Коя е истинската крадла?

Начало/Християнски живот/Коя е истинската крадла?

Мъж сочещ с пръст в обвинениеКолко пъти минаваме през собствените си провали и грехове и същевременно критикуваме другите! Много време било нужно на Рут Ноултън, за да проумее, че в действителност съденето ни отразява собствените ни несъвършенства, които обикновено са по-големи от тези, които виждаме у другите. Когато гледала през прозореца на своята кухня, тя можела много ясно да вижда вътрешността на апартамента от другата страна на алеята. Там често забелязвала съседката си, седнала във фотьойла си, с книга или с плетиво в ръце.

Минали много месеци и Рут забелязала, че силуетът на прозореца станал замъглен. Не можела да разбере, защо жената не мие прозорците си. Един слънчев ден Рут решила да почисти основно дома си, включително и прозорците. За свое голямо учудване видяла много ясно и отчетливо съседката си, седнала близо до прозореца. Точно в момента, когато Рут си казвала: “Най-накрая се сети да си измие прозорците”, истината брутално я цапардосала – собствените й прозорци се оказали тези, които се нуждаели от почистване.

Защо трябва да минаваме през болезненото откритие, че винаги, когато съдим другите, се оказва, че всъщност прозорците на нашите души са замърсените? Какво е отношението на Исус към човешката склонност да съдим?

Липсата на пари поражда безпокойство за задоволяването на насъщните нужди. Но така вярващият бива отклонен от служенето на Бога и благословенията Му. Христос препоръчва да се освободим от безпокойството като поставим небесните ценности на първо място и се доверим на благоразположеността на Бога към нас. Това ще ни донесе истинско успокоение (Матей 6:25-34).

Въпреки, че въпросът за парите в живота ни е често най-централния, с изчерпването на тази тема поученията и мъдростите на Исус не свършват. Той вижда и други проблеми, които може да разреши с удивителното Си Слово; открива и други рани, които може да излекува с целителните Си думи:

Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери. И защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не внимаваш на гредата в твоето око? Или как ще речеш на брата си: ‘Остави ме да извадя съчицата из окото ти’, а ето гредата в твоето око? Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око. Не давайте свето нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свините, да не би да ги стъпчат с краката си и се обърнат да ви разкъсат” (Матей 7:1-6).

Може ли наистина да се намери лек за тази толкова тежка човешка болест наречена “осъждане”?

1. Съден, защото съдя.

След като приключил с въпросите около безпокойствата свързани по някакъв начин с парите, Христос започнал да разглежда и други проблеми от живота на вярващите и на хората изобщо. Това е поучението от Матей 7 гл., последната част на Планинската проповед.

И така, какво откриваме в началото? Кратка, но авторитетна Исусова препоръка:

“Не съдете, за да не бъдете съдени” (Матей 7:1).

Това изискване, тази заповед ако щете, е достатъчна сама по себе си, за да ни накара да се съобразим с Божията воля по въпроса. Божественият авторитет, който лъха зад тези кратки думи, е достатъчно силен, за да ни убеди да действаме точно така – да не съдим. Но Христос докосва един много сериозен проблем и знае, че просто някаква забрана свързана с него няма да удовлетвори получателя – този вечно склонен да съди човек. Затова дава и аргумента: “за да не бъдете съдени.” “Не съди, защото, ако го правиш, ти самият ще бъдеш съден!”

Осъждането е един от най-големите и тежки грехове пред Бога, защото в основата му стои гордостта. Всеки път, когато съдя някого, аз се извисявам над Божия закон, без да имам право на това. Не сте ли съгласни? За да съществува съд, трябва да има закон и нарушител на този закон. Така нарушителят попада под закона, под неговото обвинение и осъждение. За да се възстанови справедливостта, е нужен съдия, който да има власт да отсъди за нарушаването на закона. По този начин законът може да бъде удовлетворен и възмезден, и справедливостта да бъде възстановена. И тук става сложното. Защото според Библията всички хора по света са грешници, нарушители на Божия морален закон:

“А знаем, че каквото казва законът, казва го за ония, които са под закона, за да се затулят устата на всекиго и цял свят да се доведе под съдбата на Бога… Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римл. 3:19, 23).

