Доколко интересен е въпросът за човешката природа? Въпреки че със сигурност има хора, които не се вълнуват особено от него, този въпрос си остава един от най-любопитните. Наблюдавайки другите човешки същества около нас или самите себе си не може поне веднъж да не се запитаме, кои сме и какви сме. Животните, с които влизаме често в някакво взаимодействие, са също обитатели на тази планета. Колко по-различни сме от тях и изобщо – по-различни ли сме? Това, че можем да мислим, прави ли ни нещо повече от тях?
Според привържениците на материалистичния възглед за живота ние не сме нищо повече от едни еволюирали животни. Да, това ни определя като малко по-развити от тях, но все пак нашият праотец е едно животно, един примат. Нещата стават дори по-разочароващи. Движейки се назад по веригата на видовете стигаме до случайно зародил се живот, зад който няма умисъл, план и цел.
Други не се задоволяват със света на материалното и вярват, че зад него се крият други реалности. Те са ключът към обяснението на човешкото естество – макар и човекът да е физически организъм, той притежава безсмъртна душа, която продължава да съществува и след настъпването на физическата смърт. Животът и съществуването на човека имат някакъв смисъл и цел. Много християни са сред поддържащите този възглед. Те вярват, че Библията учи, че Бог е вложил в човека безсмъртна душа, която след смъртта на тялото отива или в рая, или в пъкъла в зависимост от вярата и обходата на човека приживе.
Макар и тези два възгледа да са противоположни, изненадващото е, че има и трети, който търси начини да ги комбинира. Някои вярват, че животът не се е зародил случайно, а е бил даден на материята и впоследствие тя е започнала да еволюира от един вид в друг, докато се стигне до настоящото положение. Сред поддръжниците на този възглед има и християни, които смятат, че всъщност това е, което Библията учи.
Какво наистина казва Библията за естеството на човека? Потвърждава ли популярното учение за безсмъртието на човешката душа? Или може би е съгласна с материалистичния възглед за живота и човека?
1. Произходът на човека според Библията.
Според Свещеното писание човекът е създаден от Бога. Зад съществуването ни стои не случайността, а едно целенасочено творческо дело изпълнено със замисъл и много любов:
„Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“ (Бит. 1:26, 27).
Човекът е не само творение на Бога, но творение, което за разлика от животните носи Неговия образ. Първите хора са отразявали святото естество и любовта на Създателя си. Оглеждайки се в тях Творецът е можел да види собствения Си съвършен характер. Той дотолкова е гравиран в различните елементи на сложната човешка личност, че дори след грехопадението в своето вече грешно състояние човекът продължава да бъде разпознаван като сътворен по Божие подобие:
„С него благославяме Господа и Отца и с него кълнем човеците, създадени по Божие подобие!“ (Яков 3:9).
Дори в настоящото ни незавидно положение биваме разпознати като създадени по Божие подобие. Разбира се, грехопадението е заличило някои много характерни страни на божествения облик. Затова важна цел на всеки човек трябва да бъде тяхното възстановяване:
„Но вие не сте познали така Христос, понеже сте чули и сте научени от Него (както е истината в Исус) да съблечете, според предишното си поведение, стария човек, който тлее по измамните страсти, да се обновите в духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината“ (Ефес. 4:20-24).
Заличената страна на Божия образ у грешника трябва да бъде възстановена напълно. Това може да стане единствено чрез Исус Христос. Дори в окаяното ни състояние като подвластни на греха ние, хората, можем да изправим глави и да тържествуваме, че не сме продукт на сляпата случайност, без смисъл и цел на съществуването ни, а че сме създадени от един изключително любящ Бог, Който чрез Исус Христос ни е осигурил нужното покварената страна на Неговия облик в нас да бъде напълно възстановена.
2. Единството на човешкото естество.
И така, според Писанието човекът се отличава от другите творения по това, че е носител на Божия образ. Ние не сме еволюирали животни, а съвсем различни същества – същества, които могат да мислят, да чувстват, да вземат решения, да творят, да общуват със Създателя си, да Го разбират и да отговарят на любовта Му. Това обаче не е всичко. В другата част от доклада за сътворението на човека са дадени и по-големи подробности относно естеството ни:
„И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“ (Бит. 2:7).
