Един крадец, който от години бил издирван от полицията, най-после бил арестуван и подведен под съдебна отговорност. По време на процеса, след като присъдата била произнесена, съдията му дал думата. Подсъдимият повтарял: „Толкова съжалявам! Толкова съжалявам!“
Съдията помислил, че виновникът се покайва за делата си. Запитал: „За какво съжаляваш?“
„Че при обира вдигнах шум и така ме хванаха“, бил отговорът.
Чудя се, какво ли е постигнал този крадец с една подобна изповед? Дали се отворила вратата на съда и е бил пуснат? Или по-скоро се отворила вратата на затвора и е бил прибран на топло?
А как ли може да се отвори вратата към небесното царство пред нас, грешниците? Сигурно и при нас това зависи от изповедта ни. Всъщност Писанието дава отговора:
„Исус му отговори: Истина, истина ти казвам: Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство. Никодим Му каза: Как може стар човек да се роди? Може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Исус отговори: Истина, истина ти казвам: Ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство“ (Йоан 3:3-5).
Според Исус Христос вратата към небесното царство се отваря чрез новорождението. Грешникът трябва да се роди отново, чрез Святия Дух, и това ще му осигури достъп до небесното царство. Вероятно тази метафора не е много ясна за съвременния човек. Тук Христос говори за покаянието, чрез което в грешника се извършва една сериозна трансформация и той променя посоката на живота си. Това го прави годен да бъде автентичен поданик на небесното царство и затова е необходимо условие.
Какво представлява истинското покаяние и какво е неговото място в ценностната система на небесното царство са въпросите, на които Исус отговаря още с първите думи на Своята прочута Планинска проповед. Христос разкрил истината по най-добрия и въздействащ начин. Ако искаме да я разберем, трябва да слушаме внимателно и да изпълняваме Неговите думи.
И така, как вратата на Божието царство може да се отвори и ние да влезем там?
„Блажени бедните по дух, защото е тяхно небесното царство. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Матей 5:3-5).
Началото на Планинската проповед на Исус Христос е едно много странно начало, но и начало което не можем да си позволим да пропуснем. Само разбирайки го ще сме в състояние да разберем и остатъка от тази велика проповед.
1. Необходимост от проповед върху покаянието.
Описвайки началото на служението на Христос в Галилея, Матей ни разкрива основната тематика на проповедите Му:
„Оттогава Исус започна да проповядва, като казваше: Покайте се, защото наближи небесното царство“ (Матей 4:17).
Исус започнал служенето Си с призив за покаяние. Изглежда евангелист Матей е искал толкова много да покаже важността на покаянието, че когато представя началото на служенето на Христос, където Той проповядвал необходимостта от покаяние предвид предстоящото небесно царство, веднага след това слага и Планинската Му проповед, която хронологически се е случила доста по-нататък във времето. Това трябва да означава, че и Планинската проповед по някакъв начин е свързана с покаянието.
Наистина, покаянието е много важна тема в Евангелието от Матей. Всичко започва от там. Покаянието е добрата и задължителна основа на всичко. Макар и ясно да разбираме, че не всички проблеми могат да се разрешат, ако искаме нещата в нашия живот да текат добре, трябва да поставим в основата му сърдечното покаяние пред Бога.
Исус Христос започнал Планинската проповед с хората, които се покайват. Само те могат да разберат думите Му, защото само те имат необходимата нагласа:
„Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно. Но духовният човек изпитва всичко; а него никой не изпитва“ (1 Кор. 2:14, 15).
Духовността придобита при обръщането прави обърнатия човек способен да разбира небесните неща. Поученията на Христос вече не изглеждат странни, а напълно достоверни. И това не е всичко. Промяната на сърцето при обръщането е новото начало необходимо за всеки, за да се спаси. В небесното царство влизат само обърнатите. Покаянието е вратата към небесното царство.
Всъщност точно такова е трябвало да бъде състоянието на целия народ по времето на Исус – да е обърнат и подготвен за проповедта на Месия. Времето за изявяването Му наближавало, а това не се случвало. Затова и задачата на Йоан Кръстител била да доведе народа до това състояние, защото само така той можел да разбере и приеме Месията и да бъде спасен.