Всички са съгрешили, всеки човек на тази планета е под закона. И въпреки това, всеки иска да бъде над закона. У всички подсъдими съществува склонността да се извисяват над закона, от подсъдими да станат съдии и да съдят другите за слабостите и греховете им. Това е един много несправедлив и нелогичен стремеж и затова стои пред Бога като особено тежък грях. Той не само че е тежък, но и заслепява – извършвайки го изобщо не осъзнавам, в какво положение съм и в крайна сметка ще загубя вечния си живот и ще бъда осъден на унищожение. Разбира се, всички хора ще дойдат на съд:

“Защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки, според каквото е правил в тялото, било добро или зло” (2 Кор. 5:10).

Всички ще застанем пред съда без никаква възможност за укриване на каквото и да било. Но когато Исус казва: “Не съдете, за да не бъдете съдени”, Той има предвид опасността от получаването на осъдителна присъда от този съд – да бъда обявен за виновен и в крайна сметка да бъда погубен за вечността. Много често думата “съд” се използва в този смисъл. Не става въпрос просто за попадане под съд, а за осъждане за унищожение, за издаване на осъдителна присъда (Йоан 3:17, 18). Когато Библията ме подканва да използвам шанса да не бъда съден, има предвид, че един ден всички ще застанем пред небесния съд, но че има възможност за мен и за всеки друг да не бъдем осъдени като неоправдани и виновни. Исус дошъл за спасението на всеки човек и направил възможно всеки да бъде оправдан в съда. Дали ще се възползваме от това, е наш избор. Ако искаме да бъдем сред оправданите и спасените, не трябва да съдим другите хора. Има достатъчно Божествен авторитет и аргументи зад това Христово изискване.

Склонният да съди човек обаче е упорит: “Но защо ако съдя, ще трябва и аз да бъда после съден? Защо едното е свързано с другото?” Библията е категорична, че резултатът от склонността ми да съдя е, че самият аз бивам съден. Но защо?

“Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери” (Матей 7:2).

Проблемът е, че съдейки другите, аз всъщност се занимавам с моите слабости и грехове. Виждам лошото у хората, но всъщност това е моята слабост, заради която трябва да умра. Затова и съдбата използвана от мен за произнасяне на осъдителна присъда е същата, която ще бъде произнесена един ден над мен. Точно заради тази слабост аз ще трябва да бъда унищожен. Ще бъда премерен и преценяван със същото мерило, с което меря и преценявам другите, поради което ги и съдя. Постига ме точно това, което съм мислил за другия. Само че този път няма да съм съдията, а подсъдимия. Изглежда като съдия на другите съм бил точен, защото в крайна сметка става точно това, което съм мислил. Присъдата ми е много точна. С тази разлика, че не е на другия, за който съм смятал, че я заслужава, а на мен. Не бил ли точен и справедлив Давид, когато реагирал на притчата на пророк Натан за богаташа онеправдал бедния човек с агънцето?

“Тогава гневът на Давид пламна силно против тоя човек и той каза на Натан: В името на живия Господ, човекът, който е сторил това, заслужава смърт и ще плати за агнето четверократно, понеже е сторил това дело и понеже не се е смилил” (2 Царе 12:5, 6).

Много точна и справедлива присъда! Но Давид не знаел едно – че произнася собствената си присъда:

“Тогава Натан каза на Давид: Ти си тоя човек” (ст. 7а).

“Ти си този човек!” “Много правилно си отсъдил, но знай, че съдиш себе си!”

Наистина, с каквато съдба съдим, с такава ще ни съдят и с каквато мярка мерим, с такава ще ни мерят. Това е железен закон. Не мислите ли, че това положение трябва да ни стресне?

Всъщност, ако сме поне малко мъдри и с поне малко просветена съвест, можем да погледнем и по друг начин на склонността си да съдим. Един от големите проблеми за вярващите е да установят за себе си, кога правят нещо лошо и кога – не. Колкото и странно и абсурдно да звучи, склонността ни да съдим може да ни помогне в установяването на това:

“Затова и ти си без извинение, о, човече, който и да си, когато съдиш другиго, защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото. А знаем, че Божията съдба против тия, които вършат такива работи, е според истината. И ти, човече, който съдиш ония, които вършат такива работи, мислиш ли, че ще избегнеш съдбата на Бога, като вършиш и ти същото?” (Римл. 2:1-3).

