Всички знаем за онези обяснения обвързващи себелюбието ни с нашите инстинкти и самосъхраняването ни. Сигурно има някаква истина в тях. И все пак не е ли притеснително, колко силно влияние има егото върху живота ни? Сякаш всичко би било много по-лесно, ако мислехме по-малко за себе си. Да, би било по-лесно и има начин за това. Той е странен, не е много популярен, даже е малко болезнен. Но работи. Това е важното, че работи. И е свързан с изчисление. И по-точно – с отчисление. Става дума за библейския принцип на десятъка – отделяне на 1/10 част от приходите ни. Никой не отрича неговата валидност в Стария завет, но не всеки е съгласен, че той трябва да се съблюдава и в Новия завет. А сред тези, които го приемат като валиден и днес, не са малко теориите за това, как и къде трябва да се отделя. А освен десятъка в Библията се говори и за дарения. Каква е разликата между десятъка и даренията? Това са достатъчно основания за обръщане към Писанието за отговор.
1. Предпазване чрез настойничество.
Бог направил човека да бъде настойник на сътвореното от Него (Бит. 2:8, 9). Хората трябвало да стопанисват вярно повереното им като се възползват от плодовете на работата си (Бит. 1:28). Но не всичко им принадлежало:
„Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16, 17).
Човекът трябвало да живее с мисълта, че не всичко му принадлежи и че е нужно да отдаде нещо на Бога. Господ запазил правото Си над една част от творението и човекът трябвало да зачете това. Грехът вече бил възникнал, той вече владеел сърцето на Сатана. А една от основните му характеристики е егоизмът. Адам и Ева щели да се срещнат с това мистериозно явление. То щяло да им предложи изкусителната си идея да се отдадат на служба на себе си. Затова трябвало да има нещо, което да ги предпази. За да бъдеш предпазен от навлизането на себелюбието, трябва да има средство, което непрекъснато да застава срещу себелюбието. Заедно с всичко свързано с даването й, забраната за ядене от дървото за познаване на доброто и злото бил Божият начин да защити хората от егоизма. Така се гарантирало вечното им щастие.
За съжаление Адам и Ева се оказали лоши настойници, посегнали на божието и загубили поверения им свят (Бит. 3 гл.). Себелюбието, от което Господ искал да ги предпази, станало доминираща характеристика на естеството им (2 Тим. 3:2; Ефес. 2:3; Тит 3:3). Не че това направило егоизма привлекателен в Божиите очи. Напротив. Сега нуждата от изкореняването му станала още по-належаща. Имало няколко начина за това. Единият е изключително интересен. Той донякъде повтарял идеята на настойничеството на първите хора в рая, но вече бил малко по-болезнен – касаел ограничените притежания и доходи на човека. И трябвало веднага да заработи, за да има моментално в наличност противоотрова срещу отровата на себелюбието.
2. Лекуване чрез настойничество.
За първи път срещаме описание на това средство за лечение на егоизма при един случай с патриарха Аврам. Той извоювал голяма победа. Пред него стояла плячката. И ето какво се случило:
„Така и Салимският цар Мелхиседек, който беше свещеник на Всевишния Бог, изнесе хляб и вино и го благослови, като каза: Благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог, Създател на небето и на земята; благословен и Всевишният Бог, Който предаде неприятелите ти в твоята ръка. И Аврам му даде десятък от всичко“ (Бит. 14:18-20).
Аврам имал право над това богатство, но знаел, че не всичко му принадлежи. Свещеникът Мелхиседек нарича Бог тук с името „Създател на небето и на земята“ (ст. 19). То напомня идеята от едемската градина – че на Бога, Създателят на небето и на земята, принадлежи нещо, което човекът трябва да Му върне. Бог е дал много на човека. Една част от това трябва да Му се върне и това връщане е свързано по някакъв начин с Неговите свещеници.