Описанието, което Мойсей прави на сътворението на човека, е изключително ценно указание в разгадаването на нашето естество. Тук е ключът към правилното разбиране на това, кои и какви всъщност сме. Нека да го проучим прецизно, за да сме сигурни, че сме наясно, какво твърди Библията по този въпрос.
Първо се казва, че Господ е използвал земни компоненти (пръстта), за да оформи тялото на човека. След като то било готово, Бог вдъхнал в ноздрите на нашия праотец „жизнено дихание“ (живот). Така тялото му започнало да функционира и „човекът стана жива душа“. Това е последователността – оформяне на тяло, вдъхване на живот, човекът става жива душа. Както можем да видим, този доклад противоречи сериозно на популярното твърдение, че Господ вложил в човека безсмъртна душа. Според Писанието едва когато Господ вдъхнал живот на тялото, се оформила една жива душа. А това означава, че тук израза „жива душа“ не може да означава нищо друго освен „жив човек“, „жива личност“. И наистина, това не е единственото място в Библията, където „душа“ е синоним на „човек“:
„И така, тези, които приеха поучението му, се кръстиха; и в същия ден се присъединиха около три хиляди души“ (Деян. 2:41).
Тук се говори за прибавяне към църквата на „три хиляди души“, т.е. три хиляди човека, три хиляди отделни индивида, три хиляди човешки същества. Значи според библейската терминология в определен смисъл „душа“ трябва да е равнозначна на „жив човек“. Душата не е отделна, мислеща и дори независима част от човека, която може да съществува самостоятелно извън него. Господ не е вложил в Адам безсмъртна душа. Той е вдъхнал в ноздрите му живот и в резултат човекът е станал „жива душа“.
Това ключово описание на сътворението на човека ни разкрива единството на неговото естество. Човекът може да бъде живо същество, само когато неговото тяло и животът от Бога (искрицата жизнена енергия дарявана от Бога) са съединени заедно. Разединени двата компонента са само това – компоненти. Едва когато се съединят, се образува жива душа, живо същество.
Но според Писанието Господ е създал от земята не само човека, но животните и птиците. Те също са наречени „жива душа“ (Бит. 2:19; 1:24), а освен това и морските животни са наречени с този израз (Бит. 1:20, 21). Дали фактът, че хората имат същите градивни елементи на въглеродна основа, от които е изграден всеки друг животински вид на земята и това, че са наречени „жива душа“ също както другите живи същества, не означава, че човекът не е нищо повече от едно еволюирало животно? Не. Единствено за човека се казва, че е създаден по Божий образ. Без да се отричат общите неща, които той има с другите живи обитатели на планетата ни, човекът притежава много по-сложно естество. Затова и Библията навлиза по-навътре в комплексния му мисловен и емоционален свят. Човешката природа не се изразява само в единството на два ключови компонента, както е при животните. При по-дълбок разрез на същността му наблюдаваме и наличието на тройно единство в естеството му.
3. Тройното единство на човека.
Според разбраното дотук Библията разглежда човека подобно на другите живи същества като единство на различни компоненти, които не могат да съществуват по отделно – единство на тяло и живот. Само че този модел не ни казва достатъчно за мисловната страна на човека. Като носител на Божия образ той трябва да има по-сложен мисловен свят и по-богата душевност. Затова и Библията задълбочава обяснението си на човешкото естество:
„А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос“ (1 Сол. 5:23).
Апостол Павел се обръща към отделните, живи индивиди в църквата в Солун и им пожелава да се „запазят непокътнати духът, душата и тялото“ им. Тук заставаме пред някакво тройно единство в човешката личност. Какво представлява това?