Това била изключително важната основа, от която Месията трябвал да тръгне. Идеалният Божий план не предвиждал Той да се занимава с обръщането на евреите – те вече трябвало да са подготвени. Но това не се случило и се наложило Исус да започне с този проблем. Христос започнал служенето Си сред неосветени хора и имало опасност службата Му да бъде отхвърлена, защото за естествения (необърнатия, непокаяния) човек всичко от Божия Дух е глупост и е лесно да отхвърли истински доброто. Затова Христос започнал с покаянието – необходимото условие думите Му да бъдат разбрани.
Би било трагично, ако познавайки истината от дълго време, се нуждаем отново да ни се говори за покаянието. Проблемът би бил доста сериозен, ако Господ се нуждае да ни привежда отново през покаянието, за да разберем поученията Му. Но този път не може да бъде съкратен – ако искаме да разберем правилно думите на Исус, Божието слово, трябва да се покаем и така да станем ученици на най-великия Учител. А как се осъществява покаянието?
2. Благословенията над покайващите се.
Ние, грешниците, наистина имаме проблем с вината. Вместо да я признаем, сме готови да я отречем. Вместо да се покаем, сме готови да я държим в себе си. И това е един всеобщ проблем. Не знаем, как да се справяме с вината си и това ни съсипва.
Един уличен проповедник застанал на някаква голяма улица, както обикновено правят подобни служители, и започнал да посочва с пръст минаващите хора: „Виновен!“, „Виновен!“, „Виновен!“
Без да дискутираме правилността на подхода му, за нас представлява интерес реакцията на хората. Някои се присмивали. Друг уплашен продължавал нататък с по-бързи крачки. Трети казвал: „Откъде знае?“
Проблемът с вината е един всеобщ проблем. Това е твоят проблем, това е и моят проблем. Затова се нуждая да разбера, как да се освободя от нея. Христос знае, че това е голямата ни нужда. И започва именно с нея. Още в самото начало на Планинската проповед Спасителят описал начина на освобождаване от вината. Той е свързан с покаянието и Христос изброил стъпките, по които то се осъществява.
1) „Блажени бедните по дух…“
Христос не се страхувал да бъде радикален учител. Някои от поученията Му били пълна противоположност на установените по Неговото време разбирания. Всъщност те продължават да контрастират на идеите за света и до ден днешен. Например, както в миналото, така и днес ние свързваме щастието с успеха, силата и увереността. Не че това задължително е погрешно, но според Исус един грешен човек започва да се доближава до щастието и истинския си връх, след като първо удари дъното:
„И като отвори устата Си, поучаваше ги, като казваше: Блажени бедните по дух, защото е тяхно небесното царство“ (Матей 5:2, 3).
В реалността на живота погледнат през очите на небето благословени са хората със съкрушен дух. Възможно ли е човешкото разбиране да е толкова различно от божественото? В бедния по дух и съкрушения по сърце ние виждаме клетник, който вероятно не може да падне по-долу. Бог обаче вижда човек, който е започнал да се извисява. Ние виждаме един трагичен край, който да служи за предупреждение на другите. Бог обаче вижда началото на изцелението и величието, което трябва да насърчава останалите.
Но ако тук наистина става дума за покаянието, какво общо има то със съкрушаването на човешкия дух? Когато човек чуе за делото на Христос за всички хора, не може да не се впечатли. Ако е податлив на влиянието на Святия Дух, Той ще му разкрие още по-ясно Христовата жертва, но вече лично за него. Ще му помогне да види греховността на естеството си и делът на собствените си грехове в ужасната смърт на Спасителя. Така ще може да осъзнае зловредността на греха и да го намрази. Съвестта му ще се обремени с вина, която не е предполагал, че има, но сега разбира, че я носи. Това е толкова тежък удар, че духът на човека се съкрушава:
„Преди да даде прощение, Христос довежда душата до покаяние. Делото на Святия Дух е да убеждава в грях. Онези, чиито сърца са били трогнати от нашепването на Божия Дух, виждат, че в тях няма нищо добро. Виждат, че всичко, което някога са правели, винаги е било примесено с егоизъм и греховност. Подобно на бедния бирник стоят настрана, като дори не се осмеляват да вдигнат поглед към небето и викат: ‘Боже, бъди милостив към мене, грешника’ (Лука 18:13). И те наистина биват благословени. За каещите се има прощение, тъй като Христос е ‘Божият Агнец, Който поема греха на света’ (Йоан 1:29)“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 7).
