Въпросът за освещаването на съботата трудно може да остави последователите на Христос равнодушни. Най-честата реакция е отрицание и критика. Критиката намира най-разнообразни форми и използва различна аргументация – от позоваването на авторитета на църквата до прилагането на някои новозаветни текстове.
Сякаш в противополжния край на отрицанието и критиката се намира една друга теория. Привидно тя приема съботата, издига нейния авторитет и я поставя във връзка със спасението чрез Исус, но на практика… отрича седмичното й спазване. Според тази теория щом като си спасен чрез Христос и си във всекидневна връзка с Него, за теб всеки ден е събота, така че няма нужда повече да се съобразяваш с един точно определен ден от седмицата. Не се съобразяваш с определен ден, но освещаваш съботата всеки ден. Не звучи никак лошо. Нека обаче да видим, какво всъщност представлява тази теория.
1. Съботата никога не е свършвала.
Според тази теория седмият ден събота се различава от другите дни на сътворението по това, че тя е започнала, но никога не е свършила – поне не до момента, в който Адам и Ева съгрешили. За всеки от творческите дни изрично е писано, че са завършили:
„…И настана вечер, и настана утро, ден първи“ (Бит. 1:5б).
„И настана вечер, и настана утро, ден трети“ (ст. 13).
„…И настана вечер, и настана утро, ден шести“ (ст. 31б).
За седмия ден обаче не пише да е завършвал:
„И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:2, 3).
Щом като е записано, че Бог е създал седмия ден, но не е изрично упоменато, че той завършил както другите дни, следователно той никога не е завършвал, твърди тази теория. Според нея хората е трябвало да живеят в постоянна събота и никога да не излизат от нея.
При шестте творчески дни денят бива следван от вечер и след това – отново от ден, докато при съботата подобно описание няма. Според разглежданата теория това идва да покаже, че през шестте творчески дни се разкрива борбата за надмощие между светлината и тъмнината, между доброто и злото, при която тъмнината (злото), макар и временно, е надделявало. Докато при седмия ден, тъй като няма споменаване на вечер или нощ, тъмнината е победена. Поради това седмият ден е осветен и направен почитан над всичко друго. Божията цел за човечеството е била хората винаги да си останат в седмия ден, в Божията почивка, т.е. Неговата цел била да няма първи ден на седмицата, втори ден и т.н., а само седми ден – хората да са постоянно в Божията почивка.
Според тази теория подобна интерпретация е допустима, защото не може да се твърди, че дните в творческата седмица са били 24-часови дни. Денонощието се базира на движението на земята около слънцето, а то е създадено едва в четвъртия ден като и преди това има формулиране на дни – „ден първи“, „ден втори“, „ден трети“. Определянето на границите на деня е на базата на „и настана вечер, и настана утро“, а след създаването на слънцето този критерий не е променен. Следователно според тази теория слънцето не играе роля в определянето на деня и той не може да се приеме като 24-часов период.
В деня, в който Адам и Ева познаели доброто и злото, те щели да излязат от съботата и да се върнат към редуването на вечерите и утрините. И наистина, след като хората съгрешили, злото се „върнало“ сред тях и те излезли от Божията почивка. Чак тогава Господ дал на хората четвъртата заповед с изискването да работят шест дни (т.е. в живота им ще има добро и зло, вечер и утро), а на седмия ден да си починат (т.е. да не забравят за великата надежда, че Бог ще възстанови Своята свята почивка чрез Христос).
Крайната идея на тази теория е, че след като Исус е умрял за хората, в Него те могат да имат почивката от греха. Той възстановява истинската почивка и поради това седмичното спазване на съботата повече не е необходимо. Всеки, който отива при Христос с вяра за спасение, влиза в истинската почивка и може да стои в нея всеки ден от седмицата, така че повече не е необходимо да се спазва съботния ден по някакъв специален начин, както старозаветните вярващи са правили. С други думи, за спасения вярващ всеки ден е събота, съботата може да бъде спазвана всеки ден, но не чрез въздържане от работа, а чрез почивката в Исус, едно „духовно“ спазване, което прави вече невалидно седмичното спазване на съботата.
Макар тази теория да се отнася с някакъв респект по отношение на съботата и да подчертава силата на опитността на спасението в Христос, смятаме, че тя поставя съботата в положение, в което Господ никога не е възнамерявал тя да бъде поставена.
Първо, защо трябва да приемем, че щом като за седмия ден не е казано, че е завършил както другите дни, то това непременно означава, че той никога не е трябвало да приключва за хората? Да разгледаме текста за завършването на шестия и създаването на седмия ден. След като Господ създал хората в шестия ден, оценката за направеното е възходяща:
„И Бог видя всичко, което сътвори; и ето, беше твърде добро. И настана вечер, и настана утро, ден шести“ (Бит. 1:31).
