Когато на 29 юли 1913 г. Албания станала независима, нямала нито президент, нито цар. Затова народът пожелал Халим Едине, турски принц, да дойде и да оглави нацията като техен крал. Принц Едине не бил съвсем сигурен, дали желае да бъде крал на Албания. Затова известно време отлагал да оповести решението си и албанският народ се изпълнил с очакване и тревога.
Тогава един ден пристигнала телеграма, че принцът е приел и е на път за Дурацо, столичния град. Няколко дни по-късно новият държавен глава пристигнал в златна каляска. Носел блестяща униформа украсена с медали. На бедрото му висяла блестяща кама. Бил висок и изглеждал така, както трябвало да изглежда един истински крал. Когато заговорел, всеки се заслушвал като омагьосан. В продължение на пет дни той бил посрещан с най-големите почести. Бил канен на банкети и оглавявал паради из града. Получил много и скъпи подаръци.
След това неочаквано пристигнала телеграма от турския султан, че човекът, който се представял за принц в Дурацо, е всъщност самозванец и измамник. Принц Едине бил все още в Турция. Хората просто не можели да повярват. Бързо изтичали при своя „крал“, за да поискат обяснение, но той, разбира се, бил изчезнал. Знаел, че измамата не можела да продължи твърде дълго. Всъщност това бил Ото Вайт, цирков изпълнител, който много приличал на принца.
Дали понякога аз и ти не действаме като самозванци? Може би се обличаме като християни, говорим като християнин и с цялото си поведение показваме, че сме добри християни, докато дълбоко вътре в нас се таи нещо различно. Сигурно е възможно да измамим приятелите си, Бог обаче не можем да измамим. Идва време, когато всичко покрито ще се открие и цялата Вселена ще узнае, какви сме в действителност. Исус Христос остро осъжда лицемерието и ни съветва да не вършим добрите си дела за пред хората, докато сърцата ни остават непроменени. Добрите дела трябва да бъдат само за Божията прослава.
Човечеството се стреми към съвършенство, но го търси на погрешните места. Единствен Исус може да го разкрие. Истинското съвършенство се намира в Христос във всеки етап от израстването на вярващия. Чрез Бога то е постижимо (Матей 5:48).
След като Спасителят разгледал, какво представлява закона, започнал да обяснява различни други положения на прилагането на правдата в живота:
„Внимавайте да не вършите благодеянията си пред човеците, за да ви виждат; иначе нямате награда при своя Отец, Който е на небесата. И така, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалени от човеците. Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда. А когато ти правиш милостиня, нека лявата ти ръка не узнае какво прави дясната, за да става твоята милостиня в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве. И когато се молите, не бъдете като лицемерите; защото те обичат да се молят, стоящи по синагогите и по ъглите на улиците, за да ги виждат човеците. Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда. А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, Който е в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве… А когато постите, не бъдете унили като лицемерите; защото те помрачават лицата си, за да ги виждат човеците, че постят. Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда. А ти, когато постиш, помажи главата си и умий лицето си, за да не си личи пред човеците, че постиш, а само пред твоя Отец, Който е в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:1-6, 16-18).
Няма как да е изненада, че с практики толкова съществени за верския живот като даването на милостиня, молитвата и поста, може да се злоупотреби. Подобно опорочаване злепоставя благочестивия живот по принцип и определя злоупотребяващия като лицемер. Сякаш е невъзможно Христос да подмине този въпрос. Трябва да намерим начин да се вслушаме в поучението Му.
1. Стремеж към одобрение от хората.
Десетте заповеди са най-малкото нещо, което Бог изисква от човека, минимумът в послушанието към Бога. Затова и символично те били означавани с най-малката буква от еврейската азбука – „йод“ (йота). Но това трябва да означава също и че има и друго, което Бог изисква от човека. С послушанието към закона нещата не се изчерпват.
Тук може да се получи някакво объркване. От една страна има някакъв минимум, който е свързан с послушанието и поведението и който Бог изисква от човека. От друга страна извън дадения минимум има още неща, към които Бог има определени очаквания и които отново са свързани с послушанието и поведението. Наистина е възможно човек да се обърка.
Проблемът може би е в неяснотата на вярващия относно положението си пред Бога. Сякаш небето изглежда мълчаливо по този въпрос и човек се обърква. Затова, може би съвсем несъзнателно, отнася всичко до делата – какво върши и какво – не. Но и тук може да има незнание, дали се върши това, което Бог одобрява или не. И тогава, сигурно пак несъзнателно, човекът започва да търси успокоение в одобрението от хората. Може би ще получи нужната му сигурност, ако хората започнат да го хвалят, че е добър и благочестив човек. Това може би наистина означава, че стои добре и пред Бога.
