Попитали някога един мъдрец: „Кой е най-щастлив?“
„Бог“, бил отговорът.
„А след Него?“
„Този, който най-много прилича на Него.“
Щастието е основна човешка потребност. Всеки иска да бъде щастлив. Но стремежът към това щастие се проявява по различни начини. Много хора го търсят в удоволствията, в преживяванията галещи чувствата и страстите или повдигащи адреналина. Най-често като че ли хората си мислят, че щастието се постига чрез повече притежания – колкото повече имаш, толкова по-щастлив ще си. Дали това са правилните средства за постигането му?
Хенри Дръмонд казва: „Повечето хора са тръгнали да търсят щастието по съвсем грешен път. Те мислят, че то се състои в имане и вземане. А то се намира в даване и споделяне.“ Според г-н Дръмонд щастието не е в имането и вземането, а в даването. А според онзи мъдрец, то е в богоподобието. Богоподобие = щастие.
Интересно ще е да разберем, коя е Исусовата рецепта за постигането на щастието и освобождаването от потискащите и сковаващи емоции. Има ли изобщо такава?
Препоръката на Христос към последователите Му е да бъдат търпеливи по време на някакви репресии и да поемат създаденото напрежение, но и да бъдат готови да търсят правата си, когато е необходимо. Вярващият трябва да е съгласен да дава и прави повече, отколкото му налага гражданската власт, дори и понякога това да не е справедливо. Трябва също да е внимателен към искащите пари, но и да не ги отхвърля съвсем (Матей 5:38-42).
След като поставил отношенията на вярващите на съвсем друга основа, Исус още повече задълбочил изискванията Си за характер и извисил поведението на Неговия народ до невиждани висоти. Той разкрил, кои могат да са най-щастливите:
„Чули сте, че е било казано: ‘Обичай ближния си, а мрази неприятеля си.’ Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец, Който е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните. Защото ако обичате само онези, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?“ (Матей 5:43-47).
Постигане на щастие чрез любов към враговете? Това наистина трябва да е едно радикално учение.
1. Опасност от подхранване на омраза към враговете.
Използвайки онази формулировка, чрез която погрешното да се отличи, а истината и Неговият авторитет като тълкувател на закона да изпъкнат, Христос казал:
„Чули сте, че е било казано: ‘Обичай ближния си, а мрази неприятеля си'“ (Матей 5:43).
Сега, в края на тълкуванието на закона, Исус се занимава с обобщението на заповедите. Изглежда, че това е бил важен въпрос за ранните християни. В препоръката на Христос към богатия младеж да спазва заповедите, според версията на Матей Спасителят приключва изброяването им с едно обобщение:
„Каза Му: Кои? Исус отвърна: Тези: Не убивай; не прелюбодействай; не кради; не лъжесвидетелствай; почитай баща си и майка си; и обичай ближния си както себе си“ (Матей 19:18, 19).
Всичките изброени заповеди биват обобщени в една. Разбирането на ранните християни по този въпрос проличава най-добре от думите на апостол Павел:
„Понеже заповедите: ‘Не прелюбодействай’; ‘Не убивай’; ‘Не кради’; ‘Не пожелавай’ и която и да било друга заповед се заключават в тези думи: ‘Да обичаш ближния си, както себе си'“ (Римл. 13:9).
Първите последователи на Христос са вярвали, че отделните заповеди се заключават в любовта към ближния. Но не само християните са имали такова разбиране. Още от зората на своето съществуване като нация Израил бил учен от Мойсей, че вторите шест заповеди от Декалога отнасящи се до отношенията с хората са нещо повече от въздържане от зли постъпки:
„Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против онези, които са от народа ти, а да обичаш ближния си, както себе си. Аз съм Господ“ (Лев. 19:18).
