Веднага след демократичните промени у нас се повдигна широка дискусия по въпроса за аварията в Чернобил и как бившите управници скриха случилото се от обществеността. По телевизията се проведе дебат с един от бившите партийни величия, който се считаше за отговорен за това информационно затъмнение. Непрекъснато му бяха задавани въпроси относно Чернобил, но той винаги се измъкваше да каже истината и заобикаляше нещата.
На следващия ден в един вестник бе резюмиран целият дебат с една карикатура. На нея бе изобразена телевизионната дискусия и водещият, който пита партийния лидер: „Господин (…), ще кажете ли истината за Чернобил?“ Отдолу бе даден и отговора му: „Истината за Чернобил трябва да се каже.“
Заобикалянето на истината и преиначаването на фактите са задължителните характеристики на начина, по който нещата се случват. Съзнаваме ли обаче, че макар и да е вече естествена част от живота, това е нарушаване на една от Божиите заповеди? В Своята Планинска проповед Христос отделил време да се занимае и с въпросите за истината и лъжата.
С божествения Си авторитет Исус разтълкувал заповедите от закона, които явно забраняват пожелаването – седмата „Не прелюбодействай!“, осмата „Не кради!“ и десетата „Не пожелавай!“ (Матей 5:27-32). Проблемът с пожеланието е много сериозен и разрешаването му става само с Божията помощ при правилно употребяване на волята от наша страна. Единственият начин да запазим живота си за вечността, е да победим греха на пожелаването.
След този коментар Христос разгледал и нарушението на деветата заповед от Божия закон (Изх. 20:16), проблемът за лъжата и различните видове лъжи:
„Чули сте още, че е било казано на древните: ‘Не нарушавай клетвата си, но изпълнявай клетвите си пред Господа.’ Но Аз ви казвам: Изобщо да не се кълнете; нито в небето, защото то е престол на Бога; нито в земята, защото е Негово подножие; нито в Йерусалим, защото е град на великия Цар. Нито в главата си да се кълнеш, защото не можеш да направиш нито един косъм бял или черен. Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не! А каквото е повече от това, е от лукавия“ (Матей 5:33-37).
Трудно се слуша поучение за истината, защото за всички ни тя е дефицит (Матей 12:19; Римл. 3:13, 14). И все пак, нека да преглътнем дискомфорта и чуем, какво Спасителят има да ни каже за говоренето на истината.
1. Заобикаляне на забраната за лъжа.
Продължавайки с тълкуванието на закона, след като разгледал седмата и осмата заповед, Исус стигнал и до деветата „Не лъжесвидетелствай!“:
„Чули сте още, че е било казано на древните: ‘Не нарушавай клетвата си, но изпълнявай клетвите си пред Господа’“ (Матей 5:33).
Но наистина ли цитираната тук от Христос старозаветна заповед касае лъжата? Не трябва да забравяме, че в този случай Спасителят говори на евреи, т.е. на хора, които все пак имат някакво разбиране за Божия закон. Затова тук Той нямал предвид директната лъжа, която евреите, естествено, познавали като нещо лошо. Ако говорел само на езичници, Исус сигурно щял да започне с този проблем. За невярващите народи това е една основна тяхна особеност:
„А нечестиви човеци и измамници ще затъват все повече в злото, като мамят и бъдат мамени“ (2 Тим. 3:13).
Езичниците се характеризират с използването на явни лъжи (виж Тит 1:12). Но тук Исус се обърнал към евреите. Те също нарушавали тази заповед на Божия закон, но го правели фино, което още повече усложнявало нещата.
В древността семитите (към които спадали и евреите) имали обичая да се кълнат в божеството си, за да гарантират думите си, че са истина – например в съда или при някоя сделка. Но въпреки това пак лъжели. Клели се в името на божеството си и в същото време лъжели.
