Грег щял да навърши 16 години. Две години не бил получавал подарък за рождения си ден. Майка му тежко се борела с живота, за да смогне да отгледа него и сестричката му Линда. Но най-сетне тя била събрала малко пари и тази година Грег щял да се радва на подарък.
Грег обаче имал една идея. Той забелязвал погледа на сестричката си винаги, когато децата минавали с велосипедите си край нея, как просто стояла и дълго гледала след тях. Толкова й се искало да има колело, а да се намерят пари за него, не можело и да се мисли. Затова Грег отишъл при майка си и й казал: „Мамо, подаръкът, който тази година искам да ми направиш, е да купиш колело на Линда.“
Майката и синът купили колелото. Грег останал до късно през нощта, за да го сглоби. На рождения си ден той получил своя подарък – колело за Линда! Трудно било да се определи, кой от двамата бил по-щастлив този ден – Линда, която карала новото си колело нагоре-надолу или Грег, който я наблюдавал.
Пътят на обикновения живот може всеки ден да бъде окъпан в красота, когато любовта на Господ пробужда сърцата ни. Независимо от възрастта ние можем да благославяме другите. Нашият живот може да бъде един непрекъснат химн на славословие към Бога. Непрекъснато можем да правим по-хубав живота на другите около нас, ако сме готови да жертваме. Жертването е важно условие за постигането на щастието.
1. Жертва в личния духовен живот.
В нашия свят думата „жертва“ не е никак популярна. По-интересното е, че тя е нещо много трудно и за мнозина вярващи. Изглежда жертването се свързва със загуба, която неизбежно те прави нещастен. Това обаче не е задължително да е истина, защото тези, които жертват, споделят, че не се чувстват зле и ощетени, но напротив – животът им става много пълноценен.
Жертването в християнския живот е нещо необходимо. Апостол Павел представя така едно от най-важните изисквания към новородения вярващ:
„И така, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с този век, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено“ (Римл. 12:1, 2).
Както виждаме, жертването е част от християнското служене. Не можеш да претендираш за духовно служене, ако не си направил жертва.
Това е божествено изискване към нас, но се представя като молба. Защо? Може би заради деликатността на проблема. Господ знае, колко трудно се възприема тази идея от грешния човек и затова го моли: „Моля те, заради Моята милост към теб, бъди готов на жертва!“ Проблемът трябва да е много сериозен, щом като кара Бога да има такъв подход към нас.
За да постигне целта Си да ни убеди в необходимостта от жертването, Господ ни представя нещата и по друг начин:
„Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:27).
О, не! Това ли е деликатността на Бога? Тази картина не изглежда никак въодушевяващо.
Наистина да следваш Христос носейки кръста си може да ни се стори много тежко и неестествено, против природата на човека; изискване, което те заплашва с обезличаване, вечно нещастие и недоволство. Но се оказва, че това е възможно най-логичното изискване, което може да съществува. Така Исус представя необходимостта от себеотрицание в живота – сравнява го с най-логичните и рационални човешки дейности:
„Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има с какво да я довърши? Да не би, като положи основа, а не може да довърши, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват: Този човек почна да гради, но не можа да довърши. Или кой цар, като отива на война срещу друг цар, няма да седне първо да се съветва, може ли с десет хиляди да устои против този, който идва срещу него с двадесет хиляди? Иначе, докато другият е още далеч, изпраща посланици да искат условия за мир“ (ст. 28-32).
От тук лъха логичност, рационалност, здрав разсъдък, нещо нормално и напълно понятно. Тук Христос апелира към нашия разум. Така, както да се планира, е нормална човешка дейност, която може да доведе до успех човешките начинания, така и себеотрицанието е нещо толкова нормално и логично:
„И така, ако някой от вас не се отрече от всичко, което има, не може да бъде Мой ученик“ (ст. 33).
Значи жертването не е въпрос на религиозни предразсъдъци, а на логика – можеш да си истински ученик на Исус единствено, когато си готов да се откажеш от всичко, което имаш; единствено, когато си готов да жертваш.
Но срещу жертването веднага възниква съпротива. Не ти се ще. Защо трябва да си разваляш спокойствието? Необходимо ли е чак пък толкова? Това е естествената човешка реакция срещу дразнителя, който иска да заеме мястото на егоизма. И тогава започват да се търсят оправдания и да се дискутира с божествените изисквания.
Понякога християнинът наистина трябва да върви срещу себе си. Това може би се приема за пагубно от някои психолози. Но ако вярващият се реши да го направи, ще открие верността и истинността на Божиите думи и ще почувства благословението от това, да се жертваш и да живееш за другите.
2. Жертва за успеха на църковното дело.
Ако жертва е необходима в собствения ни духовен живот, то тя е необходима и за развитие на делото, в което всички сме призовани да участваме.
Апостол Павел обяснява подробно най-дълбоката метафора отразяваща новозаветната църква – тя е тяло:
„Защото както тялото е едно, а има много части, и всички части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос… Но сега Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както Му е било угодно“ (1 Кор. 12:12, 18).
