Едно от нещата, които могат да изненадат читателя на Библията, е необходимостта от съобразяването с много правила в тълкуването й. Като че ли четенето се превръща в изследователски процес. Не е ли възможно Библията да се разбира и без придържането към определена методика? Естествено, че не е необходимо херменевтиката да се познава из основи, за да може Библията да бъде разбирана. Но колкото повече от правилата й познаваме и прилагаме, толкова тази велика книга ще ни става по-ясна. Причината е, че тя отразява култура и е написана на езици, които са отдавна мъртви. Това е обстоятелство, което не можем да пренебрегнем. Разкриването на значението на тези древни текстове не може да се случи, ако не следваме определена методика. Дори в разговорите си с хората, които се случват в нашето време, място и култура, ние непрекъснато се нуждаем от нагласа на ума, която да ни помага да декодираме това, което ни се казва. Колко повече това ще е нужно за текстове писани преди хиляди години.
Няма как да е по-различно и при изследването на творчеството на Елън Уайт. Последното й писание е от преди повече от 100 години. Твърде много неща са се променили оттогава и ако в четенето на написаното от нея нямаме предвид някои предпоставки, неизбежно ще стигнем до погрешно разбиране и погрешно приложение на вестите й. Затова се нуждаем да се научим, как да изследваме творчеството й. В няколко поредни статии разглеждаме различни правила, с които трябва да се съобразяваме при четенето на писанията й (прочетете статиите Тълкуване на писанията на Елън Уайт – I, Тълкуване на писанията на Елън Уайт – II, Тълкуване на писанията на Елън Уайт – III и Тълкуване на писанията на Елън Уайт – IV). Нека сега да прибавим още няколко. Доколко е важно да разграничаваме принцип от норма в писанията на Елън Уайт? Трябва ли да имаме предвид използвания от нея стил? Има ли въпроси, по които Елън Уайт не е писала нищо или е писала съвсем малко?
1. Разграничаване на принцип от норма в писанията на Елън Уайт.
Когато Божиите пророци говорят, те говорят истината. Важно е обаче да се знае, че те изразяват истината чрез изказването или на някакъв принцип, или на някаква норма.
Принципът е основно положение с божествен произход, което е валидно за всички хора от всяко време на всяко място. Принципът има универсален характер. Освен общоизвестни за вярващите принципи като любовта, прощението и честността като такива можем да посочим и необходимостта от смирението (скриване на „Аз“-а и издигане на Бога), нескандализиране на обществото и т.н. Независимо от времето и мястото, в което живеем, тези принципи са винаги валидни и актуални за вярващите, защото стоят на основата на вечния закон и непроменимите характер и воля на Бога.
От друга страна тъй като вестите на пророците дискутират конкретни въпроси на тяхното време и трябва да бъдат разбираеми за техните получатели, е съвсем разбираемо, когато понякога Божиите вестители изказват норми. Нормата е приложението на някакъв принцип съобразено с дадено място, култура и време. При нормата имаме въплъщаване на универсален принцип в тяло обусловено от културата. Например когато Мойсей видял горящата къпина и любопитен се приближил да разгледа това „велико явление“ (Изх. 3:3), Господ му казал:
„…Не се приближавай насам; събуй обувките от краката си, защото мястото, на което стоиш, е свята земя“ (Изх. 3:5б).
В този случай имаме изказване на норма, зад която стои универсален принцип. Принципът е, че поради това, че Бог е свят и възвишен, всички трябва да се приближават към Него със страхопочитание. Във всяко време и на всяко място това е валидно изискване за всеки човек, защото Господ е свят, винаги е бил и винаги ще бъде. В призива към Мойсей да си събуе обувките обаче виждаме, как универсалният принцип намира приложението си за Мойсей в конкретна норма, защото в онова време и на онова място събуването на обувките е бил начинът, с който се е изразявало страхопочитанието. Това също означава, че в онова време, но на друго място или пък на същото място, но днес това може да не е начина. Принципът продължава да е валиден, и днес към святия Бог трябва да се пристъпва със страхопочитание, но в наши дни той може да намери съвсем друг израз.