Веднага след това се казва:
„Така бяха завършени небето и земята, и цялото им войнство“ (Бит. 2:1).
Със създаването на хората всичко сътворено от Бога чрез Неговата активна творческа дейност вече е било създадено: „Така бяха завършени небето и земята, и цялото им войнство“ (Бит. 2:1). Но има още едно нещо, което ще последва и то ще е доста по-различно. То пак бива създадено от Бога, но вече не чрез Неговата активна творческа дейност, а чрез Неговата почивка:
„И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:2, 3).
Божията активна творческа дейност е приключила, но почивайки си Той направил още едно творение, ново творение – съботата. След като новото творение на Бога е толкова по-различно като естество и предназначение в сравнение с извършеното през шестте творчески дни, не е ли нормално, ако използваният език се промени и излезе от формулата „и настана вечер, и настана утро, ден…“? Как може липсата на този израз по отношение на седмия ден да води до такова широко приложение на съботата и да се твърди, че хората никога не е трябвало да излизат от нея? Едно такова тълкувание излиза от семплостта и буквалността на творческия доклад и му внася прекалено голямо „духовно“ значение.
Вярно е, че описаният „конфликт“ между тъмнината и светлината в началото (Бит. 1:3-5) загатва, че злото вече е съществувало по време на сътворението на земята. Апостол Йоан използва именно езика на Битие, за да предаде виждането си за този конфликт (Йоан 1:1-5). Но да се твърди, че всеки път, когато по време на творческата седмица тъмнината пада, помрачава светлината (доброто), е доста пресилено и противоречи на идеята за съвършеното Божие творение. Единственото място, през което злото е можело да проникне на земята, е дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:16, 17). Смяната на светлата част на деня с тъмна по никакъв начин не отнема от съвършенството на Божието творческо дело. С изключение на втория ден всеки творчески ден приключва с оценката: „И Бог видя, че беше добро“ (Бит. 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Да се търси в дните на сътворението наличие и победа (макар и временна) на злото, означава да се подцени съвършенството на Божието творческо дело, да се излезе от яснотата и буквалността на творческия доклад и да се прави тълкувание несъобразено с използваната литературна форма. А това винаги е било грешка.
Дори и да не е упоменато, че съботата е завършила както останалите дни, текстът на четвъртата заповед ясно показва, че тя, както и останалите шест дни, са 24-часови дни, които имат своето начало и край:
„Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:11).
Еврейската дума използвана за „ден“ тук е „йом“:
„Защото в шест дни (евр. „йом“) Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден (евр. „йом“) си почина; затова Господ благослови съботния ден (евр. „йом“) и го освети“ (Изх. 20:11).
Еврейската дума „йом“ използвана в четвъртата заповед да означи шестте творчески дни е същата дума, която се използва да означи и седмия ден, съботата. Както шестте творчески дни имали своето начало и край, така и седмият трябва да има начало и край. Освен това винаги, когато тази дума е придружена от определено число, означава 24-часов период:
„А водите се застояха по земята сто и петдесет дни (евр. „йом“)“ (Бит. 7:24).
Когато имаме думата „йом“ придружена от число, трябва да мислим за 24-часов период (Бит. 7:11; Изх. 16:1). Точно тази е думата, която е използвана и в творческия доклад. И естествено, същата дума придружена с число се използва и за описанието на създаването на седмия ден:
„И на седмия ден (евр. „йом“), след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден (евр. „йом“) си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден (евр. „йом“) и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:2, 3).
Това означава, че дните на сътворението са били буквални, 24-часови дни, чрез което е създадена седмицата. Бог не се нуждае от дълги, неопределени периоди от време, за да сътвори нещо, защото „чрез словото на Господа станаха небесата и чрез диханието на устата Му – цялото им множество… защото Той каза и стана; Той заповяда и се затвърди“ (Пс. 33:6, 9). И текстът на четвъртата заповед доказва, че макар и в творческия доклад за съботата да не се използва същатата формула както за шестте дни, тя също е 24-часов период, т.е. има своето начало и край.
Разбира се, че в първите три творчески дни все още не е имало слънце. Но това не означава, че не е имало светлина, чрез която да се създаде ефекта „вечер-утро“, което всъщност е важното в определянето на денонощието. Първото нещо, което Бог създал, била светлината (Бит. 1:3). Така че още от самото начало е била създадена предпоставката светлата и тъмната част от денонощието да играят роля в определянето на началото и края на един ден. След като в четвъртия ден Бог създал слънцето, чиято роля била да „осветява земята“ и да „разделя деня от нощта“ (Бит. 1:14-18), то поело и ролята в създаването на ефекта „вечер-утро“ оттук нататък. Затова и след като Мойсей говори за началото и края на съботата (Лев. 23:32), той говори за залеза на слънцето (виж също Марк 1:32). Фактът, че в първите три творчески дни слънцето не е играело роля в определянето на началото и края им, не означава, че след това то не играе роля и че дните на сътворението не са 24-часови. Иначе защо в Библията ще е казано толкова ясно, че денят (денонощието) започва със залеза на слънцето?
