Каквито и да сме, където и да живеем, каквото и да правим, идва момент, когато неизбежно стигаме до въпроса за смъртта. Не може поне веднъж да не се запитаме, какво представлява смъртта и какво се случва с хората, когато умрат. Колкото и да ни е неприятно да мислим за смъртта, колкото и да се страхуваме от нея, няма как да пренебрегнем съществуването й. И, естествено, разбирането ни за нея ще зависи изцяло от разбирането ни за живота и за природата на човека. Ако вярваме, че животът се е появил случайно и че неживата материя е станала жива в резултат на определени фактори, ще трябва да приемем и че при смъртта всичко престава да съществува и това, което е било живо, става отново неживо. В появата на живота няма замисъл и цел и смъртта е просто „естествения“ завършек на всичко – всичко се свежда отново до неживата материя, която минава безцелно през потока на времето. Ако пък вярваме, че човекът притежава безсмъртна душа, тогава ще трябва да заключим, че ако и тялото да умира при смъртта, индивидуалността на човека и неговата личност остават и на практика той продължава да съществува във вид на „дух“. Тези два възгледа за случващото се при смъртта разкриват като цяло поляризацията на мненията по този въпрос. Това е, което човечеството като цяло вярва за смъртта – или се приема материалистичния възглед, или нематериалистичния за безсмъртието на душата.
За вярващите в боговдъхновеността на Писанието безспорният авторитет по този въпрос е самото то. Защото само Този, Който притежава в Себе Си живота, може да знае всичко и за смъртта. Това е Бог, Който говори на човека от страниците на Свещеното писание. Писанието не само не избягва въпроса за смъртта, но го изяснява изключително обстойно. И така, потвърждава ли Библията някой от споменатите възгледи за смъртта и ако не, до кой възглед нейното обяснение е най-близо?
1. Произходът на смъртта.
Както сме разгледали в статията Естеството на човека, според Библията човекът не е произлязъл от примат, а е създаден целенасочено и с много любов от Бога. Един от ключовите текстове, въз основа на които извеждаме библейския възглед за човешката природа, е докладът за сътворението на човека:
„И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“ (Бит. 2:7).
Според Писанието човекът не е получил жива душа при сътворението си, а е станал такава, когато Господ вдъхнал живот в тялото му. Това ще рече, че човекът няма в себе си вътрешно присъщо да живее вечно, а е изцяло зависим от Бога за всяка секунда от съществуването си. Наистина Божието намерение било човекът да живее в щастие завинаги и точно това е щяло да се случи, ако човекът останел в хармония с небето. Но нещо провалило този план:
„Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха“ (Римл. 5:12).
Първата човешка двойка се разбунтувала срещу божествените изисквания и съгрешила. Резултатът от непослушанието на човека (грехопадението) била смъртта. Така смъртта се настанила в битието на човешката раса. Тя никога не е била част от Божия план за човека и човекът никога не е бил създаван, за да стигне до смъртта. Тя е нещо неестествено, натрапено, противоречащо на Божието естество и замисъл. И като натрапена реалност за битието на планетата ни тя предизвиква не само страх и отвращение, но и въпроси – какво точно се случва с човека, когато умре.
2. Какво се случва при смъртта?
И така, според пределно ясния доклад на Библията човекът няма в себе си способността да живее вечно. Неговото безсмъртие е условно – той ще живее вечно дотогава, докато е в хармония с Божията воля. Застане ли срещу нея, съществуването му ще бъде преустановено – ще умре (Бит. 2:16, 17). Това съвсем естествено ни води към мисълта, че смъртта трябва да е процес обратен на сътворението на човека. Дали това се потвърждава от Свещеното писание? Напълно:
„И се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал“ (Екл. 12:7).
