Защитниците на неделята като ден за поклонение и освещение от християните твърдят, че това е денят, който Новият завет посочва като заместил освещаването на съботата от Стария завет. Те смятат, че имат солидни библейски аргументи за това. Според тях някои практики и насоки дадени от Христовите апостоли показват, че те са празнували неделята в чест на възкресението на Исус, а не съботата. Най-ранното датиране на празнуването на неделята стига до самия ден на възкресението, когато Спасителят отпразнувал тази първа неделя заедно със Своите апостоли, които след това продължили да държат свято този ден.
Наистина ли апостолите са имали по-специално отношение към първия ден на седмицата, неделя? Ако проследим техния живот и поучение, ще останем ли с впечатлението, че те насърчават последователите на възкръсналия Спасител да освещават неделния ден? Срещите на Христос с учениците Му в деня на възкресението Му означават ли, че Той им е постановил да пазят свято първия ден на седмицата и те са останали послушни на тази заповед?
1. Неделята на възкресението и апостолите.
В статията Христос и неделята отделяме специално внимание на отношението на Исус към първия ден на седмицата. И не можем да открием Той да е имал такова. Срещите Му с учениците в деня на възкресението Му, както и в следващия ден и така, в продължение на четиридесет дни, са имали за цел да уверят апостолите и другите ученици, че Той е възкръснал от мъртвите и да ги насочат към предстоящата им мисия. Затова спокойно можем да разгледаме всички посочени в статията срещи и от гледна точка на апостолите и така да разберем, какво ни казват те за отношението на апостолите към първия ден на седмицата. И ще достигнем до същия извод. Също както за Христос, и за апостолите първият ден на седмицата не е бил нещо специално. В деня на възкресението повечето от тях дори не вярвали, че Исус е възкръснал от мъртвите. Те били събрани заедно в заключена стая, защото се страхували от юдеите (Йоан 20:19, 26), а не защото очаквали техния Спасител да дойде и заедно да отпразнуват това, че Той е жив. Няма как от описаните няколко срещи да стигнем до извода, че апостолите са придобили разбиране, че неделята е вече по-специален ден, че той трябва да бъде съблюдаван вместо съботата и че те са възприели това като тяхна практика.
Дори години след като се случили тези събития, авторите на евангелията описват неделята като „първия ден на седмицата“ (Матей 28:1; Марк 16:1, 2; Лука 24:1; Йоан 20:1) само с оглед спазване на хронологията на тези събития – кога какво се е случило. По нищо не личи авторите на евангелията, двама от които били сред апостолите на Исус, да разглеждат първия ден на седмицата като много специален ден за християните.
2. Текстове занимаващи се с първия ден на седмицата.
Извън събитията около неделята на възкресението в Новия завет има два текста, които се посочват от защитниците на неделята като доказващи, че първият ден на седмицата е бил денят за поклонение на апостолите и ранната църква. Нека да ги разгледаме.
1) Апостол Павел в Троада
Изразът „първия ден на седмицата“ се среща в описанието на краткия престой на апостол Павел в Троада по пътя му за Ерусалим:
„И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба, Павел беседваше с тях, понеже щеше да отпътува на сутринта; и продължи словото си до полунощ“ (Деян. 20:7).
За този текст се твърди, че описва провеждането на чисто християнско богослужение и че то се е случило в неделя. Твърди се също, че „разчупването на хляба“ се отнася за извършване на евхаристия, светопричастната служба, в този ден. Тъй като Павел престоял в Троада седем дни (ст. 6), изборът му за среща с църквата и провеждане на светопричастна служба трябва да е бил съвсем съзнателен. И причината за това трябва да е, че той и ранните християни са освещавали неделята.
Доказва ли този текст, че Павел и ранната църква са освещавали неделята? Да го разгледаме в неговия контекст:
„А тези бяха отишли по-напред и ни чакаха в Троада; и ние отплавахме от Филипи след дните на безквасните хлябове и за пет дни дойдохме при тях в Троада, където престояхме седем дни. И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба, Павел беседваше с тях, понеже щеше да отпътува на сутринта; и продължи словото си до полунощ“ (Деян. 20:5-7).