Принципите никога не се променят, но някои от тях намират приложението си в норми, за които е съвсем нормално да се променят. И тъй като нормите могат да се променят, това може да стане по начин, който пророкът не засяга, защото той предава вестта си в една строго определена обстановка, която може да е много различна от тази в друго време и на друго място. Ето защо вестите на библейските пророци апелират към интелигентността на читателите и очакват от тях разумно да ги прилагат към своето време и обстоятелства. Затова когато изследваме Библията, е нужно да разпознаваме принципа, който стои зад всяко изказване, съвет или инструкция на авторите й, за да разберем неговата значимост и начин на приложение за нас днес. Това ще ни предпази от крайността с оглед съобразяването с някакъв принцип в наши дни да прилагаме норми, които са били характерни за друго време и друго място и които нямат нищо общо с нашия живот днес. Разбирането на този въпрос е в тясна връзка с необходимостта от разбирането на културния контекст на библейските текстове (прочетете статията Тълкуване на писанията на Елън Уайт – II), но е повече от това.
А как стоят нещата в тази връзка по отношение на писанията на Елън Уайт? По същия начин. И тя изказва истината чрез предаване на универсални принципи или на някакви норми. Тя е разбирала много добре разликата, която времето може да създаде при казването на нещо:
„В напредъка на Божието дело това, което може да бъде казано в истина на някои в определено време, може да не е правилно да им бъде казано в друго време“ („Свидетелства към църквата“, т. 3, с. 471).
Би било съвсем нормално в писанията на Елън Уайт да откриваме както принципи, така и норми и ако искаме да разбираме правилно вестите й, ще трябва да можем да ги разграничаваме. Тъй като е знаела за относителността на нормите, в писанията си Елън Уайт е апелирала към интелигентността на читателите си като по-често е издигала принципи и по-малко се е занимавала с конкретното им приложение в дадена местна църква. Точно това признават и нейните съвременници. В едно писмо синът й, Уили Уайт, уточнява този момент:
„Както знаете много добре, майка ми рядко отговаря директно на такива въпроси, но тя се стреми да положи принципи и да изложи факти, които са й били представени, което ще ни помогне да изследваме интелигентно въпроса и да достигнем до правилното заключение“ („Писанията на Елън Г. Уайт“, с. 165, 166).
Ако и предпочитанието й да е клоняло към принципите, в писанията на Елън Уайт могат да бъдат открити много разсъждения и върху конкретни норми от нейното време. Тя е автор от Викторианската епоха и засяга определени въпроси, които са представлявали проблем за вярващите тогава. Важно е да отчетем това, защото тези въпроси може отдавна да са намерили друго измерение за нас днес. От значение е да схванем принципа, който тя издига зад изказването на някаква норма.
Можем да дадем достатъчно много примери за това, как чрез дискутиране на някаква норма тя подтиква към съобразяване с някакъв принцип и как ако това разграничение не се направи, може да се стигне до крайности обезславящи Бога и църквата и правещи живота излишно труден.
Говорейки за една учебна програма Елън Уайт казва:
„…ако момичетата… се научеха да впрягат и яздят кон, да ползват трион и чук, а също и гребло и мотика, те биха били по-добре подготвени да посрещат непредвидените случаи на живота“ („Възпитание“, с. 216).
Дали този съвет на Елън Уайт означава, че днес в образователната програма на училищата или пък във възпитателните методи на семействата трябва задължително да залегнат курсове по яздене и работа с чук за момичетата? Естествено, че не. В началото на XX век, когато това свидетелство е било дадено, повечето американци все още са живеели във ферми. Имало е достатъчно практични съображения не само момчетата, но и момичетата да знаят да яздят и да работят с инструменти. Така че тук виждаме изказване на една норма, чиято цел е да се изпълни принципа момичетата да бъдат „по-добре подготвени да посрещат непредвидените случаи на живота“. В днешно време прилагането на този принцип ще се изрази не в яздене на кон, а например в курсове по шофиране и дори познаване на някои основни неща по механиката на автомобила.
Още един пример:
„Трябва да се даде сметка за парите изхарчени за велосипеди, дрехи и други ненужни неща“ („Свидетелства към проповедниците“, с. 398).
„Вместо да влагаш сто долара във велосипед, трябва да обмислиш нещата в светлината на цената на душите, за които Христос умря и за които те е направил отговорен“ („Ривю енд Херълд“, 21.08.1894 г.).
Дали тези свидетелства означават, че според Елън Уайт е грешно да се купува и притежава велосипед? Подобни изказвания днес изглеждат странно, дори смешно, но ако познавахме по-добре времето, в което са направени, със сигурност ще видим нещата по различен начин. В началото на XX век „американците били пометени от пояждаща страст, която ги оставяла с малко време и пари за нещо друго… Кое било това голямо, ново безумие? За отговор търговците трябвало само да погледнат през прозореца и да наблюдават техните някогашни клиенти да профучават покрай тях. Америка открила велосипеда и всеки се възползвал напълно от новата свобода, която той донесъл… Велосипедът се появил като играчка на богатите… Най-добрите ранни велосипеди стрували 150 долара, инвестиция, която може да се сравни с цената на автомобил днес… Всеки член на семейството искал ‘колело’ и спестяванията на цялото семейство често били използвани за осигуряване на желаното“ („Рийдърс Дайджест“, декември, 1951 г.).