Разбира се, всеки се нуждае от одобрение. Това е една дълбока нужда заложена у всеки. Но одобрението трябва да се търси на правилното място. Иначе може да се получи това:
„Внимавайте да не вършите благодеянията си пред човеците, за да ви виждат; иначе нямате награда при своя Отец, Който е на небесата“ (Матей 6:1).
Изглежда, че естествената нужда от одобрение може постепенно да прерасне в постоянен стремеж на търсене на хорското одобрение. Затова Христос предупредил: „Внимавайте да не вършите благодеянията си пред човеците, за да ви виждат! Трябва да сте много внимателни, защото изкушението е голямо. В крайна сметка, ако го правите, загубвате Божието благословение.“
Разбира се, разрешението на този проблем отново е Христос. Когато сме близо до Него, Той просветлява съзнанието ни, дава Своето одобрение, носи истинската увереност, така че да имаме необходимата ни яснота по въпроса и да не сме зависими от хорското одобрение за нивото на християнството ни. Всичко, с което искаме да изтъкнем праведността си пред хората, премахва възможността Господ да ни похвали и приеме. Така концентрираме поведението си само около човешките похвали и се задоволяваме с много малко и суетно. Но в Христос можем да имаме сигурността, че сме приети от Бога и да се предпазим от тази грешка.
2. Дела водещи до одобрение от хората.
В разглеждания текст откриваме една формула за противопоставяне на поведения: „Когато (правиш нещо), не (прави, както еди си кой). Но когато (правиш това нещо), прави го (еди си как).“ На тази структура са изградени Христовите съвети относно три дела, които могат да доведат до одобрение от хората: правенето на милостиня, молитвата и постът.
1) Правенето на милостиня
По какъв начин правенето на милостиня може да се използва, за да се спечели хорското одобрение?
„Внимавайте да не вършите благодеянията си пред човеците, за да ви виждат; иначе нямате награда при своя Отец, Който е на небесата. И така, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалени от човеците. Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда“ (Матей 6:1, 2).
Човекът, който иска да се прослави, винаги намира, как и кога да го направи, дори и когато прави милостиня. В стремежа към търсене на слава времето винаги е готово за проявяване. В дните на Исус лицемерите правели милостинята си по синагогите, когато имало хора, за да ги видят или по улиците – отново, където са многото хора. Наистина човекът има нужда да получи нечие одобрение при милостинята си. Но вместо тези религиозни хора да търсят само Божието, предпочитали човешкото, че е по-бързо. Но така тези лицемери изчерпвали правата си за похвала, защото вече я били получили от хората. Господ искал да им я даде, но те вече били получили полагаемото си и нямало място за повече. Когато Господ хвали, това значи спасение. Щом като няма възможност вече да ги похвали, това трябва да означава погубването им.
Добре, правенето на милостиня може да се използва като средство за спечелването на одобрението на хората. Но има ли и начин да се извършва така, че да не е за пред хората и при който да се прослави Бог? Да, има:
„А когато ти правиш милостиня, нека лявата ти ръка не узнае какво прави дясната, за да става твоята милостиня в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:3, 4).
Това е начинът – левицата да не знае, какво прави десницата. Десницата е тази, с която се прави милостинята. (Левичарите да не се сърдят – въпросното учение няма нищо общо с дискриминация.) Десницата е разумното действие на човека – нещо, което той прави с разбиране и има Божието благословение за това.
Малко преди това във връзка с греховете на пожелаването Исус посочил десницата като част от тялото, която е най-изкушена да краде:
„И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла“ (Матей 5:30).
Там Исус засегнал и въпроса за милостинята:
„Дай на този, който проси от теб…“ (Матей 5:42а).
Препоръката е, вместо да се краде (вместо да се отнема), да се дава (да се отделя от наличното за нуждите на другите):
„Който е крал, да не краде вече, а по-добре да се труди, като върши с ръцете си нещо полезно, за да има да отделя и на този, който има нужда“ (Ефес. 4:28).
„Давай с дясната ръка, но лявата да не знае“, казал Христос. С други думи, когато правиш милостиня, прави я много скришно. Това е начинът на правене на милостиня, която се приема от Бога. Той няма нищо общо с парадирането с набожността. И понеже тази милостиня е скрита, хората не узнават за нея и в резултат на това – не похвалват. Тогава остава само похвалата на Бога. А това означава спасение. Така е по-добре, защото благославящият сам бива благословен. Въпреки че не това е била целта му, той няма да остане без наградата си. Благословение очаква готовите да правят добро на нуждаещите се. Би било великолепно да се следва съвета на Христос относно правенето на милостиня.