Ясно, че „тялото“ трябва да се отнася за физическата същност на човека – тази, която Господ създал в началото от земните компоненти (Бит. 2:7). Когато му бъде дадено живот, се появява едно живо същество. Апостол Павел пише на християните в Солун, които са били същества живеещи в телесен вид – като всеки от нас. Тук обаче се говори и за „душа“, която е част от живата човешка личност. Очевидно в този случай „душа“ няма как да означава цялата личност, както е в Бит. 2:7, а някакъв неин компонент. Явно думата „душа“ има повече от едно значение. Да не би все пак това да означава, че в нас наистина има някаква мисловна същност, която съдържа индивидуалността ни и може да съществува отделно от тялото? Наличието на още един компонент в това описание прави трудно достигането до такъв извод. Павел говори и за „дух“ – живите същества се характеризират с „дух, душа и тяло“. Всичко това звучи малко объркващо. Налага се да проучим тези три думи и техните синоними по-обстойно – с какво значение се появяват в Стария и Новия завет и какво ни разкриват за природата ни. За удобство и предвид това, което вече знаем за човешкото естество, ще започнем разглеждането им в обратен ред.
1) Тяло
Преведената като „тяло“ гръцка дума в 1 Сол. 5:23 е „сома“. Тя означава точно това – „тяло“. Един синоним на „сома“ обаче съдържа повече детайли. Това е думата „саркс“. Освен „тяло“ тя означава и малко по-обхватното „плът“. Тя е и много добър превод на използваната в Стария завет еврейска дума „басар“. Двете думи описват:
1) Тялото или физическите части на хора и животни:
„Лаван му каза: Наистина ти си моя кост и моя плът (евр. „басар“). И Яков живя при него един месец“ (Бит. 29:14).
„Погледнете ръцете Ми и нозете Ми – Аз съм същият; пипнете Ме и вижте, защото дух няма плът (гр. „саркс“) и кости, както виждате, че Аз имам“ (Лука 24:39).
Тук еврейската „басар“ и гръцката „саркс“ означават тялото, физическата същност на човека. Може да се отнасят и за тялото на животно (Бит. 9:4; 1 Кор. 15:39).
2) Живите неща изобщо:
„И Бог каза на Ной: Краят на всяка твар (евр. „басар“) се предвижда от Мене, защото земята се изпълни с насилие чрез тях; затова, ето, ще ги изтребя заедно със земята“ (Бит. 6:13).
„…Всяка твар (гр. „саркс“) е като трева и всичката ѝ слава като цвят от трева; тревата изсъхва и цветът ѝ окапва“ (1 Петр. 1:24).
Значи с „тяло“ двете библейски думи могат да визират живите неща изобщо, така както разгледахме по-горе, че и думата „душа“ може да означава живо същество. Подобно на английския, в който живото същество може да бъде означено както с думата „душа“ (soul), така и с думата „тяло“ (body), и в библейските езици тези две думи могат да касаят цялата личност.
3) Материалните неща в контраст с духовните:
„Така казва Господ: Проклет да бъде онзи човек, който уповава на човека и прави плътта (евр. „басар“) своя мишца, и чието сърце се отдалечава от Господа“ (Ерем. 17:5).
„Бдете и се молете, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото (гр. „саркс“) – немощно“ (Марк 14:38).
Разглежданите две думи могат да обозначават материалните неща в техния контраст с духовните (Зах. 2:13; Матей 16:17; Лука 24:39).
4) Плътската природа на човешкия род, която се противопоставя на духовните неща или на Святия Дух:
„Защото зная, че у мене, т. е. в плътта (гр. „саркс“) ми, не живее доброто; понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша“ (Римл. 7:18).
С „тяло/плът“ в Библията може да се представи падналото човешко естество, което е в бунт с духовните неща (Римл. 8:3; Гал. 5:16-21).
5) Послушният дух, „сърце от плът“:
„Ще ви дам и ново сърце и нов дух ще вложа вътре във вас, и като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко (евр. „басар“) сърце“ (Езек. 36:26).
Тук падналото човешко естество е представено като каменно сърце – една въздействаща картина на закоравялостта на сърцето, която грехът причинява. Затова положителната промяна на сърцето е представена чрез материя, която е по-мека от камъка – плътта. В този случай думата „плът“ е с положително значение относно човешкото естество (Езек. 11:19).
