Месията е ключовата фигура в Свещеното писание. Очакванията към Него били наистина големи. Според пророчеството на Исая една от най-важните Му задачи била да изясни закона:
„Господ благоволи заради правдата Си да възвеличи закона и да го направи почитаем“ (Исая 42:21).
Когато дойдел, Месията щял да „възвеличи“ закона. Той щял да го направи по-разбираем и да разкрие истинския му смисъл, с което да предизвика още по-голямо уважение към него. С това очакване за Месията живеели не само юдеите. Дори самаряните вярвали, че Той ще обясни всичко трудно в закона:
„Жената Му каза: Зная, че ще дойде Месия, Който се нарича Христос; Той, когато дойде, ще ни изяви всичко“ (Йоан 4:25).
И Месията се явил и изпълнил всичко предписано за Него. Когато дошъл на земята, чрез Своите поучения и велики дела Исус Христос дал по-дълбокото значение на закона. Най-после заповедите на Бога блеснали в истинската им светлина.
Четвъртата от десетте заповеди касае освещаването на съботния ден (Изх. 20:8-11). Христос не я пропуснал и дори разкрил във връзка с нея много повече, отколкото за която и да е друга заповед. А това ни помага да си изградим добра представа за отношението на Спасителя към съботния ден.
Установяването на отношението на Исус Христос към съботата по време на Неговото пребиваване на земята е много важен момент в разбирането на въпроса за съботата в Новия завет. Защото ако Христос е показал по някакъв начин, че съботата няма да бъде валидна след Неговата смърт, това е повече от сигурен знак, че тя няма да бъда задължителна за Неговите последователи. Ако обаче изследването ни установи, че Исус не е гледал на съботата като ден, който трябва да се промени, отпадне или да бъде заместен от друг ден, тогава единственият извод, който ще трябва да направим, е че тя носи Неговото благословение и е все още задължителна за съблюдаване за всички Негови последователи.
1. Нужда от последователност в анализа.
Макар и да изглежда като нещо, което се разбира от само себе си, нуждата от последователност в анализа на въпроса за отношението на Исус към съботата трябва дебело да се подчертае. Защото именно тук изкушението да се пренебрегне тази съществена характеристика на всеки анализ, е много голямо. За какво става дума?
За всички тълкуватели на Библията е ясно, че смъртта и възкресението на Христос са ключови събития, които представляват повратната точка не само в изкупването на човечеството, но и във формирането на новозаветната теология. Когато Исус издъхнал на кръста, едно свръхестествено събитие се случило в храма в Ерусалим:
„А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна. И, ето, завесата на храма се раздра на две отгоре додолу, земята се разтресе, скалите се разпукаха“ (Матей 27:50, 51).
Смъртта на Христос и раздирането на завесата в храма били взаимосвързани събития. Исус умрял и вече всеки можел да види, какво има в най-святото място на храма, защото завесата вече не можела да го скрие. Всички тълкуватели виждат в това събитие указание, че чрез смъртта Си Исус изпълнил значението на старозаветните ритуали в светилището и то повече не било нужно. Принасянето на дарове и жертви, които били задължителни преди смъртта на Христос, вече не само не било необходимо – то било безсмислено, защото истинската жертва, Исус Христос, вече била принесена (1 Кор. 5:7; Кол. 2:14-17; Евр. 10:1). Това съвсем ясно оформя положението, че извършването на определена обредност до смъртта на Исус би било нещо съвсем правилно и приемливо, но извършването на същата обредност след смъртта на Христос е вече израз на незачитане на жертвата Му.
Няма начин Исус да не е бил последователен в тази връзка. Ако и самият Той никога да не пренесъл жертва, защото не извършил грях, който да изисква това (1 Петр. 2:22), Той насърчавал вярващите да следват предписанията на закона с разбиране на неговото истинско предназначение:
„И така, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против теб, остави дара си там, пред олтара, и първо иди и се помири с брат си, и тогава ела, и принеси дара си“ (Матей 5:23, 24).
