Съветът на Самбо

Начало/Християнски живот/Съветът на Самбо

Чернокож мъж със скъпо, бяло палтоУчител в детското църковно училище разказвал на учениците историята за фарисея, който се молел: “Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци” (Лука 18:11). Часът завършил с молитвата на едно от момчетата: “Боже, благодаря ти, че не съм като онзи фарисей!”

Горкото дете! Колко трябва да сме благодарни, че не сме като него!

Да, това щеше да е много смешно, ако не беше толкова тъжно. Защото е напълно възможно да търсим духовни постижения, които да ни препоръчат пред Бога. Защото е наистина възможно да започнем да приписваме успех на добрите си дела.

Няма съмнение, че въпросът за послушанието във верския ни живот е важен. Даже е изключително важен. Но къде точно е неговото място в опитността на спасението? Повече от ясно е, че Божият закон трябва да се спазва. Макар и Писанието да е категорично, че спасението се получава само по благодат чрез вяра в Исус Христос (Ефес. 2:8-10), изглежда, че без послушанието то е невъзможно:

“Защото не законослушателите са праведни пред Бога, но законоизпълнителите ще бъдат оправдани” (Римл. 2:13).

Само няколко думи са нужни да ни убедят, че Божият закон трябва да се съблюдава и че това има някаква връзка със спасението, защото само “законоизпълнителите ще бъдат оправдани”. Но тъй като Библията изрично подчертава, че спасението се получава по благодат (Римл. 3:21, 22), как да се направи така, че хем законът да се спазва, хем това да не означава, че се стремя да се оправдая чрез делата си? Възможно ли е подобно нещо? Как може Божият закон да се спазва по начина определен от Бога?

1. Божият образ и Божият закон.

Когато създал човека, Бог го създал по Своя образ (Бит. 1:27). И тъй като е възможно да възникнат спекулации, какво точно означава това, апостол Павел изяснява, за какво трябва да мислим, когато кажем “Божий образ”:

И да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога, в правда и светост на истината” (Ефес. 4:24).

Божият образ съдържа правда, святост и истина. Това ще рече, че правдата, светостта и истината са в сърцевината на Божия характер и формират Неговата същност като личност. Щом като човекът е бил създаден по подобие на този Бог, значи правдата, светостта и истината трябва да са били силно застъпени елементи и в неговата личност при сътворението му. Каквито и поражения да е нанесло грехопадението върху Божия облик в човека, би трябвало да очакваме, че правдата, търсенето на правдата, разбирането на правдата, дефинирането на това какво е добро и какво е зло, са все още сред основните извори мотивиращи човешкото поведение. Макар и това изразяване на правдата да е вече сериозно деформирано, чрез него човекът рефлектира съвършената правда на небесния Бог.

Проблемът е, че в това ни състояние не можем да кажем, колко точно отразяваме Божията правда. Линията, която разделя справедливостта от пристрастието, фанатизма и жестокостта, е силно замъглена и може лесно да бъде прескочена. Не е никак трудно да определим нещо като добро, а да се окаже, че в очите на небето то е зло. С други думи, в състоянието ни на грешни същества ние се нуждаем от някакъв по-ясен ориентир относно правдата. И Бог е покрил тази нужда като е вложил Своите възвишени качества в закона Си:

“Тъй щото законът е свет и заповедта света, праведна и добра” (Римл. 7:12).

Също като Бога и Неговият закон е свят, праведен и добър и затова може да ръководи и наставлява човека относно правдата. Това е истинско откровение от небето. За човека не е нужно да се осланя на несъвършените си преценки, а да следва предписаното от закона. Щом като Божият закон е праведен и добър, а човекът е носител на Божия образ на праведност, значи първите хора са имали възможността и желанието да спазват този закон. За тях това не е било бреме, а истинска наслада. След грехопадението послушанието на същия този закон се е превърнало в сериозно предизвикателство и макар в необновеното си греховно естество да не може да спазва закона, човекът вече има сигурен ориентир в това, какво е добро и какво е зло. Така човешкият стремеж към правдата отразява не само правдата на Божия характер, но и правдата вложена във висшия стандарт на Божия закон.