6) Смъртното естество на мъже и жени:
„А това казвам, братя, че плът (гр. „саркс“) и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното. Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в един миг, докато трепне око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим“ (1 Кор. 15:50-52).
Заедно с всички значения, които думата „тяло/плът“ има, тя означава и смъртната природа, която хората са придобили след съгрешаването си и която в този си вид не може да бъде част от небесните действителности.
Както виждаме, думата, която се използва най-често за обозначаване на единия компонент от тройното единство на човека – тялото, има няколко значения и всяко едно трябва да се установява според конкретния случай и контекста му.
2) Душа
Преведената като „душа“ гръцка дума в 1 Сол. 5:23 е „психе“. Тъй като във времето на написването на Новия завет гърците вече са имали своето значение на тази дума, за което трудно можем да очакваме, че ще отразява това на библейските автори, за нас е важно да разберем, в превод на коя еврейска дума се използва тя. Това е „нефеш“ – много важна дума в изясняването на библейското разбиране за душата. Тя се среща 755 пъти в Стария завет и може да бъде преведена по различен начин в зависимост от контекста. С правилното й разбиране ще сме в състояние да установим, с какво значение новозаветните автори използват гръцкия й еквивалент „психе“, който се среща в Новия завет над 100 пъти.
1) Еврейската дума „нефеш“ означава буквално „гърло“ в неговата връзка с храненето (хранопровода):
„Защото насища жадна душа (евр. „нефеш“ – „изсъхнало гърло“) и гладна душа (евр. „нефеш“) изпълва с блага“ (Пс. 107:9).
Поради връзката на „нефеш“ с храненето понякога бива преведена и като „апетит“:
„Затова става по-лакома (евр. „нефеш“ – „гърло, апетит“) преизподнята и отваря безмерно устата си; и в нея слизат славата им и множеството им, и великолепието им, и онези, които се веселят между тях“ (Исая 5:14).
„Нефеш“ е „гърло“, което има връзка и с дишането:
„Онази, която роди седем, изнемощя, предаде дух (евр. „нефеш“); нейното слънце залезе, когато беше още ден, тя беше посрамена и смутена; а останалите от тях ще предам на меч пред неприятелите им, казва Господ“ (Ерем. 15:9).
Така „нефеш“ в смисъла на „гърло“ изразява идеята за живот и желание, в случая – желание за храна, вода и дишане. Тук трябва да се засягат човешките инстинкти. Другите значения на тази дума стъпват именно на това буквално нейно значение.
2) Нуждата от храна, вода и дишане бива разширена и така „нефеш“ включва желанията и емоциите като цяло:
„Охотата (евр. „нефеш“) на работника работи за него, защото устата му го принуждават“ (Пр. 16:26).
В този стих желанията и нуждите („нефеш“) на работника го мотивират да работи.
„Да не ме предадеш на волята (евр. „нефеш“) на противниците ми; защото лъжливи свидетели са се вдигнали против мене, които дишат насилие“ (Пс. 27:12).
Тук псалмистът се моли да не бъде предаден на желанието и алчността („нефеш“) на враговете си. В Новия завет гръцката дума „психе“ предава точно този аспект:
„И им каза: Душата (гр. „психе“) Ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бдете“ (Марк 14:34).
Исус Христос казва, че като емоционално същество Той е обхванат от тъга и скръб.
Ето как еврейската дума „нефеш“ и гръцкият й еквивалент „психе“ могат да опишат човека като същество имащо желания. Нуждата му от храна, вода и дишане бива разширена, за да включи желанията и емоциите като цяло. Така в Библията „душа“ обозначава цялата личност характеризираща се чрез копнежи и горещи желания. Това подчертава, че хората са емоционални същества. Те имат инстинкти, но и емоции.
Използваната дума „душа“ в 1 Сол. 5:23 трябва да се отнася до емоционалния свят на вярващите, за който Павел се моли да се запази „непокътнат… без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос“.
