Веднъж пастор Морис Венден посетил една дама от местната църква. Тя била възрастна жена наближаваща 80 години, висока и добре образована. След като поговорили малко, Венден я запитал, дали има нещо, което той като пастор можел да извърши за нея, за да й помогне и да я окуражи. Тя отвърнала: „Да, само ако можете да ме измъкнете от тази църква, от тази религия, далеч от Библията, от Бога и от тази вяра!“
Проповедникът попитал учудено: „Моля?“
Дамата продължила: „Аз съм хваната в капан. Израснах в мисионерско семейство. Пропита съм от рутината на религията. Всяка сряда вечер присъствам на молитвените събрания. Не мога да не го направя. Отивам на църква всяка седмица. А бих искала да не ходя. Опитвам се да избягам от църквата и от Бога. Опитвам се да забравя всичко това, но не успявам.“ И тя го помолила да й помогне да избяга.
Морис Венден я уверил, че съвсем не вижда по този начин своите отговорности и оставил молбата й неотговорена.
Странна история, нали? Възможно ли е да си хванат в капан на религията, от който да искаш да избягаш, а да не можеш? И ако тук рутината и формалността имат своето място в даването на отговора, един друг въпрос заслужава повече вниманието ни: Мога ли да избегна и да блокирам Божиите действия по спасяването ми и така да загубя вечния живот? Сякаш повече сме свикнали въпросите ни да вървят в посока на съмнението, дали изобщо можем да бъдем спасени. Но някои пък са толкова впечатлени от Божията мощ да спасява, че се чудят, до колко е лесно да се избегне спасението ни. Наистина, кое е по-лесно – да бъдеш спасен или да бъдеш изгубен?
Нашият егоизъм изисква другите хора да ни служат. Волята на Христос изразена в Златното правило е ние да им служим и да сме инициаторите на добро за тях (Матей 7:12).
След формулирането на Златното правило заставаме пред следващия урок на Исус:
„Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират“ (Матей 7:13, 14).
И това поучение е без някаква много специална връзка с предните и следващите. Но това не го прави по-малко важно. Нека да настроим слуха си да се вслушаме и в него.
1. Призив за влизане.
При поредното Си поучение от невероятната Планинска проповед Христос казал:
„Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях“ (Матей 7:13).
Исус призовал последователите Си да влязат през една тясна порта. Звучи като трудно начинание. Щом портата е тясна, няма как влизането през нея да е свързано с голям комфорт. И все пак, какво означава да влезеш през тясната порта?
За да илюстрира това Си поучение, Христос отново използва една много добре позната картина за евреите. По Неговото време хората от Палестина живеели в укрепени градове, повечето от които се намирали по хълмове и планини. До портите, затваряни при залез слънце, се достигало по стръмни каменисти пътища и пътникът, който в края на деня се връщал у дома, често е трябвало да побърза по нанагорнището, за да стигне до портата преди мръкване. Закъснелите оставали отвън.
С тази картина Исус илюстрира по запомнящ се начин християнския път. Слушателите Му започват да схващат, в какво ще се изразява християнския начин на живот. И истината е, че той не е съвсем лесен.
Използването на израза „тясна порта“, т.е. нещо тясно, през което, като минеш, излизаш на ново, различно пространство, ни говори, че за воденето на християнски живот трябва да се вземе едно нелеко решение – решение, при което се колебаеш да избереш между две различни неща. Когато избера християнския пред светския живот, или образно казано, когато мина през тясната порта, аз излизам на тесен път. Това ще рече, че започвам да водя живот, който не е от най-лесните. Но краят му е вечен живот. И обратното. Широката порта говори за лесно взимане на решение да водя живот без съобразяване с Божията воля.
Сякаш ни е по-лесно да заключим, че мнозинството от хората в нашия свят са решили да водят именно живот, в който да не взимат предвид волята на Всевишния. И така бързо биваме отведени до извода, че това решение се взима по-лесно. Логично, нали? Щом почти всички го правят, значи трябва да е лесно.
