещаване остава да е съботата, не неделята.