Обичате ли уестърните? Дори и да не ги обичате, не може да не сте чували за легендарната пушка „Уинчестър“. Производството й донесло на изобретателят й – г-н Уинчестър – милиони долари. Но знаете ли, къде отишла голяма част от парите му? За осъществяване на една много глупава идея. И знаете ли, кой похарчил тези пари? Познахте, жена му.
Сара Уинчестър не искала да умре. Преследвана от мисълта за злата сила, която съпругът й сътворил чрез тази пушка, тя се консултирала с една магьосница. Магьосницата й казала, че тя няма да умре, докато работници градят нейната къща. В продължение на 38 години (от 1884-та до 1922-ра) дърводелци, зидари и други работели 24 часа всеки ден. Сара вложила 22 милиона в своята идея – „наследството“, което получила от тази прочута пушка.
Тъй като не винаги можело да се намери работа за работниците в това великолепно жилище, което днес представлява туристическа атракция, на работниците били измисляни най-причудливи занимания. Днес могат да се открият много такива „хрумвания“ и „номера“: например стълби, които отиват до покрива; врати, които се отварят към някоя стена; комин, който преминава през три етажа и спира на няколко сантиметра, преди да достигне покрива и т.н., и т.н.
Какво огромно количество пари и усилия били посветени за нейния проект да възпре смъртта! И въпреки това през 1922 г. Сара умряла на 82-годишна възраст.
Мисля си, ако тази жена бе вложила огромното си състояние в някоя институция за подпомагане на бездомни деца или на бедни студенти да завършат образованието си или ако бе изградила хубави домове за възрастни хора без семейства, Сара Уинчестър щеше да живее вечно в паметта и в благодарността на хората получили полза от парите й, които в този случай биха били посветени на живота. Защото Исус Христос го е казал отдавна:
„Истина, истина ви казвам: Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава само̀; но ако умре, дава много плод“ (Йоан 12:24).
И за нас както за житното зърно е отредено първо да умрем. Първо да умрем, за да живеем. Трябва да умрем за гордостта, за суетата, за глупостта, за завистта и за собственото „Аз“. След това зърното ще поникне, ще прорасте и ще даде чудни цветове и плодове, които никога не ще умрат.
Ех, да можела Сара да разбере това! А ти разбираш ли го? Ако не, трябва да го направиш, защото Христос го представя като нещо много важно за последователите Му.
1. Ползите от умирането.
Исус направил Своето последно посещение на Ерусалим на последната Си Пасха. А това бил празник, на който идвали много хора. Сред множеството поклонници били и някои гърци, които пожелали да видят Христос. След като разбрал това, Исус казал:
„А Исус им отговори: Дойде часът да се прослави Човешкият Син“ (Йоан 12:23).
Предстои прославяне на Христос. Нормално е след един такъв интерес от страна на чужденците, Исус да говори за слава, защото всенародният интерес означава именно това – слава. Христос щял да получи слава, часът за това вече бил настъпил. Но какво точно имал Той предвид?
„Истина, истина ви казвам: Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава само̀; но ако умре, дава много плод“ (ст. 24).
Оказва се, че Исус говори за… смърт. Значи прославянето Му сигурно е свързано със смърт. Може ли смъртта да носи слава? Да, понякога. Случва се някоя личност да бъде оцени едва след смъртта й и още повече – да се прослави точно чрез смъртта си, героичната си смърт.
Примерът, който Христос използва, е много важен и показва в определен смисъл предимството на смъртта пред живота. Затова евангелист Йоан започва този пример с израза: „Истина, истина ви казвам“. Той го използва 25 пъти в своето евангелие, за да означи някое много важно поучение на Исус.
Ако разгледаме, как другите евангелисти предават специалните поучения на Христос, ще установим, че те използват израза: „Истина (ти) ви казвам“. Но Йоан използва друг: „Истина, истина (ти) ви казвам“. Защо? Може това просто да е стила на Йоан. Но може и да има по-голяма причина. По времето на Йоан вече много заблуди били навлезли в църквата, много основни учения били подкопани. И сигурно за да подчертае валидността на тези поучения, Йоан натъртва, че дадените думи на Исус са наистина истинни и много важни.
