В опозицията срещу задължението да се освещава съботата в Новия завет често може да се срещне противопоставяне на седмичното спазване на съботата с християнската обхода през всеки ден от седмица. По някакъв начин някои стигат до извода, че ако освещаваш съботата за Господа, това ще изисква от теб да си духовна личност в седмия ден, но в останалите шест дни от седмицата най-вероятно ще живееш далеч от християнските стандарти.
Според други пък освещаването на един ден от седмицата е най-ниското ниво на духовност, поради което святото пазене на съботата не може да е изискване за новозаветните вярващи, които са призовани към висока духовност. Може би се е стигнало до това заключение, защото в освещаването на ден от седмицата има някакъв вид ритуалност, което го прави да изглежда по-малко духовно от въздържането от блудство например.
Изобщо една от вълните на критиката срещу съботата е разбирането, че спазването на съботата и духовността си противоречат. Израз на по-ниска духовност ли е освещаването на съботата и води ли то до недостатъчен християнски живот през останалите дни от седмицата?
1. Освещаване на съботата – едно морално изискване.
В стремежа ни да разберем, доколко освещаването на съботата има отношение към нашата духовност и освещение, не бива да игнорираме факта, че заповедта за святото пазене на съботата е четвъртата от десетте Божии заповеди (Изх. 20:8-11) и се намира сред такива като „Аз съм Йехова твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене“ (ст. 2, 3) и „Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ, твоят Бог“ (ст. 12), които определено говорят за проява на духовност. А всички те се обобщават в заповедите „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и всичкия си ум и ближния си както себе си“ (Лука 10:27). Това превръща четвъртата заповед в едно морално изискване, с което само духовни хора биха могли да се съобразяват. Трудно ли е тогава да се заключи, че съботата не само не убива духовността на вярващия, но напротив, засилва я? За да бъде поставена в Божия морален закон, който отразява характера и естеството на Създателя му, значи тя е морално изискване, което трябва да въздейства благотворно на стремежа за освещение. Който твърди, че освещаването на определен ден от седмицата е проява на ниска духовност, значи твърди, че Бог не знае, какво е духовност и е сбъркал като сред възвишените принципи на закона Си е сложил и заповед касаеща святото пазене на един ден.
Всъщност е точно обратното. Освещаването на съботата признава „абсолютното върховенство на Бога. Когато християнинът съблюдава съботния ден и го пази свято, той прави това просто в отговор на Божията заповед. Така съботната заповед е в по-голяма степен мярка за истинска духовност, от която и да е друга заповед и както в дните на древния Израил тя често е в по-голяма степен изпит за вярност към Бога… Да имаме желанието в съботния ден да се оттеглим от тиранията на света, за да срещнем Господа на небето и земята в покоите на нашата душа, означава да обичаме Бога с цялото си сърце, душа, ум и тяло“ („Журнал на Адвентното теологическо общество“, 1991 г.).
Не само че освещаването на съботата не е проява на по-ниска духовност, но всъщност като израз на дълбока покорност сочи на по-голяма духовност, която подтиква към осветен живот и в останалите дни от седмицата.
2. Съботата и освещението преди и след грехопадението.
Може би най-добрият начин да се разбере ролята на съботата в освещението на човека и неговата духовност, е да видим мястото й преди грехопадението и търпи ли тя някаква промяна в предназначението си след него.
Писанието дава индикации, че когато Бог сътворил земята и човека и когато установил седмия ден за почивка, грехът вече е бил възникнал (срв. Бит. 1:1-5 с Йоан 1:1-5). Виждаме и Сатана кроящ пъклените си планове срещу отразяващите Божия облик хора (Бит. 3:1-4). Така че земята, човекът и съботата възникват в една Вселена, в която грехът вече е съществувал. А грехът е принцип, който атакува отношенията с Бога и разделя творението от неговия Създател:
„Ето, ръката на Господа не се е скъсила, за да не може да спаси, нито ухото Му е затъпяло, за да не може да чува; но вашите беззакония са ви отлъчили от вашия Бог и вашите грехове са скрили лицето Му от вас, и Той не иска да чува“ (Исая 59:1, 2).