Когато евреите излезли от Египет, били с култура и разбирания по-близки до тези на езичниците, отколкото до тази на предците си, патриарсите. В това си състояние лъжата била нещо много разпространено сред тях. А и занапред щели да влизат в делови отношения помежду си. Затова Господ искал да ги приучи да говорят само истината. За целта им заповядал да си служат с Неговото име, за да гарантират думите си:
„От Господа, твоя Бог, да се боиш, на Него да служиш, към Него да бъдеш привързан и в Неговото име да се заклеваш“ (Втор. 10:20).
Понеже сред евреите не господствали правила, с които народът да се издигне, Бог подтикнал тяхното превъзпитание с един познат им обичай, но вече насърчен от самия Бог и изпълняван правилно. Тази заповед целяла да промени робския манталитет на Божиите люде и да ги накара да започнат да си вярват; да започнат да спазват деветата заповед от Декалога „Не лъжесвидетелствай!“ Когато предизвиквали Божието име по време на спор или сделка, всички трябвало да се убеждават, че се говори истината и не се лъже. Така народът щял да се издига, всички да се сплотяват все повече и да си вярват един на друг. Една такава клетва от тяхна страна трябвало да служи като най-сигурната гаранция, че се казва истината и че обещанието им ще се изпълни:
„Когато някой мъж направи оброк на Господа или се закълне с клетва и обвързва душата си със задължение, нека не наруши думата си, а нека извърши според всичко, което е излязло от устата му“ (Числа 30:2).
Разбира се, понеже все пак можело да се стигне до злоупотребяване с Божието име, Господ предупредил евреите за съществуването на подобна опасност:
„И да не се кълнете лъжливо в Моето Име, нито да оскверняваш Името на Бога си. Аз съм Господ“ (Лев. 19:12).
В крайна сметка лъжата в името на Бога или оскверняването на Божието име е равнозначно на нарушение и на третата заповед от закона:
„Не изговаряй напразно Името на Господа, твоя Бог; защото Господ няма да смята за безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му“ (Изх. 20:7).
По този начин Бог обвързал спазването на деветата заповед „Не лъжесвидетелствай!“ с третата „Не изговаряй напразно Името на Господа, твоя Бог!“ Когато трябвало да гарантират думите си (т.е. да спазят деветата заповед), евреите трябвало да призоват Бога като Свидетел. Това означавало докосване до третата заповед. Всичко това трябвало да ги респектира и да ги кара да изпълняват дадената дума. Крайната цел била евреите да се извисят като хора и да станат достойни за доверие.
Но за пореден път трябва да констатираме, че Божият народ не се подал на промяна. При злоупотреба с това правило даването на клетва може да се превърне в прекрасна възможност за облагодетелстване на някои. Наистина, директното призоваване на Божието име било нещо много ангажиращо. Но ако кълнящите се заобиколят закона така, че да не бъдат изобличени от неговата буква, можели да получат големи облаги пред съда или в търговията си. Ако успеели да създадат впечатлението, че призовават Бога за Свидетел, но буквалистично това да не е така, тогава можели да спечелят много. Затова евреите намерили вратичка – нямало да се кълнат точно в Божието име, а в някакви символи, които хем създават впечатлението, че се предизвиква Бог за свидетел, хем пък не Го предизвикват и хората могат да бъдат измамени. Това са: небето, земята, Ерусалим, главата на кълнящият се и др.
Когато се налагало някой евреин да гарантира думите си с клетва, той казвал например: „Кълна се в небето (или в Ерусалим), че ще…“ Това създавало впечатление у другия, че в този момент евреинът приканва своя Бог за свидетел и това било достатъчна гаранция за него. И когато кълнящият се не удържал думата си, ощетеният човек реагирал: „Ама ти нали призова Бога си и се закле в Него? Нямаш ли страх от Него?“ „О, не“, казвал евреинът, „не съм призовал Божието свято име. Аз се заклех в небето.“ И така човекът си отивал измамен, а „верният“ евреин оставал доволен, че не е нарушил святата Божия заповед и все пак е изкярил.
