Пазене на ден за Господа

Едно от най-често използваните възражения срещу спазването на съботата в Новия завет бива основано на този текст:

„Някой уважава един ден повече от друг ден; а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум. Който пази деня, за Господа го пази, а който не пази деня, за Господа не го пази; който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде и благодари на Бога“ (Римл. 14:5, 6).

Този текст се посочва като указание, че ако някой реши да спазва седмичната събота след смъртта и възкресението на Христос, това е изцяло лично решение и по никакъв начин освещаването на съботата не може да стои като очакване за всеки последовател на Исус. С други думи, жертвата на Христос прави невалидна съботата за християните, но въпросният текст позволява някой да я спазва, ако желае. И това е всичко. Никой не може да бъде държан под отговорност, ако не иска да я освещава.

Наистина ли този текст има предвид спазването на седмичната събота? Освещаването на съботата в Новия завет само въпрос на личен избор на освещаващия ли е?

1. Контекст.

Сигурно изобщо няма нужда да казваме, че когато един текст бъде откъснат своя контекст, той може да бъде направен да каже всичко. Едва ли има някой, който да не знае това. И все пак май трябва да го кажем. Защото именно такъв е случаят с Римл. 14:5, 6. Този текст редовно бива изваждан от неговия контекст и бива посочван, че говори за съботата и за свободата всеки да избере да не я спазва, ако не иска. А той изобщо не засяга въпроса за седмичната събота.

Обичайният подход на апостол Павел в писането на писма е първо да се занимае с теологията и така да обхване конкретния проблем на църквата, към която пише, и след това да премине към практичното приложение на разгледаната теология. По този начин той е конструирал и писмото си до римляните. Теологията свършва с края на гл. 11 и с гл. 12 започва практичното приложение на развитата теология. Така че текстът от гл. 14 се пада именно в тази секция, в която доминира практиката.

Павел започва практичната част на посланието с призив за обновяване на ума и за пълно предаване на Бога (Римл. 12:1, 2). Той иска последователите на Христос да се „облекат“ с Него и по този начин да не се отдават на плътските страсти (Римл. 13:14). Така авторът преминава към въпрос, който във времето на писането на посланието е бил много актуален сред вярващите. Става дума за яденето на определена храна. От текста, в който се разглежда този въпрос (Римл. 14 гл.), не става съвсем ясно, за каква храна е била дискусията, и все пак, дали е удачно да търсим поучение за валидността на освещаването на съботата в текст, който касае яденето на определена храна? Едва ли.

2. Помощ от Коринт.

И така, Римл. 14 гл. се отнася за яденето на определена храна, но не уточнява, каква е била тази храна. И точно тук идва помощта от Коринт. Защото този проблем е разгледан по-обстойно и назован по име в Първото послание към коринтяните, което апостол Павел написва няколко месеца преди това към римляните. Това сигурно е и причината той да не си прави труда да назове точно въпроса пред римляните. За какво става дума?

„А относно идоложертвеното: Знаем, че ние всички уж имаме знание да разрешим въпроса! Но знанието възгордява, а любовта назидава“ (1 Кор. 8:1).

Проблемът на много от първите християни бил яденето на идоложертвено месо. Някои от тях, които били преди езичници, имали слаба съвест и се смущавали да ядат от такова месо, което се продавало в месарниците или се сервирало при събиранията им с техните езически приятели. Те самите доскоро се покланяли на идоли, жертвали им и яли от принесеното им месо и сега една подобна практика им се струвала като връщане към тяхното езическо минало. Някои от тях стигнали дотам да оставят изцяло местната храна, за да са по-сигурни, че няма по някакъв начин да бъдат съпричастни към идолопоклонството. Други вярващи обаче нямали никакъв проблем с яденето на идоложертвено месо, защото знаели много добре, че не съществува друг бог освен истинския и затова няма как яденето на месо, което е принесено на несъществуващ бог, да представлява идолопоклонска практика.

И точно това разминаване в разбиранията водело вярващите до напрежение и конфликти. Затова апостолът препоръчва на тези от коринтяните, които не виждали проблем в яденето на идоложертвено месо, да не ядат такова месо в присъствието на вярващите със слаба съвест, защото това ще ги съблазни:

„А това, което ядем, не ни прави угодни на Бога; нито ако не ядем, губим нещо; нито ако ядем, печелим нещо. Но внимавайте да не би по някакъв начин тази ваша свобода да стане спънка на слабите. Защото ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш на трапеза в идолски храм, то няма ли неговата съвест, като на слаб човек, да се одързости и той да яде идоложертвено? И поради твоето знание слабият погива – братът, за когото е умрял Христос“ (1 Кор. 8:8-11).