А какво представлява Божият закон? Това не е прост въпрос. Евреите очаквали изясняването му от Месията, когато дойде:

“Господ му стана благомисленик заради правдата си: ще увеличи закона и ще го направи почтен” (Исая 42:21 – Цариградски превод).

От Месията се очаквало “да увеличи закона”, т.е. да го направи по-ясен и разбираем за хората; чрез поучението Си да направи така, че да се разбере по-ясно, какво иска Бог от хората.

Исус Христос е Месията и Той не пренебрегнал отговорността Си към поучението върху закона:

“Учителю, коя е голямата заповед в закона? А Той му рече: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум”. Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: “Да възлюбиш ближния си, както себе си”. На тия две заповеди стоят целият закон и пророците” (Матей 22:36-40).

Изпълнявайки пророкуваното за Него Христос разкрил същността на закона. Грандиозната норма, на която е стъпило благополучието на Всемира, представлява два велики принципа на любов – любов към Бога и любов към ближния. Този закон е ръководното начало за всяко творение в Универса. Той е бил спазван от първите хора на нашата малка планета с изключителна наслада.

Законът е израз на Божието естество и всеки, който го спазва, е в хармония с Бога и става съучастник на естеството Му. Истинското съблюдаване на Божия закон се изразява в спазване от сърце на двата принципа на любов. Това се нарича спазване на закона по дух. Трудността се появила след грехопадението, когато човешкият ум така се помрачил, че се загубила яснотата на това да знаеш, как да обичаш Бога и ближните си. Всъщност невежеството по отношение на Божията воля за живота на хората придобило застрашителни размери:

“Прочее, това казвам и заявявам в Господа, да не се обхождате вече, както се обхождат и езичниците, по своя суетен ум, помрачени в разума и странни на живота от Бога поради невежеството, което е в тях, и поради закоравяването на сърцето им; които, изгубили чувство, са се предали на сладострастие, да вършат ненаситно всякаква нечистота” (Ефес. 4:17-19).

Макар и някъде дълбоко в сърцето им да има някакъв стремеж към правдата, как биха могли хора с такова състояние на ума да схванат същността на Божия закон? Това е просто невъзможно. Затова Бог представил същия този закон в една по-различна и достъпна форма, която е по-конкретна и разбираема за грешните хора – Десетте заповеди (Изх. 20:1-17). Разбира се, това също открило, че човекът вече не можел сам да спазва Божия закон. А той продължавал да изпитва нужда да бъде в хармония с Бога.

2. Човешкият стремеж към оправдание пред Бога.

Поради греховното си състояние човекът от край време се е стремял да бъде праведен пред Бога:

“Ще бъде ли смъртен човек праведен пред Бога? Ще бъде ли човек чист пред Създателя си?” (Йов 4:17).

Всеки знае, че нещо в него не е както трябва и има вътрешната потребност да се оправдае пред Бога и да бъде в хармония с Него. И той се стреми да я постигне по различни начини в зависимост от схващането за Бога, което има, от културата на обществото, в което живее и т.н. По особен начин се изразява този стремеж в хората, които имат някаква по-ясна представа за живия Бога. За съжаление, някои от тях наистина могат да оставят да бъдат водени от личните си разбирания за оправданието, а не от Божественото откровение.

Как например може да разсъждава един такъв вярващ? Давид бил прозрял нещо за Божия закон, което го изпълвало с радост и славословие:

“Езикът ми ще пее за словото Ти, защото всички Твои заповеди са правда” (Пс. 119:172).