Докато бил на земята и поучавал, Христос не отрекъл валидността на принасянето на дарове и жертви. Това, което подчертавал, било важността да се разбира, за какво служат те:
„И, ето, един прокажен дойде при Него, кланяше Му се и каза: Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш. Тогава Исус протегна ръка и се допря до него, и каза: Искам; бъди очистен. И веднага се очисти от проказата. А Исус му каза: Гледай да не кажеш това на никого; но за свидетелство на тях иди да се покажеш на свещеника и принеси дара, който Моисей е заповядал“ (Матей 8:2-4).
Преди да пренесе Себе Си като върховния Дар, Христос потвърдил валидността на старозаветните изисквания за принасянето на дарове в светилището. След премахването на проказата от един прокажен, Той насърчил принасянето на изисквания от Мойсеевия закон дар за това (Лука 5:12-14; Лев. 14 гл.).
Следователно, ако жертвата на Исус на кръста е повратната точка, която изпълнява значението на старозаветните символи, жертви и ритуали, би трябвало да приемем, че до смъртта на Исус някои религиозни практики ще са напълно приемливи и добри, и същите тези практики стават вече неприемливи след Неговата смърт. Едва след Неговата смърт.
Ако съботата е една от церемониалните институции, които се променили след смъртта на Спасителя, би трябвало да търсим едно съвсем положително отношение към нея от страна на Христос по време на земната Му служба. Ако има промяна в нея, за това трябва да се търсят указания след смъртта Му. Не би трябвало да очакваме, че по време на земното Си служене Исус ще застане по някакъв начин срещу съботата, така както не застанал срещу принасянето на жертви и дарове. Така че тълкувателите, които вярват, че освещаването на съботата е церемониално изискване и святостта й е прехвърлена върху неделята след смъртта и възкресението на Христос, не би трябвало да имат никакъв проблем с освещаването на съботата от страна на Спасителя, апостолите Му и който и да е друг до смъртта и възкресението на Исус. Изглежда обаче това не е така. Според тях има указания, че още преди смъртта Си, докато служел и поучавал, Той посочвал невалидността на съботата. Подобно твърдение не може да бъде нищо друго освен израз на непоследователност в анализа. Нещо повече. Този аргумент не се прилага за принасянето на жертви, а само за съботата, което вече говори за предварително формиране на отношение по този въпрос. Трудно може да се дебатира по някакъв проблем, ако последователността в анализа и аргументацията не е заложена като фактор потвърждаващ достоверността на дадена теория. Така че започвайки изследването на въпроса за съботата и отношението на Христос към нея, трябва да си изясним, доколко сме готови да бъдем последователни в него. Например има текст свързан с Исус и съботата, за който последователността на анализа изисква да се приеме, че той сам по себе си може да потвърди както позицията на вярващите в непроменимостта на съботата, така и позицията на тези, които смятат, че съботата е била променена след Христовата смърт:
„И дойде в Назарет, където беше отгледан, и по обичая Си влезе в синагогата в събота и се изправи да чете“ (Лука 4:16).
Според приемащите непроменимостта на съботата обичаят на Христос да посещава съботните служби и да участва в тях разкрива, че Той одобрявал този ден за поклонение. Според вярващите, че съботата е била променена, причината за присъствието на Исус на съботни служби е възможността Му да проповядва на хората без да оскърбява обичаите им и защото тогава те са предразположени да слушат. Последователността на анализа изисква да се приемат и двете обяснения като задоволителни. Затова в търсенето на отговорите не може да се остане само на този текст. Нужно е да се намерят по-сериозни аргументи от страна и на двете позиции. Но е задължително последователността да бъде неизменна част от анализа.
2. Срещу старозаветната събота или срещу традицията за съботата?
Около 50 стиха в Новият завет се занимават с Христос и съботата. Това са достатъчно много текстове, така че не трябва да е особено трудно да си изясним Неговото отношение към този ден.
