Едно от изискванията, които израилтяните по времето на Мойсей получили, било никой от тях да не работи в седем определени дни от годината, а да бъде извършвано специално поклонение. Тези празнични дни били наричани „събота“. Но ако и тези „съботи“ да били нещо ново и създадени като специално изискване с призоваването на Израил преди около 3500 години, съботата като концепция не била напълно нова за този народ. Те знаели, че още от сътворението на земята седмият ден на всяка седмица бил свят, различен от останалите дни (прочетете статията Съботата преди Синай). Затова и когато някои проявили неуважение към този ден (Изх. 16:4, 5, 21-27), Божието възмущение не можело да бъде скрито:
„Тогава Господ попита Моисей: Докога ще отказвате да пазите заповедите Ми и законите Ми?“ (Изх. 16:28).
Този въпрос на Бога: „Докога ще отказвате…?“ показва съвсем ясно, че спазването на седмия ден събота като свята почивка не било нещо ново за евреите (виж ст. 4, 5), но въпреки това някои го нарушавали.
Важно е да се отбележи, че въпросната случка станала преди Господ да постанови на Израил тези седем определени дни от годината, които израилтяните трябвало да спазват като събота. Тя се случила и седмици преди Господ да им даде моралния Си закон, в четвъртата заповед на който изрично се казва, че съботата е специален ден, поради което в него не трябва да се работи. А това още веднъж доказва, че евреите можели лесно да направят разлика между съботата на всеки седми ден от седмицата, която идвала още от сътворението на земята и тези нови за тях съботи, които им били определени с призоваването им като нация и които, като точно фиксирани дни от даден месец, се падали всяка година в различни дни от седмицата.
Така още от първите глави на Библията можем да откроим много ясно разликата между видовете съботи, които стояли като изисквания за Божия народ и за които е съвсем нормално да очакваме да имат различна съдба след смъртта на Месията Исус Христос. Въпреки това изглежда, че не за всеки е лесно да забележи разликите. В Новия завет има един текст, който често се използва като аргумент, че съботата като заповед за спазване всеки седми ден от седмицата е била премахната чрез кръстната смърт на Христос:
„И като заличи противния ни в постановленията Му закон, който беше враждебен към нас, махна го отсред нас и го прикова на кръста; и като обезоръжи началствата и властите, изведе ги явно на показ, като възтържествува над тях чрез Него. И така, никой да не ви осъжда за това, което ядете или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новолуние, или събота, които са сянка на онова, което ще дойде, но тялото е Христово“ (Кол. 2:14-17).
За коя събота, която била прикована на кръста, говори тук апостол Павел? Можем ли да приемем, че този текст доказва невалидността на седмия ден събота в Новия завет? Да се опитаме да разберем. Изследването ни ще трябва да премине през въпроса за моралната и церемониалната събота, за които Библията говори.
1. Отпаднала ли е съботата от моралния закон на Бога?
Дори и само един бегъл поглед върху Кол. 2:14-17 би трябвало веднага да ни направи впечатление, че съботата, за която се говори тук, е поставена наравно с определени правила за ядене и пиене, с отбелязването на някакви празници и на новолуния. Когато четеш за съботата в този текст, в ума ти изниква идеята за някакви церемонии. Историята за създаването на седмичната събота обаче трудно се вписва в подобен контекст:
„И Бог видя всичко, което сътвори; и ето, беше твърде добро. И настана вечер, и настана утро, ден шести. Така бяха завършени небето и земята, и цялото им войнство. И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 1:31-2:3).
Ето как била създадена съботата като седми ден на седмицата. Преди още да има грях и нужда от изкупление, преди да се постановят церемонии, празници и правила имащи единствено за цел да направят по-разбираемо изкуплението на човечеството, съботата се появява като завършек на съвършеното творческо дело на Бога.
Тя е толкова важна, че намира място в Божия морален закон. Наред със заповедите касаещи характера и изискващи от хората да бъдат честни, почтителни към родителите, верни към съпрузите си, уважителни в изговарянето на Божието име, признаващи Бога на първо място, неподдържащи завист и алчност в сърцата си и т.н., се казва, че всеки седми ден от седмицата е събота, което означава, че в този ден никой поклонник на живия Бог, Творецът на небето и земята, не трябва да работи:
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е в дома ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:8-11).