Всъщност тук можем да задълбаем още малко в теологията. Едно много полезно изследване направено от Андрю Стайнман (Steinmann, A., Echad as an ordinal number and the meaning of Genesis 1:5, Journal of the Evangelical Theological Society (JETS) 45(4):577-584, 2002) показва, как трябва да разбираме дните на сътворението. Библейските преводи не отразяват достатъчно ясно специфичния език на номерацията на творческите дни, който е използван в оригинал. Дори един буквален превод на български не може да отрази съвсем точно идеята на оригинала, но ето как като цяло звучат тези дни на български буквално:
– Първият ден – „ден едно“ (Бит. 1:5) – числително бройно без пълен определителен член.
– Вторият ден – „ден втори“ (Бит. 1:8) – числително редно без пълен определителен член.
– Третият ден – „ден трети“ (Бит. 1:13) – числително редно без пълен определителен член.
– Четвъртият ден – „ден четвърти“ (Бит. 1:19) – числително редно без пълен определителен член.
– Петият ден – „ден пети“ (Бит. 1:23) – числително редно без пълен определителен член.
– Шестият ден – „ден шестият“ (Бит. 1:31) – числително редно с пълен определителен член.
– Седмият ден – „на ден седмият… на ден седмият… ден седмият“ (Бит. 2:2, 3) – числително редно с пълен определителен член.
За разлика от втория до седмия ден, за които се използват числителни редни, първият ден е представен като числително бройно – „ден едно“. Защо? Този стих започва цикъла на денонощието. Със сътворението на светлината вече е възможно да има цикъл от светлина и тъмнина, които биват определени като „ден“ и „нощ“. Вечерта е преходът от светлина (ден) към тъмнина (нощ). Утрото е преходът от тъмнината (нощ) към светлината (ден). Вечерта и утрото обхващат един ден. Затова този стих на практика изразява следната формула: вечер + утро = един ден. Така чрез използването на една необичайна граматическа конструкция този текст дефинира, какво представлява деня. Това е наистина необходимо в този стих, защото в него думата „ден“ се използва с две значения – първо като светлата част от денонощието и второ като времево означение, което включва и светлата, и тъмната част на денонощието.
Поради липсата на определителен член изразът трябва да се чете „ден едно“ като по този начин дефинира деня като 24-часов период, който съдържа светла и тъмна част. Затова и изразите описващи втория до петия ден също нямат определителни членове, за да се покаже, че става дума за други 24-часови периоди от светла и тъмна част – също като първия ден. Но те биват изрзени с числително редно, като изброяване на точки. Определителният член се появява за първи път при описанието на шестия ден („ден шестият“), но само за да означи, че това е кулминацията на Божието творчество. Той също е 24-часов ден. По същият начин стоят нещата и със седмия ден („ден седмият“). И той има определителен член, за да се подчертае неговата специалност, защото Господ приключил творческото Си дело в този ден, но той също е 24-часов ден като изброените преди него. Нямаме никакви основания да виждаме в седмия ден един неопределено дълъг период от време.
Друг проблем в тази теория е твърдението, че в деня, в който Адам и Ева познаят доброто и злото, те щели да излязат от съботата и да се върнат към редуването на вечерите и утрините – състоянието на шестте творчески дни. Грехопадението на човека е действие, което го вкарва в бунт срещу Бога и води до проклятие на земята (Бит. 3:17). Ако, както тази теория твърди, това е довело човека до състоянието по време на сътворението, какво лошо има в това състояние? То винаги е бивало определяно като добро (Бит. 1:4, 10, 12, 18, 21), а в края – дори като твърде добро (Бит. 1:31). В крайна сметка грехопадението крачка назад към нещо добро ли е било или към нещо лошо?
Това, че още в Едем дните течали един след друг като денонощия, проличава от факта, че човекът е бил заселен в едемската градина, за да я обработва и да я пази (Бит. 2:15). Ако преди грехопадението той е живеел само в съботата, тогава как е обработвал градината, след като това не е ден, в който подобно нещо може да се извършва? (Еврейският термин използван за съботата ясно показва, че в този ден не трябва да се работи като противовес на останалите дни от седмицата.) Очевидно, че в шест дни от седмицата той е работил и обработвал градината според Божията заповед, а в седмия си е почивал.
