Група християни поканили известен проповедник, за да го попитат, как да водят успешен християнски живот.
„Само не ни говорете неща от рода на ‘Четете Библията и се молете'“, казал участник. „По-добре ни дайте практични съвети.“
Проповедникът отговорил: „Съжалявам. Това е единственият път към успеха, който знам.“
Има въпроси относно християнството. Има въпроси относно това, какво означава да си християнин и как да се живее християнски живот. Със сигурност могат да се дадат различни отговори поставящи акценти на различни места. Някои от отговорите ще бъдат дълги, други – изумително кратки. Могат да се посочат и доста илюстрации, които да помогнат на разбирането.
Наистина си струва да се мисли в тази посока. Но изчерпателното изложение по темата сигурно ще е много трудоемко начинание. Затова няма да се захващаме с него, а само ще се опитаме да очертаем точките, по които повечето последователи на Христос са съгласни, че изразяват достатъчно добре живеенето на християнския живот. И така, когато става дума за воденето на християнски живот, кой е начинът?
1. Покаяние и новорождение.
Съвсем логично, воденето на християнския живот има своето начало. И то е свързано с покаянието и новорождението. Отнесени до началото на живота с Христос, покаянието (Лука 5:32) и новорождението (Тит 3:5) могат да се приемат за едно и също нещо. Това е ключова опитност, защото бележи един значим нов старт. Преди обаче да се стигне до нея, се преминава през един невидим процес, който може да трае много дълго време. Затова сега трябва първо да се върнем назад.
По различни начини Божият Дух работи с човека през годините, ръководи го, разкрива му определени неща и го впечатлява по някакъв начин (Йоан 1:9). В определено време съвестта на човека се пробужда и ако той е податлив на оказваното му влияние, идва момент, в който Святият Дух му представя много отчетливо греховността на греха му и нейните измерения. Това води човека да искрено съжаление за стореното (Деян. 2:37). Съвестта е крайно изобличена, човекът вижда греховете си в контекста на Христовата смърт и се покайва за тях (ст. 36, 38). Той проявява вяра в изкупителната жертва на Исус и в нейната достатъчност да покрие греховете му (Римл. 3:23-26) и приема чрез вяра оправданието, което Христос осигурява (Фил. 3:8, 9; Ефес. 2:8).
Кулминацията на този процес е вземането на решение за заставане на страната на Бога. Тогава Святият Дух извършва тази трансформация наречена „новорождение“ (Йоан 3:3, 5), при която личното „аз“ бива детронирано и на първо място излиза Бог и Неговата воля. Посоката на живота е вече променена. Сега човекът е примирен с Бога (Римл. 5:1) и преминава от положение на Негов враг (Ефес. 2:1-3) в позиция на Негов приятел. Вярващият получава увереност, че греховете му са простени (макар и да е възможно това да се случи малко по-късно). Така покаянието за греховете и новорождението представляват една и съща опитност.
В определен смисъл покаянието бележи началото на живота с Бога. В обхождането ни с Христос по-нататък обаче ние продължаваме да се нуждаем от покаянието. Макар и да сме застанали вече в правия път, ние пак извършваме грехове, които продължават да са сериозни и обидни за Бога. Но съвестта ни е вече будна и ги регистрира лесно. За някои се осъзнаваме по-късно, защото може да не сме били наясно, че са грехове. Затова ние пак се покайваме. Не знам, дали е коректно да се каже, че при всяко покаяние оттук нататък ние пак се раждаме отново, защото ние вече сме застанали на Божията страна. Но определено покаянието трябва да е следвано от промяна – трябва да искаме греха, който сме извършили, да не бъде повече част от живота ни. А това е свързано с неговото намразване. Най-сигурният начин да престанеш да правиш нещо е да го намразиш. Покаянието е точно такава промяна, при която се всажда омраза към греха, който преди е бил обичан.
Покаянието е дар, но, както спасението давано по благодат, трябва да бъде поискано и да се сътрудничи на действието на Святия Дух, не да Му се пречи. Тук ключовият момент е в свободата на избора и личната воля. Никой няма власт над нея освен ние самите. Ако сами пожелаем да не се съпротивляваме на въздействието на Духа, Той ще завърши работата Си в нас успешно. Ако обаче решим да следваме егоистичните си импулси, няма как да получим покаянието.
2. Кръщение и изпълване със Святия Дух.
Новорождението трябва да намери израз в кръщението (Йоан 3:5; Марк 16:16) и изпълването със Святия Дух (Марк 1:7, 8). Очевидно това са свързани опитности, но понякога се поставя въпроса: „Кога се получава Святия Дух – преди или след кръщението?“ Отговорът зависи от някои условия и от това, какво разбираме под „получаване на Духа“. Новият завет ни дава различни възможности.
1) Обвързване между получаването на Духа и покаянието
Първата възможност посочва връзката между Святия Дух и покаянието и не засяга директно кръщението:
„И като изрече това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух“ (Йоан 20:22).
