Сам Танихил бил осъден за убийство. Той разбрал, че трябва да се моли и се опитал да го направи – там, в затворническата си килия. Ето откъс от писмото му, в което описва опита си за молитва:
„Започнах да се моля. Като че ли молитвите ми не излизаха от килията. Молех се за помощ, но в същото време се държах за света и с двете ръце… Реших да опитам още веднъж. В продължение на три дни едва ли имаше по-нещастна душа на света от мен. Молех се, плачех, молех се и колкото повече време минаваше, толкова по-нещастен се чувствах“ („Удивителни факти потвърждават истинността на Библията“, с. 13).
Преживявали ли сте и вие нещо подобно? Имали ли сте чувството, че сякаш сте ограничени в една затворническа килия и молитвите ви не отиват по-високо от тавана й? Ако да, знайте, че не сте сами. И със сигурност не сте само в компанията на осъден на смърт затворник. Много са хората, които имат подобни горчиви преживявания с молитвата. Ето защо трябва да си поговорим по този въпрос.
1. Молитвата и представата за Бога след грехопадението.
Една от най-големите трагедии на човечеството (ако не и най-голямата) е неправилното ни разбиране за Бога. Схващаме Го по всякакъв друг начин, само не и в истина. Което обаче не значи, че не сме убедени в това си разбиране. Дори много, много, ама много набожни хора са имали този проблем:
„Но при все това – това си криел в сърцето Си; зная, че това е било в ума Ти; ако съгреша, ме наблюдаваш и за беззаконието ми няма да ме смяташ невинен“ (Йов 10:13, 14).
Ако подобно на Йов мисля, че Бог ми носи нещастията в живота ми и дори ги е замислял отдалеч, като мой враг и че се наслаждава в страданието ми, тогава няма да ми е възможно да предположа, че Той ме обича и че иска да ми помогне, нали?
Това не бил единственият път, когато Йов демонстрирал неразбиране на Бога и даже направо Го обвинявал за нещастието си. Чуйте и тази канонада:
„Но Той е на един ум и кой може да Го отклони? И каквото желае душата Му, това прави. Защото върши това, което е определено за мен; и много такива неща има в Него. Затова се смущавам в присъствието Му; когато размишлявам, треперя от Него. Защото сам Бог е разслабил сърцето ми и Всемогъщият ме е смутил“ (Йов 23:13-16).
Ако човек като Йов, който е известен със своята вяра в Бога и непорочност, е склонен в определен момент да мисли подобни неща за Бога, тогава изводът може да бъде само един – ние, хората, имаме много изкривено разбиране за Божеството. И тъй като то обслужва великолепно интересите на неприятеля на човешките души, намира широко поощрение от негова страна и носи „благословението“ му. В тази връзка Елън Уайт казва:
„Измаменото от Сатана сърце гледа на Бога като на едно тиранично, безмилостно Същество. Себелюбивият характер на човека и дори на дявола се приписва на любвеобилния Творец. ‘Ти си помислил, че съм съвсем подобен на тебе’ (Пс. 50:21). Неговото провидение се представя като израз на едно деспотично, отмъстително Същество“ („Мисли от планината на блаженствата“, с. 25).
Познато ли вие това? Със сигурност! А знаете ли причината за него? Ако на устните ви изплува думата „грехопадение“, знайте, че сте на прав път. Именно след грехопадението на човека Бог започнал да му изглежда страшен и неблагоразположен.
И това не е всичко. Вече нямало достъп до Божието видимо присъствие, така че контактът с Него трябвало да се установява с молитвата. И до ден днешен молитвата е средството за комуникация с Божеството. Проблемът е, че тя е доста несъвършено средство. Често се случва да се молиш, а да няма отговор или пък той да идва много късно. Молиш се, а мислиш, че Господ не иска да ти помогне. И когато се забавят нещата, това впечатление се затвърждава още повече. И си казваш: „Като ще е така, защо да се моля? Какъв смисъл има?“
Това ви е познато, нали? Отново искам да ви уверя, че не сте сами. Обществото на обърканите в резултат на молитва е доста голямо. Повече или по-малко обхваща целия свят. Каква компания сме само! И колко по-добре би било, ако тази група изобщо не съществуваше! Може да прозвучи странно, но това не е невъзможно. И съвсем логично за да стане това, е нужно първо представата за Бога да се промени. Той вече не трябва да изглежда страшен и жесток. Нещо трябва да се случи, за да може човекът да отхвърли сатанинската лъжа и да погледне на Бога с други очи.