В тази връзка книжниците и фарисеите даже определили, какво точно става за кълнене и къде можеш да си гъвкав:
„Горко на вас, слепи водачи, които казвате: Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи! Че кое е по-голямо, златото ли или храмът, който е осветил златото? Казвате още: Ако някой се закълне в олтара, не е нищо, но ако някой се закълне в дара, който е върху него, задължава се. Безумни и слепи! Че кое е по-голямо – дарът ли или олтарът, който освещава дара? И така, който се закълне в олтара, заклева се в него и във всичко, което е върху него. И който се закълне в храма, заклева се в него и в Онзи, Който обитава в него. И който се закълне в небето, заклева се в Божия престол и в Онзи, Който седи на него“ (Матей 23:16-22).
Тук проличават опитите на книжниците и фарисеите да заобиколят закона. Но Христос ясно посочил, че Божиите заповеди се тълкуват в дух и че дори стремейки се да заобиколят буквата на закона евреите все пак призовават Бога за свидетел в клетвите си.
Евангелието на Матей е писано предимно за еврейските християни от I век. Изглежда повлияни от другите евреи те си позволявали подобни гимнастики, за да заобиколят закона и Матей искал да им изясни нещата. Наистина, евреите са майстори на заобикалянето на закона, но сигурно и ние имаме, на какво да ги научим. Ранните християни са се нуждаели от урок по честност, но и ние трябва да преминем този курс. Съгласни ли сте?
2. Авторитетно тълкувание на заповедта „Не лъжесвидетелствай!“
По времето на Христос вече се е било разбрало, че няма смисъл от обвързването на деветата заповед с третата. Хората били загубили истинския си страх от Бога и само търсели вратички, за да заобиколят закона. Но сега те стоели в присъствието на самия Законодател. Той можел най-добре да им обясни проблема. И Исус разрушил средствата им за измама като премахнал връзката между тези две заповеди:
„Но Аз ви казвам: Изобщо да не се кълнете; нито в небето, защото то е престол на Бога; нито в земята, защото е Негово подножие; нито в Йерусалим, защото е град на великия Цар. Нито в главата си да се кълнеш, защото не можеш да направиш нито един косъм бял или черен“ (Матей 5:34-36).
Клетвата е позоваване на нещо с цел гарантиране на думите. Всички от посочените обекти за кълнене – небе, земя, Ерусалим, глава, могат да се свържат с Бога, защото Той е техния истински собственик. Евреите ги използвали, за да създават впечатление, че се позовават на Бога, но след това да покажат, че не това са имали предвид. Сега обаче Христос им разкрил, че всъщност те все пак призовават Бога за Свидетел – небето, което посочват, е Неговият престол; земята е Неговото подножие; Ерусалим е Неговият град. В крайна сметка, евреите се обвързвали и бивали виновни в измама.
Исус видял лукавството на хората и им казал, че най-добре е изобщо да не се кълнат. По-добре е проблемът да се изчисти напълно, защото не е маловажен. Думите на Христос означават: „Не търси начини да заобикаляш закона. Бъди абсолютно честен. Нека от устата ти да не излиза нищо подвеждащо.“ Така трябва да отпаднат всякакви възможности за лъжа. Това, на което се позовавали евреите, не било тяхна собственост в крайна сметка. То е Божие и по сътворение, и по изкупление, и просто е предадено за съхранение на хората. Опасно е да се кълнеш по този начин. Клетвата е нещо много отговорно.
Тогава изобщо ли не можем да се кълнем? Христос няма предвид клетвата изобщо. При един особен случай Той приел да говори под клетва:
„Но Исус мълчеше. Първосвещеникът му каза: Заклевам Те в живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос, Божият Син? Исус му отговори: Ти каза. Но казвам ви, отсега нататък ще видите Човешкия Син, седящ отдясно на Всесилния и идващ на небесните облаци“ (Матей 26:63, 64).
