„Татко“, промълвило умиращото момиче в една езическа страна. „Татко, къде отивам? Какво има в тъмнината пред мен? О, татко, страх ме е! Помогни ми!“
„Малка моя“, изхлипал бащата съкрушен. „Не мога да ти кажа. Макар тялото да изгнива в гроба, има друг живот отвъд, но…“
„Какво но? Щастлив ли е този друг живот или и там ще страдам? Можеш ли да ми дадеш надежда? Какво казват твоите книги? Кажи ми, татко! Помогни ми!“
Но бащата не знаел нищо повече. Бил съвсем безпомощен. Нито неговата религия, нито любовта му към умиращото дете можели да разкъсат пелената на погребалния саван, която скривала бъдещето в такава неизвестност и ужасен страх. В мрака тънките пръсти, свити в бащината ръка, потреперили, отпуснали се и започнали да изстиват в смъртта.
Много хора днес живеят без надежда. Много хора умират без надежда. И не е чак толкова трудно да си обясним защо. Към каквото и да се прилепят сърцата ни в този свят, рано или късно ще увехне. Омар Хаям го е изразил с думи:
„Светската надежда, върху която човекът полага сърцето си, се обръща в пепел. Или просперира и веднага подобно на сняг върху прашното лице на пустинята, осветява един малък час или два – и се изпарява.“
Подобно на сняг в пустинята. Това е ядрото на светската надежда. Тя е временна, преходна, мимолетна. Тя просто не устоява. Във всичко, което имаме в този свят, е заключена някаква ужасяваща безплодност. Как обаче християнинът се вписва в картината на всеобщото безнадеждие?
„Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който според голямата Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите, за наследство – нетленно, неоскверняемо и което не повяхва, запазено на небесата за вас, които с Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение, готово да се открие в последното време. В което се радвате, ако и за малко време да скърбите сега (ако е необходимо) в разни изпитания, с цел: изпитването на вашата вяра, което е по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън – да излезе за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос“ (1 Петр. 1:3-7).
Това е един брилянтен текст описващ изключителната надежда, която християнинът може да има в един свят на безнадеждие. Ако мислиш, че си изгубил надежда, това поучение е за теб!
1. Родени отново за жива надежда.
Апостол Петър не винаги разбирал Бога. Но към края на живота си той можел смело да декларира за извисения характер на Бога и да Го хвали с цяло сърце:
„Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който според голямата Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите“ (1 Петр. 1:3).
Петър отдава хвала на Бога, защото Той извършил нещо грандиозно за хората, което се отнася с пълна сила за последователите на Христос. Господ възкресил Исус от мъртвите (1 Петр. 1:21), което позволява вярващите в Него да бъдат родени отново и така да имат жива надежда. Това е изява на Божията милост, която не подлежи на сравнение с нищо. Човечеството вече може да погледне нагоре, защото Христос е бил възкресен и това дава надежда на всеки потомък на Адам.
Защо обаче се налага хората да бъдат родени отново? Едно рождение не е ли достатъчно? Не. Спасителят изразил това много ясно:
„Исус му отговори: Истина, истина ти казвам: Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство… Исус отговори: Истина, истина ти казвам: Ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство“ (Йоан 3:3, 5).
Раждането отново, което трябва да се случи чрез Святия Дух, е нужно за всеки човек, защото при физическото ни раждане, което ни води на този свят, всички се раждаме с естество, което е крайно незадоволително пред Бога (Пс. 51:5). Всъщност нещата не се свеждат само до недостатъчна „квалификация“ по отношение на характер. Нашата греховност ни прави подвластни на смъртта (Римл. 5:12) и на осъждение (ст. 18), което изисква вечната ни смърт (Римл. 6:23). Затова е нужно едно раждане отново. То е възможно само чрез Христос благодарение на заслугите на Неговото възкресение от мъртвите. И именно това повторно раждане осигурява жива надежда. Никой не може да има жива надежда, ако не се е родил отново. Чрез възкресението на Христос Господ се разкрива като Бог на надеждата и всеки, който вярва в Него и се е новородил, може да има жива надежда:
„А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярата, така че чрез силата на Святия Дух да се преумножава надеждата ви“ (Римл. 15:13).