3) Нуждата на човека от въздух и дишане позволява думата „душа“ да бъде използвана в смисъл на „живот“:
„И като видях, че не ме избавихте, изложих на опасност живота (евр. „нефеш“) си, като отидох сам против амонците. Но Господ ги предаде в ръката ми. Защо сте дошли сега да воювате против мене?“ (Съдии 12:3).
„Понеже заради Христовото дело той дойде близо до смърт, като изложи живота (гр. „психе“) си на опасност, за да допълни липсата на вашето служение към мен“ (Фил. 2:30).
Тук и „нефеш“, и „психе“ се отнасят за рискуване на живота.
„Нека се посрамят и се опозорят онези, които искат да погубят душата (евр. „нефеш“) ми; нека се върнат назад и се смутят онези, които ми мислят зло“ (Пс. 35:4).
„Стани, вземи Детето и майка Му и иди в Израилевата земя; защото измряха онези, които искаха живота (гр. „психе“) на Детето“ (Матей 2:20).
Според тези стихове желанието на враговете да убият някого е представено чрез желанието им да погубят душата или да поискат живота.
„А Бог му каза: Глупако! Тази нощ ще ти изискат душата (гр. „психе“); а това, което си приготвил, на кого ще бъде?“ (Лука 12:20).
Изискването на душата означава изискването на живота.
По този начин „душа“ обозначава човека като живо същество. Не става дума за някаква част от човешката природа, която може да съществува независима от тялото, а за цялостната личност на човека. Точно с това й значение тя бива използвана в разгледания по-горе текст в Бит. 2:7 описващ природата на човека при сътворяването му. Така „душа“ е просто друг начин да кажеш „личност“ или „човешко същество“:
„Ето, всички души (евр. „нефеш“) са Мои; както душата (евр. „нефеш“) на бащата, така и душата (евр. „нефеш“) на сина е Моя; душата (евр. „нефеш“), която е съгрешила, тя ще умре“ (Езек. 18:4).
„Имайте само поведение, достойно за Христовото благовестие, така че било че дойда и ви видя, или че не съм при вас, да чуя за вас, че стоите твърдо в един дух и се подвизавате единодушно (гр. „психе“) за вярата на благовестието“ (Фил. 1:27).
„Душа“ може да се използва в Библията като синоним на „човешко същество“.
4) Терминът „душа“ отразява пълната зависимост на човека от Бога за съществуването си. Затова може да бъде използван да предаде и идея обратна на „живот“, а именно „смърт“. „Душата“ като човешко същество е в основата си индивид. Този индивид обаче може да умре. Затова в Стария завет „душа“ се използва не само за жива личност, но и за мъртвец:
„Заповядай на израилтяните да извеждат вън от стана всеки, който е прокажен, и всеки, който има течение, и всеки, който е нечист от мъртвец (евр. „нефеш“)“ (Числа 5:2).
„Нито да влиза при някой умрял (евр. „нефеш“ – „мъртва душа“), нито да се осквернява за баща си или за майка си“ (Лев. 21:11).
Това е ключов момент в разбирането на библейското виждане за душата. Макар и да изглежда объркващо, че в Стария завет „душа“ може да се използва както за жива, така и за мъртва личност, това всъщност подчертава, че под „душа“ трябва да се разбира цялостната човешка личност, която е смъртна и може да умре и която, за да живее, зависи изцяло от Божеството. В повечето случаи „душа“ се използва, за да обозначи живата човешка личност, но тя дотолкова няма присъщо в себе си живот, че за да може да остане жива, се нуждае изцяло от божественото дихание (живота идващ от Бога). Ако той липсва, същата тази личност става мъртва. И за да се покаже тази неразривна връзка, се използва една и съща дума за означаването на две противоположни състояния. Това идва да подчертае тоталната зависимост на човека от Бога за съществуването си и по този начин косвено отрича идеята, че в човека има някаква част, която може да продължи да съществува самостоятелно след смъртта му.
5) Тъй като „душа“ се използва, за да обозначи една личност като индивидуалност, терминът може да се използва и като местоимение обозначаващо една личност:
„И ми сготви вкусно ястие, каквото аз обичам, и ми донеси да ям, за да те благослови душата (евр. „нефеш“) ми, преди да умра“ (Бит. 27:4).