Освен това се посочва и възрастта на Адам, когато се ражда сина му Сит – 130 години (Бит. 5:3). За да може да се изчисли нечия възраст, е нужно да се сумират дните, които този човек е живял. Как би могло да стане това, ако Адам е живял неопределен период от време в Едем наречен от тази теория „живот в събота“? Очевидно и тогава времето е текло, както тече днес и Мойсей е бил в състояние да определи възрастта на Адам към даден момент. А това ще рече, че идеята, че Адам и Ева са били в постоянна събота в рая преди грехопадението, отпада.
2. Денят „днес“.
Друг аргумент на теорията за възможното всекидневно спазване на съботата след смъртта на Христос е денят „днес“ от Евр. 4 гл. Според нея почивката, с която са почивали евреите в обещаната земя (в която са влезли чрез Исус Навин) се счита от Бога за нищо. Това изобщо не била почивката на Бога и се наложило да се даде друг ден изясняващ тази почивка и това е денят на спасението за новозаветния вярващ. Затова всеки, който вярва в Исус и уповава на Него не само за прощение на греховете, но и за освещение, този човек си е починал от всичките си усилия и е осветил Божията свята събота. И това е денят „днес“:
„И така, понеже ни остава обещание да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би да се открие, че някой от вас не е достигнал до нея. Защото на нас бе донесено едно благовестие, както и на тях; но словото, което те чуха, не ги ползва, понеже не се съедини чрез вяра в онези, които го чуха. Затова ние, повярвалите, влизаме в тази почивка; както каза Бог: ‘Така се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в Моята почивка’; ако и да са били свършени делата Му още при създаването на света“ (Евр. 4:1-3).
От тези и останалите стихове на Евр. 4 гл. разглежданата теория стига до извода, че спазването на седмичната събота загубва своя смисъл. За новозаветния вярващ остава само новозаветната събота, в която той влиза чрез вяра. Ако след като съм влязъл в Божията почивка чрез вяра и съм си починал от своите си дела, както и Бог от Своите, целта на седмичната събота е постигната чрез новозаветното успокоение и повече няма нужда да се спазва седмичната събота.
Нерядко текстът от Евр. 3 и 4 гл. се използва като аргумент срещу седмичното спазване на съботата. В повечето случаи обаче стиховете от този пасаж се взимат безразборно, за да докажат някаква идея, което е меко казано неправилно. Затова ще си позволим един кратък анализ на този текст, за да видим, каква всъщност е идеята му.
Въпросният пасаж говорещ за почивката на Божия народ и денят „днес“, който Бог определя, се намира в Евр. 3:6б-4:11. Още от самото начало се засяга въпроса вярващите да устоят докрай (3:6б). Големият проблем е неверието, което води до отстъпление (ст. 12) и затова християните трябва да се увещават един друг, за да не се заблудят. Това увещаване трябва да се прави своевременно, като благоприятната възможност за всеки е наречена „днес“ (ст. 13, виж ст. 7, 8). Така че тук денят „днес“ означава шанса, благоприятната възможност, която вярващите имат, за да откликнат на Божия призив, за да не отстъпят в неверие.
Само устояването докрай прави вярващите участници в Христос (ст. 14, 15). За пример на неверие, бунт и отстъпление са посочени евреите изведени от Египет чрез Мойсей, които измрели в пустинята и не успели да стигнат до обещаната земя (ст. 16-18). Тук именно обещаната земя е наречена „почивка“ (ст. 18). В края на тези разсъждения авторът на посланието прави извода:
„И така, виждаме, че поради неверието си те не можаха да влязат“ (Евр. 3:19).
Всичко, с което този текст се занимава дотук, касае неверието, поради което вярващият може да напусне дръзновението и първоначалната си увереност. Денят „днес“ представлява едно време на благодат, в което вярващите могат да се утвърдят във вярата си като противостоят на връхлитащото ги неверие. Извеждането на евреите от Египет и въвеждането им в обещаната земя е било демонстрация на Божията сила да изведе човека от робството на греха и да го въведе в свободата на връзката с Бога. Затова обещаната земя е сравнена с почивка, в която евреите щели да влязат, ако имали вяра.
Понеже християнството вече било излязло от географските ограничения на обещанията към древния Израил, авторът на посланието посочва тази опитност като нещо, което касае всеки вярващ (Евр. 4:1). Както за древните израилтяни, така и за настоящите християни проблемът си остава неверието, поради което човек се лишава от възможността да влезе в Божията почивка (ст. 2). Само вярващият влиза в нея (ст. 3). Тук вече виждаме, че думата „почивка“ започва да придобива значение на опитността на спасението на вярващия – мирът, успокоението и уверението, че е приет от Бога.