Но нека да разгледаме самия пример. Ако не падне на земята и следователно продължи да живее, житното зърно остава самотно. А самотата е нещо неприятно, неестествено. Живее, но без полза нито за себе си, нито за другите. Значи няма полза да живее. По-добре да умре, защото тогава дава много плод и вече няма да е самотно.
От следващия стих се разбира, че това е метафора за Христовата физическа смърт на кръста, както и за духовната смърт на последователите Му. Ако не бил умрял за греховете на хората, Исус като човек (понеже притежавал и човешко естество) щял да остане самотен през вечността, защото всички хора трябвало да бъдат заличени и нямало да остане никой представител на човешката раса освен Него. Но ако бил умрял за греховете на хората, щяло да има много плод – много човешки същества щели да бъдат спасени:
„Ще види плодовете от труда на душата Си и ще се насити; праведният Ми Слуга ще оправдае мнозина чрез знанието им за Него и Той ще се натовари с беззаконията им. Затова ще Му определя дял между великите и Той ще раздели плячка със силните, защото изложи душата Си на смърт и към престъпници беше причислен, и защото взе на Себе Си греховете на мнозина и ходатайства за престъпниците“ (Исая 53:11, 12).
Христовата смърт ще донесе спасение за много хора, добри плодове и затова съвсем основателно Той може да бъде причислен към най-великите.
Но примерът се отнася и за нас, хората, Исусовите последователи. Ако не умре за греха, човекът ще остане с егоизма си, който винаги действа за отчуждаването му от другите – и той ще си остане самотен. Но ако умре за греха, т.е. новороди се, тогава ще стане годен за служене на другите и ще принася много плод; плод, който ще ползва другите и него самия в крайна сметка:
„Който обича живота си, ще го изгуби; а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот“ (Йоан 12:25).
Ако обичам живота си такъв, какъвто е в греха – с тези мисли, цели и ценности, с греховните планове и мечти, в крайна сметка аз се обвързвам напълно с греха и когато той бъде унищожен в края, заедно с него ще трябва да бъда унищожен и аз. Но ако осъзная дълбочината на греха и неговите поражения в личността ми, ако застана срещу него, което много често означава срещу собствените си мисли и преценки, тогава ще мога да получа вечния живот.
Ние толкова сме свикнали с греха в нас и той толкова е проял личността ни, че е напълно възможно божествените изисквания за обновен живот да ни се струват непостижими; да откриеш, че трябва да застанеш срещу себе си, че трябва да намразиш живота си. Тогава ти се струва, че влизаш в живота осакатен. Но нека да не се притесняваме. Това, което мислим, че е най-голямата ни беда, може да се окаже най-голямото ни щастие.
Това означава да намразиш живота си за този свят. Не да се изолираш някъде от другите хора и да прекъснеш естествения начин на физическото съществуване – труд, семейство, принос към обществото и т.н. – а да направиш пълен обрат в мислите и целите си, да се новородиш, да имаш едно ново сърце. Това на практика те запазва за вечен живот. За много последователи на Христос обаче това е нещо неприятно, нежелателно. Елън Уайт казва:
„Исус, Избавителят на света… гледа със скръб към големите множества от изповядващите се за християни, но служещи не на Него, а на себе си. Те рядко мислят за вечните неща, въпреки че Той привлича вниманието им към богатата отплата чакаща верните служили Му с нераздвоени чувства. Той представя пред погледа им вечните неща. Кани ги да пресметнат цената на това – да Му бъдат покорни и верни последователи…
Той копнее всеки да почувства отговорността си в това така да използва скъпоценното си време на тази земя, че да принася ежедневно плодове от добри дела. Това е единствената стойностна цел за всяко живо смъртно същество – да впрегне дадените му от Бога способности и да очаква безгранични резултати“ („Да Го позная“, с. 321).
Повечето от носещите името на Христос днес предпочитат да служат на себе си, а не на Господаря, Който ги е купил на такава висока цена. Но само един е начинът да запазиш живота си за вечността – да го намразиш за този свят според това, което Исус има предвид.