Не зная самия Първосвещеник Кайафа колко често се е позовавал на лъжливите клетви около Божието име. Но сега той съвсем директно призовал Божието име и заклел Исус да каже истината. И Спасителят приел да говори под клетва. Това не Го смутило, нито видял в това противоречие със собственото Си учение в Планинската проповед.
Апостол Павел също не чувствал проблеми със заклеването:
„Заклевам ви в Господа да се прочете това послание на всички (святи) братя“ (1 Сол. 5:27).
Следователно, при особени случаи можем да призовем Бога за свидетел най-тържествено. Когато някои хора биват задължени да се закълнат, например в съд, че ще кажат истината и само истината, се стряскат, защото един подобен ангажимент ги уличава; откриват, че не са достатъчно честни в живота си и се страхуват от непостоянството си; треперят, че е възможно и сега, когато е толкова отговорно, да излъжат. Но точно християнинът е човека, който може да се закълне тържествено, че ще говори истината и само истината:
„Ако някой може уверено да свидетелства под клетва, това е християнинът. Той живее постоянно в Божието присъствие и знае, че всяка мисъл е открита пред Онзи, с Когото общува. И когато той бъде помолен да даде клетва в съда, добре е да призове Бога като свидетел, че казаното е истината и само истината“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 67).
Християнинът спокойно може да издигне ръката си в съда и да положи клетва, знаейки, че говори само истината.
3. Истинско спазване на заповедта „Не лъжесвидетелствай!“
Една от най-възвишените човешки способности, която го издига над другите творения, е високата степен и пълнота на общуването, което може да има. Всички живи творения комуникират по някакъв начин, но пълнотата на човешкото общение не може да се достигне от никой.
В общуването ни ние, хората, не само си предаваме някаква информация, но и чувства, нагласи и настроения. Човешката комуникация е нещо много сложно и едва ли може всичко около нея да бъде разбрано напълно. Сигурно и затова човекът е много лесен за манипулиране.
Една от особеностите на общуването ни е, че то се състои от вербални и невербални елементи. Вербалните са думите, които използваме, а невербалните – интонацията, мимиките, жестовете, погледа. И точно тук може да се спекулира и човекът да бъде измамен. Той е ирационално същество и се влияе повече от невербалните елементи; по-склонен е да повярва на едно чувство, отколкото на един аргумент.
Освен това изваждането на някакво изказване извън контекст, поставянето на акцента на друго място, многото заобиколно говорене или прескачането от тема в тема са все неща, които могат да подведат човека – много са лесни за правене и много лесни за вярване.
Комуникациите наистина са нещо много сложно и Христос знаел това много добре, защото непрекъснато се сблъсквал със сатанинските експерименти по този въпрос. За да се избегнат всякакви възможностите за лъжа и съмнение, Исус препоръчал да се говори ясно, точно, без никакво двусмислие и възможности за други интерпретации:
„Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не! А каквото е повече от това, е от лукавия“ (Матей 5:37).
По такъв начин трябва използваш вербалните и невербалните елементи в комуникацията, че да представяш нещата такива, каквито са – дори и понякога това да е в твой ущърб. Така Христос не оставя шанс на никоя дипломатическа лъжа.
Дипломатическите лъжи представляват говорене повече от необходимото, точното и ясното по някакъв въпрос, с което се създават условия за всякакви тълкувания и изходни вратички. Това ще рече, че ако се позовем на думите на Спасителя, дипломатическите лъжи са от лукавия. Те наистина са сатанински подход в представянето на нещата и следователно могат много да заблуждават.