Тук виждаме за първи път действието на принципа на десятъка. Всевишният Бог благославя някого, дарява му материални притежания, а получилият ги Му връща 1/10 част, като връщането се изразява в даряване на свещеник. Всъщност това е, може би, най-точният израз – връщане на Бога 1/10 част от това, което е получено от Него. Получаване и винаги връщане на 1/10 от полученото. Сякаш тази система трябва да напомня непрекъснато, че не всичко, което става собственост на човека, му принадлежи. Тя напомня, че трябва не само постоянно да се получава, но и постоянно да се дава. Това наистина е едно чудесно лечение на егоизма чрез вярно настойничество над повереното.
Авраам не смятал, че отделянето на десятък е нещо, което се отнася само за него. Той научил потомците си на всичко, което се отнасяло до Господния път (Бит. 18:19). Затова и неговият внук Яков също знаел за десятъка:
„Тогава Яков направи оброк и каза: Ако Бог бъде с мен и ме опази в това пътуване, на което отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, така че да се завърна с мир в бащиния си дом, тогава Господ ще бъде мой Бог и този камък, който изправих за стълб, ще бъде Божий дом; и от всичко, което ми дадеш, ще дам десятък на Тебе“ (Бит. 28:20-22).
Яков чувствал някаква сигурност в системата на десятъка. Господ дава, човекът връща една част, няма как Бог да не даде. Всичко е от Бога. Той е Създателят и Дарителят. И за да може човекът да усети по-ясно истината, че не е истинският собственик, а всичко идва от Бога, винаги има нещо, което Му се дължи. Десятъкът потвърждава, че Господ е притежателят на всичко. Когато от полученото се върне 1/10 част обратно на Бога, това е израз на благодарност и положително отношение към Дарителя. Би било глупаво някой да си мисли, че е истинският собственик и че дава от своето на Бога:
„И така, сега, Боже наш, ние Ти благодарим и хвалим Твоето славно име. Но кой съм аз и кой е народът ми, за да можем да принесем доброволно принос като този? Защото всичко е от Теб и от Твоето даваме на Тебе“ (1 Лет. 29:13, 14).
Един цар от древността, потомък на Авраам и Яков, вярвал, че всичко е божие и че когато дадем нещо на Бога, ние просто Му връщаме Неговото. Давид разбирал това много добре. И било правилно.
3. Системата на даване в Стария завет.
Това, в което вярвали и което практикували патриарсите по отношение на десятъка, се оформило като фундаментална система в обществото на Израил. Тази система била малко по-сложна, така че не просто помагала за лекуването от егоизма, но имала и по-обхватна функция. Всичко било свързано с изчисляване и „отчисляване“. Евреите получавали, но трябвало и постоянно да дават и на това даване се градяла въпросната система.
1) Първи десятък
Десятъкът, за който със сигурност знаем, че патриарсите са отделяли, бил само първият десятък на техните потомци, израилтяните. Какво представлявал той и защо трябвало да бъде даван, се изяснява най-добре в инструкциите, които Господ им предал чрез Мойсей. Първото нещо, което разбираме, е че отделянето на този десятък е свързано с Божията собственост:
„Всеки десятък от земята, било от посевите на земята или от плода на дърветата, е Господен; свят е на Господа… И всеки десятък от едър и дребен добитък, десятъкът от всичко, което минава при преброяване под овчарската тояга, да бъде свят на Господа“ (Лев. 27:30, 32).
Това е много важен момент в разбирането на концепцията за десятъка. Той принадлежи на Бога. Всяка десета от собствеността и приходите Му принадлежат. Вярно е, че Бог е Създателят на всичко и всичко е Негово (Пс. 24:1), но според Лев. 27:30 Бог специално претендира за една определена част. Десятъкът е не просто Божия собственост, той е свят. Това ще рече, че той трябва да се използва по специален начин. На израилтяните не било оставено сами да преценяват, дали да отделят този десятък или не и ако отделят, за какво да го използват. Те трябвало да помнят, че десетата част от това, което получават, не е тяхна.