При друг случай Спасителят разкрил тази истина по много сходен начин:
„Каза още и на всички: Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва. Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси“ (Лука 9:23, 24).
За да си истински последовател на Христос, трябва да се отречеш от себе си, да вдигнеш кръста си и да го носиш всеки ден. За да си истински последовател на Исус, трябва да станеш човек на кръста.
Трудно ли ти изглежда това? Може би непостижимо? Ето един случай, който доказва, че това е не само възможно, но и че само отричайки от себе си можеш да принасяш изобилен плод за спасението на другите. Това е животът на Ана Стал.
Животът на тази храбра жена започнал в малко шведско селце, където тя се появила като член на семейство с осем деца. Като момиче разглеждала някакъв атлас и видяла картини на хора живеещи в Новия свят. Трогнато от невежеството и бедността им момиченцето казало: „Искам да живея сред индианците. Искам да помагам на бедните хора.“
След години Ана тръгнала на път. Дребна монета било цялото й съкровище, когато се качила на кораба. Пристигнала в Минесота, където имало шведски емигранти и започнала да работи като келнерка. Тук срещнала и мъжа на живота си, Фернандо Стал, който току-що бил пристигнал от Германия.
И двамата почувствали Божието призвание да станат мисионери. Продали имуществото си, изкарали курсове за помощен медицински персонал и се отдали на мисионерска служба в Южна Америка. Отправили се през горещата пустиня и през стръмните високи планини към вътрешността на страната край бреговете на езерото Титикака. Работата била изтощителна. Да се грижи за Френтина и Уолас (техните деца); да помага на съпруга си; да тича из индианските колиби, да лекува болните и да ги учи, как да живеят по-добре; да ръководи училището; да влиза в контакт с по-висшите слоеве на обществото, за да се опита да пробуди техния интерес към нуждаещите се – това наистина било огромна работа, която като че ли нямала край.
Но хората се доверявали на тази руса и жизнерадостна медицинска сестра-чужденка и служението й там постигнало забележителен успех.
Себеотрицанието е възможно и винаги носи плодове. Когато Исус изисква себеотрицание и отричане заедно с Него, Той знае, какво говори. Христос знае, че можеш да живееш на небето, само ако си човек на кръста.
2. Служене възнаградено на небесата.
Исус продължава да обяснява, че нещата не свършват само с начина на мислене и живот в най-общ смисъл, но са свързани и с това, на кого служим:
„Ако някой служи на Мене, нека Ме последва; и където съм Аз, там ще бъде и служителят Ми; който служи на Мене, него ще почете Моят Отец“ (Йоан 12:26).
Този, който служи на Христос, трябва да Го следва навсякъде така, както слугата е винаги около господаря си. Щом като Господарят – Исус – отива в гроба поради греха на човечеството, трябва и слугата Му, Неговият верен последовател, да отиде във водния гроб, където да погребе греха при кръщението. Всъщност той трябва всекидневно да влиза в един символичен гроб, в който да погребва своя „Аз“.
Така както Христос възкръснал от мъртвите, за да бъде вече недосегаем от греха и злото, така и верният Му последовател ще Го последва и ще възкръсне с Него в нов живот отдалечавайки се от греха и суетата на този живот.
Нещо повече. Изразът: „И където съм Аз, там ще бъде и служителят Ми“ много напомня за най-хубавото обещание на Исус:
„Да не се смущава сърцето ви; вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мене. В дома на Моя Отец има много обиталища; ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че където съм Аз, да бъдете и вие“ (Йоан 14:1-3).
Следвайки Христос сега трябва да сме с Него в символичния гроб погребвайки греха, а също възкръснали с Него за нов живот. Стане ли това, ще можем да сме с Него действително и на небето. Това ни дава правото и годността да сме на небето с Него, да сме в редиците на Неговите приятели, които Той ще дойде да прибере. Да си човек на кръста не е само жертва. Това носи и благословения, огромни благословения.
3. Важността на решението да се покориш на Божията воля.
