Пропуснатият шанс

Виждали ли сте напълно манипулиран и обезличен човек? Би било наистина жалко, ако от паметта ви изникне нечий образ. За съжаление обаче такива хора наистина съществуват. Известният и много страдал за Христос румънски протестантски пастор Рихард Вурмбранд разказва:

„Аз никога няма да забравя моята първа среща с един съветски пленник. Той ми каза, че е инженер, а аз го попитах, дали вярва в Бога. Ако той ми беше отговорил с ‘да’ или ‘не’, аз никога не бих го осъдил, защото това е негово лично право – да вярва или да не вярва. Но той ме погледна с неразбиращи очи и каза: ‘Аз не съм получавал такава заповед – да вярвам; но ако ми заповядат, аз ще вярвам!’

Сълзи потекоха по бузите ми. Аз чувствах, как моето сърце се разкъсва в гърдите ми. Пред мен стоеше един човек с мъртъв разум, който беше загубил най-скъпоценния Божий дар – правото на индивидуалност. Той беше човек с промит мозък, оръдие в ръката на други хора, неспособен да мисли самостоятелно“ („Мъчения за Христа“, с. 4).

Колко е ужасно да престанеш да мислиш самостоятелно, да изгубиш индивидуалността си и да действаш само по внушенията на други хора! Колко много хора живеят по този начин, позволявайки някой друг да управлява и моделира мисленето им! Истината е, че по-голямата част от хората нямат лични убеждения. Дори и това да не означава, че са напълно манипулирани и обезличени, те просто следват другите. Подобно на овце. Овце водени от някого. А това е обезпокоително. Много обезпокоително!

Дали вашето християнство е мнение или убеждение? Сигурни ли сте в спасението си? Или се страхувате, че можете да пропуснете шанса си? Нека да поговорим за светлината, която получаваме от Бога; за различните просветления от Него в живота ни, които са от решаващо значение за нас.

1. Светлина от Бога.

Светлината е нещо много хубаво. Човек се нуждае от светлината, за да живее. Тя е един от факторите, които са задължителни за живота на планетата ни. Но човекът се нуждае и от един друг вид светлина – светлината като символ на духовното, на изясняване на важен въпрос, на разрешаване на труден проблем. И Господ я осигурява:

„Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос“ (2 Кор. 4:6).

Същият Бог, Който направил така, че в първия творчески ден светлината да изгрее от тъмнината (Бит. 1:3-5), може да направи така, че небесната светлина да огрее тъмните ни от греха души.

Светлината носи живот. И дори когато тъмнината на края идващ до всеки човек, започне да се стеле със своята безмилостност, жадната за светлина душа може да извика като Гьоте в самия край на живота му: „Светлина! Повече светлина!“ Човекът се нуждае от светлината, за да живее.

Сигурно за нас ще е интересно да разберем, как реагира човешкият ум, когато получи светлина от Бога. Защото Господ непрекъснато ни дава светлина, дава я на всеки:

„Истинската Светлина, която осветява всеки човек, идваше на света“ (Йоан 1:9).

Чрез Христос Бог дава светлина в ума на всеки човек. Но много често преминаването на просветление от Бога през ума ни е нещо моментно и понеже е Божие слово – свято и добро – грешният ни ум бързо го забравя, ако не си поставим за цел да разсъждаваме върху него:

„Защото сигурно Бог говори веднъж и дваж, само че човекът не внимава“ (Йов 33:14).

Господ говори веднъж и дваж, но нашият ум може да е зает с много други, все „належащи“ неща и е възможно да не успее да чуе, какво Господ казва.

Но тогава не може ли Господ да говори малко по-силно? Нали на тежко чуващите се говори по-високо? Не, на приятел не се крещи, а Господ иска да общува с нас като с приятели и да не се плашим. Да, понякога, когато прекалим, се налага и да ни поизвиква малко по-силно, което не е никак безболезнено за нас, но не това е планът Му за хората. Той иска да говори с нас в спокойствие, като приятели.

Господ непрекъснато дава просветления, но има и друг, който действа за заличаването им. Исус го описва в една от Своите притчи:

„И им говореше много неща с притчи, като казваше: Ето, сеячът излезе да сее; и като сееше, някои зърна паднаха край пътя; и птиците дойдоха и ги изкълваха“ (Матей 13:3, 4).

