В умовете на много хора съществува една силна асоциация. Когато се спомене думата „събота“, веднага се мисли за еврейския народ. Приема се, че съботата е тясно обвързана с културата и идентичността на евреите. Освещаването на съботата е една от най-познатите им характеристики по света. Изследващите Библията са дори готови да дадат и интересни детайли. Не само че спазването на съботата е типична за евреите, но и касае само тях. Тя е едно специално постановление ограничено за Израил. И един от любимите им аргументи е версията на съботната заповед във Второзаконие, където тя е изразена като норма възпоменаваща освобождението на евреите от египетското робство (Втор. 5:12-15). Откъсната от цялостния контекст на прогласяването на закона от самия Бог тази формулировка звучи като едно постановление, което е валидно само за означения в нея народ, който бил освободен от робство – Израил. И оттук, щом като кръвната ти линия не произхожда от еврейската националност, няма как това изискване да е задължително за теб. Всъщност дори и във вените ти да тече кръвта на Авраам, ако вярваш в Исус Христос, Който изпълнява закона, ти вече нямаш отговорност към съботата. Иначе казано, изискването да се спазва съботата няма универсален характер, а касае само евреите, но дори и към тях може да няма такова очакване, ако вярват в Христос.
Проблемът е, че версията на съботната заповед във Второзаконие е точно това – една нейна версия. Оригиналното й звучене е това, което Господ изговорил със собствения Си глас на планината Синай, когато я прогласил (Изх. 19:18; 20:22). И ето какво гласи тя:
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е в дома ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети“ (Изх. 20:8-11).
Както се вижда, необходимостта от освещаването на съботата е обвързано със сътворяването на земята. Извършването на работа в шестте делнични дни от седмицата и почиването в събота и освещаването на този ден възпоменава творческото дело на Бога, на което дело всички хора дължат съществуването си, не само евреите. Версията на съботната заповед във Второзаконие добавя и разширява аргументацията за необходимостта от освещаването й – Бог е не само Творец, Той е и Спасител и това е една нова мотивация за покорство. Но тя допълва старата, не й противоречи.
Всъщност стремежът да се дефинира съботата като касаеща само евреите отива по-надалеч. Дори версията на съботната заповед, която е била изговорена лично от Бога, се възприема като отнасяща се само за евреите. Въпреки че от текста й е съвсем ясно, че аргументацията за освещаването й е творческото дело на Бога и то, естествено, има универсален характер, някои тълкуватели твърдят, че това е първото споменаване на съботата в Библията и тъй като е направено в контекста на завета с Израил, това трябва да е част от уникалните за този народ изисквания, които стават невалидни за вярващите след смъртта на Христос. А това естествено означава, че днес съботата не може да е задължителна за християните. Според тези изследователи съботата е била напълно непозната за патриарсите – както преди потопа, така и след него. Адам, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Яков – те не са имали отговорност пред Бога да освещават седмия ден събота. Това я превръща в едно временно постановление и не трябва да ни учудва, че след като Христос принесъл Себе Си в жертва, съботата вече не е актуална за последователите Му.
Дали това наистина е така? Била ли е позната съботата преди прогласяването й на Синай или там тя наистина е била постановена за първи път? Съботата едно временно постановление ли е? Или дори и да не е временно, само евреите ли касае?
1. Съботата при сътворението.
Ако започнем да четем Библията още от самото й начало – описанието на сътворението на нашия свят, веднага ще ни направи впечатление създаването на един специален ден:
„И Бог видя всичко, което сътвори; и ето, беше твърде добро. И настана вечер, и настана утро, ден шести. Така бяха завършени небето и земята, и цялото им войнство. И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше извършил. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 1:31-2:3).
В шест дни Господ създал прекрасния ни, многообразен и шарен свят (Бит. 1:1-31). Това били шест дни на творчески действия изпълнени с много любов. Накрая божествената оценка на всичко създадено била „твърде добро“ (ст. 31). Какво се случило след това?