Бог не е личност, която трябва да предизвиква страх и ужас. Той е Бог на надеждата! Той дава радост и мир на тези, които вярват. Той дава и Святия Си Дух, Който е в състояние непрекъснато да увеличава надеждата осигурена от Бога и то дотолкова, че смъртта да не представлява повече проблем.
Един християнин в древния Рим преживявал последната си нощ, преди да умре мъченически на следващия ден. Надзирателят му съчувствал и решил да му направи една последна услуга – въвел тайно в килията дъщерята на осъдения, за да могат да се видят преди екзекуцията.
Когато не след дълго девойката си заминала, пазачът се вгледал с удивление в лицето на затворника.
„Защо ме гледаш така?“, попитал бащата.
„Ти не изглеждаш никак съкрушен“, отговорил пазачът. „Всъщност ти дори имаш щастлив вид. Как е възможно това, когато ти току-що се сбогува със своята дъщеря завинаги?“
„О, приятелю мой“, отговорил осъденият, „ти виждаш, че моята дъщеря е също християнка. Един ден ние ще се срещнем в небето, където няма да има раздяла. Разбираш ли, защо съм щастлив, въпреки че утре ще умра за моята вяра? Християните никога не казват ‘Сбогом!'“
Да, вярващите в Христос са родени отново за жива надежда, която пресича границите на гроба. Християните никога не казват „Сбогом“!
2. Опазени за нетленно наследство.
Надеждата е нещо невероятно, но за какво конкретно се надяват вярващите?
„За наследство – нетленно, неоскверняемо и което не повяхва, запазено на небесата за вас“ (1 Петр. 1:4).
Новородените последователи на Христос се надяват за нетленно, неповяхващо и неоскверняемо наследство. Това наследство не е като обикновеното, което се получава след смъртта на някой близък и ползва само за земята. Вярващите имат жива надежда за едно наследство, което се пази за тях на небето. То е там, на небето. Като че ли то не може да ги ползва тук, но за сметка на това е сигурно – то се пази и съхранява стойността си завинаги (виж Матей 6:19, 20).
Жалко е, когато вярващите се обезсърчат, изгубят от погледа си небесното наследство и предпочетат да го заменят за този свят. А това се случва. Наистина се случва. Има ли нещо, което може да ни предпази да не направим тази глупава грешка? Да, има:
„Които с Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение, готово да се открие в последното време“ (1 Петр. 1:5).
Божията сила ни опазва. Само вярата не е достатъчна. Тя не може да победи от само себе си греха и Сатана. Нужна е една по-висша сила. Но тази сила също се нуждае от нещо – да имаме вяра. Вярата е, която задейства тази сила.
Странно е, че в известен смисъл Господ се е поставил в някаква зависимост. Но е разбираемо. Ние всеки ден можем да избираме, дали да бъдем с Бог или не. Следователно всеки ден се нуждаем да упражняваме вяра, ако искаме да бъдем с Него. Чрез тази вяра сме опазени за спасението, което предстои и което е „готово да се открие в последното време“.
Спасението, което предстои? Аз пък мислих, че спасението е нещо, което мога да имам сега! Вярно е, мога да имам спасението сега. Някои библейски текстове разглеждат спасението като случващо се в момента (виж 1 Йоан 5:11-13). И това наистина е така. Но смъртта идва за всеки. Спасеният в Христос също умира. Само че надеждата на спасения се простира отвъд гроба. Приживе е живял с увереността в спасението, която не предотвратява смъртта. Но спасението е толкова обхватно, че преодолява гроба. Предстои възкресение на всички, които приживе са имали сигурността на спасението (Йоан 11:25; 5:28, 29). Така че също толкова библейско е да се каже, че спасението е нещо, което предстои. Затова и за апостол Петър не е никакъв проблем да разглежда избавлението като нещо, което ще се случи в бъдещето и ще се „открие в последното време“, когато Исус се завърне в слава (виж 1 Сол. 4:15-17; 1 Кор. 15:51-55). Важното е да бъдем съхранени и опазени, докато се открие това спасение, защото е възможно да бъде пропуснато.
3. Радост в страданието.
Последното време е време на голяма криза (Откр. 13:11-14:12), но това е и време, в което спасението от Бога ще се открие (1 Петр. 1:5). Макар и да е странно, живеенето в такъв период на криза изисква от християнина едно нещо:
„В което се радвате, ако и за малко време да скърбите сега (ако е необходимо) в разни изпитания“ (1 Петр. 1:6).