Ако съпоставим Бит. 2:7 на Екл. 12:7, ще видим, че според Библията смъртта наистина е обратен на сътворението процес: тялото (пръстта) се връща в земята, откъдето е взето, а диханието на живота се връща при Бога, Който го е дал. Човекът престава да съществува, няма повече жива личност, няма повече „жива душа“. Следователно, щом като при смъртта човешката личност се разпада, какво трябва да е състоянието на човека, когато умре? Библията не мълчи и по този въпрос:
„Защото живите поне знаят, че ще умрат; а мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, понеже споменът за тях е забравен; също и любовта им, и омразата им, и завистта им са вече изгубени, нито ще имат вече някога дял в нещо, което става под слънцето… Всичко, което намери ръката ти да прави според силата ти, направи го; защото няма нито работа, нито замисъл, нито знание, нито мъдрост в гроба, където отиваш“ (Екл. 9:5, 6, 10).
„Излезе ли духът му, той се връща в земята си; в същия този ден загиват намеренията му“ (Пс. 146:4).
Според описанието на състоянието на мъртвите, което Библията дава, мъртвият човек е точно това – мъртъв. При смъртта се изпада в небитие, липса на всякакъв вид съществувание. Човекът не може да мисли и не е в състояние да види, да направи нещо, да почувства или да разбере нещо. Той е просто мъртъв. Това е едно несъзнателно състояние по време на смъртта.
Тук ще е много полезно да представим накратко това, което сме изложили подробно в статията Естеството на човека. Използваните в Писанието гръцки думи за „душа“ и „дух“ са били вече обременени с определено съдържание, когато се е пишел Новия завет и затова е важно да знаем, в превод на кои еврейски думи от Стария завет биват използвани. Новозаветните автори не прилагат „душа“ и „дух“ според значението, с което гърците вече са ги използвали, а чрез тях превеждат еврейски, старозаветни понятия и концепции. Това са думите „нефеш“ („душа“) и „руах“ („дух“). Тези толкова богати по значение думи описват много детайлно човешкото естество. И не само. В определени аспекти човек и животно са много близки. И за човека, и за животните земните компоненти биват използвани като градивен материал за създаването на телата им. И човекът, и животните получават „руах“ – божественото дихание, искрицата живот, която оживотворява телата им. И човекът, и животните са наречени „жива душа“ и проявяват инстинкти по отношение на живота – желание за живеене и за продължаване на живеенето колкото се може повече. Така че щом като при смъртта божественото дихание бива отнето, то би трябвало и човекът, и животните да умират по един същи начин и по един същи начин да се превръщат в пръст. И точно това е, което Библията твърди:
„Защото каквото постига човешките синове, постига и животните: една участ имат; както умира единият, така умира и другото. Да! Един дух имат всичките; и човек не превъзхожда в нищо животното, защото всичко е суета. Всички отиват на едно място; всички са от пръстта и всички се връщат в пръстта“ (Екл. 3:19, 20).
Значи според Писанието що се отнася до смъртта и случващото се при нея, човекът не превъзхожда животните. Процесът на умирането е еднакъв за всички – при смъртта диханието както на човека, така и на животните се връща при Бога, а тялото – както на човека, така и на животните – се разлага в пръстта. Цялата съзнателна личност на човека се разпада и той престава да съществува, така както престава да съществува и животното.
Една илюстрация би помогнала този изключително важен въпрос да бъде разбран по-лесно. Да приемем, че пред нас има два купа. Единият е куп от дъски, другият е куп от гвоздеи. Взети по отделно това са два купа, които сами по себе си не вършат някаква работа. Но ако вземем дъските и използваме гвоздеите, можем да направим, например, кучешка колибка. Само в тяхното единение дъските и гвоздеите се превръщат в нещо полезно. Ако разглобим колибката и махнем гвоздеите от дъските, отново стигаме до два купа от материали, които в това им състояние не ни вършат работа.
Точно това се случва с човека при смъртта. Когато на тялото бива вдъхнато жизнено дихание, то става жива душа. Мислите започват да нахлуват, умът започва да функционира и човекът започва да се осъзнава като личност. Той може да мисли, да планира, да чувства, да действа, да има емоции, да преживява нещата, да преминава през различни състояния. Дълбоко в него стои закоренен инстинкт за съхраняване и продължаване на живота. Когато умре, диханието (искрицата живот) се връща при Бога и цялата човешка личност престава да съществува – няма повече мисли, желания, спомени, чувства, настроения. Това е състояние на небитие, несъзнателност. Това е просто смърт. Същото се случва и с животното, но при него няма мисъл, съвест и личностно самоосъзнаване. Затова и Писанието посочва, че същите думи за „душа“ и „дух“ отнесени за човека понякога разкриват неговата по-различна природа и издигнато положение от това на животните. За разлика от животните той е създаден по образа на Бога (Бит. 1:26, 27).
