В християнските среди се правят много опити да се обяснят чрез Библията ученията за безсмъртието на душата и за вечно горящия пъкъл. Някои трудни и не чак толкова трудни библейски текстове биват използвани, за да се докаже тяхната автентичност. В статията Състоянието на мъртвите и някои библейски текстове – I разглеждаме най-често използваните. Но има и още. Дали обаче те биват разглеждани в опит да се разбере, какво означават или целта е да се оправдае предварително взетото решение, че въпросните учения са верни? Нека да проучим някои текстове от творчеството на апостол Петър, които са едни от често използваните в защитата на ученията за съзнателното състояние на душата след смъртта и за вечния пъкъл.
1. Умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.
Един от най-често използваните текстове от творчеството на апостол Петър, който се посочва като доказващ, че Библията учи за наличието на безсмъртна душа в човека, е един от най-трудните за тълкуване текстове на апостола:
„Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух; чрез Когото отиде да проповядва на духовете в тъмницата, които едно време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, т. е. осем души, се избавиха чрез вода“ (1 Петр. 3:18-20).
Според много християни твърдението тук е, че Христос е бил умъртвен по плът, но духът Му е останал жив и е напуснал тялото Му след смъртта като съзнателна същност. След това с този дух Исус е отишъл някъде и е проповядвал евангелието на група живи същества. Дали обаче това е, което този текст ни казва?
Първото послание на апостол Петър се занимава обстойно със страданията, които християните трябва да изтърпят. Те са призовани да страдат търпеливо по причина, че са последователи на Христос и вършители на добро, а не защото са престъпници (1 Петр. 2:19, 20; 3:14, 17; 4:15, 16). Като пример е посочен самият Христос, Който е пострадал и затова последователите Му са призовани да ходят в Неговите стъпки (1 Петр. 2:21; 4:12-14). Христос наистина е пострадал заради хората (1 Петр. 2:21) и това страдание е било съвсем реално, „по плът“ (1 Петр. 4:1). Разбира се, става дума най-вече за поемането от Негова страна на греховете на човечеството, защото Той „сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото“ (1 Петр. 2:24).
1) Останала ли е душата на Христос жива при смъртта Му?
Видно е, че апостол Петър засяга изчерпателно страданието, през което е минал Исус Христос в Своето човешко естество – страдание пряко свързано с човешкия грях и изкупването му. Това изисква да разглеждаме въпросния текст в същата насока:
„Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух“ (1 Петр. 3:18).
Христос, Праведният, е пострадал за греховете на хората с цел тяхното примиряване с Бога. Страданието на Исус при понасянето на греховете ни не е било просто временно мъчение. В крайна сметка се е стигнало до Неговата смърт – Той е бил „умъртвен по плът“, което означава, че Неговото човешко естество е умряло. Разбира се, божественото Му естество няма как да умре, но тъй като човешкото и божественото са тясно преплетени в Неговата личност, умирането на човешкото естество е равнозначно на умиране на личността, която Го притежава. Така наказанието, което грехът изисква, е понесено и това води до изкупването на греховете ни и до привеждането ни при Бога.
Ако умъртвяването по плът на Христос, за което се говори в този текст, се отнася за Неговата смърт на кръста, тогава как трябва да разбираме уточнението, че Той бил „оживотворен по дух“? Не означава ли това, че Неговият дух (или душа) е напуснал тялото Му при смъртта и е продължил да живее, както много християни вярват?
Тук трябва да обърнем внимание на някои важни подробности. Първо, за да бъдем примирени с Бога, е нужно нашия заместник да умре с наказанието за греховете, което ние заслужаваме. Тъй като заплатата на греха е смърт (Римл. 6:23), понасящият наказанието за греха трябва да умре, трябва да престане да съществува. Ако в случая с Христос веднага след разпятието Неговият дух е отишъл някъде, за да проповядва, значи на практика Той не е бил умрял. А ако не е бил умрял, значи, че не е извършил и изкуплението ни. Заплатата на греха изисква различно развитие на нещата. Така че ако някой приема, че веднага след издъхването Му някаква мисловна същност от Христос се е отделила и е проявила едно типично за живите хора свойство – проповядване на други живи – това означава, че отрича реалността на изкуплението ни.