Тук изразът „за да те благослови душата ми, преди да умра“ просто означава „за да те благословя, преди да умра“.
От целия този анализ е видно, че еврейската дума „нефеш“ и гръцкият й еквивалент „психе“ описват много обхватно някои страни на човешката природа и преводът им „душа“ не е най-добрия възможен, тъй като този термин е сериозно обременен от езическите възгледи за човека и за случващото се с него след смъртта. Както според Стария, така и според Новия завет „душата“ не е безсмъртна и не може да съществува отделно от тялото. Така че от гледна точна на библейската антропология (изследването на човешката природа) терминът „душа“ изразява две главни идеи:
Първо, по природа хората са същества с инстинкти, желания и копнежи.
Второ, хората са живи същества, които имат силното желание да живеят, но не са способни сами да си придобият живот или да си запазят живота. „Душа“ се отнася за цялата личност, която се нуждае от Бога, Който единствен може да запази човека или пък да го унищожи завинаги (Матей 10:28). Затова еврейската дума „нефеш“ и гръцкият й еквивалент „психе“ се отнасят за цялостната личност като сума от живот, инстинкти, емоции, чувства и копнежи, която може да съществува само благодарение на Бога и която може да се реализира в пълнота само в единение с Бога.
3) Дух
Третият компонент от сложното тройно единство на човешката личност според 1 Сол. 5:23 е „духът“. Тук използваната гръцка дума „пнеума“ е еквивалентът на еврейската „руах“, която означава „дъх“, „дихание“, „дух“ или „вятър“ и се среща 377 пъти в Стария завет.
1) Както еврейската „руах“, така и гръцката „пнеума“ биват често използвани в Библията по отношение на Божия Дух:
„Но те се разбунтуваха и оскърбиха Святия Негов Дух (евр. „руах“); затова Той се обърна и им стана неприятел, и сам воюва против тях“ (Исая 63:10).
„И не наскърбявайте Святия Божий Дух (гр. „пнеума“), в Когото сте запечатани за деня на изкуплението“ (Ефес. 4:30).
И така, едно от значенията на тези думи касае третата личност на Божеството – Святият Дух.
2) Сигурно поради факта, че Святият Дух е носителят на живота и дарителят на живота за творенията, с еврейската дума „руах“ Старият завет може да изрази диханието на живота, което идва от Бога и което оживотворява както човека, така и другите живи същества на планетата. Дишането на едно творение и живителното присъствие на Святия Дух в него са дадени като синоними:
„Се заклевам, че през всичкото време, докато диханието (евр. „нешама“) ми е в мен и Духът (евр. „руах“) Божий – в ноздрите ми“ (Йов 27:3).
„Духът (евр. „руах“) Божий ме е създал и диханието (евр. „нешама“) на Всемогъщия ме оживотворява“ (Йов 33:4).
Диханието („нешама“), което човекът осъществява през ноздрите си, е равнозначно на наличието на Божия Дух в него. Божественото дихание („нешама“) е диханието, което дава живот на човека и винаги е свързано с работата на Святия Дух („руах“). Сега още по-добре можем да разберем ключовия текст в Бит. 2:7:
„И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание (евр. „нешама“); и човекът стана жива душа (евр. „нефеш“)“ (Бит. 2:7).
Жизненото дихание вдъхнато в ноздрите на човека, е дишането на Всемогъщия, което оживотворява. Когато това дихание било вдъхнато на оформеното от пръстта тяло, се получила „жива душа“. Разбира се, това ще означава и че „духът“ или „диханието“ на човека ще е идентичен с „духа“ или „диханието“ на животните. Всяко живо същество е зависимо от живота, който само Бог може да даде. Затова съвсем логично ако това „дихание“ бъде оттеглено, настъпва смъртта. Така при смъртта „духът“ или „диханието“ се връща при Бога, а тялото се връща в пръстта, откъдето е. Това се случва не само с хората, но и с всяко друго същество:
„Защото каквото постига човешките синове, постига и животните: една участ имат; както умира единият, така умира и другото. Да! Един дух (евр. „руах“) имат всичките; и човек не превъзхожда в нищо животното, защото всичко е суета“ (Екл. 3:19).
