Болящите ботуши

Начало/Християнски живот/Болящите ботуши

Чифтове ботуши в различни цветовеКои са най-неприятните места, където някой би могъл да бъде? Сигурно вече имате отговор. Не се съмнявам, че от всички възможни две със сигурност ще влязат в списъка ви – болницата и затвора. Никой не желае да лежи в болница или в затвор. И причината е съвсем ясна – поради ограниченията, които тези места налагат. Ние не обичаме да бъдем ограничавани и затова подобни места ни потискат. Не желаем обстоятелствата или другите хора да ни налагат ограничения.

А какво да кажем за ограниченията, които сами си поставяме? За съжаление, много често ние сами си налагаме ограничения, които са плод само и единствено на нашите предположения. А това може да е много вредно. В крайна сметка това може да попречи на развитието ни – развитието във всяка област на живота ни, включително и духовното.

Кои са тези ограничения? Как влияят на духовния ни растеж? Какво да направим, за да ги преодолеем?

1. Необходимост от растеж.

Всички родители искат децата им да се развиват. Затова загрижените майка и татко правят всичко, за да осигурят условия за развитие на децата си – уроци, курсове, възможност да се упражняват в къщи – всичко, каквото е по силите им.

Ако земните родители са заинтересовани от това, то Бог желае много повече развитието на децата Си. Това развитие е освещението на вярващите:

“Понеже това е Божията воля – вашето освещение…” (1 Сол. 4:3а).

Това е Божието виждане за развитието на децата Му и това е, което Господ иска за тях – освещението им. Затова им е осигурил и условията за постигането му:

“Затова, възлюбени мои, както сте били винаги послушни не само както при мое присъствие, но сега много повече при моето отсъствие, изработвайте спасението си със страх и трепет. Защото Бог е, Който според благоволението Си действа във вас и да желаете това и да го изработвате” (Фил. 2:12, 13).

Наистина Господ е осигурил нужното за освещението на децата Си. Затова и всички сме призовани към духовно израстване:

“Докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота, за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости” (Ефес. 4:13, 14).

Господ очаква от нас израстване до мярката на ръста на Христовата пълнота. Това не е малко нещо. Не е и леко нещо. Но Божията благодат е осигурена в изобилие, за да се постигне освещението.

Сега да се върнем на заинтересованите родители. Ако те направят всичко, за да може детето им да се развива, но то не даде своя дял – например бяга от курсовете и не се упражнява в къщи, тогава какъв ще е резултатът? И кой ще е виновният за този резултат?

За съжаление духовният растеж, който Бог очаква от нас, може да спре. Това се е случвало преди, случва се и днес:

“Върху това имаме да кажем много неща и мъчни за поясняване, защото сте станали тъпи в слушане. Понеже докато вие трябваше до сега според изтеклото време и учители да станете, имате нужда да ви учи някой изново най-елементарните начала на Божиите словеса и достигнахте да имате нужда от мляко, а не от твърда храна. Защото всеки, който се храни с мляко, е неопитен в учението за правдата, понеже е младенец, а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото” (Евр. 5:11-14).

Растежът на вярващия може да спре. Причините за това могат да бъдат много, но в момента ни интересува само една от тях – нашата склонност да се самоограничаваме.

2. Самоограничения в духовното развитие.

Самоограничението е да си поставиш сам прегради, които да ти попречат да свършиш нещо полезно. Никой не ми го налага, но го правя поради най-различни причини. Виновникът не са външните обстоятелства, а самият аз. И това е най-трагичното.

Наистина има много външни причини, които пречат да се направи нещо и това е раздразняващо. Но все пак не е толкова страшно, когато знаеш, че вината е извън теб. Най-трагичното е, когато сам си поставяш прегради. Не изглежда логично, но го правим, особено в духовното си израстване, където трябва да сме най-чувствителни и внимателни.

