Втората световна война. Войската се приготвяла за поредното сражение. Войсковият свещеник основал последната си проповед върху думите на Спасителя: „Отче, прости им, защото не знаят, какво правят“ (Лука 23:34).
Един висок младеж, уморен от кръвопролитията, озлобен от смъртта, скочил на нозете си: „Лесно ви е да говорите така. Вашите близки са у дома и се чувстват сигурни. Вие не сте виждали приятелите си покосени от картечния огън. А аз – да! И аз не мога да прощавам. Аз мразя врага!“
„Би ли имал нещо против да поговорим върху това само двамата в моята палатка, синко?“, попитал кротко духовникът.
Когато били вече в палатката, Божият служител заговорил спокойно: „Искам да ти разкажа една история. Познавах някога един млад летец, точно на твоята възраст. По време на едно въздушно сражение неговият самолет беше поразен. Той скочи с парашут над едно езеро и щом падна във водата, веднага се гмурна дълбоко под нейната повърхност, за да избегне градушката от олово, която валеше около него. Врагът мълчаливо почака, докато той се показа над водата, за да си поеме въздух и тогава пусна една малка бомба. Този път тя постигна целта си…“
Тук свещеникът спрял задъхан. „Това е истинска случка, синко“, продължил той. „Тя се случи пред очите ми. Ето снимката на момчето.“
Вземайки фотографията в ръка младият войник се вгледал в едни очи, които странно приличали на очите на свещеника, който седял пред него. Досещайки се за причината на тази прилика, той обърнал снимката откъм гърба. Там пишело: „На милия ми татко с любов от цяло сърце!“
Този баща наистина знаел, какво е пълно прощение. А ние? Нашият Спасител Исус Христос ни е дал съвършен пример за истинско прощение. Ако искаме да бъдем Негови последователи, трябва да научим този урок. Ако искаме да бъдем Негови последователи, трябва да се научим да прощаваме, дори да стигнем до едно ново ниво на прощението. Тогава ще приличаме на Господа и подобно на Него ще отразяваме характера на нашия небесен Баща. А това е важно, нали? Нека в тази връзка да спрем за малко вниманието си върху едно поучение на Исус:
„Бъдете внимателни към себе си. Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако ти сгреши и седем пъти се обърне към теб и каже: Покайвам се! – прощавай му. И апостолите казаха на Господа: Прибави ни още вяра. А Господ каза: Ако имате вяра колкото синапово зърно, бихте казали на тази черница: Изкорени се и се насади в морето, и тя би ви послушала. А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му каже веднага, щом си дойде от нива: Ела да ядеш? Напротив, няма ли да му каже: Приготви нещо да вечерям, стегни се и ми прислужвай, докато ям и пия, и след това ти ще ядеш и пиеш? Нима ще благодари на слугата за това, че е извършил каквото е било заповядано? Не вярвам. Също така и вие, когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:3-10).
Това е притча, която, след като я прочетем, мислим обикновено за смирението. Нека обаче да видим, защо всъщност я е казал Христос. Може да се окаже, че в нея има дори по-голям и ценен урок за нас.
1. Постоянна готовност за прощение.
При един случай Исус отправил много сериозен призив към учениците Си:
„Бъдете внимателни към себе си. Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако ти сгреши и седем пъти се обърне към теб и каже: Покайвам се! – прощавай му“ (Лука 17:3, 4).
Спасителят съвсем ясно, директно и конкретно подканил учениците Си към прощателност. Разбира се, едва ли някой би го възприел като нещо касаещо само дванадесетте апостоли. Това е призив валиден за всички Негови последователи. И той трябва да е изискване от изключителна важност, защото дори и седем пъти на ден да ми съгрешат, аз пак трябва да имам готовността да прощавам.
Всичко това звучи доста добре, но не се ли поставят тук твърде идеалистични условия за осъществяване на прощението и примирението? Да ми съгрешат седем пъти на ден? И след това цялата тази процедура – мъмрене, покаяние, прошка. Не е ли това малко нереалистично? В реалния живот това като че ли не може да се получи.
Макар и да ни се струва непостижимо, според Бога това е най-добрият път да се изчисти един конфликт. Това е идеалът за разрешаване на конфликтите между хората, който, ако бъде следван, би запазил целостта на всяко общество.