Какво иска да каже Христос с тази притча? Да оставим самият Той да я разтълкува:

„А сега вие чуйте значението на притчата за сеяча. При всеки, който чуе словото на царството и не го разбира, идва лукавият и грабва посятото в сърцето му; той е посятото край пътя“ (ст. 18, 19).

Някой се грижи ние да не даваме внимание на Словото, което идва до нас. Дяволът прави всичко необходимо да заличи спомена и влиянието на Божиите внушения и въздействия върху ума и сърцето, защото знае, че ако те останат там, един ден ще дадат плод. А точно тези Божии въздействия, които Сатана така усърдно се стреми да заличи и, за съжаление, много често успява, точно те могат да са нашия шанс.

Бог има план със всеки от нас и на определеното време ни дава просветления чрез Писанията, чрез внушения или по друг начин. С тях Той цели да ни доведе до израстване и да ни подготви за по-големи откровения, които да ни даде, когато се изправяме пред по-сложните въпроси на живота. Ако не сме свикнали да разсъждаваме върху тези просветления, ако не сме се научили да разпознаваме Божия глас, тогава ще бъдем неспособни да разберем волята Му за съответния важен момент в живота ни и можем да направим грешка – дори фатална грешка, която да обърка целия ни живот. Ето защо трябва да обучим и дисциплинираме ума си да отдава внимание на първо място на Божиите неща.

2. Необходимост от пълно използване на ума.

Така достигаме до въпроса: „Доколко използвам ума си за Божиите неща?“ Необходимо е да използваме всички възможности на ума ни, колкото и да е ограничен, за да се научим да разпознаваме Божия глас и да усвояваме просветленията, които ни праща.

Има неща, които отслабват ума и спират светлината. Ето едно от тях:

„И като вървяха по пътя, Той влезе в едно село; и някоя си жена на име Марта Го прие у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която седна при нозете на Господа и слушаше словото Му. А Марта, понеже се улисваше в голямо шетане, пристъпи и каза: Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да прислужвам? Кажи да ми помогне. Но Господ отговори: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща; но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която няма да се отнеме от нея“ (Лука 10:38-42).

Суетенето и отдаването на грижи в момент, когато е най-подходящо да направим посвещението си на Бога, да седнем в Неговите нозе и да се учим от Него, може да доведе до още по-големи житейски грижи и безпокойства.

Много християни живеят точно по този начин. Съвсем основателно те трябва да се запитат: „Ще има ли всичко това край?“ Усвоиш ли светлината, ще можеш да бъдеш пълноценен, с правилен поглед върху нещата. Когато си готов да отдадеш ума си например още от самото начало на Божиите неща, а не на ангажиментите, предизвикателствата на деня се посрещат по друг начин. Работата не се свършва, тя се прекъсва. И отдаването на небесното е достатъчно основание това да се направи.

Проблемът може да се отнесе и специално към разбирането ни на Божието слово. Склонни сме да търсим все опростеното, смляното в библейските учения, но Библията ни призовава към твърда храна:

„И аз, братя, не можах да говоря на вас като на духовни, а като на плътски, като на невръстни в Христос. С мляко ви храних, не с твърда храна; защото още не можехте да я приемете, а и сега още не можете. Понеже и досега сте плътски; защото докато има между вас завист и разпри, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?“ (1 Кор. 3:1-3).

Тук Павел говори за вярващи, които още се нуждаят от мляко, защото не са се научили да отдават вниманието си на небесната светлина, но за сметка на това са виртуози в разприте. Такива последователи на Христос все още се нуждаят от мляко. До кога ли вярващите трябва да бъдат хранени с духовното мляко? Не е ли вече време да преминат на твърда храна?

Всички знаем, че великият богослов на Новия завет е апостол Павел. А неговите писания са много трудни за разбиране, както казва и самият апостол Петър:

„И смятайте дълготърпението на нашия Господ като средство за спасение; както възлюбеният ни брат Павел ви е писал, според дадената му мъдрост, както пише и във всичките си послания, когато говори в тях за тези работи; в които послания има някои неща, трудни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават, както правят и с другите Писания, за своята погибел“ (2 Петр. 3:15, 16).