И така, според Писанието при смъртта личността се разпада – смъртта е състояние на безсъзнателност, тя е липса на съществуване. Не случайно библейските автори я сравняват със сън:
„Така Давид заспа с бащите си и беше погребан в Давидовия град“ (3 Царе 2:10).
Смъртта на Давид е наречена „заспиване“. Давид заспал, също както неговите предци и бил погребан. Много години по-късно апостол Петър говорил за неговата смърт и я обяснил така:
„Братя, мога да ви кажа уверено за патриарха Давид, че и умря, и бе погребан, и гробът му е при нас до този ден… Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: ‘Каза Господ на Моя Господ: Седни отдясно Ми“ (Деян. 2:29, 34).
Според Петър Давид е умрял и бил погребан и до същия онзи ден Давид е стоял в гроба си. Нито той, нито някаква съзнателна част от неговата личност са се възнесли на небето при Бога. Давид просто „спи“ в гроба си. Както Стария, така и Новия завет сравняват умирането със сън (3 Царе 11:43; 14:20, 31; 2 Лет. 21:1; Матей 9:24; Деян. 7:60). Йов и Давид наричат смъртта „сън“:
„Но човек умира и прехожда. Да! Човек издъхва и къде е той? Както водите чезнат в морето и реката престава и пресъхва, така човек ляга и не става вече; докато небесата не преминат, те няма да се събудят и няма да станат от съня си“ (Йов 14:10-12).
„Погледни, послушай ме, Господи, Боже мой; просвети очите ми, да не би да заспя в смърт“ (Пс. 13:3).
Смъртта е наречена „сън“ и от Еремия (Ерем. 51:39, 57) и Даниил (Дан. 12:2). Безсъзнателното състояние на смъртта бива сравнено в Библията със заспиването на много тежък сън, в който няма сънуване и усет за времето. Щом като Писанието представя смъртта като сън, явно състоянието в съня съответства на нейното естество. Ако знаем, какво се случва с човека, когато спи без да сънува, ще знаем и какво се случва с него при смъртта. Както всички сме наясно, спящите са в безсъзнание, т.е. съзнателното мислене се прекъсва; също така сънят прекратява всяка дейност и ни разделя от будните и от тяхната дейност; при нормален сън чувствата са пасивни. Това е и което се случва с човека при смъртта (Екл. 9:5, 6, 10).
Щом като смъртта е сравнена със сън, това предполага и възможност за събуждане. Така че според Писанието смъртта е просто един сън, в който затваряш очи и следващото нещо, което минава през ума ти е, че ги отваряш. Минали са няколко часа, но не си усетил нищо. Мисълта ти е спряла в момента на затварянето на очите и продължава от същото място при тяхното отваряне. Макар и да е минало време, не си го усетил по никакъв начин. За Исус Христос смъртта е сън, от който човек може да бъде събуден:
„Това изговори и след това им каза: Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя. Тогава учениците Му казаха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за потъване в сън. Тогава Исус им каза ясно: Лазар умря“ (Йоан 11:11-14).
Когато Христос казал: „Нашият приятел Лазар заспа“, Той всъщност казал: „Лазар умря“. Очевидно за Исус смъртта е равнозначна на сън. И само Той може да събуди спящия в съня на смъртта.
Както виждаме, библейското разбиране за смъртта е много различно от това на вярващите в безсмъртието на душата. Изненадващото е, че се доближава повече до това на материалистите. Разбира се, има една огромна разлика. Описвайки случващото се с човека при смъртта Библията не спира дотук. Това, че човешката личност се разпада напълно при смъртта и тя е в несъзнателно състояние, не означава, че от смъртта няма изход. Това, че някой е заспал в съня на смъртта, не означава, че не може да бъде събуден. Писанието е книга на надеждата и то ни казва, че от смъртта има изход, смъртта не е края на всичко.
3. Изходът от смъртта – възкресението.