Както в Новия, така и в Стария завет Божествените норми са представени като праведни. Следователно, ако можеш да съобразиш живота си с тях по някакъв начин, би трябвало и ти да станеш праведен. И от тук се появява разбирането, че всичко, което е необходимо да правиш, е да се съобразяваш с Божия закон в живота си. Това означава, че ще трябва да водиш една голяма борба, докато свикнеш да го спазваш. Но в крайна сметка трябва да се получи с течение на времето. И тогава ще бъдеш праведен!

Може би всичко това звучи логично, но сигурната му последица е провалът и обезсърчението. Не може и да бъде по друг начин. Едно такова спазване на закона се нарича “законничество” и основната му характеристика е, че не работи. Така просто не става. Каквито и да са идеите за оправданието, щом като изхождат от човека, а не от Бога, нещо в тях винаги ще куца. Апостол Павел също опитал по този начин преди истинското си обръщане към Бога:

“При все че аз мога и на плътта да уповавам. Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече, бидейки обрязан в осмия ден, от Израилевия род, от Вениаминовото племе, евреин от евреи, досежно закона фарисей, по ревност гонител на църквата, по правдата, която е от закона, непорочен” (Фил. 3:4-6).

Павел се стремял да постигне праведноста чрез личното му, със собствени сили съобразяване с Божия закон и понеже още не го разбирал правилно, като че ли това му се отдавало. Само че имало една подробност:

“Но това, което беше за мен придобивка, като загуба го счетох за Христос” (ст. 7).

Въпреки, че погледнато по човешки апостолът имал, с какво да се похвали, той не бил щастлив. “За мен това някога беше придобивка, но сега разбирам, че изобщо не съм бил удовлетворен. Било е просто загуба. Това не работи!” – казал Павел.

Ако бъде разбран правилно, Божият закон може да даде много на човека:

“Видях граница на всяко съвършенство, но Твоята заповед е твърде широка” (Пс. 119:96).

Съвършенството е втъкано в Божия закон, защото той отразява съвършения характер на Бога. Но стремежът той да се спазва само, за да се оправдае човек, обрича послушанието на формалност. Законът става вече средство за постигане на крайната цел и не позволява да се използват всичките му възможности. Законничеството винаги се свежда до формалност и е винаги един провал, който крайно много обезсърчава вярващия.

Какво значи формално спазване на закона? Идва от думата “форма” – “външност”; това, което първо се забелязва, но същината може да е някаква друга. Формалното спазване на закона представлява стриктно спазване на изявленията му според отрицателното им изразяване (“Не [прави еди си какво]!”), без да се схваща същността му, неговия дух и неговите принципи на любов. Гледайки на заповедите само от тази им страна формалността води до една пасивност – да не правиш някакво лошо действие, да се въздържаш от зло. Не че това е нещо лошо, но така се пропуска същността на закона – любовта. А тази същност е, което мотивира за истинско служене; тази същност е, която придава смисъл на послушанието.

Формалното служене се свежда до поведението, то може да се забележи в поведението и стига само до поведението. Ето един такъв класически случай:

“Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци и особено не като тоя бирник. Постя дваж в седмицата, давам десетък от всичко, що придобия” (Лука 18:11, 12).

За фарисея почти всичко в религията се състои, да не прави определени неща. Това в крайна сметка води до лицемерие, защото няма промяна на сърцето, а само на поведението:

“Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото чистите външността на чашата и блюдото, а отвътре те са пълни с грабеж и насилие. Слепи фарисеино! Очисти първо вътрешността на чашата и блюдото, за да бъде и външността им чиста. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота. Също така и вие от вън се виждате на човеците праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие” (Матей 23:25-28).

Много силни думи! Те показват ясно, че Господ не приема такава религия. Замръзналият от формализъм вярващ не може да получи одобрението на един Бог, Който копнее да е в жива връзка с децата Си.