Второ, най-популярните английски преводи (KJV, NKJV) превеждат „оживотворен по Дух“ с „оживотворен чрез Духа“. Има се предвид, че Христос е бил възкресен чрез силата на Святия Дух и чрез същия Този Дух Той е проповядвал (1 Петр. 3:19)
Трето, казва се, че Христос е бил „умъртвен“ по плът, но „оживотворен“ по дух. Очевидно умъртвяването и оживотворяването трябва да са две противоположни действия и състояния. Да оживотвориш някого означава да го възвърнеш към живот, след като е бил мъртъв. Оживотворяване е синоним на възкресение. Ако твърдението, че след разпятието духът на Христос е отишъл някъде да проповядва, е вярно, не би трябвало изобщо да говорим за оживотворяване, просто защото духът на Христос не е бил мъртъв. Това, че апостол Петър говори за умъртвяване и оживотворяване, изисква да приемем, че Христос е бил мъртъв в истинския смисъл на думата, но след това е бил възвърнат към живот чрез Святия Дух. А това не допуска, че е възможно да съществува душа, която при смъртта напуска тялото и продължава да живее.
Четвърто, ако Библията наистина е съгласна, че човекът притежава безсмъртна душа, тогава не би използвала понятия като „възкресение“ и „оживотворяване“, защото те противоречат на идеята за безсмъртието на душата и я обезсмислят. Затова изразът „оживотворен по Дух“ от 1 Петр. 3:18 не може да се отнася за безсмъртна душа. Той напомня учението на апостол Павел за възкресението на праведните:
„Но някой ще каже: Как се възкресяват мъртвите? И с какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще поникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; но Бог му дава тяло, каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. Всяка плът не е еднаква; една е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. Има и небесни тела, и земни тела; друга е обаче славата на небесните, а друга на земните. Един е блясъкът на слънцето, друг е блясъкът на луната и друг е блясъкът на звездите; а и звезда от звезда се различава по блясък. Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. Така е и писано: ‘Първият човек Адам стана жива душа’, а последният Адам стана животворящ дух. Обаче не е първо духовното, а одушевеното и после духовното. Първият човек е от земята – от пръст; вторият човек е от небето. Какъвто е пръстният, такива са и пръстните; и какъвто е небесният, такива са и небесните. И както сме се облекли в образа на пръстния, ще се облечем и в образа на небесния. А това казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното. Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в един миг, докато трепне око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:35-53).
Очевидно Павел смята, че смъртта и оживотворяването (възкресението) са две противоположни състояния и действия и че за да бъде нещо или някой оживотворен, трябва преди това да е бил мъртъв. Според Павел има тленно, плътско тяло, което е характерно за родените на тази земя и нетленно, духовно тяло, което спасените ще получат при възкресението чрез Святия Дух. Разбираемо духовното тяло притежава характеристики различни от тези на смъртните тела, защото дава възможност да се живее вечно в присъствието на Бога.
Като роден от земна майка (Гал. 4:4) Христос получил земно, плътско тяло. Затова и когато бил умъртвен, Петър нарича това „умъртвяване по плът“. Когато възкръснал обаче, Святият Дух Му дал нетленното, духовно тяло и Петър нарича това „оживотворяване по Дух“/“оживотворяване чрез Духа“. Така че тук не става дума за наличие на безсмъртна душа. Тук се говори за нетленността на духовното тяло осигурено от Святия Дух на възкресените за вечен живот.
2) Кои са духовете в тъмницата?
Да продължим със случило се след възкресението на Исус:
„Чрез Когото отиде да проповядва на духовете в тъмницата, които едно време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, т. е. осем души, се избавиха чрез вода“ (1 Петр. 3:19, 20).
Казва ни се, че след възкресението Си Христос е проповядвал на някакви духове, които били в тъмница. Кои са тези духове? Според някои тълкуватели тук апостол Петър прави алюзия към един юдейски, предхристиянски мит базиран на Бит. 6:4. Според него ангелски същества наречени „пазители“ били изкушени от красотата на земни жени и имали сексуални връзки с тях, от които се появило потомство от гиганти. Потопът унищожил телата на тези хора, но те продължили съществуванието си във вид на зли духове. Повечето от тях били затворени от Бога до деня на съда (виж 1 Енох 6:1-7:1; 9:7, 8). Приема се, че според апостол Петър между Своята смърт и възкресение Исус е слязъл в този затвор и е проповядвал евангелието на тази група от хора, за да ги доведе до спасение.
Тази интерпретация допуска не само, че Христос е притежавал душа или дух, който е останал жив след смъртта Му, но и че някои същества получават втори шанс за спасение. Както видяхме по-горе, разглежданият текст не говори за съществуването на безсмъртни души у хората. Също така не можем да заключим и че има привилегирована група от същества, които получават втори шанс за спасение (виж Евр. 9:27, 28). Това не само би било несправедливо, но и самият апостол Петър изрично посочва, че Бог е определил неправедните от времето на Ной да бъдат наказани в деня на съда, също както съгрешилите ангели и жителите на Содом и Гомор (2 Петр. 2:4-9).