Святостта на десятъка не идва от това, че израилтяните са го посвещавали на Бога. Той е свят, защото принадлежи на Господа. Единственото, което можело да се направи, е да се разпознае неговата святост и да се върне на Бога по определения от Него начин. Вярното настойничество в отделянето на десятъка се изразявало в следване на оставените инструкции. С отделянето на частта, към която Господ проявявал претенции, поклонникът признавал, че всичко, което придобивал с труда си, на практика било от Бога (Втор. 8:18). Поради естеството си наредбата за десятъка има пропорционални изисквания към богатия и бедния. Всеки трябвало да връща на Бога според мярката на това, което му било дадено от Божията собственост. Отделянето на десятък не било акт на великодушие, то било задължение. При вярност в това Господ гарантирал изобилни благословения. Това бил един от Божиите начини за освещаване и лекуване от себелюбието.
Но имало и друга причина, която касаела обществото на Израил като цяло. Едно от дванадесетте племена не трябвало да притежава дял в земята, която израилтяните щели да получат:
„Господ каза още на Аарон: Ти да нямаш наследство в тяхната земя, нито да имаш дял между тях; Аз съм твоят дял и твоето наследство между израилтяните“ (Числа 18:20).
Племето на Аарон, Левиевото племе, получило Бог като техен дял от наследството на нацията, защото били служители в светилището и трябвало да се занимават само с това. Задачата им била да се фокусират върху функционирането на светилището и правилното осъществяване на богослужението. Затова бил оформен специален начин за издържането на това племе:
„А на Левиевите синове, ето, Аз давам в наследство всички десятъци в Израил, заради службата, която вършат, службата в шатъра за срещане… Защото десятъците, които израилтяните принасят за принос за издигане на Господа, давам в наследство на левитите; затова казах за тях: Те да нямат наследство между израилтяните“ (Числа 18:21, 24).
Тъй като Левиевото племе било отделено от Бога да се занимава само със службата в светилището, Господ определил десятъкът от приходите на израилтяните от останалите племена, който те Му дават като принос за издигане на Господа, да бъде предоставян на левитите. Така това племе щяло да бъде подсигурено, това щяло да му позволи да изпълнява службата си за Бога в светилището и нищо да не го отклонява от нея. Още при случая с Аврам (Бит. 14:18-20) виждаме връзка между отделянето на десятъка и свещенството, но тук вече имаме една по-ясна картина.
Важно е да отбележим, че левитите не поискали сами да получават издръжка за службата си. Господ определил това. Израилтяните не трябвало да си мислят, че плащат заплата на левитите. Те връщали десятъците си на Бога, не на човешки същества. Бог от Своя страна ги давал на левитите.
Видимата причина за отделянето на десятъка била свързана с издръжката на светилището и Божието дело. Евреите нямали право да преценяват сами, какво да правят с първия десятък. Те трябвало да го носят в светилището (Втор. 12:5, 6, 11, 17), а когато по-късно бил построен храма – в определените за целта места в храма:
„Тогава цяла Юдея донесе в складовете десятъка от житото, от виното и от дървеното масло“ (Неем. 13:12).
Юдеите носели десятъците си в специалните помещения на храма наречени „складове“ или „съкровищници“ (Мал. 3:10) с мисълта, че дават на Господа това, което Му се дължи. Оттам десятъците се разпределяли за свещениците и левитите в изпълнение на казаното от Бога. Този принцип бил толкова важен, че намерил място в поучението на Христос:
„Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от джоджена, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и верността, но тези трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате“ (Матей 23:23).
Макар и категорично да не се съгласявал с лицемерието на фарисеите, Исус одобрявал начина, по който те отделяли десятък. Той твърдял, че трябва да се търси същността на закона – милостта и справедливостта към хората, но не отхвърлил задължението на всеки да отделя десятък. Даването на десятък не трябва да бъде за сметка на по-важните неща в закона. Но и съобразяването с важните неща в закона не е равнозначно на отхвърляне на десятъка.
2) Втори десятък
Наличието на първи десятък допуска съществуването и на втори. Да, израилтяните трябвало да отделят и втори десятък:
„Непременно да даваш десета част от всичките си произведения, които си посял, които нивата ти произвежда всяка година. И десетата част от житото си, от виното си и от маслото си, и първородните от говедата си и от овцете си да ядеш пред Господа, твоя Бог, на мястото, което избере, за да настани там Името Си; за да се научиш да се боиш всякога от Господа, твоя Бог“ (Втор. 14:22, 23).