2. Бог е разкрит като загрижен.
За да обърнем гръб на сатанинската лъжа, трябва да обърнем лице към божественото себеразкриване. Нужно е да се доверим на представата за Бога, както ни е разкрит в Свещеното писание и да започнем да подлагаме на съмнение собствените си възгледи за Него. Вижте например, как ни е представен Бог на едно място:
„Защото аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда. Тогава ще извикате към Мен и ще отидете, и ще Ми се помолите; и Аз ще ви послушам. И ще Ме потърсите и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце“ (Ерем. 29:11-13).
Тук Бог е разкрит като любящ, загрижен и благоразположен. На друго място отношението Му към хората е сравнено с отношението на баща към децата му:
„Както баща жали децата си, така Господ жали онези, които се боят от Него“ (Пс. 103:13).
Ако Бог е един доброжелателен родител, ще има ли нещо добро, което нашият небесен Баща ще ни откаже, дори то да е съвсем дребно?
„И кой е онзи баща между вас, който, ако синът му поиска хляб, ще му даде камък или ако му поиска риба, ще му даде змия вместо риба, или ако поиска яйце, ще му даде скорпион? И така, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Небесният Отец ще даде Святия Дух на онези, които искат от Него!“ (Лука 11:11-13).
Щом като ние, грешните и зли хора, сме готови да правим добро и да даваме добри дарове на децата си, колко повече небесният Баща ще го прави! И точно тази истина е силно подчертана в Свещеното писание.
Да погледнем само две от многото картини, които изразяват Божията загриженост и любов към нас. Едната представя нас, хората, като много по-скъпоценни от животните, за които Господ се грижи:
„Погледнете небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“ (Матей 6:26).
„Не се ли продават две врабчета за един асарий? И пак нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец. А на вас и космите на главата са всички преброени. Затова, не бойте се, вие сте много по-ценни от врабчетата“ (Матей 10:29-31).
Ако Господ се грижи за врабчето, дали ще е безразличен към нуждите на човека?
Другата картина на Божията загриженост разглежда нас, хората, като обект на специална закрила от небето:
„Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища. На ръце ще те вдигат, да не би да удариш о камък крака си… Той ще Ме призове и Аз ще го послушам; с него ще съм, когато е в бедствие; ще го избавя и ще го прославя“ (Пс. 91:11, 12, 15).
Бог е готов да опразни небето от ангелите Си, за да са около нас и да ни пазят от злини. И не просто от злини, а дори от безобидно удряне на крака ни в камък.
Вероятно всички тези уверения изпадат в конфликт с личните ви разбирания за Бога. И това е съвсем нормално. Но нямаме ли вече някакво основание да проявяваме поне малко доверие, когато се молим? Имаме и още как!
3. Ползата от вярата и постоянството в молитвата.
Ако вече съм готов поне малко да се доверя на Бога, значи съм направил първата крачка. Колкото и малка да е тя, все пак е крачка в правилната посока. И когато продължа движението си, ще разбера, че е още по-добре, ако вярата ми стане по-голяма. Молитвата с вяра върши чудеса:
„А Исус отговори: Истина ви казвам: Ако имате вяра и не се усъмните, не само ще извършите стореното на смокинята, но даже ако кажете на този хълм: Вдигни се и се хвърли в морето!, ще стане. И всичко, което поискате в молитва, като вярвате, ще получите“ (Матей 21:21, 22).
Това уверение на Исус заслужава да получи вниманието ни. Тук е заложена думата Му. Ако молитвата е придружена с вяра, ще бъде последвана от разтърсващ отговор.
И това не е всичко. Още по-добре ще е, ако молитвата с вяра се превърне в една постоянна молитва с вяра. Точно към това ни насочва един кратък, но много силен апел на Писанието:
„Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17).
