Постоянството се отплатило на американския астроном Клайд Томбоу, който открил планетата Плутон. След като астрономите изчислили вероятната орбита на този „подозрителен“ небесен обект, през март 1929 г. Томбоу предприел изследване. Списание „Тайм“ описва така проучването му:
„Той проучвал под двоен микроскоп телескопични снимки по двойки, всяка от които имала по десетки хиляди заснети звезди. Често му отнемало три дни да проуча само една двойка снимки. Било изтощително, отичали му очите или както самият той казал, това била ‘брутална, досадна’ работа. Всичко продължило с месеци. Звезда след звезда той проучил 20 милиона образи. И тогава, на 18 февруари 1930 г., след като премигвал над двойка снимки от съзвездието Близнаци, изведнъж попаднал на образа на Плутон.“
Това било най-драматичното откритие в астрономията от близо 100 години.
Мисля си, колко полезна би била една такава настойчивост в духовния живот. Колко полезно би било да сме толкова усърдни в придобиването на духовните ценности, в изкачването на върха в християнския живот! Колко велико и благословено би било, ако сме толкова усърдни в молитвата!
Струва си да поговорим върху необходимостта от усърдие и постоянство в молитвата. Нека да разгледаме една притча и да видим, какви поуки можем да извлечем от нея за молитвения си живот.
1. Необходимост от постоянство в молитвата.
Притчата се намира в Лука 18:1-8. Единствен евангелист Лука ни докладва за нея. Щом като му е направила впечатление, значи ще е добре и ние да проявим неговият интерес в тази насока.
„Каза им една притча как трябва всякога да се молят и да не отслабват“ (Лука 18:1).
Още от самото начало евангелист Лука уточнява, че това, което Исус казва, е притча. Вероятно това е била истинска история, но щом като се изказва като притча, ще трябва да се съобразим с този факт, когато я тълкуваме.
Интересното е, че самият евангелист обяснява основното предназначение и поука на притчата – да се покаже необходимостта от постоянна молитва без отслабване, т.е. молитва с вяра. Знаейки, колко е склонен човек да нагажда Божието слово към собствените си възгледи, Провидението е решило, че тази притча трябва да влезе в Писанието с ясно посочване на нейната поука. Сигурно защото това е една много важна притча отнасяща се за всички хора.
В предната глава на Евангелието от Лука, седемнадесета, се говори за последното време. Дали тази притча не касае последното поколение? Мисля, че имаме достатъчно аргументи да приемем, че това е една притча специално за нас – вярващите от последните дни. Следователно, трябва да сме внимателни изследователи и слушатели.
Това е история за един съдия и една вдовица. В началото може да не изглежда особено предизвикателно – не върви като сюжет за някой трилър, нали? Но това е само в началото. Нататък става интересно.
„В един град имаше един съдия, който от Бога не се боеше и човека не зачиташе“ (ст. 2).
В библейски времена съдията е имал изключително важна функция. Той не само е трябвало да възстановява справедливостта, когато има някакво нарушение и да отсъжда правото на правия, но е бил нещо много повече – бил е застъпник за обвиняемия.
По онова време не е имало адвокати и защитата на обвиняемия се е поверявала на съдията. Когато той отсъждал делото в полза на обвиняемия, съдията е бил възприеман като символ на защитата и освобождението. Затова и в книгата „Съдии“ главните герои – съдиите – не се разглеждат просто като някакви правни субекти занимаващи се само със спазването и нарушаването на законите, а като освободители:
„Тогава Господ издигаше съдии, които ги избавяха от грабителите им“ (Съдии 2:16).
Но този съдия от притчата на Исус не бил верен последовател на добрата традиция, защото нямал страх от Бога. Когато няма страх от Бога, няма страх и от хората. А щом един съдия е толкова „безстрашен“, няма да се интересува от справедливостта и защитата на обвиняемите, а, например, само от рушветите.
По онова време съдебната система е била страхотно покварена. Такава е била и в дните на пророк Исая:
„Измийте се, очистете се, отстранете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло. Научете се да правите добро, настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя, отсъждайте право на сирачето, застъпвайте се за вдовицата“ (Исая 1:16, 17).
Пророк Исая не можел да не изобличи социалната несправедливост по неговото време. Същото било и в дните на Исус.
В тази притча имаме един отрицателен герой. Но има и един друг, който му противостои:
„В същия град имаше и една вдовица, която идваше при него и му казваше: Отдай ми правото спрямо противника ми“ (Лука 18:3).