Когато Лука, авторът на книгата Деяния на апостолите, описва пътуванията на Павел, той е много подробен в онези техни части, в които самият той го придружава. И съвсем разбираемо – за тях той не се нуждае да бъде информиран от друг източник, както е ставало за други събития (Лука 1:1-4), а е присъствал сам и е можел да опише всичко до най-малката подробност. В този текст той влиза в детайли, именно защото е бил с Павел при този му престой в Троада. И Лука е съвсем ясен за причината за извършеното от апостола събрание в първия ден на седмицата – „понеже щеше да отпътува на сутринта“. Причината за описаното събрание е графикът на Павел, а не почитта му към определен ден. Не става дума за някаква установена в църквата практика. От този случай не може да се заключи, че ранната църква е провеждала редовно събрания в първия ден на седмицата.
Освен това Лука уточнява, че Павел „продължи словото си до полунощ“. Значи то трябва да е започнало вечерта преди полунощ и е продължило до полунощ. Това обяснява, защо е имало нужда от осветление (Деян. 20:8). Всъщност събирането даже е продължило до зори (ст. 11). Трябва наистина да е било много късно, защото един от присъстващите заспива дълбоко (ст. 9), а самото разчупване на хляба е било извършено след полунощ (ст. 11). Така че тук със сигурност не става дума за събрание провело се в неделя сутринта или в неделя следобед. Описва се едно вечерно събиране, което се простряло до сутринта, когато Павел потеглил. Тогава съвсем основателно възниква въпросът: Кой точно ден от седмицата има тук предвид израза „първия ден на седмицата“?
Според коментаторите защитаващи неделята Лука е използвал римското отчитане на времето, при което деня започва с полунощ. Това отчитане на времето например е използвал Йоан при описанието си на едно събрание на апостолите в неделя вечерта (Йоан 20:19). Ако същото прави и Лука, значи става дума за събрание случило се в неделя вечерта, а разчупването на хляба е било извършено рано сутринта в понеделник.
Проблемът е, че отчитането на времето, което Лука е използвал, със сигурност е еврейското (Лука 23:54, 56; 24:1; прочетете статията Христос и неделята), според което денят свършва със залеза на слънцето (Лев. 23:32), а не в полунощ. А това означава, че събранието трябва да се е провело в събота вечерта. В такъв случай първият ден на седмицата, неделя, е бил „работен“ за Павел, защото в неговата утрин той продължил пътуването си.
Дали изразът „разчупването на хляба“ (Деян. 20:7) означава празнуването на светопричастната служба или се отнася за някаква братска гощавка? Или пък касае и двете? Възможно е да е било светопричастната служба, но текстът не е достатъчно ясен, защото самото разчупване на хляба се е случило след полунощ и не се споменава за вино и за изказване на молитва. Така че „разчупването на хляба“ може да се отнася само за едно братско събиране по повод изпращането на Павел. Но дори и да е било нещо повече от това, става дума за едно изключение, не за установена практика на църквата.
Тук наистина трябва да попитаме: С каква цел Лука споменава първия ден на седмицата? В Деян. 20 и 21 гл. имаме цяла серия от хронологични бележки за пътуването му. Споменаването на първия ден от седмицата е част от тази детайлност на автора, с която е искал да отбележи отпътуването на Павел от Троада. Акцентът не е, че това е бил първия ден на седмицата, а че Павел е щял да отпътува на сутринта. Той прекарал в Троада седем дни и няма как да не се е срещнал поне с някои от християните там. И понеже му предстояло отплаване, събрал вярващите, за да се сбогува с тях, а не защото конкретният ден, първият от седмицата, е бил по-специален. Ако наистина е имало тогава празнуване на светопричастната служба, това не е указание за празнуването й в точно определен ден, защото в ранната църква просто не е имало такъв – първите християни са я празнували, в който и да е ден от седмицата (Деян. 2:46), като е била предшествана от братските гощавки „агапе вечеря“ (1 Кор. 11:17-34).
И така, фактът, че го има този момент с „продължи словото си до полунощ“; фактът, че Лука посочва като причина за събранието „понеже щеше да отпътува на сутринта“ и фактът, че тук Лука е просто по-обстоятелствен, не позволяват да се заключи, че неделята е била по-специален ден за апостолите и за ранните християните. Така че този текст изобщо няма за цел да придаде някакво специално значение на първия ден от седмицата в Новия завет. Той в никакъв случай не приема неделята за свят ден, в който църквата се е събирала, за да има някаква религиозна дейност.