Павловото творчество в Библията е сложно. В оригинал изреченията му са много дълги и се разбират трудно. Но защо Господ е избрал Павел, за да даде великите новозаветни истини? Той не знае ли, че на хората трябва да им се говори по-просто? Сигурно само човек с неговия ум би бил успешен в изказването на тези изключително важни и сложни истини. А това означава, че ако искаме да усвоим науката за спасението, трябва да се напрегнем. Не може без напрягане на ума.

Не трябва да се задоволяваме с малкото, а да усвояваме светлината и да разсъждаваме по сложните въпроси на спасителния план. В крайна сметка ние за това сме създадени. Блез Паскал е казал:

„Човекът е създаден да мисли; в това е всичкото му достойнство и заслуга; и всичкият му дълг е да мисли както трябва. А мисълта му повелява да започне от себе си, от своя Създател и своя край. Величието на човека е в мисълта. Човек е една тръстика, най-слабата в природата, но е мислеща тръстика. Понякога една капка вода стига, за да го убие. Но и когато Вселената го смаже, човек ще бъде по-благороден от това, което го убива, защото знае, че умира, а Вселената не знае надмощието, което има над него. Нека се стремим, прочее, да мислим добре: ето основата на нравствеността“.

Аз съм тръстика, но мислеща тръстика. Добре е, да не стоя само като тръстика.

Един от стиховете, които трябва да ни носят сигурност и спокойствие в Бога за спасението ни, е този:

„Като съм уверен именно в това, че Онзи, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос“ (Фил. 1:6).

Трябва да вярваме, че Господ осъществява в нас процес на освещение, където всичко е на мястото си и се осъществява на неговото време – нито по-рано, нито по-късно. Господ осветява пътя, който ни е определил:

„Аз ще те вразумя и ще те науча на пътя, по който трябва да ходиш; ще те съветвам, като върху тебе ще бъде окото Ми“ (Пс. 32:8).

Господ дава светлина, която трябва да усвоим – да насочим с всички усилия ума си към това, което ни се разкрива и да продължаваме да разсъждаваме върху него, за да го разберем в пълнота. Точно както и Павел съветва Тимотей:

„Размишлявай върху това, което ти казвам; и Господ ще ти даде да разбереш всичко“ (2 Тим. 2:7).

Разбирането на истината за нашия живот е свързана със сериозно размишление. Едва ли първото хрумване по даден въпрос ще е достатъчно, за да направим правилния извод и да го приложим в живота си. Трябва да разсъждаваме по въпроса и тогава той ще ни става все по-ясен и ще достигнем до отговора за нас. Когато продължително се разсъждава над някакъв въпрос, това дава възможност той да отлежи и да се разбере по-добре. А от там вземането на правилни решения е вече много по-лесно.Така бих могъл да бъда по-адекватен и подготвен за нещата от живота, които зависят по някакъв начин от мен. Много от нещата не зависят от мен, но защо да не погледна отговорно и делово на тези, които зависят от мен?

3. Ползата от следването на светлината.

Съобразяването с всичко това е свързано със следването на светлината в живота ни. А следването на светлината носи голяма полза. Когато ходиш според дадената ти светлина, можеш да израстваш духовно и все по-добре да разбираш истината, все по-добре да опознаваш Бога:

„А пътят на праведните е като светлината на разсъмване, която се развиделява, докато стане съвършен ден“ (Пр. 4:18).

Пътят на праведните е едно непрекъснато растене в светлината. Никога не можем да кажем, че сме научили всичко. Имаме още много да учим, а още повече е това, от което трябва да се отучим.

Духовният растеж е свързан с усвояване на дадената ни от Бога светлина. Това е начинът, по който Господ се разкрива на вярващия – постепенно, така както денят измества нощта. А и нещата няма да спрат до тук. Елън Уайт казва:

„Мирът идва заедно с пълната зависимост от Божията сила. Веднага щом човекът реши да действа в съответствие с дадената светлина, Святият Дух дава още светлина и сила. Благодатта на Духа бива осигурена, за да работи заедно с решението на човека, но не е заместител на неговото упражняване на вяра. Успехът в християнския живот зависи от усвояването на светлината, която Бог е дал“ („Свидетелства към проповедниците“, с. 518).

Ако действаш в съответствие с получената вече светлина, Святият Дух дава още светлина. Следователно, ако искам светлина от Бога за важните въпроси на живота си, трябва да се съобразявам с получената вече светлина. Святият Дух ще ми даде още светлина, само ако действам съобразно получената вече светлина.