Винаги трябва да помня, че най-често съдя в това, което е моят проблем. Ето защо, ако съдя, ще бъда съден – защото съдя точно това, което е моят проблем, а той винаги е толкова голям, че заслужава съд и наказание. Винаги трябва да помня, че ако соча с един пръст към някого, свитите три сочат към мен. Така че ако съм поне малко мъдър и с поне малко просветена съвест, ако имам някакво съзнание за нещата, открия ли, че ставам осъдителен за нещо; установя ли, че някой човек ме дразни по особен начин с нещо свое, тогава мога да съм сигурен, че това е моят проблем, който ако не разреша, ще ме погуби. Забелязването на чуждите слабости и критиката към тях е огледало за моите собствени слабости, което, ако съм мъдър, мога да използвам за корекция на характера си.

По принцип огледалото, в което откриваме, какви сме и как ни вижда Бог, е Божият закон. Там установяваме греховността си и чувстваме нуждата си от спасител. Така законът ни води при този Спасител (Гал. 3:24). Това е добрият Божий план – да ни заведе при Изкупителя и да се оправдаем в Неговата кръв. Затова ни е нужен Божият закон и ето защо той трябва да е винаги в ума ни (Ис. Нав. 1:8). Той трябва да е винаги и в сърцето ни (Пс. 40:8). Това е добрият начин да осъзнаем нуждата си от очистване. Трябва да гледаме като подсъдими – законът е над нас, ние сме виновните и се нуждаем от спасител, който да ни оправдае, очисти и направи способни да се подчиняваме на светия закон.

Но има и един друг начин за откриване на слабостите ни – ако се изкусим да поставим закона под нас и да гледаме на нещата като съдии. Ако сме с просветена съвест, веднага ще установим, че осъдителността и критиката ни говорят, че всъщност нещата в нас не са в ред и ще търсим разрешение отново при Христос. Но все пак така е по-трудно, защото тогава си горд, а не смирен. Докато ако си под закона, се смиряваш и не съдиш и пак установяваш, как стоиш пред Бога.

Имаме достатъчно аргументи, които трябва да бомбардират ума и сърцето ни и да ни убедят, че не трябва да съдим другите хора, дори и ако можем да използваме осъдителността си и за нещо добро.

2. Истинският проблем е в мен.

Когато съдим другите, ние сме абсолютно сигурни, какъв е проблемът им. Но трябва да знаем, че всъщност проблемът не е в тях, а в нас. Исус пита:

“И защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не внимаваш на гредата в твоето око?” (Матей 7:3).

“Защо?” Това е въпросът, който се задава само от мислещите същества. С него се търсят причините за нещо. “Защо гледаш в окото на брат си? Какво те кара да го правиш?”, учудва се Исус. Тук отново се използва символът на окото. Той е вече много добре представен (Матей 5:29; 6:22, 23). Окото в творчеството на Матей символизира желанията, ценностната система. Или в случая с осъждането, да забелязвам нещо в окото на брат ми ще означава, че не ми харесва някоя характерна черта на другия човек. Този проблем е представен като съчица в чуждото око, която успявам да забележа.

В тази метафора съчицата е най-малкият елемент от дървения материал. Тя дразни в окото, наранява. На практика това трябва да е нещо болезнено, създаващо дискомфорт. Осъдителният човек обаче изпитва непреодолимото желание да я премахне, да я изкара от братовото око. Много интересна “съпричастност” към чуждата болка! И от къде се появява такава заинтересованост към чуждите характерни и духовни проблеми? От наличието на друго дърво в моето око! Защо съчицата бива забелязана? Защото и в моето око има нещо от дърво, само че е доста по-голямо – не просто цепеница, а цяла греда (в тази метафора представлява най-голямото нещо от обработено дърво). И то е в моето око. Съчицата и гредата се отличават ясно при едно сравнение, нали? Те дори не могат да се сравнят. Е, тогава, чий проблем е по-големият – този на брат ми или моят? Да имаш цяла греда в окото си и все пак да можеш да забелязваш чуждата съчица. Това е много интересно. Работата обаче е там, че не просто я забелязваш, ами направо я виждаш, което е съвсем целенасочено действие. Да прочетем отново този стих, както е според Цариградския превод:

“И защо виждаш съчицата в окото на брат си, а гредата, която е в твоето око, не усещаш?” (Матей 7:3 – ЦП).