Интересното е, че въпреки че контекстът много ясно показва, с каква цел е това единствено споменаване на първия ден на седмицата в книгата Деяния на апостолите, за някои тълкуватели това звучи като доказателство за валидността на неделята в Новия завет, а многото стихове за съботата в същата книга, които са в много по-силен контекст на освещаване на деня, изобщо не им звучат убедително в полза на валидността на съботата. Май няма много логика в подобно нещо.
2) Отделяне на дарение
Другият текст, който привържениците на неделята посочват като доказващ я в Новия завет, е един съвет на апостол Павел за това, кога християните да отделят дарения:
„В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си и да го има при себе си, за да не се събира, когато дойда“ (1 Кор. 16:2).
Тук Павел се опитва да оформи практика у някои църкви вярващите да отделят дарение за бедстващите им братя и сестри в Ерусалим (Римл. 15:26, 27; 1 Кор. 16:1-3). Но както текстът посочва, преглеждането на финансите и отделянето на дарение в първия ден на седмицата е трябвало да става вкъщи. Събирането на средства е религиозен акт на поклонение (Римл. 15:27), но в разглеждания текст не се споменава нищо отделените средства да са били занасяни в същия ден в събранието на вярващите. Пък и не можем да допуснем, че в ранната църква религиозните актове са били ограничавани за извършване само до един ден от седмицата.
Освен това, ако неделята е ден за освещение, дали правенето на финансов отчет е занимание хармонизиращо с нейната святост? Искането на Павел отделянето на средствата да се прави вкъщи е било по причина, че не е желаел това да стане в последния момент, когато пристигне и да изглежда като нежелано, насилено даване.
Не е посочена точната причина, защо апостолът е избрал именно в първия ден на седмицата вярващите да извършват преглед на финансите си. Няма как да е поради разглеждането на този ден като свят. Вероятно има съвсем практично основание – може би това е бил денят, в който са се плащали заплатите в римската империя. Другата причина може да е, че когато казва „първия ден на седмицата“, Павел просто е имал предвид всяка седмица – той окуражава вярващите всяка седмица да отделят средства за бедстващите си братя и сестри, така че когато пристигне, да са се събрали достатъчно средства, с които да се помогне на нуждаещите се. Каквато и да е причината за посочването на първия ден от седмицата като ден за отделяне на дарения, нищо в този текст не говори, че Павел е приемал неделята като специален ден за събиране и поклонение на християните. Единственото, което можем да кажем със сигурност за този текст, е че вярващите от езически произход са били запознати със седмичния цикъл.
Ако първият ден на седмицата, неделя, е денят за поклонение и освещение в Новия завет и като се има предвид централното място, което съботата е заемала в еврейското мислене, не би ли трябвало да има много текстове, които да говорят за прехвърлянето на святостта на съботата в неделя? И все пак, извън събитията около неделята на възкресението Новият завет посочва само два текста, които споменават неделята. И както видяхме по-горе, никой от тях не доказва, че тя е имала някакво специално значение за апостолите и ранните християни.
3. Възкресението в символиката и практиката на ранната църква.
Анализът на новозаветните текстове говорещи за първия ден на седмицата не доказва апостолите и ранните християни да са имали някакво специално отношение към неделята и да са я освещавали. Но това не означава, че те са пренебрегвали събитието случило се в онзи първи ден на седмицата – възкресението на Исус Христос. То е било толкова ключово за тях, че дори е било преплетено в символиката на един от най-важните им ритуали:
„Тя в образа на кръщението и сега ви спасява (не измиването на плътската нечистота, а настоятелната молба към Бога на една чиста съвест) чрез възкресението на Исус Христос“ (1 Петр. 3:21).
В ранната църква спасението осигурено чрез възкресението на Исус било представяно в символичния ритуал на кръщението. Той не се е извършвал с поръсване, а чрез пълното потапяне на кръщаемия във вода (Йоан 3:23; Матей 3:16; Деян. 8:36-39). Апостол Павел обяснява този ритуал като прави паралел със смъртта и възкресението на Христос:
„Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Исус Христос, кръстихме се в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, така че както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото“ (Римл. 6:3-5).
„Погребани с Него в кръщението, в което бяхте и възкресени с Него чрез вяра в действието на Бога, Който Го възкреси от мъртвите“ (Кол. 2:12).