„Ако Той прилепи сърцето Си само към Себе Си и оттегли към Себе Си Духа (евр. „руах“) Си и диханието (евр. „нешама“) Си, то ще издъхне заедно всяка плът и човекът ще се върне пак в пръстта“ (Йов 34:14, 15).
По отношение нуждата си от божественото дихание, за да живее, човекът е също толкова зависим от него, колкото и животните. Ако Господ оттегли диханието Си от едно животно, то ще умре. Но същото ще се случи и с човека, ако диханието му бъде отнето. Очевидно човекът няма вътрешно присъща способност нещо от него да продължи да живее, когато физическата смърт настъпи.
3) Думите „руах“ и „пнеума“ могат да се отнасят и до определени настроения или чувства у хората:
„Но Бог разтвори процепа, който е в Лехий, и от него потече вода. След като пи, духът (евр. „руах“) му се съвзе и Самсон се съживи. Затова той нарече мястото, което е Лехий, Енакоре, както се нарича и до днес“ (Съдии 15:19).
Тук „руах“ се отнася за възвръщането на жизнеността у страдащ от голяма жажда човек.
„А Анна му отговори: Не е така, господарю мой, аз съм жена пренаскърбена в духа (евр. „руах“) си. Не съм пила нито вино, нито сикера, а излях душата си пред Господа“ (1 Царе 1:15).
В този случай „руах“ обозначава храма на чувствата.
„Аз ще им дам едно сърце и ще вложа вътре в тях нов дух (евр. „руах“); и като отнема каменното сърце от плътта им, ще им дам крехко сърце“ (Езек. 11:19).
Тук очевидно въпросната еврейска дума трябва да се отнася за нравствения характер.
По подобен начин стоят нещата и в Новия завет с използването на думата „пнеума“:
„Защото не сте приели дух на робство, та пак да живеете в страх, а сте приели дух (гр. „пнеума“) на осиновение, чрез който и викаме: Авва, Отче!“ (Римл. 8:15).
Тук „пнеума“ се използва, за да означи някакво състояние или нагласа.
„Какво искате? С тояга ли да дойда при вас или с любов и кротък дух (гр. „пнеума“)?“ (1 Кор. 4:21).
Тук пък „пнеума“ се отнася за настроение или отношение.
Както е видно, подобно на термина „душа“, нито в Стария, нито в Новия завет думите за „дух“ не се отнасят за някаква интелигентна съществена част от нас, способна да съществува отделно от тялото. Както Старият, така и Новият завет разглеждат човека холистично (цялостно), а не като комбинация от независими части носещи названията дух, душа и тяло, които могат (или поне някои от които могат) да съществуват независима една от друга.
При въпросното им изброяване в 1 Сол. 5:23 „дух“ трябва да се разбира като по-висшия принцип на интелигентност и мисъл, който отличава човека от животното и посредством който Бог може да контактува с него. Чрез обновяването на ума посредством дейността на Святия Дух човекът се преобразява по подобие на Христос (Римл. 12:1, 2). Така в разглежданото тройно единство под „душа“ трябва да се разбира тази част от човешкото естество, която намира израз в инстинктите, чувствата и желанията. Естествено, и тази страна на човека може и трябва да бъде осветена. Когато чрез делото на Святия Дух човешкия ум е доведен в съгласие с Божия ум, осветеният ум започва да владее над по-низшето естество и импулсите и те му стават подвластни. „Тялото“ е физическият организъм – плътта, кръвта и костите. То бива контролирано или от по-висшето естество (в случая – „духа“) или от по-низшето (в случая – „душата“).
