Много доказателства могат да бъдат представени в опровергаването на езическото учение за безсмъртието на душата. Например в книгата Битие се описва сътворяването на Адам. В оформеното от пръстта тяло Бог вдъхва жизнено дихание и така човекът става жива душа (Бит. 2:7). Тъй като Адам бива представен като „жива душа“, някои схващат това „жизнено дихание“, което той получил, като безсмъртна душа. „В края на краищата“, мислят те, „тук имаме доказателство от Библията, че при сътворението човек е получил вечна същност“. Както обаче сме посочили в статията Естеството на човека, полученото от Адам жизнено дихание не е разумна личност, която се е вселила в сътвореното вече тяло, а жизнената енергия, която Господ дава, за да приведе в живот едно същество – както човека, така и животното.
Исус Христос е говорил за пъкъла и според някои Неговото учение по този въпрос е доказателство, че съществува вечно горящ пъкъл, в който неспасените биват хвърлени, за да бъдат измъчвани през цялата вечност. В статията Вечно наказание или вечно наказване установяваме, че текстовете, в които се представя това поучение на Христос (Матей 5:22, 29, 30; 10:28; 18:8, 9; 23:15, 33; 25:41, 46; Марк 9:43-48; Лука 12:5 виж и Матей 3:12), както и описанието на Откровението (Откр. 14:9-11; 19:3; 20:10) разкриват пъкъла като едно бъдещо събитие, което ще протече за ограничен период от време и ще доведе до пълното унищожение на Сатана, ангелите му и неправедните хора. Така разбираме, че текстовете използвани, за да се докаже чрез Библията това учение, по никакъв начин не го доказват.
Горепосочените стихове обаче не са единствените, с които се правят опити да се представят ученията за безсмъртието на душата и вечно горящия пъкъл като библейски. Нека да разгледаме още някои текстове, които биват посочвани като потвърждаващи валидността на тези доктрини.
1. Притчата за богаташа и Лазар.
Може би най-често използваният аргумент в защита както на учението за безсмъртието на душата, така и на вярата във вечно горящия пъкъл, е притчата за богаташа и бедния Лазар:
„Имаше някой си богаташ, който се обличаше в пурпур и висон и всеки ден правеше бляскави пиршества. Имаше и един сиромах на име Лазар, покрит със струпеи, когото слагаха да лежи пред портата му, като желаеше да се нахрани с трохите, паднали от трапезата на богаташа; и кучетата идваха и ближеха раните му. Умря сиромахът и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно. Умря и богаташът и беше погребан. И в ада, подложен на мъки, той повдигна очи и видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък. Но Авраам каза: Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе, така както и Лазар – злините; но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш. И освен всичко това между нас и вас зее голяма бездна, така че онези, които биха искали да минат оттук към вас, да не могат, нито пък оттам да преминат към нас. А той каза: Щом е така, моля ти се, отче, да го пратиш в бащиния ми дом, защото имам петима братя, за да им засвидетелства, да не би да дойдат и те на това мъчително място. Но Авраам каза: Имат Моисей и пророците; нека слушат тях. А той отговори: Не, отче Аврааме, но ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят. И той му каза: Ако не слушат Моисей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят“ (Лука 16:19-31).
Излишно е да казваме, че тук става дума за притча. Притчите нямат за цел да утвърждават или отхвърлят дадена доктрина, а да предадат морално поучение. Именно затова не е нужно при тях всичко да протича логично и закономерно. Забележете например някои от драстичните противоречия в тази притча:
1) За богаташа се казва, че след като умрял, бил погребан (ст. 22). Същото трябва да се отнася и за Лазар. Ако телата им са в гробовете, значи само душите им са съответно в пъкъла и рая. Тогава как Лазар би могъл да си натопи края на пръста във вода и да разхлади езика на богаташа?
2) Мъките на страдащите в пъкъла могат да бъдат облекчени от капка вода (колкото да потопиш края на пръста си) върху езиците им. Що за чудотворни свойства има една капка вода и що за пъклени мъки са това?
3) Раят има гледка към пъкъла и въпреки голямото разстояние между тях (дотолкова, че нито едните, нито другите да могат да преминат отсреща) страдащите в пъкъла и блаженстващите в рая могат да си говорят.