Значи тук става дума за две напълно противоположни действия, които могат да бъдат одобрени от Бога, но ако единият съблазнява с действието си другия, по-добре е да бъде себеотрицателен и да не прави нищо, което ще оскърби брат му. Ето как Първото послание към коринтяните осветлява съществуващия сред първите християни проблем и ни помага да разберем ситуацията в римската църква.

3. Дилемата в Рим.

Яденето или неяденето на идоложертвено месо е въпросът, който се засяга в по-голямата част от Римл. 14 гл. Това е била дилемата в римската църква (по-скоро една от многото). Апостолът призовава слабите във вярата да бъдат приемани (Римл. 14:1). В незрялостта си те стигали до крайност и предпочитали да се въздържат от всякакво месо, докато някои техни братя във вярата ядели месо принесено в жертва (ст. 2). Но и двете действия били еднакво приети от Бога (ст. 3), защото изразявали действия съобразени с разбирания по непринципни въпроси. С други думи, ако имаш съмнения относно идоложертвеното месо, не го яж. Всичко е наред. Ако пък убеждението за съществуването само на един Бог, на Който служиш, разглежда месото жертвано на несъществуващ бог просто като храна и нищо повече, пак е добре. Действай според разбиранията си. И двете ситуации са приети от Бога.

Но тези две групи вярващи били в една църква и се появил конфликт. Ядящите от идоложертвеното презирали неядящите поради слабостта им. Неядящите пък осъждали ядящите като вероотстъпници (ст. 3). И това водело до напрежение. Използваният език допуска идеята, че се е случвало тези две групи да бъдат заедно, когато е имало възможност да се консумира идоложертвено месо, което сигурно се е случвало на събирания с техни езически приятели (виж 1 Кор. 8:10). И това сигурно е водело до още по-голямо напрежение. Защото едно е да знаеш, че някой се разминава с твоите разбирания за храненето, което той прави вкъщи, друго е всичко да се случва, когато вярващите с различни разбирания са заедно.

Каквато и да е била точната ситуация в римската църква, апостол Павел искал този конфликт да намери разрешение. Той не позволил на никоя от групите да проявява негативното си отношение (Римл. 14:10-12). Решението трябвало да доведе до „мир“ и „взаимно назидание“ (ст. 19) и за целта трябвало тези, които считат, че са по-силни във вярата и си позволяват да ядат идоложертвено месо, да приемат по-слабите (ст. 1) и да не ги съблазняват (ст. 13) като не ядат от месото (ст. 15, 21), а по-слабите пък не трябвало да съдят другите (ст. 3, 4, 13). Яденето на идоложертвено е въпрос на лична съвест и наистина не може да се окачестви като участие в забранена практика (ст. 14), но ако това наскърбява и съблазнява по-слабия във вярата, значи причинява щета, която не трябва да се причинява (ст. 15). В крайна сметка не плътски неща като яденето и пиенето са важните в християнската вяра, а духовните (ст. 17). По-силните вярващи трябва да могат да контролират апетита си и да не позволяват желанието им да ядат определени храни да послужи като съблазън за по-слабите (ст. 20, 21). Убеждението, което по-силният има за безвредността на идоложертвеното, трябва да си остане в него, а не да прави нещо, с което да накара по-слабия да действа срещу собствените си разбирания и така да съгрешава (ст. 22, 23). Разгледали сме по-обстойно този въпрос в статията Нечистите храни и някои библейски текстове – II.

4. Още една дилема.

Именно в контекста на тази дилема се намира и текстът, който се посочва като доказателство, че освещаването на седмичната събота не е валидно за християните и че ако го правят, го правят само по свой избор:

Разглеждайки една дилема в римската църква Павел засяга още една – уважаването/неуважаването и пазенето/непазенето на някакъв ден. Както при проблема около идоложертвеното и тук каквото и да избере вярващия да направи, апостолът го призовава да бъде „напълно уверен в своя ум“ (ст. 5). И тук двама вярващи могат да постъпят по два напълно противоположни начина, но и двамата да са приети от Бога. А това изобщо не звучи като разглеждане на въпрос, който има място в Божия закон на десетте заповеди. Както самият контекст подсказва, подобно на яденето на идоложертвено и това е непринципен въпрос – практика, която не е ясно регламентирана от Бога, а оставена за преценка от личната съвест на вярващия. Именно затова двама вярващи могат да подходят по напълно противоположен начин към него, но и двамата да са приети от Бога, защото са действали според съвестите си.

Дните, които някои вярващи уважавали повече от други дни, а други вярващи не уважавали изобщо, били сянковите юдейски празници, които някои от приелите християнството евреи още спазвали (Гал. 4:10, 11; Кол. 2:16, 17). Тук изобщо не става дума за седмичната събота, която е част от моралния закон на Бога, а не от церемониалните разпоредби на Израил, които загубили валидността си след смъртта на Христос (прочетете статията Морална и церемониална събота). И макар за нас днес това разграничение да изглежда много ясно и да не виждаме в празниците на Израил някаква норма за нас, не така е било за юдеите от I век, които приели християнството. За тях не е било никак лесно да решат, дали да престанат да пазят юдейските празници и да останат само с общовалидната за всички събота или да продължат да празнуват всичко. В техните умове това са били неразделими неща и затова най-доброто, което можело да се направи, е било просто да се позволи различните елементи на еврейския церемониален закон да изчезнат постепенно с осветляването на умовете и съвестите им.