Въпреки че звучи като повторение на дадената вече заповед за десятъка, тази наредба е по-различна. Десятъкът, за който се говори тук, трябвало да се носи в светилището на всеки две години и да се дава като доброволен, благодарствен принос. Различното при него е, че след като бъдела отделена една специална част за свещеника, той се ползвал за религиозно празненство, в което самият отделящ го трябвало да участва заедно с левити, сираци, чужденци и вдовици (Втор. 14:26б, 27; 16:11-14). На живеещите далеч от светилището било позволено за удобство при пътуването този десятък да бъде разменен за пари и при отиването до светилището с тези пари да се закупи желаното, за да може да се извърши въпросното даряване и празнуване (Втор. 14:24-26а). С тази наредба се подсигурявали благодарствените приноси и празниците при годишните събирания, а народът имал възможността да бъде в обществото на свещеници и левити, за да бъде поучаван и окуражаван за служба на Бога.
Ако това бил начинът на използване на втория десятък на всеки две години, на третата ставало нещо различно. Тогава той се складирал в града, в който дарителят живеел. Но и там той бил използван за поддържане на левитите, чужденците, сираците и вдовиците (Втор. 14:28, 29). Това трябва да означава, че вторият десятък имал за предназначение благотворителността и гостоприемството. Чрез него се оказвала помощ на най-уязвимите групи на обществото от онова време – вдовиците, сираците и чужденците. Тогава не е имало държавна социална система, която да се грижи за тези хора. Това се осъществявало чрез заделянето на втори десятък. Той представлявал, така да се каже, социалната система на Израил или поне по-съществената й част. По подобие на първия и вторият десятък имал задължителен характер и също трябвало да бъде ползван според дадените от Бога инструкции.
3) Дарения
Системата на даването в Израил не се ограничавала само до отделянето на два десятъка. Тя включвала и някои специални приношения:
„А като вземеш парите за умилостивението от израилтяните, да ги употребиш в службата на шатъра за срещане; и това ще бъде за спомен на израилтяните пред Господа, за да бъде умилостивение за живота ви“ (Изх. 30:16).
„А Йоас каза на свещениците: Всички пари от посветените неща, които се внасят в Господния дом, и парите от всеки, който преминава преброяването, и парите от всеки според оценката му, и всички пари, които би дошло на някого в сърцето да принесе в Господния дом, свещениците нека ги вземат при себе си, всеки от познатия си, и нека поправят разваленото на дома, където се намери развалено“ (4 Царе 12:4, 5).
За поддръжката на мястото за богослужение били давани специални дарения. Те понякога били оформяни в система на редовно даване на точно определена сума (Неем. 10:32, 33). Всъщност дори самото място за богослужение било построено чрез доброволни, давани на драго сърце, дарения. Това се случило при изграждането на скинията в пустинята след изхода на евреите от Египет (Изх. 36:2-7). По същия начин бил осигурен и материала, с който бил издигнат храма по времето на Соломон (1 Лет. 29:14).
Виждаме, че от израилтяните се очаквало много по отношение на даването. Те отделяли първи десятък, втори десятък и специални дарения. На практика от 1/4 до 1/3 от доходът им отивал за религиозни и благотворителни цели. Обществото им и специалната им мисия в този свят изисквали постоянно финансиране, което се осигурявало от изработената система на даване. Разбира се, по-важната цел на всичко това била да се освободят от егоизма си. Съзнанието, че всичко е от Бога и че постоянното получаване е свързано с постоянно даване, трябвало да ги променя и да ги научи да мислят по-малко за себе си и повече за другите. Те трябвало да бъдат верни настойници на повереното им и благословенията нямало да закъснеят.
4. Системата на даване в Новия завет.
След като Израил отхвърлил Бога чрез разпъването на Исус на кръста и след като мисията му вече е прехвърлена върху християнската църква, наредбата за даване на десятък и дарения още ли е валидна? Има ли изобщо някаква система на даване в Новия завет? Трудно би било да си представим, че мисията на църквата не изисква финансиране или че човечеството след Христос се е излекувало от себелюбието си. По-реалистично е да очакваме и Новия завет да описва някаква система на даване.