За Павел кръщението на вярващия е участие в Христос, един вид съединяване с Него. При този ритуал потапянето на кръщаемия във водата е като извършване на неговото погребение, чрез което той взима участие в смъртта на Исус – Спасителят умрял и бил погребан поради греховете на хората, вярващият умира и бива погребан за греховете си. Излизането от водата пък наподобява възкресяването на Спасителя, при което Той излязъл от гроба триумфиращ над греха и смъртта. Така и кръщаемият излиза от водата, за да започне да води един нов живот далеч от греха. За целта той трябва да вярва в силата на Бога, Който може да направи това възможно. Така чрез кръщението вярващият се съединява с Христос не само в смъртта по отношение на греха, но и във възкресението за воденето на един по-различен живот от предишния. И наистина, този нов живот трябва да е изпълнен със Святия Дух и да е воден от небесни стремежи:
„И ако обитава във вас Духът на Този, Който е възкресил Исус от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христос Исус от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който живее във вас“ (Римл. 8:11).
„И така, ако сте били възкресени заедно с Христос, търсете това, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога“ (Кол. 3:1).
Така че възкресението на Исус наистина е било ключово събитие за ранната църква, но специалното отношение на ранните християни към него се е изразявало в участието в обряда на кръщението и във воденето на богоугоден живот след него, а не в почитането на деня, в който Христос възкръснал.
4. Първият ден на седмицата в творчеството на апостол Йоан.
Тълкувателите защитаващи неделята като деня на Господа в Новия завет имат и още един аргумент за позицията си – един много специфичен израз използван от апостол Йоан в книгата Откровение:
„В Господния ден (гр. „куриаке хемера“) бях обзет от Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше“ (Откр. 1:10).
В някои преводи изразът „куриаке хемера“ е предаден по друг начин. Например в Българския синодален превод този текст гласи:
„Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният“ (Откр. 1:10 – СП).
Дори Цариградският превод предава въпросния текст така:
„В неделен ден бидох в изстъпление Духом; и чух зад себе си глас голем като от тръба“ (Откр. 1:10 – ЦП).
Както виждаме, използваният от апостола израз „куриаке хемера“ бива преведен някъде като „Господния ден“, а на други места като „неделен ден“. Защитаващите неделята твърдят, че изразът „куриаке хемера“ означава, че Йоан е получил своето първо видение на Откровението в неделя и че това е Господния ден в Новия завет. От друга страна според защитаващите святостта на съботата тълкуватели тук се говори за съботата.
В статията Кой е Господният ден в Откр. 1:10? сме разгледали обстойно значението на израза „куриаке хемера“. Тъй като той се намира в контекст (Откр. 1:9-12), който се занимава с обстоятелствата при даването на видението – къде („на острова наречен Патмос“), защо Йоан е там („за Божието слово и свидетелството на Исус Христос“), как е получено видението („обзет от Духа“), значи елементът „Господния ден“ трябва да касае времето на даването на видението – кога („в Господния ден“). Този израз със сигурност се отнася за ден от седмицата. Въпросът, който остава, е: Кой е този ден – събота или неделя?
„Куриаке хемера“ е наистина труден за разбиране израз, защото не се намира никъде другаде в Новия завет. Но изразът „куриакос“ („принадлежащо на господаря“) се е използвал от християните. Например те са наричали светопричастната служба (1 Кор. 11:20) „куриакон дейпнон“ („вечеря на Господа“, „Господна вечеря“). Но този израз не се е използвал за първия ден на седмицата.
Един от основните аргументи, че в Откр. 1:10 става дума за неделята, е това, че християнски автори от II век и най-вече – от края на II век са вярвали, че изразът „Господния ден“ се отнася за неделята и са го използвали, за да означат неделята. Например, в гл. 14.1 от Дидахията (чието най-ранно датиране е около времето на написването на Откровението) се казва: „ката куриакен де кирио“, което означава „според Господния … на Господа“. Тук го няма съществителното „ден“, което води някои до заключението, че прилагателното „куриаке“ („господния“) е използвано като технически термин за „куриаке хемера“ („Господния ден“). Проблемът е, че не съществува лингвистично доказателство, че в началото на II век изразът „куриаке хемера“ се е субстантивирал в „куриаке“ (както е била наричана неделята в по-късни времена). Затова и някои съвсем удачно приемат, че липсващото съществително в този израз от Дидахията не е „ден“, а „учение, доктрина“ (гр. „дидакен“), което означава, че изречението би гласяло: „според върховното учение на Господа“. Това е много по-убедителна интерпретация от намесването на седмичния ден в него.