Преди тази специална среща с Христос човекът може да е бил горд от себе си, от живота си, от постиженията си, но след като разбере истинската същност на греха си, той се съкрушава, става беден по дух. Това е състояние, което едва ли може да спечели симпатиите на света, но Исус казва, че точно на такива хора е небесното царство.
Вратата на това желано от всички ни царство може да се отвори само с ключа наречен „покаяние“. Първата стъпка в покаянието е осъзнаването на духовната ни нищета пред Бога и съкрушаването на гордия ни човешки дух. Така Господ гарантира влизането в небесното царство. Бедните по дух наистина могат да бъдат блажени (благословени, щастливи), защото имат великолепна награда – небесното царство е тяхно!
2) „Блажени скърбящите…“
Описвайки целия процес на покаянието Исус Христос продължава:
„Блажени скърбящите, защото те ще се утешат“ (Матей 5:4).
Осъзнаването на греховността при покаянието на човека му носи скръб. Това е много чувствителен момент и е важно да бъде разбран правилно. Религията често бива обвинявана, че внушава чувство на вина, което ограбва щастието и обременява човека. Когато се злоупотребява с вината, това наистина е възможно да се случи. Тук обаче се описва скръбта, която е породена в човека от Святия Дух. А това е една много здравословна скръб, защото тя винаги бива последвана от утеха. Чувството на вина няма за цел да измъчва човека заради самото изтерзаване. То трябва да помогне да се осъзнае реалността на греха, неговата чудовищност и да предизвика отвращение към него. Когато това се случи, скърбящият получава утеха. Покайващият се не е обречен на живот на постоянно терзание. Това е само една от стъпките на неговото преобразяване и винаги е последвано от утеха.
Как по-точно скръбта може да съдейства за доброто на покайващия се и той да се утеши? След като жертвата на Исус е разбрана по-добре и отнесена лично към нас, след като гордият човешки дух се съкруши осъзнавайки вината си, се поражда една много голяма скръб поради греха. Появява се едно искрено съжаление за стореното, за всичко извършено в живота, с което Божието сърце е било наранявано:
„Скръбта, за която става дума, е истинската сърдечна мъка за греха. Исус казва: ‘И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си’ (Йоан 12:32). Който бъде привлечен към увисналия на кръста Христос, вижда греховността на човечеството. Осъзнава, че грехът подложи на бичуване и разпятие Господа на Славата. Разбира, че докато е бил обичан с неизразима нежност, животът му е показвал само постоянна неблагодарност и непокорство. Изоставил е своя най-добър Приятел и злоупотребил с най-ценния небесен дар. Разпънал е в себе си Божия Син отново и отново е пробол кървящото и съкрушено сърце. Отделен е от Бога с дълбоката и черна бездна на греха и скърби с опечалено сърце“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 9).
Виждайки греховността си, опечаленото човешко сърце започва да скърби. Вината изглежда толкова голяма, че като че ли вечната скръб е най-подходящото състояние за човека оттук нататък. Но, слава Богу, не това е, което небето иска. Христос обещава утешение. Предизвиканата скръб за греха поражда в човека желание да се отърси и освободи от омразния грях. Това се осъществява чрез изповедта:
„Който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповяда и оставя, ще намери милост“ (Пр. 28:13).
Изповедта на греха носи милост. Тежестта на вината не стои вечно. След откритата и честна изповед на греха в молитва Господ дава прощение. А то носи със себе си утеха и мир, за които човекът никога не си е мислил, че може да съществуват. Затова скърбящите са блажени. Няма как скърбящият да не бъде утешен. Утешението, което получава и мирът, който му се дава, не могат изобщо да се сравнят и с най-великото и приповдигащо състояние, през което е преминавал преди покаянието си. Страданието за греха не е вечно. То не води вярващия до полудяване. След тежката скръб за греха идва и утехата. Скръбта за греха бива последвана от изключителен мир. Скърбящите наистина могат да са блажени, защото имат голяма утеха!
3) „Блажени кротките…“
При всяко следващо блаженство, което Исус изрежда, се вижда едно задълбочаване на християнската духовност. С тези, които са почувствали своята нищета и нуждата си от Христос, които са скърбели с цялото си сърце за греха и са получили утешението и мира от Бога, ще се случи нещо много специално:
„Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Матей 5:5).