Не веднъж и два пъти Исус извършвал определени неща в събота, които били скандални за юдеите. За много тълкувателите тези случаи доказват, че Христос не отдавал такова значение на съботата, каквото е посочено в Стария завет, което било ясен предвестник на нейното отпадане след Неговата смърт. Това, което не бива да забравяме в случая, е че между написването на последната книга на Стария завет (книгата на пророк Малахия) и появата на Йоан Кръстител и Исус Христос са минали около 400 години – много голям период от време на божествено мълчание, в който не е имало пророци от ранга на библейските автори. Точно това е времето, в което се оформила традицията в тълкуването на Стария завет и в освещаването на съботата. Нароили се десетки и стотици правила измислени и предавани от равини, които имали за цел да гарантират правилното съблюдаване на предписанията на Стария завет и конкретно на съботата, но които правила постигали на практика точно обратния ефект. Именно те били доминиращите по времето на Христос. Така че когато разглеждаме Неговото отношение към съботата и нарушаването от Негова страна на определени еврейски практики в освещаването й, трябва да се запитаме, дали Той застава в противоречие с предписанията на Стария завет за съботата или в противоречие с традицията оформила се във времето на Божието мълчание между двата завета. Ако е първото, значи Исус не е отдавал на съботата това значение, което й отдава Стария завет и можем да очакваме тя да се окаже невалидна за Неговите последователи. Но ако е второто, значи Христос потвърждава непроменимостта и валидността на съботата за всички и отрича единствено традицията, която изкривявала правилното й освещаване. Имайки предвид всичко това нека много внимателно да разгледаме случаите описващи Христос и Неговите дела в съботен ден.
1) Не казва ли Исус, че свещениците работят в събота, но това не е грях?
Един от случаите, които се представят като доказателство, че Христос гледал на съботата не по начина, по който е предписано в Стария завет, е свързан с действията на учениците Му в този ден:
„По онова време, в една събота, Исус минаваше през нивите; а учениците Му, като огладняха, започнаха да късат класове и да ядат. А фарисеите, като видяха това, казаха Му: Виж, Твоите ученици вършат нещо, което не е позволено да се върши в събота. А Той им каза: Не сте ли чели какво направи Давид, когато той и мъжете, които бяха с него, огладняха, как влезе в Божия дом и яде от присъствените хлябове, които не беше позволено да яде нито той, нито онези, които бяха с него, а само свещениците? Или не сте чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата и все пак не са виновни. Но, казвам ви, че тук има нещо повече от храма. Но ако знаехте какво значи писаното: ‘Милост искам, а не жертва’, не бихте осъдили невинните. Защото Човешкият Син е Господар на съботата“ (Матей 12:1-8).
При тази история, която е разказана и в Марк 2:23-28 и Лука 6:1-5, обвинението е отправено към учениците на Христос. Тъй като те трябва да са следвали Неговия пример и разбиране по този въпрос, на практика истинският обект на обвинението бил самият Той. Минавайки през посевите учениците късали житни класове и яли. В Стария завет има забрана за извършване на сеитба или жътва в съботен ден (Изх. 34:21), но няма начин учениците на Исус да бъдат определени в случая като жътвари. Единственото, което те направили, е да задоволят глада си, точно според както било разрешено в Стария завет (Втор. 23:25).
Според фарисеите тук имало нарушение на съботата, защото учениците късали класовете и ги стривали с ръце (Лука 6:1) – дейности, които наподобяват жътва и вършитба. А това е работа, която не може да се извършва в съботен ден. Откъде обаче фарисеите придобили разбирането, че яденето от посевите е равнозначно на извършване на работа? Определено не от Стария завет, защото в него няма подобно правило. Традицията за освещаването на съботата обаче говори за това и тук фарисеите се позовали именно на нея. Така че когато Христос дал обяснение, с което оправдал извършеното от учениците Му и ги обявил за невинни (Матей 12:7), Той не застанал срещу старозаветните изисквания за съботата, а срещу традицията. А това означава, че според този случай Исус не отхвърля съботата, а единствено крайностите в освещаването й.
За да помогне на фарисеите да разберат заблуждението си и за да издигне авторитета на Писанията над традицията, Христос им дал два примера от Стария завет. Първият е една история с Давид. На него и на мъжете с него били дадени за храна хлябове от службата в светилището, които можели да бъдат изядени само от свещениците (1 Царе 21:1-6; Лев. 24:5-9). Вероятно с този пример Исус искал да покаже, че при определени обстоятелства подсигуряването на човешките нужди надхвърля изискванията на закона. Уточнението дадено от евангелист Марк е точно в духа на този извод:
„И им каза: Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27).