Някой не е съгласен с това, което върши съдията – една вдовица. Вероятно тя е била бедна жена, защото по онова време най-уязвими са били сирачетата, вдовиците и чужденците. Затова тази група хора попадала под специалната Божия грижа:
„Защото Йехова, вашият Бог, е Бог на боговете и Господ на господарите, великият, мощният и страшният Бог, Който не гледа на лице, нито приема дар; Който отдава правото на сирачето и вдовицата и обича чужденеца, като му дава храна и облекло“ (Втор. 10:17, 18).
Предвид това положение хората били призовани да бъдат справедливи към тези, които били толкова лесни за пренебрегване:
„Проклет, който опорочи съда на пришелеца, на сирачето и на вдовицата. И целият народ да каже: Амин!“ (Втор. 27:19).
Наистина, вдовиците по онова време били лесни за пренебрегване. Точно това и правил съдията от притчата:
„Но той за известно време не искаше…“ (Лука 18:4а).
Изобразеният тук съдия не обръща внимание на правосъдието, нито пък има жалост и състрадание. Знае, че вдовицата е права и има възможност веднага да удовлетвори молбата й, но не го прави. Сигурно защото иска да покаже неограничената си власт и му доставя удоволствие като я оставя да умолява, настоява и увещава напразно. Имаме всички основания да очакваме някакъв конфликт в развитието на притчата, някаква драма.
И какво точно става? Би било интересно да разберем, как е изглеждал съдебният процес по онова време. В тази връзка Тристрам може да ни е много полезен. Той ни го описва в книгата си „Източни обичаи в библейските страни“. Опитайте се да си го представите.
Съдията (в оригинал „кади“ – от тук може би произлиза и познатата ни дума за съдия „кадия“) седял върху издигната платформа, полупотънал се сред възглавници и заобиколен от седнали по турски секретари и благородници. Простолюдието заемало другата част на залата. Чували се десетки гласове едновременно, като всеки претендирал да бъде изслушан пръв. „По-благоразумните“ не се присъединявали към шумната тълпа. Те се приближавали до секретарите, говорели им шепнешком и им давали подкупи. Когато алчността на слушателите бивала удовлетворена, един от тях се приближавал до „кади“, пошепвал му и ищецът бързо бил извикван да представи своя случай. Обикновено лицето, което давало по-голям подкуп, получавало исканото.
Но в това време една бедна жена в края на тълпата постоянно прекъсвала делото със силни викове да й се отдаде справедливост. Викали й грубо да млъкне. Някои се оплакали, че идва всеки ден. „Ще идвам – отвръщала тя, – докато съдията ме чуе.“
Голямо впечатление прави стремежът на вдовицата да получи правото си и да възтържествува справедливостта в една напълно покварена и корумпирана среда. Всичко като че ли е безнадеждно. Как да оцелееш със справедливите си принципи сред едно толкова прогнило общество? Но тази жена е невероятно постоянна. Тя е решена на всичко да постигне целта си. Убедена е, че постоянството й може да преодолее цялата корумпираност и да получи справедлива присъда.
Това е една много въздействаща картина за нуждата от постоянство в молитвата.
2. Отговорът идва.
Дали постоянството й бива възнаградено? Да, отговорът идва. Ден след ден съдията от притчата отива на работа единствено с мисълта за парите, които ще спечели. Няма никакво намерение да отдава правото на вдовицата – тя не му е пуснала нито стотинка.
Времето минава, но тя е много постоянна. Накрая на съдията му омръзва:
„…А после си каза: Въпреки че не се боя от Бога и човеците не зачитам, пак, понеже тази вдовица ми досажда, ще отдам правото, за да не ми дотяга с непрестанните си идвания“ (Лука 18:4б, 5).
Оттегчен от нейната упоритост съдията все пак отдал правото на вдовицата. Тя била лесно пренебрегвана, но усърдието й показва, че и най-презрените могат да си постигнат целите, ако са постоянни. Постоянството наистина се възнаграждава!
Джейкъб Рийс казва: „Един тежък чук може да удря сто пъти по голям камък и да не се появи нищо друго освен малка пукнатина. Но на сто и първия удар го разделя на две. Не последният удар го е направил, но всички други преди това.“
Постоянството се възнаграждава. Усърдието на бедната вдовица от притчата е великолепен пример за ползата от постоянството. Затова Исус веднага го отнася към нещо толкова важно като молитвата:
„И Господ каза: Слушайте какво каза неправедният съдия!“ (ст. 6).
