Сред много от протестантските църкви може да се чуе едно име, което повече или по-малко кара вярващите да се притесняват. Не, това не е името Сатана, въпреки че определено всеки трябва да бъде нащрек, когато той е наблизо. Става дума за името „Лаодикия“. Зад това красиво име се крие една малоазийска църква, към която апостол Йоан изпратил специална вест от името на Исус в книгата Откровение. И тази вест е доста стряскаща, разтърсваща и изобличаваща.
Какво общо има вестта към тази църква със съвременните християни? Тъй като Лаодикия е последна от седемте малоазийски църкви, към които Йоан пише, тя като че ли описва състоянието на Христовата църква точно преди края на всичко, т.е. нашето време. Това описание обаче е доста смущаващо и затова не всеки християнин иска да приеме, че тя се отнася за него и за църквата му. Въпросът обаче е, че ако се вгледаме по-задълбочено в състоянието на християнските общества днес, ще видим, че много от тях наистина отговарят на това описание – независимо дали го признават или не.
Името Лаодикия е добре познато на всички адвентисти. Почти от самото начало на съществуването си Църквата на адвентистите от седмия ден припознава себе си в лаодикийската църква от Откровението. В огромната част от историята си адвентистите не са се страхували да сложат пръст в раната, да видят себе си в тази църква и да признаят, че вестта в нея е тяхната най-голяма нужда. Затова разбирането на тази вест е ключово във формирането на отношението ни към Адвентната църква днес. Има значение как разбираме тази вест. Например една теория твърди, че чрез вестта към Лаодикия Господ всъщност иска да каже, че е отхвърлил или най-малкото скоро ще отхвърли Адвентната църква и ще работи само с отделни личности. Тъй като тази интерпретация касае само адвентистите, за целите на тази статия оттук нататък под името „Лаодикия“ ще разбираме само Църквата на адвентистите от седмия ден. Въпреки че категорично можем да кажем, че тази вест е актуална за всяка съвременна църква, в тази статия ще приемем, че се отнася само за адвентистите от седмия ден. Нека да видим, дали наистина чрез вестта към Лаодикия може да се докаже, че Господ е отхвърлил или скоро ще отхвърли Адвентната църква. Да се опитаме да разберем, какво всъщност казва Исус в тази вест. И тъй като във фокуса на вниманието ни ще бъде вестта към Лаодикия, нека да я представим още от самото начало:
„До ангела на лаодикийската църква пиши: Това казва Амин, верният и истински Свидетел, Начинателят на всичко, което Бог е създал. Зная делата ти, че не си студен, нито горещ. О, да беше ти студен или горещ. Така, понеже си хладък – нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си. Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш и да не станат явни срамотите на твоята голота, и очна мас, за да намажеш очите си, за да виждаш. Онези, които обичам, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш. Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах със Своя Отец на Неговия престол. Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите“ (Откр. 3:14-22).
Както виждаме, вестта към Лаодикия е много силна и укорителна, но също така тя има невероятно насърчаващ край. Наистина си струва да обърнем по-задълбочено внимание на тази вест и на въпросната теория в интерпретирането й.
1. Разбиране на вестите към седемте малоазийски църкви.
Лаодикия е последната от седемте малоазийски църкви, които са били под грижата на апостол Йоан и разбирането на вестта към нея не може да се отдели от разбирането на вестите към другите църкви. Налични са няколко особености, които трябва да се имат предвид и които разглеждаме обстойно в статията Седемте църкви от Откровението.
Като намиращи се в писмената рамка на книгата вестите към седемте църкви не са богати на апокалиптична символика, така че ако тук трябва да мислим за пророчество, класическото пророчество ще е по-подходящата им характеристика, не апокалиптичното. Изследователят не бива да забравя, че тези вести се отнасят за конкретни, съществували в миналото църкви и затова първата му задача е да ги приеме като такива. Едва след това може да се търси тяхното приложение към други църкви и личности от други места и епохи. Също така особеностите на всяка от църквите дават и описание на състоянието на църквата в цялата християнска епоха, но това описание не е подробно. Приложението на вестите като периоди от историята на църквата трябва да е само най-общо и да не се отдава голямо внимание на детайлите.
Най-горещите въпроси са към църквата в Лаодикия и то в нейното символично значение като последна фаза от християнската история. Затова в тази статия ще се спрем само на тази църква. Когато правим това обаче, не трябва да губим от погледа си историческата ситуация – проблемът на църквата в Лаодикия от I век. Само тогава ще можем да разберем, какво да очакваме за приложението на вестта като последен период от църковната история.
2. Твърдения, че Лаодикия е отхвърлена от Бога.
Няколко са аргументите, които критиците на Адвентната църква използват, за да докажат чрез вестта към Лаодикия, че тя е отхвърлена от Бога. Затова разглеждайки аргументите им е важно да разберем, с какво се характеризира църквата Лаодикия и вестта към тази църква и какво може да бъде вярно за нейното приложение днес и кое е недопустимо.