Съботата е създадена да служи по специален начин на нуждите на човека, а не обратното. Задоволяването на глада в този ден чрез късане на класове от посевите не осквернява святостта й.
При втория пример Христос посочва свещениците, които служат в светилището в събота. Те работят в храма в този ден и в известен смисъл нарушават святостта на деня, но това не ги определя като виновни, защото тяхната работа е неизменна част от служението в храма, което подобава както за делничните дни, така и за святия ден. Колко по-виновни ще бъдат учениците на Исус, които чрез късане на класове от посевите служат на Него, Който е много повече от храма (Матей 12:6)? Всъщност Христос е „Господар на съботата“ (ст. 8), така че Той определя, как тя да бъде съблюдавана. И това, което учениците направили, изобщо не било нейно нарушаване. Нещо повече. Бидейки Господар на съботата Исус не само имал авторитета да посочи, как тя да бъде съблюдавана, но и да я утвърди като Господен ден. Създадена за доброто на човека (Марк 2:27, 28) правилното й съблюдаване бива определено само от Човешкия Син, а не от традицията. Така че в тази история не можем да видим нарушаване на съботата от страна на Христос. Той и учениците Му нарушили единствено традицията за съблюдаването й, но тъй като е Господар на съботата, Исус има нужния авторитет да изобличи погрешното й освещаване и да разкрие правилното.
2) Не изцелявал ли Христос в събота хора от незаплашващи живота им заболявания?
Други примери използвани като доказателство, че за Исус съботата е нямала старозаветното значение, са свързани с изцеляванията в събота на хора, чиито страдания не заплашвали непосредствено живота им. Ето единият от тези случаи:
„И Той влезе пак в синагогата; и там имаше човек с изсъхнала ръка. И Го наблюдаваха дали ще го изцели в съботен ден, за да Го обвинят. Той каза на човека с изсъхналата ръка: Изправи се в средата. А на тях каза: Позволено ли е да се прави добро в съботен ден или да се прави зло? Да се спаси ли живот или да се погуби? А те мълчаха. А като ги изгледа с гняв, наскърбен поради закоравяването на сърцата им, каза на човека: Протегни си ръката. Той я протегна и ръката му оздравя. И фарисеите, като излязоха, веднага се наговориха с иродианите против Него, как да Го погубят“ (Марк 3:1-6).
Същата история е разказана и в Матей 12:9-14 и Лука 6:6-11. Традицията за освещаването на съботата по времето на Христос не забранявала лечение, когато животът е бил в опасност, но тук Исус изцелил човек с изсъхнала ръка – нещо, което спокойно можело да стане, след като съботата мине (виж например Марк 1:32-34). Защо тогава Исус демонстративно извършил това неспешно изцеление в синагогата?
Дебатът в случая бил, какво е правилно да се извършва в събота (Матей 12:10), а не дали тя трябва да бъде освещавана. Тук Христовите действие и поучение демонстрират Неговия авторитет да определя, как съботата да бъде съблюдавана. Според Спасителя въздържането да се помогне на човека с изсъхналата ръка, дори и само за няколко часа, е равнозначно на погубването на живота му и обратното – изцеляването му е равнозначно на спасяване на живота му. Правенето на добро не може да чака свършването на съботата, защото то не е несъвместимо със съботата. В крайна сметка мисията на Исус била възстановяване пълнотата на живота на страдащото човечество, а съботата е прекрасен свидетел на точно тази изкупителна дейност. Никоя традиция не може да ограничава работата на Спасителя в полза на болното човечество.
Докладът на тази история записан в Евангелието на Матей добавя един важен детайл:
„А Той им каза: Кой от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, няма да я улови и извади? А колко по-ценен е човек от овца! Затова е позволено да се прави добро в съботен ден“ (Матей 12:11, 12).