След голямата скръб при осъзнаването на греховността и искрената изповед, следва прощение. С прощението Господ дава мир, който води душата до… кротост. Истински покаяният човек не може да бъде друг освен кротък. Той вече се учи от най-кроткия Учител, при който е отишъл и започва да се оприличава на Него:
„Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мене; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой на душите си“ (Матей 11:28, 29).
Получилият прощението човек има Божия мир, станал е смирен и кротък. В него вече се е извършила една удивителна промяна – новородил се е. Това го прави благословен, защото само такива хора ще населят обещаната нова земя, в която ще живее правда.
Това не е точно картината на завоюващите дадена земя, която ние познаваме. В условията на грешната ни планета една територия бива завземана от силния, гордия и агресивния. Според небесния възглед обаче това е начинът да загубиш истинската земя, към която си струва човек да се стреми. Точно поради желанието за себевъзвишаване грехът навлязъл в света и първите ни родители загубили властта си над тази красива земя, която била тяхното царство. Възвръщането й не може да стане по същия начин. Сега само благодарение на сърдечното покаяние и получената в резултат кротост можем да сме сред тези, които ще я наследят:
„Защото още малко – и нечестивия няма да го има вече. Да! Внимателно ще изследваш мястото му и няма да се намери. А кротките ще наследят земята и ще се наслаждават на изобилен мир“ (Пс. 37:10, 11).
Заслужава си да бъдеш на тази земя. Изглежда като добро място. Искаш ли да живееш там? Аз да! Кротките наистина могат да са блажени, защото те ще населят новата земя!
3. Отворена врата за небесното царство.
Наистина, чудесни неща са приготвени за Божиите деца, но защо все ми се изплъзват? Като че ли обикновено не чувствам блаженствата казани от Исус. Защо в повечето случаи не се чувствам блажен и щастлив, защо нямам мир? Ако това е вашият проблем, чуйте едно обяснение дадено от много сигурен източник:
„Именно себелюбието разваля нашия мир. Докато ‘аз’-ът е жив, ние стоим непрекъснато готови да го пазим от огорчение и обиди, но когато сме мъртви и животът ни е скрит с Христос в Бога, няма да вземаме присърце пренебрежението и обидите. Ще бъдем глухи за укори и слепи за презрението и подигравките“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 16).
Имам проблем със себелюбието, което ограбва истинското ми духовно щастие и мир. Затова обикновено не съм щастлив. Но имам и разрешението на този проблем – да се покая, да умра за света и животът ми да бъде скрит с Христос в Бога. Тогава няма повече да се стремя към първенстването, няма да пазя „его“-то си ненакърнимо. Естеството ми е склонно да преследва изявата, да търси първото място, да привлича погледите на другите около себе си. Но ако се уча от Христос, ако предам „Аз“-а си на Святия Дух, тогава в мен ще настъпи мир. Единственото, което ще искам, е да стоя в нозете на моя скъп Спасител. Иначе казано, ако съм обърнат, истински покаян човек, ще бъда блажен и вратата на небесното царство ще бъде отворена за мен.
Затова е необходимо да отида при Исус такъв, какъвто съм. Той ме чака с разтворени обятия, за да отнеме вината ми и да отвори пред мен вратата на царството Си. Защо да чакам повече? Защо да чакаш повече? Отиди при Христос такъв, какъвто си!
„Каквито и да сте били в миналото, колкото и да е отчайващо сегашното ви положение, ако дойдете при Исус такива, каквито сте, слаби, безпомощни и отчаяни, нашият състрадателен Спасител ще ви посрещне отдалеч, ще ви прегърне с любов и ще ви облече с дрехата на праведността. Той ни представя пред Отец, облечени в бялата дреха на Неговия собствен характер. Застъпва се за нас пред Бога с думите: Аз заех мястото на грешника. Не гледай към това заблудило се дете, а към Мен! Ако Сатана говори против нашите души, като обвинява в грях и твърди, че ние сме негово завоевание, Христовата кръв говори с по-голяма сила“ (Елън Уайт, „Мисли от планината на благословението“, с. 8).
При наличието на всичките тези обещания мога ли да стоя и нещо в мен да не трепне? Мога ли да не откликна на тази великолепна покана?
Хеймин Хершел, млад евреин, вървял замаян по улиците на Париж. Скитал из парковете и по брега на река Сена и бил забравил за движението наоколо. Той току-що научил за смъртта на майка си в Стръжелно, Полша. Скръбта му се струвала по-голяма от това, което можел да понесе.