Грехът разделя Твореца от творението Му, разрушава връзката им на любов и доверие. Неговата същност е бунт, който подтиква към независимост и скъсване на отношенията с Бога. Затова е трябвало още в самото начало да се създаде някакъв антидот. Ако грехът разрушава връзката, трябва да има нещо, което да стимулира тази връзка и по този начин да предпазва от въздействието му. И Бог го създал. Той въплътил един вечен принцип в една институция. Принципът, че Господ е върховен Бог и Творец, а всички останали са Негово творение, подчертава кардиналната разлика между Твореца и творенията Му. Това поставя творенията под непрекъсната зависимост от техния Създател. Тази разлика е съвсем логична и разбираема, съществувала е от самото начало и ще съществува винаги. Именно този принцип Бог е въплътил и онагледил в създаването на съботата. Тя е паметник на Неговото творение, който непрекъснато говори, че този свят не се е самопоявил, а че е създаден с цел от един добронамерен и любящ Бог:
„Така бяха завършени небето и земята, и цялото им войнство. И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:1-3).
Всичко създадено на тази планета зависи от Божията сила и не може да съществува отделно от Него. Именно затова заповедта за освещаването на съботата е вечна заповед, защото стъпвайки на вечен принцип тя подчертава по категоричен начин факта, че Бог е нашият Създател, а ние сме Неговото творение.
Първите хора имали свято естество отразяващо естеството на Бога (Бит. 1:26, 27), но чрез святото пазене на съботата те можели да осъществяват една специална връзка с Бога в седмия ден, което от своя страна ги държало настрана от рушащия отношенията грях. Освещавайки съботата хората ставали по-святи. По този начин съботата имала предпазващо от греха действие. Тук за първи път виждаме съботата като освещаваща – които я пазят, развиват святостта си и стоят далеч от рушащото въздействие на греха.
Не знаем, колко съботи са имали Адам и Ева в рая, но можем да сме сигурни, че те са били най-хубавите им дни – пълното, необезпокоявано общение със Създателя във видимото Му присъствие ги е правило истински щастливи, развивало е техния характер и ум. Другото, за което можем да сме сигурни, е че когато дошло грехопадението, то не е било в съботен ден. Сатана е изчакал хората да не са във видимото присъствие на Твореца, което неизменно би провалило плановете му. Изчакал и когато мъжът и жената не били заедно и не можели да разчитат на подкрепата на връзката помежду си. И тогава ударил.
С грехопадението естеството на хората се покварило и дошли злото, страданията, болката и смъртта (Римл. 5:12). Господ обещал, че ще се яви Спасител, Който ще възстанови всичко в първоначалния му вид (Бит. 3:15), но въпреки това много проблеми и борби очаквали хората. Най-обезсърчаваща щяла да бъде борбата с греха. Затова на помощ отново дошла съботата. Съблюдаването й в рая трябвало да предпази човека от греха. След като той доброволно и съзнателно избрал непослушанието и станал грешен, съблюдаването на съботата трябвало да му дава сили да преодолее греховните си наклонности като го води близо до Създателя:
„Кажи също така на израилтяните: Съботите Ми строго да пазите, защото това е знак между Мен и вас във всичките поколения, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам“ (Изх. 31:13).
Съботата е знак за грешния човек, че той има нужда от освещение и че това освещение се извършва в него от Бога. С това Създателят отделя за специална цел желаещите богоподобие вярващи, така както със специална цел отделил съботата.
Съвсем логично задължението да се освещава съботата останало и след грехопадението и тя се превърнала в знак за освещение на грешника. Ако всички потомци на Адам и Ева освещавали съботата, никога нямало да се стигне до потопа и земята щеше вече да бъде възстановена, и то много по-безболезнено. Но за съжаление повечето не приели да пазят седмия ден. Съботата противоречи на човешкия егоизъм. Той изисква всичко за себе си, а съботата задължава да се прави точно обратното – да се оставят настрана нашите планове, желания и изисквания и да се отдаде всичко на друг, на Създателя. С изключение на малцина отдаденото на себе си човечество дотолкова се вглъбило в греха, че забравило съботата. Затова Господ трябвало да я припомни. Когато извел евреите от Египет, Бог им прогласил отново съботата, а чрез евреите и на целия свят:
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е в дома ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:8-11).