Тук още по-ясно се представя отхвърлянето на традицията от страна на Христос. Някои учели, че ако животно падне в яма в съботен ден, е правилно, ако му се хвърли храна, но не трябва да се изважда, докато съботата не мине. Други обаче учили, че е напълно в съответствие със святостта на съботата животното да бъде извадено. Вероятно слушателите на Исус са приемали точно тази традиция и затова Той им я дал като пример. Идеята Му е, че човек е по-скъпоценен от животното и изводът е, че е „позволено да се прави добро в съботен ден“. Тук отново не можем да открием опит от страна на Христос да отхвърли или промени заповедта за съботата. Единственото, което прави, е да определи правилния начин на съблюдаването й. Като Господар на съботата Той имал пълното право и власт за това.
Други случаи на изцеляване в събота на страдащи от неспешно заболяване са излекуването на жена, която била сгърбена от осемнадесет години (Лука 13:10-17) и на мъж страдащ от воднянка (Лука 14:1-6). Както обстоятелствата на лекуванията, така и дебатирания въпрос (как трябва да бъде освещавана съботата, а не дали трябва да бъде освещавана) са много сходни с преждеразгледаната история, затова и при тези случаи трябва да приложим същия извод.
Христос извършил и други неспешни лекувания в съботен ден:
„След това имаше юдейски празник и Исус отиде в Йерусалим. А в Йерусалим, близо до овчата порта, се намира къпалня, наречена по еврейски Витесда, която има пет преддверия. В тях лежаха множество болни, слепи, куци и парализирани, които чакаха да се раздвижи водата. Защото от време на време ангел слизаше в къпалнята и размътваше водата; а който пръв влизаше след раздвижването на водата, оздравяваше, от каквато болест и да беше болен. И там имаше един човек, болен от тридесет и осем години. Исус, като го видя да лежи и узна, че от дълго време вече боледувал, му каза: Искаш ли да оздравееш? Болният Му отговори: Господине, нямам човек да ме спусне в къпалнята, когато се раздвижи водата, но докато дойда аз, друг слиза преди мен. Исус му каза: Стани, вдигни постелката си и ходи. И човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи. А този ден беше събота. Затова юдеите казаха на изцеления: Събота е; и не ти е позволено да вдигнеш постелката си. Но той им отговори: Онзи, Който ме изцели, ми каза: Вдигни постелката си и ходи! Попитаха го: Кой е Човекът, Който ти каза: Вдигни постелката си и ходи? А изцеленият не знаеше Кой е; защото Исус се беше измъкнал оттам, тъй като имаше голямо множество на това място. По-късно Исус го намери в храма и му каза: Ето, ти си здрав; не съгрешавай вече, за да не те сполети нещо по-лошо. Човекът отиде и извести на юдеите, че Исус е, Който го изцели. И затова юдеите гонеха Исус, защото вършеше тези неща в събота. А Исус им отговори: Отец Ми работи досега – и Аз работя. Затова юдеите искаха още повече да Го убият; защото не само нарушаваше съботата, но и правеше Бога Свой Отец и така правеше Себе Си равен на Бога“ (Йоан 5:1-18).
Според някои тълкуватели юдеите знаели, как съботата трябва да бъде освещавана и щом като в този случай пожелали да убият Исус за нарушаването й (Йоан 5:18), значи Той наистина я е бил нарушил. Вярна ли е тук преценката на юдеите? Нарушил ли бил Христос съботата? Самият Той оправдал постъпката Си така:
„Отец Ми работи досега – и Аз работя“ (Йоан 5:17).
Евреите вярвали, че Божията дейност не бива прекъсвана от съботата и че Неговата роля като Съдия и Вседържител никога не спира. Извършеното от Исус изцеление било дело на милост и Той го отъждествил с делото на Отец, с което направил много дълбоко изявление по отношение на връзката Си с Него. На практика и Отец и Сина извършват дело на изкупление, което не може да бъде спирано от святостта на съботата. Това, че Бог „работи досега“, трябва да означава, че Божието дело на милост и изкупление никога не е било разглеждано от Негова страна като несъвместимо със съблюдаването на съботната заповед от страна на хората. По същия начин и Христовата служба на изцеление и възстановяване в съботен ден не е несъвместима с правилното му освещаване.
Дебатът между юдеите и Христос във връзка с този случай е подхванат отново в Йоан 7:19-24, където Исус ясно заявява, че съблюдаването на съботата е съвместимо с делата на милост и любов. За целта Той дал пример с обрязването, което било позволено да се извършва в събота. Щом като в събота е разрешено да се обрязва човек, което касае само една част от тялото на мъжа, колко повече изцеляването на целия човек ще бъде позволено. Така че и в този случай Христос нито нарушил съботата, нито загатнал по някакъв начин, че предстои тя да бъде премахната.