Тук можем също да видим, колко надълбоко в човешките взаимоотношения е прониквало еврейското мислене. „И седем пъти на ден ако ти съгреши“. Обикновено в активно общуване с един човек можеш да прекараш за един ден светлата и активна част от него и малко от тъмната му част – да речем около 15 часа. Що за отношения могат да се създадат за тези няколко часа, че единият да съгрешава спрямо другия цели седем пъти? Това показва, че тук Христос използва числото седем в неговото популярно за еврейското мислене значение – пълнота. С други думи, преведена на наш език тази поръчка на Спасителя трябва да звучи така: „Колкото пъти и да ти съгрешава брат ти, прощавай му! Имай постоянна готовност да прощаваш, така както Господ е винаги на разположение да прости и очисти от греха.“
Ама че изискване, а? Че кой несъвършен човек може да прощава непрекъснато, без да му дойде до гуша? Май Исус иска да ни каже нещо повече от това, с което сме свикнали.
Според думите на Христос редът в постигането на примирение е много важен – съгрешаване, мъмрене, покаяние, прошка. Прошката идва след покаянието на съгрешилия. А ако съгрешилият не се покайва за грешката си? Това не е невъзможно. Тогава имаме ли право да му откажем прощение и да поддържаме злоба и омраза спрямо него? На пръв поглед, да. Но затруднението, което изпитали учениците на Исус след това обяснение (ст. 5), показва, че те не разбрали така тази заръка. Изглежда, че готовността за прощение трябва да е постоянна и безусловна. Защото иначе при другия начин е сравнително лесно и не отговаря на дискомфорта, в който изпаднали учениците. Тъй като на тях не им било лесно, се наложило да разкрият на Христос истинския си проблем.
2. Необходимост от вяра.
Апостолите чули думите на Исус и установили, че Той иска от тях нещо, което било много далеч от тяхното действително състояние и възможности. Те сигурно вече са били научили важния урок, че не чрез правене и определени действия се постига освещението и очистването от греха, а чрез вяра. Сега обаче изпаднали в дълбок вътрешен конфликт – що за вяра трябва да имат, че да могат да постигнат тази готовност за прощение? Погледнали към своята и направо се отчаяли. Затова се обърнали към Христос с една молба:
„И апостолите казаха на Господа: Прибави ни още вяра“ (Лука 17:5).
Учениците поискали от Исус повече вяра, за да посрещнат това изискване. Ако готовността да простя трябва да съществува, само ако ми се извинят, тогава е лесно, защото търсене на прошка за греха не се случва често. Тогава и аз няма да простя и край на напрежението. Реакцията на учениците обаче показва, че те разбрали заповедта за прощение като нещо много по-обхватно, като нещо много над тях. И установили, че нямат тази вяра, с която да могат да го постигнат.
Акцентът в този текст не е върху условията за даване на прошка, а върху постоянната готовност да прощаваш. А това изглежда като нещо много голямо. Сигурно и вярата, която е нужна тук, трябва да е много голяма. Дали?
„А Господ каза: Ако имате вяра колкото синапово зърно, бихте казали на тази черница: Изкорени се и се насади в морето, и тя би ви послушала“ (ст. 6).
„Ако имате…“ Хм, май вярата също е дар. Всъщност е нужно много малко вяра, да се постигне всичко това – само колкото синапено зърно. Синапеното семе е нещо съвсем мъничко. Това ще рече, че ако искаш да постигнеш изискваното от Исус, ще можеш. Господ е осигурил всичко необходимо и ако ти искаш с цялото си сърце да се освободиш от духа на омразата и непримиримостта, това е напълно възможно с Божията благодат. Само ако искаш с цялото си сърце! Нужна ти е само толкова вяра, колкото синапово зърно.
И от друга страна, когато простим от цялото си сърце, колко добре се отразява прощението на самите нас! Люис Смед в неговата книга „Да простим и да забравим“ обяснява, че прощението е фактически за нас, а не за този, който ни е наранил. Прощението ни очиства от всяко обвинение и от изградената враждебност към другите. Това е полезно за нас и по тази причина Бог толкова желае да ни даде Своето прощение. Когато отхвърлим настрана нашите дребни недоволства и започнем да прощаваме по-често, тогава разбираме, че Господ наистина ни е простил. Затова се нуждаем от вяра. Дори тя да е колкото синапово зърно.
3. Една особена заповед.
Веднага след сравняването на вярата със синаповото семе Христос дал една илюстрация, която като че ли няма нищо общо с темата на разговора. Или поне ние така сме свикнали да я разглеждаме:
„А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му каже веднага, щом си дойде от нива: Ела да ядеш? Напротив, няма ли да му каже: Приготви нещо да вечерям, стегни се и ми прислужвай, докато ям и пия, и след това ти ще ядеш и пиеш? Нима ще благодари на слугата за това, че е извършил каквото е било заповядано? Не вярвам“ (Лука 17:7-9).