4) Раят представлява лоното на Авраам. Не би ли трябвало да е Божието присъствие?
5) Спасението е по дела и зависи от социалния статут. Лазар е в рая, защото е бил беден и е страдал. Според Писанието имотното състояние може да окаже влияние на възприемането на Бога и податливостта на работата на Святия Дух (Матей 19:23), но не определя, кой ще бъде спасен и кой – изгубен.
В крайна сметка когато притчата засяга изхода от смъртта, тя го нарича „възкресение“ (Лука 16:31), а възкресението като изход от смъртта е напълно противоположно на идеята за душата, която се отделя от тялото. Моралната поука на тази притча има отношение към доверието в авторитета на Писанието (ст. 29, 31). Тя няма за цел да опише случващото се с умрелите, а се отнася за живите и техния отговор спрямо библейската истина. Затова и не е удачно да се използва като отправна точка в изясняването на състоянието на хората при смъртта.
2. Обещанието към разбойника на кръста.
Друг от често цитираните текстове в опит на доказване учението за безсмъртието на душата, е обещанието, което Исус дал на единия от разпнатите с Него разбойници:
„И каза: Господи Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си. А Исус му отговори: Истина ти казвам днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:42, 43).
В повечето български преводи преди думата „днес“ е поставена запетайка, която прави текста да казва, че Исус и разбойникът ще отидат в същия този ден в рая. И тъй като телата и на двамата са били на земята в този ден, значи те са отишли там само чрез душите си. Звучи логично. Дали обаче това е, което Исус е казал на разбойника? Защото ако няма запетая, както е в горния превод или пък запетаята бъде поставена на друго място, този текст ще придобие съвсем друго значение. Никога не бива да забравяме, че не само разделянето на библейския текст на глави и стихове се е случило много години след написването му, но и прибавянето на препинателните знаци. Всъщност Лука 23:43 в оригинал изглежда така:
истинатиказвамднесщебъдешсменврая
Ако някой иска да постави запетая в този текст, къде точно трябва да я постави? Очевидно това е решение на преводача, което той ще вземе на базата на своето разбиране за естеството на човека. И тъй като повечето преводачи вярват в безсмъртността на душата, логично поставят запетаята преди думата „днес“, с което показват, че искат този текст да означава, че Исус ще отиде в рая още същия ден и разбойникът ще бъде там с Него. Но как тогава ще обясним твърдението на Исус за Неговото пребиваване в този ден? Защото ето какво казва Той три дни след това:
„Исус ѝ каза: Не се допирай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца; но иди при братята Ми и им кажи: Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“ (Йоан 20:17).
Мария Магдалена, толкова зарадвана, че вижда Своя Господ и Спасител жив, се хвърля да Го прегърне, но Исус я спира с думите, че това все още не може да стане, защото първо трябва да отиде при Отец. А Той още не го е направил. Ако в неделя сутринта Исус още не е бил при Отец, как би могъл Той и разбойникът да бъдат в рая в петък вечерта?
Най-коректно би било, ако в Лука 23:43 няма сложена запетая никъде, както е в горецитирания превод. Но ако някой наистина много държи да има запетая, трябва да помни, че има значение, къде бива поставена тя. Защото ако тя бъде сложена след думата „днес“, тогава текстът придобива съвсем друг смисъл:
„А Исус му отговори: Истина ти казвам днес, ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43).
„Сега ти казвам тази истина; сега, когато всички Ме смятат за победен, когато за другите съм само един измамник и престъпник; днес, когато всички се съмняват в способността Ми да спасявам; сега ти казвам: ‘Ти наистина ще бъдеш с Мен в рая!'“
Разгледан по този начин текстът поставя акцент на уверението и гаранцията от страна на Христос, че разбойникът ще бъде спасен. Тази гаранция бива дадена сега – в деня, в момента, когато и двамата висят разпнати.
Не бива да забравяме, че ако и тези думи да са в оригиналния текст на гръцки, Исус не ги е изговорил на гръцки, а на арамейски. А в арамейския език е бил обичаен този израз: „Казвам ти днес“. Дори и в наши дни в някои ориенталски езици съществува тази езикова особеност. Също и граматиката на новозаветния идиом ни принуждава да свързваме думата „днес“ с предхождащия я глагол.