„И Господ каза“. Не просто „Исус каза“, както се среща много често из евангелията, а „Господ каза“ – някакъв по-силен авторитет трябва да стои зад тези думи и затова трябва да се вслушаме в тях. Това е поуката изречена от Господ Исус на народа. В други случаи я казвал само на учениците Си, но сега Исус обяснил значението й на всички, т.е. това е важно за всеки човек, дори и за тези, които не разбират притчите и поученията на Исус. Абсолютно всеки човек има нужда разбере ползата от настойчивата молитва с вяра. Абсолютно всеки трябва да разбере, че една такава молитва се възнаграждава. Всеки се нуждае от молитва и когато я практикува с постоянство, положителните резултати ще дойдат.
Когато крал Уйлям IV починал, една 17-годишна девойка спяла в двореца. След като се събудила и чула новината, че е новата кралица на Англия, тя коленичила и се помолила на Господа да я ръководи през годините занапред. Така кралица Виктория поставила началото на една от най-великите епохи в британската история.
Фани Кросби винаги се молела, преди да започне създаването на нов химн. Тогава колко ли се е молила, като се има предвид, че е написала приблизително 8000 химна? Трябва да се е молила много дълго време.
Идват обаче в живота трудни моменти, когато молитвата трябва да стане нещо, което да се практикува много по-усърдно. Мартин Лутер казвал, че се моли по един час всеки ден, с изключение на онези дни, когато знаел, че ще има изключително много работа. Тогава прекарвал два часа в молитва.
Необходимостта от постоянна молитва с вяра се явява поради един тежък психологичен проблем на всеки човек – затова и тази притча е за всеки човек. На нас, хората, ни е естествен езическият възглед за Бога – че Бог е жесток и немилостив и са необходими много голяма настойчивост и дипломация, за да Го склониш да направи нещо в твоя полза (аналогично на вдовицата и съдията). Това не е правилно виждане за Бога. Но интересното е, че независимо дали имаш или нямаш този възглед за Него, са необходими доверие и постоянство. Кога? В ситуациите, когато Господ се бави:
„А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?“ (Лука 18:7).
Трябва да се молим на Бога с виждане различно от това на езичниците. Но наистина, дори тогава има ситуации, когато Господ се бави с намесата Си. Когато имаш някакъв тежък проблем и се молиш за разрешение, най-често чувстваш, че Господ се бави. Тогава се питаш: „Защо Бог не се намесва?“ Но това бавене е много относително. Според Исус Господ се намесва скоро:
„Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро…“ (ст. 8а).
Има и едно друго бавене на Бога при молитвата, което предстои на Божия народ като цяло. И то се нарича „Яковата скръб“. Лука 18:7, 8 е намек за Авак. 2:3:
„Защото видението се отнася към едно определено бъдещо време, но бърза към изпълнението си и няма да излъже; ако и да се бави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее“ (Авак. 2:3).
Има се предвид едно време на очакване на светиите в самия край, в най-кризисното време – тогава, когато най-силно очакваш Божията намеса. Но Господ като че ли се бави да се намеси:
„Защото така казва Господ: Чухме шум на треперене; страх има, а не мир. Попитайте сега и вижте – мъж ражда ли? Тогава защо гледам всеки мъж с ръцете си на кръста – като жена, която ражда, и лицата на всички пребледнели? Горко! Защото велик е онзи ден, подобен на него не е имало; именно той е време на утеснението на Яков; но ще бъде избавен от него“ (Ерем. 30:5-7).
Дали Господ не е забравил народа Си в този най-утеснителен за него момент? Разбира се, че не. Ще има забавяне, но Господ ще отговори след забавянето. Въпросът е, че избраните осъзнават, че сега трябва да проявят вяра и търпение, които толкова малко са проявявали в живота си при благополучието. Едва сега те осъзнават, че е трябвало да използват благодатното време по-пълноценно.
Всъщност, едно неправилно използване на благовремието и непрактикуването на сериозна и постоянна молитва е нещо, което може веднага да се забележи. На големия пианист Падаревски се приписват думите: „Ако не се упражнявам един ден, забелязвам разликата; ако не се упражнявам два дни, забелязва я моето семейство; ако не свиря три дни, това чувстват приятелите ми; и ако не работя една седмица, забелязва го публиката.“
Сигурен съм, че в духовния живот тази зависимост е още по-строга. Ако не практикуваме ежедневно постоянната молитва, много скоро не само ние, не само Бог, но и всички около нас ще констатират духовния ни спад. Доколко обаче това ни прави впечатление? И ако сега констатираме незадоволителността на духовното си състояние, но това не ни прави особено впечатление, то със сигурност ще ни впечатли по време на Яковата скръб.