1) „Почина“
След динамиката на шестте творчески дни Господ си починал (Бит. 2:2). Почивайки си Той създал седмия ден, който трябвало да е последният ден на един седемдневен период и който щял да се повтаря оттук нататък непрестанно – седмицата.
Ако някой се учудва, защо човечеството отчита времето в седмици, сътворението на земята описано в Библията е единственият отговор. Денят, месецът и годината могат да бъдат обяснени научно – със завъртането на земята около оста й, обиколката на луната около земята и обиколката на земята около слънцето. Но седмицата не може да бъде обяснена по този начин. Обяснява ни я само Библията. Господ създал в шест дни земята, а почивайки си след това създал и седмия, с което се появила седмицата.
Защо Господ си починал? Естествено, че не е, защото се уморил (Исая 40:28). Еврейската дума тук преведена като почивка е „шабат“. Тя означава „да прекратя“ работа или дейност. (Шабат? Съвсем удачно би било да кажем, че този седми ден бил събота.) Всичко това ни помага по-добре да разберем седмия ден. В този ден Господ прекратил работата Си; така да се каже, освободил се от ангажиментите Си, за да отдаде вниманието Си на нещо друго.
2) „Благослови“
След като си починал, Господ благословил този ден, в който си починал. Почивката Му в този ден била нещо толкова важно, че Той го благословил – изразил особено отношение към него, отнесъл се към него по специален начин, започнал да благоволи в него. Това била първата крачка, с която Господ започнал да проявява специално отношение към седмия ден. Този ден станал благословен.
3) „Освети“
Следващото нещо, което Бог направил за този ден, е да го освети. За първи път срещаме думата „свят“ в Библията във връзка със седмия ден събота.
Да осветя нещо, да направя нещо свято, означава да го отделя за специална употреба. Разграничавам го от другите неща, с които си прилича и започвам да се отнасям към него специално, започвам да го употребявам специално. Привидно нещата си приличат, но това което е осветено го използвам по различен, по-специален начин. На пръв поглед всички дни са еднакви, но съботата е осветена, а това я прави различна и ни задължава да се отнасяме към нея по-различно.
4) Създадена за човека
И така, Господ си починал в седмия ден, затова го благословил и осветил. Това са едни много специални действия от страна на Бога и затова на Адам и Ева със сигурност им е било обърнато вниманието върху тях. При сътворението си те са били съвсем зрели и са можели да ги преценяват. Няма начин да не са били ангажирани по някакъв начин в този ден. Това че Господ благословил този ден, загатва, че се очаква от хората да отговорят по някакъв начин и ако те пазят този ден, ще бъдат благословени. А щом като Господ го е и осветил, значи със сигурност е очаквал от хората някаква заинтересованост. Тъй като денят е отделен за специална употреба, значи някой трябва да го употребява по специален начин. Не може това да е просто Бог, защото именно Той го е осветил, Неговото лично присъствие донася на съботата благословението и освещението й. Тези действия на Бога в съботния ден категорично означават ангажиране и на човека в по-специалното му употребяване оттук нататък.
Нещо повече. Както вече посочихме по-горе, на седмия ден Господ преустановил работата Си, освободил се от ангажиментите Си, за да отдаде вниманието Си на нещо друго. Това друго нещо е човека. Седмият ден Господ отдал на човека, предоставил му цялото Си внимание. Затова и хилядолетия по-късно Исус Христос казал:
„…Съботата е направена за човека…“ (Марк 2:27а).
Съботата била направена за човека. Тъй като първите хора били създадени в шестия ден, следващото нещо, което веднага трябвало да преживеят, била съботата. От привеждане в съществуване, в живот, те веднага трябвало да преминат към почивка, към пълно общуване със Създателя си. Те започнали своя живот със съботата, за да разберат, че Бог е най-важното нещо в живота им. Съботата станала един паметник на сътворението – ден, който вечно да напомня на хората за техния произход и за най-дълбокия мотив за служене на Бога – че Той е техният Създател. Така че когато тя настъпвала, хората трябвало да оставят ангажиментите си в този ден и да отдадат цялото си внимание на Бога. Господ създал човека с нужда да общува със Създателя си. Хората всеки ден били във връзка с Бога, но трябвало да има един ден, който специално да Му отдадат; ден, в който напълно да се задоволи нуждата им от общение с Бога; ден, в който оставяйки работата настрана можели да Му покажат, че няма нищо по-важно за тях от Него самия. Този ден бил съботата.