Христос дал Святия Дух на учениците Си и трябва да допуснем, че те са Го приели. Но това приемане на Духа довело до себеизпитване и покаяние (Деян. 1:14). То имало отношение към вътрешната промяна на учениците. Тук приемането на Святия Дух е свързано с Божиите действия водещи човека до новорождението.
В последствие тази дълбока промяна довела от своя страна до изливането на Духа на Петдесетницата и до проявлението на някои специални дарби (Деян. 2:1-4). Така че в цялата тази опитност на апостолите имаме получаване на Святия Дух, което довело до покаяние, което от своя страна довело до друго получаване на Духа.
Тук кръщението не бива засегнато, защото учениците вече били кръстени. С този случай се показва, че е възможно някой да се е кръстил в името на Христос без да е разбрал добре, за какво точно става дума, а опитността на покаянието и изпълването с Божия Дух да се случи след известен период от време. Да, има вярващи, при които нещата се получават в тази последователност. Това не е най-идеалният вариант, но важното все пак е, че има положителен завършек.
2) Получаването на Духа следва покаянието и кръщението
При друг сценарий получаването на Духа следва покаянието и кръщението. На самата Петдесетница апостол Петър го обяснил така:
„А Петър им каза: Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името на Исус Христос за прощение на греховете ви; и ще приемете този дар, Святия Дух“ (Деян. 2:38).
Тук получаването на Духа следва покаянието и кръщението. Разбира се, както вече видяхме, самото покаяние не може да се осъществи без действието на Духа (Йоан 3:3, 5; Тит 3:4-6). Така че Божият Дух е нужен както преди, така и след покаянието. Но тук имаме изливане на Святия Дух след покаянието с цел да екипира новородения човек за служене. Юдеите покаяли се на Петдесетница се кръстили (Деян. 2:41) и след това трябва да са получили Духа.
Винаги ли водното кръщение следва покаянието и предшества изливането на Духа? Обикновено това е последователността. Първо е покаянието (което се е осъществило чрез Святия Дух) и след това следва кръщението, което представлява публично изразяване на заставането на страната на Христос. Но предвид това, което обикновено следва и трябва да следва след едно кръщение (виж Марк 1:9-13; Лука 3:7-14), повече от разбираемо е да има нужда от получаване на Духа при или малко след кръщението. Така че покаяният кръщаем може да разчита на получаване на Духа при извършването на този ритуал. Какви точно проявления може да има даването на Духа, това не винаги зависи от човека (ако изобщо зависи – виж 1 Кор. 12:11).
3) Получаването на Духа следва покаянието и предшества кръщението
Има обаче и друг сценарий. Покаяните езичници от дома на Корнилий първо получили Духа и започнали да говорят на езици (Деян. 10:44-46) и едва след това последвало водното кръщение (ст. 47, 48). Причината? Било важно апостол Петър да се убеди, че езичниците също могат да се покаят и че Бог ги приема. Господ засвидетелствал това давайки им Духа Си, така че апостолът видял сигурен знак, че трябва да премине към кръщението. Така че кръщението не е задължителното условие Бог да даде Духа Си. При различни обстоятелства Той може да Го даде преди това. Не е закон водното кръщение и по-специалното проявление на Духа да се случват по едно и също време.
4) Получаването на Духа потвърждава правилното кръщение
Понякога Святият Дух може да бъде даден, за да потвърди валидността на дадена практика. Например дванадесетте мъже от Ефес първо минали през водно кръщение (Деян. 19:5) и след това получили Духа и проговорили на езици и пророкували (ст. 6). Макар и това да изглежда като познатия вече сценарий, целта на това даване на Духа била да покаже, кое е истинското кръщение.
Няма един-единствен сценарий, по който Господ да действа, когато осъществява покаянието във вярващия, води го в заветна връзка с Него чрез кръщението и го екипира за служене чрез Духа. Но от всичко разбрано можем да сме сигурни, че ако вярващият е наистина покаян и желае да се кръсти, може да разчита да получи Святия Дух. Кога и как, не е толкова важно. Изливането на Духа преследва различни цели и затова можем да очакваме то да следва различни сценарии. По-важното е да осъзнаем, че изпълването със Святия Дух е всекидневна необходимост. Защото то може и трябва да се случва всеки ден. Това прави вярващия способен да минава победоносно през деня и да служи на Бога и на хората ефективно.
3. Пребъдване в Исус Христос.
Покаянието и кръщението изразяват условно началото на християнския живот. След това той продължава и изисква постоянно изпълване на вярващия със Святия Дух. Един от начините да се изрази воденето на християнски живот по Духа и в близка връзка със Спасителя е думата „пребъдване“:
„Пребъдвайте в Мен и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мен. Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мен и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да направите нищо“ (Йоан 15:4, 5).
„Пребъдване“ не е дума, която е част от речника на съвременния човек, затова се нуждае от уточнение. Отнася се за постоянство в ходенето с Христос чрез вяра и в близка връзка. Връзката със Спасителя трябва да бъде всеки ден и всеки ден да се живее Неговия живот (Гал. 2:20). Това е начинът да живеем като нови хора (2 Кор. 5:17).
Как обаче можем да останем постоянно в Христос чрез вяра? Как да пребъдваме в Него? Няколко са начините, които тук обикновено се посочват.