Ако духовете в тъмницата не са потомството от гиганти от предпотопното време, тогава кои са? Тъй като се говори за чакането от Божия страна на тези духове по времето на Ной, не е трудно да се заключи, че става дума за непокорните на Бога хора преди потопа. Христос им е проповядвал вестта за спасение чрез посредничеството на Духа Си и на избрани хора, така както Неговият Дух използва пророците да предават вестите Му (1 Петр. 1:11). В случая човешкият посредник е бил Ной, „проповедникът на правдата“ (2 Петр. 2:5) и чрез него призивът за покаяние достигнал хората от онова поколение.
Също така обаче трябва да имаме предвид, че макар изразът „духове“ да се използва за хора, в повечето случаи се отнася за демоните. Вярно е, че ако в текста се имат предвид демоните, идеята, че Господ ги е чакал в дните на Ной, става малко объркваща, защото демоните вече са били запечатали своята съдба. Но същият апостол Петър поставя на друго място много ясна връзка между Ной, потопа и падналите ангели:
„Защото ако Бог не пощади и ангели, когато съгрешиха, а ги хвърли в мрака на най-дълбоките ровове и ги предаде да бъдат пазени за съд; и ако не пощади стария свят, а опази с още седем души Ной, проповедника на правдата, когато докара потоп върху нечестивия свят“ (2 Петр. 2:4, 5).
Тук отново имаме темата за Ной, неговото семейство и потопа, която е свързана с „ангели, когато съгрешиха“ и които са „в мрака на най-дълбоките ровове“ – изрази еднозначно говорещи за демоните. Така че не би било неудачно да приемем, че и в текста от 1 Петр. 3:19, 20 става дума за падналите ангели.
Не е необичайно даден библейски текст да обединява няколко идеи. Подборът на думите и темите е много прецизен, така че да могат да се направят необходимите връзки. Възможно е, когато казва „духове“, апостол Петър да има предвид както предпотопните хора, така и демоните. На първите Исус е проповядвал чрез Духа Си и посредничеството на Ной, а на другите е проповядвал след възкресението Си, когато се е възнасял на небето (виж анализа по-долу). Дали ще приемем, че става дума и за двете или ще предпочетем само едно от посочените тълкувания, със сигурност няма да стигнем до извода, че човешките същества притежават безсмъртни души.
3) Какво представлява тъмницата на духовете?
В Библията „тъмница“ се използва не само буквално, но и символично. Вавилон се превръща в „свърталище [ориг. ‘тъмница’] на всякакъв нечист дух“ (Откр. 18:2), а по време на милениума Сатана е хвърлен и след това „пуснат от тъмницата си“ (Откр. 20:7). Вероятно в разглеждания текст от Първото послание на апостол Петър думата „тъмница“ също се използва символично. Казано образно, предпотопните хора са били в тъмницата на своето беззаконие и неверие. Също така казано образно, падналите ангели са затворени в тъмница и очакват своята присъда.
4) Какво е проповядвал Христос?
Независимо, дали приемаме, че духовете в тъмницата са предпотопните хора или демоните, или двете, проповядването на Исус намира Своето място. „Проповядването“ извършено от Христос е описано с гръцката дума „керисо“, която се отнася за проповядването на Исус (Деян. 9:20), на благовестието (Матей 9:35), на Божието царство (Деян. 28:31) и на призива за покаяние (Матей 4:17). Това описва много точно Христовата вест, която е била прогласявана на предпотопните хора чрез посредничеството на Неговия Дух и на Ной.
Друга дума свързана с проповядването на Христос е „отиде“ (1 Петр. 3:19), която е в превод на гръцката „пореумай“. Глаголът „пореумай“ обаче е използван и в ст. 22:
„Който е отдясно на Бога, като се е възнесъл (гр. „пореумай“) на небето, и на Когото се покориха ангели, власти и сили“ (1 Петр. 3:22).
Явно „отиването“ на Христос може да се отнесе и за Неговото възнесение на небето. При това възнесение Той е прокламирал една вест към демоните. Каква е била тази вест? Комбинацията на „керисо“ със споменатия вече глагол „пореумай“, която се намира в 1 Петр. 3:19, откриваме и в заръката към дванадесетте апостоли в Матей 10:7 и във версията на Марк на Великата поръчка (Марк 16:15). Същата комбинация намираме и в гръцкия превод (Септуагинтата) на Йона 1:2 и 3:2, където пророк Йона е призован да отиде до Ниневия и да проповядва вест на съд. Това трябва да означава, че при Своето възнасяне на небето Исус се е обърнал към демоните с вест, която е спасителна за Неговите последователи, но която е вест на съд за демоните. Злите сили са победени. Христос обявява Своя триумф (Кол. 2:15). Този, Който е страдал, без да е виновен, е Господ на всичко и на всеки.