Всичко това трябва да означава, че при създаването на съботата хората са я разбирали не само като нещо, което Бог е направил веднъж при сътворението, но като ден, с който трябва да се съобразяват оттук нататък. Няма никаква индикация, че след грехопадението тя е загубила значението си и е престанала да бъде валидна за някакъв период от време.
Забележете и сходствата на текстовете описващи създаването на съботата в Битие и прогласяването й като четвъртата заповед в Изход. Да, вярно е, че и на двете книги автор е Мойсей, но той пише доклада на сътворението години преди да разбере, че ще трябва да отиде в Египет, за да освободи събратята си и без изобщо да знае, че съботата ще бъде прогласена на планината Синай от самия Бог като част от Неговия закон. Именно Святият Дух на Бога вдъхновил Мойсей в записването на доклада на сътворението. Години по-късно самият Бог прогласява съботата по начин, който е много подобен на описанието й при сътворението. Това трябва да означава нещо. Може би не е случайно, че четвъртата заповед започва с думата „помни“. Сякаш иска да каже, че съботата е била позната преди Синай, но е била забравена и на Синай е трябвало да бъде напомнена.
2. Съботата при изхода на евреите от Египет.
Както вече посочихме, има тълкуватели, които смятат, че съботата не е била позната на хората преди прогласяването й на Синай, след като евреите били изведени от Египет. И въпреки че между сътворението и Синай стоят само една книга и половина, пак някои ясни индикации по темата могат да бъдат пропуснати. Да се спрем на първата:
„Фараонът каза още: Ето, народът на земята сега е много, а вие го карате да изостави определените си работи“ (Изх. 5:5).
Еврейската дума преведена тук с „изостави“ е „шабат“ – „прекъсвам“. Думата е използвана в контекст, който напомня освещаването на съботата – имаш определени работи за вършене, но в даден момент ги „шабат“ (прекъсваш) поради някаква причина. Фараонът казал на Мойсей и Аарон, че те правели евреите да „шабат“. Може би става дума за това, че някои от евреите били започнали да спазват съботата, което ядосало фараона, защото робите му отказвали да работят в определен ден. Ако това предположение е вярно, това също означава и че след грехопадението съботата наистина е била позната на поклонниците на истинския Бог, но поради тежкото робство в Египет евреите били престанали да я спазват. Сега вече по-добре можем да разберем, защо Господ представяйки закона Си пред освободените от робството израилтяни започва четвъртата заповед с думата „помни“.
Ако за някой този аргумент не е убедителен, можем да преминем на следващия – чудото с манната. Той е още по-показателен в тази насока. Израилтяните били вече далеч от Египет и при едно от роптанията им срещу Мойсей и Аарон за храна, Господ им обещал, че ще получат хляб по много необичаен начин. Това обаче не е всичко:
„Тогава Господ каза на Моисей: Ето, ще ви изпратя хляб от небето; и ще излиза народът всеки ден да събира колкото им трябва за деня, за да ги изпитам – ще ходят ли по закона Ми, или не. А на шестия ден нека сготвят внесеното, което ще бъде два пъти, колкото събират всеки ден“ (Изх. 16:4, 5).
Всеки ден хлябът ще „вали“ от небето, но израилтяните ще трябва да събират само по толкова, колкото им е нужно за деня. Само на шестия ден им е позволено да събират двойно повече. В зависимост от послушанието им на това изискване Господ щял да разбере, дали израилтяните са склонни да се съобразяват с Неговия закон.
