Не са малко текстовете в Свещеното писание, които са трудни и озадачаващи. Те се използват като доказващи различни, често противоположни тези. Как е възможно, един и същи текст да говори според някои едно, а според други той да казва напълно противоположното? Явно проблемът не може да е в текста. Интерпретацията е тази, която трябва да бъде подложена на съмнение.
В статията Състоянието на мъртвите и някои библейски текстове – II разглеждаме някои от писанията на апостол Петър, които често се използват в защитата на ученията за съзнателното състояние на душата след смъртта и за вечния пъкъл, но установяваме, че те говорят за нещо съвсем друго. Има обаче още такива текстове и то не само в неговото творчество, но и в това на апостол Павел. Не можем да ги подминем. Трябва да разберем, дали наистина доказват наличието на безсмъртна душа в човека, както се твърди, или не. Затова нека да продължим изследването на въпроса за състоянието на мъртвите и да видим, как то е разкрито в творчеството на апостолите Петър и Павел.
1. Напускане на хижата.
Пореден от текстовете в творчеството на апостол Петър, който бива използван от защитниците на учението за безсмъртието на душата, е този:
„И мисля, че е правилно, докато съм в тази телесна хижа, да ви подтиквам чрез напомняне; понеже зная, че скоро ще напусна хижата си, както ми извести нашият Господ Исус Христос. Даже ще се постарая, така че вие и след смъртта ми да можете винаги да помните тези работи“ (2 Петр. 1:13-15).
Използваната гръцка дума за „хижа“ е „скенома“, която означава „шатра, палатка, скиния“. Очевидно под „хижа“ Петър има предвид тялото си. В съвсем прав текст той казва, че напускането й от негова страна се отнася за неговата смърт. Но не значи ли това, че той вярва, че притежава душа, която обитава тялото му, което служи като нейна „хижа“ и която душа напуска тялото („хижата“) при смъртта? Според някои този текст казва точно това. Тъй като тук апостол Петър не влиза в уточнения, какво точно има предвид, значи е бил сигурен, че неговите читатели го разбират. Използвани са терминология и език познати на първите християни. Това допуска възможността те да са били изяснени по-рано. Понеже не намираме някакви уточнения в тази връзка в двете послания на Петър, може би друг християнски автор, писал преди него, вече се е занимавал с този въпрос. Самият Петър препоръчва посланията на апостол Павел:
„И смятайте дълготърпението на нашия Господ като средство за спасение; както възлюбеният ни брат Павел ви е писал, според дадената му мъдрост, както пише и във всичките си послания, когато говори в тях за тези работи; в които послания има някои неща, трудни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават, както правят и с другите Писания, за своята погибел“ (2 Петр. 3:15, 16).
Апостол Павел има най-големия принос в оформянето на новозаветната теология и Петър не се притеснява да препоръчва написаното от него. Но той и предупреждава, че Павел не е лесен за четене и не е никак трудно писанията му да бъдат така изопачени, че да доведат дори до погибел. И тъй като Павел е допринесъл най-много за Новия завет, сигурно няма начин да е пропуснал въпроса за хижата и за нейното напускане, за които говори Петър. Затова нека да се обърнем към творчеството на Павел за повече светлина.
2. Отделяне от тялото.
Във Второто послание към коринтяните, написано години преди писмата на Петър, апостол Павел засяга обстойно метафората за човешкото тяло като скиния, която ще бъде напусната един ден:
„Защото знаем, че ако се разруши земният ни дом, телесното ни жилище, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен… но имаме дръзновение и предпочитаме по-скоро да се отделим от тялото си и да се преселим при Господа“ (2 Кор. 5:1, 8).
Тук „телесното жилище“ е в превод на гръцката дума „скенос“, която означава „скиния“. Както сами можем да видим, тази дума е изключително сходна на използваната от Петър „скенома“. Вече можем да сме сигурни, че това, за което говори Петър, е развито по-обстойно от Павел в разглеждания текст. А той ни говори за „отделяне“ от тялото, при което можем да се „преселим при Господа“. Не е ли това текст, който съвсем ясно потвърждава наличието на душа в човека, която напуска тялото при смъртта? На пръв поглед, да. Но дали когато Павел говори за „отделяне от тялото“, има предвид точно това, което ние сме свикнали да мислим? Все пак този текст е само малка част от един по-голям пасаж, който пък от своя страна се намира в определен контекст. Сигурно там мисълта на Павел е изяснена и затова нямаме право да го пренебрегнем и да прибързваме със заключенията.