С други думи: “Защо се стараеш да гледаш съчицата в окото на брат си? Не те ли дразни огромната греда в твоето око?” Наистина, страхотен интерес към чуждата болка. Само че чий проблем е по-големият? Това положение ме прави напълно неспособен да помогна на брат си:

“Или как ще речеш на брата си: ‘Остави ме да извадя съчицата из окото ти’, а ето гредата в твоето око?” (Матей 7:4).

Няма как да помогна на другия, докато в окото ми има цяла греда. Ако си мисля, че понеже смятам, че казвам истината, то това е достатъчно основание да излея цялата си злоба и критика, трябва да зная, че няма да постигна нищо, защото съчицата в нечие око не може да се извади с наличие на греда в моето око. Други неща от окото на брат ми мога да извадя лесно, но съчица при наличието на греда в моето ще е невъзможно.

Той бил малко момченце, едва 6-годишно и много се страхувало. И кой не би се страхувал с куршумче от детска играчка забито в окото му? Точно толкова уплашени били и младите родители, които се втурнали заедно с него по здрач в Спешното отделение. Докато хората от екипа на Раймонд Уест изследвали раненото око, той забелязал зад долния клепач едно грозно кръгло петно в деликатната мембрана сякаш някой го бил боднал с нокът. Това бил входът на куршумчето. Някъде в дълбочина лежала злокобната сферичка метал. Рентгенът би могъл да установи точното място и може би някой опитен очен хирург по-късно би разрязал окото, би я извадил и в същото време би запазил и зрението. Може би. Но най-напред трябвало прегледът да бъде завършен.

Докато майката седяла в ъгъла и хълцала леко, а бащата стискал до бяло ръката й, Раймонд Уест обърнал долния клепач. С палец и показалец се стремял по-добре да огледа грозната точица, която представлявала входа на куршумчето. Може би ще успее да определи посоката, която е поело куршумчето, докато си е проправяло път през деликатната тъкан. Докато утешавал малкия си пациент и държал твърдо положението, което бил заел, той поставил срещуположния пръст точно под ръба на клепача и го стиснал леко. Изведнъж, като по чудо, блестящото метално топче се търкулнало на повърхността. Поставяйки го на бяло квадратче стерилна марля, Раймонд го показал на щастливите родители. Най-после чуждото тяло било извадено от окото!

Лесно е да се извади една сачма от чуждото око. Но е невъзможно да се извади съчица, особено ако в моето око има вече цяла греда. Какво е разрешението тогава? Христос казал:

“Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око” (Матей 7:5).

Има все пак начин да помогна на брат си в характерните му проблеми. Мога да извадя съчицата от окото му. За целта е нужно първо аз да си проясня погледа – да извадя гредата от моето око. Когато в смирение и покаяние търся от Бога прошка за слабостите си и очистване, ще придобия достатъчно ценен опит, с който ще мога да съм полезен и на другите, които имат същите проблеми като мен, защото все пак моите ще са по-големи от чуждите. С преживяването на искреното покаяние в Христос вече мога да помогна – вече имам духа, настройката и любовта, които са задължителните за това.

Тук Христос казва съвсем директно: “Лицемерецо!” Това е дума, която евангелист Матей използва извън Планинската проповед десет пъти отнасяйки я специално за книжниците и фарисеите. В Планинската проповед тази дума се използва четири пъти без да се посочва ясно, за кого става дума, но явно, че и те трябва да бъдат включени в това поучение. Книжниците и фарисеите били много склонни да съдят хората, които не се съобразявали с техните изисквания и не отговаряли на представите им за святост и благочестие. Това обаче не е проблем само на тяхното време. Ето до какво би довела една такава настройка и днес:

“Една система от човешки наредби с нейните многобройни изисквания би довела поддръжниците си до осъждане на всички, които не успеят да постигнат определеното от тях ниво. Атмосферата на егоистичното и тесногръдо критикарство задушава добрите и благородни чувства и прави хората егоцентрични съдии и дребнави шпиони” (Елън Уайт, “Мисли от планината на благословението”, с. 97).