Историята продължава с даването на небесния хляб (който по-късно бива наречен „манна“ – ст. 31) за първи път и реакцията на израилтяните (ст. 13-15). Мойсей им напомня, че трябва да съберат, само колкото им е нужно за деня, но не всички го направили (ст. 16-21). И така дошъл шестия ден. Явно те нямали никакъв проблем да разберат, кой е шестия ден и помнели, какво трябвало да направят в него. Този път събрали двойно повече хляб и отишли при Мойсей да му кажат (ст. 22). Ето какво им отговорил той:
„А той им каза: Това е, както каза Господ. Утре е събота, свята почивка на Господа; опечете колкото искате да опечете и сварете колкото искате да сварите; и сложете настрана каквото остане за утре“ (ст. 23).
Народът направил според казаното. И вместо хлябът да се развали, както ставало, когато бил оставен за следващия ден в другите дни, в съботата това не се случило. Мойсей обяснил:
„Тогава Моисей им каза: Яжте това днес, защото днес е събота на Господа; днес няма да го намерите на полето. Шест дни ще го събирате; но седмият ден е събота, тогава няма да го има“ (ст. 25, 26).
Това е много интересно. Пристигането на народа до планината Синай и прогласяването на Божия закон, който включва четвъртата заповед за освещаването на съботата, ще се случи един месец по-късно, а израилтяните вече освещават съботата. Нещо повече. По намерението на Бога да ги опита, за да разбере тяхното покорство, личи, че това не е изискване, което те чуват за първи път. Вижте, каква била реакцията на Бога, след като някои излезли да събират хляба в събота (ст. 27):
„Тогава Господ попита Моисей: Докога ще отказвате да пазите заповедите Ми и законите Ми? Вижте, понеже Господ ви даде съботата, затова на шестия ден ви даде хляб за два дни. Останете по местата си; на седмия ден никой да не излиза от мястото си“ (ст. 28, 29).
Божият отговор на случилото се е справедлив гняв – гняв, който има основание да се появи, само ако хората умишлено вършат нещо, което знаят, че не трябва да вършат. Едва ли това е начинът да се реагира спрямо хора, които за първи път чуват такава наредба и са напълно невежи в съобразяването с нея. Да организираш задълженията си през седмицата така, че да можеш да оставиш не малка част от тях настрана в един определен ден, без това да наруши нормалния ритъм на живота, изисква време. Свикването с подобен начин на живот не може да се случи за една нощ. Но тук сякаш Господ очаква от израилтяните да направят нещо, което те вече знаят, но са забравили да го правят и сега е дошъл моментът да им бъде припомнено. Те няма да бъдат лишени от някои опреснителни инструкции, но все пак от тях се очаква покорство. От начинът на представяне на тази история се вижда, че авторът й приема като даденост съществуването на съботата и необходимостта от освещаването й и се опитва да обясни, как тя да бъде съблюдавана предвид давания от небето хляб, който не можел да се съхранява за повече от ден. Тази история се занимава с практичния въпрос, как съботата да бъде съблюдавана (повече за освещаването на съботата можете да намерите в статиите Освещаване на съботата – I и Освещаване на съботата – II). Съвсем ясно е, че тя е била позната на израилтяните преди Синай, но докато са били роби в Египет, са я били забравили. И ето развитието по-нататък:
„И така, на седмия ден народът си отпочиваше“ (ст. 30).
Остава един месец, докато евреите чуят прогласяването на четвъртата заповед от Божията уста, но те вече я освещават. При наличието на такава история в Свещеното писание става много трудно да се поддържа тезата, че евреите били запознати със съботата за първи път на Синай и едва оттогава тя станала задължителна.
Да задълбаем още малко. Обърнете внимание на израза, който Мойсей използва относно инструкцията за манната:
„Шест дни ще го събирате; но седмият ден е събота, тогава няма да го има“ (ст. 26).
Не е ли използваният език подобен на езика на четвъртата заповед? Разбира се. Въпреки че нейното прогласяване ще се случи седмици по-късно. Явно съботата е била позната на евреите преди Синай.