Библията разкрива не само печалната истина за смъртта и за състоянието на човека при смъртта, но и изхода от нея:
„Не се чудете на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат: онези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Йоан 5:28, 29).
Точно така, изходът от смъртта се нарича „възкресение“. Това е възстановяване на живота след смъртта в пълнота на естество и личност. Господ изгражда наново изгнилото тяло и връща в него диханието на живота, така че мъртвият става отново живата личност, която е бил преди смъртта. Надеждата на вярващия в Свещеното писание не е в това, че при смъртта духът или душата му ще отидат в рая, а че ще бъде възкресен в тяло, за да отиде на небето. Това е, което и Стария, и Новия завети учат за изхода от смъртта (Йов 14:13-15; 19:25-27; Пс. 49:15; 73:24; Исая 26:19; 1 Кор. 15 гл.).
Всъщност и праведни, и неправедни ще излязат от гробовете си, за да посрещнат своята съдба. За едните възкресението ще е реализация на вечния живот във възстановеното им от смъртта тяло, за другите ще е начинът да посрещнат своето вечно унищожение. Така че смъртта е просто временно безсъзнание подобно на сън, докато човекът чака възкресението. Това междинно състояние Библията нарича „смърт“.
За рационалния, материалистичен ум възкресението от смъртта звучи като нещо абсурдно, но точно това е, което Писанието твърди. Исус Христос дори отишъл по-далеч. Той потвърдил думите Си като ги показал на дело:
„Исус ѝ каза: Брат ти ще възкръсне. Марта Му каза: Зная, че ще възкръсне при възкресението в последния ден. Исус ѝ каза: Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее“ (Йоан 11:23-25).
Опечалената Марта наскоро била загубила брат си Лазар. Исус се обърнал към нея с уверението за възкресението му. Той не се опитал да я убеди, че Лазар е на небето хвалещ Бога и наслаждаващ се на компанията на ангелите. Самата Марта знаела истината за смъртта. Тя не вярвала, че мъртвите отиват на небето (Пс. 115:17; Исая 38:11, 18, 19), а в това, което Писанието учи за възкресението (Исая 26:19, 20). Знаела, че един ден брат й ще бъде възвърнат към живот. В последния ден на човешката история ще има голямо възкресение, когато починалите с вяра в Спасителя ще излязат от гробовете си. И тя гледала с надежда към този бъдещ ден. Исус потвърдил това разбиране на Марта, но за да покаже, че именно Той е, Който има властта над живота и смъртта, решил да направи нещо специално:
„Исус, като я видя, че плаче и че юдеите, които я придружаваха, също плачат, се потресе в духа Си и се смути. И попита: Къде го положихте? Казаха Му: Господи, ела и виж. Исус се просълзи. Затова юдеите си казаха: Виж колко го е обичал!“ (Йоан 11:33-36).
Исус не можел да скрие отношението Си към смъртта и съпричастността Си към скръбта на близките на починалия. За Него тя не е момент, в който душата на праведника напуска тялото и триумфално се отправя на небето. За Христос смъртта е трагедия, защото личността, която е създадена да живее вечно, се разпада в небитието. И в онзи конкретен случай Той направил нещо:
„А Исус, все още натъжен в Себе Си, дойде на гроба. Това беше пещера и на нея беше привален камък. Исус каза: Отвалете камъка. Марта, сестрата на умрелия, Му каза: Господи, смърди вече, защото от четири дни е в гроба“ (ст. 38, 39).
Не можело да има никакво съмнение, че Лазар е мъртъв. След четири дни на смърт природата има своя начин да убеди всеки, че смъртта е настъпила и стоящите около гроба на Лазар усещали това с носовете си. Нямало никакъв шанс някой да твърди, че той е бил в кома или в дълбок сън. Лазар бил мъртъв. Но не за дълго:
„Исус ѝ каза: Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божията слава? Тогава отместиха камъка. А Исус повдигна очи нагоре и каза: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах заради хората, които стоят наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като изрече това, извика със силен глас: Лазаре, излез навън! Умрелият излезе, с ръце и крака повити в саван и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза: Разповийте го и го оставете да си отиде“ (ст. 40-44).