2) Молитвата
Но правенето на милостиня не е единственото дело, чрез което може да се спечели одобрението на хората. Има и още. Например, молитвата:
„И когато се молите, не бъдете като лицемерите; защото те обичат да се молят, стоящи по синагогите и по ъглите на улиците, за да ги виждат човеците. Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда“ (Матей 6:5).
По времето на Христос фарисеите имали точно определени часове за молитва. И когато часът ги заварвал по улиците, което ставало много често, се спирали, за да изрекат формалните си молитви и да бъдат похвалени за набожността си. Ама че лицемерие, а?
Моленето създава идея за набожност и с това може да се грабне вниманието на хората. Когато то се прави така, че да е в контраст с другите хора и нарочно те да го забележат, значи мотивите в молитвата са съвсем различни от желанието за разговор с Бога. Не желаеш да общуваш с Бога, а просто да получиш хорските похвали, че си много набожен човек.
Когато часът за молитва ги заварвал на улицата, лицемерите по времето на Исус заставали не просто на улицата, а по ъглите на улиците. Те търсели максимално голям поток, колкото се може повече хора, колкото се може повече хвалби и от тук, може би, по-голямо удовлетворение, че стоят добре пред Бога. Но така те отново изчерпвали възможностите на Бога да ги хвали и в крайна сметка тези хора ще останат без спасение. Колко жалко! Да си на крачка от спасението и да го загубиш заради хорското одобрение.
Добре, а каква тогава е молитвата, която Исус препоръчва?
„А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, Който е в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:6).
Молитвата е нещо интимно, свързано е с моите отношения с Бога и другите хора нямат право да надникват там. В противовес на правеното от лицемерите препоръката е: „Моли се навътре, скрит. Молитвата е за теб и Бога, а не за хорските погледи и техните похвали.“ И тогава Господ ще те благослови.
Ето какъв ще бъде резултатът от една такава молитва:
„В тайното място за молитва, където никое око освен Божието не може да види и никое ухо освен Божието – да чуе, можем да излеем пред Бащата на безграничната милост нашите най-съкровените желания и копнежи. В покоя и тишината на душата този глас, който винаги отговаря на вика на човешката нужда, ще говори на сърцата ни“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 84).
Какво благословение носи личната молитва на скрито, уединено място! Никоя човешка похвала не може да замени удовлетворението на душата, когато Господ й заговори в покоя и уединението. Христос иска да сме благословени в молитвата и затова трябва да я превърнем в средство за общуване с Него, каквото тя в действителност е, а не в средство за получаване на хорските похвали. Само тогава се получава истинското уверение, че Господ ни приема.
3) Постът
Подхващайки идеята за молитвата като средство за получаване на одобрението на хората, Христос разгледал и една особена форма на молитвата, която също може да бъде използвана за грабване на вниманието на хората. Това е постът:
„А когато постите, не бъдете унили като лицемерите; защото те помрачават лицата си, за да ги виждат човеците, че постят. Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда“ (Матей 6:16).
В древността, когато принадлежащите към Божия народ се смирявали пред Бога поради съдбите Му върху тях, те изразявали своето покаяние и смирение чрез пост, при който посипвали главата си с пепел, покривали тялото или главата си с вретище, а също и раздирали дрехите си. Както сами се досещаме, това са все неща, които се забелязват от всички.
Когато след вавилонския плен юдеите решили да служат само на истинския Бог, постенето станало неизменна част от верския им живот (виж Лука 18:11, 12). Поради особеният му начин на правене обаче някои от тях се изкусили да показват чрез него, колко са смирени и праведни, и така да печелят похвалите на другите. А според Исус постът е нещо много важно за успешния молитвен живот на вярващия (Матей 17:19-21) и следователно не трябва да се превръща в театър. Постът е от голяма значимост. Свързан е с придобиването на вярата, с която се спасяваме. Това означава, че трябва да имаме правилно отношение към него. Той в никакъв случай не трябва да се превръща в средство за търсене на похвала от човеци.