Тук принципът на любов е изказан ясно. Евреите са знаели, че трябва да обичат ближните си. Но съществува ли в Стария завет заповед точно във вида, в който я формулирал Исус: „Обичай ближния си, а мрази неприятеля си“? Спасителят казал, че така е била позната на евреите: „Чули сте, че е било казано.“ Казано или писано? Ако е казано това, къде е казано? Ако е писано, писано ли е в Стария завет? Не. Там такова нещо не можем да открием. В случая Христос говори за заповед от юдейската традиция. Нейните тълкувания вече били много популярни сред Божия народ и се приемали като еднакво авторитетни заедно с Писанията на пророците. Но поставянето на човешките разбирания (колкото и добри да са те) наравно с авторитета на боговдъхновеното Писание е много опасно начинание.
В Стария завет, предимно в псалмите, понякога се изразява едно като че ли доста негативно отношение към враговете. Но то може да представлява просто визиране на Божиите врагове и призив Господ да се намеси, а не човекът да взима инициативата в свои ръце. Може също да изразява момент на дезориентация, объркване и разколебаване на автора. Ето един пример:
„Непременно ще поразиш нечестивите, Боже; и така, отдалечете се от мене, кръвожадни мъже. Защото говорят против Тебе нечестиво и враговете Ти се надигат против Тебе заради суета“ (Пс. 139:19, 20).
Враговете са Божии и псалмистът призовава Бог да се намеси. Това води Давид до следващото много силно изказване:
„Не мразя ли, Господи, онези, които мразят Теб? И не се ли гнуся от онези, които се надигат против Тебе? Със съвършена омраза ги мразя, за неприятели ги смятам“ (ст. 21, 22).
Тук като че ли се толерира и дори насърчава омразата към враговете. Но за да не отидем към погрешния извод и за да покаже, че иска нещата да са под Божия контрол, Давид продължава:
„Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; опитай ме и разбери мислите ми; и виж дали има в мене оскърбителен път; и ме води по вечния път“ (ст. 23, 24).
Това вече оформя нещата по съвсем друг начин. Давид чувства, че не всичко в него е наред и иска Господ да вземе нещата в Своите ръце.
И в Планинската проповед Христос показва, какво трябва да стане с човешкото сърце, когато Господ го вземе в ръцете Си. Има такива моменти в Стария завет, които могат да подведат при едно по-повърхностно и тенденциозно изследване. И евреите взели тези изказвания от контекста им и ги превърнали в едно чудовище, което с божествен авторитет подстрекавало омразата сред Божия народ.
Това изглежда не е прецедент. Винаги съществува опасността християнинът да сложи своята любов в много строги граници и за всичко това да се позовава на божествения авторитет – този и тази мога да обичам, но тази и този – не. Затова Исус като най-висша власт и последна инстанция трябвало да изчисти и този проблем.
2. Авторитетно тълкувание на обобщението „Обичай ближния си както себе си“.
Засягайки проблема с подстрекаването на омразата сред Божия народ Спасителят казал:
„Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят“ (Матей 5:44).
Думите на Христос вече били породили недоумение у слушателите Му. Били призовани да обърнат и другата буза, когато бъдат ударени (ст. 39). Те не очаквали подобно нещо и стоели в недоумение. Непрекъснато били надъхвани спрямо враговете да ги мразят и ненавиждат, а сега чували нещо съвсем друго. Едно радикално учение за любов към врага.
Това може да е изненадващо и за нас. Ако става дума само за любов към ближния, добре – като вярващи с това сме наясно. Любовта към ближния наистина е нещо силно. Какво повече може от това? Карл Сандбърг в книгата си „Линкълн“ пише: „Толстой считаше, че Линкълн не е толкова велик пълководец колкото Наполеон, нито такъв опитен държавник като Фридрих Велики. Защо тогава Линкълн е затъмнил толкова знаменити личности? Защото – предполагаше Толстой – Линкълн ги е превъзхождал с особена нравственост и величие на духа. Многото изпитания и големият му жизнен опит му помогнали да осъзнае, че най-голямото постижение на човека е любовта към ближния.“
Наистина, голямо нещо е любовта към ближния. Както виждаме, според Сандбърг това е най-голямото постижение на човека. Но Исус казва, че има още. Той отишъл много по-надалеч и продължил да провокира поддържащите омраза в сърцата си вярващи: „Обичайте неприятелите си!“
Омразата е чувство, което изпепелява душата. Тя убива, смазва, ограбва мира и спокойствието. В крайна сметка те прави ужасно нещастен. А ние имаме нужда от щастие. Затова Христос казал: „Обичайте неприятелите си!“ Това е авторитетното Исусово тълкувание на обобщението „Обичай ближния си както себе си“ – да обичаш и враговете си. Това е значението на тези думи.