Голямо е изкушението да осъждам тези, които не отговарят на моите представи за духовността. С тази си склонност си придобивам и нови квалификации – ставам не само егоцентричен съдия, но и шпионин, макар и дребнав. В такива случаи винаги трябва да се питам, дали представите ми са наистина точни. Ако се улавям, че съдя, сигурно съм сбъркал посоката. В тази връзка Елън Уайт интерпретира Исусовите думи така:

“…не се превръщайте в мерило за другите. Не създавайте от собствените си мнения, възгледи и тълкувания на Писанието критерии за хората и не ги осъждайте в сърцето си, ако не отговарят на вашия идеал. Не критикувайте другите, като правите догадки за техните мотиви и произнасяте присъди над тях” (“Мисли от планината на благословението”, с. 97, 98).

Много е опасно да преценявам хората според моите разбирания и критерии. Най-доброто, което мога да направя, е да гледам първо себе си. От всеки човек по отделно трябва да започне промяната, за да се излекува тази дълбока рана на човешките отношения наречена “осъждане”. “Гледай първо себе си!” е важното послание, което трябва да запомним.

Попитали веднъж известния мисионер Дуайт Муди, не се ли дразни и притеснява от факта, че толкова много хора от църквата му са с непроменен характер и носят недостатъците си. Той отговорил: “О, аз съм толкова ангажиран с моите слабости, че изобщо не ми остава време да мисля за чуждите!”

Гледай първо своите слабости и изобщо няма да ти остава време за чуждите. За постигането на това отново достигаме до Христос. Няма друго разрешение на човешките проблеми извън Него. Само Исус може да промени сърцето напълно и да доведе човека в искрено покаяние пред Бога. Така ще започнем да гледаме на слабостите си в светлината на Голготския кръст и няма повече да имаме проблеми с осъждането. Само чрез Христос е възможна победата над осъждението и критикарството:

“Съзерцавате ли често кръста на Голгота и помните ли, че греховете ви са стоварени върху Спасителя, никога няма да се опитвате да сравнявате своята вина с нечия чужда. Няма да сядате на съдийския стол, за да отправяте обвинения към друг човек. Не може да има стремеж към критика и себеиздигане у крачещия в сянката на голготския кръст” (Елън Уайт, “Мисли от планината на благословението”, с. 101).

Ако търся разрешение на проблема с осъдителността, която извира от сърцето ми, това е Исус Христос разпънат на кръста на Голгота. Трябва да ходя в сянката на Голготския кръст. Няма друг, който да може да ми помогне в това. Христос е достатъчен за всичко!

3. Отговорност към светините.

Когато си победил проблема с осъдителността, можеш да гледаш сериозно и на светите неща, защото си смирен:

“Не давайте свето нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свините, да не би да ги стъпчат с краката си и се обърнат да ви разкъсат” (Матей 7:6).

Какво пък трябва да означава тази метафора? Това може да е бил просто някакъв популярен израз, който Христос използвал. Но дори и да е така, той пак тръгва от някакъв буквален прецедент. Вероятно се е случвало свещениците да дават на кучетата за храна остатъци от светите жертви в храма или тази част от жертвите, която се падала на тях за храна. А това е нещо, което са нямали право да правят. В определени случаи, ако жертвеното месо, което трябвало да се изяде, останело по-дълго време неизядено, трябвало да се изгори. От жертвите не трябвало да ядат дори хора, които в момента били нечисти, колко повече пък кучетата. Но явно се случвало свещениците да дават от жертвите на кучетата. Това сигурно е станало известно на хората и от тук е тръгнал този израз. Но е безсмислено да се дават остатъците от светите жертви на кучетата и то не само заради Божиите изисквания. Защото кучетата ще могат ли да направят разлика с другата храна, която приемат?

Също така изглежда много глупаво да се дават бисери на свиня – едно животно, което постоянно се въргаля в мръсотията и няма абсолютно никаква способност да оцени стойността на бисерите. Най-много да ги стъпче с краката си.