От нас се очаква да имаме една постоянна молитвена нагласа. Не да сме 24 часа в денонощието на колене, но всичко, което вършим, да бъде в контекста на Божието присъствие, към което непрестанно да се насочват мислите и желанията ни.
От постоянната молитва има голяма полза. Джордж Мюлер е описал историята на своя живот само с това изречение: „Пристъпвах към моя Бог и усърдно се молех. Тогава получавах онова, от което имах нужда“.
Нека да разгледаме два случая, които илюстрират необходимостта от постоянна молитва и доказват ползата й:
„И той, като свещенодействаше пред Бога по реда на своя отряд, по обичая на свещеничеството, на него се падна по жребий да влезе в Господния храм и да кади. И в часа на каденето цялото множество народ се молеше отвън“ (Лука 1:8-10).
Един възрастен свещеник на име Захария кади пред Бога по силата на своите задължения. Но на евангелист Лука не случайно му прави впечатление, че Захария кади пред Бога. Каденето е символ на молитвите към Бога (Откр. 8:3, 4). Когато е кадял, Захария със сигурност се е молил на Бога за множеството събрано отвън, пък и за целия народ на Бога. Но може пък да се е молил и за нещо свое, нещо много лично. Да, и това е правил. И отговорът на тази молитва дошъл веднага.
За какво ли се е молил възрастния свещеник? Може би за по-висока пенсия?
„Тогава му се яви ангел от Господа, който стоеше отдясно на кадилния олтар. И Захария, като го видя, смути се и страх го обзе. Но ангелът му каза: Не бой се, Захария, защото твоята молитва е чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, когото ще наречеш Йоан“ (Лука 1:11-13).
Аха, той се молел за дете. Вече бил на възраст да се моли за внуците си, но все още трябвало да се моли за дете, защото нямал нито едно.
Дали това бил първият път, в който Захария се молел за дете? Едва ли. По онова време се смятало, че безплодието на жената е проклятие от Бога заради някакъв грях и бездетните семейства влизали в приказките на хората и били презирани. Не само поради естественото родителско чувство никой не искал да бъде бездетен. Затова всички се молили да имат деца.
Захария и жена му били вече в напреднала възраст. Тогава колко ли време са се молили? Трябва да е било доста дълго. И при една конкретна молитва Захария получил дълго очаквания отговор. Тази конкретна молитва обаче била просто част от серия постоянно издигани молитви. Ето защо е необходимо постоянство в молитвата.
С течение на годините през ума на Захария сигурно е минавала мисълта, че Господ ги е изоставил. Човек е склонен да си мисли подобни неща, когато не вижда отговор на молитвите си. Затова Господ избрал да му отговори, когато Захария бил в храма – символът на Божието присъствие, – за да разбере възрастният свещеник, че не е изоставен от Бога.
Постоянството в молитвите е нещо много важно. Въпреки че човек е склонен да се обезкуражи, понякога отговорът от Бога идва само при наличието на постоянна молитва.
Вторият случай доказващ това откриваме в Стария завет:
„В първата година на Дарий, Асуировия син, от рода на мидяните, който бе за поставен цар над Халдейската държава… Тогава обърнах лицето си към Господа Бога, за да отправя към Него молитва и молби с пост, вретище и пепел“ (Дан. 9:1, 3).
Възрастният Божий пророк Даниил отправил една пламенна молитва – една от най-хубавите и въздействащи молитви в Библията (ст. 4-19). И отговорът дошъл незабавно:
„И докато още говорех и се молех, и изповядвах своя грях и греха на народа си Израил, и принасях молбата си пред Господа, моя Бог, за святия хълм на моя Бог, дори още като говорех в молитва, мъжът Гавриил, когото бях видял в предишното видение, като летеше бързо, се приближи до мен около часа на вечерната жертва. Той ме вразуми, като говорѝ с мен и каза: Данииле, сега излязох да те направя способен да разбереш. Когато ти започна да се молиш, заповедта излезе; и аз дойдох да ти кажа това, защото си възлюбен; затова размисли за работата и разбери видението“ (ст. 20-23).