100 долара по времето на Елън Уайт се равняват днес на: 3729 долара (consumer price index) или 18 579 долара (unskilled waged index), или 33 404 долара (nominal gross domestic product). С други думи велосипедът по времето на Елън Уайт е бил нещо много скъпо. Хора са влагали парите си в колелета и са забравяли да се грижат за семействата си. Това осветляване на историческата обстановка, когато въпросните свидетелства на Елън Уайт са били дадени, помага да разберем по-добре вестта й. Засегнатата норма изразява много ясен библейски принцип валиден за всички по всяко време, а именно, че дадените ни от Бога средства трябва да бъдат използвани мъдро и балансирано. Залегналият в тази норма принцип би намерил по-различно приложение днес – например относно покупката на вещи, които днес могат да се определят като луксозни и ненужни. А притежаването на велосипед в наши дни в повечето случаи изобщо не е свързано с правенето на голяма инвестиция.
Съветите на Елън Уайт трябва да се прилагат разумно. Тя казва:
„Бог желае всеки да бъде разумен и да се основава на здравия разум. Обстоятелствата променят условията. Обстоятелствата променят връзката между нещата“ („Избрани вести“, т. 3, с. 217).
Една от основните грешки в тълкуването на писанията на Елън Уайт е неразличаването на принцип от норма, което може да доведе до крайни приложения на норми от времето на г-жа Уайт в наши дни, което меко казано би било неудачно. От всеки от нас се очаква да прилага разумно вестите на Елън Уайт. Това е свързано с разпознаване на принципа, който е залегнал във всяка от тях.
2. Отбелязване на използвания литературен стил в писанията на Елън Уайт.
В статията Тълкуване на писанията на Елън Уайт – IV сме разгледали обстойно факта, че библейските пророци са били мисловно вдъхновени, а не вербално (по думи). Това ще рече, че както в приемането на вестта от Бога, така и в предаването й на хората, индивидуалността на пророка, включително и неговите несъвършенства, не се изгубват. Всеки пророк има своя уникален подход в предаването на Божията вест, който зависи от характера и темперамента му, от образованието, възпитанието и интелигентността му, и т.н. Така всеки автор може да има свой уникален стил, а понякога да използва и повече от един (както и повече от един език) в предаването на вестите си. Това е основната причина да откриваме в Библията толкова много и различни стилове – има проза, има и поезия, има песни, има и притчи, разкази, алегории, история, писма, апокалиптика и пр.
Използваният от автора стил винаги трябва да бъде разпознат, когато тълкуваме написаното от него. Не би било разумно, когато стигнем до някоя алегория (като например притчата за богаташа и Лазар в Лука 13:19-31), да я приемем за истинска история. Алегорията си е алегория и трябва да бъде тълкувана като алегория, а поуката й – прилагана като извлечена от една алегория. Също така зад използваната от даден автор проза не трябва да откриваме алегоричност. Тълкуването на Библията трябва да се съобразява с използвания от автора стил.
Едно от изразните средства, които библейските автори могат да използват, е хиперболата. Това е умишлено преувеличаване правено с цел да се предаде някаква идея. Например апостол Йоан пише относно делата извършени от Христос:
„Има още и много други дела, които извърши Исус; но ако се напишеха едно по едно, струва ми се, че цял свят нямаше да побере написаните книги“ (Йоан 21:25).
Естествено, че няма как в рамките на един 33-годишен живот да бъдат извършени толкова много неща, че целият свят (дори и според разбирането на Йоан за неговата големина) да не е в състояние да побере описанията им. Още повече, че тук апостолът има предвид само последните 3 ½ години от живота на Исус, което още повече намалява броя на възможните за извършване дела. Очевидно тук Йоан използва преувеличение целящо да подчертае удивителните и изпълнени със значимост дела на Исус Христос.
Понякога разпознаването на хиперболата не е толкова лесно, защото може да зависи от специфични особености на оригиналния език, които да не са познати на западния читател. Например честата употреба на думата „всички“ на еврейски може да е хипербола:
„На другия ден Господ стори това; целият (евр. „всичкият“) египетски добитък измря, а от добитъка на израилтяните нищо не умря“ (Изх. 9:6).