5) Извод
Независимо, дали ще приемем, че в 1 Петр. 3:18-20 се говори за Христовото дело да осигури спасението на предпотопните хора или че Той прокламира Своята победа на демоните при възнесението Си, или приемем и двете предположения, сигурният извод е, че този текст по никакъв начин не доказва учението за безсмъртието на душата в творчеството на апостол Петър. Той засяга важни въпроси относно естеството на Христос, изкуплението на греха и стремежа да бъдат спасени колкото се може повече хора, но по никакъв начин не доказва, че хората притежават безсмъртни души. Това е езическо учение, което се е промъкнало в християнската църква много години след смъртта на апостолите и след написването на Новия завет.
2. Проповядване благовестието на мъртвите.
В Първото послание на апостол Петър има още един текст, който се използва като доказателство за наличието на безсмъртна душа:
„Понеже затова благовестието беше проповядвано и на мъртвите, така че като бъдат съдени по човешки в плът, да живеят по Бога в дух“ (1 Петр. 4:6).
Какво има предвид Петър под „проповядване благовестието на мъртвите“? Че мъртвите не са съвсем мъртви, но че душите им продължават да живеят и е възможно да им се проповядва? И какво означава „съдени по човешки в плът, за да живеят по Бога в дух“? Че след умирането на тялото духът на покойника продължава да живее? Въпреки че това са често срещани интерпретации, не е необходимо да се съгласяваме с тях.
1) Кои са мъртвите, на които се проповядва благовестието?
Въпросният ст. 6 е част от един по-обхватен текст. Да го разгледаме:
„Затова те се и чудят, и ви хулят за това, че не тичате с тях в същата крайност на разврата; но те ще отговарят пред Онзи, Който скоро ще съди живите и мъртвите, понеже затова благовестието беше проповядвано и на мъртвите, така че като бъдат съдени по човешки в плът, да живеят по Бога в дух“ (1 Петр. 4:4-6).
В ст. 4 Петър говори за противниците на християните живеещи в хула и разврат, а в ст. 5 за Бог, Който ще съди живите и мъртвите и пред Който тези хулители ще отговарят. В първата част на ст. 6 като уточнение апостолът казва, че тези, които сега са мъртви, не са отишли в гробовете без да са чули за благовестието. Това означава, че те носят своята отговорност пред Бога в деня на съда, когато ще бъдат съдени и мъртвите – „понеже затова благовестието беше проповядвано и на мъртвите“. Това уточнение е като в скоби. Но основният контекст е за живите, които Бог също ще съди. Във втората част на ст. 6 апостолът изразява надеждата си, че същите тези хулители и развратници ще се обърнат към Бога.
Възможно е Петър да е бил повлиян от разбирането си, че неговото поколение е последното поколение, което ще посрещне Христос. Той е сред малкото, на които Исус лично казва, че тяхното поколение няма да премине, докато всички знамения и Пришествието Му не се случат (срв. Матей 24:3, 34, 35 с Марк 13:3, 4, 30, 31). Петър е виждал изпълнението на знаменията, включително и проповядването на благовестието по света (Матей 24:14), защото около времето на написването на това послание Павел казва, че благовестието е достигнало до „всяка твар под небесата“ (Кол. 1:23). Така че е възможно Петър да вижда в покойниците от неговото време хора, които са влезли в гробовете не в положението, в което един езичник нечувал никога за Бога ще бъде съден (Римл. 2:13-16), а като хора, които са чули благовестието и отговорът им към него е определил съдбата им.
Този текст е много важен, защото показва, че Господ се грижи да достигне със светлината Си до всеки човек независимо от начина му на живот. Тези, които са починали, са получили тази светлина и са имали възможността да откликнат. Никой не е слязъл в гроба, без да е бил предупреден и да е получил шанс за спасение.
2) Какво означава да бъдеш съден в плът, за да живееш по дух?
Съдените в плът от 1 Петр. 4:6, за да живеят по Бога в дух, са същите хора, които Петър споменава в ст. 4 – хулещите и живеещи в разврат противници на евангелието (виж и ст. 3). В момента на писането на това послание те са били живи, но ще бъдат съдени от Бога, Който съди не само живите, но и мъртвите. Дори тези, които вече са били мъртви, когато се е писало това писмо, не са заспали в смъртния сън без да са чули благовестието. Колко повече тези, които са все още живи и в контакт с християните, които те презират, но и от които непрестанно получават светлина за истинския Бог и Неговата воля.