1) Личният елемент във вестта към Лаодикия
Един от най-често използваните аргументи целящи да докажат, че Господ е отхвърлил Лаодикия (т.е. Адвентната църква) като организация и че Той вече действа само с отделни личности, е личният елемент, който се появява във вестта към Лаодикия:
„…Ако чуе някой гласа Ми…“ (Откр. 3:20б).
Твърди се, че понеже Верният Свидетел се обръща лично към някого (в ед. ч.), това автоматично означава, че Господ е отхвърлил Адвентната църква като организация и институция. Дали това е така?
1) Това, че вестите към Лаодикия стават персонални, не може автоматично да означава, че се изключва видимата страна на църквата – нейната институция и организация и да означава, че Господ вече не работи с една организация. Колкото означава едното, толкова означава и другото.
Личният елемент говори за интимност. Там, където има интимност между Христос и мен, дори и да има общество, то е оставено в сянка и има само Господ и мен. Но това, че обществото е в сянка, не означава, че го няма. Така че моето интимно общение с Бога не отхвърля нуждата и наличието на организиран Божий народ.
Всъщност интимната връзка с Бога е нужда валидна за всяко време, за всеки вярващ, за всяка епоха и затова появяването на личния елемент в тази вест по никакъв начин не доказва отхвърлянето на църковната организация. Просто разкрива една голяма нужда на вярващите от последното време. Какъв е проблемът на Бог да търси интимно общение с всяко от децата Си и да се обръща лично към него в рамките на една църковна организация? Да не би съпричастността към една църковна организация автоматично да означава невъзможност за лична връзка с Бога? Този, който счита, че съществуването на личен елемент в тази вест означава отхвърляне на организацията, трябва да докаже, че личното общение с Бога и организираната църква са несъвместими.
Така че използването на личен елемент в тази вест означава, колкото отхвърляне на църковната организация, толкова и запазването й. Личният елемент изобщо не засяга църковната организация. Затова е личен елемент.
2) Вероятна причина за използването на личен елемент в тази вест може да е и факта, че вестите, които Исус отправя към църквите, са всъщност адресирани до ангелите на седемте църкви. Всяка църква има свой ангел, към който Исус се обръща. Интересното в случая е, че макар и да са Негови, Исус не се обръща директно към всяка от църквите, а към ангелите на тези църкви. А тези ангели винаги се идентифицират с цялата църква, която представляват. Това го виждаме още от самото начало:
„До ангела на ефеската църква пиши: Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника: Зная твоите дела, труда и търпението ти и че не можеш да търпиш лошите човеци и си изпитал онези, които наричат себе си апостоли (а не са), и си ги разкрил като лъжливи; и имаш търпение и за Моето име си издържал, и не си се уморил. Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов. И така, спомни си откъде си паднал и се покай, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще вдигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш“ (Откр. 2:1-5).
Тук Исус се обръща към ангела на ефеската църква, но може ли един истински ангел да бъде похвален, че не се е уморил или още повече да бъде изобличаван, че е оставил първата си любов и че трябва да се покае? Тези изказвания имат смисъл, само ако тук ангелът бива идентифициран с една цяла църква съставена от хора. И виждаме личния елемент, който се използва – Исус се обръща към ангела в ед. ч., „ти“: „ти“ не си се уморил, „ти“ си оставил първата си любов, „ти“ трябва да се покаеш; въпреки че съвсем ясно се визира цялата църква.
Следователно още от самото начало виждаме да се налага личния елемент в обръщението на Исус към църквите. Това обаче означава ли, че Той не се интересува от църквата като организация, а само от отделните вярващи като индивиди, които като че не са събрани заедно в организация? Подобен личен елемент на обръщение откриваме и при всяка една от другите църкви. Нещо повече. Има доказателства, че личното обръщение (в ед. ч.) всъщност е обръщение към всички, към цялата църква:
А) Откр. 2:10:
„Не бой се от това, от което скоро ще пострадаш“ – употреба на единствено число.
„Ето, дяволът скоро ще хвърли някои от вас в тъмница, за да бъдете изпитани, и ще имате скръб десет дни“ – употреба на множествено число.
„Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота“ – употреба на единствено число.
Тук виждаме едно съвсем свободно преминаване от обръщение към една личност (в ед. ч.) към обръщение към няколко личности (в мн. ч.) и после пак обръщение към един (в ед. ч.).
Б) Откр. 2:15, 16:
„Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на тях, учението на николаитите“ – употреба на единствено число, но загатване и за група от хора.
„И така, покай се“ – употреба на единствено число.
„И ако не, ще дойда при тебе скоро“ – употреба на единствено число.
„И ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми“ – употреба на множествено число.