Едва към този момент от разсъжденията си, когато говори за опитността на спасението, авторът прави връзка със съботата (ст. 4). Дотук той илюстрира Божията почивка с влизането в обещаната земя и опитността на спасението, но сега добавя и нещо ново – почивката, която Господ създал при сътворението на земята (ст. 4, 5). На пръв поглед това са две различни неща и все пак тук авторът нито си противоречи, нито казва нещо необичайно. Делото на изкуплението (демонстрация на което за древните израилтяни бил изходът от Египет) е дело много подобно на сътворението на земята. Изкуплението е вид пресътворяване на човека (2 Кор. 5:17). Не случайно в четвъртата заповед като основание за освещаване на съботата се посочва създаването на земята (Изх. 20:8-11), но в другата й версия Мойсей добавя като основание и освобождението от Египет (Втор. 5:12-15). Сътворение и изкупление са много подобни дела. Съботата е пряко свързана както със сътворението, така и с изкуплението. Така че никак не е изненадващо, че авторът на Посланието към евреите прави връзка към нея, когато говори за спасението илюстрирано с почивката. Очевидно неверието на евреите им попречило да влязат в Божията почивка и затова било необходимо да се говори за друг ден (ст. 8) – нещо, което касае и християните (виж ст. 1-3, 6). Макар и идеята за почивката на обещаната земя да пропаднала, има една друга почивка, която е достъпна за всеки вярващ:
„Следователно за Божия народ остава една съботна почивка“ (Евр. 4:9).
Влизането в обещаната земя е било свързано с определени ограничения, но съботната почивка достига до всеки, защото тя е част от времето и всеки „минава“ през седмия ден на седмицата. Това е предимството в освещаването на част от времето – всеки може да го преживее, където и да се намира.
Интересно е да се отбележи, че използваната тук дума за съботна почивка е „сабатизмос“ (в повечето български Библии текстът е „съботна почивка“, но в оригинал думата е само една – „сабатизмос“). Това прави впечатление, защото навсякъде в разглеждания пасаж, където се споменава думата „почивка“ (Евр. 3:11, 18; 4:1, 3, 5, 8, 10, 11), се използва гръцката дума „катапаусис“ – „почивка“. А тук думата е различна и неминуемо сочи към четвъртата заповед. Всъщност думата „сабатизмос“ не съществува в гръцкия език. Тя е създадена от автора на посланието (не е необичайно библейските автори да излизат от познатите езикови и граматически структури, за да предадат по-добре идеите си), който използвал еврейската дума за събота „шабат“ и гръцка наставка. Това без съмнение показва, че в тази част от разсъжденията си той стъпва на почивката, както е посочена в четвъртата заповед. Това е заповед касаеща време и е достъпна за всички вярващи независимо, къде се намират и тя е, която остава за Божия народ. Тази почивка възпоменава Божието творческо дело. Но понеже изкуплението е дело много подобно на сътворението, съботата от четвъртата заповед става знак за възпоменание и на изкуплението чрез Христос – нещо, което е било посочено от Мойсей още от самото начало (Втор. 5:12-15), но което през годините е било пренебрегвано. Използвайки аналогия с творческите дни авторът на Посланието към евреите твърди, че чрез освещаването на седмия ден събота верният християнин демонстрира, че той не е в състояние да се спаси сам чрез собствените си дела, но разчита за това на делото на Бога (Евр. 4:10). Правилното освещаване на съботата изисква от човека да остави собствените си опити да се спаси, собствените си дела и да приеме Божия безплатен дар. Така съботата се превръща в знак за оправдание чрез вяра. Не само че седмичното освещаване на съботата не е дело на законничество и опит сам да се оправдаеш пред Бога (както често биват обвинявани пазителите на съботата), но напротив – то ясно показва, че само чрез вяра може някой да бъде спасен.
Така че в този пасаж срещаме две понятия:
– денят „днес“ – възможността, която всеки ден получаваме, за да затвърдим вярата си (Евр. 3:7, 8, 13-15; 4:7, 8);
– „почивка“ – опитността на спасението, при която всеки отишъл при Бога чрез Христос получава прощение, приемане, мир и успокоение (Евр. 3:11, 18; 4:1, 3, 5, 8). Почивката, както трябва да бъде съблюдавана според четвъртата заповед, също илюстрира опитността на спасението и затова е също посочена (Евр. 4:9-11).
Не е ли учудващо, че в един текст, в който някой вижда единствено и само потвърждение на необходимостта да се освещава седмия ден събота, друг вижда основания да спре да го прави под предлога за „духовно“ спазване на съботата всеки ден?
3. Други слабости на разглежданата теория.