Бог отново показал, че съботата е специалното Му средство в освещаването на падналия под греха човек и отличителен белег на Неговия народ като изрично подчертал, че задължението за спазването й е свързано със сътворението на земята – нещо случило се преди навлизането на греха в живота на планетата и разделянето на хората на нации:
„То е знак между Мен и израилтяните завинаги; защото за шест дни Господ направи небето и земята, а на седмия ден си почина и се успокои“ (Изх. 31:17).
За да схванем по-добре положителното въздействие на съботата върху духовността на вярващите, ще трябва да вникнем в значението на използваните еврейски думи за „почивка“ в Изх. 20:11 и Изх. 31:17. Както д-р Ричард Дейвидсън подчертава, те са различни и показват опита на Мойсей да даде по-широко разбиране за почивката.
В Изх. 20:11 е употребена думата „нуакх“, която носи в себе си идеята за спокойствие, ведрина, мир и покой. В Изх. 31:17 думата е „нафаш“, която внушава идеята за приемане на нов живот, спокойно дишане и освежаване. Комбинирани тези думи за почивка говорят за нещо повече от една физическа почивка. Те сочат към едно подмладяване и освежаване, което идва от близко приятелство с Бога (виж Р. Дейвидсън, „Любовна песен за съботата“).
След всичко това няма да е учудващо, ако Писанието посочи съвсем директно връзката между спазването на съботата и освещението:
„Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мен и тях, за да познаят, че Аз, Господ, ги освещавам“ (Езек. 20:12).
Точно така. Съботата е знак между Бог и Неговия народ. И този знак има отношение към волята Му за цялото човечество – спасението и освещението от греха. Истинското освещение се изразява в хармония с Бога и уеднаквяване с Неговия характер чрез послушание към принципите отразяващи характера Му. В същността на съботата е залегнало послушанието. Който се подчинява от сърце на четвъртата заповед, ще се подчинява от сърце на целия закон. Това послушание е тясно свързано с освещението. Затова е много странно, че съществува критика, която не само отхвърля необходимостта от спазването на съботата в Новия завет, но и подценява ролята й в освещението на вярващия по принцип. Една такава критика показва, че нито съботата като институция се познава, нито освещението като призвание на вярващия се разбира.
3. Съботата – паметник на изкуплението.
След освобождаването на Израил от робството в Египет съботата, която е вечен паметник на сътворението, придобила и ново значение:
„Пази съботния ден, за да го освещаваш, според както Господ, твоят Бог, ти заповяда. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог; в него да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито волът ти, нито оселът ти, нито някой твой добитък, нито чужденецът, който е в града ти, за да си почива слугата ти и слугинята ти, както и ти. И помни, че ти беше роб в Египетската земя и че Господ, твоят Бог, те изведе оттам със силна ръка и издигната мишца; затова Господ, твоят Бог, ти заповяда да пазиш съботния ден“ (Втор. 5:12-15).
Към постоянната й роля да напомня за сътворението на съботата била добавена още една функция – да бъде и паметник на освобождението. Тя не само издига Бога като Творец, но и като Спасител, Който изкупва човека от робството на греха и може да го претвори и да възвърне в него божествения облик помрачен от властта на злото. Съботната почивка сочи на Исусовата почивка в гроба след победата над греха (прочетете статията Един непознат Великден) и предлага на християнина изключителната възможност да приеме и преживее Христовото прощение, мир и почивка. Не говори ли и това достатъчно ясно за мястото, което съботата заема по отношение освещението на човека?
И тъй като освещението на човека е тясно свързано с неговото оправдание (Тит 2:14; 3:4-7), не може да бъде изненада, ако установим, че съботата има отношение и към оправданието на човека. Да, тя е знак за оправдание чрез вяра:
„Следователно за Божия народ остава една съботна почивка. Защото онзи, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си“ (Евр. 4:9, 10).