Защо той (единият) трябва да се покайва, ако те (няколкото) държат една ерес? Тук отново имаме смесване на личното обръщение с многото хора.
Така че съществуването на личен елемент във вестта към Лаодикия по никакъв начин не доказва, че Адвентната църква е отхвърлена като църква и институция.
3) Приемането на идеята, че Господ отхвърля църквата Лаодикия и започва да комуникира само с личности, противоречи на ясно открития в Писанието Божий подход за извършване на делото Му – да избере народ, чрез който Той да извърши прокламирането на истината и благовестието. Това би означавало да приемем, че във всички епохи Господ е имал Свой народ, но изведнъж в края, когато е кулминацията на борбата, в най-върховния момент Той вече не се нуждае от организиран народ, а работи само с отделни личности. Как точно се извършва работа с отделни личности, които не са организирани, но все пак да постигнат някаква цел? Как точно се проповядва една специфична вест към един толкова многообразен и пълен с предизвикателства свят, но без да има организиран Божий народ? Е ли е такова нещо възможно?
2) Липса на похвали към Лаодикия
Друг аргумент, който се използва, за да се докаже, че Лаодикия е отхвърлена, е че към тази църква няма похвали за разлика от всички останали. Всъщност, това не е точно така. Освен Лаодикия има още една църква, към която няма похвали – Сардис. Това, че за нея се казва, че там имало няколко човека, които не са се осквернили (Откр. 3:4), не е похвала към църквата. Похвалата във вестите към седемте църкви винаги е включена във формулата, с която вестта започва: „Зная твоите дела“ или само „Зная“ последвани от нещо положително. Това липсва при Сардис. Така че Лаодикия не е единствената църква без похвала.
Ако липсата на похвала означава, че Господ не благоволи в Адвентната църква и я отхвърля, тогава какво да кажем за Пергам, към която има похвали, но символизира отстъплението на християнството в ранното средновековие? Или какво да кажем за Тиатир, към която също има похвали, но в голямата си част символизира църквата от късното средновековие? Да не би съвременната Лаодикия (т.е. Адвентната църква) да е в по-лошо състояние от правещата компромиси с благовестието и истината църква от средновековието? Затова липсата на похвала към Лаодикия по никакъв начин не означава, че Адвентната църква има само Божието неодобрение и е отпаднала.
3. Изобличение за духовното състояние, не за теологията.
Хората, които са избрали да критикуват Адвентната църква чрез вестта към Лаодикия, пропускат нещо много важно в тази вест. Когато прилагаме вестта към Лаодикия към съвременната църква (т.е. към Адвентната църква), винаги трябва да изхождаме от конкретния проблем на историческата църква в Лаодикия – нещо, което поддръжниците на разглежданата теория не правят.
Лаодикия е най-големият от трите града на долината Ликус (другите два града са Йерапол и Колос – Кол. 4:13). Лаодикия бил известен със своето медицинско училище и производството на очна мас, а водите в този район били с различна температура. Освен това градът бил известен и с износа на черна вълна и производството на дрехи, а като израз на престиж и богатство било носенето на черни дрехи.
Една от основните характеристики на града била голямото му богатство и сложна банкова система. Можем да придобием някакви впечатления за това от един фрапиращ случай. Градът бил пострадал тежко от голямо земетресение през 61 г.сл.Хр. Рим предложил финансова помощ за възстановяването на града, но лаодикийците отказали да я приемат, защото те били достатъчно богати сами да си възстановят града.
Изхождайки от ситуацията през I век виждаме, че проблемът на Лаодикия е чувството й за самодостатъчност. Истинските нужди, както на историческата църква, така и на съвременната, са: вяра действаща чрез любов, Христовата правда и пълнотата на Святия Дух (Откр. 3:18).
Забележете, че тук няма изобличение по отношение на теологията на църквата, а само по отношение на практичното християнско живеене. За разлика от църквите в Пергам и Тиатир, които имат теологични проблеми. Следователно, ако вярваме, че Лаодикия символизира Адвентната църква, не би трябвало да търсим проблеми в теологията й, а във всекидневното живеене на адвентистите като християни – нещо, което адвентистите никога не са отричали. Напротив. А щом като според вестта към Лаодикия тази църква няма проблем с теологията си, значи няма основание да се нападат ученията на Адвентната църква.
Прочетете и статията Отхвърлена ли е Лаодикия от Бога? Част II, в която разглеждаме и другите твърдения на теорията, че чрез вестта към Лаодикия Господ казва, че е отхвърлил Адвентната църква.
Адвентната църква никога не се е страхувала да определи себе си с едно тежко описание като това на църквата Лаодикия. Въпреки това библейските доказателства сочат, че теорията твърдяща, че вестта към Лаодикия означава, че Господ е отхвърлил Адвентната църква, е неоснователна.