„Защото знаем, че ако се разруши земният ни дом, телесното ни жилище, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“ (2 Кор. 5:1).
В този стих апостол Павел нарича човешкото тяло „земен дом“ и „телесно жилище“. Те могат да се разрушат, но това не е толкова страшно, защото Бог ни е приготвил „здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“, който е наречен още „небесно жилище“ (ст. 2). „Вечният, неръкотворен дом“, това „здание на небесата“ трябва да е някаква противоположност, но от сходно естество на „земния дом, телесното жилище“, която представлява настоящото ни тяло. Разрушаването на едното означава навлизане във владение на другото, защото са със сходно естество. Май не може в първия случай да става дума за тялото, а във втория за душата, защото тялото и душата според популярното разбиране са пълни противоположности. Но може би следващият стих ще ни каже нещо повече:
„Затова сега стенем, като копнеем да се облечем с нашето небесно жилище“ (ст. 2).
Друга характеристика на „телесното жилище“, на този „земен дом“ е, че той причинява болка и дискомфорт. Вярващите „стенат“ в греховните си тела. И тук идва интересният момент – Павел не казва, че очаква да влезе в „небесното жилище“, а да се „облече“ с него. Картината, която се поражда в ума, е едно ново тяло, което се облича като дреха и идва на мястото на старото. Това не е картина на душа, която отива на небето.
„Стига само, облечени с него, да не се намерим голи“ (ст. 3).
Значи бидейки в земния ни дом, в който стенем (настоящото ни тяло), ние можем да се облечем с небесното ни жилище. Също така обаче е възможно и да останем облечени със земния ни дом, но да се окаже, че можем да се намерим голи. Явно обличането с небесното жилище трябва да означава преобразяването на грешното тяло при Пришествието, но какво пък значи това хем да си облечен със „земния дом“, хем да се окаже, че си гол? Следващият стих го изяснява:
„Наистина, докато сме в това тяло, стенем обременени. Затова не искаме просто да се съблечем, а да се облечем в небесното тяло, та смъртното да се погълне от живота“ (ст. 4).
Павел повтаря идеята си, че „докато сме в това тяло“, в момента ние сме обременени и стенем. Естествената реакция в такъв случай би била да желаем да се съблечем, но за апостола това положение не е съвсем приемливо – това ще означава, че трябва да остане гол. Не, той не иска да се съблича, а да се облече в „небесното тяло“. Това помага донякъде да се разбере, какво апостолът има предвид, но все пак цялата тази игра с думи и метафори не е много ясна. Последният израз внася нужната светлина: „та смъртното да се погълне от живота“. Обличане с небесното тяло и така смъртното се поглъща от живота. Този израз прилича много на един, който Павел вече е използвал в предишното си послание към коринтяните, където говори за възкресението и преобразяването на телата при Пришествието:
„А това казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното. Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в един миг, докато трепне око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, да се облече в безсмъртие. А когато това, тленното, се облече в нетление и това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: ‘Погълната бе смъртта победоносно’. ‘О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?'“ (1 Кор. 15:50-55).
Когато Христос се завърне в славата Си, Той ще преобрази тези, които са Го дочакали живи. Да, ще има поколение от Негови последователи, които няма да вкусят смърт. Но в греховните си тела, в този „земен дом“, в това „телесно жилище“, в тази плът и кръв, те не могат да наследят Божието царство. Трябва да бъдат преобразени, което ще се случи само за един миг при завръщането на Исус. Тогава тленното ще се „облече“ в нетление и смъртното ще се „облече“ в безсмъртие (1 Кор. 15:53). Смъртта ще бъде погълната победоносно (ст. 54), смъртното ще бъде погълнато от живота (2 Кор. 5:4). Това потвърждава извода ни, че когато говори за обличането с небесното жилище, Павел има предвид преобразяването на тялото на живия вярващ при Пришествието. Тази е била неговата мечта. Това означава за него да се „облече в небесното тяло“ (2 Кор. 5:4).