В какво могат да се изразяват тези самоограничения? Често се самоограничаваме в духовното си развитие, когато мерим бъдещото, добро духовно състояние, което желаем да постигнем със сегашното си положение. А то може да е доста обезсърчително – често влизане в депресии, духовни кризи, отчаяние, робуване на слабости, съмнение в Божиите обещания, несигурност в спасението. И от тук започваш да се съмняваш: “Сигурно никога няма да мога да напусна това състояние. Желанието ми е толкова възвишено, а аз съм толкова недостатъчен и безнадежден!”

Трябва да разберем, че самата тази мисъл вече ни ограничава. Не бива да разсъждаваме върху бъдещето през призмата на настоящето! Християнинът вярва не на това, което му минава през ума и го тласка в отчаянието, а на Божиите обещания. Той се хваща с вяра за думите на Бога и това му носи сигурност.

Как по друг начин можем да се самоограничим? Господ ни е дал много за развитието ни. Всъщност цяло богатство е на наша страна. А ние като че ли не осъзнаваме, с какво разполагаме и не се възползваме. И така се самоограничаваме.

Едно бедно семейство обработвало своята нива и за почивка използвало близкото дърво. Под него се хранили, почивали, спели.

Една сутрин отивайки отново на нивата, семейството се запътило към дървото, за да си оставят багажа. И тогава видели, че точно на мястото, където бащата обикновено почивал, имало изкопана дупка и от там бил изкаран съд с формата на гърне.

Какво ли трябвало да е било? Разбира се, съкровище! Някой бил направил удара. Но ужасното било, че това съкровище, което можело да промени живота на семейството само за минутка, се намирало съвсем близо до тях, без те да го вземат. Всъщност бащата спял върху съкровището, върху истинско богатство, но не се възползвал от него. Колко трагично!

Не е ли така и при нас? Господ ни е осигурил толкова много, а ние като че ли не се възползваме от небесното му богатство. Фактът, че се развиваме бавно, показва, че не използваме предоставените ни средства – самоограничаваме се.

Това само някои от начините, чрез които можем да се самоограничим и да започнем да губим от това.

3. Постигане на освещението.

Радостната вест е, че целта на освещението е постижима:

“Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре. Никога не ще допусне да се поклати праведният” (Пс. 55:22).

Господ ни е възложил нелеката задача свързана с освещението, но никога не бива да забравяме, че всичко, което Той заповядва, Той го и прави. Ключовият момент на нашето сътрудничество е правилното употребяване на волята ни:

“Никой да не казва: ‘Не мога да поправя дефектите на характера си’. С такова решение няма да успеете да постигнете вечния живот. Невъзможността лежи в собствената ви воля. Ако не желаете, няма да победите. Реалната трудност се състои в покварата на неосветеното сърце и в желанието за подчинение на Божия контрол” (Елън Уайт, “Вести към младите”, с. 86).

Освещението е напълно постижимо. Ако не се самоограничаваме. Проблемът е в начинът на употреба на волята ни.

И така, какво да направим, за да премахнем самоограниченията и да постигнем растеж? Как да премахнем самоограниченията и да започнем да осъществяваме целта на живота?

Ето някои препоръки. Обърнете им внимание. Сигурно ще са ви полезни.

1) Постави си цел и действай решително!

Как можеш да постигнеш нещо добро, ако не си го поставиш за цел?

“Помнете, че никога няма да постигнете по-висока цел от тази, която сте си поставили. Ето защо целете се високо и стъпка по стъпка, дори с мъчителни усилия, със себеотрицание и жертви изкачете цялата височина на стълбата на развитието. Нека нищо не ви спъва. Около никое човешко същество съдбата не е изтъкала мрежите си така здраво, че да се наложи то да остане безпомощно и в несигурност. Противопоставящите се обстоятелства трябва да пораждат твърдото решение да бъдат победени. Преодоляването на една преграда дава сила и кураж за вървенето по-нататък. Напредвайте с решителност в правата посока и обстоятелствата ще се превърнат във ваши помощници, а не в препятствия” (Елън Уайт, “Вести към младите”, с. 86, 87).