Само ако обичаш дори врага си, можеш да бъдеш щастлив. Но наистина трябва да го обичаш. Използваната тук гръцка дума за любов е „агапо“. Позната ли ви е? Да, това е думата, която е опит да се опише божествената любов.
„Агапе“ в Новия завет означава любов в най-висшия и истински смисъл на думата; любов, от която няма нищо по-велико; любов, която кара човека да се жертва за другите. „Агапе“ е божественият принцип в мислите и постъпките, който оформя характера, управлява импулсите, контролира страстите и облагородява чувствата. Това означава не просто: „Имай положително отношение!“, не: „Когато враговете те доближат, стисни зъби и не казвай нищо!“, не: „Нека проблемът да ти стане безразличен, не обръщай внимание!“, а: „Обичай, и то с божествена любов!“
Не мисли върху аргументите, защо не трябва да обичаш враговете си (със сигурност са много), а ги обичай, защото има достатъчно основания за това. Това изискване наистина е много силно и ни поставя в съвсем други сфери на отношенията. Но и само тогава можем да сме истински щастливи. Щастливецът!
„Не само ги обичайте, но и се молете за тях!“ – продължава Исус.
Молитвата е нещо съкровено. В нея изразяваме надеждата си да се случи нещо, което желаем. Обратното на това е кълненето. Гласно изразяваш желанието си да се случи нещо лошо на някой. И това, естествено, е твоят враг.
Сега обаче Исус съчетава тези неща по особен начин. „Моли се (нещо съкровено) за този, който е твоя враг (негативното).“ Молитвата за този, когото не харесвам, помага много за сближаването ми с него и помага да се изпълни изискването на Исус. Така го е разбирал и апостол Павел:
„Понасяйте се един друг и един на друг си прощавайте, ако някой има оплакване против някого; както и Господ ви е простил, така прощавайте и вие. А над всичко това се облечете в любовта, която свързва всичко в съвършенството“ (Кол. 3:13, 14).
Имаш ли негативни чувства към някой? Тогава почни усърдно да се молиш за него. И ще видиш, как отношението ти към този човек ще се промени. Възможно е и неговото към теб да претърпи промяна. Наистина голяма сила е молитвата.
3. Аргументи за любовта към враговете.
Христос не оставя заповедта за любов към враговете сама. Дава и аргументите, защо трябва да се прави това. Той издига едно много високо изискване към последователите Си. И понеже знае, как ще реагират те на него през вековете, изброява и основанията Си то да бъде следвано въпреки всичко. Ето го първото:
„За да бъдете синове на вашия Отец, Който е на небесата…“ (Матей 5:45а).
Това е основният аргумент за любов към врага – за да бъдеш Божий син или Божия дъщеря. Звучи много просто. Ако искаш да бъдеш Божие дете, трябва да обичаш враговете си. Но не е ли възможно да бъда Негово дете и без тази любов? Нали Бог е моят Творец? Следователно, аз вече съм Негово дете. Защо са необходими и други условия?
Вярно е. По сътворение всички сме деца на Бога, включително и Сатана. Но тук Исус говори за деца по вяра, по отношения, по подобие с Бога, което става с доброволното участие на хората. На много места в Библията пряко или косвено се подчертава сходството между родителя и детето му – едно дете носи характеристиките на баща си и майка си. Какъвто е родителя, такова е и детето. Това е и причината Сатана да мрази църквата на последното време. Той от край време мрази християнската църква:
„След като змеят видя, че бе свален на земята, той почна да преследва жената, която бе родила мъжкото дете“ (Откр. 12:13).
Ама че омраза! Но тя не свършва дотук. В края на времето дяволът особено ще мрази последната църква и ще иска да воюва с нея:
„Тогава змеят се разяри против жената и отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и свидетелството на Исус…“ (ст. 17а).