В такъв случай, ако живеенето в „земния дом“, в „телесното жилище“ (което е обременяващо и кара вярващия да стене) се отнася за живота в греховното тяло, а „обличането в небесното тяло“ (ст. 4), „обличането с нашето небесно жилище“ (ст. 2) касае преобразяването на тялото на живия вярващ при Пришествието, какво трябва да означава „събличането“, при което вярващият се „намира гол“ (ст. 3, 4)? Единствената възможност е това да се отнася за смъртта. „Голотата“ е метафора за смъртта, но не в смисъл, че при смъртта душата напуска тялото и продължава да съществува в такова състояние без тяло, а в смисъл да бъдеш лишен от всичко:
„И каза: Гол излязох от утробата на майка си; гол ще и да се върна там…“ (Йов 1:21а).
Смъртта е състояние на голота – изгубваш всичко, което си притежавал. Апостол Павел вече е сравнявал смъртта с голота:
„Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще поникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; но Бог му дава тяло, каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло“ (1 Кор. 15:36-38).
Голото зърно, също както „телесното жилище“, ще умре и ще се разложи. „Голотата“ е израз отнасящ се за смъртта. Разбира се, смъртта на вярващия не е страшна, защото от гледна точка на неговото преживяване трае само един миг (1 Кор. 15:52) и след това верният поклонник излиза от нея възкресен в нетленно тяло. Но по-доброто положение според Павел е, ако изобщо не се стигне до смъртта и Исус бъде посрещнат приживе. Към момента на писането на Второто си послание към коринтяните Павел е копнеел точно за това, това се е надявал да се случи с него (1 Сол. 4:15, 17; 1 Кор. 15:51). Умирането е било равнозначно на събличане за апостола, което той се е надявал да избегне.
Когато човек бъде примирен с Бога и връзката с Него бъде възстановена чрез Христос, когато вкуси от вечния живот, който е в Христос, тогава няма начин да не поиска да премине от живот в живот, от настоящия живот в по-добрия живот, без над него да се стовари сянката на смъртта. Нещо повече:
„А Бог е, Който ни е направил точно за това и ни е дал Духа в залог“ (2 Кор. 5:5).
Изобилието на живота в Исус е толкова сладко и обхватно, че поражда желание да се ходи повече и повече в този живот. Тогава се осъзнава, че вечният живот не е някакво ново изобретение. Това е животът, за който първоначално сме били създадени. Греховните тела, в които стенем обременени, нямат капацитета за това – външният човек непрекъснато тлее (2 Кор. 4:16). Но Господ дава Духа Си на новородения вярващ, Който е гарант, че първоначалният план на Бога за човека ще се осъществи. Смъртта няма да има последната дума. Човекът ще живее вечно. Този живот е започнал с приемането на Христос за личен Спасител и макар към момента грешното тяло да е пречка за възползването в пълнота от спасението и вечния живот, един ден той ще погълне смъртта и греховното завинаги. Сега вече можем да разберем, какво точно казва апостол Павел в този труден текст:
„И така, нека бъдем дръзновени и да знаем, че докато живеем в това тяло, ние сме далеч от Господа (защото с вярване ходим, а не с виждане), но имаме дръзновение и предпочитаме по-скоро да се отделим от тялото си и да се преселим при Господа“ (2 Кор. 5:6-8).