Много странно! Защо Исус дал точно този пример именно тук? На пръв поглед той няма никаква връзка с провеждания разговор. Първият поглед обаче не винаги е най-точния. Тази илюстрация има съвсем директна връзка с призива за постоянна готовност за прощаване, защото е дадена с цел да осветли именно това поучение на Христос. В този контекст и трябва да бъде разглеждана. Да й обърнем малко повече внимание.
В тази илюстрация Исус използва светските стандарти – как би станало в една обикновена, типична за човечеството от неговото време ситуация. В такава една ситуация би се случило следното – един господар иска слугата му да свърши нещо определено, независимо, че той може да уморен от работата през деня. Тук не се търси етичната страна на проблема – хубаво ли е постъпил господаря или не. Това е просто една типична ситуация в нашия свят, където има такова отношение „господар-слуга“. Слугата ще трябва да изпълни всичко, което е казал господаря му и няма да чака благодарности, нали така? И точно тук Исус казва на учениците Си:
„Също така и вие, когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим“ (ст. 10).
Отново на пръв поглед, тук става дума за смирението: „Какво толкова съм направил за моя господар? Нищо!“ Да, това е вярно, смирението е нещо прекрасно. Но дали това е всичко, което Христос иска да ни внуши? Тук се казва, кой е безполезният слуга – този, който прави всичко, което му казва господаря. И така заставаме пред трудния момент. Ако един слуга прави всичко, което господарят му заповяда, няма ли той да е послушния, полезния слуга? Явно тук Исус не е удовлетворен от това положение. Щом като се налага на един слуга да му се каже да направи нещо, което е в задълженията му и едва тогава той да го изпълни, значи този слуга не е от най-полезните. Защото, какво би следвало, ако нищо не му се каже? Естествено, той не би направил нищо.
Оттук можем да заключим и кой е полезния слуга – това трябва да е този, който прави нещата, без да чака да му се каже; който така добре е опознал навиците и мислите на своя господар, който така се превързал към него, че веднага прави всичко по волята му, без да се налага, някой да му казва нещо; без да се издават команди и заповеди – той прави всичко сам, от сърце. Това е полезният слуга.
И какво общо има тази илюстрация с разглеждания проблем за прощението и за постоянната готовност да прощаваш? Първо, нека уточним, че това е една заповед за прощението. Христос дал една особена заповед: „Прощавай!“
„Бъдете внимателни към себе си. Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако ти сгреши и седем пъти се обърне към теб и каже: Покайвам се! – прощавай му“ (ст. 3, 4).
Заповед. Необходимостта да се прощава е заповед. И понеже Исус знае, какво коства тази заповед на Неговите последователи, колко са горделиви понякога, колко склонни към злопаметност са, затова ги уверява, че чрез вяра в Бога всичко е възможно – и най-невъзможното нещо става възможно (ст. 6). Нещо повече. Той е уверен, че отношенията между вярващите могат да се издигнат до такива висоти, че небесният живот, животът на освещението в Христос, да може да се живее още тук, на земята.
Как обикновено може да реагира един средностатистически вярващ, когато бъде оскърбен? В началото може би се появява поток от гняв и отмъстителност. Може дори да ненавиждаш този, който те е наскърбил. След като се поуспокоиш малко, съвестта ти започва да те тормози. Тогава си казваш: „Трябва да простя! Исус го иска от мен. Нали това е заповед.“
Добре, това е повече от нищо. При хората, които са далеч от Бога, едва ли може да се случи подобно нещо. Съвестта на вярващия проговаря и в него се пораждат положителни импулси, които трудно можем да намерим в света. И тогава вярващият може да прости. Малко с половин уста, ама прощава. И тук думите на Христос звучат вече на съвсем друг фон и ни дават една съвсем нова перспектива:
„Също така и вие, когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим“ (ст. 10).