През 1775 г. капитанът на гренландски китоловен кораб бил шокиран откривайки, че през нощта корабът му бил обкръжен от гигантски айсберги. Очаквал всеки момент дървеният съд да бъде строшен на парчета. На сутринта се зарадвал много, като съзрял друг кораб, но когато го поздравил по обичайния начин с определените гърмежи, онзи не отговорил.

Капитанът заповядал няколко души да отплуват до кораба. Когато наближили, моряците видели човек, седнал на масата, като че ли пише нещо. Извикали му, но той въобще не се обърнал, нито отговорил. Качили се на кораба и открили, че човекът бил замръзнал.

Последната дата в корабния дневник била 1762 г. 13 години корабът плувал между айсбергите, а моряците му били замръзнали в каютите си. 13 години той носел своя товар от човешки тела по ледените води.

Хората укорени от Исус са също живи замръзнали във формализма на своята законническа религия. Те могат да се носят по ледените води на разбиранията и практиките си, без изобщо да разберат, в какво положение са изпаднали. Формализмът не е нещо, което получава одобрението на небето.

Освен това законничеството отрича нуждата от спасител. Бог свидетелства, че само чрез Христос е възможно спасението, но формалният пазител на закона има друго разбиране по въпроса:

“Който вярва в Божия Син, има това свидетелство в себе си; който не вярва Бога, направил Го е лъжец, защото не е повярвал свидетелството, което Бог е свидетелствал за Сина Си” (1 Йоан 5:10).

Бог свидетелства, че само чрез Христос е възможно спасението, но законникът не възприема тази идея в сърцето си. С поведението си законниците отричат нуждата от спасител. Смятат, че сами, без Христос, могат да постигнат спасението, ако и да твърдят друго пред хората. И понеже Бог свидетелства, че само чрез Христос има разрешение на проблема с греха, тази тяхна претенция обвинява Бога в лъжа. С живота си демонстрират, че не се нуждаят от милостта Му да бъдат спасени, а че сами си го изработват.

Ако имаме сериозно отношение към спасението си, това е религия, която трябва да надминем:

“Защото казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство” (Матей 5:20).

С разбиранията, поведението и сърцето на законника и на формалния изпълнител не можеш да бъдеш спасен. Може да имаш голямо желание за това, но няма да стане. Просто и ясно.

Проблемите с формализма и законничеството могат да отидат и по-надалеч:

“По ревност гонител на църквата, по правдата, която е от закона, непорочен” (Фил. 3:6).

Павел говори за “правдата, която е от закона”. Свещеното писание заявява много ясно, че законничеството не е система, която може да даде спасение, т.е. то не носи истинска правда. Въпреки това и за нея тук Павел използва думата “правда”. Защо? Сигурно, за да се изрази едно състояние породено от формалното спазване на закона, което те кара да се чувстваш сигурен. Когато човек е облечен с Христовата правда, той изпитва сигурността на съвършеното спасение, което Бог е приготвил за хората. Но ето, че и законничеството те кара да се чувстваш понякога сигурен. То води до някакво опиянение – започваш да мислиш, че понеже работиш толкова много за Бога и спасението си; че мислиш за делото Му; че понеже спазваш изискванията и си останал вече без дъх от работа и послушание, то това те прави по-издигнат, спечелил си Божието благоволение, издействал си си спасението. И всичко това дава една сигурност изградена на поведението. Изпадаш в “опиянение” от законничеството. Но това е всичко друго, само не и достатъчно:

“Но това, което беше за мен придобивка, като загуба го счетох за Христос” (ст. 7).

“Загуба за Христос!” Когато дойде просветлението, откриваш, че всичко това не само не е от полза, но всъщност е страшно вредно. Подобно поведение, подобна нагласа измества вниманието ми от Христос и го насочва към мен самия. Тогава съм без Исус. А това е загуба. По-голяма загуба от това не може и да има.

3. Спазване на закона в дух.