Така че тук става дума за т.нар. „непринципни въпроси“ – въпроси, които всеки вярващ решава сам за себе си според съвестта си и духовното си израстване. Затова идеята на Римл. 14 гл. не трябва да се прехвърля върху принципни въпроси. Не това е, което апостолът е имал предвид, защото освен непринципни има и принципни въпроси в живота на вярващите и те не се решават от личната съвест на всеки, а според това, какво Господ е казал.

За да стане по-ясно, можем да дадем един пример. Какво ще си помислите, ако някой ви каже: „Щом като вие сте решили да не убивате хора, добре. Но за мен това е израз на малодушие и страх и затова аз нямам проблеми да убия някого. Аз не ви съдя, че не убивате, но и вие не трябва да ме съдите, че убивам“? Няма начин да не забелязвате разликата. Има неща, които не са оставени на собствената ни преценка, а трябва да се правят точно както Господ ги е казал, независимо от вътрешното ни убеждение и подтик. И това са универсалните принципи залегнали в десетте заповеди. Затова не можем да прехвърлим идеята на Римл. 14:5, 6 (занимаваща се с непринципен въпрос) върху въпроса за валидността на съботата в Новия завет, който касае нещо залегнало в Декалога. Ако според изискванията на Бог съботата е денят, който трябва да се освещава и това не подлежи на личното ни усмотрение. Това е въпрос на вяра и послушание. Разбира се, че ако някой не иска да го освещава, не може да бъде принуден да го прави. Само че отхвърлянето на едно ясно изразено божествено изискване и липсата на изобличение от съвестта не е начин за оправдание. Защото освещаването на съботата не е непринципен въпрос, а принципен.

Този начин на разсъждение е валиден и в случая, ако допуснем, че съботата наистина е била променена и святостта й е била прехвърлена върху неделята. Тогава пазителите на съботата ще трябва да се подчинят на установената от Бога промяна и да започнат да празнуват неделята. Никой не може да ги застави, но ако не го направят, значи застават срещу новоустановената Божия заповед. Защото това вече няма да е въпрос на лична съвест и духовно израстване, а на установен от Бога принцип.

5. Ден за пост.

Някои тълкуватели виждат в Римл. 14:5, 6 опит за решаването на друг проблем. Този текст се намира в контекста на една дилема за яденето или неяденето на определени храни. Основната дискусия е свързана с ядене и неядене и по-точно – с ядене и неядене на идоложертвено месо. Апостол Павел обаче не уточнява изрично, че става дума за идоложертвеното, не само защото вече го е казал в Първото послание към коринтяните, но защото е искал тук разсъжденията му да се движат в една по-обща насока по темата за яденето и неяденето и така да може да вмъкне и въпрос, който пак е свързан с ядене и неядене, но не се отнася до идоложертвеното. А това е въпросът касаещ ядене и неядене в определен ден. В този текст не става дума просто за уважаване/неуважаване и пазене/непазене на някакъв ден, но и за ядене/неядене в него.

Някои вярващи от църквата в Рим избирали определени дни, в които да постят и пазели тези дни за Господа. Това не е личен избор за освещаване на определен ден, а личен избор за провеждане на пост в определен ден. Фактът, че някой си определя някакъв ден, за да извърши някаква служба за Бога в него, не означава, че този ден става свят и задължителен и за другите хора. Само Бог може да освети един ден и той да стане задължение за всеки човек, и Господ вече го е направил. Практиката на някои римски вярващи касаела нещо различно от освещаване на посочения от Бога ден. Те „пазили“ определени дни, които сами си избирали, като това пазене се изразявало в постене – не се хранили в тях. И понеже постенето е свързано с въздържане от храна, апостол Павел засяга накратко този въпрос в по-голямата дискусия свързана с яденето и неяденето на идоложертвено.

Независимо, дали в Римл. 14:5, 6 се засяга въпроса и за постенето в определени дни или не, тази интерпретация на текста също признава, че във въпросните дни, които били уважавани и пазени от някои римски християни, не можем да видим седмичната събота, защото тя е морален принцип, съблюдаването на който не подлежи от личното усмотрение на вярващия.

В Римл. 14 гл. се разглеждат непринципни за вярващите въпроси и затова свободата за пазене или за непазене на ден за Господа (ст. 5, 6) не се отнася за седмичната събота, а за религиозните празници на Израил, които станали невалидни след смъртта на Христос.