Така че тук Исус не потвърждава учението за безсмъртието на душата, а дава уверение на разбойника, че ще бъде спасен. Големият въпрос на осъдения на кръста не бил, кога ще отиде в рая, а дали изобщо ще достигне до там. Значимостта на думите на Исус е в това, че му дали уверение днес, в деня на разпятието, че един ден той наистина ще бъде с Него в рая. Макар и в този момент Христос да изглеждал като всичко друго, само не и като Спасител, точно в този момент, точно в този ден Христос дал гаранция, че изповядалият Го разбойник ще бъде спасен. Да, мястото на запетаята е много важно и може да преобърне значението на текста.
Можем да сме сигурни, че това е, което ни казва този стих, не само защото Писанието представя състоянието на мъртвите като безсъзнателно и няма как тук да си противоречи, но защото и въпросът на самия разбойник не подсказва наличието на вяра, че при смъртта душата на спасения отива веднага при Бога в небето:
„И каза: Господи Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“ (ст. 42).
Разбойникът вярвал, че спасението се получава, когато Исус се завърне в слава като Цар на царете. Това няма да се случи по-рано от Пришествието Му. Именно за него говори разбойника. Затова и не е очаквал още същия ден да отиде заедно с Исус в рая. Като евреин той е вярвал, че при смъртта ще заспи, докато Месията не го пробуди и изкара от гроба във възкресението на последния ден (Йоан 11:24). Така че този текст от Евангелието на Лука по никакъв начин не доказва, че в хората съществуват души, които излизат от телата при настъпването на смъртта.
3. Душите под олтара в книгата Откровение.
Друг от често използваните аргументи защитаващ безсмъртието на душата, е една картина от книгата Откровение:
„А когато отвори петия печат, видях под олтара душите на онези, които са били заклани за Божието слово и за свидетелството, което опазиха. И те викаха с висок глас: Докога, Господарю святи и истинни, няма да съдиш и да въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв? И на всеки от тях бе дадена по една бяла дреха; и им бе казано да си почиват още малко време, докато се допълни броят и на съслужителите им и братята им, които щяха да бъдат убити като тях“ (Откр. 6:9-11).
Наличието на души под олтара в небето, които говорят, не означава ли, че мъртвите живеят и след смъртта си? Според някои това е достатъчно доказателство, че на небето има души на мъртви хора. В изследването на този текст обаче не бива да забравяме, че става дума за символична реч. Първите пет печата на Откровението (ст. 1-11), към които спада този текст, са символични. А това изисква тук да не тълкуваме буквално. Пък и самият текст ни го показва. Душите биват облечени в бели дрехи (ст. 11). Как точно би могла една душа да носи дреха? В този пасаж става дума за натрупаното желание за справедливост спрямо мъчениците за евангелието през Средновековието и нуждата да се проведе съд, който да изчисти имената им. Това не е дискусия върху естеството на човека и случващото се с него при смъртта.
Какво е състоянието на човека при смъртта е изключително важен въпрос. Правилното му разбиране ни дава яснота за спасителния план, Божия характер и ни предпазва от опасни заблуди. Затова и към изследването му трябва да се подхожда с откритост и желание да се научи истината. Щом като Писанието не потвърждава учението за безсмъртието на душата, то трябва да се изостави и да се възприеме библейското разбиране, че мъртвите са в безсъзнателно състояние до последния ден, когато ще бъдат възкресени.
Прочетете и статията Състоянието на мъртвите и някои библейски текстове – II, в която разглеждаме текстове от творчеството на апостол Петър, които се предлагат като доказващи автентичността на ученията за безсмъртието на душата и вечно горящия пъкъл.
Използваните текстове в опит да се потвърдят чрез Библията ученията за безсмъртието на душата и вечно горящия пъкъл, не ги доказват по никакъв начин. Това са езически, а не библейски учения, които са се промъкнали в християнството и трябва да бъдат отхвърлени от всички искрени последователи на Исус Христос.