След като Бил Клинтън бил избран за президент на САЩ за първия си мандат, на своята първа пресконференция един от присъстващите журналисти го попитал: „Господин президент, ще отидете ли в Русия?“
Тогава отиването в Русия все още било един труден момент в американската политика и Клинтън отговорил: „Трябва да ви уверя, че моят кабинет мисли сериозно за американо-руските отношения…“
Станал друг журналист и попитал: „Господин президент, не можахме да разберем, ще отидете ли в Русия?“
Бил Клинтън започнал отново да увърта: „За нас е много важно да имаме правилна позиция относно Русия и както вече споменахме в предизборната си платформа…“
Тогава станал трети журналист и направо му казал: „Бил, ще отидеш ли в Русия или не?“
Накрая Клинтън казал ясното: „Да, ще отида.“
Новият завет в последователност поддържа необходимостта да се говори това, което е ясно и не съдържа възможности за отмятане или заблуждаване:
„А преди всичко, братя мои, не се кълнете нито в небето, нито в земята, нито с друга някоя клетва; а нека вашето ‘да’ да бъде ‘да’ и вашето ‘не’ – ‘не’, за да не заслужите осъждане“ (Яков 5:12).
Тук апостол Яков направо чете от Планинската проповед. „Нека да няма сред вас никакви опити за измама“, препоръчва Яков. Апостол Павел пък е съвсем директен:
„Затова, като отхвърлите лъжата, говорете всеки с ближния си истина; защото сме части един на друг“ (Ефес. 4:25).
Християните са части един на друг и няма логика да се лъжат. Лъжата разрушава връзката между частите и те вече не са едно. А щом не са едно, значи не са едно тяло. А щом не са едно тяло, значи главата им не е Христос. Дълбоки отражения има лъжата в обществото. Още по-дълбоки са в църквата. Затова Елън Уайт препоръчва:
„Всяко нещо, което християните правят, трябва да бъде прозрачно като слънчевата светлина“ („Мисли от планината на благословението“, с. 68).
Не можем да бъдем непрекъснато между лъжата и истината. Не може да говорим истината само тогава, когато ни е изгодно, а когато сме в неизгодна позиция, да я заобикаляме. Ако това е начинът ни на живот, биваме класифицирани като лъжци, чиято съдба е ясно определена (Откр. 21:8). Ако бъдем ту на страната на истината, ту на страната на лъжата, в крайна сметка Исус ще определи нашата участ в „тъмнината отвън; там ще бъде плач и скърцане със зъби“. Лошо ще е да бъдем изгонени в тъмнината. Разбира се, ако не се поучим от приказката за прилепа. Знаете ли приказката за прилепа?
В една басня се разказва, че между четвероногите животни и птиците в гората избухнала страшна война. Всички храбро се сражавали. От едната страна се наредили лъвове, тигри, мечки, вълци, лисици, диви котки и дори дребни мишки, а от другата страна – орли, соколи, гарвани, сойки, та чак до малките врабчета.
Победата наклонявала ту към едната, ту към другата страна. Като забелязал това, прилепът се изхитрил и решил да лавира между птиците и животните, с цел да се нареди накрая там, където ще се очертае крайната победа. Помагало му това, че той можел да бъде сметнат и за мишка, а и за хвърката твар, понеже имал криле. И наистина, в подлостта си прилепът помагал ту на четвероногите, ту на птиците.
Но ето, че се сключил неочакван мир. За такава внезапна развръзка той не бил подготвен и се объркал – не знаел, към кои да се присъедини. Двуличието му станало явно пред всички. Единодушно се спуснали върху него и го изпъдили далеч от себе си. В своя голям срам той не смеел да се появи вече пред никого, затова се скрил в тъмнината на нощта…
Дали в тази приказка няма нещо за теб и за мен? Дали да не използваме нейната поука в живота си, за да застанем категорично на страната на истината? Не можем вечно да сме между лъжата и истината. Затова най-добре е да застанем на страната на истината завинаги!
Прочетете и статията Охладител за моторите, която също се занимава с Планинската проповед на Исус Христос.