Макар и по-горе направеният анализ да е достатъчен, за да докаже несъстоятелността на теорията за всекидневното освещаване на съботата, ще представим още пет много слаби страни на тази концепция:
1) Отрича жертвата на Христос
Макар и да подчертава силата на опитността на спасението в Христос и необходимостта от живеене с вяра в Него всеки ден, разглежданата теория на практика отрича жертвата на Исус. Основната причина Бог да принесе Сина Си в жертва е, че Неговият закон (който изисква смъртта на грешника и унищожение на греха) не може да бъде променен (Пс. 111:7-9). Той е израз на Неговото естество, характер и воля и няма как дори и най-малкият детайл в него да бъде променен. Единственият начин хората да бъдат спасени е някой, който е по-голям от закона, да поеме техните грехове и така да поеме наказанието, което те заслужават. Така Божият закон може да бъде удовлетворен, грехът и грешникът получават полагащото им се наказание, но понеже това става в лицето на заместника, истинският виновен бива обезвинен и получава шанс да живее отново с Бога във вечността. (Този въпрос е разгледан по-обстойно в статията Променим ли е моралният закон на Бога?)
Именно жертвата на Исус доказва, че не е възможно Божият морален закон да претърпи някаква промяна. Ако беше възможно, хората щяха да бъдат освободени от вината си и без да се налага Божият Син да умре за тях. С твърдението си, че след смъртта на Христос повече не е необходимо седмичното спазване на съботата – така както четвъртата заповед от Божия непроменим морален закон изисква – теорията за всекидневното спазване на съботата на практика обявява Божия закон за подлежащ на промяна и по този начин не само подценява сериозността на Божията воля и непроменимостта на характера Му, но и отрича принесената от Исус жертва.
2) Пренебрегва мълчанието на Новия завет по отношение на промяна на съботата
Един от основните принципи, които са залегнали във формирането на Свещеното писание (пък и не само на него), е че не се говори за неща, които не са проблем. Отхвърлящите седмичното спазване на съботата често забравят това. Като се има предвид, колко важна за евреите е била съботата, лесно може да се предположи, че ако тя е била отменена чрез Христовата смърт или е преминала в „духовно“ спазване във всеки ден от седмицата, това е щяло да предизвика такъв сериозен дебат в средите на църквата, че Новият завет щеше да бъде поне толкова дебел, колкото Стария.
Като пример в тази връзка можем да вземем обрязването. След като на апостолския събор се взима решението от езичниците приемащи Христос да не се иска да се обрязват, също се преценява, че това решение трябва да бъде разпратено до всички чрез писма (Деян. 15:19-29). Обрязването е нещо много важно за евреина, въпреки че е дадено като постановление едва от времето на Авраам (Бит. 17:9-14). И все пак този въпрос предизвикал толкова сериозна дискусия, че в почти всяко свое послание апостол Павел отделя място да говори за него и неговото истинско значение.
Можете ли да си представите, какъв дебат би предизвикала идеята, че след смъртта и възкресението на Христос не е необходимо повече седмично спазване на съботата? Ако е имало нещо такова, ранната църква е щяла да експлодира от спорове – дебати между самите християни и дебати на християните с юдеите, които няма как да не влязат в Новия завет. Но такова нещо няма. Именно споменаването на съботата в Новия завет само във връзка с начина на спазването й е едно от най-силните доказателства, че в нея не са настъпили никакви промени – християните след смъртта на Исус са освещавали седмия ден събота по същия начин, както е бил спазван преди Неговата смърт – не е имало проблеми по този въпрос и точно затова няма много писано по него. Това теорията за „духовно“ спазване на съботата всеки ден пропуска.
3) Пренебрегва автентичността на опитността на старозаветните вярващи
Другият проблем, който срещаме с тази теория, е сериозното разграничаване на опитността на спасението на новозаветните вярващи от тази на старозаветните. Спасението по благодат чрез вяра „изобретение“ на Новия завет ли е или го има и в Стария? Естествено, че го има в Стария завет (Бит. 15:6; Авак. 2:4). И старозаветните, и новозаветните вярващи се спасяват по един и същи начин. Разликата е в това, че за едните жертвата на Месията е в бъдещето, а за другите е вече извършена. Но това, че за старозаветните вярващи Обещаният все още не е дошъл, не значи, че те преживявали опитността на спасението в по-малка степен или с по-лошо качество. Спасителната сила на Христовата жертва е достатъчно голяма, за да даде на старозаветните вярващи същата увереност в спасението и мир, както и на новозаветните. В такъв случай, ако след смъртта на Исус седмичното спазване на съботата отпада като преминава в „духовно“ спазване всеки ден от седмицата бидейки в истинската Божия почивка и денят „днес“ всеки ден, защо е било необходимо искренните старозаветните вярващи да спазват и седмичната събота? Ако тяхната опитност е автентична, тя няма да е по-различна от тази на новозаветните вярващи и тогава седмичното спазване на съботата би трябвало да отпадне за тях със същата сила, както е станало за новозаветните. Но виждаме, че това не се е случило. Пророк Еремия (в чиято опитност с Бога едва ли можем да се съмняваме), взема много насериозно седмичното съблюдаване на съботата и даже твърди, че съботата трябва да се освещава чрез въздържане от определен вид труд и че нарушаването й ще донесе бедствие на Ерусалим (Ерем. 17:21-27). Защо този пророк ще се занимава с този вид съблюдаване на съботата, ако преживявайки Божието спасение за него всеки ден е събота?