Ето още една история на изцеление на човек, чието заболяване не заплашвало непосредствено живота му:
„И когато минаваше, видя един слепороден човек. И учениците Му Го попитаха: Учителю, поради чий грях – негов ли или на родителите му, той се е родил сляп? Исус отговори: Нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се изявят в него Божиите дела. Ние трябва да вършим делата на Този, Който Ме е пратил, докато е ден; идва нощ, когато никой не може да работи. Докато съм в света, Аз съм светлината на света. Като каза това, плю на земята, направи кал с плюнката и намаза с калта очите му; и му каза: Иди, умий се в къпалнята Силоам (което значи ‘пратен’). И така, той отиде, уми се и си дойде у дома прогледнал. А съседите и онези, които преди го бяха виждали, че беше просяк, питаха: Не е ли този, който седеше и просеше? Едни казваха: Той е; други казваха: Не е, но прилича на него. Той отвръщаше: Аз съм. Тогава го попитаха: А как ти се отвориха очите? Той отговори: Човекът, който се нарича Исус, направи кал, намаза очите ми и ми заръча: Иди на Силоам и се умий. И така, отидох и като се умих, прогледнах. Тогава му казаха: Къде е Той? Отговори: Не зная. Заведоха при фарисеите човека, който преди беше сляп. А беше събота, когато Исус направи кал и му отвори очите. И така, фарисеите също го питаха как е прогледнал. И той им каза: Сложи кал на очите ми, умих се и гледам. Затова някои от фарисеите казаха: Този човек не е от Бога, защото не пази съботата. А други казваха: Как може грешен човек да върши такива знамения? И възникна раздор помежду им“ (Йоан 9:1-16).
И при това изцеление от страна на Христос юдеите били подразнени. Дали обаче тук има действително нарушение на съботата? Това, че Исус направил кал от слюнката Си и земната прах, се възприело като действие на замесване, което било неподходяща за съботата работа. Освен това според традицията помазването или слагането на слюнка върху очите в съботен ден било непозволено. Следователно тук нарушение на съботата е имало само според разбиранията на юдейските лидери, не и според Стария завет. Христос извършил това неспешно изцеление, защото то било напълно съвместимо с Божието дело, което Той дошъл да извърши (Йоан 9:3, 4). Така че тук въпросът отново е свързан с начина на съблюдаването на съботата, а не с това дали тя трябва да се съблюдава.
Христос нееднократно показвал на юдеите, че за Него традицията не е авторитет и тя не може да бъде поставяна над Божието слово (Матей 15:1-11). Затова когато от някоя история в евангелията изглежда, че Исус нарушава някаква норма, трябва внимателно да се провери, дали Той застава срещу изискванията, които сам Той предал на Мойсей и които са записани в Стария завет или нарушава някое противоречащо на Писанието правило на някой равин.
Една от целите на Спасителя била да освободи съботата от робството, в което равините я били превърнали. Неприемащите съботата днес обаче възприемат несъгласието на Христос с евреите като отхвърляне на съботата от Стария завет. Исусовият спор изобщо не е със Стария завет, а с традицията, която била оформена след приключването на Стария завет и която била авторитет по времето на Христос. А това само говори за позитивно отношение на Исус към съботата.
3) Не изцелявал ли Христос в събота хора със спешни случаи?
Щом като се посочват Христовите изцеления в събота на незаплашващи живота заболявания и това се изтъква като аргумент, че Той гледал на седмия ден по начин различен от заповядания в Стария завет, е редно да изредим и тези изцеления, които Исус извършил в събота и които наистина били спешни случаи:
„И дойдоха в Капернаум. И още в първата събота Исус влезе в синагогата и поучаваше. А те се чудеха на учението Му; защото ги поучаваше като Един, Който има власт, а не като книжниците. И скоро след това в синагогата им дойде човек с нечист дух, който извика: Остави ни! Какво общо имаш Ти с нас, Исусе Назарянино? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой си – Святият Божий. Но Исус го смъмра, като каза: Млъкни и излез от него! Тогава нечистият дух, като го хвърли в гърчове, изкрещя със силен глас и излезе от него. И всички се смаяха и започнаха да разискват помежду си: Какво е това? Едно ново учение! С власт заповядва и на нечистите духове и те Му се покоряват!“ (Марк 1:21-27).