Едва при по-късни християнски автори откриваме изразът „Господния ден“ да се отнася за неделята. От апокрифното Евангелие на Петър (35, 50; Предникейски отци, том 9, стр. 8) можем да заключим, че в края на II век „куриаке“ се е използвал поне за неделята на Великден. „Деяния на Петър“ и „Деяния на Павел“ са документи, които вероятно отнасят израза „Господния ден“ за седмичната неделя. Може би първата недвусмислена употреба на „Господния ден“ като отнасящ се за неделята е при Климент Александрийски. Така че можем да твърдим, че в края на II век изразът „куриаке хемера“ се е субстантивирал в „куриаке“ и се използвал, за да означи неделята.
Но това, че автори от края на II век са отнасяли израза „куриаке“ за неделята, означава ли, че апостол Йоан е използвал „куриаке хемера“, за да посочи неделята като деня за получаване на своето първо видение? Удачно ли е да се вземе значението на един израз от края на II век и да се прехвърли върху документ от края на I век? Това по никакъв начин не изглежда като убедителен подход. По-разумно е да се търси обяснение в самите книги на Новия завет. Да, изразът „куриаке хемера“ не се намира на друго място, за да можем да го сравним, но можем да проследим, как апостол Йоан нарича неделята в другите свои книги.
Откровението е първата книга, която Йоан написва. След като е освободен от Патмос, той отива в Ефес и там написва посланията си и евангелието си. В него той говори за съботата и неделята. Как обаче ги означава? За него съботата винаги е „събота“ (Йоан 5:9; 9:14; 19:31). А неделята?
„В първия ден на седмицата Мария Магдалена дойде на гроба сутринта, докато още беше тъмно, и видя, че камъкът е отвален от гроба“ (Йоан 20:1).
Както сами виждаме, за Йоан неделята е „първия ден на седмицата“. Дори когато излиза извън еврейското отчитане на времето от залез до залез (Лев. 23:32), но на практика описва събития случили се рано във втория ден на седмицата, той пак използва еврейския подход за номерация на дните, а не израза „куриаке хемера“:
„А вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратата на стаята, където бяха събрани учениците, беше заключена поради страх от юдеите, Исус дойде, застана на средата и им каза: Мир вам!“ (Йоан 20:19).
Ако Йоан е имал предвид неделята в израза „куриаке хемера“ от Откр. 1:10, не би ли трябвало да го използва или може би дори да използва само „куриаке“, когато след някоя година по-късно пише и евангелието си? Неговите читатели са християни от езически произход. По-логично е той да не използва еврейския начин на означаване на неделята, „първия ден от седмицата“, а по-близкия до тях. И все пак той не го прави. Това означава, че за него неделята е нямала това значение, което и имала за някои християнски автори един век по-късно.
Библията ни дава достатъчно указания, кой ден би могъл да бъде наречен „Господен ден“. Те могат да бъдат обобщени по следния начин: „Съботата е била отделена за свята употреба при сътворението (Бит. 2:2, 3). Посредникът на това сътворение, според няколко новозаветни пасажи, е бил Господ Исус Христос. Четвъртата от известните десет заповеди описва седмия ден като ‘събота на Господа твоя Бог’ (Изх. 20:10). В книгата на Исая Бог го нарича ‘святия ми ден’ и ‘свят на Господа’ (Исая 58:13). И трите синоптични евангелия цитират Исус да казва, ‘Човешкият Син е Господар и на съботата’ (Марк 2:28; срв. Матей 12:8; Лука 6:5)“ (Walter F. Specht, „Sunday in the New Testament,“ в The Sabbath in Scripture and History, с. 127).
Йоан може би просто отразява Христовата претенция, че е Господар на съботата, Който, като Господар, е решил да даде това откровение в съботен ден. В Откр. 1:10 не можем да видим апостола да е имал някакво специално отношение към неделята. Там той изобщо не говори за нея.
Библейските доказателства не подкрепят твърдението, че апостолите и ранните християни са имали специално отношение към неделята и са я освещавали вместо съботата. Не неделята, а съботата е Господният ден, който следва да бъде спазван от всички последователи на Христос.