Колкото и да е силна описаната язва от Бога, тя е имала за цел да убеди фараона да пусне израилтяните и едва ли абсолютно всяко добиче по цялата египетска земя е било унищожено. Най-вероятно тук имаме хипербола, която цели да подчертае силата на изпратената от Бога язва и ефектът й върху египтяните.
Открояването на използвания от автора стил и специално на хиперболата е с ключово значение в правилното интерпретиране на библейския текст предпазващо от крайности.
Когато отнесем този принцип на тълкуването към писанията на Елън Уайт, ще установим, че тъй като имаме работа с написаното от един автор, в общи линии се сблъскваме с един стил. Разбира се, не е трудно да се установи, дали в писанието си тя се обръща към някого лично (например в лично адресирано писмо) или към голяма група читатели. Понякога тя се позовава на съществуващо вече писание от друг автор. Може също така да се направи разлика между писането й като млада и по-голямата й ерудираност и опит като по-възрастна.
Тук може би по-важното е да подчертаем, че тя също използва хипербола понякога. В писанията й могат да бъдат открити различни съотношения – 1 на 20 (използва го поне пет пъти), 1 на 100 (използва го поне двадесет и един пъти). Тя не казва „един на деветнадесет“ или „един на деветдесет и девет“, а използва по-кръгли числа, което трябва да ни накара да мислим, че става дума за хипербола целяща да подчертае важността на даден въпрос. Това трябва да ни помогне в разбирането на следното й изказване от 1893 г.:
„Важното изявление, което правя на църквата, е че дори един на двадесет от тези, чиито имена са записани в църковния регистър, не е готов да приключи земния си път и наистина би бил без Бог и без надежда в света както обикновения грешник“ („Християнска служба“, с. 41).
Тук най-вероятно Елън Уайт използва хипербола в това трудно за църквата време, за да подчертае важността на личната набожност, която е била пренебрегната от много вярващи тогава.
Разпознаването на различните стилистични особености, които можем да открием в писанията на Елън Уайт, ще ни помогне да разберем по-правилно вестите й и ще е особено полезно в прилагането им за нас днес. Това ще ни предпази от крайни интерпретации, които по-скоро биха обезсърчили последователите на Христос, отколкото да послужат за тяхното окуражение и наставление в добрия път.
3. Отчитане мълчанието на Елън Уайт по някои въпроси.
Библейското разбиране за говоренето, за произнасяне на някакво слово е доста по-различно от нашето днес. Ако ние сме склонни да говорим за напълно безмислени неща и приемаме това за нормално, то Библията защитава пестеливостта на думите:
„Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а онова, което е добро, за назидание според нуждата, за да принесе благодат на тези, които слушат“ (Ефес. 4:29).
Според Писанието думите трябва да се използват само тогава, когато могат да допринесат някаква полза на другите хора. Никакво безмислено или обидно говорене не може да бъде толерирано.
Това също означава и че мълчанието на Библията на някакво място по някакъв въпрос също ще е от значение. Книгите на Новия завет стоят на написаното вече в Стария – те са неговото обяснение и приложение във времето след Христос. Ако някакъв въпрос не се разглежда достатъчно обстойно в Новия завет, то причината за това може да е, че той вече е разгледан в Стария и повтарянето му или не е необходимо, или просто читателите са подканени да го разберат от описанието му в Стария завет. Така се оформя един много важен принцип в тълкуването на Писанието – че и дори когато Библията мълчи по даден въпрос, тя пак казва нещо.
Да вземем за пример четвъртата заповед, която задължава вярващите да почиват в седмия ден, събота (Изх. 20:8-11). Това, че тази заповед е сравнително малко споменавана в Новия завет, служи като аргумент на много християни, че тя е била променена след смъртта на Христос, като според някои святостта й е била прехвърлена върху първия ден на седмицата, неделя, а според други вече няма ден от седмицата, който вярващите да са задължени да съблюдават свято. Една от причините подобно предположение да съществува е, че се забравя (или пък изобщо не се знае) принципа, че когато Библията мълчи по даден въпрос, тя пак казва нещо. Четвъртата заповед е най-дискутираната от всичките десет заповеди в Стария завет. Очевидно нейното начало е още от създаването на земята, когато дори не е имало грях (Бит. 2:1-3). С избирането на евреите като специален народ тя се превръща в техен специфичен белег (Втор. 5:12-15), но така тя бива и възвърната и напомнена на цялото човечество.