Изпадането в криза на обладан от нечист дух човек е спешен случай, който изисква взимането на незабавни мерки. И Христос направил точно това – изгонил нечистия дух и освободил клетия човек, което поразило присъстващите в синагогата. Текстът не докладва, че тук е имало обвинение към Исус, че е нарушил съботата.
В същия ден след излизането от синагогата Христос и някои от учениците Му отишли в дома на Петър, където тъща му лежала болна. Исус веднага я излекувал (Марк 1:29-31). Това е още един спешен случай на изцеление, който не може да бъде поставен под въпрос.
Христовите дела на милост и възстановяване са съвместими със святостта на съботата, независимо дали случаят е спешен или не. Съботата като знак на освещение (Изх. 31:13) е великолепен свидетел на творческата мощ на Създателя и на Неговото желание да възстанови и излекува падналото в грях и болно човечество. Никой от случаите на изцеления в събота, които биват посочвани от отхвърлящите съботата коментатори, не внушава идеята, че за Христос седмия ден не е имал това значение, което му придава Стария завет и че предстояло той да бъде прекратен или променен. Чрез действията и поучението Си Исус опонирал на традицията за съблюдаването на съботата, а не на учението на Писанието. Дебатът Му с юдеите не бил, дали съботата трябва да се освещава, а как това да се прави. Христос е Господарят на съботата и Той знае най-добре, кое е правилното освещаване на съботата. Традицията оформена от равините не била авторитет, който трябва да се следва.
3. Защо Христос не цитирал съботната заповед?
Един от аргументите на тълкувателите отхвърлящи съботата в Новия завет е, че когато Исус цитирал, кои заповеди трябва да се спазват, Той не споменал съботата:
„И, ето, един младеж дойде при Него и каза: Учителю, какво добро да направя, за да имам вечен живот? А Той му отговори: Защо питаш Мене за доброто? Един Бог има, Който е добър. Но ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите. Каза Му: Кои? Исус отвърна: Тези: Не убивай; не прелюбодействай; не кради; не лъжесвидетелствай; почитай баща си и майка си; и обичай ближния си както себе си“ (Матей 19:16-19).
Наистина, в този списък, който е повторен и в Марк 10:17-19 и Лука 18:18-20, съботата отсъства. Ако това означава, че според Христос съботата от четвъртата заповед не е задължителна за Неговите последователи, тогава какво да кажем за първата, втората и третата заповеди, които тук също отсъстват? Означава ли това, че християните са вече свободни да си избират други богове, да си правят идоли, на които да се кланят и да изговарят напразно Божието име? Естествено, че не. Потвърждаването важността и валидността на определени заповеди не означава, че неспоменатите са вече неактуални. Исус цитирал само тези заповеди от Декалога, които касаели любовта към ближния, защото в случая те били проблемът на младежа, с който говорил. Макар и той да твърдял, че при него всичко е наред по отношение на тях (Матей 19:20; Марк 10:20 и Лука 18:21), истината била, че той не обичал ближния си както себе си, което би намерило израз в правилно съблюдаване на изброените от Христос заповеди. И реакцията му на Исусовия призив да продаде всичко, което притежава и да го раздаде на сиромасите, показва, че той наистина имал сериозен проблем с това (Матей 19:21, 22; Марк 10:21, 22; Лука 18:22, 23). Така че този случай изобщо не третира валидността на съботата в Новия завет и не може да бъде използван като аргумент срещу нея.
4. По-директни указания, че Христос потвърдил валидността на съботата в Новия завет.