Животът в тялото, в „земния дом“, в „телесното жилище“, е живот далеч от Господа. Съгрешаването на човечеството го е откъснало от възможността да живее във видимото присъствие на Бога (Исая 59:2) и греховното, земно тяло поддържа тази дистанция. „Докато живеем в това тяло, ние сме далеч от Господа“ (2 Кор. 5:6), защото възкръсналият и възнесъл се Господ обитава небето, а ние живеем на земята. Това не значи, че не можем да сме във връзка с Него, но тази връзка е вече едно ходене с вяра, защото няма как да сме в Неговото присъствие и да Го виждаме с очите си (ст. 7). Желанието обаче на новородения вярващ да бъде с Господа и да се наслаждава в пълнота на връзката с Него във видимото Му присъствие е толкова голямо, че той предпочита да се „отдели от тялото си“ и така да се „пресели при Господа“ (ст. 8). Когато е в „земния дом“ ходенето му с Бога е чрез вяра, защото „земният дом“ не позволява живот във видимото присъствие на Бога. Когато е облечен с „небесното жилище“, ходенето му с Бога е вече чрез виждане, защото при Пришествието е получил нетленно тяло, което може да съществува в святото присъствие на Божеството (1 Кор. 15:50-55; 1 Сол. 4:16, 17). Така че когато Павел казва, че предпочита да се отдели от тялото си и да се пресели при Господа, той няма предвид отделяне на душата му при смъртта, а преобразяването на тялото му при Пришествието, което той иска да посрещне като жив. Той не иска да умре. Той вече е отрекъл идеята за умирането (2 Кор. 5:4). Апостолът иска да премине от едно състояние на съществуване към друго, без да преживява смъртта – нещо, което всеки новороден последовател на Христос желае. Така че няма как тук да се търси доказателство за съществуване на душа след смъртта.
Чрез тази обстойна дискусия Павел оформя път за използване на определени изрази и терминология от християните след него. Затова и днес ние трябва да ги разбираме с вложеното от него значение, а не с това, което се поражда в нас по асоциация.
Апостолът продължава:
„Затова и ревностно се стараем да Му бъдем угодни, било когато живеем в тяло, било когато го напускаме“ (2 Кор. 5:9).
Когато казва „напускаме“, Павел има предвид отделянето от тялото (ст. 8), което се отнася за преобразяването на тялото при Второто пришествие. Още докато „живее в тяло“, новороденият вярващ има стремеж да живее в хармония с Божията воля и да Му бъде угоден. При „напускането“, при получаването на нетленното тяло, това ще е нещо, което ще се случва съвсем естествено.
„Защото всички трябва да застанем открити пред Христовия съд, за да получи всеки според каквото е правил в тялото – било добро или зло“ (ст. 10).
Всички живели и живеещи на земята хора ще минат през небесния съд. Ключовият момент на този съд за вярващите е разглеждането на делата им (Екл. 12:13, 14; виж и Откр. 20:12, 13), защото единствено по делата им може да се установи наличието на вярата (Яков 2:20-22), чрез която могат да бъдат спасени (Ефес. 2:8). Затова за вярващия има значение, какво е правил „в тялото“. Така вече изразът „в тялото“ се отнася за живота, който водим в настоящото ни положение и спрямо който ще се решава за нашата годност да живеем на небето. Той по никакъв начин не загатва, че в тялото съществува душа, която го напуска при смъртта.
Тъй като изразите, които Павел използва в този пасаж, са няколко, нека да ги обобщим и да видим тяхното значение:
Лесно е да заключим, че тези изрази и това тяхно значение са станали част от речника на първите християни. В това им значение ги е разбирал и използвал и апостол Петър. Затова когато във 2 Петр. 1:13-15 той говори за тялото си като „хижа“/“скиния“ и за напускането й от негова страна, той наистина говори за смъртта си, но няма предвид безсмъртна душа, която обитава тялото му и която го напуска при смъртта, а изпадането в състояние на голота – смъртта на вярващия, в която той чака възкресението на тялото си при Пришествието. Така че 2 Петр. 1:13-15 не може по никакъв начин да бъде използван като доказателство за автентичността на доктрината за безсмъртната душа.
Също така установихме и че текстът от 2 Кор. 5 гл., който на пръв поглед потвърждава учението за безсмъртието на душата, изобщо не говори за това. В него има изрази, които при нас вече са обремени със значение свързано с безсмъртието на душата, но Павел не ги използва в този смисъл. Чрез тях тук той потвърждава теология, която вече е била развита, а именно, че спасените – живи и мъртви – ще получат вечен живот и нетленни тела при Пришествието на Христос. Макар за вярващия смъртта да не е страшна, огромното желание на Павел е да бъде жив, когато Господ се завърне и да Го посрещне без да е бил подчинен на смъртта.