Както едно тяло функционира добре чрез доброто сработване на отделните органи и системи, така и Божията църква се характеризира с добра организация. А това заедно със всичко друго означава и жертва:
„За да няма раздор в тялото, а частите му да се грижат еднакво една за друга. И ако страда една част, всички части страдат с нея; или ако се слави една част, всички части се радват заедно с нея“ (ст. 25, 26).
Грижата за отделните части може да се осъществи само чрез добра организация и жертва. А Божията воля е тази жертва да се прави от всички. Винаги е съществувал проблемът, някои да се товарят много с църковна работа, а други направо да бездействат. Организацията и жертва са необходими, за да не стане прекалено тежко на някои. Работата трябва да се разпредели на всички, „на всеки според способността му“ (Матей 25:15).
В това жертване трябва да участват всички. Когато цялата църква жертва, се получават големи благословения – толкова големи, че дори не можем и да си ги представим. Добре че са записани в Словото, за да знаем, за какво става дума:
„Моисей говорѝ още на цялото общество израилтяни: Ето какво заповяда Господ: Съберете помежду си принос за Господа; всеки, който е сърдечно разположен, нека принесе принос за Господа: злато, сребро и мед“ (Изх. 35:4, 5).
Трябвало да се построи светилището на израилтяните и за тази цел те били помолени да дадат каквото могат – всеки да участва според възможностите. И ето какво се получило:
„И пак дойдоха, всеки човек, когото сърцето подбуждаше, и всеки, който желаеше, и донесоха принос на Господа за направата на шатъра за срещане и за всяка негова служба, и за святите одежди. Дойдоха мъже и жени, които имаха сърдечно разположение, и принесоха гривни, обици, пръстени, мъниста и всякакви златни неща – както и всички, които принесоха какъвто и да бил златен принос на Господа“ (ст. 21, 22).
Всеки, който се почувствал подбуден от Духа, не се съпротивил, а дал щедро. Сигурно почти всички са участвали. И накрая станало нещо много изненадващо:
„И говориха на Моисей: Народът донася много повече, отколкото е нужно да служи за работата, която Господ заповяда да се извърши. Затова Моисей заповяда и прогласиха в стана: Никой мъж или жена да не работи вече за принос за светилището. И така, народът се въздържа̀ и не принасяше вече. Защото материалът, който имаха, им беше достатъчен, за да извършат цялата работа и даже повече“ (Изх. 36:5-7).
Когато всички се включили в делото, се извършило толкова много, че в крайна сметка било в повече от нужното, било в изобилие.
Как ми се ще така да бъде и по отношение на Божието дело в църквата днес! Така да се включат всички в душеспасителното дело, че накрая да отиват при водачите и да казват: „Дайте ни и друга работа за Бога!“, а те да им отговарят: „Не виждаме, какво още може да се направи. Това, което сега се върши, е достатъчно!“ Как само ми се ще да достигнем до това ниво на организираното служене, до това ниво на организираната жертва!
Вярно е, проблемите на ежедневието са много. Как да жертваш на това време? Но когато поставиш Божието на първо място, останалото наистина се подрежда. Не зная, как точно става, но става, за да се потвърдят думите на Исус:
„И така, не се безпокойте и не казвайте: Какво ще ядем?, или: Какво ще пием?, или: Какво ще облечем? (защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави“ (Матей 6:31-33).
Първо търси Неговата правда, жертвай за делото. А за другото не се притеснявай – то ще ти се прибави. Всеки, който е последвал тези думи на Христос, може да потвърди, че са верни и че се изпълняват много точно.
Не трябва да се подаваме на проблемите на ежедневието. Не трябва да оставяме те да ни владеят, а да се стремим ние да владеем тях, доколкото това е в човешките възможности. Това става чрез себеотрицанието в личния и църковния живот, чрез жертването.
Ако сме вярващи и искаме животът ни да тече добре, това може да стане, само ако живеем като вярващи. Ако копираме начина на живот на невярващите „работа – вкъщи – всичко само за мен“, ние вече не живеем естествено за нас, за статута ни като вярващи. Затова трябва да жертваме с вяра. И всичко останало ще ни се прибави. Не знам как, но става.
3. Жертването – условие за спасението.
Знаете ли, че въпросът с жертвата на вярващия може да се задълбочи още повече? При един случай Исус казал:
„Тогава Исус каза на учениците Си: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме последва. Защото, който иска да спаси живота си, ще го загуби; а който загуби живота си заради Мене, ще го спечели“ (Матей 16:24, 25).
Това е едно от най-силните изказвания на Христос. В каква връзка дал Той тази картина?
„Оттогава Исус започна да открива на учениците Си, че трябва да отиде в Йерусалим, много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен. Тогава Петър Го дръпна настрана и започна да Го мъмри, като казваше: Бог да Ти се смили, Господи; това никак няма да стане с Теб. А Той се обърна и каза на Петър: Махни се от Мене, Сатана; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките“ (ст. 21-23).
Петър мислел предимно за себе си. Исусовият план провалял неговия и той се помъчил да не допусне това. Не искал Христос да умира, защото така умирала и надеждата му за министерско кресло. Но според думите на Исус единственият му шанс за спасение било себеотрицанието, жертвата.