И като говорим за сравняване на изрази, нека да продължим в тази насока. Чрез чудото с манната Господ искал да разбере, дали израилтяните щели да бъдат покорни на закона Му:
„Тогава Господ каза на Моисей: Ето, ще ви изпратя хляб от небето; и ще излиза народът всеки ден да събира колкото им трябва за деня, за да ги изпитам – ще ходят ли по закона Ми, или не“ (ст. 4).
Даването на манната било тест за верността на евреите. Малко преди това Той им обещал защита от болести. Условието било само едно:
„Ако внимателно слушаш гласа на Господа, своя Бог, и вършиш онова, което Му е угодно, и слушаш заповедите Му, и пазиш всичките Му наредби, няма да те поразя с нито една от болестите, с които поразих египтяните; защото Аз съм Господ, Който те изцелявам“ (Изх. 15:26).
Израилтяните ще бъдат подсигурени с най-добрата здравна защита, ако слушат Божиите заповеди и пазят всичките Му повеления. Не би било съвсем коректно да изискваш от някого да се съобразява с правилата ти, ако не си го запознал с тях. За да бъде дадено това условие, явно израилтяните са били наясно с Божиите заповеди. Това, което те чули на Синай, било тяхното прогласяване в определена подредба от самия Бог. Но те вече ги знаели. Поради робския си живот в Египет били започнали да им обръщат гръб и да ги позабравят, но като цяло били наясно с Божията воля за тях. Така че в никакъв случай не можем да кажем, че Божият закон и в частност заповедта за съботата са били представени на Израил за първи път на Синай. Те са знаели за него много преди това.
Със сигурност евреите не са стигнали до това познание върху Божия закон по интуиция. Да продължим със сравняването на изразите. В Изх. 15:26 Господ говори за слушане на Неговия глас, вършене на това, което Му е угодно, слушане на заповедите Му и пазене на всичките Му наредби. Подобен израз намираме отнесен към верността на Авраам:
„Понеже Авраам послуша гласа Ми и опази заръчването Ми, заповедите Ми, наредбите Ми и законите Ми“ (Бит. 26:5).
Авраам, бащата на вярата, бил също и човек, който слушал Божия глас, опазил Неговите заръчвания, заповеди, наредби и закони. Едно толкова обстойно разкриване на естеството на авраамовото послушание може да означава единствено, че всички заповеди, които се намират в Божия закон, са били познати на Авраам и той се е съобразявал с тях. Не само това. Към него е имало специално очакване:
„Защото съм го избрал, за да заповяда на синовете си и на дома си след себе си да пазят Господния път, като вършат правда и правосъдие, за да направи Господ да стане с Авраам онова, което е говорил за него“ (Бит. 18:19).
Една от главните отговорности на Авраам била да учи потомците си на божествените изисквания, които от своя страна трябвало да учат следващите поколения. И Авраам бил покорен. Той научил сина си Исаак на Божиите заповеди, който пък научил сина си Яков, който от своя страна научил дванадесетте си синове и така еврейският народ имал своето познание за Божията воля. Това обяснява, защо Божието недоволство било предизвиквано, когато някоя от заповедите била нарушавана, въпреки че не откриваме изричното й споменаване. Това също обяснява и защо Господ имал определени очаквания от евреите по отношение на волята Си още преди да стигнат до Синай.