Просто трябва да разбера, че е необходимо да използвам пълноценно благодатното време, да се моля настойчиво и с вяра, за да придобия една богата опитност с Бога сега.
Мисля, че същото се отнася и за теб. Затова трябва да те попитам: Ще използваш ли даденото ти благодатно време за придобиване на една скъпоценна опитност с Бога, която ще ти помогне да издържиш в края? Какви промени трябва да направиш в живота си, за да използваш пълноценно благодатното време? Ако го направиш, за теб ще е валидно чудесното обещание на Бога, че ще бъдеш избавен от Яковата скръб:
„…И като мъж се бори с Бога. Да! Бори се с ангел и надделя…“ (Осия 12:3б, 4а).
„Бори се с ангел и надделя!“ Едно обещание гарантиращо триумф. Само от нас зависи, дали то ще бъде осъществено и за нас.
3. Намерена вяра на земята.
Завършвайки притчата Исус задал на слушателите Си един въпрос:
„…Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8б).
Как отговаряме обикновено на този въпрос? „Не, Исус няма да намери вяра на земята!“ И наистина, като прочетем текстове като Откр. 1:7, не можем да предположим, че завръщайки се при Пришествието Си Исус намира някаква вяра:
„Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и онези, които го прободоха; и всички земни племена ще заридаят за Него. Така е. Амин“ (Откр. 1:7).
Но това не е всичко. Така, както сигурно отговаряме, че Исус няма да намери вяра на земята, можем да кажем и твърдо: „Да! Исус ще намери вяра на земята, когато се завърне при Пришествието Си!“ Той наистина ще намери вяра:
„Тук е нужно търпението на светиите, на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус“ (Откр. 14:12).
Светиите на Исус Го очакват притежаващи онази истинска, скъпоценна вяра, която може да се сравни само със златото. Ще има една група в този свят, която ще посрещне Исус със истинска вяра. Да, Христос ще намери вяра, когато се завърне!
Тази вяра се придобива чрез голяма опитност с Бога и много молитва. А сега е времето, когато трябва да се молим и да придобиваме скъпоценната опитност в Божиите неща:
„След това видях четири ангела, стоящи на четирите ъгъла на земята и държащи четирите земни ветрове, за да не духа никакъв вятър по земята, нито по морето, нито върху някое дърво. И видях друг ангел да се издига от изток, в когото беше печатът на живия Бог; и той извика с висок глас към четирите ангела, на които беше дадено да повредят земята и морето, и каза: Не повреждайте земята, нито морето, нито дърветата, преди да ударим печат върху челата на слугите на нашия Бог“ (Откр. 7:1-3).
Описва ни се затишие, спокойствие, едно благодатно време, което трябва да се използва най-вече за молитва и придобиване на опитност с Бога. Елън Уайт казва:
„Сега трябва да се запознаем с Бога като изследваме обещанията Му. Ангели изпитват всяка сериозна и искрена молитва. Трябва да престанем по-скоро да удовлетворяваме собственото си ‘аз’ за сметка на общуването с Бога. И най-дълбоката бедност, и най-решителното себепожертвувание, щом са одобрени от Него, са по-добри от богатства, почести, удобства и приятелства без одобрението. Трябва да си отделяме време за молитва. Ако позволим умовете ни да бъдат погълнати от светски интереси, Господ може да ни даде време като отнеме идолите ни от злато, къщи или плодородни земи“ (Е. Уайт, „Великата борба“, с. 622).
Живеем във време, в което трябва да взимаме важни решения. Това е време на важни решения! Трябва да реша, как да използвам деня си – за безполезни занимания или за пълноценна връзка с Бога? От изборът ми зависи и постигането на победата, изкачването на високия връх, към който съм тръгнал.
Двама приятели изкачвали часове наред един висок връх на Алпите. Когато били вече съвсем близо, по-младият избързал, за да стъпи пръв на върха. А горе вилнеел страхотен вятър. Приятелят му го дръпнал с думите: „На колене, приятелю! На колене! Нашата сигурност е само на колене.“
Тези думи са много по-валидни за духовния живот на християнина. Молитвата трябва да се превърне в потребност, в начин на живот за всеки син и дъщеря на Бога. Само така можем да бъдем сигурни, че ще изкачим високия връх, към който сме тръгнали. На върха само на колене!