Апостол Петър говори за радостта, която вярващите в Христос могат и трябва да имат във време на криза и специално в последното време, когато спасението ще бъде открито (виж ст. 5). Човекът, който проявява вяра в Бог, ще бъде човек, който се радва дори и във време на криза и страдание. Разбира се, той се радва, не защото страданието е нещо хубаво. Никой тук не промотира мазохизъм. Радостта идва от съзнанието, какво е направил Господ за избавлението на хората и от увереността, че Бог има последната дума в борбата между доброто и злото.
Друга причина изпитанията да бъдат преминавани с радост е, че те имат своята специална цел:
„С цел: изпитването на вашата вяра, което е по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън – да излезе за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос“ (1 Петр. 1:7).
Тук курсивът е подвеждащ. Представя идеята, че изпитанието само по себе си е по-ценно от злато. Всъщност става дума за вярата. Тя е тази, която е по-скъпоценна от злато и се изпитва чрез огън. Изпитанията в живота на християните имат за цел увеличаването и изчистването на вярата им, така както златото преминава през огъня, за да бъде освободено от ненужните примеси.
В Библията вярата често се сравнява със злато. Във времена, в които богатството се е измервало в злато, вярващият е имал друг вид богатство, друг вид злато:
„Слушайте, възлюбени мои братя: Не избра ли Бог онези, които са сиромаси в светските неща, но богати с вяра и наследници на царството, което е обещал на тези, които Го обичат?“ (Яков 2:5).
Златото, което е много ценен метал, се изпитва чрез огън, за да се разбере чистотата му, макар и да не е вечно. Вярата също трябва да се изпита чрез огън. Това са изпитанията. Вярата е дори по-скъпоценна от златото:
„Знае обаче пътя ми; когато ме изпита, ще изляза като злато“ (Йов 23:10).
И като се изпита, вярата на последователя на Христос ще бъде за хвала, слава и почест, когато Господ Исус се яви в облаците (1 Петр. 1:7). А до този грандиозен момент вярващият е крепен от живата надежда, която е като прекрасна музика в мрачната нощ.
Носителят на Нобелова награда Ели Уийзъл разказва за Джулиек. Ели срещнал момчето в една ужасна нощ по пътя за нацистки лагер на смъртта. Той и стотици други евреи били затворени насила за три дена в казармите на град Глайвиц. Задушавали се до смърт натъпкани в една малка стая. Цялата тази тълпа от хора просто спирала достъпа на чист въздух.
Сред множеството превити тела Ели забелязал млад и изпит варшавски евреин на име Джулиек. Той силно притискал до гърдите си една цигулка. Някак си Джулиек успял да запази инструмента си от снежните бури по време на жестокия поход към смъртта.
Сега той се мъчел да освободи ръцете си. Притиснат сред стотиците мъртви и агонизиращи бавно плъзнал лъка по струните. И започнал да свири част от концерт на Бетовен. В онази ужасна стая зазвучала красива, чиста и тайнствена мелодия.
В тъмнината Ели чул звуците на цигулката. Той чувствал, че душата на Джулиек трепти в този лък и целият му живот сякаш тече по струните. Ели завинаги запомнил бледото, тъжно лице на младежа, когато той нежно и благо произнесъл „сбогом“ на своята публика от умиращи хора.
Тази нощ Ели заспал слушайки музиката на Бетовен. На сутринта той видял Джулиек свлечен наблизо и мъртъв. До него лежала цигулката му – счупена и изпотъпкана. Но песента останала. Последната мелодия все още се издигала над ужасите от този път към смъртта. Дори самата нацистка жестокост не могла да заглуши нейната красота и очарование.
Предсмъртната мелодия на Джулиек отмерила последните стъпки, с които той достигнал края на последния си концерт. А ти? Имаш ли в живота си жива надежда? Намерил ли си музиката, която да засвириш дори и в най-мрачната нощ? Или грижите на днешния ден те карат до ходиш глух и сляп? Създай едно искрено приятелство с възкръсналия Христос още сега! Той е единственият източник на живата надежда, която може да ни помогне да предвкусим бъдещия живот.