Защо обаче за да бъдат спасени, „да живеят по Бога в дух“, живите противници на евангелието ще трябва да бъдат „съдени по човешки в плът“? Приемането на благовестието е свързано с преминаването през мъчителния процес на покаяние. Грехът бива изобличен – така да се каже, всичко плътско в човека бива „осъдено“. Но ако грешникът се покае и поиска прошка, той получава нов живот, който се ръководи от Святия Дух и небесните принципи. Обърнатият човек „живее по Бога в дух“. Това е процесът, през който живите в момента на писането на посланието са щели да преминат, ако приемат благовестието и се покаят. Това е и което щяло да се случи и с починалите към момента, в който Петър пише. Колко от тях са се възползвали от този шанс, това само съдът ще покаже. Но твърдението на Петър е, че никой няма да има извинение в часа на съда.
3) Извод
Изследваният текст отразява стила на писане на Петър и доразвива подхванати вече в посланието теми използвайки сходни изрази. Макар и да е малко объркващ, и този текст от писанията на апостол Петър не може да бъде привеждан като доказателство за съществуването на задгробен живот и безсмъртна душа.
3. Хвърлените демони в преизподнята.
В статията Вечно наказание или вечно наказване разглеждаме обширно думите, които на български превеждаме с „ад“ и „пъкъл“ и установяваме, че никоя от тях не се отнася за място на планетата ни или точка от Вселената, където е запален огън, в който грешниците биват измъчвани за вечни векове. Има обаче още една дума, която се използва във връзка с тази тематика – „тартарос“. Тя се употребява от гръцките писатели за означаване на най-долното място на земята изпълнено с тъмнина и студ; дълбокия и мрачен мир, седалището и тъмницата на титаните. „Тартарос“ в неговия същински и естествен смисъл е сгъстената, неподвижна тъмнота, която заобикаля материалната вселена. Макар и тази дума да не се среща нито в Новия завет, нито в Септуагинтата, глаголът „тартаро“ („да хвърля в тартарос“) се среща. Това е само на едно място от творчеството на апостол Петър:
„Защото ако Бог не пощади ангелите, които съгрешиха, но ги хвърли в преизподня (гр. „тартаро“) вързани с вериги мрачни, и предаде ги да бъдат вардени на съд“ (2 Петр. 2:4 – ЦП).
Според някои тълкуватели тук под „хвърли в преизподня“ се има предвид затварянето на демоните във вечно горящия пъкъл, който се превръща в тяхно обиталище. Какво обаче означава този глагол и по-специално мястото, в което демоните биват хвърлени?
Както установяваме в статията Вечно наказание или вечно наказване, ако думата „хадес“ се отнася за гроба, местопребиваването на мъртвите, а „геена“ е огненият пъкъл унищожаващ напълно непокаяните и демоните, то „тартарос“ има смисъла на тъмна бездна, в която са демоните, без да могат да се върнат в присъствието на Бога в небето. Самата тъмнина служи за верига, която приковава ангелите, за да не се радват на светлината на Божието присъствие. В това състояние те биват държани за страшния съд:
„И че ангели, които не опазиха своето достойнство, а напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни окови за съда на великия ден“ (Юда 6).
Тъмнината тук не означава само тъмнината идваща от злината на демоните, а реален мрак. Това е истински затвор, който служи като предварителен затвор и затова демоните могат да се движат по земята, както военнопленниците могат да се движат и вън от военнопленническия лагер. Запазени за бъдещия съд дяволът и неговите ангели живеят в истински мрак и чакат в този страшен затвор последната си присъда. Тук не става дума за пъкъл, в който непокаяните хора биват хвърлени след смъртта им или в който живеят демоните, а за пълното отхвърляне на демоните от страна на Бога и за състоянието, в което те очакват сигурната си гибел.
Прочетете и статията Състоянието на мъртвите и някои библейски текстове – III, в която разглеждаме и други текстове от писанията на апостолите Петър и Павел, които биват представяни като доказващи учението за безсмъртието на душата.
Макар и често да се използват текстове от писанията на апостол Петър, за да се оправдае чрез Библията вярата в безсмъртието на душата и вечно горящия пъкъл, никой от предлаганите стихове не доказва тези езически учения. Петър не противоречи на разбирането на цялото Писание за безсъзнателното състояние на хората по време на смъртта.