Христос препоръчал в постенето да не бъдем като лицемерите. Защо ги нарича „лицемери“? Нали наистина постят и не лъжат в това, че в този ден не ядат и не пият? Така е. Но чрез лицето и поведението си разкриват състояния, които не преживяват. Разкриват смирение, покаяние, съкрушен пред Бога дух, които изобщо не отговарят на печалната истина на техните сърца. Затова Исус препоръчал нов начин на провеждане на поста:
„А ти, когато постиш, помажи главата си и умий лицето си, за да не си личи пред човеците, че постиш, а само пред твоя Отец, Който е в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:17, 18).
С други думи Исус казал: „Забравете древната традиция на провеждането на поста! Толкова вече сте се формализирали с този начин, че напълно сте загубили истинското значение на поста. Затова забравете за него! Предлагам ви нов начин – никакво вретище, никаква пепел по главите, никакви разкъсани дрехи, а точно обратното – бъди чист, изкъпан, напарфюмиран, като че ли отиваш на сватба. И така никой да не те разбере, че постиш. И тогава ще имаш Божието благословение!“
Съветът е да оставим всяко лицемерие. Дори през поста ни наистина да преживяваме покаянието и смирението, не трябва да го показваме на хората, за да не ни възприемат като лицемерите, които вече познават. По никакъв начин не трябва да парадираме с набожността си.
Другият проблем е, че понеже постът е свързан с въздържане най-малко от храна, понякога сме изкушени да го възприемаме като средство за наказание и бичуване, с което, дори и скрито от хората, да спечелим Божието благословение и да получим отговор на някоя наша молитва. Но той не е и това:
„Целта на постенето, което Бог ни призовава да извършваме, не е да се измъчва тялото заради греха на душата, а да ни се помогне да осъзнаем ужасното естество на греха, като смирим сърцата си пред Бога и получим Неговата опрощаваща благодат“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 87).
Постът не е за измъчване на тялото, а за преживяване на Божията опрощаваща благодат. А тя доставя толкова радост в душата, че нищо друго не може да се сравни с нея. Истинската религия носи много радост. Христовата религия в действителност е радостна и привлекателна. Но практикуването й не трябва да има за цел привличането на хорското одобрение. Правенето на милостиня, молитвата и постът трябва да се вършат скрито и в смирение, което само Господ вижда.
3. Скрит пред хората – открит пред Бога.
Разбира се, най-добрият пример за вършене на нещо не заради похвалата, е Исус Христос. Той е Личност, Чиято публична дейност Му носела много слава, защото изцелявал, възкресявал мъртви, укротявал бури, хранел гладни множества. Това няма как да се скрие и е нормално славата да е нещо съпътстващо служенето Му. Но във всичко това Той оставал смирен. Никога влиянието и властта, които имал, не Го главозамаели. Никога не злоупотребил с тях. Никога целта Му не била хорското одобрение. Във всичките Си дела Той прославял Отец (Йоан 12:28). Той поучавал учениците Си и народа, че не трябва да търсят одобрението за делата си. Все пак то наистина ще дойде един ден, но от Бога. И Спасителят показал в Своя живот точно това – в резултат на Неговия смирен живот и саможертва Отец Го извисил над всяко началство и власт и потвърдил Неговото поучение (Ефес. 1:20, 21; Кол. 2:10).
Така трябва да живеем и ние – да бъдем скрити пред хората, а да сме открити пред Бога. Това е най-добрият начин да направиш добро на някой, пък дори и това да е просто едно наместване на чанта.
Една жена се мъчила да смести багажа си на определеното място над седалката в самолета. Тя просто била ниска и не можела да се справи. Никой не я забелязвал зает с настаняването си. Тогава един висок мъж, идващ по пътеката със семейството си, я видял и натиснал чантата от задната страна. Чантата се наместила.
Жената не разбрала, че някой й помогнал. Затова и не изказала благодарност и седнала на мястото си. Детето на мъжа тихичко му казало: „Татко, тази жена не разбра, че ти й помогна.“
„Това е най-добрият начин да помогнеш на някого“, отговорил бащата.
Изкушението да правиш добро, за да те видят и да получиш благодарност и похвала, не е никак малко. От друга страна можеш да се почувстваш наранен и обиден, ако направиш някакво добро, но никой не го забележи. И все пак, точно към това сме призовани. Самият Христос се стремял да помага по начин, чрез който да издигне Отец, а не Себе Си. Когато никой не разбере за доброто, което си направил и поради това не изкаже дължимата благодарност, остава само Божията похвала – чистата награда от небето. И тогава ще имаш благословението на наместената чанта. Всъщност това не е чак толкова трудно. Не го пропускай!
Прочетете и статията Лице обърнато към теб, която също се занимава с Планинската проповед на Исус Христос.