Образно казано, минаването през широката порта ме извежда на широк път. Как се върви по широк и равен път? Лесно. Но дали на практика ходенето по пътя водещ далеч от Бога означава непременно лек и много приятен живот? Съмнявам се. Навсякъде по пътя към смъртта има страдания и наказания, мъки и разочарования. Този път е наистина лесен, що се отнася до греховните планове и мечти, но реалността му е осеяна с проблеми, страдания и накрая – смърт. Този път е лесен в това, че не се съпротивлявам и не ми се налага да се съпротивлявам на изкушенията, защото именно съпротивата срещу съблазните е най-трудното нещо. И затова този път наистина изглежда по-лек. Но все пак той е осеян с какви ли не препятствия, които трябва да преодолея. И причината е, че Бог иска да ме спаси. Господ е решен да спаси всекиго, ако е възможно. Разбира се, Той не насилва правото ни избор и никога няма да го направи, но нищо не може да Го спре да изпраща ангелските множества със задачата да направят изключително трудно това да бъдем изгубени.
Нека да не оставяме с впечатлението, че не е лесно да бъдем спасени. Или пък наистина е трудно? Може да се спори по този въпрос. Истинският проблем е трудността да дойда при Господа. Ако отида при Него, Той ще ме успокои. Ако взема игото Му, то ще е леко (виж Матей 11:28-30). Ето че е лесно да бъда спасен. Или е трудно?
Може би всичко зависи от това, каква е връзката ми с Христос. Сигурно ако съзнателно и целенасочено поддържам някой любим грях, наистина ще открия, че пътят е прекалено тесен, за да мога да вървя по него. Но ако съм примирен с Бога, няма да се наслаждавам в лошите си навици и сигурно така ходенето по този път няма да е толкова трудно; сигурно ще мога да се радвам на успокояващото Божие присъствие.
Има съвсем основателна причина Христос да призове хората да вземат решение за Него. Този призив дори се простира извън границите на един призив:
„Влезте през тясната порта…“ (Матей 7:13а).
В Планинската проповед откриваме няколко кратки заповеди, които могат да се приемат и като апели от страна на Исус. Например: „Не си събирайте съкровища на земята!“ (Матей 6:19) и „Не съдете!“ (Матей 7:1). Сигурно такъв вид заповед, която е и призив, е апела „Влезте през тясната порта!“ (Матей 7:13). Характерното при всички тях е, че те всички са достатъчно авторитетни и ясни, за да бъдат последвани веднага.
Отношенията между Бога и човека се основават на вяра. Това е една интелигентна, а не сляпа вяра. Тъй като обаче става дума за вяра, има твърде много неща, които трябва да се приемат на доверие. Приемат се, защото Бог ги казва. Те може да не бъдат последвани от обяснение, но понеже доверието е в основата на тази връзка, това не би трябвало да е причина да не бъдат приети. Ако познавам достатъчно добре милостта на любящия Бог, спокойно бих могъл да Му се доверя и за нещата, които не разбирам.
На практика обаче това чисто доверие се намира рядко и се изгражда трудно. Затова, когато Исус заповядвал нещо в Планинската проповед, Той винаги се аргументирал, защо трябва да се съобразяваме точно с думите Му. От една страна, цялата Му аргументация може да се приеме като един плюс за нас – така доказваме, че вярата ни е интелигентна и обоснована. Но от друга страна не по-малко вярна е и една друга картина – че всъщност ние не се доверяваме достатъчно на Христос и Той трябва да използва силата на аргументите, за да ни доближи повече при Себе Си. Точно една такава аргументация направил Спасителят и след призива Си: „Влезте през тясната порта!“ Между другото, тя е много интересна.
2. Необходимост от влизане.
Исус настойчиво кани хората да влязат през тясната порта, защото, ако не го направят, неизбежно ще направят нещо друго:
„…защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях“ (Матей 7:13б).
Влизането през тясната порта е необходимост, но аз трябва да си поставя за цел да вляза през нея. Това е нещо, което изисква специално усилие. Ако нямам целта и усилието, попадам под една инертност, в една вълна, в едно силно течение, което ще ме тласне през една широка порта извеждаща на един широк път. Ако някой търси две врати и едната е много широка и голяма, а другата е малка и тясна, коя ще намери по-лесно? Естествено, че голямата.