За удобство в тази статия разгледахме трите компонента в обратен ред, но в никакъв случай не искаме да подценим последователността, в която Павел ги дава. Тя не е случайна. Първо е духът, после е душата и накрая – тялото. Когато духът е осветен, умът е поставен под божествен контрол. Така той ще има освещаващо влияние върху душата – инстинктите, желанията, чувствата и емоциите. По този начин човекът, у когото се извършва това освещение, не ще злоупотребява с тялото си, което ще се отрази благотворно на физическото му здраве. А така тялото се превръща в осветения инструмент, чрез който християнинът може да служи на Бога.
На практика молитвата на Павел „Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духа, душата и тялото ви без порок“ изразява желанието на апостола никоя страна на личността да не бъде изключена от процеса на освещение. Желанието му е вкоренено в идеята за единството на човешката природа. Трите компонента в своето единение и цялост съставляват човешката личност и трите трябва да бъдат осветени до Пришествието на Христос.
Те дотолкова са обвързани един с друг, че превръщат човешкото същество в едно неразделно цяло. Тялото, душата и духът функционират в тясно сътрудничество и по този начин разкриват едно съвършено взаимоотношение между умствените, духовните, емоционалните и физическите способности на човека. Връзката между тях е толкова близка, че евентуалните несъвършенства в едната сфера възпрепятстват другите две. Един болен или нечист разум или дух със сигурност би имал увреждащо влияние върху емоционалното и физическото здраве на човека. И обратното. Един болен или страдащ физически организъм би увредил общото емоционално и духовно здраве. Затова и всеки човек носи отговорност пред Бога да поддържа умствените, духовните, емоционалните и физическите си способности в колкото се може по-добро състояние. Така представеното в 1 Сол. 5:23 тройно единство в човешкото естество представлява прецизен разрез на същността ни като хора и съдържа ценни насоки относно измеренията на освещението, към което сме призовани.
4. Двойното единство на човека.
Описанието на тройното единство на човека е изключително ценно изясняване на естеството му подчертаващо неговата сложност и единна цялост и ясно отличаващо го от животните. В повечето случаи обаче Библията разглежда човека като единство на само два елемента, без да определя точно връзката между тяло, душа и дух:
„И Мария каза: Величае душата (гр. „психе“) ми Господа и зарадва се духът (гр. „пнеума“) ми в Бога, Спасителя мой“ (Лука 1:46, 47).
Тук в радостния възглас на Мария след благовещението „душа“ и „дух“ се използват като взаимозаменяеми. При един случай Исус определя човека като тяло и душа:
„Не се бойте от онези, които убиват тялото (гр. „сома“), а душата (гр. „психе“) не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа (гр. „психе“), и тяло (гр. „сома“) да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28).
При друг случай апостол Павел разглежда човека като тяло и дух:
„Също така има разлика и между жена и девица. Неомъжената се грижи за това, което е Господне, за да бъде свята и в тяло (гр. „сома“), и в дух (гр. „пнеума“); а омъжената се грижи за това, което е световно, как да угажда на мъжа си“ (1 Кор. 7:34).
По-висшата способност на човека – умът, с който влиза във връзка с Бога – е представена в първия случай с думата „душа“, а във втория – с думата „дух“. Но и в двата случая тялото включва и физическата, и емоционалната страна на личността.
Взаимозаменяемостта на „дух“ и „душа“ в представянето на двойното единство на човека, както и наличието и на двата термина в описанието на тройното му единство, е само едно от доказателствата срещу популярната в християнските среди идея, че човекът притежава безсмъртна душа, която може да съществува независима от тялото след настъпването на физическата смърт. Според Писанието човешката природа представлява прецизно единство на компоненти, които не могат да съществуват самостоятелно и които само в своето единение образуват човешката личност.
Разбирането за човешката природа е ключово за правилното разбиране на въпроса за смъртта. Какво се случва по време на смъртта и кой е изходът от нея разглеждаме в статията Смърт и възкресение.
Старият и Новият завет разкриват достатъчно информация за сложното човешко естество. Човекът не получава жива душа при сътворението си, а става жива душа, когато Бог вложи живот в тялото. Живата личност се състои от дух, душа и тяло, които разкриват единството на неговата умствена, емоционална и физическа природа.