1) Изучаване на Библията
Изследването на Божието слово играе важна роля в пребъдването:
„Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих“ (Йоан 15:3).
Пребъдването ни в Христос е свързано с пребъдването в нас на Неговите думи (ст. 7). А за това е нужно изследване на Библията. Чрез Словото Бог ни разкрива волята Си и коригира характерите ни (2 Тим. 3:16, 17). Това изисква Писанието да бъде изследвано всекидневно (Ис. Нав. 1:8).
Изучаването на Библията е сравнено с приемането на храна (1 Петр. 1:25-2:3; Ерем. 15:16). Както храната е необходима за растежа на едно дете и след като порасне, за поддържането на живота му, така и Божието слово е необходимо за духовното израстване на вярващия и за поддържането на духовния му живот. Словото има творческа сила и затова може да преобрази изследващия го с вяра (Евр. 4:12). Едно такова изучаване на Свещеното писание носи голямо задоволство (Пс. 119:103).
2) Молитва
Пребъдването в Христос е свързано и с молитвата:
„Ако пребъдете в Мен и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви се сбъдне“ (Йоан 15:7).
Освен, че Бог говори на нас, и ние трябва да говорим на Бога, за да бъде общуването ни пълно. Това става в молитвата.
Молитвата не е нещо трудно, когато имаме проблем. И, разбира се, всички сме подканени да го правим (Фил. 4:6, 7). Но не трябва да чакаме появата на проблеми, за да се молим. Целта на молитвата е общуването с Бога, за което не е необходимо да има специален повод. Можем и трябва да идваме при Него по всяко време и с пълно доверие, че Той ни чува и че ще направи най-доброто за нас (Марк 11:22, 24).
3) Свидетелстване
Но комуникацията ни трябва още да се обогати. Не само трябва Бог да говори на нас, не само трябва ние да говорим на Бога, но трябва и ние да говорим на другите хора за Бога и да „занесем“ спасението до тях чрез личното ни свидетелстване:
„Как обаче ще призоват Този, в Когото не са повярвали? И как ще повярват в Този, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник? И как ще проповядват, ако не бъдат пратени? Както е писано: ‘Колко са прекрасни краката на тези, които благовестват доброто'“ (Римл. 10:14, 15).
Съветването насърчаващо ходенето в правия път, поучаването за истината храни самия говорещ и спомага за спасението както на слушателите, така и на говорещия (виж 1 Тим. 4:6, 16). Но предвид съпротивата на тъмните сили, всеки свидетелстващ за Христос се нуждае от специалното изливане на Святия Дух, за което говорихме по-горе. Само с Неговата помощ това служене, а и което и да е друго, може да изпълни предназначението си.
Не само сме подканени да споделяме с другите хора личното си преживяване с Бога (Марк 5:19), но цялото обхождане на живота ни трябва да отразява божествения път, по който вече ходим чрез вяра (Ефес. 2:8-10; Матей 25:31-40).
4) Ходене на църква
Освен в Свещеното писание Божият образ и Божиите действия могат да бъдат наблюдавани и в църквата. Няма как Христос да не бъде с тези, които се събират заедно, за да Му се покланят. А това се оказва благоприятно и за спасението:
„И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите… И всеки ден прекарваха в храма единни духом и разчупваха хляб по къщите, и се хранеха с радост и чистосърдечие, като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на целия народ. А Господ всеки ден прибавяше на църквата онези, които се спасяваха“ (Деян. 2:42, 46, 47).
Естествено, че не самото ходене на църква спасява. Спасението се получава по съвсем друг начин. Но това е мястото, където Господ събира спасените. А участието в богослужението и в църковния живот оказва благотворно влияние върху духовния живот (1 Кор. 1:2). В църквата общуването с Бога е в присъствието на други хора. Ако богослужението е наистина насърчително, няма да липсва интимния момент и ще може връзката с небето да бъде пълна и лична.
Въпреки че понякога предписанията за воденето на християнски живот приличат на книги от типа „Как да направим…“ и във формулировките си да не отразяват съвсем точно реалността, не можем да отречем, че е важно да знаем начина. Защото начинът има значение.
Зигмунд Фройд разказва за един ориенталски монарх, който имал забележителен сън. Заинтересувал се живо от значението му. Пратил да повикат един от дворцовите мъдреци, за да му разтълкува съня.
„О, царю, имам лоши новини за вас“, започнал мъдрецът. „Всичките ви роднини ще умрат и вие ще умрете след тях.“
Царят бил много разгневен от подобни нелепи и лоши вести и веднага разпоредил да екзекутират съветника. Повикал другия си предвещател.
„Радвайте се, Ваше величество!“, казал той. „Аз имам добри новини за вас. Вие ще надживеете всичките си роднини.“
Владетелят останал много доволен и въздигнал тълкувателя на висока, почетна длъжност.
Начинът има значение. Удължава живота. Начинът може да даде живот, защото може да свърже с Този, Който дава вечен живот. Така е с начинът на водене на християнския живот. Той наистина има значение.