Виждаме, че и десетте заповеди изразяващи Божията воля и Неговите изисквания за характер на разбираем език за грешния човек са също контекст, който по никакъв начин не се вмества в това, което апостол Павел пише за прикованата на кръста събота. Явно не съботата от четвъртата заповед е имал предвид апостолът. Няма да сбъркаме, ако тръгнем в тази посока на размишление, защото самият текст казва, че става дума за празници или дейности, които са „сянка на онова, което ще дойде, но тялото е Христово“ (Кол. 2:17). Този израз със сигурност се отнася за церемониалните постановления, които са били дадени с цел да изяснят спасителното дело на Месията и които, естествено, станали неактуални след смъртта Му, защото вече изпълнили предназначението си.
Използваният от Павел израз в Кол. 2:16, 17 много напомня на един старозаветен текст, който съвсем ясно посочва, какви по естество са въпросните постановления:
„И ще прекратя цялото ѝ веселие – тържествата, новолунията, съботите и всичките ѝ определени празници“ (Осия 2:11).
Не е нужно да си експерт по Стария завет, за да забележиш, че тук става дума за специалните церемониални постановления и определените празници дадени на Израил, които на новозаветен език са представлявали точно това – сянка на Христовото дело, „сянка на онова, което ще дойде, но тялото е Христово“ (Кол. 2:17). Естествено, че в такъв случай съботата от четвъртата заповед не може да бъда част от тях, тъй като тя е била създадена още при сътворението на земята, т.е. преди да се появи греха, а оттам – преди да се появи и нуждата от изкупление чрез Исус, за изясняването на което били постановени тези празници и церемонии.
2. Кой е прикованият на кръста закон?
Установяването за коя събота апостол Павел говори, че вече не е актуална за новозаветните вярващи, може да стане и по друг начин. Просто трябва да разберем, кой закон има Павел предвид, за който казва, че е прикован на кръста, защото въпросната събота е част от този закон. Това той изяснява още в самото начало на разглеждания пасаж:
„И като заличи противния ни в постановленията Му закон, който беше враждебен към нас, махна го отсред нас и го прикова на кръста“ (Кол. 2:14).
Свободата новозаветните вярващи да не се съобразяват с определени церемонии и правила на Стария завет идва от това, че те са били част от закон, който при смъртта на Христос е бил прикован на Неговия кръст, което на образен език означава, че е бил премахнат. Този закон се характеризира с някаква противност и враждебност спрямо вярващите. Само за един закон се казва, че е имал подобно въздействие:
„Вземете тази книга на закона и я сложете край ковчега за плочите на завета на Господа, вашия Бог; и там ще бъде за свидетелство против тебе“ (Втор. 31:26).
В ковчега на завета се намирали плочите на завета, на които били написани десетте заповеди, четвъртата от които казва, че всеки седми ден от седмицата е събота и той трябва да се пази свято (Изх. 25:21; 32:15, 16). Десетте заповеди представляват моралния закон на Бога и тяхната възвишеност е подчертана от факта, че този закон е изписан на каменни плочи и се намирал в ковчега на завета (Евр. 9:4).
Книгата на закона от своя страна съдържала всички онези допълнителни постановления, които били дадени чрез Мойсей на Израил. Постановленията свързани с жертвите и религиозните церемонии и празници формирали „церемониалния закон“. Именно книгата на закона, в която бил описан церемониалния закон, е стояла „край ковчега за плочите на завета“ (Втор. 31:26). Това е законът, който поради неговото символично значение Исус приковал на кръста със смъртта Си и за който говори апостол Павел в разглеждания текст (Дан. 9:27; Матей 27:50, 51). (За повече информация относно разликите между моралния и церемониалния закон прочетете статията Морален и церемониален закон.)
Следователно единствената събота, която Павел би могъл да има предвид в посланието си до колосяните, е церемониалната събота като постановление за празнуване в точно определени дни от различни месеци, което е било дадено на израилтяните по времето на Мойсей.