3. Отиване при Христос или оставане в тялото.
Няколко години след написването на Второто послание към коринтяните апостол Павел пише писмото си до филипяните. То съдържа текст, който също се използва от защитниците на учението за безсмъртието на душата:
„Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка. Но ако живея в тялото, тогава моето дело ще принесе плод; и така, не зная какво да избера, защото ме запленяват и двете възможности, понеже имам желание да си отида и да бъда с Христос, което би било много по-добре; но да остана в тялото е по-нужно за вас“ (Фил. 1:21-24).
Щом като Павел твърди, че оставането му в тялото ще принесе полза на другите Христови последователи, но ако отиде при Христос, ще е по-добре за него, не значи ли това, че апостолът загатва, че притежава душа, която трябва да напусне тялото му при смъртта и по този начин да отиде и да бъде завинаги с Христос? Сигурно някой би интерпретирал така този текст. Но това може да стане, само ако пренебрегне разкритото вече от Павел по този въпрос (и което разгледахме по-горе). Когато говори за живота „в тялото“, апостол Павел има предвид живота, който водим в настоящото ни положение и спрямо който ще се решава за нашата годност да живеем на небето (2 Кор. 5:1-10). Това е животът на новородения вярващ, който той води с вяра в Христос и при който неговото его всекидневно умира (Гал. 2:20). Апостол Петър е разбирал този израз по същия начин:
„За да живеете през останалото в тялото време не вече по човешки страсти, а по Божията воля“ (1 Петр. 4:2).
Няма как в посланието си към филипяните апостол Павел да е променил възгледа си за човешкото естество и за това, което се случва с него при смъртта. Той използва терминология и език, които вече е обяснил и са познати на читателите му. Разликата е, че тук той вече допуска възможността да умре мъченически за Христос и да не Го дочака жив, както се и случва няколко години по-късно (2 Тим. 4:6-8). Но желанието на апостола е да прослави Христос, в каквато и ситуация да е:
„Според усърдното ми очакване и надежда, че няма в нищо да се посрамя, но че както винаги, така и сега ще възвелича Христос в тялото си – с пълно дръзновение било чрез живот, или чрез смърт“ (Фил. 1:20).
„В тялото си“ вярващият трябва да възвеличава и прославя Исус Христос. Това трябва да се изпълнява всекидневно в неговия живот, но може да се случи и чрез претърпяване на мъченическа смърт. Апостол Павел вече е виждал тази възможност за себе си и се е надявал, че няма да се посрами в това. Ако живее, за него това е живот на пълно посвещение на Христос (ст. 21), при който той принася полза за другите (ст. 22, 24). Обаче за него вече е приемлива и идеята за мъченическа смърт, защото така той пак възвеличава Господа (ст. 20). Това има и друга положителна страна (ст. 21), защото така апостолът ще заспи в съня на смъртта, който от гледна точка на умиращия е само един миг и след това ще отвори очи, за да види пред себе си Спасителя и никога повече да не се раздели с Него (1 Кор. 15:51, 52; 1 Сол. 4:16, 17). Когато Павел казва „да си отида и да бъда с Христос“, той повтаря идеята за „събличането“ до деня на Пришествието, която няколко години преди това е представил на коринтяните като по-малко предпочитана, но също така възможна (2 Кор. 5:3, 4). Така че няма как в изследвания тук текст от Посланието към филипяните той да поддържа езическото учение за безсмъртието на душата. Малко по-нататък в посланието си апостолът потвърждава вярата си във възкресението на тялото като изход от смъртта (Фил. 3:10, 11, 20, 21).
Някои текстове от писанията на апостолите Петър и Павел се използват, за да се потвърди чрез Библията автентичността на учението за безсмъртието на душата. Тези текстове обаче по никакъв начин не доказват това езическо учение. Нито Петър, нито Павел противоречат на разбирането на цялото Писание за безсъзнателното състояние на хората по време на смъртта.