Защо е тази омраза към църквата на последното време представена тук като „останалите от нейното потомство“? Защото тя е потомство на жената, т.е. тя толкова много прилича на жената (ранната църква), че това поражда гняв, запалва старата омраза на дявола и го кара да иска да я унищожи на всяка цена. Голямо е сходството между родителя и детето в библейското разбиране. Затова ако искаме да бъдем деца на небесния Бог, трябва да бъдем като Него – да обичаме враговете си и да се молим за тях. Защото Той наистина ги обича и се моли за тях. Иначе какво друго би означавала тази молитва на Исус?
„А Исус каза: Отче, прости им, защото не знаят какво правят…“ (Лука 23:34а).
Какво друго може да е това, ако не любов към враговете? Какво друго може да е това, ако не молитва за тези, които гонят и правят лошо? Ако искам да съм Божий син (Божия дъщеря) по вяра, трябва да съм като Бога – да обичам враговете си. Това е най-важният аргумент за любов към врага. А щом съм подобен на Бога, ще бъда и щастлив, защото най-щастлив е този, който най-много прилича на Него. Аз съм щастливецът!
Никога не трябва да забравяме, че любовта е основната характеристика на Божиите деца:
„Божиите деца са тези, които са участници в естеството Му. Не земни постове, рождение, националност и религиозни предимства доказват, че сме членове на Божието семейство. Това се доказва от любовта – любовта, която обгръща всички хора. Дори грешниците, чиито сърца не са изцяло затворени за Божия Дух, ще откликнат на добротата. Макар и да може да отвърнат на омразата с омраза, те дават също така и любов за любовта. Но само Божият Дух отвръща на омразата с любов. Да бъдем добри към неблагодарните и злите, да правим добро, без да се надяваме, че ще получим нещо в отплата, означава, че имаме отпечатък от царския небесен печат – сигурен знак, че децата на Всемогъщия показват своето по-високо състояние“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 75).
Ако си Божие дете, не може да не обичаш враговете си. Ако ги ненавиждаш, ако не можеш да понасяш дори братя и сестри от църквата си, тогава трябва сериозно да се запиташ, дали все още си Божие дете. Богосиновността е най-важният аргумент за любов към враговете.
Бог е благоразположен към всички, както баща към децата му – дава светлина и дъжд на всички. Или може би само на тези, които Му се боят? Не, Той дава на всички. Това е пълна любов:
„…защото Той прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните“ (Матей 5:45б).
Щом като Господ засвидетелства любовта Си към злите и неправедните с благословенията от природата, то и ние трябва да ги обичаме.
Да, но Христос може би казва това, защото няма как да стане така, че само добрите да имат дъжд и слънце, а злите да нямат? Е, има как. Животът на вярващите, библейската история и пророчества показват, че това е ставало и ще става. Ето какво се било случило, когато Господ освобождавал евреите от египетското робство:
„Тогава Господ каза на Моисей: Протегни ръката си към небето, за да настане тъмнина по Египетската земя – тъмнина, която е толкова гъста, че може да се пипа. Моисей протегна ръката си към небето; и настана гъста тъмнина по цялата Египетска земя за три дни. Хората не се виждаха един друг и за три дни никой не можа да помръдне от мястото си, но в жилищата на всички израилтяни беше светло“ (Изх. 10:21-23).
Може ли Бог, ако иска, да даде светлина и дъжд само на праведните и добрите? Да. Но просто природните благословения са за всички, защото Господ обича всички. Даже като че ли понякога дава на невярващите повече, отколкото на вярващите. Много хора търсят щастието на живота в притежанията и удоволствията. Те се стремят да придобият тук неща, които ще бъдат получени от спасените в изобилие в бъдещето на новата земя. И Господ се съгласява да ги придобиват, даже сигурно им помага, защото знае, че много от тях няма да стигнат до бъдещата награда и нека поне тук да се почувстват малко щастливи, ако те така разбират щастието.
Бог се грижи за всички Свои деца. Ние всички сме Негови деца по сътворение. А това означава, че сме братя и сестри помежду си. Наши братя и сестри са и враговете ни. По вяра може и да не сме братя и сестри, но по сътворение сме със сигурност. Ето защо трябва да ги обичаме.