Някои тълкуватели смятат, че Павел не може да има предвид тези съботи, защото те са били вид празници, а той вече споменава, че празниците не са актуални и ако след това говори за сянковите празнични съботи, значи прави едно безсмислено повторение. Тези тълкуватели обаче явно забравят, че не всички празници в Израил се празнували като събота. Пасхата била един от най-големите еврейски празници. Но като самостояща и различна от Празника на безквасните хлябове не била празнувана като събота. Не бил празнуван като събота и Празникът на първите плодове. Така че в текста от Кол. 2 гл. няма никакво безсмислено повторение, а засяга различни аспекти от религиозния живот на евреите, които намерили своето изпълнение в жертвата на Христос.
3. Създаването на религиозния календар на Израил.
Когато става дума за дебата за валидността на съботата в Новия завет, едно от най-важните неща, които трябва да направим, е да успеем да отличим седмичната събота от четвъртата заповед от сянковите, церемониални съботи, които са съществували в Израил. Въпреки тенденцията на някои тълкуватели да ги приравняват, като че става дума за едно и също нещо, те са много различни неща и тяхното отличаване далеч не е толкова трудно. Един от моментите, на които трябва да обърнем внимание, е създаването на религиозния календар на Израил. Защото нуждата от спазването на определени религиозни празници в определени дни довела до формирането на един религиозен календар, с който евреите трябвало да се съобразяват по отношение на ритуалите си. Началото на неговото оформяне личи много ясно от наредбата за пазенето на първата Пасха, а също и от постановяването на Празника на безквасните хлябове:
„Този ще ви бъде началният месец; ще ви бъде първият месец на годината. Говорете на цялото Израилево общество, като им кажете да си вземат, на десетия ден от този месец, всеки по едно агне… И да го пазите до четиринадесетия ден от същия месец…“ (Изх. 12:2, 3, 6).
„Тогава Моисей каза на народа: Помнете този ден, в който излязохте от Египет, от дома на робството; защото Господ ви изведе със силна ръка оттам. Никой да не яде квасно. Вие излизате днес, в месец Авив… И така, ще пазиш тази наредба всяка година на времето ѝ“ (Изх. 13:3, 4, 10).
По-късно на израилтяните им било казано, че първият и последният от дните, в които се празнувал Празника на безквасните хлябове, трябвало да бъдат спазвани подобно на съботата (Лев. 23:5-8). Последвало даването и на други празници, които трябвало да се спазват в определени дни на определени месеци (ст. 9-44). Израилтяните вече разбирали, че трябвало да водят едно специално отчитане на времето. Това бил един лунен календар, с който да се съобразяват, когато извършвали определените от Бога служби и церемонии. Затова той трябва да бъде наречен „религиозен календар“. Отчитането на времето в този календар не е свързано със сътворението на света, както е заповедта за спазването на седмичната събота, а с изхода на евреите от Египет и е базиран на въртенето на луната около земята. Това е много важен момент, който трябва да имаме предвид.
4. Съботата и святите събрания.
След като разбрахме за времето на създаването на религиозния календар на Израил, сега трябва внимателно да разгледаме постановлението за извършване на святи събрания. Това ще ни помогне много в отличаването на седмичната събота от четвъртата заповед от сянковите съботи, които съществували в Израил.
В Лев. 23 гл. са изброени случаите, при които израилтяните трябвало да се събират заедно и да имат святи събрания. Главата започва така:
„Господ каза още на Моисей: Кажи на израилтяните: Господните празници, в които ще свиквате святи събрания, Моите празници, са следните“ (Лев. 23:1, 2).
Очевидно оттук нататък ще следва списък с всички Господни празници, при които израилтяните ще трябва да провеждат святи събрания. Значи тук не се казва, че ще бъдат изредени празници, които принадлежат само към една категория, да речем празниците спадащи към религиозния календар, а че става дума за святите събрания. Иначе казано, тук ще се говори за богослуженията, които израилтяните трябвало да организират.
Кой е първият празник за подобни събрания?
„Шест дни да се работи, а седмият ден е събота за тържествена почивка, за свято събрание: в нея да не извършвате никаква работа; във всичките ви жилища е събота на Господа“ (ст. 3).