1) Първи десятък
Както видяхме по-горе, самият Исус Христос потвърждава даването на десятък и одобрява начина, по който го правили фарисеите. Да, Той укорил жестокосърдечието им, но посочил начина им на отделяне на десятъка като правилен. А те вярвали, че трябва да отделят десятък от всичко, което придобиват (Лука 18:12). От всичко придобито те прецизно определяли десетата му част и я връщали на Бога (Матей 23:23). Дали обаче това изискване и одобреното от Исус негово изпълнение са валидни за християните? Не е трудно да отговорим с „Да“ на този въпрос. В крайна сметка, както видяхме, десятъкът не е божествена разпоредба дадена само на евреите за ограничен период от време. Отделянето на десятък е нещо, което верните последователи на Бога са правили открай време, дори още преди да се появи Израил като нация. То има отношение към настойничеството на човека и лекуването му от егоизма, както и към издръжката на Божието дело. А това са все валидни предпоставки и в новозаветното време.
Отделянето на десятъка в Израил било пряко свързано с издръжката на светилището и свещенството. Светилището/храмът не било само мястото, в което се служи на Бога, но и мястото, в което Той обитава. В Новия завет функциониращото светилище е небесното, а свещеникът е Христос (Евр. 8:1, 2), така че този аспект от службата в светилището е вече отнесен само към небесните действителности. Функцията да е дом на Бога обаче има друго приложение. В Новия завет има указания типологията на храма да се отнесе към църквата като мястото, в което Бог обитава:
„…Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: Ще се заселя сред тях и ще вървя с тях, и ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (2 Кор. 6:16б).
Църквата на Бога е „мястото“, в което Той обитава, а съществуването й е свързано със служенето на хора, които трябва да са на пълен работен ден. Затова Павел прилага указанията за отделянето на десятъка и „заплащането“ на свещениците към издръжката на проповедниците на евангелието:
„Ако ние сме посели у вас духовното, голямо нещо ли е, ако пожънем от вас телесното?… Не знаете ли, че тези, които свещенодействат, се хранят от светилището и че тези, които служат на жертвеника, вземат дял от жертвеника? Така и Господ е наредил проповедниците на благовестието да живеят от благовестието“ (1 Кор. 9:11, 13, 14).
Макар и да не използва думата, тук апостол Павел прави ясна препратка към старозаветната система за плащане на десятък. Той говори за свещениците, които се „хранят от светилището“, защото отделяният от евреите десятък се изразявал най-вече в храна (Мал. 3:10). Голямата част от християните от езически произход (каквито били коринтяните, на които Павел пише тези думи) били хора, които редовно слушали от старозаветните книги (Деян. 15:19-21) и не било нужно всички учения и практики на Стария завет, които останали валидни и в Новия, да бъдат повтаряни в детайли. Те са знаели, за какво става дума. Знаели са и за десятъка. Затова използваното от Павел сравнение било достатъчно да доведе в съзнанието на коринтяните нуждата от десятъчната система и без специалното използване на думата. Те трябвало да прилагат тази система, за да могат „проповедниците на благовестието“, по подобие на свещениците в Израил, да посветят всичките си сили за напредъка на евангелското дело и да не се отдават на грижите по изкарването на прехраната си. Така че виждаме, че системата за отделяне на десятък в Стария завет остава валидна и за християнската църква като един сигурен начин делото по разпространяването на благовестието да бъде поддържано. Това ще рече, че всеки верен последовател на Христос трябва да отделя десятък. По този начин той не само поддържа мисията на църквата, но и с благодарност признава, че Бог се грижи и че всичко е от Него.