Има и друг аргумент поясняващ, защо трябва да обичаме враговете си:
„Защото ако обичате само онези, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?“ (Матей 5:46, 47).
Християнинът е личност различна от другите хора. Но ако той обича само тези, които него обичат, каква е ползата? Нали това правят и най-презираните от обществото? И ако християнинът поздравява само тези, с които е много близък, има ли нещо особено в това? Не, защото дори и напълно невярващите и бунтуващите се срещу Бога го правят. Каква е разликата тогава?
Апелът на Исус тук е: „Обичай враговете си, защото си вече различен – не си като другите, които нямат Бога!“ Божиите деца се отличават с това, че не ограничават любовта си само за приятелите си, но включват в нея и враговете си.
Искате ли още един аргумент, защо трябва да обичаме неприятелите си? Ето го – защото Бог го е казал! Християнинът вярва на Божиите думи и ги приема, дори и когато не ги разбира. Щом като Бог е казал нещо, това е достатъчно основание, за да бъде прието и последвано от вярващия. Един стар фермер изповядва: „Щом Бог го е казал, аз го вярвам.“ И това е достатъчно за християнина.
Всички тези аргументи представляват целия небесен арсенал, който цели да ни убеди, че трябва да обичаме враговете си. Сигурно това ни се струва страшно трудно, но никога не бива да забравяме, че когато Христос свършил проповедта Си на планината, Той слязъл и се допрял до един прокажен, така че проказата му го оставила начаса (Матей 8:1-3). Омразата, злобата и непрощателността сигурно са прояли душите ни като проказа, но никога не бива да забравяме, че Исус е същият Изцелител и днес, и ако поискаме да ни докосне, може да излекува болните ни сърца. И тогава ще бъдем щастливците!
Божията любов трябва да обхване цялото ни същество. Елън Уайт казва:
„Любовта е принципът в основата на Божието управление на небето и земята. Тя трябва да бъде втъкана в живота на християните. Христовата любов не се променя. Тя е дълбока, обширна и пълна. Притежаващият я няма да каже: ‘Ще обичам само онези, които ме обичат.’ Повлияното от този свят принцип сърце ще бъде извисено над всяко нещо с егоистичен произход“ („Да Го позная“, с. 298).
Няма да делиш, кого да обичаш и кого – не. Любовта ще бъде втъкана в живота ти. Тогава как може да не си щастлив? Ще има ли тогава по-щастлив човек от теб на този свят?
По време на войната за независимостта на САЩ в Пенсилвания живеел един пастор-баптист на име Питър Милър. Близо до църквата живеел един човек, който бил известен със своето долно поведение към Милър. През бурните военни събития той се провинил в предателство, за което бил осъден на смърт. Щом присъдата била произнесена, Питър Милър решил да отиде при генерал Вашингтон, за да измоли живота на този човек. Генералът заявил, че молбата за приятеля му не може да бъде удовлетворена.
„Приятелят ми ли?“, извикал Милър. „Та аз нямам по-голям враг от този човек.“
„Моля?“, изненадал се Вашингтон. „Пасторе, вие сте извървял 60 мили, за да спасите живота на своя враг? Е, тогава според моето мнение, работата добива съвсем друга светлина – ще го помилвам.“
Документът за помилването бил издаден и Милър веднага тръгнал още 15 мили до мястото на екзекуцията. Пристигнал точно в момента, когато осъденият бил воден към ешафода. Забелязвайки Милър в тълпата, предателят казал: „Ето го старият Питър Милър, който е извървял целия път дотук, за да задоволи мъстта си, като ме види обесен.“
Но в същия миг пасторът се приближил до него и връчил помилването, спасявайки живота му.
Как мислиш, кой е бил по-щастлив – помилваният предател или прощателният пастор? Зная един великолепен начин да станеш най-щастливия човек на земята. Той се нарича „Любов към враговете“. Искаш ли да бъдеш щастлив?
Прочетете и статията Монолог в гробищата, която също се занимава с Планинската проповед на Исус Христос.