Разбира се, нещата са винаги по-лесни за казване, отколкото за правене:
„Сега душата Ми е развълнувана; и какво да кажа? Отче, избави Ме от този час. Но за това дойдох на този час“ (Йоан 12:27).
Самият Исус, застанал вече под сянката на кръста, започва да се бунтува срещу предстоящата Му съдба. Трудно е да си човек на кръста, когато сянката му вече те е покрила. Приемането на смъртта е нещо много трудно. Христос се ужасил от мисълта, че трябва да бъде разделен от Отец и поискал, ако е възможно, да не се стига до там. Но понеже не било възможно, ако искал да спаси човечеството, в крайна сметка се съгласил на тази участ.
За вярващия перспективата да загуби егоизма си изглежда ужасна, защото с него той идентифицира личността си. Ако умре „Аз“-ът, няма ли да умре целият той? Има бунт и желание, ако съществува някакъв начин, да се избегне това решение. И човекът търси този начин в добрите дела, в жертвите, в даренията и в какво ли още не, само и само да не предаде себе си на Бога. Трябва обаче да осъзнае, че може да живее истински, само като се новороди, когато предаде „Аз“-а си на Спасителя.
Тук проличава и важността на решението да се покориш на Божията воля. По време на борбите ни, на терзанията да приемем ли Божията воля за живота си или не, могат да минат през ума ни всякакви мисли, но важното е накрая да вземем правилното решение, да се покорим на Божията воля, да се съгласим с божественото провидение за живота ни:
„Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: Прославих Го и отново ще Го прославя“ (ст. 28).
Исус го направил. Това решение под сянката на кръста Му помогнало да вземе и окончателно съдбоносното решение за спасението на човека в Гетсимания, когато кръстът вече тежал на рамото Му. Тук Христос казал: „Отче, прослави името Си!“ Прославата на Отец била Неговото най-висше желание.
Когато се покориш на Божията воля за живота ти, тогава Господ винаги отговаря и потвърждава взетото решение. Отец отговорил на Исусовата молба: „Прославих Го и отново ще Го прославя!“ Така Господ може да се прослави.
Това е истинската слава за човека – да потърсиш Божията слава като се откажеш от своята. Първо се отказваш от собствена си слава. След това търсиш славата на друг. Тотално затвърждаване на смирението и себеотрицанието. Истинска противоотрова срещу себепрославянето. А за да стане това, трябва да си се отрекъл с Христос, да си се новородил, да си станал човек на кръста. И колко хубаво би било, ако всички ни познават като хора на кръста, както бил познат Стефано.
Стефано, един млад конгоанец, приел ентусиазирано адвентната вест и я приложил с цялата й пълнота в живота си. И тъй като това включвало и освещението на съботния ден, Стефано внимателно обяснил на своя началник, защо не може да работи в седмия ден.
Неговият работодател бил симпатичен и разбран човек, зачел правото на своя работник да изповядва свободно вярата си и да изпълнява основните й принципи. Имал обаче един проблем. На специалната ведомост със списъка на своите работници той водел най-стриктно всички присъствия и отсъствия. Когато работникът отсъствал поради болест, отбелязвал това със съответен знак на списъка. Когато отсъствието било по лични или семейни причини, за това също си имало определен знак.
Но сега отсъствията на Стефано обърквали неговия началник. Той бил човек на реда и искал да намери друг начин да отразява тези отсъствия. Разбирал, че те са направени поради религиозни убеждения, не са своеволни и държал това да личи и на списъка. Какъв знак да постави срещу името на този съзнателен човек в съботния ден? Замислил се за известно време, но след това изведнъж лицето му засияло: „Да, ще поставя кръст до името на Стефано, защото Стефано е човек на кръста!“
„Човек на кръста“ – каква висша титла! Несъмнено точно това е, към което всеки християнин трябва да се стреми. Себеотричането и ежедневното носене на кръста са тясно свързани опитности, които трябва да преживеем пълноценно, ако искаме да бъдем Божии деца и победители. Не можеш да станеш „човек на кръста“, ако не се справиш успешно с личното „Аз“. И в крайна сметка всички да те познават като човек на кръста. Между другото, като какъв те познават теб околните?