Исус Христос възкресил мъртвия от четири дни Лазар. Възкресението на праведни и неправедни, в което всеки ще срещне съдбата си според делата си, е запазено за последния ден. Но Христос има в Себе Си властта да възвръща към живот, когато пожелае и когото пожелае. И за да изяви Божията слава, Той възкресил Лазар. Това бил начинът Лазар да се отскубне от смъртта – възкресяването му в тялото му. И това възкресение е описано като факт от очевидец.
Важно е да отбележим, че Исус не казал на Лазар да „слезе“ от небето. Не му казал и да се „възкачи“ от пъкъла. Просто защото Лазар не бил на никое от тези места. Той бил в гроба. Ако Лазар е бил в рая в присъствието на Бога и на ангелите, както се предполага за силно вярващ човек и приятел на Исус, защо Христос ще му отнеме това и ще го свали пак на грешната земя? Това не е ли малко жестоко? Не, Лазар не бил в рая. Това се потвърждава и от факта, че той не разказал нищо за това, какво е видял при смъртта. Ако душата или духът му е бил някъде, най-вероятно в рая, четири дни са достатъчно време да види някои неща и да ги разкаже, когато се „върне“ на земята. Можем да си представим специалното място, което разказът му за небето би имал в Писанието. Но Лазар не казал нищо. И съвсем разбираемо защо. Той не бил в рая през тези четири дни, а в гроба – спейки, без да може да мисли, чувства, разбира или пътува.
4. Надеждата на първите християни.
Точно с това разбиране за смъртта и с надеждата за възкресението са живеели първите християни. Те се отказали от всички илюзии и приели факта, че са смъртни, защото само така можели да получат дара на живота. Във второто си послание към коринтяните Павел споменава за опасностите, на които е бил изложен и след това пише:
„Даже ние самите бяхме приели в себе си смъртна присъда, за да не уповаваме на себе си, но на Бога, Който възкресява мъртвите“ (2 Кор. 1:9).
Апостолът приема своята простосмъртност и вярва в нещо, което само Бог може да направи. Той отказал да попадне в клопката на идеята, че със собствени сили може да постигне безсмъртие или че в него има нещо, което по природа е безсмъртно. По същия начин първите християни, последователи на Исус Христос живеели с надеждата за възкресението. Не че всички го разбирали безпроблемно. Някои се нуждаели от повече обяснения. Например вярващите в Солун. Те имали нужда от по-добро изясняване на този въпрос и затова апостол Павел им писал:
„А не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13).
Солунските вярващи били в неяснота. Те знаели, че при смъртта няма някаква съзнателна душа или дух, които да се възнесат при Бога. Те се надявали, че Господ ще дойде много скоро и ще ги отнесе в царството Си без да вкусят смърт. И когато някои между тях започнали да умират, те изпаднали в скръб подобна на тази на езичниците, които нямали надежда. А това езическо безнадеждие проличава много силно от надписите в катакомбите на Рим. На гробовете на умрелите без вяра в Христос пишело: „Довиждане за цяла вечност!“, „Довиждане завинаги!“ Солунските християни били объркани. Те мислели, че щом като някой умре преди Пришествието на Христос, той сигурно е погинал завинаги. И започнали да скърбят със скръбта на нямащите надежда езичници. Апостол Павел не можел да ги остави без светлина по въпроса:
„Защото, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него“ (ст. 14).
Починалите в Исус, т.е. тези, които са склопили очи в съня на смъртта с вяра в изкупителната жертва на Христос, ще възкръснат. Може да изглежда невероятно, но това ще стане. Има една много силна гаранция за това – възкресението на Исус. Вярата, че Исус е умрял и възкръснал, е гаранцията, че и всички, които са склопили очи с вяра в Христос, също ще бъдат възкресени. Това е, което първите християни са вярвали за смъртта. Те са живеели с надеждата за възкресението на телата им. Затова и надписите на християнските гробове в катакомбите на Рим гласели: „Довиждане, до скоро виждане!“, „Довиждане до утрото!“ Каква поразителна разлика с тези на умиращите в безнадеждие езичници! И не че при смъртта на вярващите няма скръб. Има, но е подплатена с надежда, за разлика от скръбта на хората недоверяващи се и неразчитащи на живия Бог. В скръбта за починалия с вяра в Христос има надежда, защото ще последва възкресение гарантирано от възкресението на Исус.