Заедно с многото постановления дадени на израилтяните е и задължението за обрязване на всяко мъжко дете (Лев. 12:2, 3), което води началото си от завета между Бог и Авраам (Бит. 17:9-14, 23-27). Тъй като Израил е бил отхвърлен като заветен народ малко след смъртта на Христос и християнската църква била призована на неговото място – църква, която щяла да бъде съставена както от юдеи, така и от езичници – апостолите и ранните й водачи осъзнали, че не би било разумно да се изисква от езичниците, които приемат Христос, да се обрязват (Деян. 15:19-29). И въпреки че обрязването е изискване, чието начало може да се проследи не по-назад от времето на Авраам, е имало много вярващи, за които отпадането му като изискване е било проблем. Затова и виждаме една много сериозна дискусия, която апостол Павел води с тях в почти всяко свое послание.
Да продължим да мислим в тази насока. Ако отпадането на едно изискване, чието начало е свързано едва с времето на Авраам, е предизвикало в ранната църква такъв голям дебат, какво би станало, ако след смъртта на Христос святостта на съботата (чието начало е от сътворението на света) е била прехвърлена върху неделята? Естествено, в църквата би имало толкова шумен и обстоен дебат, че Новия завет би бил поне толкова голям, колкото Стария. Но такова нещо няма. Новият завет е напълно мълчалив по въпроса за промяна в съботата. И тъй като дори когато Библията мълчи, тя казва нещо, това не може да означава нищо друго, освен че съботата е продължила да бъде валидна за последователите на Христос след Неговата смърт. Никаква промяна не е настъпила по отношение на това изискване, затова и няма дебати във връзка с него.
Искаш да разбереш нещо за съботата, какво представлява и как се освещава? Отвори Стария завет. След като Исус изобличил фанатичното й спазване от страна на фарисеите, всичко останало, което ни трябва да знаем за нея, се намира в Стария завет. И тъй като тя е най-подробно и обстойно разглежданата заповед, няма нужда нещата да се повтарят в Новия. По-добре би било в Новия завет да се отдели място на заповеди и въпроси, които не са били разглеждани достатъчно в Стария.
Ето как отбелязването на мълчанието на Библията по даден въпрос на дадено място ни помага да разберем, какво всъщност тя казва. Отхвърлящите освещаването на съботата в Новия завет не осъзнават, че аргументът, който използват, за да я опровергаят, е всъщност най-силният аргумент в нейна защита.
Как стоят нещата в тази връзка с писанията на Елън Уайт? По абсолютно същия начин. Когато в дадено свое писание тя се фокусира върху определен аспект на някакъв въпрос, това не означава, че тя пренебрегва друг негов аспект. Просто трябва да се потърси мястото, където е разглеждала и него, за да се сглоби цялостната картина.
Нужно е да отчетем факта, че има въпроси, по които Елън Уайт изобщо не е говорила, което значи, че нейните писания не могат да бъдат намесвани в дискусията по тях, освен ако тя не засяга някакъв общовалиден принцип, с който те имат отношение. Например тя никога не е говорила за филмите и киното (първият холивудски пълнометражен филм е бил излъчен през 1915 г. – годината на смъртта на Елън Уайт), радиото (първата радиопрограма е била излъчена през 1920 г.), телевизията (първата програма излъчена от комерсиална телевизия е през 1939 г.), контрацептивите (такива средства и продукти стават общодостъпни след 1960 г.), кремацията (този въпрос почти не е бил дискутиран по нейно време), трансплантацията на органи (това не се е правило по нейно време и тя не казва нищо нито за самата процедура, нито за етичните въпроси, които повдига). Мълчанието на Елън Уайт по някои въпроси ни задължава да бъдем много внимателни, доколко, как и дали изобщо да се позоваваме на нея в дискутирането им.
Разглежданото правило ни задължава да откроим и темите и въпросите, по които Елън Уайт говори съвсем малко. Например тя има малко изказвания (писани през 1867 г.) по отношение застраховките „Живот“ („Свидетелства към църквата“, т. 1, с. 549, 550) и само едно за брачната халка дадено през 1892 г. („Свидетелства към проповедниците“, с. 180). Малкото казано по даден въпрос в цялото творчество на Елън Уайт прави трудно извличането на валидни за всички вярващи принципи, което означава, че трябва да сме пестеливи и внимателни в дебатирането на подобни текстове.
Други правила, които трябва да имаме предвид в изследването на писанията на Елън Уайт, са разграничаването на принцип от норма, отбелязване на използвания литературен стил и отчитане на мълчанието й по някои въпроси.