Като пръв празник за свято събрание на всички израилтяни е посочена седмичната събота. Текстът тук повтаря текста на четвъртата заповед (Изх. 20:9, 10). Очевидно се има предвид седмичната събота според четвъртата заповед. Това е всеки седми ден от седмицата. В този ден израилтяните е трябвало да имат свято събрание. Тъй като този ден имал отношение към сътворяването на земята и се празнувал всяка седмица, той не бил част от религиозния календар.
Интересно е, как списъкът с празниците за святи събрания продължава:
„Ето Господните празници, святи събрания, които ще свиквате в определеното им време“ (Лев. 23:4).
Съботата стои като отделена между въведенията за Господните празници в ст. 2 и 4. Тя е нещо уникално и трябва да се открои, дори когато става дума за всички богослужения, които ще бъдат извършвани в Израил.
И след посочване на седмичната събота, която е всеки седми ден от седмицата, са поместени и няколко други Господни празника. За тях се казва, че трябва да бъдат свиквани в „определеното им време“. И следващите стихове посочват определени дни от определени месеци, в които да бъдат свиквани тези святи събрания (ст. 5-36). Това съвсем естествено означава, че тези дни са се падали в различни дни от седмицата през различните години – веднъж са се падали в първия ден от седмицата, следващата година са се падали във втория ден и т.н., но въпреки това в тях е трябвало да се провеждат святи събрания, като че ли съботата е настъпила. С други думи, някои от празниците на евреите се празнували по начин подобен на празнуването на седмичната събота, макар и всяка година да се падали в различни дни от седмицата. И понеже били празнувани както се празнува съботата, те също били наречени „съботи“. Това били празниците на Израил, които се спазвали според религиозния им календар. Тези празници били следните:
– Празникът на безквасните хлябове. Този празник е започвал след Пасхата в петнадесетия ден от първия месец и продължавал седем дни. В първия и последния ден на празника е имало свято събрание за израилтяните, събота (Лев. 23:5-8).
Също както Пасхата не се празнувала със свято събрание в четиринадесетия ден на първия месец, така и за Празника на първите плодове не е посочено, че трябва да се провежда такова (Лев. 23:10-14). Той се е случвал в седмицата на безквасните хлябове, в деня след първата събота на Празника на безквасните хлябове и се е падал трети започвайки с Пасхата (ст. 11). Сравнен с останалите той бил повече като церемония в рамките на Празника на безквасните хлябове. Пасхата и Празникът на първите плодове били празници, които не се съблюдавали като събота, но били тясно обвързани с Празника на безквасните хлябове, който започвал и завършвал с церемониална събота.
– Петдесятница е следващият празник, в който е трябвало да има свято събрание (Лев. 23:15-21). Петдесетият ден след Празника на първите плодове е трябвало да бъде празнуван като събота от израилтяните – независимо, в кой ден от седмицата се падал.
– Празникът на тръбното възклицание (Лев. 23:24, 25). Тук за Божия народ събота – ден за свято събрание и тържествена почивка, в който не се извършва слугинска работа – е бил всеки първи ден от седмия месец.
– Денят на умилостивението (Лев. 23:27-31). При този празник събота е бил всеки десети ден от седмия месец. Той бил ден за тържествена почивка с въздържане от всякаква работа.
– Шатроразпъването (Лев. 23:34-36). Този празник започвал в петнадесетия ден на седмия месец и се е празнувал седем цели дни като святите събрания за израилтяните били в първия и осмия ден (ст. 39).
Ако се вгледаме по-подробно в начина, по който тези празници трябвало да се празнуват, ще открием при повечето от тях разлики спрямо седмичната събота. При отбелязванетто на седмичната събота била забранена всякаква работа (Лев. 23:3), но при церемониалните била забранена само „слугинската работа“ (ст. 7, 8, 21, 25, 35, 36). Най-важният празник на израилтяните – Денят на умилостивението – бил изключение. При празнуването му била забранена всякаква работа, подобно на седмичната събота (ст. 28-32). Затова не е никак учудващо, че този ден бил наречен „събота за тържествена почивка“ и че именно тук се посочва, кога започва съботната почивка – със залеза на слънцето (ст. 32). Тъй като спазването на Деня на умилостивението било също като спазването на седмичната събота, даването на инструкции за началото и края му било равнозначно на инструкции за началото и края на седмичната събота – от залез до залез (Неем. 13:15-19; Марк 1:32).