Както сме отбелязали в статията Законът преди Синай, едно по-внимателно изследване на някои изрази и случки от времето на патриарсите до прогласяването на Божия закон на Синай единствено показва, че законът на Бога, включително и четвъртата заповед, са били познати от сътворението на земята до слизането на Бога в слава на планината Синай. Яков, например, е разбирал първата и втората заповед на Декалога, които издигат истинския Бог и отхвърлят идолопоклонството (Бит. 35:1-4). Относно четвъртата заповед докладът за създаването на съботата я описва като институция, към която хората трябва да имат отношение (Бит. 1:31-2:3). Каин е държан отговорен за убийството на брат си Авел (Бит. 4:8-11), което значи, че шестата заповед е била позната. Има доста изписано за нарушаването на седмата заповед „Не прелюбодействай“ (Бит. 19:1-11; 39:7-9). Кражбата забранена с осмата заповед е била проблем за хората преди Синай (Бит. 44:8). Лъжата свързана с нарушаването на деветата заповед също е била осъждана (Бит. 12:11-20; 20:1-10). Дори пожеланието и завистта, които биват отречени в десетата заповед, не остават пренебрегнати (Бит. 27 гл.). Всички тези истории не биха съществували, ако не е имало познаване на моралния закон. Бог се е погрижил да даде знание на човечеството за всичките десет заповеди, преди те да бъдат прогласени от самия Него на планината Синай. А това още веднъж доказва валидността на съботата – тя не само е била позната на патриарсите, тя е една вечна заповед, която е задължителна за всички хора от всяко време и епоха. Ако наличието на темата за изхода от Египет във версията й от Второзаконие е основание тя да се приеме като норма валидна само за евреите, тогава какво да кажем за първата заповед, мотивировката зад която, както във Второзаконие, така и в Изход, е освобождението от египетското робство (Втор. 5:6, 7; Изх. 20:2, 3)? Ако има заповед в Декалога, която наистина да звучи „еврейски“ и да може да бъде лишена от универсалност, това е именно първата заповед. И все пак, на никой сигурно не му и хрумва за подобно приложение. Затова темата за изхода от Египет във версията на четвъртата заповед във Второзакоение не може да е основание тя да бъде ограбена от нейната универсалност. Защото задължението за освещаване на съботата е една вечна и универсална заповед валидна за всички хора по всяко време.
3. Препратка от Новия завет.
И като става дума за специфичния период между сътворението и Синай, някой може да предложи и един новозаветен аргумент, с който да докаже, че Божият закон, и в частност съботата, не са били актуални в него:
„Защото и преди закона грехът беше в света, обаче грях не се вменява, когато няма закон. Въпреки това от Адам до Моисей смъртта царува и над онези, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия“ (Римл. 5:13, 14).
Този текст касае периода от Адам (сътворението и грехопадението) до Мойсей и даването на закона, и сякаш твърди, че това е един специален период, в който законът не е бил познат, докато не е бил даден чрез Мойсей. А това би трябвало да означава, че той е някакво временно явление и не бива да се стряскаме, ако разберем, че вече не е актуален. А ако законът не е вече актуален за последователите на Христос, то съботата също няма да е актуална. Логично. В статията Законът преди Синай сме разгледали по-обстойно визираната проблематика на този текст. Нека тук само накратко да видим, какво всъщност казва той, имайки предвид логичното начало на пасажа:
„Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха. Защото и преди закона грехът беше в света, обаче грях не се вменява, когато няма закон. Въпреки това от Адам до Моисей смъртта царува и над онези, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия“ (Римл. 5:12-14).
Този текст се занимава със съгрешаването на Адам. Той е бил съвършен и невинен при сътворяването си, но е съгрешил и така смъртта се е настанила на планетата ни. Потомците на Адам са вече смъртни, макар и да не са „съгрешили според престъплението на Адам“ (ст. 14), защото те се раждат с грешна природа (Пс. 51:5) и поради това смъртта тегне над тях. Текстът казва много ясно, че грях не може да бъде вменен, ако няма закон (Римл. 5:13). Щом като Адам е съгрешил, щом като неговите потомци до времето на Мойсей (предвид визирания период) са съгрешили, значи има закон, който да ги определя като грешници и подвластни на смъртта. Тук Павел се опитва да покаже, че има нещо, което стои зад личната вина на извършения грях – това е грешната природа, на която всички потомци на Адам са подвластни. Така че този текст от Посланието към римляните по никакъв начин не доказва, че в периода от сътворението до Синай Божият закон, и в частност четвъртата заповед, са били непознати на патриарсите. По-скоро той твърди обратното.
В Свещеното писание има достатъчно ясни свидетелства, че съботата е била позната на патриарсите от сътворението до прогласяването на закона на планината Синай и че е била освещавана от тях. А това означава, че тя е универсална и е валидна и за всеки последовател на Исус Христос.