Теорията за всекидневно спазване на съботата на практика прави опитността на новозаветните вярващи по-значима и с по-голямо качество от тази на старозаветните. А това е трудно доказуема теза.
4) Пренебрегва историческите доказателства за конфликта „събота-неделя“ през вековете
Поредната слабост на разглежданата теория, е тоталното пренебрегване на море от документи доказващи, че ранните християни и поколенията след тях са гледали на съботата като специален ден за освещаване. Ако приемем, че в християнската църква е настъпила промяна в разбирането за съботата (и въпреки това ранните християни са останали мълчаливи по този въпрос) и че тяхната опитност е по-значима от тази на старозаветните вярващи, това би означавало, че след като първото поколение християни си отиде (където юдейският корен е много силен), би трябвало следващите поколения напълно да забравят за съботата и тя повече да не представлява никакъв спорен въпрос (така както въпросът за обрязването е слязъл от дискусия след време, когато еврейският корен се е изгубил от църквата). И въпреки това, когато апостол Йоан пише Откровението (непосредствените му читатели са второто и третото поколение християни), още в самото начало, когато говори за обстоятелствата по получаването на първото му видение, той изрично споменава, че го е получил в събота (прочетете статията Кой е Господният ден в Откр. 1:10?). Защо ще го прави, ако това е бил вече въпрос без значение? Документите от II век и след това говорят за една много яростна битка между съботата и неделята в средите на църквата (прочетете статията Промяна на съботата). Защо ще го има всичко това, ако ранните християни са разбирали съботата както разглежданата теория предлага – всеки ден е събота, когато си с Бога? Ако това е било виждането на ранните християни, изобщо е нямало да има дискусии, послания, събори и какво ли не, посветени на конфликта „събота-неделя“. А ги има. И то изключително много.
Ако пък тази теория твърди, че ранните християни и самите апостоли също не са разбирали ясно, че съботата всъщност е всеки ден на спасителна връзка с Христос, въпреки че Библията учи точно това, значи според тази теория не само опитността на старозаветните вярващи е с по-лошо качество, но дори и тази на ранните християни е такава. Тогава ранната църква образец за подражание на вярващите ли е или не? И между другото, нали именно апостол от ранната църква е автор на Посланието към евреите, което бива използвано като аргумент от тази теория? Така че в крайна сметка, разбирали ли са ранните християни въпроса за съботата по начина, по който тази теория предлага или не? Естествено, че не. Те са освещавали съботата така, както е казано в четвъртата заповед (прочетете статията Съботата и апостолите).
Така че и реалността в християнската църква след апостолите опровергава тази теория. Макар и извънбиблейско това доказателство само по себе си е достатъчно да опровергае валидността на предлаганата теория.
5) Неразбиране на въпроса за святостта
Един от големите проблеми стоящи в основата на гореизложената концепция стои неразбирането на въпроса за святото. Светското общество, в което живеем, отрича наличието на святото. Според него няма неща, на които трябва да се гледа по по-различен начин и със страхопочитание. Смятаме, че именно този дух е навлязъл в гледната точка на тази теория (за съжаление този дух е повлиял твърде много съвременното християнство). Ако се разбира по-добре библейската идея за святото, не би имало уеднаквяване на седмичните дни, пък дори и това да минава под знака на дълбоката връзка с Христос.
Библейското разбиране за „свят“ е „отделен за специална употреба“. Идеята е, че нещата трябва да се разграничават. Ако дадено нещо е за всекидневна употреба, то не е непременно лошо, но когато дойде специалният момент, се употребява другото, святото, а не това, което е всекидневно. На този принцип стои разбирането за скинията сред шатрите на израилтяните, десятъка, Божия народ в света и др. На този принцип стои и съботата. Шестте дни на седмицата не са лоши сами по себе си. Те са нещо добро и в тях трябва да се работи (Изх. 20:9). Седмият ден обаче е различен (ст. 10, 11). В него всекидневното се оставя настрана, за да отстъпи място на специалното. Едното се разграничава от другото. Така че никакво „духовно“ разбиране и практикуване на съботата всеки ден не може да се вмести в концепцията „обикновено-свято“, на която стъпва съботата.