Нещо повече. От думите на Христос може да се разбере, че ако не положа специално усилие за откриване на тясната порта, аз съвсем естествено, може би дори без да го искам, ще застана пред широката порта. Сякаш ние всички сме въвлечени в една вихрушка, която ни завихря нататък и ако не й се съпротивим по някакъв начин, задължително ще бъдем отнесени. Такъв извод можем да направим разглеждайки и друг библейски текст:
„И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на този свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите и по естество сме били чеда на гнева, както и другите“ (Ефес. 2:1-3).
Тук ни се представят естествените хора – тези, които образно са наречени „мъртви поради греховете си“. Целият свят бива представен като една тълпа, която се ръководи от княза на този свят, Сатана. В тази тълпа владее дух на непокорство на Бога. И всички попаднали в нея, са увлечени от нея, ходят накъдето ги води тя и като че ли няма измъкване.
Естествено че тълпата водена от дявола ще избере широката порта. Тази врата мигновено извежда на един широк път, чийто край е погибел – скръб и страдания тук на земята или ако това по някакъв начин в голяма степен се прескочи, задължително унищожение за вечността. Този път може да изглежда правилния, но това, че изглежда, не означава, че е:
„Има път, който се вижда прав на човека, но краят му е пътища към смърт“ (Пр. 14:12).
Може да ми се струва, че този път е прав, добър и води на добро място, но накрая ще се окаже, че извежда към кръстовище с няколко други пътя, при които, който и да хвана, ще бъда изведен към смъртта. Нещата стават сериозни! Ето защо, ако искаме да бъдем спасени, ще трябва да подходим към живота с една правилно насочена и голяма решителност:
„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират“ (Матей 7:14).
В контекста на горните разсъждения съобразяването ни с тази препоръка изисква голяма настойчивост, решителност и дори жертва, за да може да се направи правилния избор и да се тръгне по по-добрия път. Затова във версията на Лука на това поучение се казва:
„Подвизавайте се да влезете през тясната врата; защото ви казвам, мнозина ще се стремят да влязат и няма да могат“ (Лука 13:24).
Нужно е подвизаване (т.е. тежко борене), усилие, настойчивост и решителност. Трябва да си го поставим за цел. Това е взимането на едно съзнателно решение показващо, че разбираме, какво правим. Тук изобщо не става дума за попадане под властта на манипулацията, както някои обвиняват вярващите. Вечният живот се придобива чрез едно съзнателно решение продиктувано от разбиране, какво правим.
3. Себеотрицание и борба.
Поученията на Христос в Матей 7 гл. нямат някаква специална връзка помежду си, както например тези от 5 и 6 глава, но това не означава, че нямат абсолютно никаква връзка. Изказвайки Златното правило на живота в Матей 7:12 Исус подчертал необходимостта от заинтересованост от другите хора. А за да си заинтересован от доброто на другите, трябва да се отречеш от себе си. Само така можеш да влезеш и през тясната порта. Хубавите и трайни неща не се постигат лесно. За всичко в тази връзка се минава през една тясна порта.
Това, което Христос казва за влизането през тясната порта като условие за постигането на успех в духовния живот, е един общовалиден принцип, който откриваме като условие за успех и в изкуството, историята и т.н. Имайки предвид процесите на разграбване на държавните предприятия в страните в преход, президентът на една от демократизиращите се държави от Източна Европа казва:
„Вратата на историята е много тясна и през нея не може да се мине, ако носиш под ръка приватизирано предприятие или банка“ (Петър Стоянов, в. „24 часа“, 17.07.2001 г.).
Не мога да оставя добро име в историята, ако приживе съм злоупотребявал по някакъв начин. Даже е възможно изобщо да не остана в историята поради това. И ако това се отнася просто за оставането на името ми в историята, колко повече е нормално да има тясна врата за спасението на душата ми.
Разбираме, че е необходима борба. Но за нас е много важно да си изясним точното естество на борбата. Никога не бива да забравяме, че умовете ни са твърде обременени от греха и че е възможно и тук да се объркаме и да насочим усилията си в неправилна посока.