Божият морален закон е непроменим и е също толкова задължителен за хората днес, колкото е бил при Сътворението. Но следвайки собствените си идеи човек не може да отиде по-далеч от формалното му спазване и не може да постигне нищо друго, освен да се превърне законник. Как тогава е възможно да се спазва правилно Божия закон?

“А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христос да придобия” (Фил. 3:8).

Благодаря на Бога, че е вдъхновил апостол Павел да опише, в какво точно се изразява опитността на спасението и как точно става одобреното от небето спазване на закона! В основата на всичко стои познаването на Христос. Познаването на милостта на Исус води до копнеж за близост с Него, като това се превръща в най-важното нещо в живота, за което си готов да дадеш всичко. Познанието за Христос не е просто някакъв информационен процес, а деятелност, при която изпитваш желание личността на Христос да се впише дълбоко в сърцето ти. То е толкова велико и удовлетворяващо, че всяко нещо, което го измества, се окачествява като загуба. В това число влиза и законничество, защото то със сигурност пречи на познанието за Христос.

“И да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христос, тоест, правдата, която е от Бога въз основа на вяра” (ст. 9).

Желанието за дълбока близост с Исус винаги се изразява в хармония с Божията воля, което от своя страна винаги е свързано със закона. Истинското осмисляне на човешкия живот минава през хармонията с Божията воля. Когато човек е в Христос, не може да не иска се съобрази с Неговата правда и да я има. Толкова е хубаво да си в Христос, осъществил пълна близост с Него, че и на ум не ти идва да мислиш, че си постигнал нещо сам и че можеш с нещо да се препоръчаш. В Христос не само виждаш окаяното състояние на твоята праведност и невъзможността да се спасиш сам, но и копнееш да бъдеш дарен с Божията правда. Искаш да имаш правдата, която идва от Бога посредством вярата ти в Христос. Когато си в Христос, не можеш да останеш без елемента “правда”. Въпросът е, чия правда: моята ли или тази на Христос?

Истинското спазване на закона в дух е свързано с познаването на Христос и пребъдването в Него. Ако чувстваш, че не познаваш Исус, ако не Го чувстваш близък до себе си и в същото време си мислиш, че си постигнал нещо в християнския си живот, значи много се лъжеш. Да бъдеш праведен, означава да си в Христос. Да си в Христос, означава да си праведен.

Трябва да вкусим от правдата в Христос. Само тогава ще можем да отхвърлим всяка формалност и законничество. Само тогава ще можем да преживеем истинското благословение на спасението в Христос и ще можем правилно да спазваме закона.

Един млад чернокож и неговият господар повярвали заедно в Исус. Робът намерил истинско опрощение и пълен мир в Спасителя, господарят обаче – не. Един ден той отишъл при своя роб с въпроса: “Самбо, коя е причината, ти да изпитваш дълбоко удовлетворение и щастие от блажената надежда, а аз за себе си да не мога да кажа същото?”

“Господарю”, казал простичко робът, “това става може би така: един мъж идва при Самбо с едно хубаво палто и казва: ‘Самбо, ти трябва да имаш ново палто. Дай ми твоето старо и вземи това ново.’ Самбо поглежда своето овехтяло палто и забелязва, че то има много петна и кръпки. Тогава казва: ‘Много съм ви благодарен’ и облича новото палто. Мъжът отива при господаря и му предлага също така ново палто. Господарят обаче поглежда своето и казва: ‘То не е толкова лошо. Ще ми служи още известно време. Предпочитам да си го задържа.’ И така, господарят запазва своето старо палто, защото то не е още достатъчно лошо, за да бъде захвърлено. Самбо обаче получава ново палто, защото старото му беше твърде лошо.”

Съветът на Самбо е хубав, нали? Струва си да се последва. Какво може да означава хубавото ми палто пред дрехата на Христовата праведност? И дали моята дреха е наистина хубава? Най-доброто е, да послушам съвета на Самбо! Ти ще го послушаш ли?

Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.