Тук Спасителят говори за едно правилно отношение към светините. Трябва да се разпореждаме с тях така, че да съответства на светия им характер. За Християнската църква най-светото нещо е истината, която притежава. Наша задача е да я занесем на всеки човек, но също така трябва и да сме внимателни, на кого я представяме. Евангелист Матей гледа много сериозно на свидетелстването за истината. Една от важните теми в евангелието му е мисията на Християнската църква – разнасяне на благовестието до всеки човек. Това тук е една препоръка в проповядването. С евангелието ние трябва да достигнем до всеки човек, но когато разберем, че хората отсреща не са добронамерени, не трябва да им говорим за Бога, защото ефектът ще е обратен. С метафората на кучетата и свинете тук се визират хората, които нямат желание да оставят греховете си и презират истината. Те потъват все повече и повече в покварата и занимаването с тях може само да спъва вестителите на истината. За такива хора евангелието е само обект на спорове и подигравки и затова трябва да бъдат оставени. Христовите служители не трябва да допускат, каквото и да е да ги отклони от важната мисия, която имат. За целта трябва да се научим да познаваме хората. Това става по-лесно, след като големият проблем в нас на осъдителността е вече победен. Така пак достигаме до осъдителността, която трябва да бъде преодоляна, защото тя наистина е голяма пречка в живота – не само за този, който я притежава, но и за другите, които се оказват потърпевшите от нея.

В женското общежитие към академията имало крадец. Една от по-старшите студентки била сигурна, коя е крадлата – доста бедна студентка, която се обличала съвсем просто. Но деканът не искал да действа само въз основа на подозрения. Кражбите продължили и накрая студентката предложила на декана план.

“Нека да й поставим капан”, казала тя. “Ще оставя известна сума пари на масичката си. Можем да ги маркираме, така че когато крадлата ги вземе, ще я хванем. И аз зная, коя ще бъде тя!”

Така те наистина поставили капан. Момичето и деканът отбелязали серията и номерата на банкнотите. Студентката ги поставила на нощната масичка. Те лежали там целия ден, но на третия ден изчезнали. Старшата студентка изтичала веднага при декана с новината: “Парите изчезнаха. Крадлата направи удара си. Сега е наш ред да я хванем!”

Деканът призовал отговорните лица и заедно започнали да претърсват стаите на момичетата. И, разбира се, намерили парите точно в портмонето на бедното момиче. Случаят приключил. Тайната била открита. С изключение на една малка засечка – момичето отказвало да признае. Разпитвали я часове наред, до късно през нощта, но тя постоянно твърдяла, че е невинна. На следния ден я изключили като доказан и безспорен престъпник.

Няколко месеца по-късно старшата студентка отишла при декана.

“Нещо ме измъчва”, казала тя. “Спомняте ли си, когато имахме проблем с крадлата в общежитието? Бях толкова сигурна, че е бедното момиче, че когато нищо не се случи с онези пари в продължение на два дена, аз ги взех и ги сложих в нейното портмоне.”

И така, коя е истинската крадла? Всеки път, когато осъдя някого за нещо, аз съвсем ясно показвам, коя е моята слабост, която може да ме погуби за вечността. Не мога да се радвам на пълноценен християнски живот, докато тази слабост ме владее. Затова трябва да отида при Исус за освобождение. В голяма опасност съм, когато произнасям присъда над някого, защото това е присъда над мен самия. Но Христос понесъл наказанието за греховете на всички ни и затова може да ни представи невинни и оправдани пред Бога. Вместо от небесния съд да се стовари върху мен присъдата, която аз съм произнесъл над брата си, мога да чуя уверението, че съм оправдан и свободен. Ако отида при Христос.

Прочетете и статията Тайната на Лорен, която също се занимава с Планинската проповед на Исус Христос.

4
Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.

2 Comment threads
2 Thread replies
0 Followers
 
Most reacted comment
Hottest comment thread
2 Comment authors
Stamen Krivoshiev

Благодаря на Бога за тази тема, Ники! Голяма сила има в целия текст. Може би не само аз ще се почувствам изобличен от всичко написано и затова ще предложа да я прочетем в църквата пред всички. Така и други ще имат полза от това по-прецизно разглеждане на думите на Господ Исус.

Stamen Krivoshiev

Здравей, Ники!
След като получих от теб разрешение да споделя тази статия в църквата, аз го направих във вид на проповед. Мисля, че е правилно да ти изпратя линка от тази проповед, за да можеш и ти да прецениш, доколко коректно съм преразказал съдържанието на статията. Ето и самият линк:
https://www.youtube.com/watch?v=XL-mH0g2Lw4