Колко важно е да си поставяме високи, реалистични цели. Иначе успех няма.

2) Не се съобразявай с обезсърчителното минало и настояще!

Не се обръщай назад да гледаш в обезсърчителното минало! Запази самообладание и не изпадай в паника и депресия, че няма да бъдеш спасен. Не гледай на трагичните опитности от миналото си. Чуй това велико обещание:

“Кой е Бог като Теб, Който прощава беззаконие и не се взира в престъплението на останалите от наследството Си? Не държи гнева Си винаги, защото Му е угодно да показва милост. Изново Той ще се смили за нас, ще стъпче беззаконията ни. И Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини…” (Михей 7:18, 19).

Как мога да бъда несигурен, ако възприема със сърцето си това обещание? Известната еврейска християнка Кори Тен Бум коментира това обещание така:

“Когато Бог прощава, Той забравя, захвърля греховете ни в морето и поставя на плажа надпис: ‘Риболовът е забранен!’”

Няма връщане назад в миналото. Тогава не се връщай и ти назад! Не трябва да се притесняваме от настоящото си недобро духовно състояние, но да вярваме в Божията освещаваща сила в живота ни:

“Като съм уверен именно в това, че Оня, Който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос” (Фил. 1:6).

Бог е взел спасението ни в Собствените Си ръце и щом го е започнал, ще го и завърши. В това можем да сме сигурни!

3) Чувствай неспособността си!

Духовното възгордяване и самомнителност само биха ти попречели в растежа. Трябва да застанеш в смирение пред великия Бог, Който може да извърши чудното Си дело в теб. Тогава идва и истинската сила. Никога не трябва да си мислиш, че си постигнал сам нещо в християнския си живот. Това трябва да те смирява.

4) Гледай към Христос!

Защо е необходимо това?

“А от Него сте вие в Христос Исус, Който стана за нас мъдрост от Бога и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1:30).

Нашето освещение е в Христос. Нашата надежда е в Христос. Всичко, от което се нуждаем, е Христос. Трябва да придобием Христос. Затова трябва и непрестанно да гледаме към Него:

“А ние всички с открито лице като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Кор. 3:18).

Тогава идва преобразяването по Божия образ – като гледаме Христовата слава.

“Христос никога не трябва да напуска мислите ни… Исус – скъпоценният Спасител – дава увереност, подкрепа, сигурност и мир. Той разсейва съмненията ни, гаранция е за всяка надежда. Колко скъпоценна е мисълта, че можем да станем съучастници на Божественото естество. Ние също можем да победим така, както победи и Христос. Исус е пълнотата на очакванията ни, музиката в песните ни, сянката на могъща скала в безводна земя. Той е живата вода за жадната душа, подслон всред бурята. Той е нашата правда, освещение и изкупление” (Елън Уайт, “Живот с вяра”, с. 9, 10).

Наистина Исус Христос трябва да е в центъра на нашия живот съвсем реално и осезаемо.

5) Използвай дарбите си!

“И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, с цел да се усъвършенстват светиите” (Ефес. 4:11, 12).

Дарбите ни са нещо, което служи за назиданието на другите, но не бива да забравяме, че те действат и на нас. Те са дадени, за да хранят другите, но между другото хранят и нас. Най-сигурният начин да работим за собствената си душа, е да работим за спасението на душите на другите:

“Внимавай на себе си и на поучението си, постоянствай в това, защото като правиш това, ще спасиш и себе си, и слушателите си” (1 Тим. 4:16).