5. Възкресението при Второто пришествие на Христос.
И така, Библията посочва възкресението на тялото като единствен изход от смъртта. Точно с тази надежда са живеели и умирали първите християни. Когато Христос бил на земята и възкресявал хора, след това те пак умирали. Явно, че когато говорим за надеждата на християните във възкресението, не може да става дума за тези изолирани случаи. Трябва да се има предвид възкресението, след което повече няма да има смърт. Кога обаче ще се осъществи то?
„Защото това ви казваме чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да изпреварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа“ (1 Сол. 4:15-17).
Възкресението на праведните, т.е. възкресението за вечен живот, след което никога повече няма да има смърт, ще се осъществи при Второто пришествие на Христос. Когато Исус се завърне, ще бъде посрещнат от множество чакащи Го живи вярващи. Те ще бъдат грабнати и отнесени при Него без изобщо да са вкусили смъртта. Все пак повечето от Неговите последователи ще бъдат мъртви, когато Той се завърне, защото в това число се включват всички Негови искрени последователи от всички векове. Тях Господ ще възкреси чрез животворящия Си глас и те ще излязат от гробовете си. Сънят им ще бъде най-после прекратен и те също ще бъдат отнесени при Исус.
На друго място апостол Павел дава още подробности за това възкресение като уточнява и с какво тяло ще бъдат отнесените живи при Христос и възкресените от гробовете им:
„Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в един миг, докато трепне око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, да се облече в безсмъртие. А когато това, тленното, се облече в нетление и това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: ‘Погълната бе смъртта победоносно’. ‘О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?'“ (1 Кор. 15:51-55).
Писанието ни уверява, че ще има поколение от вярващи в Христос, което изобщо няма да мине през смъртта. Повечето от Неговите последователи обаче ще са склопили очи. Добрата новина е, че макар и за някои от тях да са минали хиляди години от смъртта им, те няма да почувстват нищо. За тях цялото това време ще бъде като „докато трепне око“. Както те, така и взетите живи при Пришествието ще се преобразят – всички ще имат славни, нетленни тела, чрез които ще могат да живеят вечно на небето в присъствието на святия Бог. При възкресението праведните не просто биват възвърнати в живот в телата им. Те, както и живите вярващи, получават нетленни, неподлежащи на болка, болести и смърт тела. Каква по-хубава вест от тази? Това са думи на надежда. Затова и Павел призовава всички вярващи:
„И така, насърчавайте се един друг с тези думи“ (1 Сол. 4:18).
Последователите на Христос трябва да се насърчават с тези думи на надежда, защото от смъртта има изход – и това е възкресението на тялото. Това е надежда за едно по-добро бъдеще отвъд този настоящ свят, в който смъртта е участ на всички.
Гаранцията за възкресението на последователите на Христос е Неговото собствено. А това, че Той е възкръснал от мъртвите, е неоспорим факт (прочетете статията Доказателства за възкресението на Христос). Така както Христос е възкръснал от мъртвите, така и починалите с вяра в Него ще възкръснат. В това можем да бъдем сигурни. Такава е била надеждата на първите християни, такава трябва да бъде надеждата и на последните християни. Поне това ни казва Словото:
„И чух глас от небето, който казваше: Напиши: Блажени отсега нататък мъртвите, които умират в Господа. Да! – казва Духът. – За да си починат от трудовете си; защото делата им следват след тях“ (Откр. 14:13).
Над вярващите, които умират днес, във времето на отрицание на Бога и на Словото Му, е изказано благословение. Те могат спокойно да спят, защото Исус ще дойде скоро, за да ги събуди за вечен живот. Това е една блажена надежда.
Едно по-обстойно разглеждане на възкресението на спасените и неспасените можете да намерите в статията Две възкресения.
Свещеното писание описва смъртта като сън – едно несъзнателно състояние, в което няма мисъл, чувства или усет за време. Изходът от смъртта е възкресението на тялото. При Второто пришествие Исус Христос ще вдигне от гробовете им всички, които са умрели с вяра в Него, за да не видят никога повече смърт.