„Тя си отиде! Тя си отиде!“, отново и отново си казвал той ужасната истина. „Хеймин, твоята любяща майка я няма вече.“
Искало му се да не бил напуснал петнадесетгодишен дома си, за да учи в университета в Берлин. Искало му се да не бил с толкова неспокоен дух и да не пътувал непрекъснато от Берлин до Лондон и обратно до Париж. Искало му се да може да види още веднъж майка си и нещата от миналото.
Той си мислел за детството, когато семейството му се събирало за молитви. Спомнял си внимателните приготовления всяка събота, специалната храна, свещите и благословиите. В съзнанието на Хеймин изплували празничните дни и особено Денят на умилостивението. Спомнял си, как майка му плачела, когато казвала: „Сега нямаме вече нито храм, нито първосвещеник, нито олтар, нито жертвоприношения.“ А сега той вече нямал майка и му се струвало, че дори Бог го е изоставил, като че ли вратата на небесното царство се била затворила пред него завинаги. Чувствал се смазан от печал и от нещастие.
Той се борел да намери покой, но не можел, бил като затворник. Усещал, че неговите грехове го отделят от Бога и няма никаква надежда. „О, Господи, нямам си никого, който да ми помогне“, изплакал Хеймин отчаяно.
За пръв път се молел от сърце. Преди това винаги повтарял готови молитви научени в детството му. Сега обаче ги захвърлил настрана и изразил истинските чувства на душата си.
„Не се осмелявам да се доближа до Теб, защото съм виновен“, молел се Хеймин. „О, помогни ми, заради моя баща Авраам, който желаеше да принесе в жертва собственият си син Исак. Имай милост и вмени неговата праведност в мен.“
Ехото от молитвата отзвучало и нямало отговор-благословия от Бога. Той не чувствал нито покой, нито утеха, нито надежда. Пред него имало само една затворена врата.
„О, Господи, нима си ме отхвърлил завинаги? Нима си ме напуснал?“
Няколко дни по-късно докато разопаковал покупка от магазина, Хеймин случайно забелязал думите „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.“ Изглаждайки хартията, той зачел още. Думите били красиви, изпълвали го с покой и надежда.
„Чудя се, кой ли е написал този израз?“, помислил си Хеймин.
Обърнал листа, но там нямало отбелязано нищо нито за автора, нито за източника.
„Бих искал да намеря книгата, откъдето идват тези слова!“
Не след дълго Хеймин посетил свой приятел-християнин в дома му, където забелязал копие на Новия завет. Любопитен, той взел книгата и я прелистил, като четял по малко оттук-оттам. Тогава видял същите думи, които намерил върху парчето хартия от магазина: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.“
„Ето откъде идвали тези думи. От Новия завет“, размишлявал Хеймин. „Чудя се, дали всичко останало е като тях?“
„Мога ли да заема за известно време тази книга?“, попитал Хеймин. „Изглежда интересна.“
„Няма проблеми“, съгласил се приятелят му. „Задръж я толкова време, колкото искаш.“
Върнал се в своята стая Хеймин започнал да чете сериозно Новия завет. За тази своя опитност той пише: „Бях толкова шокиран от непрекъснатото повторение на името на Исус, че захвърлих книгата настрана. С времето обаче реших да я прочета цялата.“
Било хубаво. Хеймин чувствал състрадание към Исус и омраза към убийците Му. Постепенно продължавайки да чете, до него достигнала истината, че Исус Христос е умрял заради него, заради греховете на Хеймин Хершел. Изучавайки написаното, той се убедил, че Старият и Новият завет са точно Божието слово.
„Господи, аз вярвам, че Исус е Месията“, молел се Хеймин. „Той е Изкупителят и Царят на Израил, Който беше прободен заради нашите грехове и бит, заради нашата порочност. Заради Него имай милост към мен и ми дай покой!“
От този ден нататък Хеймин Хершел имал покой. Той разбрал, как скърбящите стават блажени. Вратата на небесното царство се отворила пред него. Той станал известен автор и служител на Христос сред евреите.
И ти можеш да видиш, как се отваря пред теб вратата към небесното царство, ако се покаеш истински. Това е една уникална гледка, която не можеш да видиш никъде другаде. Заслужава си да се види и преживее.
Прочетете и статията „Върни ме при Себе Си!“, която също се занимава с Планинската проповед на Исус Христос.