„Е, ти прости. Чудесно, ама не се възгордявай! Не казвай: ‘Виж колко благородно постъпих. Аз съм направо светия!’, защото, когато правиш всичко, което ти е заповядано, защото ти е заповядано (а ти е заповядано да прощаваш), не правиш нещо, кой знае какво. Да ти кажа ли, как наричам Аз едни такива слуги?“
В ситуацията, когато ние сме страшно объркани от необходимостта да простим; когато едва намираме в себе си сили да кажем: „Прощавам ти!“, тогава Исус ни уверява, че може да се направи нещо много повече, a именно – да прощаваме напълно естествено. Не че вътрешните борби са напълно изключени, но че може да се стигне до положение, при което прощаването да стане нещо толкова естествено, колкото е естествено да се храниш. Идва провокацията, ти си настъпан, обиден, злепоставен, върху теб бива поставен товар от несправедливо отношение и… следващото нещо, което се изтръгва спонтанно от сърцето ти е: „Прощавам ти! Каквото си направил, направил си го. Сега ти прощавам и нека повече да не се връщаме в миналото!“
Христос не само ни подтиква към прощение, но и към пълно прощение, към поддържане на една постоянна готовност да прощаваме. Не е трудно да се досетим, че това може да стане, само ако в нас няма „Аз“, който да може да бъде провокиран. А това означава, че той трябва да е мъртъв. Зная само един начин, по който това може да стане:
„Съразпънах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20).
„Аз“-ът ми трябва да умре. „Аз“-ът ми може да умре, но само в Христос. Само осъзнавайки Неговата жертва за греховете ми, само разпъвайки се с Него мога да стигна до това състояние. Тогава Неговият закон и заповеди към мен няма да бъде: „Прави това!“ и „Не прави онова!“ или „Прощавай, когато брат ти ти съгреши!“, а ще бъде: „Да възлюбиш ближния си както себе си!“ Тогава Святият Дух ще отнеме каменното ми сърце и напише на него небесния закон на любовта:
„Защото ето завета, който ще сключа с Израилевия дом: След онези дни, казва Господ, ще положа законите Си в ума им и ще ги напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ. И няма вече да учат всеки съгражданина си и всеки брат си, като му казват: Познай Господа! Защото всички ще Ме познават, от малък до голям между тях“ (Евр. 8:10, 11).
Тогава съвсем естествено ще живееш живота на Исус, а не своя. Тогава съвсем естествено ще прощаваш, без да чувстваш това като заповед, като мъчително изискване, а ще действаш като полезния слуга, който прави всичко естествено, без да се налага да му се заповядва. Това е нивото на прощението, което Христос иска да достигнем. В нашата вътрешна борба, когато осъзнаваме, колко сме недостатъчни в склонността си да прощаваме, Исус застава до нас с едно още по-голямо изискване. Но и с готовността да осигури силата за това, защото всичко, което Бог казва и изисква от нас, Той го и прави.
Искаш ли да стигнеш до това ново ниво на прощението? Искаш ли да се радваш на живота без злоба и отмъстителност? Всичко започва с осъзнаването на принесената за теб жертва, която осигурява твоето прощение и примирение с Бога.
Шотландски войници били пленени от японците и принуждавани да работят в изграждането на железопътна линия в джунглата. Техният морал пропаднал толкова много, че се превърнали в груби варвари… докато един следобед не се случило нещо. Една лопата липсвала. Отговорният офицер побеснял. Той изискал липсващата лопата да бъде върната, иначе щяло да се случи нещо много лошо. След като никой от бригадата не помръднал, офицерът извадил пистолета си и заплашил, че ще ги избие всички. На всички било ясно, че той не се шегувал. Тогава един мъж пристъпил напред. Офицерът прибрал пистолета си, взел една лопата и пребил мъжа до смърт. Другите взели със себе си окървавеното тяло за правенето на повторната проверка на инструментите. Този път се установило, че няма липсваща лопата – първото преброяване било погрешно.
Новината за станалото се разпространила из целия лагер като горски пожар. Невинен човек пожелал да умре, за да спаси другите! Случилото се оказало дълбоко въздействие върху всички. Мъжете започнали да се отнасят един към друг като братя.
Когато побеждаващите войски на Съюзниците освободили лагера, оцелелите, които приличали повече на човешки скелети, се наредили пред пленителите си. Само че вместо да ги нападнат, те настоявали: „Край на омразата! Край на убийствата! Това, от което сега се нуждаем, е прощение.“
Самопожертвувателната любов има преобразяваща сила. Самопожертвувателната любов на Спасителя може да преобрази и нас и да превърне прощението в наша постоянна готовност. Можем да стигнем до едно ново ниво на прощението.
Днес Христос протяга Своята прободена ръка изпълнена със сила, за да ти даде тази важна победа. Хвани тази ръка и живей свободен от гняв и злоба! Не чакай повече! Може би сега е златният момент да се разтовариш от големия товар на отмъстителността и да се научиш да прощаваш на ближния си от цялото си сърце.