Има вярващи, които с готовност отделят десятък, но си позволяват да преценяват достойнството на църковните служители, които живеят от него или имат съмнения в системата на разпределението му. Те смятат, че е по-разумно сами да използват своя десятък за напредъка на делото като го дават сами на определени служители или служения, като купуват с него книги, които да подаряват, като купуват храна на нуждаещи се и т.н. Тези хора разчитат на добрите си подбуди и мислят, че Господ одобрява постъпките им. Но по подобие на стриктните указания дадени на Израил, десятъкът не трябва да се използва по личното усмотрение на отделящия го. Той трябва да помни, че не плаща заплата на проповедниците, а дава дължимото на Бога. Бог е, Който дава Своя десятък на проповедниците и Той преценява достойнството им. Затова десятъкът винаги трябва да се предава в църквата, където да бъде разпределян за нуждите на благовестието. Ако някой иска да участва финансово в други проекти, това не трябва да става с десятъчни средства.
С правилното отделяне на десятъка на правилното място не само се поддържа проповядването на евангелието, но и самият вярващ се лекува от себелюбието си. Защото човекът днес има същата огромна необходимост от осъзнаването, че на Бога принадлежи всичко и че всичко се дължи на Него. И днес човекът се нуждае да се лекува от егоизма си. Даже повече от когато и да било друг път. С отделянето на десятък вярващият се учи на постоянна зависимост от Бога и изказва благодарността си за получените благословения. Това е духовна опитност, от която не бива да се лишава живота на никой вярващ. Сигурно е обещанието за голямо благословение над верния в десятъка настойник.
Десятъкът е една особена Божия наредба – никой не е принуждаван да го дава, никой не следен, дали го дава, никой не може да бъде изключен от църквата заради недаването му, но все пак трябва да се дава. Някои от най-страшните думи в Писанието са изречени във връзка с недаването му:
„Ще краде ли човек от Бога? Вие, обаче, Ме крадете. И казвате: В какво Те крадем? В десятъците и в приносите. Вие сте наистина проклети, защото вие – да!, – целият този народ, Ме крадете“ (Мал. 3:8, 9).
Задържането (неотделянето) на десятък е акт на бунт и е равносилно на кражба от самия Бог. Няма как да е нещо безобидно посягането към Божията собственост. А то може да се случи много лесно – просто като не се отделя десятък или ако отделеният десятък не се дава на обозначеното от Писанието място. Който го направи, бива определен от Бога като крадец. Едва ли никой би искал да бъде наречен от небето „крадец“.
2) Втори десятък
Ако практиката на Израил за отделяне на първи десятък свързан с издръжката на Божието дело е валидна за християнската църква, какво е положението с втория десятък? Трябва ли да очакваме някаква задължителност и при него? Вторият десятък в Израил е бил отделян най-вече с благотворителни цели и от него е трябвало да се ползват най-уязвимите в обществото. Въпреки че в Новия завет няма ясни препратки към тази практика като задължителна, ранната църква е отдавала много голямо значение на благотворителността:
„И когато познаха дадената на мене благодат, то Яков, Кифа и Йоан, които се смятаха за стълбове, подадоха десници на общение на мен и на Варнава, за да идем ние между езичниците, а те – между обрязаните. Искаха само да помним сиромасите – същото, което и аз желаех ревностно да върша“ (Гал. 2:9, 10).
Грижата за бедните и за хората в нужда била от много голяма важност за ранните християни. Тя намирала различни изрази. Например по-заможните вярващи в Ерусалим продавали имотите си, за да споделят спечелените пари с нуждаещите се техни братя и сестри (Деян. 2:44, 45; 4:32-37). Из другите места на римската империя християните, дори и бедните между тях, били готови да помагат на по-нуждаещите се чрез дарения. При една голяма криза, от която пострадали юдейските християни, бил организиран фонд за набиране на средства, с които да им се помогне (Деян. 11:27-30). В тази кампания се включили и много бедни християни от други римски провинции, защото възприемали грижата за бедните и нуждаещите се като своя първостепенна задача и привилегия (Римл. 15:26; 2 Кор. 8:1-4).