Най-важният момент във въпроса за святото е, че Господ прави нещо да е свято. Дори и целият свят да се съгласи, че дадено нещо е свято, това няма да го направи свято. Само Господ го прави такова. Дори и целият свят да започне да освещава един ден от седмицата (например неделя), това не го прави свят. Свят може да е само този ден, който Господ е осветил, дори и никой човек да не пожелае да го спазва. А Той е осветил само един ден – седмият ден събота:
„И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:2, 3).
Щом като Господ е определил седмия ден за свят, никой не е в състояние да промени този факт, независимо дали ще е покорен на Божията воля и ще освещава този ден или не. Опитността на спасението в Христос не само не отменя святостта на съботата, но добавя и ново значение в нея – тя вече не е само паметник на сътворението, но и на изкуплението чрез Исус.
Седмичното освещаване на съботата по никакъв начин не омаловажава връзката с Христос през останалите дни от седмицата (прочетете статията Съботата и духовността). То не замества ходенето с Исус през седмицата. Просто прави разлика между дните – седмият ден е различен от шестте, защото Господ го е направил такъв. Това че текстът на четвъртата заповед гласи: „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела“ (Изх. 20:9), не означава, че Господ насърчава егоистичното живеене през седмицата. Тук просто се прави разграничение между позволеното за вършене през шестте делнични дни и това, което е подходящо за седмия, святия ден:
„Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа…“ (Изх. 20:9, 10).
Един обърнат християнин ще бъде със своя Господ във всеки ден от седмицата и всеки ден ще преживява спасителната Му благодат. Връзката с Христос осигурява спасителната благодат за вярващите, но тя не обявява даден ден за свят, нито отменя святостта на ден, който вече е бил направен свят. Тя просто няма отношение към този въпрос. Затова искренният вярващ, който ходи всеки ден в спасителна връзка с Исус, ще освещава седмия ден, защото Господ е направил този ден свят и е заповядал всички хора да го освещават и защото знае, че връзката с Христос не променя този факт.
Можем да обобщим проблемите, които виждаме в тази теория, както следва:
1. Излиза от семплостта, яснотата и буквалността на творческия доклад, прави му тълкувание несъобразено с използваната литературна форма и му внася прекалено голямо „духовно“ значение. Не взима под внимание други библейски текстове, които пряко или косвено засягат сътворението, както и текстовете, които са фундаментални във формирането на концепцията за съботата. А библейска теория, която се позовава само на няколко стиха и пренебрегва други значими текстове, може да се определи меко казано като едностранчива.
2. Подценява съвършенството на Божието творение преди грехопадението.
3. Работи с безразборно взети текстове извън техния контекст и подценява оригиналния език, който е ключов в правенето на един библейски анализ.
4. Отрича жертвата на Христос приемайки, че четвъртата заповед подлежи на промяна и че не е валидна за новозаветните вярващи във вида, в който е в Божия закон.
5. Пренебрегва мълчанието на Новия завет по отношение на някаква промяна в съботата, което е невероятно силен аргумент, че в нея не са настъпили никакви промени след смъртта и възкресението на Исус.
6. Пренебрегва автентичността на опитността на старозаветните вярващи твърдейки на практика, че за тях не е било възможно да преживяват опитността на спасението в Христос и затова е трябвало да спазват седмичната събота, която е давала уверение, че все пак в бъдещето ще има почивка в Исус.
7. Пренебрегва историческите доказателства за конфликта „събота-неделя“ през вековете, които прекалено ясно показват, че ранните християни са освещавали съботния ден, но десетилетия и векове след смъртта на апостолите като ден за освещаване е била наложена неделята.
8. Не разбира правилно въпроса за святостта и позволява съмнителните стандарти на съвременното светско общество да определят разбирането по този въпрос.
При толкова много проблеми в една теория едва ли ще е учудващо, ако стигнем до заключението, че макар и да звучи интересно, няма как тази теория да е вярна. Добрата новина е, че благословението от освещаването на седмия ден никога не е отпадало. Насладата от съботата може най-добре да бъде описана от един старозаветен пророк с дълбока опитност с Бога:
„Ако отдръпнеш крака си в събота, за да не вършиш своята воля в святия Ми ден, и наречеш съботата наслада, свята на Господа, ден за почитане, и Го почиташ, като не следваш в нея своите си пътища и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа; и Аз ще те направя да яздиш по високите места на земята и ще те храня в наследството на баща ти Яков; защото устата Господни изговориха това“ (Исая 58:13, 14).
Това е истинското преживяване на съботата – когато дойде петък вечерта, да оставиш настрана всички свои пътища и планове и да се потопиш в небесната атмосфера на специалния ден на Бога.
Макар и да звучи интересно теорията предлагаща всекидневно освещаване на съботата има твърде много проблеми, за да бъде приета за автентична. Библията е прекалено ясна, че седмичното освещение на съботата не е било отменено чрез жертвата на Христос и продължава да е задължително за всички християни.