Тъй като изследваме отношението на Христос към съботата по време на Неговото земно служене, въз основа на което да преценим, дали тя продължава да бъде валидна за Неговите последователи след смъртта Му, нека да разгледаме и тези случаи, в които Спасителят изразил отношение към нея, без това да породи спорове с юдеите. Към края на служенето Си, когато говорел за бягството на юдейските християни по време на обсадата на Ерусалим (Матей 24:15-19), Исус казал:
„И се молете да не се случи бягането през зимата или в съботен ден, защото тогава ще има голяма скръб, небивала от началото на света досега и каквато няма да има“ (Матей 24:20, 21).
Както разбираме от тези думи, Христос бил загрижен за освещаването на съботата и след Неговото възкресение и възнесение. Той говорел за освещаването й, което трябвало да бъде валидно около 40 години след тези събития. Това е директно указание, че според Него ранните християни дори и в много тежки времена били задължени стриктно да съблюдават съботния ден. А това означава, че съботата продължава да бъде задължителна за всички Негови последователи.
Тъй като Отец създал всичко чрез Исус (Йоан 1:1-3; 1 Кор. 8:6; Кол. 1:16; Евр. 1:1, 2), на практика самият Христос е Създателят на седмия ден (Бит. 2:1-3). Затова Той съвсем справедливо изявил претенцията Си, че е „господар и на съботата“ (Марк 2:28). Със Своя божествен авторитет Той не само не променил съботата, а потвърдил, че тя е валидна за всички хора, като казал, че „съботата е направена за човека“ (Марк 2:27). Тя не била направена само за евреите, а за всички хора.
Като Творец Исус приключил творческото Си дело в шестия ден и си починал в седмия, с което създал съботата (Бит. 2:1-3). Като Изкупител Той пак приключил делото Си в шестия ден умирайки в петък след обед, а на седмия (събота) си починал в гроба (Йоан 19:30, 31; 20:1), символизирайки по този начин, че бил извършил изкуплението на човечеството. Така съботата свидетелства за Христовото дело на сътворение и изкупление. Чрез съблюдаването й Неговите последователи се радват с Него на това, което Той осъществил за човечеството (повече в тази връзка можете да намерите в статията Един непознат Великден). Затова и ранните християни разглеждали освещаването на съботата като заповед, която трябва да се съблюдава и която никога не е била променяна:
„И това беше денят на Приготовлението и съботата настъпваше. А жените, които бяха дошли с Него от Галилея, вървяха отзад и видяха гроба и как беше положено тялото Му. И като се върнаха, приготвиха аромати и миро; и в съботата си почиваха както повлява Законът“ (Лука 23:54-56).
Когато евангелистите описвали събитията около смъртта и възкресението на Христос години след тяхното случване, те не пропуснали да се отнесат с респект към съботния ден, в който Исус бил в гроба (Матей 28:1; Марк 15:42; 16:1, 2). Ако са вярвали, че освещаването на съботата вече не било валидно и съблюдаването на съботата, в която Спасителят бил в гроба, било ненужно, сигурно са щели да отбележат това в книгите си. Но не го направили. Защото имали същото разбиране за съботата, което техният Господ имал – че тя е непроменимо изискване валидно за всеки последовател на Исус Христос. Изследване на това, как са гледали на съботата апостолите и ранните християни, можете да намерите в статията Съботата и апостолите.
Направеният тук анализ дава достатъчно информация за отношението на Христос към съботата, въз основа на която да преценим и как трябва да разбираме този текст:
„И дойде в Назарет, където беше отгледан, и по обичая Си влезе в синагогата в събота и се изправи да чете“ (Лука 4:16).
Тъй като по време на земното Си служене Исус по никакъв начин не показал, че за Него съботата няма значението, което й отдава Стария завет, единственият извод, който можем да направим, е че Той наистина е освещавал съботата. Затова обичаят на Христос да посещава съботните служби и да участва в тях според този текст разкрива, че Той одобрявал този ден за поклонение и самият Той го освещавал. А това означава, че и всеки, който се счита за Негов последовател, трябва да следва примера Му и да освещава седмия ден събота.
Последователният и безпристрастен анализ на отношението на Исус Христос към съботния ден изисква да направим извода, че самият Той го е одобрявал и освещавал. Спорът Му с евреите бил във връзка с начина на освещаването му, а не относно валидността му. Затова и всеки Христов последовател е длъжен да следва примера Му в спазването на седмия ден събота.