Какво представлява борбата в християнския живот? Това не е ние да се борим с греха. Там сме обречени. Ключът е намирането на точното бойно поле. Елън Уайт казва:
„Християнският живот е битка и поход. Но победата, която трябва да бъде спечелена, не се постига с човешка сила. Бойното поле на тази война е човешкото сърце. Битката, която трябва да водим – най-голямата битка водена някога от човека, – е подчиняването на собственото ‘Аз’ на Божията воля, както и отдаването на сърцето във властта на любовта. Старото естество, родено от плътта и страстта, не може да наследи Божието царство. Наследените склонности и старите навици трябва да бъдат изоставени“ („Мисли от планината на благословението“, с. 141).
Значи ние не можем да победим сами. Ключът в борбата е подчиняването на собственото „Аз“ на Божията воля. Това ще рече, че ключът е в правилното упражняване на волята ни.
„Не можем да победим могъщия враг, който ни държи в мрежата си. Само Бог може да ни даде победа. Той иска ние да владеем себе си, да владеем собствената си воля и начина на живот. Бог обаче не може да действа в нас без нашето съгласие и сътрудничество. Божият Дух работи чрез способностите и силите, които е дал на човека. Нашата енергия е необходима, за да Му сътрудничим…
Волята трябва да застане на страната на Божията воля. Вие не сте в състояние сами да подчините на Божията воля вашите намерения, желания и наклонности. Но ако пожелаете да бъдете направени да желаете, Бог ще извърши това за вас…“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 141, 142).
Един от големите проблеми на вярващите е, че не знаят, в какво точно се състои борбата в християнския живот. Всички са наясно, че борба е нужна, че без борба спасението е невъзможно. Това разбиране изобщо не е проблем. Въпросът е, в какво се изразява тази борба? Ето го отговорът – да използвам правилно волята си, да се предам на Исус, да използвам предоставената ми сила на избора, за да се предам на Христос и Той да извърши за мен това, което аз не мога. Това е нещо, което изисква много голямо усилие, но то си заслужава, защото завършва добре, за разлика от неправилното водене на борбата, което само обезсърчава вярващия и може да го доведе дори до отпадане от вярата.
Християнският живот е наистина един тесен и стръмен път, но той може да стане лек, ако избера да бъда с Бога и ако Той ме придружава по него. А това означава, че няма да ходя по широкия път на света, който предлага различни изкушения, но накрая осуетява спасението и дори ме вкарва във вечното забвение.
Близо до модерния съвременен град Куйонг Джу в Корея се намира древното селище на царството Сила, което е управлявало цялата страна преди повече от 1000 години. Местностите наоколо са осеяни със съвършено кръгли, различни по големина хълмове, покрити с пищна трева. Всеки един от тях, в зависимост от големината, е гроб на древен цар, царица, принц или принцеса.
Правителството е забранило разравянето на древните гробове. Само един е отворен за посетители. Интериорът на хълма или гроба изглежда като съвременен супермаркет – по стените има стъклени рафтове с царските съкровища, а подът е покрит с червен килим.
„Заедно с другите туристи“, разказва един посетител, „аз и моят корейски спътник с удивление минавахме от една изложба към друга в този гроб. Когато вече трябваше да излизаме, аз попитах, къде е положен мъртвият цар. Поведоха ме към централното място, заобиколено с високи стъклени стени. На кафявата земя отвътре се намираше очертанието на тяло в пепел с корона на главата и с ръце и долни крайници покрити със злато. Търсейки името на царя, видях парче обикновена хартия, на която бяха изписани думите: ‘Този цар е неизвестен’. Думите ме поразиха и малко ме натъжиха. Как може такава важна личност, идваща от миналото, да не е идентифицирана?“
Този цар сигурно е бил през живота си мощен човек. Той е ходил с бързи крачки по широкия път, словото му е било закон и е имал властта над живота и смъртта на своите поданици. Но сега, 1000 години по-късно, никой не знае, кой е той. Той е просто „неизвестен цар“.
Ходенето по широкия път в крайна сметка води до забвение. Може да сме живели като царе, но накрая ще бъдем неизвестни и забравени. Затова е по-добре да минем през тясната порта и да ходим по тесния път на християнския живот. Там не всичко е леко, но е сигурно и в края му ни очаква слава и безсмъртие. Неизвестният цар е едно предупреждение за всеки, който мисли, че широкият път е по-добрия. Никога не забравяй неизвестния цар!
Прочетете и статията Напълно непознати, която също се занимава с Планинската проповед на Исус Христос.