Това сигурно означава, че този принцип трябва да действа и в обратна посока. Ако отхвърля дадената ми светлина, тогава в душата ми ще нахлуе мрак. А е толкова лесно умът ми да е зает с други неща и да обърна гръб на божествените просветления. И точно когато се нуждая от Божието ръководство относно някой важен въпрос, няма да мога да се възползвам от него. А това означава, че сигурно ще направя грешка.

Светлината от Бога е нещо, което се увеличава непрекъснато. Ето защо трябва да я следваме с постоянство и без предразсъдъци.

За да могат да практикуват своята вяра, пуританите трябвало да напуснат Британия и да се отправят към Новия свят – Америка. Когато се разделяли със своя пастор Джон Робинзон, той им казал:

„Братя мои, ние се разделяме сега и само Бог знае, дали някога ще се срещнем пак. Заклевам ви в името на Христос, следвайте вярно и неотклонно пътя на светлината, която Бог ни даде! Стремете се към все повече и повече светлина! Не мога да не призная, че реформираната църква в родината ни се издигна до известно стъпало по пътя на истинския дух на реформа. Но не мога да скрия и моето дълбоко огорчение, че те не желаят да отидат по-далеч от това, което получиха чрез своите водачи-реформатори. Лутераните не се стремят да отидат по-далеч от всичко, което видя Лутер. Калвинистите остават там, където беше ги оставил този велик Божи мъж, който не виждаше тогава толкова неща, родили се в по-късно време. Защото макар тези мъже да бяха в своето време светилници, светлината им бе толкова голяма, колкото можеха хората по това време да я схванат. И ако живееха днес, биха приели възторжено допълнителната светлина на Словото на Бога, както бяха готови да приемат и тази, която им бе дадена тогава. Помнете, мои мили, вашия обрек пред Бога – да ходите в пътищата Му. Помнете обещанието си и един към друг. Но в същото време внимавайте, моля ви, да сравнявате и преценявате във виделината на други стихове онова, което приемате като истина, защото не е възможно християнска тъмнина или пък съвършенството на знанията ви да се яви изведнъж“ („По тясната пътека“, с. 144, 145).

Светлината е нещо, което непрекъснато се увеличава и никога не трябва да се задоволяваме с наученото вече. Това ще ни помогне да свикнем с разпознаването на светлината от Бога и в крайна сметка – да не пропуснем шанса на живота си.

Млада жена много харесвала някакъв мъж. Това било във време, когато не било прието за една жена да предприема инициативата. Но все пак тя била спокойна, защото съвсем ясно личало, че този мъж не е безразличен към нея. И зачакала предложението.

Животът обаче е нещо много сложно и непредсказуемо. Наложило се мъжът бързо да напусне страната, затова трябвало и да вземе бързо решение. Ситуацията била такава, че нямало възможност да говори с нея поради постоянното присъствие на други хора, затова написал писмо с предложението си за брак. При предпоследната им среща пуснал писмото в джоба на връхната й дреха незабелязано от околните, надявайки се тя да го прочете и да му отговори до последната им среща. Разделили се и когато дошла тази последна среща, той зачакал уговорения сигнал, за да разбере отговора й. Но… такъв не дошъл. Прибирайки се в къщи тя изобщо не проверила в джоба си и захвърлила палтото на тавана, защото точно тогава си била купила ново. И последната й среща с харесвания мъж била наистина последна. Мъжът се натъжил, но решил, че все пак това не е края на света и се оженил за друга. Приятелката му също чакала, но никакъв знак не бил даден повече и тя също се омъжила за друг мъж.

След много години, когато чистела вехториите на тавана, случайно попаднала на писмото. Сега чак разбрала, какво всъщност се било случило. Любимият й, за който още си мислела понякога, наистина й бил предложил. И предложението му било толкова близо през цялото време – в джоба на палтото. Но тя била пропуснала своя шанс завинаги!

Колко е страшно да пропуснеш шанса на живота си! А светлината, която дава Бог в милостта Си, може да е най-големият ни шанс. От нас зависи, дали той ще бъде пропуснат. Ако сме се научили да усвояваме светлината, това няма да се случи. Не пропускай шанса си!