И на тази молитва отговорът дошъл веднага, но и тя била само част от цялостната молитвена нагласа у пророка. Още по времето на вавилонската империя Даниил получил видение, част от което не можал да разбере. И това го смутило:
„В третата година от царуването на цар Валтасар ми се яви видение на мене, Даниил, след онова, което беше ми се явило преди това… Тогава аз, Даниил, примрях и боледувах няколко дни; после станах и вършех царските работи. А се чудех за видението, защото никой не го разбираше“ (Дан. 8:1, 27).
Пророкът не разбрал видението за 2300-те денонощия. Той получил повече подробности за него едва при тази молитва по време на царуването на мидянина Дарий. Знаете ли, колко години по-късно е това? Около 11 години. Но през това време Даниил мислил за значението на видението и се молил. И при една конкретно изречена молитва, която си има свой повод и време на изказване, Даниил получил отговора.
Постоянството в молитвата е нещо добро. Трудно постижимите неща се постигат само с постоянна молитва. Защото Бог наистина чува постоянната молитва. Трябва да го повярваме! Към това апелира и Елън Уайт в някои от своите литературни шедьоври. Например този:
„Представяйте пред Бога своите нужди, своите радости, своите скърби, своите грижи и своите страхове. Няма да Го претоварите; вашето бреме няма да Го затрудни или измори. Този, Който знае броя на космите по главите ви, не е безразличен към нуждите на Своите деца. ‘Господ е много състрадателен и пълен с нежна милост’ (Яков 5:11). Неговото любящо сърце се трогва от скърбите ни и даже от самото им изговаряне от наша страна. Донесете при Него всичко, което ви смущава. За Бога нищо не е толкова голямо, че да не може да го понесе, защото Той носи световете, Той управлява всичко във Вселената. Нищо, което по какъвто и да било начин засяга нашия мир, не е така незначително за Него, че да не го забележи. Никоя част от житейския ни опит не е толкова тъмна, че да не може да я прочете. Няма положение, колкото объркано и трудно да е, което Той да не може да разреши. Никаква беда не може да сполети и най-незначителното от Неговите деца, никаква грижа не може да нападне душата, никаква радост не може да ни развесели, никаква искрена молитва не може да се отрони от нечии устни, без Той да ги забележи или да не Го засегнат непосредствено. ‘Той изцерява съкрушените по сърце и превързва раните им’ (Пс. 147:3). Отношението между Бога и всяка душа е така лично, специално и пълно, като че ли не съществува друг човек на земята, за когото Той да се грижи или за когото да е дал Своя любим Син“ („Пътят към Христос“, с. 100).
Великолепно казано, нали? Имаме всички основания да пристъпваме към Бога в молитва и в постоянство да представяме своите нужди. Той няма да остане безразличен.
И така, ние започнахме с един трагичен опит Бог да бъде достигнат с молитви. Понякога това е и нашата опитност. Но, слава Богу, историята не свършва дотук! Вижте резултата от усилените опити на затворника Сам Танихил да достигне Бога:
„На 4-и ноември още веднъж се опитах да достигна този Бог, който можеше да ми даде мир на душата. Коленичих и изповядах всяка злина, за която можех да се сетя. Помолих Го да ми прости. Казах му, че ако съм забравил някои от греховете си, да има милост към мен и да ги прибави към списъка, защото съм виновен и за тях.
Искам да ви кажа, че никога в живота си не съм изпитвал по-хубаво чувство. Искаше ми се да извикам на целия свят. Да, почувствах Божия Дух, когато Той донесе мир на сърцето ми. След като легнах, заспах спокойно за първи път в живота си. На сутринта станах и се помолих. През този ден аз свидетелствах за вярата си на моите другари“ („Удивителни факти потвърждават истинността на Библията“, с. 13).
Постоянство в молитвата и отговорът идва! Сам Танихил останал в килията на щатския затвор, но бил освободен от затворническата килия на неотговорените молитви. По-страшният затвор на неверието и непознаването на Божеството се сгромолясал пред очите му, за да му осигури свободата на любящата връзка с неговия Създател и Спасител. Защото повярвал и не се отказал да се моли!