Не можем да кажем, че отделянето на втори десятък е била задължителна практика за ранните християни, но със сигурност можем да твърдим, че за тях е било дълг да се грижат за нуждаещите се. Дали днес някой ще отделя редовно втори десятък, така както отделя първия, си остава негово решение. Но грижата за тези, които са в нужда, трябва да бъде един постоянен приоритет за всеки последовател на Христос. Не става дума за грижата за тези, които принадлежат към семейството по кръвна линия, защото тази е повече от задължителна и покрива само минимумът от очаквания към вярващия (1 Тим. 5:8). Въпросната грижа трябва да се осъществява с личните средства, които остават след отделянето на десятъка и на средствата за благотворителност.
3) Дарения
И така, поради липсата на ясни указания за задължително отделяне на втори десятък, не можем да твърдим, че новозаветната система на даване отразява супер прецизно старозаветната. И все пак, двете се припокриват принципно. Затова има място и за нуждата да се отделят доброволни дарения. По подобие на тяхното предназначение в Стария завет, те са необходими в християнската църква за покриване на определени разходи и нужди на местната църква. И тук сме призовани към отговорност и щедрост, които няма да останат незабелязани от небето:
„Давайте и ще ви се дава; добра мярка – натъпкана, стръскана, препълнена, ще ви дават в пазвата; защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва“ (Лука 6:38).
Не може да се определи сума или процент, които да представляват доброволното дарение. Призивът е за щедрост, но всеки сам трябва да прецени колко да дава. Личната преценка и доброволността са най-важните елементи на дарението:
„А това казвам, че който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне. Всеки да дава, според както е решил в сърцето си, без да се скъпи и не от принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце. А Бог е силен да преумножи на вас всякакво благо така, че като имате винаги и във всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилвате във всяко добро дело“ (2 Кор. 9:6-8).
Отново се срещаме с призив за щедрост в даването на даренията, но е задължително те да бъдат отделяни доброволно. Никаква принудителност не трябва да ги помрачава. Даването на дарения трябва да става на „драго сърце“, защото само това е начинът, който получава одобрението на небето. Също така доброволността на даренията не изключва очакванията за тяхното отделяне. Според Писанието Бог може да бъде „окраден“ и чрез немарливост по отношение на даренията (Мал. 3:8, 9). Така че всеки вярващ трябва да си изясни, как може да бъде верен на това изискване, но и да бъде убеден в себе си, че не принуждението е мотивиращата го сила, а „драгото сърце“.
И така, системата на даване в Новия завет поражда определени очаквания към християните подобни на тези, които имало към евреите. Десятъкът е длъжност пред Бога за всеки вярващ свързан с издръжката на евангелското дело, от която никой не е освободен. Помагането на бедните и нуждаещите се извън семейството е задължителна част от служенето на всеки последовател на Христос, но няма стриктни указания, дали това да става чрез отделяне на втори десятък. Всеки може сам да прецени, какви средства да заделя за целта и на кого да помага. Даването на дарение е също доброволна стъпка, но която не трябва да се пренебрегва. Цялата тази система има за своя най-важна цел признаването на Божията собственост над всичко и лечението от убиващия ни егоизъм.
Макар и повечето последователи на Христос да са притиснати от различни ограничения, вярното отделяне на десятъка, грижата за бедните и нуждите на църквата получават одобрението на небето и имат това обещание:
„Донесете всички десятъци в съкровищницата, за да има храна в дома Ми, и Ме опитайте сега за това, казва Господ на Силите, дали няма да ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, така че да не стига място за него“ (Мал. 3:10).
„Опитайте Ме сега за това, казва Господ!“ Много силно обещание, също както Богът, Който го е дал, е силен да го изпълни независимо от икономическата ситуация, в която живеем. Отделянето на десятък и дарения може да изглежда трудно, дори невъзможно, но Господ ни предизвиква да Му се доверим. За Него не е никакъв проблем да осигури материалното ни съществуване (Фил. 4:19). Просто трябва да поставим небесните неща на първо място, а за останалото Той е обещал да се погрижи (Матей 6:33).
За последователите на Исус Христос отделянето на десятък, грижата за бедните и за нуждите на църквата са изисквания валидни с пълна сила. Една от най-съществените цели на отделянето на десятък и даването на дарения е лекуването на човешкото себелюбие.