Не бива да се пренебрегва използването на дарбите ни. Престъпно е, те да стоят и да не се използват. Използваме ли ги, тогава няма да има, какво да спре развитието ни. Самоограниченията ще паднат:

“Няма граница за доброто, което можете да сторите. Ако направите Божието слово правило в живота си и съобразявате постъпките си с неговите предписания поставяйки си за цел намеренията и постъпките ви във всекидневието да бъдат за другите благословение, а не проклятие, вашите усилия ще бъдат увенчани с успех. Вие сте се свързали с Бога; станали сте проводник на светлина за другите. Почетени сте като съработници на Исус; а няма по-голяма почест от благословението, което можете да чуете от устните на Спасителя: ‘Хубаво, добри и верни слуго! …влез в радостта на господаря си’” (Елън Уайт, “Вести към младите”, с. 110).

Колко стимулиращо – няма граници за доброто, което можем да извършим! И това ако не е растеж! И това ако не са победени самоограничения!

Но това не е всичко. Растежът няма да свърши с живота на тази земя. Всъщност растежът е нещо, което никога няма да престане. И няма по-добри условия за осъществяването му от тези на Новата земя, защото там няма да има вече никакви ограничения.

В новата земя “безсмъртни умове ще съзерцават с никога не преставащо възхищение чудесата на творческата сила, тайните на изкупителната любов. Няма да има лукав, жесток неприятел, който да изкушава хората да забравят Бога. Всяка дарба ще бъде развита, способностите ще се увеличават. Постиженията на знанието няма да уморяват ума, нито ще изтощават силите. Ще се провеждат и най-големите начинания, ще се осъществяват най-възвишените стремежи, ще се постигат най-висшите амбиции. И все пак, постоянно ще се възникват все нови и нови височини за изкачване, ще се явяват нови и нови чудеса за възхищение, нови истини за разбиране, нови предмети, които да развиват все повече и повече възможностите на ума, душата и тялото” (Елън Уайт, “Великата борба”, с. 457, 458).

Как искам да съм по-скоро на това място, където няма да има нищо, което да попречи на щастието и развитието ми! Но докато чакам, защо да не се опитам да се освободя от ограниченията, които сам си налагам? Това може да ми донесе облекчение още сега.

В един град била организирана тридневна екскурзия за младите скаути от местната скаутската организация. Точно тогава обаче времето се развалило доста, но въпреки това екскурзията не била отложена.

Предвид лошото време, едно от момчетата решило да отиде със своите гумени ботуши. Когато разпънали палатките, всеки легнал да спи с изключение на това момче. Той бил най-малкият от групата, доста буен, но пък и много срамежлив. Тъй като ботушите се били намокрили отвътре, било невъзможно сам да си ги свали. Почакал, докато всички легнали, за да е сигурен, че никой няма да го забележи и след това се вмъкнал в леглото с ботушите!

Когато три дни по-късно се върнал в къщи, той изглеждал много уморен, имал и висока температура. Но майка му не могла да разбере веднага, какво не му е наред. Когато обаче отворила раницата и видяла дрехите му, така подредени и чисти, както ги била оставила, тя разбрала, какво се било случило – синът й въобще не си бил свалял ботушите. Не бил посмял да накара някого да му помогне в проблема. Не искал никой да забележи страданието му.

Тя му помогнала да съблече дрехите си, за да се изкъпе, но когато започнала с ботушите, той извикал от болка. Много леко и внимателно ги свалила и ето, показали се малките крачета – мръсни, мокри, сбръчкани и покрити с мехури.

“О, мамо!”, възкликнало момчето, “Колко ми е добре сега!”

“Ако беше помолил някого за помощ”, обяснила му майката, “щеше да прекараш много по-добре, синко!”

Нашите самоограничения са също като болящи ботуши. Трябва да ги свалим, за да се почувстваме свободни и облекчени, за да можем да израстваме непрекъснато. И затова не трябва да се срамуваме да поискаме помощ. Тя е много близо. Само на една молитва разстояние. Мисля, че е твърде малко, за да пожелаем да я пренебрегнем. Защо наистина да не свалим най-после болящите ботуши?

Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.