Така, както Бог преустановил работата Си в събота, така и ние преустановяваме в този ден естествения си стремеж да се спасим със собствени дела и се предоставяме на Божията преобразяваща милост. Знаейки истинското значение на съботата ние декларираме със спазването й, че не можем да се спасим сами и че разчитаме изцяло на Бога за това. Така съботата става знак за оправдание чрез вяра. Тя има отношение както към освещаването на грешния човек, така и към неговото оправдание.
4. Съботата – защита от идолопоклонство.
Съботата има още една функция, която е тясно свързана с верността към Бога и освещението:
„Освещавайте още и съботите Ми и нека бъдат знак между Мен и вас, за да познаете, че Аз, Господ, съм ваш Бог“ (Езек. 20:20).
Освещаването на съботата изисква приемане с цяло сърце и ум на факта, че Бог е единствен Творец и че може да осигури всичко нужно за духовния и физическия живот на вярващите. Когато пазиш деня, който е паметник на творчеството на Бога, ти ясно декларираш, че няма друг Бог и това се превръща в ефикасно защитно средство срещу всякакво идолопоклонство.
„Бог е постановил деня като защитно средство, като напомняне за връзката ни с Него и го е установил по такъв начин, че да запази човеците срещу проблемите на идолопоклонството, което идва от поставяне други неща пред Бога. Върховенството на Божието слово е запазено за онези, които доброволно признават Господа на съботата. По такъв начин съботата е едно условно ‘дърво за познаване добро и зло сред градината’. Тя е изпит и свидетел за истинска верност към Бога“ („Журнал на Адвентното теологическо общество“, 1991 г.).
Ако всички хора освещаваха съботата по начина, който Господ е определил, никога не би имало идолопоклонничество. Не съществува по-силна бариера между поклонението в дух и истина на живия Бог и поклонението на някакъв Негов заместител от съботата. Когато отдаваш на Бога Неговия ден, декларираш, че Той е създал всичко в този свят за шест дни и че продължава да го поддържа и да осигурява нужното за живота; декларираш и че същият този Бог има силата да освободи човека напълно от властта на греха и да го пресътвори по Свое подобие. Така се премахва нуждата от какъвто и да е заместител на Бога и цялото същество на вярващия може да бъде отдадено на поклонението на единствения, който заслужава такова – Творецът и Спасителят на този свят.
5. Съботата и осъзнаването на зависимостта ни от Бога.
Съботата ни помага също да осъзнаем, че ние не можем да контролираме всичко и че зависим за всичко от Бога. Така разбираме самите себе си по-добре:
„То е знак между Мен и израилтяните завинаги; защото за шест дни Господ направи небето и земята, а на седмия ден си почина и се успокои“ (Изх. 31:17).
„Като сочи Бога като Създател, съботата ни помага да разберем самите себе си. Ние не съществуваме поради случайност, но сме творението на Бога. Макар и да имаме творчески заложби, ние не сме Творецът. Не ние поддържаме себе си, а Бог ни поддържа. В двадесетия век човекът гледа на себе си като на създател. Той е създателят на автомобила, конструкторът на луните и планетарните ракети, изобретателят на домашните удобства, победителят на болестите и творецът на собствената си съдба. Забравяйки истинският си произход той сега вижда себе си като автономния владетел на света, ако не и на вселената. От каква друга вест се нуждае човекът днес повече освен от тази да му се напомни, че е зависим от Бога? Съботата е една връзка между Христос и Неговия народ, защото тя демонстрира признаването на зависимостта ни от Бога като Създател и Крепител. Поклонникът, който истински пази съботата, изкарва на показ, изживява по практичен начин своята зависимост от Христос“ („Журнал на Адвентното теологическо общество“, 1991 г.).
Съботата е имала освещаваща функция преди грехопадението и я е запазила след него. Задължението за нейното освещаване е част от моралния закон на Бога, паметник на изкуплението и защита от идолопоклонство. Всичко това прави невалидна критиката за недостатъчността на съботата по отношение духовността и освещението на вярващия.