В този списък имаме изброени седем годишни празника, в пет от които са се освещавали общо седем годишни съботи – дни за тържествена почивка, въздържане от слугинска или от всякаква работа и за провеждане на святи събрания и падащи се в различни дни в различните години. След като Мойсей изрежда тези празници, той обобщава:
„Тези са Господните празници, когато да свиквате святи събрания, за да принасяте жертва чрез огън на Господа, всеизгаряне, хлебна жертва, жертви и възлияния, всяко на определения му ден, освен Господните съботи и освен всички оброци, и освен всички доброволни приноси, които давате на Господа“ (Лев. 23:37, 38).
Сигурно успяхте да забележите думичката „освен“. Празникът на безквасните хлябове, Петдесятницата, Празникът на тръбното възклицание, Денят на умилостивението и Шатроразпъването били празници, които се падали в различни дни от седмицата – „всяко на определения му ден“, но се празнували като Господните съботи. Това са били Господни празници, в които се свиквали „святи събрания… в определеното им време“ (ст. 4) освен Господните съботи. Затова съботата от седмия ден е разграничена още от самото начало на тази заръка (ст. 2-4).
Както разграничава Божия закон на десетте заповеди изговорен лично от Бога от разпоредбите дадени на Израил чрез него (прочетете статията Морален и церемониален закон), така и тук Мойсей много отчетливо разграничава съботата от четвъртата заповед (моралния закон) от съботите на годишните празници (церемониалния закон). Празникът на безквасните хлябове, Петдесятницата, Денят на умилостивението и т.н. били празници, които се празнували в точно определен ден от месеците, което означава, че всяка година са се падали в различни дни от седмицата – „всяко на определения му ден“, но се празнували като Господните съботи. Това са били Господни празници, в които се свиквали святи събрания освен Господните съботи.
Разбира се, тъй като тези церемониални съботи са се падали в различни дни от седмицата всяка година, се случвало някоя събота от церемониалните празници да съвпадне със седмичната събота. Този ден евреите наричали „голяма събота“ или „велика събота“ (Йоан 19:31). Точно такава била например съботата, в която Исус бил в гроба (прочетете статията Един непознат Великден). Това именно са съботите, които след смъртта на Исус са загубили давност за християните и с които те не са длъжни вече да се съобразяват (Кол. 2:14-17).
Както във Втор. 4 гл., така и в Лев. 23 гл. Мойсей прави отчетливо разграничение между моралните принципи на Бога, които са с вечна валидност и церемониалните изисквания към израилтяните, които отпаднали, след като Месията изпълнил тяхното значение. Затова и в никакъв случай не може да се твърди, че моралните, церемониалните, гражданските и здравните разпоредби на Израил били едно и също нещо, както някои тълкуватели правят. Взаимообвързани – да, но не и едно и също нещо.
И за да разберем още по-ясно разликата между седмична (морална) и годишна (церемониална) събота, ще дадем един пример. Трети март е националният празник на България и затова в него не се работи – той е почивка, празник. Той винаги се празнува на трети март. Понякога той се пада в понеделник, друг път – във вторник, друг път – в четвъртък и т.н. В който и от работните дни на седмицата да се падне обаче, в него не се работи и се отбелязва като празник – така сякаш е дошъл уикенда и хората не отиват на работа. Понякога обаче трети март се пада през събота или неделя – дни, в които като цяло не се работи – и така празникът става част от установената вече трудова неактивност на хората през уикенда.
Точно такова нещо са представлявали церемониалните съботи и тяхното празнуване в различни дни от седмицата в различните години. Библията прави ясна разлика между тях и съботата от седмия ден и това е нещо, което трябва да имаме предвид, когато тълкуваме Кол. 2:14-17.
Правилното разбиране на въпроса за актуалността на седмия ден събота в Новия завет минава през отличаването на съботата от моралния закон на евреите от съботата от церемониалния им закон. Първата е все още валидна за християните, докато втората е била премахната със смъртта на Христос.