Вярващият трябва да жертва, ако иска да бъде спасен. В крайна сметка от готовността за жертване ще зависи до голяма степен и спасението ни.
Разказва се притчата за един човек, който, вървейки към Божия град, трябвало да носи своя кръст. Кръстът му бил много тежък, но виждал, че и други около него носели своя и заедно вървели към Божия град, към спасението.
Понеже пътят бил дълъг, човекът почнал да се уморява. Чудел се, как да продължи напред. Накрая му хрумнала гениалната идея – отрязал едно голямо парче от кръста. Не смеел да го захвърли съвсем, но защо пък да не го направи по-лек? И наистина успял. Поизправил се, поолекнало му, забързал крачките и най-после стигнал до Божия град. Той бил толкова хубав! Как му се искало само да влезе!
Но точно пред града имало голям ров, който водил направо към преизподнята и трябвало да се преодолее. Ами сега! Човекът се заоглеждал наоколо и открил начинът за преодоляване на препятствието – другите хора, които също достигнали града, слагали кръстовете си като мост над бездната и така преминавали в Божия град, където всички мъки и страдания свършвали.
Човекът се зарадвал, че открил начина, сложил и своя кръст, но се ужасил. Той не стигал до отсрещната страна. Не му стигало точно толкова, колкото било дълго отрязаното парче от кръста. И не успял да влезе в Божия град.
Господ ни е дал кръст, който трябва да носим. Колкото повече се стремим сами да си го облекчаваме, толкова повече застрашаваме спасението си. Не че спасението се получава заради жертвата. Не че Господ ще ни даде вечния живот заради кръста, който сме носили. Не! Господ ни спасява заради Сина Си, а не заради нашите жертви. Но неизбежно пътят на спасения човек преминава през носене на кръст. „Който не се отрече от себе си – казва Исус, – не може да Ме следва!“ А това значи и че не може да бъде и спасен.
Но само ако някой беше извървял този път преди мен! Христос говорил за носене на кръст. И показал, как става това:
„И така, взеха Исус; и Той, като носеше сам кръста Си, излезе; и дойде на мястото, наречено Лобно, което по еврейски се казва Голгота“ (Йоан 19:17).
Исус не само използвал илюстрацията на носенето на кръста от осъдения на разпъване. Той го и носел. Целият Му живот бил носене на кръст, тежестта на който никога няма да можем да разберем. Христос оставил небето и направил една толкова голяма жертва за нас. Тази жертва ни обогатява. Исус е най-великолепния пример на жертване, което дава живот на другите и извисява собствения.
На 31 декември 1995 г. Джон Кленси, ветеран-огнеборец от Ню Йорк, повел екипа си към горящото здание с празни апартаменти в долен Манхатън – област известна като квартал на наркотиците.
Когато огънят се разбушувал и излязъл от контрол, огнеборците били силно загрижени, че все пак някой може да е в зданието, макар че единствените, които го използвали, били наркомани, скитници, алкохолици, престъпници и проститутки. Въпреки това Кленси и колегите му решили да влязат в горящия пъкъл. Зданието било изпълнено с пушек, който правел видимостта почти нулева. Огнеборците рискували живота си, за да намерят някой безделник, който би могъл да използва зданието за временен дом.
Внезапно таванът на втория етаж се срутил заравяйки Джон Кленси. Неговите колеги работели усилено, за да го избавят от огнената стихия, но когато накрая го изтеглили, било вече твърде късно. Тялото му било обгорено дотолкова, че не можело да се познае.
И така последният ден на 1995 г. станал последният ден от неговия храбър живот на огнеборец. Той оставил съпруга, която била бременна в шестия месец и бъдеще, което планирали заедно. Джон Кленси вярвал, че всеки живот е ценен. Посвещението на дълга коствало живота му. Той не можел да стои бездеен, когато знаел, че други умират.
Когато се открили подробности от тази история, се разбрало, че огънят бил запален умишлено. Едуин Смит, един от отрепките, за които се предполага, че били в зданието, извършил палежа. Труден за преглъщане факт е, че Джон Кленси се опитвал да спаси този, който запалил зданието. Да даде живота си за един престъпник.
Когато Адам и Ева съгрешили, те драснали клечка кибрит, от която бил запален целия свят. Пламъците на греха погълнали планетата. Разюздани страсти, неконтролиран гняв, пламъците на хиляди грехове всички бушуващи на тази планета излезли от контрол. Смъртта станала неизбежната последица. Нямало никакъв път.
И в най-критичния час Исус навлязъл в пламъците. Той видял тази планета като един бушуващ ад определена да изгори. Знаел, че сме осъдени на смърт. И Спасителят дал живота Си. За кого? За отрепки. А ние запалихме огъня с искрите на собствените си грехове.
Да влезеш в пламъците. Да се пожертваш за доброто на другите. Каква грандиозна мисъл! Не се ли иска от нас поне малко да жертваме за Христос и другите? Пламъците на греха днес имат нужда от гасене. Готов ли си и ти да влезеш в пламъците?